Джефри Дивър
Светът е сцена

Четири часа след като бяха запалени уличните фенери, Чарлс и Маргарет Купър се връщаха от театър. Вървяха към ферибота на Темза през безлюдната и отблъскваща част на Южен Лондон. В тези часове на нощта двамата обикновено бяха в малкото си жилище на Чаринг Крос с двете си малки деца и майката на Маргарет — проклета вдовица и истинска напаст. Но тази вечер младото семейство си позволи да отиде в „Глоуб“, за да посетят Уил Шекспир, когото Чарлс считаше за свой приятел. Преди доста години семействата на Шекспир и Чарлс притежаваха съседни земи на брега на Ейвън, а бащите им понякога бяха ходили заедно на лов със соколи и пили бира в стратфордските кръчми. За разлика от много други лондонски театри, които закриваха сезона, когато кралският двор летуваше извън града, „Глоуб“ даваше представления през цялата година и затова драматургът беше зает. Въпреки това Шекспир успя за кратко да се присъедини към семейство Купър, да пийнат шери „Джерез“ и бордо и да поговорят за най-новите спектакли.

В мъждивата лондонска вечер съпрузите вървяха бързо и внимаваха къде стъпват — предградията на юг от реката се славеха само с няколко надеждни фенери.

Летният въздух бе хладен. Маргарет носеше плътна вечерна рокля от лен, свободна на гърба и пристегната в горната си част. Предвид положението си на семейна жена, тя използваше рокли с достатъчно прибрано деколте, като по този начин прикриваше гърдите си, но избягваше да слага филцова или вълнена шапка, които бяха обичайни сред по-възрастните съпруги. Вместо тях Маргарет поставяше в косата си копринени панделки и няколко стъклени украшения. Чарлс беше с обикновен брич, блуза и кожена горна дреха.

— Вечерта бе възхитителна — каза Маргарет, като хвана още по-здраво ръката на съпруга си, когато свиха по тясната уличка. — Благодарна съм ти за това.

Чарлс леко се усмихна, фирмата му за внос на вино едва напоследък започна да отбелязва печалба. Всъщност през изминалите години те бяха в състояние да си позволяват само билети от едно пени и поради това бяха част от публиката, която стоеше наблъскана в централната галерия на театъра. Но отскоро търговията на Чарлс започна да показва известни приходи и тази вечер той бе изненадал съпругата си с места от три пенса в галерията, където седяха на възглавнички и хапваха ядки и ранно узряла круша.

Сепнаха се от вик зад тях и когато Чарлс се обърна, видя на петнайсетина метра от тях мъж с черна кадифена шапка и раздърпан парцалив жакет, който едва не се сблъска с минаващ наблизо ездач. Изглежда, че в стремежа си бързо да пресече улицата, мъжът не бе забелязал коня. Навярно всичко беше плод на въображението му или игра на светлината, но на Чарлс му се стори, че пешеходецът вдигна очи и когато забеляза погледа на Чарлс, припряно сви в една от тъмните улички.

Тъй като не желаеше да тревожи съпругата си, Чарлс не сподели усещането си за опасност и продължи разговора:

— Възможно е през следващата година да посетим „Блакфриарс“.

Маргарет се засмя — за този театър дори някои благородници избягваха да плащат входната такса от шест пенса, макар мястото да бе уютно и изискано и да се славеше с актьори от най-висока класа.

— Може би — каза тя колебливо.

Чарлс отново хвърли поглед зад тях, но от човека с шапката нямаше и следа.

Но когато свиха зад ъгъла по пътя, който водеше към ферибота, същият мъж се появи от съседната уличка. Вероятно бе успял да ги пресрещне тичешком и сега се изпречи насреща им запъхтян.

— Сър, мадам, умолявам ви да ми отделите минутка от времето си! — извика той.

Поредният просяк навярно, помисли си Чарлс, измъкна дълга кама от колана си и застана между съпругата си и непознатия, защото точно такива като него ставаха опасни, ако не им дадеш монета.

— О, не е необходимо да посягате към оръжието — каза мъжът, като кимна към камата. — Аз самият не съм въоръжен. — Той разпери празните си ръце. — Не съм въоръжен с кинжал, искам да кажа. Само с истината.

Странно създание беше той — очите му бяха хлътнали навътре в черепа, а кожата му, издаваща белезите на жълтеница, висеше по тялото му. По всяка вероятност преди години някоя уличница му беше оставила за спомен болката в костите и нямаше да мине дълго време, докато болестта напълно го довърши. Жакетът, който в първия момент Чарлс реши, че е краден от по-едър мъж, несъмнено бе негов и стоеше провиснал по измършавялото му тяло.

— Кой сте вие? — попита Чарлс.

— Аз съм един от онези, на които дължите посещението на тазвечерното представление, на които дължите професията си, на които дължите живота си в този прекрасен град. — Мъжът си пое въздух, изпълнен с влага, сяра и мръсотия и се изхрачи върху калдъръма.

— Обяснете кой сте и защо ме проследихте или, повярвайте ми, сър, ще вдигна тревога.

— Това е излишно, млади господин Купър — каза непознатият.

— Познавате ли ме?

— Определено, сър. Познавам ви твърде добре. — Жълтеникавите очи на мъжа станаха тревожни. — Нека да бъда откровен и да не говоря повече с недомлъвки. Името ми е Мар. Живея скитнически живот и щях да съм доволен да умра като скитник. Но преди две седмици нашият Господ Бог ми се яви на сън и ме призова да изкупя греховете в живота си, за не бъда лишен от достъп до мечтания от всички нас Райски двор. В интерес на истината, сър, мога да ви уверя, че ще ми трябват цели два живота, за да изкупя всичките си грехове, но тъй като ми остава едва частица от един, реших да избера най-тежкото деяние, което съм сторил и да намеря онзи, на когото съм навредил най-много.

Чарлс огледа немощния човек и прибра камата си.

— И как по-точно сте ми навредил?

— Както вече споменах, именно аз и няколко мои приятели, които до един сега са в ада на чумата и заразата, уверен съм в това, носим вината за края на идиличния ви живот в околностите на Стратфорд и за идването ви в този измамен град преди толкова много години.

— И защо мислите, че това е така?

— Умолявам ви, сър, кажете ми каква голяма трагедия е сполетяла живота ви?

Чарлс не се поколеба дори за миг:

— Загубата на баща ми и отнемането на земите ни.

Преди петнайсет години бащата на Чарлс — Ричард Купър бе обвинен от стратфордския шериф в бракониерски лов на сърни върху земите, собственост на лорд Уесткот, барон на Хабършир. Когато приставите на шерифството се опитали да го арестуват, той изпратил стрела срещу тях. Приставите го преследвали и след схватка го пронизали и убили. Ричард Купър бил заможен джентълмен и не му било нужно да бракониерства сърни. Въпреки това местният съд, изпълнен със съчувствие към благородническата класа, постановил земите да бъдат конфискувани в полза на Уесткот, който ги продал за внушителна сума. Лордът не дал и пукната пара на майката на Чарлс, която скоро след това починала от мъка. Осемнайсетгодишният Чарлс, единственото им дете, нямал друг избор, освен да се отправи към Лондон. Трудил се здраво няколко години, след това чиракувал във винарската търговия, станал член на гилдията и с течение на времето откъснал мислите си от трагедията.

Мар избърса отблъскващата си уста, откривайки зъби, не повече на брой от тези на повръщащо бебе и каза:

— Сигурен бях, че това щеше да е отговорът. — Той се огледа и прошепна: — Вярвайте ми, сър, имам сведения какво наистина се е случило в онзи печален ден.

— Продължавайте — нареди Чарлс.

— Уесткот по нищо не се различавал от благородниците в наши дни — каза Мар. — Цял живот пръскал много повече от средствата, с които разполагал, и дълговете му все повече нараствали.

Това беше добре известно на всеки, който четеше памфлетите от улица „Флийт“^[1] или слушаше клюките по кръчмите. Много благородници разпродаваха имуществото от именията си и зестрите на дъщерите си, за да могат да заплащат цената на разточителния си живот.

— По онова време при Уесткот отишъл един негодник от долен произход на име Робърт Мъртоу — продължи Мар.

— Това име ми е познато — намеси се Маргарет. — Не мога да си спомня какви са причините, но то поражда у мен неприятни асоциации.

— Вярвайте ми, добра лейди, уверен съм, че е така. Мъртоу е благородник от Камарата на лордовете, но е от нисш сан. Сам си е купил титлата. Издирването на задлъжнели благородници отдавна е станало негов занаят и след като набележи целта си, Мъртоу подготвя план как да придобие земите или имуществото на някой нещастник по незаконен начин. Самият той взема тлъст дял от печалбата.

— И баща ми е станал жертва на подобен заговор? — прошепна Чарлс ужасен.

— Така е, сър. Аз самият и още няколко други мошеници, за които споменах, го причакахме на собствената му земя и завързан го отведохме в полетата на лорд Уесткот. Там, по предварителна уговорка, пристигнаха хората на шерифа и го убиха. До вкочаненото му тяло поставиха мъртъв елен, лък и колчан, за да нагласят така нещата, че уж е бракониерствал.

— Баща ти… убит — прошепна Маргарет.

— О, милостиви Боже в небесата — въздъхна Чарлс. Очите му припламнаха от ярост. Той отново извади камата си и притисна острието във врата на Мар. Скитникът не помръдна.

— Не, не трябва да го убиваш! Моля те! — Маргарет увисна на ръката му.

— Сър, не знаех, че хората на шерифа са замислили убийство. Предполагах, че само възнамеряват да измъкнат подкуп от вашия баща и да го освободят, както са свикнали да правят мнозина провинциални служители на закона — прошепна Мар. — При фаталния обрат на събитията през онзи ден нямаше по-изненадан служител от мен. Но независимо от това, аз съм точно толкова виновен за това отвратително престъпление, колкото и истинските убийци. Затова няма да моля за милост. Ако Господ направлява ръката ви, за да прережете гърлото ми като възмездие за стореното от мен, така да бъде.

Споменът за онази ужасна нощ връхлетя Чарлс и той ясно си спомни позорното откарване на мъртвото тяло на баща му до дома им от шерифа, отново чу скръбните вопли на майка си, пред очите му преминаха и последвалите безкрайни дни: тихото угасване на майка му, бедността и борбата да започне нов живот в Лондон. И въпреки това Чарлс се почувства неспособен да вдигне ръка и да промуши това жалко създание. Той бавно отдръпна камата и я върна в ножницата на пояса си. Огледа изпитателно Мар и съзря разкаяние върху лицето му, което подсказваше, че е говорил искрено.

— Ако Мъртоу е такъв, какъвто казвате, тогава мнозина биха имали причина да го презират. Как да съм сигурен, че не сте един от онези, които са оскърбени от него и не сте си измислил тази история, за да опетните репутацията му, както подсказва и името ви^[2]? — попита Чарлс.

— За бога, сър, говоря истината. Горчивина към сър Мъртоу аз не тая̀, защото изборът за подлото деяние бе мой, а с него покварих душата си. Разбирам предубеденото ви гледище за моите мотиви, но мога да ви предоставя доказателство.

Мар извади от джоба си златен пръстен и го положи в ръката на Чарлс.

— Това е пръстенът печат на баща ми — възкликна младият мъж. — Виж, Маргарет, виждаш ли обърнатите му инициали? Помня как понякога седях вечер и гледах как баща ми притиска този пръстен в горещия и ален като роза восък, за да сложи печат на кореспонденцията си.

— Взех това като частично обезщетение за усилията ни. Приятелите ми се възползваха от монетите в кесията на баща ви. Безброй пъти съм си мислел: „Ако бях взел и похарчил парите му като тях, отървавайки се така от спомените за деянието ни, навярно тогава вината нямаше да ме гори като въглища в леярна през всичките тези години, както това мъничко късче злато“. Ала сега съм доволен, че го запазих, защото мога поне да го върна на законния му собственик, преди да захвърля тленната си обвивка.

— Баща ми, не аз, е законният му собственик — мрачно процеди Чарлс и здраво стисна пръстена в ръката си. Опря се на каменната стена и затрепери от гняв и мъка. След миг усети ръката на съпругата си върху своята. Юмрукът му, яростно сграбчил пръстена, се отпусна.

— Трябва да ги съдим. Уесткот и Мъртоу ще понесат ударите на правосъдието — обърна се към съпруга си Маргарет.

— Повярвайте ми, мадам, това не е възможно. Лорд Уесткот е мъртъв. Пет години минаха от онзи радостен ден. А неговият непрокопсан син е похарчил и последното пени от наследството. Земите са отнети от Короната заради неизплатени данъци.

— А Мъртоу? — попита Чарлс. — Жив ли е още?

— О, да, сър. Мъртоу е добре и живее в Лондон. Но той може да бъде застигнат от правосъдието дори още по-трудно, отколкото лорд Уесткот на небето. Защото сър Мъртоу се ползва с големи привилегии от херцога и други високопоставени особи в Двора. Мнозина сами са се възползвали от услугите на този подлец, за да намалят дълговете си. Съдиите в Кралския съд дори няма да изслушат иска ви и всъщност вие ще изложите на опасност свободата си, ако не и живота си, за да направите тези обвинения публично достояние. Желанието ми тази вечер не бе да ви подтиквам по безразсъдния път на отмъщението, сър. Възнамерявам само да изкупя греха си пред онзи, комуто съм навредил.

Чарлс впери поглед в Мар, а после каза:

— Вие сте лош човек, Мар, и макар да съм добър християнин, в сърцето си не намирам сили за прошка. Въпреки това ще се моля за душата ви. Може би Бог ще бъде по-милостив от мен. А сега се махнете от очите ми. Кълна се, че ако отново се изпречите на пътя ми, ще пледирате по делото си пред свещения небесен съд много по-скоро, отколкото възнамерявате.

— Да, господине. Така и ще бъде.

Чарлс погледна пръстена и внимателно го постави на ръката си. Когато отново вдигна очи, уличката беше пуста — Мар безшумно бе изчезнал в нощта.

На следващия ден, малко преди да запалят уличните фенери, Чарлс Купър затвори магазина си и се отправи към дома на своя приятел Хал Пепър, мъж горе-долу на годините на Чарлс, но с доста по-високи финансови възможности — Хал бе наследил няколко апартамента в един от добрите квартали на града, които отдаваше под наем с добра печалба.

Към тях се присъедини и едър мъж с бавни маниери и говор. Истинското му име беше изгубено в аналите на собствената му история и всички го знаеха просто като Стаут, макар че името не се отнасяше до телосложението му — колкото и да бе внушително — а до влечението му към тъмното пиво^[3]. Двамата се бяха запознали преди няколко години, когато Чарлс започна да купува стока от Стаут, който правеше и продаваше бъчви и често се шегуваше, че той е бъчвар по занаят, а Чарлс — по рождение^[4].

Тримата, сплотени от общите си интереси — карти, кръчми и най-вече любов към театъра, бяха станали близки приятели. За да гледат представления в театър „Суон“, „Роуз“ или „Глоуб“, Чарлс, Стаут и Хал често пътуваха с ферибота на юг по Темза. Хал Пепър имаше делови отношения и с Джеймс Бърбидж, построил повечето от лондонските театри. Нужно е да отбележим и още един факт — една от детските мечти на Чарлс бе да стане актьор. А колкото до отношението на Стаут към театъра — то се изчерпваше само с детинския му захлас към представленията, които той приемаше едва ли не за вход към света извън работническата класа на Лондон. Така че докато рендосваше дъгите на бъчвите и удряше нажежените до червено дъги с ковашкия си чук, Стаут можеше да рецитира стихове от последните произведения на Шекспир и Джонсън, или от класиците като покойните Кид и Марлоу, много нашумели напоследък. Стиховете им бе запомнил от представленията, а не от книгите — не го биваше много в четенето.

Когато Чарлс сподели историята, разказана му от Мар, те останаха смаяни от вестта за смъртта на Ричард Купър. Обсипаха го веднага с въпроси, но Чарлс сложи край на целия разговор с думите:

— Този, който е извършил това ужасно дело, ще умре от ръката ми, решен съм на това.

— Но — намеси се Стаут, — ако убиеш Мъртоу, подозренията веднага ще паднат върху теб като човек, оскърбен от деянията му спрямо баща ти.

— Не мисля така — отвърна Чарлс. — Лорд Уесткот е този, който е откраднал земята на баща ми. Мъртоу е бил само един посредник. Не, уверен съм, че този злодей е заговорничил срещу толкова много хора, че със сигурност проучването на всички, които имат причина да го убият, би отнело на констабъла цяла година. Вярвам, че мога да отмъстя и да избягам невредим.

Хал Пепър, който разполагаше със състояние и затова бе добре осведомен за съдебните процедури, се прокашля и каза:

— Не знаеш какво говориш. Мъртоу има високопоставени приятели, които няма да останат доволни, ако го загубят. Корупцията е хидра, многоглаво същество. Ти може да отрежеш една глава, но друга ще те отрови още преди първата отново да е израснала, а тя със сигурност ще израсне.

— Не ме интересува хидра ли е, или не.

— А съпругата ти? Какво ще кажеш за нея? — повиши глас Стаут. — Уверен съм, приятелю, че нея я интересува. А децата ти? Тях също ли няма да ги интересува, ако баща им бъде отведен и съсечен на четири?

Чарлс кимна към шпагата за фехтовка, закачена над камината на Хал.

— Мога да извикам Мъртоу на дуел.

— Лош избор. Мъртоу е изкусен фехтовчик — поклати глава Хал.

— Мога да спечеля. По-млад съм, навярно и по-силен.

— Но какво от това, ако го победиш? Ще те очаква аудиенция със съдебните заседатели в Кралския съд, а след това посещение при палача. — Хал възмутено махна с ръка. — Мътните те взели… в най-добрия случай ще свършиш като Джонсън.

Бен Джонсън, писателят и драматургът, убил човек при дуел преди няколко години, едва се бе отървал от екзекуцията. Беше се избавил само защото изрецитира стих 1 от Псалм 50 и пледира неподсъдност на духовенството в мирски съд^[5]. Но наказанието му беше тежко: дамгосване с нажежено желязо.

— Все пак трябва да намеря начин, за да убия Мъртоу — извика Чарлс.

Хал продължи да го разубеждава:

— И какво ще спечелиш от смъртта му?

— Справедливост.

Лицето на Хал се сгърчи в иронична усмивка:

— Справедливост в Лондон? Това е като митичният еднорог, за който всички говорят, но никой не го е виждал.

Стаут извади глинената си лула, която се загуби в масивните му ръце на дърводелец, и я напълни с ароматен тютюн от Новия свят, който напоследък беше много модерен. Използва горяща сламка и когато тютюнът се разпали, силно вдиша. Скоро към тавана се извиха облаци дим. Той ги проследи с поглед и каза бавно на Хал:

— Подигравката ти не е напълно неуместна, приятелю, но скромният ми разум ми подсказва, че справедливостта, дори сред жителите на Лондон, не ни е напълно чужда. Какво ще кажете за представленията, които гледаме? Често пъти те изобилстват от справедливост. Трагедията за Фауст… и онази, която гледахме в „Глоуб“ преди две седмици, подписана от приятеля ни Уилям Шекспир: историята на Ричард III. Героите в нея са въплъщение на злото, но да не забравяме, че доброто възтържествува, както казва Хенри Тюдор, когато убива „проклетото куче“.

— Точно така — прошепна Чарлс.

— Но това са само роли, приятели мои — възрази Хал. — Мастилото, с което Кит Марлоу и Уил са написали тези пиеси, е по̀ действително от самите тях.

Но Чарлс не позволи да бъде отклонен от намерението си:

— Какво знаеш ти за този Мъртоу? От какво се интересува?

— От съпругите и парите на другите мъже — отвърна Хал.

— Нещо друго?

— Както вече казах, той е фехтовчик или поне така си въобразява. И препуска с хрътките си всеки път, когато се измъкне от Лондон в провинцията. Той е човек, опиянен от гордост. Ласкателствата никога не му стигат. Непрестанно се стреми да впечатли членовете на кралския двор.

— Къде живее?

Стаут и Хал останаха безмълвни, явно обезпокоени от фаталното намерение на приятеля си.

— Къде? — настоя Чарлс.

Хал въздъхна и махна с ръка, за да пропъди облаче дим от лулата на Стаут.

— Този тютюн е ужасен — отбеляза той.

— Вярвам ти, но затова пък ми действа успокояващо.

Хал помълча още миг и се обърна към Чарлс:

— Мъртоу притежава жилище, пригодно за човек с положение не по-високо от това на обикновен работник и далеч по-малко, отколкото се хвали. Но се намира близо до улица „Странд“ и благодарение на това редовно е в обкръжението на хора, по-влиятелни и по-богати от самия него. Ще го намериш в Уайтфриарс, близо до брега на реката.

— А къде прекарва времето си денем?

— Не съм сигурен, но предполагам, че като таен агент на кралския двор той посещава всеки ден двореца „Уайтхол“, за да види какви клюки и интриги може да научи и забърка сега, когато кралицата е в Гринуич.

— А какъв маршрут би избрал, за да стигне от жилището си до двореца? — обърна се Чарлс към Стаут, който покрай търговията си беше опознал повечето преплетени като лабиринт улици на Лондон.

— Чарлс — започна Стаут, — не ми харесва какво си намислил.

— Какъв маршрут? — настоя Чарлс.

— Ако е на кон, ще поеме на запад край брега на реката и после на юг, където Темза завива, а след това по Уайтхол — неохотно отговори мъжът.

— Знаеш ли коя е най-безлюдната част от вълнолома по този маршрут? — попита Чарлс.

— Най-малко посещаван е кеят „Темпъл“. Откакто адвокатските сдружения се умножиха и разшириха, в района вече има много по-малко магазини от преди — каза Стаут и добави многозначително: — Освен това е близо и до мястото, където приковават затворниците на равнището на водата, за да ги блъска приливът. Може би трябва сам да се оковеш там след престъплението, което ще извършиш, Чарлс. Така ще спестиш на прокурора на Короната цял ден работа.

— Скъпи приятелю — започна Хал, — умолявам те, забрави всички нечисти планове, които са в сърцето ти. Ти не можеш…

Но думите му бяха спрени от непоколебимостта в очите на приятеля им, който обходи с поглед приятелите си и каза:

— Тъй както пожарът, избухнал в някоя колиба, лумва и върху сламения покрив на съседите и продължава опустошителния си ход, докато унищожи цялата улица, така и много човешки животи бяха изпепелени с едничката смърт на баща ми. — Чарлс вдигна ръка, показвайки пръстена печат, който Мар му беше дал предния ден. Златото улови светлината от фенера на Хал и като че ли запламтя с цялата ярост, насъбрала се в сърцето на Чарлс. — Не мога да продължа да живея, ако не отмъстя за мерзката алхимия, която остави от един доблестен човек само това нищожно късче бездушен метал.

Хал и Стаут си размениха погледи и по-едрият от двамата се обърна към Чарлс:

— Добре, решен си, това на всички ни е ясно. Но вярвай, скъпи ми приятелю, каквото и да е деянието ти, ние сме на твоя страна.

Хал добави:

— Що се отнася до мен, аз ще се грижа за Маргарет и децата — ако се стигне дотам. Нищо няма да им липсва, ако е във възможностите ми да им го осигуря.

Чарлс ги прегърна, а после каза весело:

— А сега, господа, нощта е наша.

— Какво ще правим? — попита Стаут разтревожено. — Надявам се, че не си решен да извършиш убийството още тази вечер.

— Не, добри ми приятелю — ще ми трябват една-две седмици, за да съм готов да се изправя срещу този подлец. — Чарлс заровичка в кесията си и намери монети, достатъчно на брой за тазвечерните му планове. После каза: — Сега съм в настроение да изгледам някоя пиеса, а след това да посетим приятеля ни Уил Шекспир.

— Напълно съм съгласен, Чарлс — каза Хал, когато излязоха на улицата. И допълни шепнешком: — Макар че ако аз бях така силно решен да кажа лично на Господ колко ми е омръзнал живота, както изглежда, че си ти, щях да се въздържа от развлеченията и да се запътя по най-бързия начин към църквата, за да намеря някой свещенически задник и смирено да го целуна със своите безкрайно разкайващи се устни.

 

 

Констабълът, чийто пост се намираше на самия бряг на реката и близо до адвокатските сдружения, бе повече от доволен от ежедневието си. Да, срещаха се сводници, които предлагаха натруфени жени на мъжете по улицата и главорези, джебчии, измамници и хулигани. Но за разлика от оживената Чийпсайд с нейните магазинчетата, долнокачествени стоки или безумните предградия, южно от реката, под неговата юрисдикция попадаха преди всичко високопоставени господа и дами и често се случваше да изминат дни, без да се вдигне тревога.

Тази сутрин, в девет часа, набитият мъж седеше в канцеларията си и спореше с едрия си пристав Ред Джеймс за броя глави, които понастоящем почиваха набучени върху копия по Лондон Бридж.

— Главата си режа, че са трийсет и две — промърмори Ред Джеймс.

— Тогава я режи, защото грешиш, глупав гъсок такъв. Броят им не е повече от двайсет и пет.

— Преброих ги призори, а и според резките на рабоша^[6] бяха трийсет и две.

Ред Джеймс запали свещ и извади тесте карти.

— Пести лойта — сряза го констабълът. — Пари струва, а свърши ли, трябва да ги извадим от джоба си. Ще играем на дневна светлина.

— Повярвай ми, сър — възрази Ред Джеймс, — ако съм гъсок, както твърдиш, тогава значи не мога да съм котка и затова не притежавам умението да виждам в тъмното.

След тези думи той запали още един фитил.

— Теб пък за какво ли те бива, сър? — повиши глас констабълът и точно когато реши да се изправи и да духне тънките лоени свещици, млад мъж, облечен в работни дрехи, дотича до прозореца.

— Господа, спешно търся констабъла! — задъхано каза той.

— И го намери.

— Сър, аз съм Хенри Роулингс и съм дошъл да вдигна тревога! Разиграва се страховито нападение.

— Какво е оплакването ти? — Констабълът огледа мъжа, които му се стори напълно невредим. — Не виждам по теб следи от кинжал или тояга.

— Не, аз не съм ранен, но друг навярно ще пострада. И, опасявам се, много тежко. Отивах към един магазин недалеч от брега на реката и…

— По-живо, човече, важна работа ни чака.

— … и един джентълмен ме придърпа настрана и ми посочи с пръст към кея „Темпъл“, където видяхме двама мъже да крачат с шпаги в ръце. Тогава чух по-младият от двамата да заявява намерението си да убие другия, който извика за помощ. След това започна дуела.

— Навярно някой сводник се е сбил с клиент за цената на жена — каза Ред Джеймс с отегчен глас и започна да разбърква картите. — Това не ни интересува.

— Не, сър, не е така. Единият от тях, по-възрастният, който беше в много неизгодно положение, е благородник от Камарата на лордовете. Робърт Мъртоу.

— Сър Мъртоу, приятел на Негова Светлост кмета на Лондон и фаворит на херцога! — Стъписан, констабълът скочи на крака.

— Същият, сър — потвърди младият мъж. — Дойдох при вас, за да вдигна тревога.

— Пристави! — извика констабълът и препаса шпагата и камата си. — Пристави, веднага при мен!

Залитайки, от спалните помещения, намиращи се близо до канцеларията, в стаята се появиха двама мъже. Сетивата им бяха замъглени от тежката венчавка на тазсутрешната дрямка и снощното вино.

— Сведения за насилие при кея „Темпъл“. Отиваме незабавно — нареди констабълът.

Ред Джеймс взе дълга пика, предпочитаното от него оръжие.

Мъжете бързо поеха навън в хладната утрин и свиха на юг към Темза, над която като агнешко руно тежко бяха надвиснали изпарения и мъгла. След пет минути вече бяха на портата, която гледаше към кея „Темпъл“, където, както ги бяха уверили, се разгаряше двубоят.

Един млад мъж се сражаваше пламенно със сър Мъртоу. Благородникът боравеше умело с шпагата, но беше облечен натруфено и тежко, както бе модерно по това време в кралския двор — облекло с турски мотиви, в това число златотъкан кафтан и тюрбан, украсен с пера — и поради това, че одеждите ограничаваха действията му, той губеше позиции пред младия си противник. В момента, в който младият мъж се отдръпна, за да нанесе удар на сър Мъртоу, констабълът изкрещя:

— Веднага прекратете битката! Хвърлете оръжията!

Но това, което можеше да свърши по мирен начин, прерасна в неочаквано нещастие за сър Мъртоу, който, сепнат от крясъка на констабъла, отпусна оръжието, с което се отбраняваше, и погледна нагоре по посока на гласа.

Нападателят продължи настъплението и острието се стовари върху гърдите на сър Мъртоу. Ударът не прониза жакета му, но сър Мъртоу беше повален върху оградата. Дървото поддаде и мъжът падна от над десет метра върху скалите. Ято лебеди се разхвърчаха, стреснати от тялото му, което се претърколи на брега на реката и после във водата, където потъна в мрачните дълбини.

— Арестувайте го! — изкрещя констабълът и тримата пристави се отправиха към главореза, а Ред Джеймс стовари върху му тояга, преди да може да избяга. Убиецът падна безчувствен в краката им.

Приставите се спуснаха надолу по една от стълбите и забързаха към брега на реката. Но от сър Мъртоу нямаше никаква следа.

— Днес беше извършено убийство в района на моята юрисдикция — обяви констабълът с мрачно изражение, макар да предвкусваше удоволствието от наградата и славата, които щеше да му донесе незабавното залавяне на злодея.

 

 

Главният прокурор на Короната Джонатан Болт, плешив мъж на четиридесет и страдащ от артрит, беше натоварен със задължението да подведе под съдебна отговорност Чарлс Купър за убийството на Робърт Мъртоу.

Седнал в канцеларията си, намираща се близо до двореца „Уайтхол“, в десет часа в деня, в който тялото на Мъртоу беше извадено от Темза, Болт си мислеше, че за престъпление като убийството на задник като Мъртоу едва ли си струва да се води следствие. Но аристокрацията отчаяно се нуждаеше от подлеци като Мъртоу, които да ги спасяват от собствената им глупост и разгулен живот, затова Болт беше посъветван да накаже Чарлс Купър за назидание. В канцеларията винаги ставаше течение и Болт се намръщи.

Прокурорът беше предупреден, че трябва така да процедира със случая, че уличаващите в престъпление бизнес афери на Мъртоу да не бъдат публично огласявани. Затова бе взето решение Купър да не бъде съден във Върховния съд, а в Съда на звездната камара, частното съдилище, създадено още по времето на Негово Височество Хенри VIII.

Съдът на звездната камара не притежаваше правомощия да издава смъртни присъди. Въпреки това, помисли си Болт, щеше да бъде отсъдено достатъчно тежко наказание. При признаване на убиеца за виновен, членовете на Звездната камара със сигурност щяха да заповядат ушите на Купър да бъдат отсечени, да бъде дамгосан, а след това да бъде изпратен в изгнание, навярно някъде в Америките, където да прекара остатъка от живота си като окаян просяк. Щяха да конфискуват имуществото му и семейството му щеше да остане на улицата.

Неписаният закон бе ясен: не създавай неприятности на фактическите приятели на аристокрацията.

След като разпита констабъла и свидетеля по случая — мъж на име Хенри Роулингс, Болт излезе от канцеларията си и се отправи към Уестминстър, сградата на правителството.

В преддверието, скрито дълбоко в търбуха на сградата, няколко адвокати и клиентите им очакваха да дойде редът им пред съда, но случаят на Купър беше поставен на първо място в регистъра на делата и затова Джонатан Болт ги подмина и влезе направо в Съда на звездната камара.

Мрачното помещение, близо до Тайния съвет на кралицата, беше много по-малко и скромно, отколкото предполагаше репутацията му. Доста неугледно, то можеше да се похвали само с осветление от свещи, портрет на Нейно Величество и изрисувани на тавана небесни тела, които бяха дали на мястото нетипичното му за съд име.

Когато влезе вътре, Болт забеляза затворника на подсъдимата скамейка. Чарлс Купър беше блед и слепоочията му бяха обвити с бинт. Двама едри въоръжени войници стояха зад затворника. Заседанията в Съда на звездната камара се провеждаха при закрити врата, но членовете на Камарата на лордовете бяха проявили снизходителност и разрешили на Маргарет Купър, съпругата на затворника, да присъства. Лицето й беше бяло като на съпруга й, а очите й зачервени от плач.

От страна на подсъдимия присъстваше мъж, в когото Болт разпозна находчив адвокат от Сдружението и още един, наближаващ четиридесетте, който му се стори смътно познат. Беше слаб, с оплешивяващо теме и прорасла кафява коса, облечен с риза, бричове и ниски полуботуши. Свидетелят на подсъдимия вероятно. Болт знаеше, че въз основа на фактите по случая Купър не можеше да избегне обявяването за виновен. Вместо това защитата по-скоро щеше да се съсредоточи върху смекчаване на присъдата. Основното предизвикателство за Болт щеше да бъде да предотврати успешния финал на тази тактика.

Болт зае мястото си до своите свидетели — констабълът и човекът, съобщил за деянието. Мъжът седеше нервно, сключил ръце пред себе си.

Вратата се отвори и в залата влязоха петима мъже с тоги и перуки — членовете на Съда на звездната камара — трима членове на Тайния съвет на кралицата и двама съдии от Кралския съд. Мъжете седнаха и подредиха книжата пред себе си.

Болт бе доволен. Той познаваше всеки един от тези мъже и съдейки по погледите им, беше убеден, че по всяка вероятност те вече бяха взели решение в полза на Короната. Чудеше се колко ли от тях се бяха възползвали от уменията на Мъртоу да премахва дългове. Вероятно всички.

Лорд-канцлерът^[7], член на Тайния съвет на кралицата, зачете от лист хартия:

— Този извънреден съд, основан на справедливостта, свикан под властта на Нейно Кралско Величество кралица Елизабет, започва заседание. Всички вие, които сте се явили пред този съд, пристъпете напред и заявете мотивите си. Бог да пази Кралицата. — След това той впи поглед в затворника на подсъдимата скамейка и продължи с мрачен глас: — Короната осъжда теб, Чарлс Купър, за убийството на сър Робърт Мъртоу, рицар и благородник от Камарата на лордовете, когото ти, без подстрекателство или оправдание, си нападнал застрашително и си причинил смъртта му на петнайсети юни в четиридесет и втората година от управлението на нашата върховна господарка, Нейно Величество Кралицата. Следователят на Короната ще изложи случая пред канцлерите на справедливостта и съдиите, събрали се тук.

— С позволението на благородните люде, събрали се тук — започна Болт, — бих искал да кажа, че разполагаме с пределно ясно описание на случая и той ще отнеме нищожна част от времето ви. Винарят, на име Чарлс Купър, в присъствието на свидетели е извършил нападение и убийство спрямо сър Робърт Мъртоу на кея „Темпъл“, поради враждебност от неизяснен характер. Разполагаме със свидетел на това жестоко деяние, което не е било провокирано по никакъв начин.

— Призовете го.

Болт кимна към Хенри Роулингс, който се изправи и след като положи клетва, даде своите показания:

— Сър, вървях към кея „Темпъл“, когато един мъж ме призова да дойда бързо. Той каза: „Погледни, там става нещо страшно, та това е сър Робърт Мъртоу“. Вярвайте ми, господа, пред очите ни този затворник на подсъдимата скамейка предизвикваше с шпага сър Мъртоу. Сетне той се хвърли срещу злочестия лорд и изрече страховити слова.

— И какви бяха те?

— Горе-долу бяха следните, господа: „Умри, подлец!“. С което беше поставено началото на дуела. А сър Мъртоу извика: „На помощ! На помощ! Хора! Убийство, убийство!“. Тогава аз побягнах да потърся съдействието на констабъла. Завърнахме се с подкреплението на приставите и щом пристигнахме, видяхме как подсъдимият нанесе удар на горкия сър Мъртоу. Той падна през оградата, където намери гибелта си. Това беше най-ужасната и отблъскваща гледка, която съм виждал.

Съдът разреши на защитата да подложи на кръстосан разпит Роулингс, но адвокатът на Купър предпочете да не му задава въпроси.

След това Болт помоли констабъла да се изправи и да заеме мястото на свидетеля, където той разказа съвсем същата история. Когато приключи, адвокатът на Купър отново отказа да разпита и него.

— Това са всички показания по случая, милорди — каза Болт и седна.

Адвокатът от защитата се изправи и каза:

— С позволението на благородните съдебни заседатели бих искал затворникът да даде показания по злополуката и достопочтените канцлери и високоблагородните съдии ще прозрат, без съмнение, че това е само ужасно недоразумение.

Съдиите си размениха иронични погледи, а висшият канцлер нареди Чарлс Купър да се приближи и да положи клетва.

— Какво ще отвърнете на тези обвинения — попита един от съдиите на Кралския съд.

— Ще отвърна, че те, милорд, са погрешни. Смъртта на сър Мъртоу не беше нищо повече от трагична злополука.

— Злополука ли? — попита с насмешка един от членовете на Тайния съвет на Кралицата. — Как можете да наричате това „злополука“, при положение че сте нападнали човек с шпага и той е паднал от високия стръмен бряг, срещайки гибелта си? Може би причината за смъртта му са били скалите край брега на реката, но задвижващата сила е бил вашият удар, който го е запратил с главата надолу да срещне суровите канари.

— Да — поде друг, — уверен съм, че ако злочестият господин Мъртоу не е паднал, вие сте щели да го пронижете като глиган.

— Смея да твърдя, милорд, че нямаше да му навредя по никакъв начин. Защото ние не се сражавахме — ние се упражнявахме.

— Упражнявали сте се?

— Да, милорд. Имам амбиции да стана актьор в театъра. По професия обаче, както вече сте разбрал, съм търговец на вино. Намирах се на кея „Темпъл“, за да уредя доставката на бордо от Франция и тъй като разполагах с време в излишък, помислих си, че мога да се поупражнявам в театрална роля, която по една случайност включваше и фехтовка. Бях изцяло погълнат от заниманието си, когато сър Мъртоу мина край мен по пътя си към двореца „Уайтхол“. Той е, с прискърбие трябва да кажа „беше“, много изкусен фехтовчик и ме наблюдава за кратко, след което ми заяви нещо, което, уви, е самата истина — че уменията ми да боравя с шпага са твърде оскъдни. Завързахме разговор и аз казах, че ако ме удостои с честта да ми покаже няколко истински удари и контраудари, аз мога да се поинтересувам да му намеря малка роля на сцената. Това дълбоко го заинтригува и той ми предложи да се възползвам от значителните му познания за воденето на дуел. — Затворникът отмести поглед към констабъла. — Всичко щеше да бъде наред, ако този човек не ни беше обезпокоил и не беше станал причина сър Мъртоу да загуби опора. Аз едва допрях жакета му с шпагата си, Ваше Високоблагородие, и той отстъпи назад към оградата, която за нещастие беше разклатена. Що се отнася до мен, аз съм съкрушен от загубата на този добър човек.

В това имаше известна логика, помисли си мрачно прокурор Болт. Преди процеса се бе заинтересувал за Купър и бе научил, че той наистина често посещава театрите южно от Темза. Освен това като член на гилдията този Купър нямаше нужния мотив за извършването на грабеж или убийство. Със сигурност много лондончани щяха да се зарадват на смъртта на негодник като Мъртоу. Но тъй като желанието на аристокрацията бе случаят да бъде решен по бързото производство, Болт не бе разполагал с достатъчно време, за да проведе нужното разследване за някакви минали взаимоотношения между Купър и Мъртоу.

От своя страна рицарят, както знаеха всички, приживе беше суетен като паун и идеята да се изправи на сцената и да се перчи пред членовете на Кралския двор със сигурност би му допаднала.

Въпреки това дори Купър да казваше истината, аристокрацията би искала убиецът на Мъртоу да бъде наказан, независимо дали смъртта му бе нещастен случай, или не, а и в действителност петимата съдии изглеждаха малко повлияни от думите на затворника.

— Колкото до гневните и заплашителни слова, които свидетелят е чул и препредаде днес, те не бяха мои — продължи Купър.

— Чии са били тогава?

Купър хвърли поглед към адвоката си, който се изправи и каза:

— С ваше позволение, господа, разполагаме със свидетел, чиито клетвени показания ще допринесат за изясняването на събитията. С позволението на съда моля да бъде призован Уилям Шекспир.

О, да, помисли си Болт, ето кой бил свидетелят: прочутият драматург и режисьор на театралната трупа на лорд-шамбелана. Самият Болт беше гледал няколко негови пиеси в „Роуз“ и „Глоуб“. Какво се случваше тук?

Драматургът пристъпи в предната част на съдебната зала.

— Господин Шекспир, заклевате ли се в името на нашия благочестив Бог, че показанията ви ще бъдат честни и истинни?

— Заклевам се, милорд.

— Какво имате да кажете относно делото?

— С Ваше позволение, лорд-канцлер, тук съм, за да допълня показанията, които чухте преди това. Преди няколко седмици Чарлс Купър ме посети и каза, че винаги е бил любител на актьорския занаят и се надява да опита силите си на сцената. Предложих му да ми изрецитира нещо и забелязах, че той изпълни няколко откъса от мои творби с изключително изящество. Отвърнах му, че тъкмо сега нямам място за него в трупата, но му дадох откъси от ръкописа на пиесата, която пиша в момента и му казах да се упражнява. Когато Кралският двор се завърне през есента, уверих го аз, вероятно ще намеря роля за него.

— Как точно се отнася това към случая, господин Шекспир?

Драматургът извади от кожена кесия голям сноп изписан пергамент и зачете:

— Влиза Касио. РОДРИГО: Познах му стъпките!… Умри, подлец!… Родриго нанася удар с шпагата си към Касио… КАСИО изважда оръжието си и наранява Родриго… РОДРИГО: Умирам!… Яго изотзад ранява Касио по крака и напуска сцената. КАСИО: Осакатиха ме! На помощ! Хора!^[8]

Шекспир замълча и поклати глава:

— Милорди, това бяха моите скромни слова.

— Умри, подлец… На помощ! Хора!… Та тези думи — каза висшият канцлер — с някои изменения са съвсем същите, които свидетелят е чул да си разменят затворникът и сър Мъртоу. Те са част от ваша пиеса?

— Да, милорд, така е. Тя все още не е представяна пред публика и в момента я преработвам. — Шекспир направи кратка пауза и добави: — Това ще бъде пиесата, която обещах да представя на Нейно Височество Кралицата, когато се завърне заедно с Двора през есента.

Един от членовете на Тайния съвет се намръщи и след това попита:

— Вие, ако не греша, се ползвате с благоразположението на Кралицата?

— Покорно искам да заявя, сър, че аз съм само един скромен драматург. Но мога да кажа с известно преувеличение, че Нейно Височество понякога е изразявала задоволство от работата ми.

Да му се не види, помисли си прокурорът. Шекспир всъщност наистина се ползваше с благоразположението на Кралицата. Този факт беше добре известен. Носеха се слухове, че в близките една-две години Нейно Величество щяла да нарече на негово име единствената кралска трупа от актьори. Развоят на делото сега беше ясен: обявяването на Купър за виновен би означавало съдиите да отхвърлят свидетелските показания на Шекспир. Кралицата щеше да разбере за това и неизбежно щеше да има последствия. Болт си припомни един израз, който гласеше: „Сто херцога срещу кралицата една, равно е на сто ковчега върху зелената трева“.

Висшият канцлер се обърна към другите представители на Тайния съвет и отново започнаха да се съвещават. Малко по-късно той се произнесе:

— В светлината на представените тук доказателства този съд, основан на справедливостта, постановява, че смъртта на сър Робърт Мъртоу не е причинена от човешки умисъл и вследствие на това Чарлс Купър е свободен да си върви невъзпрепятстван и неопетнен от всякакви по-нататъшни обвинения по този случай. — Той отправи суров поглед към прокурора. — Що се отнася до вас, сър Джонатан, ако това няма да представлява непреодолима трудност за вас в бъдеще, съдът ще оцени високо, ако вие се постараете най-малкото да прегледате свидетелските показания и да разговаряте със затворника преди изобщо да се осмелявате да губите времето на този съд.

— Така ще бъде, Ваше Благородие.

Един от съдиите се наведе напред, кимна към купчината пергамент, която драматургът прибираше в торбата си, и попита:

— Мога ли да ви запитам, господин Шекспир, как ще бъде озаглавена тази пиеса?

— Не зная със сигурност, милорд, какво ще бъде окончателното й наименование. За момента я наричам „Отело, мавърът от Венеция“.

— И мога ли да съм убеден от свидетелските показания, които чухме днес, че публиката ще се радва на изпълнението на добри дуели в това произведение?

— О, да, милорд.

— Добре. Предпочитам много повече такива пиеси, отколкото вашите комедии.

— Ако мога да си позволя тази дързост, сър, вярвам, че пиесата ще ви достави истинско удоволствие — каза Уилям Шекспир и се присъедини към Купър и съпругата му, които напускаха мрачната зала.

 

 

Същата вечер малко преди да запалят фенерите в града трима мъже седяха в кръчмата „Еднорогът и мечката“ в Чаринг Крос. И пред тримата — Чарлс Купър, Стаут и Уилям Шекспир имаше халба бира. Входът на кръчмата се изпълни от сянка и в кръчмата влезе мъж.

— Това не е ли непознатият мъж от кея? — попита Чарлс.

Когато чу думите му, Хал само поклати глава, направи знак да му се сервира бира и се присъедини към тях.

Чарлс вдигна халбата си:

— Добре се справи, приятелю!

Хал отпи голяма глътка и кимна гордо, за да изрази признателността си за комплимента. Ролята му в дръзката пиеса, написана съвместно от Уилям Шекспир и Чарлс Купър, бе решаваща. След като Чарлс бе спрял Мъртоу на кея и, както каза пред Съда, провокира любопитството му с обещание за сценична изява, задачата на Хал бе да хване в клопката си някой минувач в подходящия момент, за да стане свидетел на диалога между Чарлс и Мъртоу в началото на техния мним дуел. Хал беше дал на лакея Роулингс половин златна лира, за да вдигне тревога пред констабъла, който Шекспир, като майстор на заплетената фабула, бе решил, че задължително трябва да бъде свидетел на дуела.

Сега Шекспир огледа замислено Чарлс и каза:

— Що се отнася до изпълнението ти в съда, има още какво да учиш като актьор, макар като цяло — мъжът от Стратфорд не се сдържа и се усмихна — бих поел риска да заявя, че защити възхитително невинността си.

Уил Шекспир често отклоняваше посоката на разговора, за да вмъкне някой каламбур, което му доставяше голямо удоволствие. Ала и на Чарлс Купър не бяха чужди игрословиците. Той парира с думите:

— О, ала печалната истина, друже, е, че моето скромно красноречие в съда не може по никакъв начин да се сравни с твоето нескромно остроумие в кръчмите.

— Убеди ме! — извика Шекспир и мъжете гръмко се разсмяха.

— Да пием и за теб, приятелю — каза Чарлс и чукна халбата си в тази на Стаут.

Задачата на този мъжага бе да употреби с нужната вещина инструментите, с които иначе правеше бъчви, за да разхлаби оградата на кея „Темпъл“ до подходящата степен, за да не поддаде при обикновен допир, а да се разпадне, когато Мъртоу залитне отгоре й.

Стаут не бе така схватлив както Шекспир или Чарлс и не се и опита да вложи остроумие в отговора си. Само силно се изчерви от удоволствие за полученото признание.

След това Чарлс прегърна Шекспир:

— Но ти, Уил, точно ти беше в основата на всичко.

— Баща ти бе добър към мен и моето семейство и аз винаги с радост си спомням за него — отвърна му Шекспир. — Щастлив съм, че изиграх малка роля в отмъщението за смъртта му.

— Какво мога да направя, за да ти се отплатя за рисковете, които пое и усилията, които положи заради мен? — попита Чарлс.

— Всъщност ти вече го стори — отвърна драматургът. — Ти ме удостои с най-ценния дар, който може да получи един дилетант в писателския занаят.

— И какъв е той, Уил?

— Вдъхновение. Нашият заговор бе причината за раждането на сонет, който завърших само преди час. — Той извади парче хартия от жакета си. Огледа събралите се мъже и произнесе тържествено: — Стори ми се жалко, че Мъртоу не узна причината за смъртта си. В пиесите ми, нали разбирате, истината в края на краищата трябва да излезе наяве — тя трябва да бъде разбулена, поне на публиката, ако не на персонажите. Това, че Мъртоу умря в неведение за нашето отмъщение, ме накара да взема перото в ръка.

След това драматургът бавно прочете сонета:

На един негодник

Орел щом мярна в небесата аз,

си мисля пак за него — за човека,

жена и син подкрепял всеки час

грижовно по житейската пътека.

Когато зърна лешояд в нощта,

аз виждам пак негодника, отвлякъл

безмилостно добрия ми баща

от царството на живите към мрака…

Съдбата мъдра има си аршин

и всекиму въздава тя отплата.

Но аз като един достоен син

не изтърпях да чакам на Съдбата.

Мръсникът заслужаваше урок,

макар да знаем само аз и Бог.^[9]

— Браво, Уил! — извика Хал Пепър.

Чарлс потупа драматурга по гърба.

— На Чарлс ли е посветено? — попита Стаут, взирайки се в парчето хартия. Устните му мърдаха бавно, опитвайки се да оформят думи.

— Мислено, да — отвърна Шекспир, обръщайки стихотворението така, че мъжагата да може да разчете редовете както трябва. После добави тихо: — Но не, струва ми се, явно, защото съдът би могъл да открие в него улики.

— Мисля, че най-удачно е въпреки това да не го публикуваш засега — каза Чарлс предпазливо.

— Не, друже, поне не за известно време — изсмя се Шекспир. — За такива строфи в момента няма търсене. Романс, романс и пак романс… това е единствената поетична форма, която се харчи в наши дни. Което, между впрочем, е направо вбесяващо. Не, аз ще го скрия на сигурно място и ще го извадя на бял свят едва когато светът забрави за Робърт Мъртоу. А сега май наближава време да запалят първите улични фенери, нали?

— Почти — отвърна Стаут.

— Послушайте ме тогава… Сега, щом над житейската ни пиеса се спусна финалната завеса, нека да се посветим на една, сътворена от въображението. Пиесата ми „Хамлет“ ще се играе тази вечер и моето присъствие там е необходимо. Чарлс, щом вземеш очарователната си съпруга, се качваме на ферибота и напред към „Глоуб“. Изпийте чашите до дъно, джентълмени, и да ни няма!

Бележки

[1] Улица „Флийт“ — известна улица в Лондон по името на река Флийт, където са били съсредоточени редакциите на повечето британски вестници. Името й продължава да се ползва като метонимия на британската преса, въпреки че и последният голям новинарски офис, този на Ройтерс, се премества през 2005 г. — Бел.пр. ↑

[2] Непреводима игра на думи — името на героя Мар (англ. Marr) и глаголът mar (от англ. — петня, помрачавам) са омоними. — Бел.пр. ↑

[3] Името на героя Стаут (англ. Stout) означава както „пълен, дебел“, така и „силна тъмна бира“. — Бел.пр. ↑

[4] Непреводима игра на думи — фамилията на героя Купър (англ. Cooper) буквално означава „бъчвар“. — Бел.пр. ↑

[5] Средновековен закон, според който духовник можел да бъде съден само от духовен съд, а по-късно се прилагал към всички лица, които можели да четат и пишат. Съдените по този начин обикновено получавали леко наказание. — Бел.пр. ↑

[6] Гладка издялана пръчка или дъсчица, върху която в миналото са отбелязвани сметки, дати и други чрез врязване на чертички, дупки и други знаци. — Бел.пр. ↑

[7] Лорд-канцлер — председател на Камарата на лордовете и министър на правосъдието в Англия. — Бел.пр. ↑

[8] Откъс от трагедията „Отело, мавърът от Венеция“ от Уилям Шекспир, писана около 1603 г. Първото познато представление на пиесата се е състояло около 1 ноември 1604 г. в двореца „Уайтхол“ в Лондон. Превод на стиховете Валери Петров из: Уилям Шекспир. „Отело“, С., 2006 — Пето действие, първа сцена. — Бел.пр. ↑

[9] Преводът на сонета е направен от Бойко Ламбовски= — Бел.ред. ↑