Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (5)

Четвърта глава

Помоли я да се видят по обяд в зоологическата градина на Сан Франциско пред клетката на лъва. Кристина знаеше, че баща й се увличаше от усещането за драматизъм в нелегалните срещи. В миналото двамата бяха разигравали много такива сценарии. Маркъс Алберти обичаше действието, възбудата, напрегнатото очакване, интригата. Тя подозираше, че в своите представи той е повече Джеймс Бонд, отколкото учен историк. Бе прекарал живота си в изучаване на миналото, но през изминалите две десетилетия желанието му да стане нещо повече от пасивен наблюдател, го бе променило. Омръзна му само да чете за великите приключения; искаше и за себе си вълнуващи събития.

Тя не осъзнаваше колко далече ще го отведе това желание, а когато осъзна, бе твърде късно. Всичко започна така невинно, с искрен усет за справедливост. Баща й бе обсебен от манията да избави света на изкуството от прегрешения. Вярваше, че откраднатите по време на войни и други размирици произведения на изкуството трябва да се върнат на истинските собственици. Целта бе похвална. Но дързостта му се превърна безочливост. Започна да извращава принципите, сам да краде ценни произведения от онези, които смятаха себе си за законни притежатели. В един момент загуби представа кое е правилно и кое погрешно, а тя се озова заедно с него в същата неясна, сива област.

Беше му съучастница в престъпленията, само че го проумя, когато вече бе много късно и близостта им взе да намалява. И през ум не й бе минавало, че ще се отчуждят толкова много, както в момента. Никога не беше вярвала, че ще дойде ден, когато няма да иска да го види, няма да иска да споделя живота си с него, но този ден настъпи. Беше днес.

Защо се беше върнал в Сан Франциско? Обеща й да стои далеч от нея, да урежда игрите си другаде. Какво се бе променило? Трябваше да разбере.

Кристина се спря пред входа на зоологическата градина и се озърна. Надяваше се, че никой, и особено Джей Ти, не я е проследил. Когато излезе от аукционната къща, агентът преглеждаше видеозаписите от охранителните камери, за да открият евентуално кой е хвърлил димните бомби. Поръча на Дейвид да му каже, ако пита за нея, че е отишла да обядва и ще се върне около два. Дано времето й стигнеше да разговаря с баща си и да си изясни въпроса, дали по някакъв начин не е замесен в случая с диаманта.

Когато не видя подозрителни лица, влезе и си купи билет. Дечурлига се боричкаха около увеселителното влакче, с което щяха да обикалят градината. Ето я въртележката, на която много пъти се бе возила с баща си. Познатата музика я натъжи, почувства носталгия по онези щастливи и безгрижни дни. Беше длъжна да признае на баща си едно нещо: бе я дарил с весело детство. Роден учител, той искаше да я посвети във всичко. Насърчаваше я да учи упорито, да се интересува, да задава въпроси.

И сега любопитството й бе насочено към него, с какво се занимава в момента и как ще й се отрази то. Мина покрай жирафите, слоновете, пеещите птички, кряскащите маймуни, без да ги забелязва. Беше много неспокойна за бъдещето. С тежък труд бе изградила свой живот, след като преди пет години бе загубила всичко. Мисълта да започне отначало я ужасяваше.

Застана до парапета пред просторната клетка на лъвовете. Беше обяд, когато се случваше огромните хищници, да поспиват. Най-после видя един лъв, полегнал в храсталака. Той вдигна глава, като че ли учуден кой дръзва да го смущава, после отново се сниши, с отворени очи, готов всеки миг да скочи. Сетивата му бяха изострени докрай. Точно по същия начин се чувстваше в присъствието на баща си — не смееше да се отпусне за секунда.

А този лъв зад решетки все пак не всяваше страх. Струваше й се неоправдано такива благородни създания да се държат в клетка. Нямаше ли да са по-щастливи, ако тичаха на свобода? Не им ли беше мястото сред дивата природа?

Усмихна се. Може би не беше много по-различна от баща си, както й се искаше да бъде. Да освободи лъвовете беше мечта за Маркъс Алберти и още един пример за неговия романтичен и непрактичен ум.

Космите на тила й настръхнаха. До нейната сянка на земята се издължи още една. Обърна глава. До нея бе застанал мъж с широкопола шапка и бежов шлифер, слънчеви очила криеха очите му, фигурата му беше небрежно отпусната. Изглеждаше като всеки турист, но когато я погледна със своята усмивка, стаи дъх.

Маркъс свали слънчевите очила и тя видя тъмнокафявите му очи. Миглите му бяха абсурдно дълги, за което много му завиждаше. Без съмнение баща й бе красив мъж, от онези, които се усмихват и с очите, и с устните. Слепоочията му се бяха прошарили, а по лицето му имаше няколко нови бръчици, но това бе съвсем естествено, след като беше прехвърлил шейсетте. Беше си останал безразсъден, оптимист и мечтател. Похвално ли бе това или тъпо?

— Как е милото ми момиче? — Той разтвори ръце и тя едва не се хвърли да го прегърне силно както преди. Дъщерята се отдръпна и очите му се изпълниха с разочарование. Ръцете му увиснаха и той ги пъхна в джобовете. — Не се ли радваш да ме видиш?

— Нима трябва? Какво става, татко? Защо е тази тайна среща?

— Тревожа се за теб, Кристина. — Изразът му беше мрачен, угрижен.

— Как е възможно да се тревожиш за мен? Повече от година не сме се виждали, а три месеци не сме се и чували. Не знаеш как върви животът ми, нали?

— Стоя настрана, защото ти ме помоли, не е ли така?

— Да, аз те помолих — призна тя. — И съм смутена, че се появяваш точно когато в „Бъркли“ се подготвя търг за много скъп диамант.

— Затова се върнах — отвърна той. Откровеността му я шокира и отчая.

— О, татко!

— Не бъди предубедена. Дойдох да те предупредя, Кристина. Диамантът е опасен. Прокълнат е.

Думите на баща й повтаряха разговора й с професор Кийтън. Да не би да се бяха съюзили?

— Вчера чух същото от твоя стар приятел професор Кийтън. Спомняш ли си го? Беше поканен на приема.

— Да, разбира се, спомням си Хауард. Той ли ти каза за проклятието на диаманта?

— Само го спомена. Но когато попитах господин Бенедети, той отрече да има подобно нещо.

Баща й стисна устни.

— Лъже. Виторио Бенедети иска да се отърве от диаманта, да спаси семейството си от проклятието. Затова продава камъка, затова не го иска.

Думите му я разтревожиха, но реши да не им обръща внимание.

— Дори да съществува проклятие, то не би имало нищо общо с мен. Нямам намерение да купувам диаманта.

— Но си го докосвала, носила си го. Страхувам се за теб, Кристина, страхувам се, че проклятието ще се стовари върху теб. Не желая повече да се доближаваш до него.

— Ще трябва да ми разкажеш подробности, ако искаш да те разбера.

— Доброто срещу злото, двете страни на скъпоценния камък, Кристина. На полагащото му се място дарява голяма сполука. Изтръгнат от това място, разяжда със зло всички, които ламтят за него.

Въпреки твърдото си решение да не му вярва, я полазиха тръпки. Баща й определено имаше нюх към драматичното.

— Не докосвай отново диаманта — продължи той. — Обади се, че си болна. Нека някой друг да проведе търга. Стой далеч от „Бъркли“, докато диамантът не се махне оттам.

— Знаеш, че не мога да го направя. Това е моята работа.

Той поклати глава огорчено.

— Не проумявам как е възможно да работиш в аукционна къща, как е възможно да продаваш безценни произведения на изкуството, като че ли са обувки или тоалетна хартия. Научих те да почиташ миналото, а не да печелиш от него. Този диамант принадлежи на Италия.

— Този диамант принадлежи на семейство Бенедети и те са свободни да го продадат, на когото поискат. Не омаловажавам миналото. Работя в компания, която дава възможност на обикновени хора да се докоснат до изключителни шедьоври. Не мога да разбера защо отричаш това. — Укорите му я попариха не само защото оскърби работата й, но и защото я накара да се съмнява в себе си. Търсенето само на изгода в нейния бранш понякога я дразнеше. От време на време се случваше да се свие от страх, когато някоя красива ваза или картина отиваха в ръцете на човек, който иска да ги притежава, защото е богат, а не защото красотата им го радва. Но коя бе тя, та да съди мотивите на хората? Това определено не влизаше в служебните й задължения. — Трябва да се връщам на работа.

— Виторио Бенедети е откраднал диаманта, Кристина.

Гласът му бе развълнуван, погледът — решителен. Би му повярвала, но как?

— На теб все кражби ти се привиждат.

— Познавам го, Кристина. Запознах се с Виторио преди много години.

— Необходимо ми е доста повече от твоята дума. Имаш ли някакво доказателство?

— Нима моята дума не е достатъчна за теб… моята дъщеря?

— Точно заради това не е, татко. — Погледна го искрено право в очите. — Вече не съм малко момиченце, което да омаеш с твоите фокуси. Зная какъв си и на какво си способен.

— Не мисля, че знаеш, и това ме натъжава.

— Е, и ти помрачи някои от моите дни. Къде се дяна бащиният ти инстинкт, когато ме изхвърлиха от музея. Не разбираш защо работя в аукционна къща. Защото в нито един музей не ме искат на работа и минаха две години, преди да се добера до това място в „Бъркли“. И всичко заради твоята смехотворна фикс идея.

Маркъс тежко въздъхна.

— Съжалявам за онзи инцидент. Оставих погрешно впечатление.

— Винаги е погрешно. — Тя замълча, за да му зададе въпроса, който я измъчваше от два часа: — Искам да те попитам нещо. Кой притежава такива умения, че да направи копие на диамант като този на Бенедети.

Той присви очи.

— Защо се интересуваш? Да не би камъкът да е фалшив?

— Когато тази сутрин разглеждах диаманта, данните не отговаряха напълно на оценителния доклад, направен миналия месец във Флоренция. Там са описани малки минерални инклузии с форма на сърце. Не ги видях.

— Минералните инклузии се забелязват под определен ъгъл.

— Зная. Искам да ми кажеш дали имам копие на диаманта, или е истинският.

— Твърде много въпроси, Кристина.

— Снощи някой пусна димни бомби в „Бъркли“ и предизвика голяма суматоха. Аз бях с диаманта и той се изплъзна от врата ми за част от секундата. — Направи пауза, после продължи: — В този момент разговарях с професор Кийтън, твоя стар познат. Съучастници ли сте, татко? Не е ли подменил по някакъв начин диаманта и след това да ти го е дал?

— Затова ли отиде в къщата ми снощи? — попита той.

— Да, исках да проверя дали диамантът не е в сейфа — призна тя. — И освен това мисля, че те видях да излизаш от „Бъркли“. Там ли беше?

— Не беше сама — каза той, пренебрегвайки втората част от въпроса й.

— Не, не бях сама.

— Кой беше с теб?

— О, само един специален агент от ФБР на име Джей Ти Макинтайър, който между другото сега е крайно подозрителен към мен и ще ни провери до девето коляно, преди да свърши денят. Трябва да се махнеш, татко, бягай надалеч… много надалеч. Но преди това ми върни истинския диамант, ако е у теб.

— Хрумвала ли ти е мисълта, че диамантът в някакъв момент може да е подменен, например от самите Бенедети? Помисли върху тази възможност, Кристина. Показват на вашия оценител истинския камък, после изпращат в „Бъркли“ фалшивия. И ти намекна, че не си сигурна дали диамантът е истинският, или е копие.

— Не, не съм сигурна. Но защо Бенедети ще се опитват да продават фалшив диамант?

— Ще бъде трудно да се проследи камъкът до тях. Ако някой разбере, ще обвини „Бъркли“.

— Значи мен — промълви тя.

Капан ли й бяха заложили? Такъв ли бе случаят?

— Другата възможност е оценителят във Флоренция да е допуснал грешка в доклада си. Много е трудно да се направи копие на цялото колие, особено на такова, което никой не е виждал. Само човек, който дълго го е наблюдавал, би могъл да изработи копие.

Същите доводи сподели с Джей Ти. Вероятно баща й имаше право. Трябваше да се консултира с оценителя във Флоренция, да обсъдят дефектите, инклузиите.

Може би един от двамата е направил грешка. Пък и тя не бе имала време да проучи камъка, особено когато Джей Ти надничаше над рамото й. Може би всичките му приказки за крадци и измамници я объркаха.

— Ако има и най-малка възможност диамантът да е копие, причината да не се занимаваш с него е още по-сериозна, Кристина — държеше на своето баща й. — Поучи се от моите грешки. Не взимай работата толкова присърце, тъй като ще изглежда, че си замесена.

— В музея не изглеждаше, като че ли си замесен, татко. Ти беше замесен.

Той махна презрително с ръка.

— Това е минало. Важното е, че те обичам и се тревожа за теб. Обади се, че си болна. Стой си вкъщи. Измисли някакво извинение.

— Не мога. Налага се да установя дали диамантът е фалшив и ако е, няма да разреша „Бъркли“ да продава фалшив скъпоценен камък. Това ще съсипе компанията, ще съсипе и мен.

Той се намръщи недоволно, поглаждайки страната си.

— Добре. Бих могъл да помогна. Познавам… някои хора. Ще проверя дали има слухове за изработването на копие. Разполагаме ли поне с малко време?

Тя се колебаеше, тъй като не бе сигурна дали иска помощта му, но пък какво друго й оставаше?

— Търгът е утре по обяд. Трябва да взема решение рано сутринта.

— Можеш да отмениш продажбата и в последния момент.

— Трябва да посоча причини защо не съм я отменила днес.

— Не си била сигурна. Било е необходимо още веднъж да го огледаш, което е самата истина. Зная, че си падаш много по истината — прибави той и се подсмихна. — Мисля, че наддавам за теб.

Сърдечната му усмивка я размекна. С него винаги се получаваше едно и също. Държеше се така, че тя забравяше изключително сериозните причини да му бъде ядосана. В много отношения баща й приличаше на малко непослушно дете, същински Питър Пан, за когото животът бе една голяма игра, а светът — огромен стадион.

— Трябва да се връщам на работа.

— Добре. Ще те потърся — каза той. — И стой по-далеч от онзи от ФБР.

— Бих искала, повярвай ми, но той сякаш е закопчан за мен. Слава богу, изглежда подозира, че някой си Евън Чедуик се опитва да открадне диаманта. Не очаквам да си чувал за него.

Той поклати глава.

— Не, не съм, но не познавам всички крадци на света.

— Само повечето от тях — допълни дъщеря му.

— Прекалено много залагаш на мен. — Той замълча и в кафявите му очи се промъкна странен израз. — Не бях осъзнал колко си пораснала. Толкова си красива. Заприличала си… съвсем на майка си — прибави пресипнало.

Дъхът й секна.

— Така ли?

Досега никога не го бе казвал. Той кимна бавно.

— Да, и нали знаеш, че ще направя всичко възможно да те защитя?

— Да не намекваш нещо?

Баща й се наведе и я целуна по страната. После си сложи слънчевите очила и си тръгна.

Кристина се подпря на парапета пред нея и пое глътка въздух. От една страна, се успокои, но пък от друга, се разтревожи. Баща й сметна за необходимо да каже, че ще направи всичко възможно да я защити, като че ли се страхуваше от някаква опасност, надвиснала над нея. Защо? Само проклятието ли го тревожеше? Почуди се дали не сгреши, като му довери своите притеснения за диаманта. Той изобщо не я спаси от подозренията й, напротив, още повече я притесни.

* * *

Евън Чедуик вървеше по коридорите на аукционната къща „Бъркли“, сякаш бе господарят тук. Така добре се бе дегизирал, че никой не се усъмни. Бе спечелил доверието им. И съвсем скоро щеше да спечели техния диамант. Както минаваше покрай заседателната зала, зърна Джей Ти да говори по мобилния си телефон. Не можа да се сдържи да не се подсмихне. Изпитваше огромно удоволствие, когато Джей Ти бе наоколо в абсолютно неведение. Всъщност преди малко двамата разговаряха. Макинтайър гледаше право в него, но виждаше непознат. Забавляваше се да наблюдава как агентът е във вихъра си. Също така го забавляваше хрумването на Джей Ти, че Кристина е негова пионка. Е, тя наистина беше, но не както той си мислеше. За Кристина Алберти имаше планове, много големи планове, и каквото и да направеше Джей Ти, нямаше да го спре.

Безгрижно се понесе към стълбите и заслиза към първия етаж. Когато излезе навън, забеляза лимузината, паркирана съвсем близо. Тази жена нямаше представа от дискретност, мислеше си той раздразнено. Подмина бавно дългия бял автомобил и шофьора, който му държеше вратата, за да се качи. Зърна изненаданото лице на човека, но продължи по пътя си. Бяха твърде близо до „Бъркли“ за подобна среща.

След една пресечка зави зад ъгъла и се смеси с тълпата туристи и служители, които бяха в обедна почивка. Малко по-натам лимузината спря до бордюра. Евън отвори вратата и се качи. Настани се удобно на елегантната кожена седалка, без да си дава труд да погледне жената.

— Мътните те взели, Евън — просъска тя. — Как се осмеляваш да ме пренебрегваш по този начин?

— Казах ти, че аз ще ти се обадя, когато сметна за необходимо.

— В момента за мен е необходимо да говоря с теб — каза тя. — Погледни ме.

Изкушаваше се да не й се подчини само защото обичаше да я озлобява, но засега щеше да я остави да си въобразява, че владее положението. Планът може и да беше неин, но изпълнението бе негово. Щеше да си свърши работата.

Не бързаше да я погледне. Когато най-сетне се обърна към нея, видя как изопнатата кожа над скулите й потрепва от гняв. Беше много кльощава и изглеждаше на около четирийсет, може би малко повече. Да се каже със сигурност бе невъзможно. Беше си правила поне три пластични операции. Нищо у нея не беше естествено, от уголемените гърди до свежите устни и правия нос. Беше толкова фалшива, колкото и той, а очите й блестяха със същия бяс, както на майка му точно преди да изперка и да се опита да го убие. Надяваше се тя да не повтори грешката на неговата майка.

— Тази вечер има официална вечеря — каза тя. — Ти си поканен.

— Разбира се. Уредих го.

— Искам да се отървеш от онзи агент от ФБР.

— Защо?

— Защо ли? Защото е от федералните и ще оплеска работата.

— И преди се опита.

— И те вкара зад решетките — припомни му тя.

— Но не за дълго.

— Отмъщавай на приятелчетата си, когато имаш свободно време. Не желая да ми се пречка.

Евън сви рамене.

— Когато му дойде времето, ще изчезне.

Тя поклати глава, а от раздразнение по лицето й се появиха дори бръчки.

— Това не ме задоволява. Не мога да рискувам. Толкова сме близо. Искам свършена работа.

Обичаше да я изкарва от кожата. Отчаяните хора вярваха в онова, което на тях им се искаше, и виждаха, каквото желаеха да видят — идеалните жертви. Тази жена си въобразяваше, че тя командва. Дълбоко се заблуждаваше.

— Утре ще бъде свършена.

Очите й станаха студени.

— Ако утре не получа, каквото се полага, ти повече няма да ми бъдеш полезен.

Той не се обезпокои с обяснения, че много по-скоро от утре нямаше да има полза от нея.

* * *

— Къде се изгуби? — попита Джей Ти, влизайки след Кристина в кабинета й.

Не му се понрави начинът, по който избягваше погледа му. Обедът й продължи доста дълго и той още се ругаеше, че я изпусна. Тя не спомена за намеренията си, когато преди няколко часа я остави да разговаря с журналистите.

— Обядвах — отговори тя, като се настаняваше на бюрото си. — Трябва да се обадя на няколко души по телефона. Имаш ли нещо против?

— И не си ли любопитна да разбереш дали съм открил нещо за димните бомби? — поинтересува се той и седна срещу нея.

— Разбра ли?

— Закъсня малко с въпроса.

— Вече ти обясних. Сигурността не влиза в моите задължения. И след като диамантът сега е в безопасност, оставям на теб и на другите да се погрижите за злосторника с димните бомби.

С вид на зает човек тя се зарови в документите върху бюрото й. Безмълвната покана да си върви, му стана ясна. Сега знаеше доста повече за нея, отколкото снощи. Асистентката му Трейси се потруди както обикновено.

Кристина мълчеше. Най-накрая го погледна.

— Нещо друго интересува ли те?

— Да. Интересувам се къде е баща ти в момента и къде е бил снощи?

— Казах ти, че много пътува. Не зная къде е.

— Лъжеш.

Той се облегна и вдигна крака върху бюрото й, за да я ядоса.

— Какво си въобразяваш?

— Хей, настанявам се удобно. Както изглежда, ще останем дълго тук, ако продължиш да извърташ.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Защо не започнем с факта, че баща ти е крадец?

Тя преглътна мъчително и облиза устните си.

— Доказателства не бяха открити.

— Но ти не го отричаш. — Той свали краката си. Подпря се на бюрото и я загледа сериозно.

— Носеха се най-различни слухове за баща ми, но дълбоко в душата си той е добър човек и никога не би ме наранил, като открадне вещ, за която отговарям.

— Освен ако не действате заедно както преди — подсказа Джей Ти. — Доколкото разбрах, работели сте в един и същи музей и по едно и също време са ви уволнили, веднага след изчезването на много ценни експонати. Стана ми любопитно.

— Нима? Станало ти е любопитно ли? Баща ми бе обвинен в кражба и ти се чудиш дали крушата не е паднала по-далеч от дървото. Това ли искаш да ми кажеш? — озъби му се тя с пламнал от гняв поглед. — Възползваш се от предишни обвинения срещу баща ми, за да намекнеш, че преследвам нещо сега в съучастие с баща ми, човек, когото никога не си виждал.

— Ако си била невинна за престъпление в музея, защо не си се борила за работата си? — попита той. — Останах с впечатление, че не се предаваш лесно.

— Оттогава закоравях. Не ми хареса начинът, по който се отнесоха с баща ми и с мен. Беше по-разумно да се преместя.

— А годеникът ти не те ли помоли да останеш?

Тя се стресна от изненада и сви вежди.

— Откъде научи за Пол?

— Обадих се тук-там. Говорих с хора от музея. Казаха ми, че си била сгодена за помощник-уредника Пол Майкълс, докато той не предал баща ти на полицията.

— След като знаеш вече всичко, защо ме питаш?

— Предположих, че може би ще искаш да ми кажеш твоята версия.

— Аз нямам версия. Бяхме сгодени. Скъсахме. Толкова по въпроса.

— Пол сподели, че си способна на всичко за баща си и че той е единственият мъж на света, когото обичаш.

Очите й помръкнаха от грубите думи. Джей Ти леко се разкая заради своята безцеремонност. Но трябваше да изкопчи истината, да открие начин как да проникне през защитата, с която Кристина се бе обградила.

— Съжалявам, че се е почувствал по този начин — тихо промълви тя. — Не ме разбра тогава, няма да ме разбере и сега.

— А не допускаш ли, че те е разбрал, че има право.

Тя сви рамене.

— Можеш да си мислиш каквото искаш. Не си присъствал. Не ме познаваш. Никого от нас не познаваш.

— Онова, което искам да знам, е къде е баща ти?

— Имаш по-големи възможности от мен да го намериш. Както видяхме, не ти липсват източници на информация.

— О, аз ще го открия. Но ми хрумна, че може би ще пожелаеш да помогнеш да се изчисти името му, преди да се разровя още повече.

— Да се изчисти името му! От какво? — отвърна предизвикателно тя. — Баща ми нищо осъдително не е направил.

— Откъде би могла да знаеш, след като нито си го виждала напоследък, нито си говорила с него?

Тя се обърна и каза:

— Зная, каквото зная.

— Е, това ме убеди — рече провлечено той.

— Никак не ме интересува дали те е убедило или не. Имам работа. Напусни кабинета ми.

Той се усмихна на тази заповед. Дори когато й се налагаше да бъде груба, запазваше учтиво приличие.

Изненада се, че не прибави „моля“. Може да беше лъжкиня, дори крадла, но бе добре възпитана. Реши да смени темата:

— Преди да си тръгна, не искаш ли да разбереш какво си говорихме с Майкъл Торанс?

Тя леко се отпусна. Явно не покровителстваше Майкъл Торанс.

— Доколкото виждам, той не е онзи, когото търсиш.

— Така мисля. Стоях срещу него на не повече от метър и половина. Ако сме лице в лице, Евън няма как да ме изиграе. Надълго и нашироко ми разправя за колекцията си от живопис и да си кажа право, отегчи ме до смърт. Картините му ми се сториха твърде наивни, като че ли рисувани от петгодишно дете.

Този коментар я разсмя.

— Майкъл има еклектичен вкус, но обожава своята колекция. Има също доста значителна сбирка от диаманти.

— За нея също ми говори. Каза, че диамантът е като магнит за мацките.

— Съмнявам се, че се е изразил по този начин. Много по-изтънчен е.

— Всъщност падаш ли си по прекалено изтънчените му маниери? Той е голям образ. Не мога да повярвам, че не те е свалял.

— Опитваше се да флиртува по телефона, до снощи не се познавахме лично.

— Ами на твое място щях да стоя по-далеч от него. Смята, че си страшно секси.

По страните й изби руменина. Изглеждаше смутена и дори леко изненадана от неговата забележка.

— Не знаеш ли, че си секси? — попита той, а въпросът му се изплъзна, преди да се усети.

— Не съм се замисляла — отговори тя и се засуети наново с книжата върху бюрото си.

Скромността й бе обезоръжаваща. Повечето жени, които познаваше, прекарваха толкова много време пред огледалото, че бяха абсолютно наясно колко привлекателни са. Но Кристина не приличаше на тези жени. И с всяка изминала минута това ставаше все по-очевидно.

— Има и още нещо — продължи той. — Професор Кийтън не е преспал снощи в нито един от хотелите в града. От музея във Ванкувър съобщиха, че си е взел годишната отпуска, което за мен е твърде подозрително. Ако не е на работа, защо е тук? И къде е отседнал?

— Може би у приятели или в хотел от другата страна на залива — предположи тя.

— Колегата ми проверява, но има нещо странно около този човек. Ако се появи отнякъде, или ти се обади, трябва на всяка цена да ме уведомиш.

— Разбира се. А сега наистина имам работа. — Тя набра вътрешния служебен номер. Сви вежди озадачено, когато не получи отговор. — Чудя се къде е Дейвид. Искам да ми помогне.

— Твоят асистент ли? Позьорът с обицата ли?

— Виждал ли си го?

Джей Ти кимна.

— Ами да. Някаква репортерка довтаса, когато ти отиде да обядваш, и Дейвид се изфука, като й показа диаманта.

— Какво е направил? И защо? — попита тя видимо притеснена.

— Каза, че по принцип те замества. Има ли проблем?

Веднага му стана ясно, че има, но Кристина едва ли би признала, което го наведе на още въпроси. Защо й бе неприятно Дейвид да се занимава с диаманта?

— Не искам да рискуваме отново — отговори уклончиво тя, избягвайки погледа му. — Щом не е в трезора, вероятността да бъде откраднат се увеличава. — Не мога да повярвам, че Алексис е разрешила. Или пък Ръсел.

— И тримата наблюдавахме — отбеляза Джей Ти. — Всичко беше наред. Дейвид е интелигентен, с много широки познания. Разглеждаше го също като теб, въпреки че според мен преигра. Когато взе скъпоценния камък, приличаше на девственица, която за пръв път ще прави любов. — Замълча, тъй като лицето й се изопна. — Добре, какво има, Кристина? Доколкото си спомням, каза, че вярваш на всеки един в „Бъркли“. Има ли нещо около Дейвид Падлински, което трябва да зная?

Тя се позамисли и поклати глава.

— Струва ми се, че няма. И преди е представял експонати пред журналисти. Само се чудя защо не ме предупреди, че ще показва диаманта.

— Обясни, че не е успял да се свърже с теб.

— Мобилният ми телефон беше у мен.

— Откога Дейвид работи тук? — попита Джей Ти.

— От около месец. Назначен е на половин работен ден, последна година студент е. — Тя въздъхна. — Не е постъпил нередно и не бих искала да ме разбереш погрешно. Той е добро момче, само понякога е прекалено амбициозен.

— Диша ти във врата, а?

— Не се страхувам, че ще ме измести. Има още много да учи, за да придобие моята квалификация. Макар че трябва да призная, че много го бива да изнамира подходящи хора. Изглежда, изпълнява всички капризи на Алексис. Според мен тя си пада по рок звезди, както се докарва той.

Той се подсмихна. Въпреки твърдението й, че Дейвид не я притеснява, Кристина усещаше принудата винаги да бъде една крачка пред своя асистент.

— Дейвид поканен ли е на приема у госпожа Кенсингтън тази вечер?

— Не е, разбира се.

— Жалко. Бих искал да поговоря още малко с него.

— И ти не си поканен на вечерята у Алексис — отсече тя с категоричен тон. — Приемът е само за важните персони в „Бъркли“ и за някои от основните участници в утрешния търг. Диамантът няма да бъде там.

— Но играчите ще бъдат. Ако Евън ви е оплел, ще бъде на приема, което означава, че без мен няма да мине.

— Алексис няма да ти даде покана.

— Вече ми даде — усмихна се той, наслаждавайки се на характерния навик на Кристина да свива вежди, когато е ядосана. — Какво те притеснява? Когато пожелая, съм много чаровен.

— Можеш да ме изложиш.

— Е, не си ме виждала още в най-добрата ми форма. — Стана и се запъти към вратата. — Довечера ще те взема. Ще отидем заедно. Облечи си нещо секси. Снощи приличаше на римска богиня и много те харесах.

Тя зяпна от изумление.

— Нима ти ще ми казваш какво да облека! Още повече, че няма да отида с теб на приема. Аз дори не те харесвам.

— Не ми пука дали ме харесваш, но ще отидем заедно.

— Ти си полудял.

— Аз не съм, но Евън е. — Престана да се усмихва, когато добави: — Снощи под вратата на стаята ми в хотела бе пъхната една снимка. Интересува ли те какво представляваше? — Без да дочака отговор, продължи — Беше снимана на приема, а надписът бе следният: „Доста хубавичка е и е моя. Евън.“

Тя го погледна ужасено.

— Не може да бъде.

— Може. — Позамълча, за да стигне смисълът на думите до съзнанието й, и с много сериозен тон добави:

— Евън иска нещо от теб, Кристина, но няма да го получи, поне докато съм до теб. Ще те взема в седем.