Джефри Дивър
Заедно

— Малко са тези, много малко са хората, които имат щастието да открият такава изключителна любов. Любов, която е… повече. Която надминава всичко, случвало се преди.

— Предполагам, че е така.

— Убеден съм, че е така. Двамата с Алисън спадаме към тази категория. — Когато ме погледна с онази свойска усмивка, каквато си разменят приятелите от казармата, гласът на Манко се сниши в дискретен шепот. — Имал съм купища жени. Знаеш ме какъв съм, Франки, приятелю. Знаеш, че не съм се спирал.

Манко беше в настроение да се изявява и на мен не ми оставаше нищо друго освен да играя и да бъда онзи, на чийто гръб публиката се присмива.

— Така е, така си казвал, господин М.

— Сега, като поглеждам назад, разбирам, че някои от онези момичета са ми били любовници. А други са били просто… нали се сещаш, за една нощ — бум-прас и толкова. Докато не срещнах Алисън, не си давах сметка какво е любовта.

— Това е трансцендентна любов.

— Трансцендентна — кимайки бавно с глава, Манко сякаш опита думата на вкус. — Какво означава това?

След като се запознах с Манко не ми беше необходимо много време, за да разбера, че като цяло той беше неук, но затова пък никога не се двоумеше да признае своето невежество — нещо, което много интелигентни хора не правеха. Това беше и първото ми впечатление от него.

— Означава точно това, което описваш — обясних аз. — Любов, която се извисява над нещата, които обикновено виждаш и изпитваш.

— Аха. Харесва ми това, Франки, приятелю. Трансцендентна. Значи точно тази е думата. Такава е любовта ни. Някога обичал ли си по този начин?

— В известен смисъл, но много отдавна.

Донякъде това беше вярно. Но не казах нищо повече, защото независимо от това, че приемах Манко за приятел, нашите души бяха от различни светове и нямах намерение да споделям личния си живот с него. Не че имаше някакво значение — в момента той държеше да говори за жената, която беше центърът на неговата слънчева система.

— Алисън Морган. Алисън Кимбърли Морган. Баща й на галено я наричаше Кими. Но това са тъпотии. Това е детско име. А тя определено не е дете.

— Звучи ми южняшки. — Аз съм родом от Северна Каролина и ходех на училище с цял рояк момиченца.

— Аха, такова е. Но тя не е южнячка. От Охайо е. Там е родена и отраснала. — Манко погледна часовника си и се протегна. — Късно е. Време е за срещата ни.

— С Алисън?

Той кимна и се усмихна с характерната си усмивка, разкриваща всичките му зъби.

— Искам да кажа, че си готин по свой начин, Франки, но ако трябва да избирам между вас двамата…

Засмях се и сподавих прозявката си. Наистина беше късно — единайсет и двайсет вечерта, време, необичайно за мен да приключвам вечерята си, но не и за да съм въвлечен в разговор на чаша кафе. Но тъй като си нямах своя Алисън, за да бързам да се прибирам у дома, или някой друг, освен котката, често ми се случваше да виждам как стрелките на часовника ми превалят полунощ или един часа в компанията на приятели.

Манко бутна настрана чиниите от вечерята и наля още кафе.

— Няма да мигна цяла нощ — кротко възразих аз.

Той отмина думите ми със смях и попита дали искам още пай.

Когато отказах, той вдигна чашата си кафе.

— За моята Алисън. Да пием за нея! — каза той.

Допряхме ръбовете на чашите си със звънко дрънчене.

— Хей, господин М — казах аз, — щеше да ми разказваш за неприятностите. Нали се сещаш, с баща й.

Той се изхили подигравателно.

— Онзи кучи син ли? Знаеш какво се случи.

— Не и цялата история.

— Нима? — Той драматично отметна глава назад и нададе вопъл на престорен ужас. — Манко се проваля в работата.

Без да се усмихва, той се наведе напред и сграбчи силно ръката ми.

— Тази история не е хубава, Франки, приятелю. Не е като от „Семейни връзки“ или „Роузан“? Ще можеш ли да я смелиш?

Аз също се наведох напред и също така драматично промърморих:

— Пробвай ме.

Манко се изсмя и се настани в стола си. Щом вдигна чашата си, масата се разклати. Тя се клатеше по време на цялата вечеря, но той като че ли едва сега забеляза. Докато сгъне и пъхне парче вестник под по-късия крак, за да я укрепи, се забави и в този момент си дадох сметка, че той се зае със задачата с педантично старание. Беше съсредоточен и аз с удоволствие наблюдавах движенията на силните му ръце.

Манко беше човек, който изпитваше истинско удоволствие да се бъхти над разни неща. Беше висок към метър седемдесет и пет и макар че за мъжете е трудно — поне за мен — да оценяват външния вид на себеподобните си, бих го определил като красив. Единствената черта от външността му, която не беше в изправност, беше прическата му. Бях научил, че когато службата му във флота приключила, той запазил далеч не стилната си моряшка подстрижка. От това заключих, че опитът му в армията беше върховата точка в живота му. Оттогава насам беше работил във фабрики и на посредствени търговски длъжности, а ниско подрязаната коса беше спомен за по-добри, ако не и по-леки времена.

Разбира се, това беше моят възглед върху ситуацията в духа на терапевтичните методи от масовите списания. Може би този мъж просто предпочиташе да е с къса коса.

След като оправи масата, Манко опъна силните си стегнати крака напред и тогава разказвачът на истории влезе в действие. Това беше още една догадка към естеството на неговата душа: макар да не мисля, че някога през живота си се е качвал на сцена, той беше роден актьор.

— Та така. Знаеш ли Хилборн? Градът?

Поклатих отрицателно глава.

— В южната част на Охайо е. Вонящ град край реката. „Чемпиън“ някога имаха фабрика там. Все още работят няколко завода. За радиатори и тем подобни, не знам точно. Има и една голяма печатница, работи за Кливланд и Чикаго. „Братя Крюгер“. Докато бях в Сиатъл, изучих печатарството. На офсетни машини „Мил“. Оная работа с четирицветния и петцветния печат, нали се сещаш. Машина колкото къща. Можех да отпечатам цяло списание тип брошура сам, заедно с вложките. Да, сър, идеално напасване на цветоотделките и нито едно проклето телче върху циците от средното фолио… Да, Манко е факир на печата. Та така, прескачах аз от град на град. Накрая се озовах в Хилборн и се хванах на работа при „Братя Крюгер“. Като начало се наложи да зареждам хартия в машините, което беше голяма простотия, но ми плащаха по тринайсет долара на час и пресметнах, че мога да се издигна в работата.

Един ден претърпях злополука. Франки, виждал ли си някога как гланцираната хартия профучава през пресата? Храс, храс, храс. Като бръснач е, приятелю. Преряза ми ръката. Ето тук. — Той запретна ръкава си и ми показа доста зловещ белег. — Толкова лоша беше раната, че ме закараха в болница. Удариха ми ваксина против тетанус и ме зашиха. Не беше кой знае какво — Манко дори не изохка. После докторът излезе и дойде помощничката на медицинската сестра да ми каже как да я промивам и да ми даде някакви превръзки. — Гласът му заглъхна.

— И това е била Алисън?

— Да, сър. — Той замълча и се взря през прозореца към облачното небе. — Вярваш ли в съдбата?

— В известен смисъл да.

— Това „да“ или „не“ означава? — Манко винаги говореше простичко, очакваше същото и от другите и може би затова се намръщи, когато чу неопределеният ми отговор.

— Да, с някои уговорки.

Само за миг любовта обузда раздразнителността му и той се засмя, като добродушно ме смъмри:

— Е, по-добре да вярваш, Франки, защото наистина има такова нещо. Алисън и аз… ние бяхме орисани да бъдем заедно. Нали разбираш, ако не зареждах онзи трийсеткилограмов топ хартия, ако не се бях подхлъзнал точно в онзи момент, ако тя не работеше на извънредна смяна на мястото на болната си приятелка, ако, ако, ако… Разбираш ли какво ти говоря? Не съм ли прав?

Той замълча за миг и се облегна назад в скърцащия стол.

— О, Франки, тя беше фантастична. Само си представи, аз съм с десет сантиметра зейнала рана на ръката, с двайсет шева, сигурно здравата е текло кръв, и единственото, за което си мисля, е, че тя е най-красивата жена, която съм виждал някога.

— Виждал съм я на снимка — кимнах аз, но това не го възпря да продължи да я описва. Дори самото изричане на думите, свързани с нея, му доставяше наслада.

— Косата й е руса. Златисторуса. Естествена, не е с някакви мазила. И къдрава, но не тупирана, като на някоя от ония уличници с щръкналите коси. А лицето й… то е с формата на сърце. Тялото й… Има хубава фигура, това е. Да спрем дотук. — Погледът, който ми отправи, беше предупредителен. Тъкмо щях да го уверя, че нямам никакви нечисти помисли към Алисън Морган, когато той продължи: — На двайсет и една години е.

Сякаш отгатнал точно какво си помислих, той добави смутено:

— Каква разлика във възрастта, а?

Манко беше на трийсет и седем — с три години по-млад от мен, но разбрах това едва след като се запознах с него. Преди това смятах, че наближава трийсетте и дори сега ми беше трудно да променя първоначалната си преценка.

— Поканих я да излезем. Там. На място. В спешното отделение. Можеш ли да повярваш? Вероятно си е мислела: Как да се отърва от този кретен? Но всъщност беше заинтересувана от мен. Да, сър, личеше си. Думите и погледите са две различни неща и аз получих послание с главно „П“. Каза ми, че си имала правило никога да не излиза на среща с пациент. Тогава аз й казах: „Ами ако си омъжена за някой и той си пореже ръката в злополука и попадне в спешното отделение, а ти си там? Тогава ще бъдеш женена за пациент“. Тя се засмя и каза, че това било друго нещо. Тогава я извикаха, някаква катастрофа, и тя трябваше да върви. На другия ден се върнах с огромен букет рози. Тя се престори, че не ме помни и се държа, все едно че бях доставчик от цветарски магазин. „О, за коя стая са тези цветя?“ Казах й: „Те са за теб… ако имаш стаичка в сърцето си за мен“… Добре де, добре, това беше тъпо изказване. — Недодяланият бивш моряк запремята неловко чашката за кафе в ръцете си. — Но, ей, ако става, значи става.

Тук не можех да му противореча.

— Първата среща беше вълшебна — продължи той. — Вечеряхме в най-луксозния ресторант в града. Държаха го някакви французи. Струваше ми надницата за два дни. Беше много неловко, защото бях облечен с кожено яке, а се предполагаше да съм със сако. Такова беше мястото. Накараха ме да облека едно, което държаха на гардероб и то много-много не ми стана. Но на Алисън й беше все едно. Посмяхме се за това. Тя се беше издокарала с бяла рокля и шал в червено, жълто и синьо около врата. О, Господи, беше толкова красива! Прекарахме, не знам колко, три-четири часа спокойно там. Тя беше доста срамежлива. Не говореше много. През повечето време гледаше така, сякаш беше хипнотизирана. Колкото до мен, аз говорех ли, говорех, и понякога тя ме поглеждаше много смешно и след това се разсмиваше. И аз знаех много добре, че говоря несвързано, защото през цялото време я зяпах и не обръщах внимание какво приказвам. Изпихме цяла бутилка вино. Струваше петдесет кинта.

Манко винаги ми беше изглеждал като човек, който едновременно се впечатлява от парите и ги презира. Аз самият никога не бях изпитвал какво е да бъдеш богат, затова богатството просто винаги ме е смущавало.

— Беше най-доброто — каза той замечтано, извиквайки спомена в съзнанието си.

— Амброзия — предложих аз.

Той се изсмя както се случваше и друг път — по начин, който изразяваше едновременно развеселеност и насмешка — и продължи историята си:

— Разказах й всичко за Филипините, където бях разпределен за известно време във флота, и за това как съм пътувал на стоп из страната. Интересуваше се от всичко, което съм правил. Дори и от неща, с които не се гордея твърде много — измами, кражба на коли… Нали знаеш, когато бях хлапак, се бях забъркал в това… Разни работи, които всеки е правил.

Сподавих усмивката си. Говори за себе си, Манко.

— Тогава изневиделица небето навън се освети, фойерверки! Как да няма божии знаци? И знаеш ли за какво бяха? Беше Четвърти юли! Бях забравил за това, защото единственото, за което си мислех, беше да изляза с нея. Ето защо тя носеше шал в червено, жълто и синьо. Гледахме фойерверките през прозореца.

Очите му грейнаха.

— Същата вечер я изпратих до тях и стояхме на стълбите на къщата на родителите й — още живееше с тях. Поговорихме си още малко, после тя каза, че вече е време да отива в леглото. Схващаш ли? Можеше да каже: „Трябва да тръгвам“. Или просто „Лека нощ“. Но тя вмъкна думата „легло“. Знам, че когато човек е влюбен, търси някакви послания. Но в този случай това не беше плод на развинтеното въображение на Манко. Не, сър.

Навън започна да вали лек дъжд и вятърът се усили. Станах и затворих прозореца.

— На другия ден бях все така разсеян на работа. Мислех си за лицето й, за гласа й. Никоя друга жена не ми е действала така. В почивката й се обадих и я поканих да излезем заедно през почивните дни. Тя се съгласи и каза, че се радва да ме чуе. Това осмисли деня ми. По дяволите, това осмисли цялата седмица. След работа отидох в библиотеката и проверих някои неща. Открих нещо за фамилното й име. Морган — ако го произнесеш малко по-различно, означава „утро“ на немски. Зарових се в някои статии и за семейството й. Разбрах, че са богати. Не, не богати, а направо червиви с пари. Къщата в Хилборн не била единственият им имот. Имали и в Аспен и още една във Върмонт. А, и апартамент в Ню Йорк.

— Pied-a-terre^[1].

Отново последва неговият кратък смях. После усмивката му изчезна.

— И след това, баща й… Томас Морган. — Той надзърна в чашата си като гадател, който предрича по чаените листенца. — Той е от онези хора, които преди сто години са наричали магнати.

— А сега как ще го наречеш?

Манко мрачно се изсмя, сякаш бях направил остроумна, но жестока забележка и вдигна чашата си към мен — тост, както изглежда — след това продължи.

— Този Морган наследил фирмата, дето произвежда уплътнители, дюзи и други такива работи. На около петдесет и пет е, но какъв здравеняк само! Едър тип, но не дебел. С увиснали черни мустаци и очите му те оглеждат като че ли ни най-малко не се интересува от теб, но същевременно те претегля, сякаш знае всяко твое прегрешение, всяка долна мисъл, която ти е хрумвала. Засякохме се, когато оставих Алисън до тях и тогава разбрах, усетих, че някой ден ще се изправим един срещу друг. Тогава не го мислех истински, но тази мисъл си беше някъде дълбоко в мен.

— Ами майка й?

— Майката на Алисън? Тя е от хайлайфа. Появява се по разни места, така ми каза Алисън. Човече, как звучи само. Направо си представям старата чанта, която ходи на бридж и чаени партита… Алисън е единственото им дете. — Лицето му внезапно потъмня. — Това, както си дадох сметка по-късно, обяснява много неща.

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Защо баща й се захвана така здраво с моя случай. Ще стигна и дотам, Франки, не юркай Манко.

Усмихнах се в знак на уважение.

— Втората ни среща мина дори по-добре от първата. Гледахме някакъв филм, забравих кой, после я закарах до тях… — Гласът му се сниши. След това каза: — Поканих я да излезем след няколко дни, но тя каза, че не може. Същото се повтори на следващия и на по-следващия ден. В началото бях ядосан. После ме подгони параноята. Дали не се опитваше, нали се сещаш, да ме зареже? Но после ми обясни. При всяка възможност използвала времето и работела на две смени. Помислих си, че това е много странно. Все пак баща й е фрашкан с пари. Но, забележи, за това си е имало причина — тя е точно като мен. Независима. Прекъснала колежа, за да работи в болницата. Спестяваше си собствени пари, за да пътува. Не искаше да дължи нищо на нейния старец. Ето защо обичаше да ме слуша, като й говоря, като й разказвах как „напуснах Канзас, когато бях на седемнайсет и обикалях на стоп из страната и чужбина, и се забърквах в неприятности“. На Алисън й беше заложено отвътре да прави същото. Човече, това беше страхотно. Харесваше ми това, че имам жена, която притежава собствено мислене.

— И сега ли е така? — попитах аз, но Манко беше имунизиран срещу ирония.

— Някъде дълбоко в себе си мислех за всички места, на които ми се искаше да отида с нея. Изпращах й изрезки от списания за пътешествия. От „Нешънъл Джиографик“. На първата ни среща тя ми каза, че обича поезия и аз й пишех стихотворения за пътешествия. Забавно е. Не бях писал нищо преди това през целия си живот — няколко писма, може би, някакви тъпотии в училище — но тези стихотворения, човече, те просто се изляха от мен. Стотина.

И в следващия момент, бум, вече се бяхме влюбили. Виждаш ли, това е онова нещо… трансцендентната любов. Случва се на мига или не се случва изобщо. Две седмици и вече бяхме влюбени до уши. Бях готов да й предложа… А, виждам онзи поглед върху лицето ти, Франки, приятелю. Не си предполагал, че у Манко се крие такова нещо? Какво мога да кажа? И той е от тия, дето искат да свият гнездо все пак. Отидох във взаимоспомагателната каса и взех заем от петстотин кинта. Купих й пръстен с диамант. След това я поканих да излезем на вечеря в петък. Щях да дам пръстена на сервитьорката и да й кажа да го постави в чиния и да го донесе на масата, когато поискаме десерта. Страхотно, а? Та в петък бях вечерна смяна, от три до единайсет, заради премията, но се чупих в пет, а в шест и двайсет се появих пред къщата й. Навсякъде беше пълно с коли. Алисън излезе навън. Изглеждаше много неспокойна. Стомахът ми се сви. Нещо необичайно се случваше. Каза ми, че майка й давала тържество и имало проблем. Две прислужнички се разболели или нещо такова. Алисън трябвало да остане да помага на майка си. Помислих си, че това е доста странно. И двете пък да се разболеят по едно и също време? Каза ми, че ще се видим след ден-два.

В мига, в който тази мисъл достигна до съзнанието му, очите му станаха студени като камъни.

— Но това далеч не беше всичко — прошепна Манко. — По дяволите, много повече ме очакваше.

— Бащата на Алисън ли имаш предвид?

Но той не отговори на въпроса ми и се върна към разказа си за проваленото предложение за женитба.

— Това беше една от най-ужасните нощи в живота ми — промърмори той. — Бях се скатал от работа, затънал бях в борчове заради пръстена и дори не можех да остана пет минути насаме с нея. Човече, беше истински ад. Карах напред-назад цяла нощ. Събудих се призори в колата, до железопътната линия. И когато се прибрах вкъщи, нямах никакво съобщение от нея. Господи, направо бях съсипан. Същата сутрин й се обадих в болницата. Съжалявала за партито. Поканих я да излезем вечерта. Каза, че наистина не бивало, защото била страшно уморена — партито продължило до два след полунощ. Но защо пък да не излезем утре?

Очите на Манко си възвърнаха блясъка. Бях сигурен, че изражението му отразява приятен спомен от срещата им.

Но грешах.

Гласът му беше изпълнен с горчивина.

— О, какъв урок научихме само. Грешка е да подценяваш врага си, Франки. Слушай какво ти казва Манко. Никога не го прави. На това ни учеха в армията. Semper Fi^[2]. Защото ние с Алисън, ние бяхме нападнати изневиделица. В уговорената вечер отидох до тях, за да я взема. Решил бях да я заведа на една скала край реката, нещо като местенце за влюбени, нали се сещаш, където да й предложа. Бях си научил речта наизуст. Репетирах цяла нощ. Поех към къщата, но тя стоеше на верандата и ми махна да ида при нея. О, Франки, тя беше прекрасна както винаги. Искаше ми се да я притисна до себе си, да я обгърна с ръце и никога да не я пускам. Но тя беше много сдържана. Отдръпна се от мен и не откъсна поглед от къщата. Лицето й беше бледо, а косата й вързана назад на опашка. Така не ми харесваше. Бях й казал, че обичам да я носи пусната. Затова, щом видях, че е на опашка, го приех като някакъв сигнал. Като зов за помощ. „Какво има“ — попитах я аз. Тя започна да плаче и каза, че вече не може да се виждаме. „Какво?“ — прошепнах аз. Господи, не можех да повярвам. Знаеш ли какво беше усещането? Като военната подготовка на Парис Айлънд, сещаш ли се? Стрелят с бойни патрони на сантиметри от главата ти по време на учението за преодоляване на препятствия. Веднъж един рикошира в мен. Бях с бронирана жилетка, но куршумът беше със стоманена глава и направо ме стовари на задник. Ето такова беше усещането и тогава. Попитах я защо. Тя каза, че според нея така е най-добре и не иска да навлиза в подробности. Тогава обаче аз започнах да схващам. Тя продължаваше да се оглежда и осъзнах, че някой стои зад вратата и слуша. Беше изплашена до смърт — ето каква беше причината. Умоляваше ме да не й звъня и да не идвам и си дадох сметка, че тя не го казва толкова на мен, колкото на онзи, който я следеше. Тогава и аз се включих в играта. Казах добре, щом тя иска така, ала-бала… После я придърпах към мен и й казах да не се тревожи. Че ще се погрижа за нея. Казах го шепнешком, като тайно послание. След това се прибрах вкъщи. Изчаках колкото можах и й се обадих, като се надявах да я сваря сама. Трябваше да говоря с нея, трябваше да чуя гласа й, нуждаех се от това като от въздух и вода. Но никой не вдигна телефона. Имаха телефонен секретар, но не оставих съобщение. Цяла събота и неделя изобщо не мигнах — твърде много мисли ме мъчеха. Разбираш ли, знаех какво се е случило. Знаех го съвсем точно.

Манко пое шумно въздух и продължи:

— В понеделник сутринта още в шест часа отидох в болницата и зачаках пред входа. Засякохме се точно преди да влезе вътре. Все още беше уплашена, озърташе се, като че ли някой я следи, също като на верандата преди това. Попитах я направо: „Заради баща ти е, нали?“. В първия миг тя не каза нищо, след това кимна и каза, че той й е забранил да се вижда с мен. Не е ли смешно това? Нима не е отживелица? Забранил й бил. „Той иска да се омъжиш за някое колежанче, нали? За някой от неговата среда?“ Тя каза, че не знае за това, само че той й казал повече да не се вижда с мен. Този кучи син!

Манко отпи от кафето си и насочи пръст срещу мен:

— Разбираш ли, Франки, любовта не струва пукната пара за хора като Томас Морган. Бизнес, общество, имидж, пари — ето това има значение за такива копелета. Човече, бях адски съсипан… Беше прекалено. Прегърнах я и казах: „Хайде да се махаме оттук. Веднага“. „Моля те — каза тя — трябва да си вървиш.“ Тогава видях защо беше нащрек. Баща й беше изпратил един от охранителите си да я шпионира. Той ни видя и тръгна на бегом към нас. Ако я беше докоснал, щях да му прекърша врата, кълна се. Но Алисън сграбчи ръката ми и ме помоли да бягам. „Въоръжен е“ — каза тя. „Не ми пука“ — казах й аз.

Манко повдигна едната си вежда.

— Но не беше съвсем вярно, Франки, приятелю. Трябва да ти призная, че здраво ме хвана шубето. Но Алисън каза, че не иска да пострадам. И че ако си тръгна, онзи тип няма да я нарани. Това звучеше разумно, но още не можех да си тръгна. Обърнах се и я хванах здраво: „Обичаш ли ме? Кажи ми! Трябва да зная. Кажи го!“. И тя го направи. Прошепна: „Обичам те“. Едва я чух, но и това ми стигаше. Знаех, че всичко ще се нареди. Каквото и да ставаше, ние си принадлежахме. След този случай се върнах към обичайното си всекидневие — работа, някоя и друга игра на софтбол с отбора от фабриката. Но през цялото време не преставах да пиша поезия и да й изпращам статии и писма. Пишех фалшиви адреси на подателя върху пликовете, за да не се досети баща й, че аз й пиша. Дори скрих няколко писма, адресирани до нея, във фирмени пликове на издателската клирингова къща! Как ти се струва това, а, Франки? Рядко се случваше да я видя лично. Веднъж забелязах, че е сама в една дрогерия и крадешком отидох при нея. Почерпих я чаша кафе. Каза колко се радва да ме види, но беше адски нервна и разбрах защо. Онези главорези пак бяха отвън. Говорихме си около две минути и тогава един от тях ни забеляза и аз трябваше да се изпарявам. Отървах се през задния вход. След това започнах да засичам тези тъмни коли да се навъртат около жилището ми или да ме следят по улицата. Имаха надпис „МХИ“. „Морган — химически изделия“. Държаха ме под око.

Веднъж един от тези типове ме спря в коридора пред жилището ми и каза, че Морган ще ми плати пет хиляди, за да напусна града. Изсмях му се. Каза също, че ако не стоя настрана от Алисън, ще си имам неприятности. Е, тогава му се нахвърлих. Сграбчих го, измъкнах пистолета му от кобура и го хвърлих на пода. След това го блъснах в стената и казах: „Отивай откъдето си дошъл и кажи на Морган да ни остави на мира, иначе той е този, който ще си има неприятности. Разбра ли ме добре?“. После го изритах надолу по стълбите и запратих пистолета след него. Трябва да ти призная, че здравата треперех. Непрекъснато се убеждавах колко могъщ е този човек.

— Парите са власт — подхвърлих аз.

— Да, тук си прав. Парите са власт. И Томас Морган щеше да използва цялата си власт, за да ни раздели. Знаеш ли защо? Защото аз бях заплаха. Бащите са ревниви. Пусни си което и да е токшоу. Опра, Сали Джес… Бащите мразят приятелите на дъщерите си. Това е като онзи едипов комплекс. Особено като се има предвид какво ти казах преди това — че Алисън е единственото им дете. Виждаш ли, аз бях бунтар, развейпрах, който изкарва трийсет кинта на час. Това, че Алисън ме обича толкова всеотдайно, беше като плесница върху лицето му. Тя го отхвърляше, него и всичко, което отстояваше той. — Лицето на Манко грейна от гордост заради смелостта на Алисън. След това усмивката му избледня. — Но Морган винаги беше на крачка пред нас. Един ден се скатах от работа и се промъкнах в болницата. Чаках цял час, но Алисън изобщо не се появи. Попитах къде е. Казаха ми, че вече не работи тук. Никой не ми даде ясен отговор, но накрая намерих една младичка сестра и тя ми каза, че баща й се обадил и им казал, че Алисън си взема отпуска. За известно време. Без обяснения. Дори не си била взела нещата от шкафчето. Господи! Всичките й планове да пътува, всичките ни планове бяха изтрити просто ей така. Позвъних у тях, за да й оставя съобщение, но той беше сменил номера на телефона и не беше дал новия номер, за да го включат в указателя. Трябва да ти кажа, направо не беше за вярване на какво беше способен тоя тип. И не спря до тук. След това се захвана с мен. Отивам на работа и началникът на отдела ми заявява, че съм уволнен. Имал съм твърде много отсъствия без причина. Това бяха пълни глупости — не бях отсъствал повече от другите. Но Морган сигурно беше приятел на братя Крюгер. И защото бях нов, синдикатът нямаше да се застъпи за мен. Оказах се на улицата. Просто ей така. Е, не можех да го бия в неговата игра, затова реших да играя по свои правила.

Манко се ухили и продължи нататък. Коленете ни се допряха и усетих енергията, която го изпълваше, да пулсира.

— О, аз не се тревожех за себе си. Но Алисън, тя е толкова… — Докато търсеше точната дума, ръцете му направиха особено движение, сякаш опъваше прежда между тях, миниатюрна плетеница от игра на котешка люлка^[3].

— Крехка — предложих аз.

Начинът, по който щракна с пръсти, ме озадачи. Той се изправи.

— Точ-но. Крехка. Тя изобщо не можеше да се съпротивлява на баща си. Бързо трябваше да предприема нещо. Отидох в полицията. Исках да отидат в къщата и да проверят дали всичко е наред с нея. Това щеше да бъде и знак за баща й, че няма да приемат неговите простотии. — Манко подсвирна. — Грешка, Франки. Ужасна грешка. Морган отново ме беше изпреварил. Онзи сержант, някакъв огромен тип, ме приклещи в един ъгъл и каза, че ако не стоя настрана от дъщерята на Морган, семейството ще изиска ограничителна заповед. Ще свърша в пандиза. След това ме огледа и каза нещо като дали съм чувал за всички премеждия, които се случват на затворниците. Затворът бил опасно място. Човече, колко съм бил глупав само! Трябваше да се досетя, че Морган плаща и на ченгетата. Но тогава направо си бях изгубил ума. Не бях виждал Алисън седмици наред. Господи, дали не я беше изпратил в манастир или нещо подобно?

Манко замълча и спокойствието се върна върху лицето му.

— След това тя ми даде знак. Криех се в храстите в един малък парк от отсрещната страна на улицата и наблюдавах къщата с бинокъл. Исках само да я зърна, нищо повече. Исках да се уверя, че е добре. Трябва да ме е забелязала, защото през цялото време държа щорите вдигнати. О, човече, това беше тя! Лампата я осветяваше изотзад и от това косата й грееше. Беше като онези неща, дето ги виждат разни гурута.

— Аура.

— Точно така, точно така. Беше по нощница и виждах очертанията на тялото й под нея. Приличаше на ангел. А аз имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне, беше толкова невероятно. Тя беше там и ми показваше, че е добре и че й липсвам. След това спусна щорите и изгаси лампата. Прекарах цялата следваща седмица в планове. Парите ми свършваха. Отново благодарение на Томас Морган. Беше разгласил за мен из всички фабрики в града и никой не искаше да ме наеме. Събрах това, което имах, а то никак не беше много — някъде към хиляда и двеста кинта. Изчислих, че с тях може да отидем до Флорида. Там щях да имам шанс да си намеря работа в печатница, а Алисън да се хване в някоя болница.

След това Манко се изсмя и ме огледа критично.

— Мога да бъда честен с теб, Франк. Чувствам те близък.

Значи вече не бях приятелчето Франки. Бях повишен.

Пулсът ми се ускори и ме обзе вълнение.

— Факт е, че изглеждам твърд. Нали? — продължи Манко. — Но се страхувам. Ужасно се страхувам. Никога не съм участвал във военни действия. Гренада, Панама, Пустинна буря… Всички ги пропуснах, разбираш ли какво ти казвам? Никога не съм бил подлаган на изпитание. Винаги съм се чудел какво бих направил, ако ме обстрелват. Е, това беше моят шанс. Щях да спася Алисън. Затова реших да се изправя срещу самия Морган. Обадих се във фирмата му и казах на секретарката му, че съм репортер от списание „Охайо Бизнес“ и че искам да направя интервю с господин Морган. Опитахме се да намерим удобно време, в което да ме приеме. Направо не ми се вярваше — тя се върза на цялата история. Каза ми, че той ще бъде по работа в Мексико от дванайсети до двайсет и седми юли. Уговорих си среща за първи август, след това побързах да затворя. Притеснявах се да не би обаждането да се проследява. На дванайсети юли цял ден следих къщата. Действително Морган излезе с куфарче в ръка в десет сутринта и не се прибра през нощта. На алеята пред къщата беше паркирана охранителна кола и по това разбрах, че един от главорезите е в къщата. Но бях предвидил и това. В десет заваля. Точно като сега. — Той кимна към прозореца. — Помня, че се криех в храстите и бях страшно доволен от облачното време. Трябваше да покрия около три декара открит двор и ако имаше лунна светлина, охраната със сигурност щеше да ме забележи. Успях да се добера до къщата незабелязано и да се скрия под зелениката, за да си поема дъх. Настъпи време за разплата, Франк. Опрях се на стената на къщата, заслушан в дъжда и се чудех дали ще имам куража да се справя с това.

— Но си успял.

Манко се ухили като хлапак и си придаде скромен гангстерски вид а ла Пачино.

— Проникнах през мазето, промъкнах се до стаята й и я измъкнах от онова свърталище. Не взехме куфар, нищо. Просто побързахме да се махнем оттам колкото се може по-бързо. Ако щеш вярвай, никой не ни чу. Онзи тип от охраната беше във всекидневната, но беше заспал, докато гледа шоуто на Джей Лено. С Алисън се качихме в колата ми и отпрашихме по магистралата. Човече, бяхме свободни! По пътя, само аз и тя. Избягахме. Бяхме се отправили към онова приключение, за което Алисън винаги беше мечтала. Най-сетне и двамата бяхме щастливи. Насочих се към главната магистрала, карах с деветдесет и пет километра в час, точно на границата, защото не могат да те арестуват, ако караш само с пет километра над ограничението. Такова е правилото на щатската полиция, така чух някъде. Придържах се в дясното платно и насочих стария додж на изток-югоизток. Изобщо не спирахме. Охайо, Западна Вирджиния, Вирджиния, Северна Каролина. Веднъж щом започнахме да пресичаме граници, ми олекна. Баща й несъмнено щеше незабавно да се прибере от пътуването си и да извика местните ченгета, но дали щяха да известят и патрула на магистралата, аз лично се съмнявах. Все пак той трябваше да даде някакво обяснение — за това, че е държал дъщеря си като затворник и така нататък. — Манко поклати глава. — Но знаеш ли какво направих аз?

Можех да предположа от печалното изражение на лицето му.

— Подценил си врага?

Манко поклати глава.

— Томас Морган — замислено каза той. — Мисля, че трябва да е голям мафиот.

— Предполагам, че ги има и в Охайо.

— Този човек имаше приятели навсякъде. Сред полицаите във Вирджиния, в Каролина, навсякъде! Парите са власт, нали това си говорехме. Отправяхме се на юг по шосе 21 към Шарлът, когато се натъкнах на тях. Влязох в един крайпътен магазин да купя някаква храна и бира и познай какво стана! Точно там имаше няколко ченгета, които разпитваха продавача дали е забелязал някаква двойка да бяга от Охайо. Говореха за нас! Успях да се измъкна, без да ни забележат и газ да ни няма от там. Карахме още известно време, но вече се зазоряваше и решихме, че е по-добре да се покрием през деня. Спрях в един голям горски резерват. Прекарахме целия ден заедно. Просто лежахме там, ръцете ми я обгръщаха, главата й беше отпусната върху гърдите ми… Човече, лежахме в тревата до колата и аз й разказвах за местата, до които ще пътуваме — Филипините, Тайланд, Калифорния. Разказах й и какъв ще бъде живота ни във Флорида.

Той ме погледна с мрачно изражение върху изопнатото си лице.

— Можех да я имам, Франк. Разбираш ли какво ти казвам? Още там. На тревата. Безброй мушици жужаха край нас. Реката беше някъде наблизо и ясно се чуваше шумът от водопад. — Гласът на Манко премина в шепот. — Но нямаше да е редно. Исках всичко да е съвършено. Исках да сме си в нашия дом, във Флорида, в нашата спалня, да сме женени. Знам, че това звучи старомодно. Струва ти се глупаво от моя страна? Не мислиш така, нали?

— Не, Манко, изобщо не е глупаво. — Почувствах се неловко и се опитах да добавя още нещо. — Било е хубаво от твоя страна.

За кратко изглеждаше съкрушен, може би съжаляваше, че от глупост или пък от мъдрост беше избрал да запази връзката им непорочна.

— После — каза той с лукава усмивка — работата стана напечена. В полунощ отново поехме на юг. Някаква кола мина край нас, после наби спирачки и направи обратен завой. Тръгна подире ни. Хората на Морган. Отклоних се от магистралата и поех на изток по разни обиколни пътища. Човече, какво препускане беше! Тесни мостове, черни пътища. Профучавахме през малки градчета. Леле, Франки, приятелю, порех въздуха с четири колелета! Беше фантастично! Оставих ги да ми дишат праха, но знаех, че не можем да стигнем далече. Поне докато сме двамата. Реших, че е по-добре да се разделим. Познавах доста добре тази част от щата. Имах няколко приятелчета от армията родом от Уинстън-Салем. Бяхме ходили заедно на лов и отсядахме в една стара изоставена колиба близо до Чайна Гроув. Лутах се известно време, но накрая намерих мястото. Паркирах и се уверих, че колибата е празна. После седнахме в колата и аз я обгърнах с ръце. Придърпах я силно към себе си и й казах какво съм решил — че тя трябва да остане тук. Ако баща й се добереше до нея, всичко щеше да свърши. Със сигурност щеше да я прати някъде много далече. А защо да не й промие мозъка? Не се смей. Морган не би се спрял пред нищо. Дори когато се отнася за собствената му кръв и плът. Тя щеше да се крие тук, а аз щях да ги подмамя по друг път. После…

— Да?

— Щях да го причакам.

— Морган ли? Какво си бил намислил?

— Да свърша с него веднъж завинаги. Само ние двамата, той и аз. О, нямах намерение да го убивам. Само да му покажа, че не е господар на целия свят. Алисън ме умоляваше да не го правя. Тя знаеше колко опасен може да бъде. Но на мен не ми пукаше. Знаех, че той никога няма да ни остави на мира. Беше самият дявол. Ако не успеех да го спра, вечно щеше да ни преследва. Тя ме умоляваше да я взема със себе си, но знаех, че не мога да го направя. Тя трябваше да остане. За мен нямаше никакво съмнение. Виждаш ли, Франк, ето това, струва ми се, е любовта. Да не се страхуваш да вземеш решение за някой друг.

Манко, този недодялан философ.

— Тогава я притиснах силно към себе си и й казах да не се тревожи. Казах й, че сърцето ми не може да побере цялата любов, която изпитвам към нея. И че скоро отново ще бъдем заедно.

— Там беше ли безопасно, как мислиш?

— В хижата ли? Разбира се. Морган никога нямаше да я намери.

— В Чайна Гроув ли казваш, че е била?

— На половин час път. На езерото Бадин.

Разсмях се.

— Да не се занасяш с мен?

— Знаеш ли я?

— Естествено. Цяла вечност мина откакто ходех там да се къпя гол. — Кимнах в знак на съгласие, че изборът е бил добър. — Почти е невъзможно човек да види хижите на западния бряг.

— Освен това мястото е адски красиво. Докато се отдалечавах, помня, че си мислех колко хубаво би било, ако това беше нашата къща и как Алисън ще ме чака на вратата да се прибера у дома след работа.

Манко се изправи и отиде до прозореца. Взря се през отражението си във влажната нощ.

— След като си тръгнах, поех към шосето. Изскочих точно пред тях и се престорих, че се отправям назад към нея, но всъщност подведох копоите в обратната посока, нали се сещаш. Но те ме пипнаха… човече, всичките. Ченгетата, охраната… и самият Морган. Той ми се нахвърли… Беше ужасно разярен, лицето му беше почервеняло. Заплаши ме. А после започна да ме моли да му кажа къде се крие дъщеря му. Но аз не се пречупих. Думичка не му казах. Не ме интересуваха нито парите му, нито главорезите му. Парите са сила, но същото важи и за любовта. Дори не се наложи да се бия с него. Само ме погледна в очите и разбра, че съм спечелил. Дъщеря му обичаше мен, не него. Алисън беше в безопасност. Щяхме да бъдем заедно, само двамата. Бяхме победили Томас Морган — магнатът, богатият кучи син и баща на най-красивата жена на земята. Тогава той се обърна и тръгна към лимузината си. Е, тук историята свършва.

Помежду ни настъпи тишина. Беше почти полунощ и вече бях там повече от три часа. Протегнах се. Манко закрачи бавно, лицето му пламтеше от очакване.

— Знаеш ли, Франк, голяма част от живота ми не премина така, както исках. Животът на Алисън също. Може да нямаме друго, но имаме любовта си. А това ни стига.

— Трансцендентна любов.

Чу се звън и разбрах, че Манко отново беше допрял чашата си до моята. Изпихме всичко до дъно. Той погледна през прозореца към тъмнината на нощта. Дъждът беше спрял и бледата луна прозираше през облаците. Някакъв часовник започна да отмерва дванайсет. Манко се усмихна.

— Време е да тръгвам за срещата си с нея, Франк.

По вратата проехтя силен удар и тя внезапно се отвори. Изправих се сепнат.

Манко спокойно се обърна със същата усмивка на лицето си.

— Добър вечер, Тим — каза мъж на около шестдесет години. Беше облечен със смачкан кафяв костюм. Зад него няколко чифта очи се взряха в мен и Манко.

Леко ме загложди фактът, че чух кръщелното му име. Манко винаги беше давал да се разбере, че предпочита прякора си и считаше използването на Тим или Тимъти за обида. Но тази вечер дори не обърна внимание, само се усмихна. За миг настъпи тишина, когато друг мъж, облечен с бледосиня униформа, влезе в стаята с поднос в ръка и сложи в него мръсните чинии.

— Хареса ли ти, Манко? — попита той, като посочи с глава подноса.

— Амброзия — каза Манко и вдигна вежди към мен.

По-възрастният мъж кимна, после извади синкав документ от сакото си и го разгърна. Последва дълга пауза. След това с тържествен южняшки баритон зачете:

— Тимъти Албърт Манковиц, съобразно присъдата, произнесена съгласно отправеното към вас обвинение за отвличането и убийството на Алисън Кимбърли Морган, постановявам смъртното наказание, издадено от губернатора на щата Северна Калифорния, да бъде приведено в сила днес в полунощ.

Надзирателят подаде документа на Манко. Двамата с адвоката му вече се бяха запознали с копието, изпратено по факса от съда и тази вечер той погледна едва ли не с отегчение документа. Не забелязах по лицето му и сянка от абсолютното недоумение, което почти винаги се наблюдава по лицата на осъдените на смърт затворници, когато четат последната кореспонденция, която изобщо ще получат.

— Линията с губернатора е открита, Тим — каза началникът на затвора провлачено — и той е на бюрото си. Току-що разговарях с него. Но не мисля… искам да кажа, той вероятно няма да се намеси.

— От самото начало ти казах — спокойно отвърна Манко. — Дори не исках да обжалваме.

Служителят по изпълняването на екзекуцията, слаб, наглед делови мъж, който приличаше на чиновник от зърнената промишленост, закопча с белезници китките на Манко и му махна обувките.

Началникът на затвора ме подкани с жест да изляза навън и аз отидох в коридора. Противно на масовата представа за мрачно, готически зловещо преддверие към залата за екзекуции, това крило на затвора наподобяваше повече на твърде осветен коридор на неделно училище. Той сведе глава към мен:

— Е, подразбрахте ли нещо, отче?

Вдигнах очи от излъскания до блясък линолеум.

— Струва ми се, че да. Каза ми за една хижа край езерото Бадин. На западния бряг. Знаете ли я?

Надзирателят поклати глава.

— Но ще изпратим полицията да претърсят мястото с кучета. Надявам се да открият нещо — и добави шепнешком: — Господи, силно се надявам.

С това приключи моята мрачна задача в тази мрачна вечер.

 

 

Затворническите свещеници винаги извървяват последните тридесетина метра с осъдените, но рядко се използват като крайна мярка за измъкване на информация от затворниците. Бях се посъветвал с епископа и тази мисия видимо не нарушаваше обета ми. Все пак несъмнено си беше измама и щеше да ме гнети, предполагам, доста дълго време. Макар че щеше да ме гнети по-малко от мисълта за тялото на Алисън Морган, което лежеше в неосветен гроб, чието местонахождение Манко непреклонно отказваше да разкрие — последното му средство, както каза той, да я предпази от баща й.

Алисън Кимбърли Морган — преследвана безмилостно месеци наред, след като зарязала Манко след втората им среща. Отвлечена от собственото й легло и прекарана през четири щата, издирвана от ФБР и стотици полицаи, тръгнали по следите им. И накрая… накрая, когато станало ясно, че бленуваните планове на Манко да живеят заедно във Флорида никога нямало да се осъществят, била наръгана с нож смъртоносно, докато — както изглежда — той я притискал до себе си и й казвал, че сърцето му не е достатъчно голямо, за да побере цялата любов, която изпитва към нея.

До тази вечер единствената утеха на родителите й беше фактът, че е умряла бързо — кръвта й, изобилно разлята върху предната седалка на неговия додж, беше доказателство за това. Сега оставаше поне надеждата, че ще я погребат подобаващо и така ще й отдадат поне частица от обичта, от която, може би, а може би не, са я лишавали приживе.

Манко се появи в коридора. Беше обут с хартиени пантофи за еднократна употреба, каквито носят осъдените към залата за екзекуции. Надзирателят погледна часовника на ръката си и му направи знак да върви към дъното на коридора.

— Отиваш си с мир, нали, синко?

Манко се изсмя. Той беше единственият сред присъстващите, в чиито очи се четеше покой.

И защо не?

Скоро щеше да се присъедини към своята истинска любов. Щяха да бъдат отново заедно.

— Хареса ли ти историята ми, Франк?

Потвърдих. След това той ми се усмихна по някакъв особен начин — изражение, което сякаш съдържаше нотка на прошка и на още нещо, което мога да нарека предизвикателството на несломимия Манко. Навярно, замислих се аз, нямаше да ми тежи толкова много тазвечерната измама, колкото простичкият факт, че никога нямаше да узная дали Манко беше искрен с мен, или не.

Но кой ли можеше да разбере? Той беше, както вече казах, роден актьор.

Началникът на затвора ме погледна.

— Отче?

Поклатих глава.

— Опасявам се, че Манко се отказва да получи опрощение — казах аз. — Но би искал да му прочета няколко псалма.

— Алисън — искрено каза Манко — много обича поезия.

Извадих библията от джоба на дрехата си и щом поехме към дъното на коридора, крачейки рамо до рамо, започнах да чета.

Бележки

[1] От френски, жилище, в което собствениците не пребивават постоянно. — Бел.пр. ↑

[2] Съкратено от Semper Fidelius (от лат. — винаги верен), мото на американските военноморски сили. — Бел.пр. ↑

[3] Популярна детска игра, при която с конец, опънат между пръстите на ръцете, се правят различни фигури. — Бел.пр. ↑