Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Where There’s a Will, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Кодинова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Джефри Арчър
Заглавие: Не бягай от съдбата си
Преводач: Елена Кодинова
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: разкази
Националност: английска
Печатница: Полиграфюг — Хасково
Излязла от печат: 15.11.2010
Редактор: Габриела Седой
ISBN: 978-954-655-162-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13591
История
- — Добавяне
Всички сте чували историята за младата красива медицинска сестра, която се грижела за прикован към леглото старец. Убедила го да си промени завещанието в нейна полза и се сдобила с цяло състояние, след като лишила децата му от полагащото им се по право наследство. Признавам, мислех си, че съм чул всички вариации на тази тема, поне докато не попаднах на г-ца Евелин Бийти Мур. Това дори не беше истинското й име.
Госпожица Евелин Мърцбъргър беше от Милуоки. Бе родена в деня на смъртта на Мерилин Монро и това не беше единственото общо помежду им: Евелин беше блондинка и имаше тяло, което караше мъжете да се обръщат след нея, а крака като нейните се виждаха само по реклами на жартиери.
Всичките й приятели от Милуоки непрекъснато й повтаряха колко много прилича на Мерилин Монро, затова никой не се изненада, че веднага щом завърши училище, Евелин си купи еднопосочен билет за Холивуд. Когато пристигна в Града на Ангелите, си смени името на Евелин Бийти Мур (в чест на Мери Тайлър Мур и Уорън Бийти), но бързо разбра, че за разлика от Мерилин няма никакъв актьорски талант и това не можеше да се поправи през колкото и режисьорски легла да мине.
След като се примири с това, което не е никак лесно за начинаеща млада актриса, тя започна да си търси алтернативно препитание — доста тежка задача в град, пълен с блондинки.
Беше похарчила почти всичките си спестявания за наема на малък апартамент в Глендейл, подходящ за прослушванията гардероб, рекламни снимки за агенциите и безкрайните партита, задължителни за всички желаещи да се видят на екрана.
След като провери баланса на сметката си, Евелин осъзна, че трябва да предприеме нещо, за да избегне безславното завръщане в Милуоки, с което щеше да признае, че не прилича чак толкова на Мерилин, колкото приятелите й твърдяха.
Тази идея никога не би й хрумнала, ако не бе попаднала на една обява, докато търсеше в „Жълтите страници“ електротехник. Но не се обади веднага, направи го чак след като намери в пощата си официално предупреждение да си плати последните три наема.
От „Щастливият лов“ увериха Евелин, че техните компаньонки нямат никакви други задължения освен да вечерят с клиентите. Те бяха професионална агенция, която доставяше чаровни млади дами на дискретни господа. Обаче смятаха, че не е тяхна работа, ако някоя от тези млади дами постигне частно споразумение с клиента. Евелин схвана за какво става въпрос, когато разбра, че агенцията прибира петдесет процента от цената за услугата.
Отначало реши, че ще спи с клиент, само ако има вероятност да завържат продължителна връзка. Обаче бързо разбра, че за мъжете продължителната връзка трае около час, а в някои случаи и само половин час. Но пък новата й работа й позволи да се разплати с хазяина и дори да си открие малка спестовна сметка.
След като отпразнува — или по-точно премълча — трийсетия си рожден ден — Евелин реши, че е настъпило времето да си отмъсти на мъжкото племе.
И макар че мъжете не се обръщаха вече толкова често след нея, тя бе натрупала достатъчно пари, за да се радва на спокоен живот. Но недостатъчно, за да продължи да живее по същия начин след четирийсетия си рожден ден, когато не само че нямаше да се обръщат, но дори не бе сигурно, че ще я забелязват, докато се разминават с нея.
Евелин се покри и пак си смени името. След три месеца Лин Бийти се появи във Флорида и се записа в сестринския колеж в Маями.
Може би ще попитате защо Лин избра Слънчевия щат за новото си начинание. Според мен това може да се обясни с някои статистики, на които тя се натъкна, докато провеждаше малкото си проучване. От статия, която прочете в „Плейбой“, научи, че Флорида е щатът с най-много милионери на глава от населението, болшинството са пенсионери и не се очаква да живеят повече от десет години. Обаче бързичко осъзна, че й трябват още проучвания, за да завърши с отличен този специален клас, където вероятно ще срещне жестока конкуренция в лицето на съпернички, които са си наумили същото като нея.
През един дълъг уикенд, който прекара с женен лекар на средна възраст, Лин разбра, без да й се налага нито веднъж да отваря учебник, че болницата „Джаксън Мемориал“ разполага с най-скъпия хоспис в щата и не предлага специални цени за по-тежките случаи.
След като си взе дипломата за медицинска сестра с оценка, която беше пълна изненада за състудентките й, но не и за преподавателя й, Лин кандидатства за работа в „Джаксън Мемориал“.
Интервюто бе проведено от комисия от трима души. Двама от тях, включително и медицинският директор, не бяха убедени, че г-ца Бийти е с подходяща биография за сестра в тяхната болница. Третият я срещна случайно на паркинга, когато си тръгна за вкъщи, и на следващата сутрин успя да убеди колегите си да променят мнението си.
Лин Бийти започна като сестра на изпитателен срок на първо число следващия месец. Не бързаше да премине към по-нататъшен етап от плана си, защото осъзна, че ако медицинският директор надуши какво си е намислила, ще я уволни без да се колебае.
Още от първия ден Лин започна да върши тихо и съзнателно работата си. Сля се с пейзажа, но в същото време добре си отваряше очите. Бързо откри, че като всяко друго работно място и болницата си имаше своите клюкари, които изпитваха огромно удоволствие да разпространяват слухове пред всеки, който има време да ги слуша. А Лин имаше време да слуша. След няколко седмици разбра най-важното, което й бе необходимо, за лекарите, а по-късно научи много неща и за пациентите.
Двайсет и трима лекари се грижеха за седемдесет и един пациенти. Лин не се интересуваше какъв е броят на сестрите, защото не кроеше никакви планове за тях, стига да не я конкурираха.
Клюкарката й обясни, че трима от лекарите смятали, че всички сестри искат да спят с тях, което улесни по-нататъшното проучване на Лин. След още няколко седмици, включващи известен брой „отбивки от пътя“, тя установи без никакви усилия, че шейсет и осем от пациентите са със старческо слабоумие, женени са, или редовно посещавани от любящи роднини, което беше най-неприятното. Лин трябваше да се примири с факта, че деветдесет процента от жените надживяват или се развеждат със съпрузите си. Това си беше част от Американската мечта. Обаче накрая успя да състави списък с трима подходящи кандидати, които не страдаха от нито един от изброените недостатъци: Франк Кънингам младши, Лари Шумахер III и Артър Дж. Самърфийлд.
Франк Кънингам беше елиминиран, когато Лин откри, че има две любовници, едната от които беше бременна и наскоро го бе съдила за бащинство, след като поискала ДНК тест.
Лари Шумахер III също трябваше да бъде зачертан от списъка, тъй като стана ясно, че всеки ден го посещава близкият му приятел Грегъри, който не изглеждаше и ден по-възрастен от петдесет години. Като се замислиш, малцина във Флорида бяха под тази възраст.
Обаче третият кандидат отговаряше на всичките й критерии.
Артър Дж. Самърфийлд беше пенсиониран банкер, чието състояние според списание „Форбс“, което стана за Лин редовно четиво след завършването й вместо „Плейбой“, възлизаше на около сто милиона долара: богатство, нараствало стабилно под управлението на три поколения примерни съпрузи от семейство Самърфийлд. Артър беше вдовец и се бе женил само веднъж — още едно нещо, рядко срещано във Флорида. Съпругата му Арлийн бе починала преди седем години от рак на гърдата. Имаше две деца, Честър и Джони, които живееха в чужбина. Честър работеше за инженерна компания в Бразилия, беше женен и имаше три деца, а сестра му Джони наскоро се бе сгодила за градинар в Монреал. Те рядко посещаваха баща си, макар редовно да си пишеха и да му се обаждаха почти всяка неделя.
Шест седмици по-късно, след едно по-бавно от обичайното ухажване, Лин беше прехвърлена в частното крило на д-р Уилям Гроув, личен лекар на бъдещата й жертва.
Д-р Гроув остана с впечатлението, че Лин желае тази промяна, за да бъде по-близо до него. Беше изумен колко сериозно младата медицинска сестра приема задълженията си. Винаги с готовност поемаше дежурства в непривлекателно за другите време и никога не се оплакваше от допълнителната работа, особено след като й каза, че на горкия г-н Самърфийлд не му остава много живот.
Лин бързичко пренагласи така ежедневието си, че да може да откликва на всяка нужда на пациента си. Още щом отвореше очи, г-н Самърфийлд намираше на нощното си шкафче любимия си вестник „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и любимата си напитка — чаша горещ шоколад. В десет часа тя помагаше на Артър — той настояваше да го нарича така — да се облече. В единайсет двамата излизаха на редовната предобедна обиколка из двора, по време на която той се облягаше с цялата си тежест на Лин. Тя нито веднъж не се оплака, независимо върху коя част от анатомията й се случваше това.
След обяд тя четеше на стареца, докато той заспи — от време на време Стайнбек, но по-често Чандлър. В пет го будеше, за да гледа повторението на любимия си сериал „Шоуто на Фил Силвър“, преди да изяде леката си вечеря.
В осем му позволяваше чашка малцово уиски. Бързо се ориентира, че само „Гленморанги“ е приемливо, придружено от кубинска пура. Д-р Гроув се мръщеше и на двете, но Лин насърчаваше Артър в тези му малки удоволствия.
— Няма да казваме на доктора — заявяваше тя, преди да угаси лампата. След това пъхваше ръката си под завивките му и я задържаше, докато Артър заспиваше дълбок задоволен сън. Още нещо, за което не казваха на доктора.
Едно от правилата на болница „Джаксън Мемориал“ гласеше, че пациентите трябва да бъдат изпращани у дома, когато станеше ясно, че им остават няколко седмици живот.
— Много по-приятно е да прекараш последните си дни в позната обстановка — обясни д-р Гроув на Лин. — А и освен това — добави той по-тихо — не е добре за нас, ако всички, които постъпват в „Джаксън Мемориал“ умират тук.
Когато научи новината за неизбежното си изписване, което в превод означаваше смъртна присъда, Артър отказа да го приеме, ако не позволят на Лин да го придружи. Нямаше намерение да наема сестра от агенция, която не познаваше ежедневните му навици.
— Е, какво ще кажеш да се разделиш с нас за няколко седмици? — попита я д-р Гроув, когато двамата останаха сами в кабинета му.
— Не искам да се разделям с теб, Уилям — каза тя и го хвана за ръката. — Но щом искаш това от мен…
— Няма да сме разделени дълго време, скъпа — отвърна д-р Гроув и я прегърна. — А пък и като негов лекар съм длъжен да посещавам стареца поне два пъти седмично.
— Но той може да живее още месеци, дори години — запротестира Лин и се притисна към него.
— Не, миличка, това е невъзможно. Уверявам те, че му остават най-много няколко седмици. — Д-р Гроув нямаше как да види усмивката на лицето на Лин.
Десет дни по-късно Артър Дж. Самърфийлд беше изписан от „Джаксън Мемориал“ и откаран в дома му в Бел Еър.
Той не каза нито дума, докато седеше на задната седалка, стиснал ръката на Лин. Не продума и когато шофьорът мина с колата през портата от ковано желязо, пое по дългата алея и накрая спря пред огромен палат.
— Това е семейният ми дом — каза гордо Артър.
„Ето къде ще прекарам остатъка от живота си“, помисли си Лин, докато се взираше възхитено във великолепната сграда, разположена сред няколко акра отлично поддържана морава и обградена с цветни лехи и стотици дървета, каквито Лин бе виждала само в обществените паркове.
Тя се настани в стая до спалнята на Артър и продължи да се грижи за него както обикновено. Винаги завършваше деня с „масаж с щастлив край“, както го наричаха в агенцията.
В четвъртък вечерта, след второто уиски (което тя му позволяваше само в дните, в които бе сигурна, че д-р Гроув няма да посети пациента си) Артър каза:
— Знам, че не ми остава много живот, мила моя. — Лин запротестира, но старецът й махна с ръка да млъкне и добави: — Искам да ти оставя нещичко в завещанието си.
Лин съвсем не смяташе да получи „нещичко“.
— Колко мило от твоя страна — отвърна тя. — Но не искам нищо, Артър… — Тя се поколеба. — Освен може би…
— Да, мила моя?
— Може би дарение за някоя достойна кауза? Или за любимата ти благотворителна организация от мое име?
— Колко типично за теб — винаги се грижиш за другите. Но не искаш ли нещо лично за себе си, за спомен?
Лин се направи, че обмисля предложението и след това отговори:
— Ами много се привързах към твоя бастун със сребърна дръжка, с който се разхождаше следобед из двора на „Джаксън Мемориал“. И ако децата ти нямат нищо против, бих искала и снимката ти, която е на бюрото в кабинета от първата ти година в университета „Принстън“. Бил си такъв красавец, Артър.
Старецът се усмихна.
— Ще получиш и двете, мила моя. Утре ще говоря с адвоката си.
Г-н Хаскинс, старши партньор в „Хаскинс, Хаскинс и Пърбрайт“, не беше от мъжете, които лесно биха се поддали на чара на г-ца Бийти. Но от сърце одобри желанието на клиента си да добави към завещанието си няколко големи дарения към избрани благотворителни организации и други институции — в края на краищата и той самият беше завършил „Принстън“. И по никакъв начин не възрази, когато Артър му каза, че иска да остави бастуна със сребърната дръжка и снимката си от университета на грижовната си медицинска сестра, г-ца Лин Бийти.
— За спомен, нали разбирате — промърмори Лин, докато адвокатът записваше думите на Артър.
— Ще ви пратя документите до една седмица — каза г-н Хаскинс и стана да си ходи. — В случай че искате да направите допълнителни поправки.
— Благодаря, Хаскинс — отвърна Артър и заспа още преди двамата да си стиснат ръцете.
Г-н Хаскинс държеше на думата си. Пет дни по-късно пристигна голям пакет книжа с надпис „Поверително и лично“. Лин веднага го отнесе в стаята си и когато Артър заспа, прегледа внимателно всяка сричка от четирийсет и седемте страници на документа. След като отметна и последната, тя беше убедена, че само един абзац се нуждае от поправка, преди старецът да постави подписа си.
На следващата сутрин Лин занесе подноса със закуската на Артър, подаде му вестника и каза:
— Струва ми се, че г-н Хаскинс не ме харесва.
— И защо смяташ така, мила моя? — попита Артър, докато разтваряше „Хералд Трибюн“.
Тя постави копието от завещанието му на нощното шкафче и продължи:
— Никъде не е споменал бастуна ти със сребърна дръжка, нито любимата ми твоя снимка. Боя се, че няма да ми остане нищо за спомен от теб.
— Проклетникът! — възкликна Артър и разля горещия си шоколад. — Свържи ме незабавно по телефона с него.
— Няма нужда — каза Лин. — По-късно следобед ще мина през кантората му. Ще му оставя завещанието и ще му напомня за щедрото ти предложение. Може би просто е забравил.
— Да, направи го, мила моя. Но гледай да се върнеш навреме за „Фил Силвърс“.
Същия следобед Лин наистина мина покрай кантората „Хаскинс, Хаскинс и Пърбрайт“ на път към офиса на някой си г-н Кълик, с когото по-рано си бе уредила среща по телефона. Избра г-н Кълик по две причини. Първата беше, че преди няколко години бе напуснал „Хаскинс, Хаскинс и Пърбрайт“, защото не му предложили да стане съдружник. Имаше още няколко адвокати в града, които ги бе постигнала същата съдба, но това, което наклони везните в полза на г-н Кълик, бе, че той беше вицепрезидент на местния клон на Националната асоциация на собствениците на оръжие.
Лин се качи с асансьора до четвъртия етаж. Когато влезе в кантората, г-н Кълик стана да я посрещне и заведе потенциалната си клиентка до един стол.
— С какво мога да ви помогна, г-це Бийти? — попита той още преди тя да седне.
— На мен — с нищо — отвърна Лин, — но работодателят ми се нуждае от вашите услуги. Не може да дойде лично при вас, защото за съжаление е прикован към леглото.
— Съжалявам за това — каза Кълик. — Но трябва да знам кого ще представлявам. — Когато чу името, се изправи като попарен на стола си и си оправи вратовръзката.
— Г-н Самърфийлд наскоро промени завещанието си — обясни Лин — и иска един абзац на страница трийсет и втора да бъде поправен. — Подаде му документа, изготвен от г-н Хаскинс, както и новата версия на въпросния абзац, която тя бе напечатала прегледно на лист с официалното лого на Артър и неговия подпис, надраскан след третото уиски.
Когато прочете поправката, г-н Кълик помълча известно време.
— С радост ще изготвя ново завещание на г-н Самърфийлд, но разбира се, ще се наложи той да постави подписа си под него в мое присъствие. — Направи пауза. — Процедурата трябва да бъде потвърдена с подписа на независим свидетел.
— Разбира се — каза Лин, която не бе предвидила този проблем и осъзна, че ще й трябва известно време, за да го елиминира. — Какво ще кажете за следващия четвъртък следобед, г-н Кълик?
Адвокатът провери графика си, зачерта нещо и написа името на Самърфийлд.
Лин стана от стола.
— Виждам, че оригиналното завещание е изготвено от „Хаскинс, Хаскинс и Пърбрайт“ — каза Кълик.
— Точно така, г-н Кълик — отвърна Лин, преди да стигне до вратата. Обърна се и му се усмихна сладко. — Г-н Самърфийлд прецени, че хонорарите на г-н Хаскинс са станали… космически, мисля, че точно тази дума използва. — Отвори вратата. — Надявам се, че вие няма да направите същата грешка, г-н Кълик, защото може да се нуждаем от услугите ви и за в бъдеще. — И тя тихо затвори вратата след себе си.
В четири часа следващия четвъртък Лин беше убедена, че се е погрижила за всички проблеми, възникнали заради изискванията на г-н Кълик и че всичко е изрядно. Знаеше, че ако допусне и най-малката грешка, ще излезе, че е пропиляла почти цяла година от живота си, за да получи само бастун със сребърна дръжка и снимка на млад мъж от „Принстън“, която дори не харесваше особено.
Докато с Артър седяха и гледаха нов епизод от приключенията на сержант Билко, Лин за сетен път преговаряше плана си минута по минута и се опитваше да се сети какво би могло да изникне в последния момент и да я провали. За да успее замисълът й, г-н Кълик трябваше да дойде навреме. Тя си поглеждаше часовника през няколко минути.
Когато серията свърши и Билко някак си успя още веднъж да надхитри полковник Джон Т. Хол, Лин изключи телевизора, наля на Артър щедра доза уиски и му подаде хаванска пура.
— С какво заслужих всичко това? — попита той, докато я потупваше по задника.
— Един човек ще дойде да те види, Артър, затова не заспивай.
— Кой — поинтересува се Артър, но преди това отпи от уискито.
— Някой си г-н Кълик. Работи за г-н Хъскинс.
— Какво иска? — попита той, докато Лин палеше клечка кибрит и я поднасяше към пурата.
— Ще донесе последната версия на завещанието ти, за да я подпишеш, и повече няма да те притесняват.
— Включил ли е това, което искам да ти оставя?
— Увери ме, че твоите желания ще бъдат стриктно изпълнени, но трябва лично да се убеди, че наистина искаш всичко, описано в завещанието, — каза Лин, когато на вратата се позвъни.
— Добре — отвърна Артър и отпи пак от уискито, а после Лин оправи възглавниците му и му помогна да се изправи до седнало положение.
След секунди на вратата на спалнята внимателно се почука и влезе прислужницата, придружена от г-н Кълик. Артър се напъна да види натрапника през облака дим.
— Добър ден, г-н Самърфийлд — каза адвокатът, докато се приближаваше към леглото. Имаше намерение да се здрависа с него, но когато видя презрителното му изражение, се отказа. — Казвам се Кълик, господине — представи се той и остана на половин метър от леглото.
— Знам — отвърна Артър. — И сте тук заради завещанието ми.
— Да, господине. Затова съм тук и…
— Този път сетихте ли се да включите волята ми, която касае моята медицинска сестра?
— Да, включил я е, Артър — намеси се Лин. — Казах ти, когато се върнах от срещата с г-н Кълик миналата седмица.
— А, да, спомних си — поправи се Артър и си допи чашата.
— Ти ми даде всичко… — тя направи пауза, — … за което те помолих.
— Всичко? — повтори Артър.
— Да — каза тя. — И то е много повече от това, което заслужавам. Но ако си променил решението си… — добави тя, докато доливаше чашата му.
— Не, не, ти напълно си го заслужи.
— Благодаря ти, Артър — отвърна тя и го хвана за ръката.
— Да приключваме — каза старецът уморено и отново насочи вниманието си към Кълик.
— Искате ли да прегледаме заедно завещанието точка по точка, господине?
— Разбира се, че не. Последния път, когато Хаскинс го направи, му отне доста време.
— Както кажете, господине. Значи остава само да подпишете документа. Но, както обясних и на г-ца Бийти, ни трябва свидетел.
— Сигурна съм, че личната прислужница на г-н Самърфийлд с радост ще изпълни тази роля — каза Лин, когато на вратата отново се позвъни.
— Боя се, че това няма да е възможно — отвърна Кълик.
— И защо? — попита Лин, която вече бе дала на Пола двайсет долара, за да свърши тази работа.
— Защото тя също е обект на завещанието — обясни Кълик — и затова не може да бъде свидетел.
— Така е — потвърди Артър. След това се обърна към Лин. — Оставям й посребрения сервиз за хранене. — После се наведе към нея и й прошепна: — Но те уверявам, мила моя, че сребърната дръжка на бастуна е от благороден метал също като теб.
Лин се усмихна и мозъкът й отчаяно заработи в търсене на заместник на Пола. Първо й хрумна да повика шофьора, но си спомни, че и той ще се облагодетелства от завещанието — ще вземе старата трошка на Артър. Не искаше да рискува и да извърви отново целия път, но не се сещаше кой за толкова кратко време може да смени Пола като свидетел.
— Можете ли да дойдете по същото време утре? — попита тя, опитвайки се да запази спокойствие. — Дотогава съм сигурна, че… — Прекъсна я почукване по вратата и в стаята влезе д-р Гроув.
— Как си, Артър? — попита той.
— Не много зле — отвърна Артър. — И ще се почувствам още по-добре, ако се съгласиш да ми станеш свидетел, докато подписвам един документ. Или и Гроув е включен в завещанието ми? — попита той Кълик.
— Разбира се, че не — каза Гроув преди адвокатът да отговори. — Политиката на „Джаксън Мемориал“ не позволява служители на болницата да се облагодетелстват от завещанията на пациентите.
— Добре тогава, имаш възможност да си заслужиш хонорара, Гроув. При положение че Кълик те одобри за свидетел.
— Напълно съм съгласен, г-н Самърфийлд — отвърна Кълик, докато отваряше куфарчето си и вадеше оттам три дебели свитъка. Започна бавно да разгръща страниците и да посочва малки кръстчета, направени с молив, където трябваше да се поставят двата подписа.
Макар че бе отстъпила крачка назад, за да не изглежда прекалено пристрастна към случващото се, Лин усещаше как сърцето й бие яростно в гърдите и не се успокои, докато и последната страница не бе подписана.
След края на церемонията Кълик събра документите, прибра едно от копията в куфарчето си и подаде другите две на г-н Самърфийлд, който махна с ръка, че не ги иска. Лин ги взе и ги прибра в чекмеджето на нощното му шкафче.
— Ще си тръгвам, господине — каза Кълик, който все още не се чувстваше достатъчно уверен да подаде ръка на новия си клиент.
— Поздрави Хаскинс от мен — каза Артър, докато слагаше капачката на писалката си.
— Но аз вече не работя при…
— Просто се погрижете да кажете на г-н Хаскинс, като го видите — прекъсна го бързо Лин, — че очевидно се е отнесъл небрежно към желанията на г-н Самърфийлд, които показват щедростта му към мен. Но също така го уверете, че не съм злопаметна.
Д-р Гроув се намръщи, но не каза нищо.
— Много великодушно от твоя страна при тези обстоятелства, мила моя — каза Артър.
— Разбира се, щом го видя — отвърна Кълик и добави: — Струва ми се, че е мое задължение да ви напомня, г-н Самърфийлд, че децата ви може да решат, че имат право на…
— Не започвайте и вие, Кълик. Кога всички ще проумеят, че аз сам взимам решенията си и нищо, което ми се казва, не може да ги промени? А сега моля ви, вървете си.
— Както кажете, господине — отвърна Кълик и отстъпи, а д-р Гроув пъхна термометър в устата на пациента си.
Лин придружи адвоката до вратата.
— Благодаря ви, г-н Кълик, прислужницата ще ви изпрати.
Кълик си тръгна без да каже и дума повече, а Лин затвори вратата след него и се върна до леглото на Артър, където д-р Гроув вече се взираше в термометъра.
— Имаш малко температура, Артър, но това не ме изненадва, като се има предвид вълнението, което преживя. — Обърна се към Лин и добави: — Може би трябва да го оставим малко да си почине преди вечеря. — Лин кимна. — Довиждане, Артър — каза той по-високо. — Ще се видим след няколко дни.
— Довиждане, Гроув — отвърна Артър и пусна телевизора.
— Изглежда доста крехък — отбеляза д-р Гроув, докато слизаше с Лин надолу по стълбите. — Ще се обадя на децата му и ще ги посъветвам да дойдат при него до няколко дни. Не вярвам, че ще изкара още дълго.
— Ще се погрижа да им приготвят стаите — увери го Лин. — И шофьорът на г-н Самърфийлд да ги посрещне на летището.
— Много мило от твоя страна — каза д-р Гроув, докато вървяха през вестибюла. — Искам да знаеш, Лин, че високо оценявам това, което правиш за Артър. Когато се върнеш в „Джаксън Мемориал“, ще препоръчам на медицинския директор да те повиши и да ти даде увеличение на заплатата.
— Само ако си сигурен, че го заслужавам — каза свенливо Лин.
— Напълно го заслужаваш — увери я Гроув. — Но нали си даваш сметка — добави той, като сниши глас, защото забеляза прислужницата да излиза от кухнята, — че ако Артър ти остави нещо в завещанието си, колкото и малко да е то, ще си изгубиш работата?
— Ще загубя много повече от работата си — каза Лин и го стисна за ръката.
Гроув се усмихна, когато прислужницата му отвори вратата.
— Довиждане, скъпа — прошепна той.
— Довиждане, д-р Гроув — каза Лин за последен път.
Затича нагоре по стълбите, влетя в спалнята и завари Артър с пура в едната ръка и празна чаша в другата да гледа шоуто на Джони Карсън. Наля му второ уиски и седна до него. Артър беше почти заспал, когато Карсън пожела лека нощ на своите трийсет милиона зрители с обичайните думи: „Ще се видим отново утре по същото време“. Лин изключи телевизора, ловко взе пурата от пръстите на Артър и я постави в пепелника на нощното шкафче, след това угаси нощната му лампа.
— Още съм буден — каза Артър.
— Знам — отвърна Лин. Наведе се, целуна го по челото и пъхна ръка под завивките. Не каза нищо, когато неговата ръка бавно се вдигна нагоре и пропълзя между краката й. Спря, когато чу познатата въздишка, последвана само след секунди от равномерно дишане. Извади ръката си изпод завивките и отиде в банята, като се чудеше колко пъти още ще трябва да…
За съжаление децата на Артър пристигнаха няколко часа след като той почина тихо в съня си.
Г-н Хаскинс свали очилата от носа си, остави завещанието и погледна през бюрото към двамата си клиенти.
— Значи всичко, което получавам — каза Честър Самърфийлд, без да се опитва да крие гнева си, — е бастун със сребърна дръжка, а за Джони остава само снимка на татко от първата му година в „Принстън“.
— А цялата му останала собственост — потвърди г-н Хаскинс — е завещана на някоя си г-ца Лин Бийти.
— И как, по дяволите, го е заслужила? — попита Джони.
— Както пише в завещанието — каза Хаскинс и сведе поглед — тя е била „грижовна медицинска сестра и близка приятелка“.
— Няма ли вратички, от които можем да се възползваме? — попита Честър.
— Не ми се струва вероятно — отвърна Хаскинс, — защото, с изключение на един абзац, завещанието съм го писал аз.
— Но този абзац променя целия смисъл на завещанието — каза Джони. — Трябва непременно да съдим тази жена. Съдебните заседатели ще се убедят, че тя не е нищо повече от една измамница, подмамила баща ни да подпише ново завещание само няколко дни, след като вие сам сте поправили старото.
— Може и да сте права — отвърна Хаскинс, — но при тези обстоятелства не бих ви посъветвал да оспорвате завещанието.
— Но детективите от кантората ви намериха неопровержими доказателства, че г-ца Бийти е най-обикновена проститутка — каза Честър — и квалификацията й на медицинска сестра е доста спорна. Когато истината излезе наяве, искът ни със сигурност ще бъде удовлетворен.
— При нормални обстоятелства бих се съгласил с вас, Честър. Но случаят не е такъв. Както вече ви казах, не ви съветвам да се захващате с нея.
— Но защо? — попита Джони. — Можем поне да докажем, че баща ни не е бил с всичкия си, когато е подписал това завещание.
— Боя се, че ще ни се изсмеят в съда — каза Хаскинс. — Защото другата страна ще посочи, че подписването на завещанието е станало пред свидетел, който е високо уважаван лекар, останал до баща ви до последния му ден.
— Въпреки това смятам да рискувам — заяви Честър. — Погледнете ситуацията през нейните очи. Тя е бедна курва, наскоро уволнена от работа без препоръки, която със сигурност няма да иска миналото й да се развява в съда и да се появи във вечерните новини и първите страници на вестниците.
— Може и да сте прав — каза Хаскинс. — Но като адвокат съм длъжен да уведомя клиентите си, когато смятам, че делото им няма да издържи в съда.
— Едва ли се притеснявате да се изправите срещу Кълик в съдебната зала — отбеляза Честър. — Нали не го направихте съдружник във фирмата си, защото не го смятате за достатъчно добър.
Хаскинс вдигна вежда.
— Така е, но аз няма да се изправя срещу г-н Кълик. — Върна очилата на носа си и пак взе завещанието, прелисти няколко страници и стигна до това, което търсеше. Погледна тържествено клиентите си и зачете: — „Освен това завещавам десет милиона долара на моята Алма Матер — университетът «Принстън»; пет милиона долара на Конференцията на президентите[1], за да подпомогна дейността им в Израел; пет милиона долара на Републиканската партия, която съм подкрепял през целия си живот; и накрая пет милиона долара на Националната асоциация на собствениците на оръжие, чиито цели одобрявам и която винаги съм поддържал.“
Възрастният адвокат вдигна поглед.
— Трябва да ви обърна внимание, че нито едно от тези желания не бяха в първоначалното завещание на баща ви — каза той, а след това добави: — Макар да не се съмнявам, че бих могъл да разбия г-н Кълик в съда, ако той беше единственият ни опонент, уверявам ви, че нямаме почти никакви шансове да спечелим срещу петте най-влиятелни адвокатски кантори в страната. Те биха ви изпили кръвта още преди делото да стигне в съда. Боя се, че единственото, което мога да ви препоръчам, е да се задоволите с бастуна със сребърна дръжка и снимката на баща ви от „Принстън“.
— Докато тя получава цели седемдесет милиона долара? — възрази Джони.
— Но след като е жертвала трийсет милиона, за да е сигурна, че няма да й се налага да се явява в съда — добави Хаскинс и хвърли завещанието на бюрото. — Умна жена е тази Лин Бийти, а това дори не е истинското й име.