Лорън Кейт
Водопад (19)

19
Прокудена

— Номерът е да бъдете спокойни и нелогични, точно като него — точно казваше Солон на близнаците, когато Еврика и Андър се върнаха в Горчивия облак по-късно същата сутрин.

Седяха пред разбитото огнище в центъра на салона. Свещи догаряха в свещници от сталагмити. Подът беше осеян със стъклени отломки. Никой не се бе сетил да почисти след нападението. Близнаците бяха с лице към Овидий, който седеше с кръстосани крака върху златистозелено турско килимче. Позата му беше като на жив човек, чертите — неповторимо привлекателни, но очите му бяха мъртви като камъни. Клеър и Уилям лежаха по корем, оглеждайки проблясващите очи на робота.

— Солон, не… — поде Еврика. Сега роботът беше неутрален, но тя знаеше колко бързо можеше да се преобрази в призраците, които носеше в себе си. Нима близнаците не бяха преживели достатъчно и без да им се налага да виждат мъртвото лице на баща си в машината?

Запита се дали призракът на Поета обитаваше робота, дали радиусът на обхват, който Солон бе споменал, сега стигаше до Блясъка.

— Не се тревожи, той спи. — Солон застана зад Еврика и допря показалеца и средния си пръст до десния ъгъл на челюстта й сякаш й проверяваше пулса. После сви пръсти в посока на часовниковата стрелка и прошепна: — За момента, когато трябва да узнаеш.

Показваше й как да намали енергийното ниво на робота. Тя забеляза съвсем леката вдлъбнатина с форма на математическия знак за безкрайност от вътрешната страна на челюстта на Овидий.

— Трябва да говорим с теб — каза тя. — Току-що дойдохме от Блясъка.

Веждите на Солон се изстреляха нагоре:

— Суетата ти оцеля ли?

— Какво е Блясъка? — попита Клеър, докато се катереше по раменете на Овидий така, както имаше навика да се катери по тези на баща си.

— Видях нещо там вътре — каза Еврика на Солон.

— Своята иссстория — напевно изрече мек, женствен глас.

Еврика се обърна и не видя никого. После се появиха пчели, по няколко наведнъж, докато вече кръжаха около очните кухини на черепите по стените на Солон.

Вещиците на мълвата влязоха в салона с полюшващи се кафтани. Подредиха се във форма на триъгълник, с Есме най-близо до Еврика.

— Е, добро утро, Овидий — каза Есме. — Виждам, че цялото ти ровичкане напосоки най-накрая се е отплатило, Солон. Кажи ми, как заобиколи клапата, пълна с яркочервени пясъци? Или не си? Или… някой друг успя?

— Беше бащата на децата, след като изпращате съболезнования — каза Солон.

— Всички вещици са сираци — каза Есме на Клеър. Еврика се запита дали беше възможно вещицата да се опитва да бъде мила. Вещицата се обърна към Еврика: — Хареса ли ти Блясъка?

— Не лъжи — изсумтя старата вещица. — Имаме очи, които виждат под водата. Видяхме всичко, което вие видяхте. — Тя се обърна към Андър: — И не видяхте.

— Какво каза тя? — Солон посочи старата вещица. Завъртя се към Андър и издаде някакъв звук: нещо средно между кикот и кашлица. — Какво точно не си видял?

— Аз… не знам — заекна Андър. — Трябва да поговорим.

— Ти не принадлежиш никъде — каза старата вещица. — Схващаш ли? Ти си нищо!

Средната вещица каза нещо на старата, като криеше устата си с длан. Те погледнаха Еврика и се засмяха.

— Ти знаеш какво означава отражението ми — каза Еврика на Есме.

Вещицата се усмихна и наклони глава, обмисляйки отговора си, като погледна близнаците, после Андър.

— По-добре е някои истини да се пазят в тайна от любимите хора.

После Есме сви рамене и се засмя, а Солон се засмя и запали нова цигара, и Еврика видя всичко ясно и напълно: никой нямаше представа какво става. Ако в магията около тях имаше система или смисъл, никой не знаеше какъв е този смисъл. Щеше да се наложи Еврика да поеме нещата в собствените си ръце.

В дъното на пещерата се раздвижи някаква сянка и Еврика чу сумтене, сякаш някой душеше нещо. Кат подаде глава иззад гоблена, който отделяше стаята за гости. Еврика знаеше, че още са скарани, че нещата между тях никога няма да бъдат същите, но тялото й тръгна към Кат, преди умът й да успее да я спре.

— Какво правят тук? — попита Кат.

Вещиците стрелнаха езици и се обърнаха към Солон.

— Вчера не получихме заплащането си — каза Есме. — Днес искаме тройна порция криле.

— Тройна порция криле. — Солон се засмя. — Няма как да стане. С насекомите е свършено.

— Какво каза? — изсъска раздвоеният език на Есме. Пчелите й спряха да кръжат оживено и потрепнаха във въздуха.

— Вчера бях нападнат от грабители — каза Солон. — Изгубих почти всичко. Стаята с пеперудите, люпилнята на риби — няма ги вече. — Измъкна кадифена кесийка от джоба на халата си. — Мога да ви предложа това. Два грама цветчета от орхидеи в любимия ви цвят.

— Тази дреболия не ни е от помощ в нашата мисия — каза средната вещица.

Старата вещица гневно изгледа Солон през монокъл: окото й с цвят на кехлибар беше огромно и разкривено зад стъклото.

— Не можем да си отидем у дома без още криле!

Есме вдигна ръка да даде знак за тишина на другите.

— Ще вземем робота.

Солон нададе внезапен смях, който се превърна в дрезгава кашлица на пушач:

— Овидий не е страна в сделката.

— Всичко може да влезе в сделката — каза старата вещица. — Невинността, отвъдният живот, дори кошмарите.

— Кажи го на съдията. — Кат се бе измъкнала от Еврика, за да застане пред Есме. — Защото роботът остава с нас.

Момичето-вещица повдигна вежда. Изглежда, се готвеше да направи нещо ужасяващо. Еврика обаче беше карала с колата си Кат на уроци по карате. Беше гледала как юмруците на Кат насиняват и двете очи на гаднярката Кари Маршо. Разпознаваше изражението на Кат, когато тя се канеше да хвърли един хубав пердах на някого.

Левият крак на Кат рязко се вдигна. Босото й стъпало уцели челюстта на вещицата. Вратът на Есме се изви на една страна и четири блестящи бели зъба изхвръкнаха от устата й. Пръснаха се с дрънчене по пода като разхлабили се плочки от мозайка. Кръвта, която покапа от устните на вещицата, беше в тон с роклята й в цвят на аметист. Тя избърса ъгълчето на устата си.

— Това беше за Поета — рече Кат.

Есме се усмихна с коварна, беззъба усмивка. Стрелна навън раздвоения си език и всички пчели в пещерата закръжиха в рояк около главата й. Тя пак стрелна език. Пчелите се разпръснаха, политайки заедно над пода на пещерата, като прибраха всеки от зъбите й. Тя отметна глава назад и отвори широко уста. Пчелите влязоха в устата й и поставиха зъбите обратно в мокрите от кръв дупки във венците й. Тя се обърна към спътничките си и се изкикоти.

— Ако момичето се настървява толкова заради едно глупаво момче, представете си, когато открие, че цялото й семейство… — Есме се обърна към Кат, като плюеше пурпурна кръв, докато съскаше думите — гние по вонящите Ню Шорс на Арканзас.

Кат нападна Есме. Пчелите я жилеха по ръцете и лицето, но тя сякаш не забелязваше. Беше сграбчила вещицата в задушаваща хватка, докато Есме рязко освободи врата си. Кат заскуба косата на вещицата на мълвата, докато пчелите се промъкнаха нагоре по ръцете й; пръстите й ровеха по тила на Есме. После тя спря, когато отвращение изпълни изражението й.

— Какво, по…

— Обуздай безочливата си приятелка, Еврика! — изкрещя Есме и се помъчи да се отскубне от Кат… — Или всички ще съжалявате.

Кат блъсна главата на вещицата надолу към гърдите й.

Там, където трябваше да е задната част на черепа на Есме, имаше празнина с цвят на аметист, в центъра на която една-единствена пеперуда-монарх с цвят на аметист яростно летеше на едно място.

Това обясняваше неизчерпаемия апетит на вещиците за крилати създания. Така летяха.

Кат отскубна пеперудата от празнината в главата на Есме. Крилете плеснаха само още веднъж между пръстите й, после насекомото се присви и умря.

Есме изрева и отхвърли Кат от себе си. Другите вещици на мълвата зяпнаха ужасено при вида на празната й глава. Докоснаха собствените си тилове, за да се уверят, че всичко е все още непокътнато.

Към юмрука на Есме литнаха пчели, покривайки го като ръкавица. Тя се извиси над Кат, сграбчи я за тила и стовари върху основата на черепа на Кат обвития си в пчели юмрук.

Болка избухна в очите на Кат. Тя нададе ужасяващ писък.

Еврика изблъска Есме настрана и замахна да перне пчелите по черепа на Кат, но те не отлитаха. Опита се да ги измъкне от косата на Кат. Те я жилеха по ръцете и не отстъпваха. Сега бяха част от основата на черепа на Кат, кръжаха около тила й и неспирно жилеха, пак и пак.

Есме залитна назад, за да се присъедини към другите вещици. Беше останала без дъх.

— Ако се съгласите да изнесете Овидий до прага, ние ще го поемем оттам.

— Единственото, което получавате, е да се измъкнете оттук — каза Еврика.

— Изчезвайте! — заяви Солон, почерпвайки кураж от съпротивата на Еврика. — От толкова отдавна исках да ви кажа това, кучки такива.

— Ти не мислиш, Солон — каза средната вещица. Тя и старата вещица подкрепяха Есме, която имаше вид сякаш ще припадне. — Спомни си какво ще стане, когато не можеш да си позволиш нашата маскировка…

— Нищо не е вечно — каза Солон и намигна на Еврика.

— Всичките ти малки врагове ще те открият — каза старата вещица. — Големият също ще те намери.

— Солон — поде Андър, — ако им позволиш да свалят маскировката…

— Лошите хора ще се върнат ли? — Уилям се облегна на Еврика. Беше й омразен фактът, че може да почувства гръдния му кош през ризата му.

— Не плачи — прошепна тя автоматично, докато се грижеше за кожата на главата на Кат. — Няма да позволя да ти се случи нищо.

Беше твърде късно. Сълзите на Уилям закапаха по раменете й, по бузите й. Невинността им беше удивителна — като искрящ скъпоценен камък в черната бездна. Тя промени решението си.

— Плачи — каза. — Изплачи всичко заради мен.

Уилям го направи.

— Ще ви дадем време до полунощ да размислите — каза старата вещица. — После — край с маскировката.

Солон стъпка цигарата си. Тръгна към мястото, където Кат хленчеше замаяно в прегръдките на Еврика. Целуна Кат по бузата.

— Както желаете. — Под повърхността на отслабналия глас на Есме се надигаше ярост. Другите две вещици стрелнаха езици и четири пчели бавно се върнаха и закръжиха около главите им. Другите останаха с Кат.

Понесли осакатената си спътничка, старата и по-старата вещица се затътриха обратно през дългия тъмен коридор от черепи.