Франсиско Колоане
Австралиецът (5)

V

Събуждането след тежко пиянство е истинско възкресение и мисля, че тези, които не са се отдали изцяло на порока, пият от време на време, за да умират, и отново се раждат, като разкъсват по този начин непрекъсващата се монотонност на живота.

Действително събуждането след пиянство е едно завръщане от гроба: костите и ноктите болят, сякаш си копал с тях земята, сънни паяжини обвиват клепките, а на устните лепне все още усетът на вечността.

Когато се отърсих от съня си, в първия миг ми се стори, че шотландецът и австралиецът продължават да спорят и дори ми се причуха техните измъчени гласове, сплетени в един глух и монотонен диалог. Но в малката столова открих само студената и остра светлина на утринта.

„Най-после ги е хванало уискито и са отишли да си легнат“ — помислих аз.

Но въпреки това скочих, за да проверя начаса моето предположение.

Минах през столовата. На двата края на масата стояха бутилките и празните чаши. Отправих се към стаята на Маккей, почуках, но никой не ми отговори. Стаята беше празна. Посред нея лежаха къщните дрехи на шотландеца, които явно бе сменил с работните.

Ларкън също го нямаше в стаята за гости. Всички други спяха дълбоко.

Докато закопчавах кожената си полушубка, излязох от къщата и изтичах до обора.

Рено и конят на помощник-управителя липсваха. Оседлах бързо своя кон, възседнах го и се понесох.

Надвесен над шията на коня, наблюдавах следите. От началото те следваха пътя, а след това навлязоха в пампата. Следите на двата коня не се разделяха едни от други.

Ясно очертаният отпечатък на копитата върху тревата ми подсказа, че двамата бяха почнали тук да галопират, изкачвайки се по склона, който извеждаше на някакво планинско плато.

Към него отправих и аз коня си в галоп, като изпитвах неприятното чувство на увереност, че се е случило нещо непредотвратимо.

Моят черен кон усети, че бързам, и почна да се катери по склона със скокове, подобно на гуанако.

Това усилие беше излишно. Когато почти стигах ръба на платото, чух два гърмежа, които разкъсаха спокойствието на тази местност.

Спрях коня си, нещо рухна в мене и отчаян отпуснах юздите.

„Защо не препусках в галоп още от самото начало? Щях да стигна навреме“ — помислих си аз, дълбоко огорчен.

След изстрелите, които отекнаха почти едновременно, в пампата нахлу отново великата тишина. Една егоистична мисъл ме разтърси: „Кой от двамата е убит?“.

Тревогата ме накара да взема отново юздите в ръка, да пришпоря коня и да се изкача на платото.

Никога няма да забравя картината, която се представи пред погледа ми. Ларкън стоеше прав до Рено, скръстил ръце върху седлото, подпрял глава на тях и отправил поглед към далечните вериги на Кармен Силва, позлатени от слънцето, което в този миг се издигаше на изток. Ларкън приличаше на човек, който бе галопирал по някакъв много дълъг път и най-после бе стигнал края му и с него и почивката или по-скоро спокойствието. Маккей лежеше по гръб на земята. Орловият му нос изпъкваше странно на лицето му, а един никелиран пистолет блестеше като някакво насекомо в стиснатата му ръка. Равнодушен, конят пасеше на няколко метра от трупа на своя господар. Лъчите на изгряващото слънце, които се провираха почти хоризонтално между тревите на платото, образуваха някакъв ореол около фигурите от тази картина.

Смутен, приближих се с коня си в тръс. Ларкън бе толкова дълбоко потънал в мислите си, че не ме чу дори. Едва когато, все още възседнал коня, сложих ръка на рамото му, той си даде сметка за моето присъствие.

Ларкън обърна към мене изпитото си лице. Още няколко години бяха сложили отпечатъка си върху него.

— Дуелирахме се — каза Ларкън. — Маккей ускори малко последната си крачка и стреля пръв, но не улучи. Аз излязох по-щастлив!

— Хайде! — казах му аз. — Качете се бързо. Ще се отправим към фермата. Там ще смените своя кон с някой от моите собствени и още същата нощ ще можете да пресечете границата с Чили. Колкото по-бързо, толкова по-добре!

— Не! Аз отговарям за това, което върша — отговори ми Ларкън.

— Подчинявайте ми се! — извиках аз енергично. — Тук не разбират от дуели. Вие убихте човек и нямате пари, за да подкупите полицията. Следователно, ако останете тук, ще попаднете в тъмниците на Ушуая! Така че да вървим! — заповядах аз и отидох да затворя устата на Маккей. Покрих лицето му с шапката си, поставих букаи на коня му, и след това се понесохме в галоп към фермата.

Стигнахме, без да разменим нито дума. Конете бяха потънали в пот. Заповядах да доведат един от жребците от моето лично хергеле, а аз се качих на първия отпочинал кон, който ми попадна подръка.

Докато Ларкън си слагаше дебели дрехи от вълна и кожа, аз се снабдих с овнешки котлети, хляб и уиски и след това се отправихме към граничните планински вериги. Прекосявахме полета и прегазвахме реки, без да обръщаме внимание на опасностите.

За щастие над върховете изплува луната, почти пълна в този сезон.

Минаваше полунощ, когато забелязахме на близкия връх геометрическия силует на един граничен стълб. След това още един и още един, докато най-после стигнахме границата.

Като използвах един от граничните камъни за маса, нахвърлях една скица за пътищата, които Ларкън трябваше да следва.

— И така — казах му аз усмихнат, — вие сте вече в Чили, в моята родина, и за да отпразнуваме този случай, преди да се сбогуваме, нека хапнем няколко котлети и да изпием глътка уиски.

Слязохме от конете и се почерпихме.

След това аз дадох на Ларкън това, което бе останало от храната и бутилката, и се приготвихме да се сбогуваме. По небето плуваше блестящата луна. Голямата и странна луна на Огнена земя, която бавно се търкаля по силно изкорубеното небе. Обсипана сякаш с диаманти, тя се движи толкова бавно, че понякога утринта я заварва насред път, упътила се към златните мини на залеза.

Без да слизаме от конете, ние разменихме още един поглед. Аз бях спокоен, но затова пък под широката пола на шапката на Ларкън се случи нещо…

— Ех, добре, „че“. Благодаря! — каза ми той и подаде ръка.

Стиснахме си за миг ръцете и нашите последни думи бяха: „Довиждане!“.

Винаги, когато се разчувствам силно, хвърлям се да плувам против течението. Този път си казах една егоистична дебелащина, която в действителност не чувствах: „Ех, какво, приятелче? Загуби и кон, и другар. Добре се нареди, земляк! Виж колко било правилно човек да не се бърка в чужди работи!“.

След това се понесох в галоп към фермата „Лас Курурерас“.