Франсиско Колоане
Премерване на силите (1)

I

Слънцето се отразяваше в пасбищата, покрити с койрон, като в някакво сивожълтеникаво море, слабо накъдрено от лекия бриз на лятната утрин. Младежът галопираше на своя червеникав жребец по спокойните котловини на Огнена земя.

Херман Васкес никога не бе изпитвал така ясно, както тази сутрин, чувството на младост, на здраве и жизнена сила, което се излъчваше от пасбищата, от синьото и блестящо небе, от ниското слънце и преди всичко от мощния галоп на Чико, красивия, не много едър кон, с три бели крака и звездичка на челото. Чико беше от породата на понитата и галопираше с еластична и дълга крачка, подобна на тази на гуанако. Чико галопираше някак деликатно, със спокойно удоволствие, без да проявява високомерието и самохвалството на полудивите коне на негова възраст.

Лекото английско седло позволяваше на конника да усеща играта на мускулите по гърба на младото животно, притиснато между силните му бедра, и някакъв ток на живота протичаше между човека и коня, и двамата млади, сякаш родени, за да галопират винаги заедно към блесналите хоризонти на равнините в Огнена земя.

От време на време ездачът се спираше на върха на някой хълм, изправяше се на стремената, обхождаше с поглед далечината, погалваше с ръка пламтящата грива на червеникавия жребец и отново се понасяше напред в бавен галоп.

„Въпреки всичко — мислеше си Васкес, — тази Огнена земя не е толкова сурова. Вярно е, зиме сняг я затрупва, но летата й, макар и къси, сияят в светлина. Слънцето си е слънце, а не някакъв жълтеникав фенер, който отегчено се носи над равнината.“

Почувства се привлечен от тази земя и си спомни старото поверие, че този, който се е родил на острова или е живял дълго време на него, се връща накрая тук, за да остави костите си.

Спомни си известния случай със стария Маккензи, колар в стопанството „Ерминита“. Този Маккензи наследил голямо богатство в Шотландия. Зарязал юздите и конете и заминал да се радва на богатствата в родината си. Но не се изминали и две години и ето че Маккензи се появил отново в Огнена земя, където завършил своите старчески дни, бродейки по равнините в източната част на острова с два коня, по-бели и от брадата му.

Младежът бе дошъл тук преди няколко години от град Пунта Аренас, за да работи отначало като момче за всичко, като „хакерусе“, както казват тук. И ето че сега това голобрадо и непохватно градско момче бе се превърнало в мъжага, покорител на недружелюбната природа.

Той беше заместник-надзирател на фермата „Рио Раро“^[1], която се простираше на петдесет хиляди хектара равнина, където пасяха около тридесет хиляди овци. Дължеше името си на една странна геологическа формация, плод на ерозивната дейност на морето.

И действително сред пампата, там, където човек най-малко можеше да очаква, се намираше един особен канал, една река, която тече в кутиеобразно корито. Това е Атлантическият океан, който навлиза зигзагообразно с километри навътре в пампата.

При отлив коритото се пресушава и ако човек постави на устието мрежа, може понякога да улови големи количества морски костур. При прилив тюлените навлизат по канала, преследвайки рибните пасажи, и тогава човек има възможността да чуе в самото сърце на равнината тяхното мучене, смесено с блеенето на овците.

Понякога в лунни нощи човек можеше да наблюдава фантастични картини. Стада тюлени навлизаха по канала, разсичайки гладката повърхност на водите с блестящите си глави. От мустаците им се стичаха капки вода и те приличаха на нещо средно между кучета и хора.

Овчарите избягваха Рио Раро, въпреки че нищо извънредно не беше се случило нито в нейните води, нито в околностите й. И все пак тази равнинна местност, тясната ивица океан всред пампата, малките тюленчета, които понякога, подтиквани от любопитство, излизаха по пасбищата и се влачеха по тревата, създаваха впечатление, че тук не всичко е съвсем естествено и някакво безпокойство се просмукваше в душите на тези, които кръстосваха по бреговете й.

Разбира се, с изключение на овцете, които пасяха по бреговете й, тя нямаше нищо общо с фермата, която носеше нейното име, нито пък оказваше някакво влияние върху здравословния живот, който водеха тук хората и животните, а още по-малко имаше връзка с обикновената случка из живота на пастирите, която искаме тук да разправим.

Тази сутрин Херман Васкес препускаше на своя кон, за да посрещне Хосе Аредондо, надзирателя на фермата, който се връщаше от една заслужена тримесечна отпуска, след като бе работил в стопанството без прекъсване пет години.

Като заобиколи края на морския залив, Васкес забеляза надзирателя в далечината. Приближаваше с характерния дълъг тръс, с който се движат конниците, които имат да преодоляват дълги разстояния.

— Как е Пунта Аренас? Не съм виждал този град от четири години насам — попита заместникът, след като поздрави надзирателя.

— Всичко е наред! А как е фермата?

— Нищо ново. Маркирането даде отлични резултати. Идваш точно навреме, за да започнем стригането.

Двамата приятели се запътиха с бавен ход към фермата. След малко заместник-надзирателят попита своя другар:

— Виждаш ми се весел и нещо променен. Обикновено настроението ти е като на вързан див кон, а сега усмивката ти напира чак през очите — и като му се усмихна сърдечно, продължи: — Внимавай! Градът променя хората.

— Що се отнася до мен — отговори надзирателят, — градът не ме променя. Напротив, намирам градските хора загрижени за дреболии, за смешни неща. Сякаш ги наблюдавам от някой връх, така както наблюдаваме добитъка, когато го обкръжаваме преди стригане или маркиране. Когато човек гледа градските хора отвисоко, втренчено, не издържат на погледа. Моята радост се дължи на нещо друго, което за нещастие се намира в града.

Заместникът помисли за най-изключителното, което можеше да се случи на един пастир, и извика:

— Ожени ли се?

— Да! — отговори, преливащ от радост, надзирателят. — За най-хубавата жена в Пунта Аренас.

— Коя е тя?

— Ще я видиш, не бързай! Утре снимката й ще освети и ще господства в нашата столова. А щом като управата ми построи къща, ще я доведа в „Рио Раро“.