Йосиф Бродски
Деветдесет години по-късно (7)

VII

Орфей. Евридика. Хермес

Тук в странната, безбродна мина за души

като безмълвни жили сребърна руда

те виеха снаги сред мрака. Между корените

кръвта, която в хората тече, напираше

като масивен блок от тежък порфир в мрака.

И друго тук не бе червено.

 

Но имаше скали

и призрачни гори. И мостове сред пустошта

там, над гигантско, сиво, безотгласно езеро,

увиснало връз каменистото корито

далеч, сякаш бе сиво облачно небе.

А през моравите, притихнали в търпение,

бледнееше една-единствена пътечка

като безкраен лен, изопнат за избелване.

 

И по самотната пътека те дойдоха.

 

Предвождаше ги строен мъж с наметка синя,

вторачен с нямо нетърпение напред.

С нозе той пътя гълташе на едри късове,

без да се бави с дъвчене; ръцете му

висяха тежки, свити в падащите дипли,

сега безчувствени към трепетната лира,

която бе прорасла в лявото му рамо

като две диви рози над маслинов клон.

А сетивата му се бяха разделили:

докато взорът като куче все напред

летеше тичешката, връщаше се, чакаше

задъхан край поредния завой на пътя,

слухът му креташе зад него като мирис.

Той често го усещаше да се разпъва

назад до идването на онези двамата,

които трябваше нагоре да го следват.

 

Но зад гърба му друг шум нямаше освен

звукът на стъпките му, вятърът в наметката.

Сам себе си той уверяваше, че идат,

на глас го каза, ала ехото отмря.

А двамата го следваха отзад, но ходеха

със страховито леки стъпки. Да би дръзнал

назад да хвърли поглед (само да не бе

едно поглеждане гибел за цялото му

все още предстоящо дело), би ги зърнал,

своите мълчаливи, лекокраки спътници:

 

Богът на похода и вестите далечни,

с качул на бродник над лъчистите очи,

с протегнат строен жезъл във десницата,

с крила, леко помахващи около глезените,

в ръка повел повереницата си, нея.

 

Тя, тъй обичана, че неговата лира

повече скръб изля от всички оплаквачки —

цял свят от скръб пресътвори, във който всичко

си бе на място: долини, гори, селца,

полета, пътища, потоци, зверове

и този свят от скръб, подобно на познатия,

бе също обикалян от горещо слънце

и мълчалива сфера, пълна със звезди,

небе от скръб със деформирани звезди,

тя, тъй обичана.

 

Ала ръка в ръка със бога тя вървеше,

едва пристъпваше под дългия саван,

тъй крехка, неуверена, без нетърпение.

Вглъбена, сякаш чака да й дойде времето,

тя ни за оня, който бе напред, помисляше,

нито за пътя, който се въздигаше в света.

Вглъбена, тя блуждаеше. И мъртвилата

я пълнеше до плътност.

И като плод преливаща от мрак и сладост

бе тя с могъщата си смърт, сега тъй нова,

че друго днес не бе способна да поеме.

 

Тя беше придобила нова девственост

и бе недосегаема, а полът й

се бе затворил като младо цвете привечер,

ръцете бледи бяха тъй отвикнали

от ласки, че дори при допира на бога,

почти неосезаем, както я предвождаше,

тя трепваше, сякаш бе твърде волна близост.

 

Не, тя не беше вече русата жена,

която някога отекваше в поемите му,

не бе дъхът на ложето, ни островът му,

ни притежание на оня мъж пред нея.

 

Сега тя като дълга плитка бе разпусната

и стелеше се нашироко като дъжд

и бе навред разпределена като дажба.

 

Тя вече беше корен.

 

И когато

внезапно богът спря я и с болезнен вик

изрече думите: Той се обърна! —

тя нищо не разбра и тихо каза: Кой?

 

А там далече в мрака, в изхода сияен

стоеше непознат, чието изражение

бе непрозримо. Той стоеше и видя

как по пътеката, извита сред ливадите,

с печал в очите богът на посланията

безмълвно се обърна и последва фигурата,

която вече се завръщаше по пътя,

едва пристъпваше под дълга плащаница,

тъй крехка, неуверена, без нетърпение.