Включено в книгата
Оригинално заглавие
Perros, caballos, hombres, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
hri100 (2020 г.)

Издание:

Автор: Франсиско Колоане

Заглавие: Нос Хорн

Преводач: Цветан Георгиев

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: испански

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Тип: разкази

Националност: латиноамериканска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 25.VIII.1970 г.

Редактор: Стефан Савов

Редактор на издателството: Вера Филипова

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Катя Бижева

Художник: Любен Зидаров

Коректор: Елена Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7175


I

— Такъв е животът, приятели. За всички еднакъв. Като помислиш, ще видиш, че нашият не се различава от този на овцете, които караме от стопанството за кланицата. Разликата е само тази, че овцете ги угояват, после подреждат месото им в разноцветни консервени кутии и го изпращат за Европа, докато ние опъваме цял живот като говеда, спъваме се ежедневно в букаите, които ни слагат, и накрая месата ни изгниват в земята. Ех, понякога за разнообразие загиваме и в онези касапници за хора, които богаташите устройват, като хвърлят народите едни срещу други, но затова пък не си дават дори труда да ни угоят, така както го правят скотовъдците със своите овце. А към такава касапница май че отново отиваме, защото чух да се говори, че тези скопени овни, дето ги караме, са предназначени за военни запаси.

— Е, дон Педро, много черни ги рисувате нещата. Аз например бих предпочел да бъда каквото и да е, само да не ме докарат на този хал, на който са ги докарали тези скопени овни. Човек сигурно няма да има желание дори и да живее…

Другите двама овчари прихнаха да се смеят на думите, с които Онофре, весел и приятен младеж, приключи мислите и сравненията на стария овчар. Дон Педро бе седнал на едно седло пред палатката. Широките му гърди, по които пробягваха проблясъците от пламъците на огъня и сенките на нощния мрак, едните и другите разлюлени и гонени от вятъра на степта, се очертаваха на тъмния фон на триъгълника, който образуваше входа на палатката.

Поради необичайно високото търсене на месо кланиците не бяха приключили работата си както други години през март и ето защо сега посред зима, по покритите със сняг и лед пътища на Огнена земя се нижеха огромни стада овце.

Хората не спираха да говорят, че предстои нова световна война, и не беше чудно, че дори и овчарите знаеха какво добитъкът, който карат сега в месокомбинатите, е предназначен да храни по-късно хората, които щяха да бъдат закарани в човешките кланици от водачи, по-безотговорни дори и от тези скромни овчари. Нямаше нищо чудно в това, че този изпечен от живота старец бе се впуснал в размишления и виждаше нещата така, както ни учат да ги виждаме просторните южни равнини, където човек понякога се чувства силен и велик и сред смайващата мощ на суровата природа се издига над своята дребнавост.

Групата кучета, коне и хора заедно с петте хиляди овце, които те караха, се беше разположила в огромен дол, със стръмни склонове, от който започваше една долина. Тук се намираха временните кошари за престой, които приютяваха стадото от снега, който вятърът носеше по голия скат. Нощта беше студена. Овчарите бяха построили палатката си в един закътан ъгъл. Навън господстваха вятърът, снегът и безутешността.

От време на време някое от по-младите и по-неспокойни кучета обикаляше кошарите, докато старите кучета почиваха уморени от работата по вкарването на добитъка. Конете, по-малко щастливи от другарите си по работа, търсеха да открият туфите сух койрон, полупокрит от снега, тъй като поради присъщата си нехайност не се стараеха да намерят по-добра трева, която овцете упорито търсеха, като разравяха снега. В кошарата, където бяха пренощували миналата нощ, имаше пълни ясли, но след като бяха наситили глада си, те не продължиха да се хранят. Вкусът и миризмата, които придобива фуражът, заровен в големите и черни силажни ями през зимата, бе ги отвратил. Хора и животни се бяха закътали от снега и вятъра и си почиваха. Не може да се каже, че бяха физически уморени от работата, извършена през късия зимен ден. Но макар и да бяха свикнали на унищожителната монотонност, присъща на Огнена земя, те се чувстваха сега по-скоро вътрешно уморени. Гледаха претъпканите с овце кошари и нищо не спираше погледа им в тази белезникава, спокойна и тъжна маса, подобна на купчина мръсен сняг, безразлична към вятъра и снега, които безжалостно я шибаха.

Да, овцете са като малки хълмове, по които вълната си расте сама, като тревата. Те дори нямат душата на посевите, които стенат и се огъват в бурни нощи като тази, пазени пак от хората, но не тук, а в по-щастливи земи, където слънцето се усмихва, а не рони сълзи от скреж.

Дълго изсвирване, завършило с две монотонни каденци, прониза виелицата. От мрака изникна едно младо куче.

— Ех, Енвидо, какво желание за работа изпитваш сега, когато усети миризмата на печено месо! Винаги съм казвал, че тези кучета са също като хората. Има ги всякакви: ленивци, кавгаджии, лъжци и майстори в работата. Но без да се обиждаме, май че между кучетата има повече свестни, отколкото между хората.

— Продължавайте, дон Педро, продължавайте. Не се засягайте, но навярно поради това, че сте израснали между животните, гледате с много лошо око на хората — каза Онофре.

— Говоря така, защото ние, сиромасите, сме техни братя, Онофре — отговори старият овчар. — Като дете ядох страшен бой, загдето се опитах да защитя една котка.

— Но вие сигурно сте забелязали, че котките са неблагодарни, дон Педро — възрази му отново Онофре.

— Да, те са неблагодарни. Веднъж ни изгониха от къщата, в която живеехме. Котките останаха в нея. Какво да ги прави човек. Те не се привързват към господаря си, а към къщата, към огнището, на което се греят. Така, както кучето се привързва към човека и ближе ботуша, който го рита. Такива се раждат и не трябва да се опитваме да ги променим. Но ние, които макар и да притежаваме разум, сме по-неблагодарни и лижем по-усърдно ботушите, които жестоко ни ритат, ние не бива да бъдем такива.

Един от овчарите вдигна глава и се усмихна, без да иска с тази усмивка да покаже одобрение или несъгласие с казаното от стария. С тази усмивка той по-скоро си отдъхваше от труда, вложен в оплитането на дръжката на камшика, който държеше в ръце. Винаги, когато седеше край огъня, Рейес сплиташе някакво съоръжение и това му служеше за забавление в дългите зимни нощи. Той беше гаучо, който го биваше за всичко — свиреше на китара и пееше, боравеше безгрешно с ножа и му правеше удоволствие да язди полудивите коне, които не търпяха на гърба си и косъм дори.

Рейес се чувстваше зле, когато караше овце. Той беше показвал своето майсторство в хвърлянето на ласо и обяздването на буйни коне в стопанствата за едър добитък. Там той се беше борил като същинска мечка с телетата. Бе ги събарял на земята, а и той бе падал с тях и бе се въргалял в праха на оборите, които в дните на маркирането миришеха на топли животински тела, на кръв и на изгорена кожа. Смелата му намеса бе отървавала не един несръчен новак от рогата на някоя ревнива крава при отделянето на телетата. Ето, това беше истински живот. А сега свири, викай, дигай шум и гледай всеки ден жълтеникавите задници на страхливите и глупави овце, които приличаха на спокойно, сиво и монотонно море.

За щастие понякога надзирателят го пращаше да ръководи събирането на дивите кобили, където ездачите сменяха на ден по три коня, изтощени от препускането по долините и планините. Това бяха сериозни изпитания, в които трябваше да се вложи много енергия. Не беше лесно да се уловят дивите коне, които кръстосваха равнините и планините като привидения. Не, това не бяха телетата. И най-бързото от тях не можеше да убегне на кой и да е кон. Това бяха животни, чиито бърни не бяха докосвани от ласо. Ездачите се чувстваха подиграни и смешни пред силата на тези свободни жребци, изтъкани от нерви и инстинкт, които умно подушваха поставените от човека и от опитомените техни братя клопки.

Колко пъти се бе случвало на свечеряване двадесетина напрегнати и неспокойни като пред битка конници да обградят някой чистокръвен жребец. И тогава, видял опасността, гневен и красив, с ноздри, туптящи като две могъщи сърца, той се хвърляше да разкъса обръча и падаше геройски под дъжд от ласа и болеадори.

Горкото животно! Три топки, навързани с въже една за друга от някой първобитен индианец, са достатъчни, за да го свалят на земята. На човек му става жалко да види едно толкова мощно живо същество, оплетено и победено от такова нищожество, каквото е болеадората.

Смелото животно пада, но спасява хергелето от освирепели коне, които се хвърлят в десет различни посоки, за да стигнат откритото поле, свободната земя. И ето че победени са отново хората. Работата им е отишла напразно. Те мърморят, бълват проклятия, чувстват се виновни, надсмиват се с презрение над самите себе си и над няколкото глупави кобили, неуспели да избягат с жребците, които са се пръснали и изчезват вече в планините заедно със залязващото слънце, което там в далечината, зад синия връх, изглежда да намига подигравателно, зарадвано от щастливото бягство на тези, които са отраснали под горещите му ласки.

Рейес не беше човек, който се разнежваше от „глупости, които карат жените да плачат“, нито пък виждаше нещата така, както дон Педро. Според него, всеки човек и всяко животно се раждат за това, за което са предназначени. Едни да господаруват, а други, за да теглят. Конете са създадени, за да ги яздят, овцете — да ги стрижат и колят, и така е с всички останали неща. Напразно се дърпаме да не нагазим в блатото на живота, след като той ни дъни здраво ребрата с шпорите си. Какво друго ни остава, освен да нагазим.

Рейес беше суров човек, но събирането на диви коне не му допадаше много. Избиването на жребчетата и кобилите с цел да остане повече трева само за избраните го отвращаваше. Караше го да преглъща слюнка, тази слюнка, която се преглъща с горчиво свиване на гърлото и която замества сълзите у хората, чиито пресъхнали очи не умеят да плачат. Той отместваше погледа си, когато видеше грингото Джеки, укротителя на диви коне, да се приближава с нож в ръка и със странна усмивка на лицето, за да нанесе удар отдолу нагоре в крехките гърди на животното, което падаше сгърчено в краката му. Бърз беше Джеки. С голямата си бяла ръка, опръскана в кръв, той вкарваше и изкарваше острието на ножа от шведска стомана, който със своя блясък всяваше смърт в изпълнения с живот обор. Убиецът си правеше шеги, които някои посрещаха с пресилен смях. След него оставаха нахвърляни в обора като в някаква вълча бърлога неподвижните тела, покрити с нежна козина. Оборският прах, смесен с кръв, образуваше кал и тя излъчваше злокобна миризма, която слънцето издигаше, за да я напъха в ноздрите на хората. Само в ноздрите, защото жестокостта на това зрелище не стигаше до сърцата им.