Лорън Кейт
Водопад (13)

13
Окото на бурята

— На гледката ли се наслаждаваш?

Еврика подскочи, когато чу гласа на Солон зад гърба си на другата сутрин. Мислеше, че е сама на покрива на Горчивия облак.

Беше се изкатерила по стълбите до верандата по изгрев-слънце, любопитна за гледката, която Андър беше видял предишната вечер, когато дойде да я търси. На утринната, обвита в облаци светлина всичко беше сребристо. Езерото, родено от Линията на сълзите, се беше надигнало и Еврика не мислеше, че скалата на Брукс още е над повърхността. Изживя отново пускането на онзи пистолет във водата, целувката с Андър в кануто, как се изправи срещу чудовището, от което се предполагаше да се бои. Наистина се боеше от него и го мразеше, и го обичаше.

Той беше — и двамата бяха — някъде там навън, скрити покрай бреговете. Можеше да ги почувства така, както все още можеше да почувства кошмара, от който току-що се беше събудила.

Беше сънувала, че се катери по планина в дъжда. Близо до билото, земята се раздвижи под нея. Улови се за нещо лъскаво и гъбесто, но то се разпадна в пръстите й. После цялата планина рухна — опасно скално свлачище под краката й. Докато се предаваше на лавината, Еврика осъзна, че не се беше катерила по планина, а по огромна купчина от гниещи ръце и плесенясали крака, и разлагащи се глави.

Катереше се по прахосаните мъртъвци.

— Трябва да призная — Солон се взря в езерото, — че сълзите ти подобриха тази гледка. Също както залезите са по-красиви в замърсен въздух.

Еврика вече не чувстваше дъжда. Дребни капчици се събираха на двайсет стъпки над нея, но така и не стигаха до бялата каменна веранда. Солон сигурно беше издигнал кордон над тях, макар да бе казал, че вече рядко използва Зефира си. Той се закашля, изхриптя и запали със сребърна запалка една цигара с дъх на карамфил.

— Добре ли спа? — Измери я с поглед, сякаш беше задал по-личен въпрос.

— Всъщност не. — Тя чувстваше как Атлас шпионира разговора им, как наблюдава всеки нюанс на езика на тялото й. Кожата й настръхна.

Солон сигурно искаше да узнае за срещата на Еврика снощи, но тя никога не можеше да му разкаже тук, докато Атлас може би беше достатъчно близо, за да я чуе. Никога не би могла да му разкаже където и да е, ако смяташе отново да види Брукс. Това трябваше да остане нейната тайна.

— Бандата се надига — каза Солон, когато близнаците дотичаха шумно на верандата.

— Какво има за закуска? — Уилям се залюля от голия клон на едно дърво в центъра на верандата.

— Предполагаше се да има кафе — каза Солон, — но очевидно моите служители са напуснали.

— Сънувах абсолютно безумен сън. — Кат се появи в най-горния край на стълбите. — С брат ми карахме стария „Транс Ам“ на татко сред океана през купища огромни рибни пасажи. — Тя облегна глава на рамото на Еврика с нетипична за нея летаргичност. Все още не се беше свързала със семейството си.

Миг по-късно бащата на Еврика се качи по стълбите, подкрепян от Андър. Еврика докосна превръзката на рамото му. Беше чиста и стегната.

— Днес съм по-добре — каза той, преди тя да успее да попита. Синината, разпростираща се от слепоочието му, беше зелена.

— Добре е да си почиваш — каза тя.

— Тревожеше се за теб — каза Андър. — Не знаехме къде си.

— Добре съм…

— Клеър — изкрещя баща й. — Слизай!

Клеър се беше покатерила върху каменния парапет на верандата. Надвеси се да улови един клон розова бугенвилия с поръбени в кафяво цветчета.

— Искам да взема цветето като Еврика.

Надвеси се твърде много. Кракът й се подхлъзна по мокрия камък и тя се търкулна напред през парапета. Всички се спуснаха забързано след нея, но Уилям, който винаги беше до Клеър, стигна пръв.

Ръката му се изстреля над парапета. Разтворената му длан посегна. Докато Еврика стигне там, Уилям вече държеше Клеър.

Само дето не я държеше. Ръцете им дори не се докосваха. Пет стъпки въздух деляха близнаците. Клеър висеше над стръмна пропаст, във въздуха я задържаше невидима сила. Когато Уилям посегна надолу, а Клеър посегна нагоре, някаква енергия в пространството между тях ги свърза и я задържа да не падне. Тя погледна под краката си към нищото. Заплака.

— Държа те. — По челото на Уилям избиха мънистени капчици пот. Тялото му беше неподвижно, с изключение на потрепващите му пръсти. Клеър започна да се издига.

Останалите наблюдаваха как Клеър бавно се понесе към ръката на брат си. Скоро върховете на пръстите им се свързаха, после всеки здраво улови китката на другия. После Андър и Солон извлякоха Клеър по останалия път нагоре до верандата.

— Благодаря. — Тя сви рамене към Уилям, след като вече беше в безопасност.

— Разбира се. — Той сви рамене в отговор, докато Клеър изтича при баща си, за да й избърше сълзите.

Еврика коленичи пред Уилям:

— Как направи това?

— Просто исках да я върна където й е мястото — каза Уилям. — При нас.

— Пробвай пак — каза Солон.

— Не мисля — възрази бащата на Еврика.

— Хвърли нещо във въздуха — каза Солон на Клеър. — Каквото и да е. Но нека Уилям да го улови.

Клеър огледа набързо верандата. Погледът й се спря върху лилавата торба, която Еврика беше оставила до подножието на стълбите. От най-горния й край се подаваше „Книгата на любовта“.

— Не! — предупреди Еврика, но Клеър вече държеше книгата в ръце.

Запрати я в небето. Избухна малка сива експлозия, когато кордонът стана видим на мястото, където го прониза книгата. Вятър и дъжд нахлуха през дупката, която образува. Еврика чу силно жужене, като от рояк гневни пчели, после в небето разцъфна миниатюрен пурпурен облак с форма на гъба. Книгата се понесе плавно над езерото от Линията на сълзите под верандата. Движеше се през дъжда сякаш никога нямаше да спре, сякаш отговорите за наследството на Еврика щяха винаги да са все по-далече и по-далече. Сякаш след половин вечност, „Книгата на любовта“ се удари във висок връх от бял камък и падна отворена върху лицевата страна на една скала.

— Книгата ми — промърмори Еврика.

— Ще я донеса обратно — каза Андър.

— Малкото създание прониза кордона ми и преодоля маскировката на вещиците. — Солон се почеса по брадичката, ужасен. Погледът му се стрелна към езерото, създадено от Линията на сълзите, сякаш внезапно той също можеше да усети Атлас. — Всички бягайте!

— Чакайте. — Уилям се провря напред и подпря лакти върху парапета на верандата. Съсредоточи се върху книгата от отсрещната страна на езерото. След миг тя се издигна от камъка, затвори се с глух звук и се плъзна назад през въздуха. Пурпурен проблясък примигна в небето, когато книгата мина през маскировката. После се появи сивата експлозия в границата на кордона. Всички се снишиха, когато „Книгата на любовта“ се зарея обратно към верандата. Тя се изстреля в ръцете на Уилям и го събори.

— Удивително. — Солон помогна на Уилям да стане, после скочи върху парапета на верандата и огледа кордона си, през който вече не проникваше дъжд. — Трябва да е контрачудатост.

— Какво? — Еврика върна книгата в чантата си, а чантата си — на рамото.

— Вчера Клеър престъпи границата на маскировката на вещиците, за да влезе в Горчивия облак. Днес Уилям прави обратното. Каза го красиво: той връща нещата обратно на мястото им. Чудатостите на близнаците са противоположности. Контрачудатости.

— Какво е „чудатост“? — попита Еврика.

— Чудатостта… това е… — Солон хвърли поглед към другите. — Значи никой не знае? Наистина ли?

— Еврика уби Гугъл — обясни Кат.

— „Чудатост“ е вълшебно усещане — каза Солон, — частица магия, с която се ражда всяка смъртна душа. Повечето хора никога не научават как да обуздават и използват своите и умират с все още спящи чудатости. Чудатостите са крехки като самочувствието на човек. Освен ако нечия чудатост не е защитена, за да оцелее след смразяващите ефекти на съзряването, тя изчезва. Наистина жалко, защото дори най-абсурдните чудатости стават изключително важни в подходящия контекст.

— Еврика е права — каза Андър. — Сега не е моментът за магически трикове. Врагът ни е там навън. Научи ни как да се преборим с него.

— Не нас. Мен. Това е моята битка — каза Еврика на Солон, на Андър, на Атлас, където и да беше той.

— Ако се изправях срещу най-тъмната сила във вселената — каза Солон, — щях да искам цялата помощ, която мога да получа.

— Да, ами, някои хора имат по-малко за губене от други — каза Еврика.

— Което ще рече? — попита Солон.

— Ти не обичаш никого, затова не те е грижа кой ще пострада — каза Еврика. — Когато отида в Мараис, ще отида сама.

Солон изсумтя:

— Денят, в който ти си готова да отидеш в Мараис сама, е денят, в който аз ще се гътна и ще умра!

— Най-накрая ми даде цел! — изкрещя Еврика.

Мярнал се за миг зелен проблясък в ъгълчето на окото на Еврика привлече вниманието й. Кат седеше с гръб, опрян на ствола на дървото, което вече не беше оголено. От клоните му изникнаха нежни зелени листа, после разцъфнаха в хиляда бледорозови черешови цвята. Листенца се понесоха плавно към земята, посипвайки се по плитките на Кат, докато от пъпките на клоните набъбваха зрели червени череши. Близнаците започнаха да се смеят, подскачайки да откъснат плодовете от дървото. Клоните му се извиха напред, обгръщайки Кат в нещо, което почти приличаше на нежна, благодарна прегръдка.

— Как направи това? — попита Еврика.

— Диана е казала, че се предполага ти и Солон да станете големи приятели — каза Кат. — Не исках да се карате. Затова седнах и се съсредоточих върху обичта, която Диана е изпитвала към двама ви. Надявах се, че ще я почувствате един към друг.

— Кат. — Еврика се отпусна на колене. — Защо толкова обичаш да сватосваш хората?

Кат прокара ръце през килима от черешови цветчета около краката си.

— Искам всички да се влюбят.

— Но защо?

— Любовта превръща хората в най-добрите версии на самите тях.

Еврика откъсна една череша и я подаде на приятелката си.

— Мисля, че откри чудатостта си.

— Изяж една, Рика — каза Уилям, като изсипа цяла шепа в скута й.

Еврика пъхна в устата си една череша. Докато дъвчеше, откри, че й е трудно да остане ядосана на Солон. В плода имаше любов. Любов, която беше по-голяма от страха.

— Съжалявам — каза тя на Солон. — Просто се тревожа, че времето ми изтича.

— Сега и ти трябва да кажеш, че съжаляваш. — Клеър протегна една череша към Солон.

— Не съжалявам за нищо — каза Солон и се извърна. — Трентън, ти си следващият.

— Чакай — каза Кат. — Мога да направя още нещо. Ако се върнем при онези лески, мога да ги съживя. Дядо ми отглеждаше американски орехи — едно дърво дава шестстотин фунта орехи на година. Да кажем, че в онази горичка има петдесет дървета. Това означава триста хиляди фунта храна. Поета каза, че семейството му гладува. Бих могла да помогна.

— Никой от вас няма да напуска закрилата на маскировката — каза Солон.

— Семейството ми може би умира от глад точно сега — каза Кат. — Ако има нещо, което някой би могъл да направи, за да им помогне…

— Не можеш да се справиш с онова, което е там навън. — Солон изгледа гневно Еврика, което я накара да се запита дали той знаеше къде е била снощи.

Баща й се обърна към Солон:

— Аз ще опитам. Какво да правя?

— Не си длъжен, татко — каза Еврика. — Не си добре.

Солон погледна строго баща й:

— Твоята чудатост вероятно е погребана много дълбоко в теб. Но е там. Винаги е там. Може би някой инструмент може да помогне. Андър, орихалкът?

Андър отвори ципа на раницата си и измъкна три сребристи предмета. Първият беше изящната котва, която бяха използвали вчера, за да слязат на сушата. Тя лъщеше, сякаш наскоро излъскана, както и всички предмети. Имаше също и ножница, дълга шест инча и изработена от изковано в тънък лист сребро. От нея Солон издърпа копие с футуристичен вид, което бе — удивително — много по-дълго от ножницата. Беше дълго близо четири фута, с тънко назъбено острие.

Последният предмет беше малко правоъгълно ковчеже, голямо горе-долу колкото кутия за бижута. Съдържаше артемизия от Атлантида — вещество, смъртоносно за Пазителите на Атлантида. Андър бе показал тази кутийка на близките си, когато се опитаха да пометат Еврика от селския път на Брокс Бридж. Зеленото й сияние ги беше стреснало. Солон я изгледа алчно.

— Предметите пред теб са направени от орихалк — каза той на бащата на Еврика. — Преди Андър да ги донесе тук, не ги бях виждал от седемдесет и пет години и започвах да мисля, че са мистични образи, родени от въображението ми. Орихалкът е древен метал. Освен това е „обвързан“ метал, което означава, че работи в полза на притежателя си. Можеш да избереш един — което ще рече, че един може да избере теб — като талисман, който да ти помогне да разкриеш чудатостта си.

Бащата на Еврика се взираше в предметите:

— Не разбирам.

— Ако обичате, може ли да спрем да се опитваме да проумеем нещата? — каза Солон. — Предполага се да е естествено, както е било за децата ви. Например, това ми говори. — Повдигна капака на кутийката и подуши дълбоко и чувствено.

Андър затвори капачето с рязко щракване:

— Да нямаш склонност към самоубийство?

— Разбира се, че имам склонност към самоубийство — каза Солон със смях. — Що за безумен лунатик няма склонност към самоубийство?

— Ако ти умреш, умирам и аз — промърмори Андър. — Няма да изоставя Еврика, защото ти си твърде голям страхливец, за да живееш.

Солон повдигна вежда:

— Това тепърва ще се види.

— Татко, вземи кутийката — каза Еврика.

— Да, това ми харесва. — Баща й измъкна кутийката от хватката на Андър и Солон. Отвори капака и се присви при острия мирис. Солон се надвеси напред, вдишвайки, омаян. Еврика забеляза, че Андър също се надвеси напред. Пазителите на Атлантида не можеха да устоят на артемизията.

Докато Солон се превиваше в нов унищожителен пристъп на кашлица, бащата на Еврика го наблюдаваше с тревога, която Еврика разпозна. През целия й живот я беше гледал така.

— Имаш рак — каза той.

Солон се изправи и се втренчи в баща й:

— Какво?

— Дробовете ти. Виждам го ясно. Тук има тъмнина — той посочи към сърцето на Солон — и тук, и тук. — Посочи две други места покрай долните ребра на Солон. — Артемизията може да помогне. Билката облекчава възпалението^[1].

— Чу ли това, Андър? — Солон се засмя.

— Тази артемизия идва от Атлантида — каза Андър. — Далеч по-силна е от всяка билка, която ви е позната.

— Татко — опита се Еврика да обясни, — Солон не може да вдиша артемизия, без да умре от нея и без да убие и Андър.

— Има и други хомеопатични лекарства — каза баща й, като крачеше развълнувано. — Ако можем да се доберем до малко екстракт от венерина мухоловка, мога да приготвя чай.

— На около една миля под водата има магазин за здравословни храни — каза Солон.

— Винаги си имал своята чудатост — каза Еврика на баща си. — Затова се опитваш да цериш всички ни с храна. Можеш да виждаш какво не е наред вътре в нас.

— И искаш да ни стане по-добре — каза Уилям.

— Майка ти винаги казваше, че мога да виждам най-доброто в хората — каза бащата на Еврика.

— Коя? — попита Еврика. — Рода или Диана?

— И двете.

— Сега е ред на Еврика — каза Клеър.

— Мисля, че моята чудатост е тъгата ми — каза Еврика. — И вече съм я използвала достатъчно.

Солон се намръщи:

— Мисленето ти е много по-тесногръдо, отколкото това на Диана.

— Какво искаш да кажеш?

— Съществува по-широк спектър от емоции, не само тъга и униние. Някога замисляла ли си се какво може да излезе, ако си позволиш да изпиташ — очите на Солон се разшириха — радост?

Еврика погледна Уилям и Клеър, които чакаха реакцията й. Спомни си един цитат, който беше видяла веднъж, татуиран на врата на едно момче, докато то се биеше с друго дете в „Уейдс Хоул“: „ЛИДЕРЪТ Е ПРОДАВАЧ НА НАДЕЖДА“.

В някакъв момент Еврика се беше превърнала във водач на Кат, баща си и близнаците. Искаше да им даде надежда. Но как?

Спомни си една популярна фраза от чатовете, в които се мотаеше, след като Диана почина: „Става по-добре“. Еврика знаеше, че фразата първоначално се е използвала като насърчение за децата-гейове, но ако имаше едно нещо, което беше научила след смъртта на Диана, то беше, че емоциите не пътуваха по права линия. Понякога положението се подобряваше, друг път се влошаваше. Разбира се, Еврика беше познала радостта — в короните на вечнозелени дъбове, в разнебитени лодки, кръстосващи лагуната, по време на дълго бягане през сенчести горички и в изблици на смях с Брукс и Кат, — но усещането обикновено беше толкова мимолетно, като прекъсване за реклама в драмата на живота й, че никога не го беше приемала особено сериозно.

— Как радостта би ми помогнала да победя Атлас? — зачуди се гласно Еврика.

— Солон! — обади се един глас иззад тях. Поета се появи най-горе на стълбите. Изглеждаше обзет от ужас. — Опитах се да ги спра… но просяците трябва да избират^[2].

— За какво говориш? — попита Солон.

Иззад Поета разярен глас изкрещя нещо, което Еврика не разбра. Млад мъж с набола четинеста брада дойде при Поета на стълбите. Всеки мускул в тялото му беше напрегнат, сякаш беше в шок. Гърдите му се повдигаха и спускаха мъчително, а очите му бяха обезумели. Насочи треперещ пръст към Еврика.

— Да — каза Поета, с натежал от съжаление глас. — Тя е онази, за която говорят мъртвите в сънищата ни.