Калина Малина
Симовата чета (16)

Пак при старите другари

На другата вечер няколко фенера осветяваха пътя на цялата дружина септемврийчета от лагер „Христо Михайлов“. Иван вървеше най-напред и предупреждаваше другарчетата си: „Тук е рекичка, прескочете! Тук е ниско от едната страна“. Поради лошия път децата се движеха безредно, но когато излязоха на равно и забелязаха светлинка в далечината, физкултурникът наду свирката, стегнаха се редиците, замаршируваха в такт под звука на новата песен:

Хей здравей, отново виж ни,

лагер наш незабравим,

идем с песните предишни

дружно да те поздравим!

Думите на песента се забиваха в сърцето на Иван. Нима не идеше и той заедно с новите си другари в стария „лагер незабравим“! Как ли ще го посрещнат? О, ако чуят новите другари, че старите са го наричали „сврака“, какво ли ще си кажат за него!

Както си мислеше, изведнъж Иван почувства, че в тъмното, недалеч от тях, стоят другите и чакат. Той предупреди шепнешком физкултурника, редом с когото вървеше и водеше дружината. „Тук са, тук са, другарю. Не се виждат, защото светлината пречи, но аз съм сигурен, че са се строили от двете страни на пътя и мълчат, за да ни изненадат.“

Гласът на Иван трептеше от вълнение.

— Ура, другарчета, мощно ура! — дигна ръка физкултурникът.

Сто и двадесет гърла извикаха „ура“ и Балканът проеча.

Когато стихна тяхното ура, другарско приветствие също тъй мощно, радостно, сърдечно и вълнуващо сърцата, огласи тъмния Балкан: „Добре дошли, другарчета, добре дошли!“.

Не трябваха вече редици, строй. Двете дружини мигом се сляха в една. Към всяка група гостенчета се присъедини група домакини и всички бърбореха весело, смееха се и се закачаха. Така изскочиха на високата поляна. Там се разположиха на кръг около една черна грамада изправени дървета и клони. Когато физкултурникът с помощта на Кольо и Първан от лагер „Емил Марков“ подпалиха съчките, на естрадата, обкичена от двете страни със зеленина, застана строен юноша. Пламъците осветиха неговото високо гладко чело и тъмната му вълниста коса. Големите очи, озарени не само от лагерния огън, но и от огъня на душевно вълнение гледаха далеч над детските глави към тъмните дървета покрай реката. И младежки глас, наситен с чувство, плътен и сочен, прокънтя в нощната тишина:

— Другари, огънят, който запалихме сега, е символ на огньовете, палени от нашите прадеди, борците за народна свобода — хайдутите. Те са скитали по тези места. Мнозина от вас знаят, че недалеч от лагера се намира местността „Хайдушки водопади“.

— Знаем, как да не знаем — каза тихичко Иван, като си спомни как се бе лутал със Симето, Русчо и Кольо в планината.

— Другари — продължи младият оратор, — огънят е символ на онези пламъчета, прикрити в шумата, които нашите славни септемврийци от 1923 година са палили. Тоя край даде най-много жертви тогава. Тук са погинали мнозина от въстаниците. Оттук са минали и онези, които се спасиха от тъй наречените шпицкоманди и избягаха в Югославия. Границата е близо. Огънят е символ и на ония клади, палени от българските и югославски партизани, загинали в борбата срещу фашизма. Затова наричаме тоя огън „огън на свободата“. Да коленичим сега и в памет на хилядите борци да изпеем: „Вий жертва паднахте в неравна борба“.

В тоя миг диригентката на хора вдигна ръка, даде тон и всички септемврийчета коленичиха и запяха тихо и бавно. Пееха и двата лагера. Пееше и Иван. Точно срещу него на естрадата бе коленичил стройният юноша, който произнесе речта. Нима това е Симето? Колко се е променил! Колко доброта излъчва тъмният му поглед! Гласът му е твърд, силен…

— Симе — зашепна Иван, когато постепенно песента заглъхна, — ще ме обичаш ли, както ме обичат другарите от втория лагер? Няма ли да ми се подиграваш пак, да ме ругаеш и наричаш „сврака?“

Но един тих и задушевен глас прекъсна шепота на Иван. В дълбочината — там, дето падаше сянката на Балкана и не се виждаха лицата на коленичилите септемврийчета, някой декламираше стихотворение за борците:

А паднеш ли в ръце им,

при най-жесток побой,

ти дума да не кажеш,

ти пак да си герой!

Когато невидимият декламатор млъкна, стана нещо, което Иван не очакваше. Най-напред се изправи Симето на естрадата, наду свирка и в миг поникнаха и цъфнаха двеста цветчета в градината на лагера. И се чу ясен глас:

— Дружина „Емил Марков“, строй се за извънредна вечерна проверка!

— Командир! Значи, той е командир вече! — шепнеше смаяно Иван.

Той не знаеше къде се намира от щастие. Почувства третия лагер като свой. Чу ясните и кратки рапорти на десетниците пред четниците. Видя и четиримата четника, застанали пред Симето. Марчето издигна срещу пламъците на все по-разгарящия се огън ръка, обърната към челото и каза звънко:

— Другарю дружинен командир, рапортува четникът на първа чета „Роза Димитрова“. Четата е строена за тазвечерната извънредна проверка. Тя се състои от двайсет и девет септемврийчета. Всички са налице, с изключение на една болна. Денят мина спокойно.

В момента когато отиваше на рапорт Тоничка, Иван се затича към своята десетка и зае старото си място. Четникът Здравко го видя, ухили се и като дойде неговият ред за рапорт, каза тържествено:

— Другарю дружинен командир, рапортува четникът на четвърта чета „Никола Вапцаров“. Четата ми е строена за тазвечерната извънредна проверка. Вчера четата ми броеше двайсет и пет септемврийчета. В тоя час тя брои двайсет и шест. Щастлив съм да ти съобщя, другарю командир, че между нас е пак нашият любим другар Иван Кацарски.

Последните думи Здравко изрече спокойно и бавно, но те преминаха като електрически ток през сърцата на всички септемврийчета. Настана оживление в редиците. А силният глас на Симето прокънтя пак над Балкана.

— Дружина „Емил Марков“, здравейте!

— Здраве желаем! — отвърна цялата дружина.

— За делото на Отечествения фронт!

— Дружно напред!

— Отлично! — похвали командирът своята дружина.

— Строим Народна република! — гръмко отговори дружината.

Докато траеше литературно-музикалната програма на двата лагера, оповестявана от двама редуващи се конферансиета, Иван се приближи до Симето.

— Значи ти си сега дружинен командир? Много се радвам. Аз ще ти бъда един от най-добрите помощници. Симе, аз не съм като по-рано… Ще видиш.

— Радвам се, Иване, много се радвам — отвърна шепнешком Симето, — но сега мълчи да не смущаваме другите. Утре ще си поговорим по-подробно.