Джефри Дивър
За извършени услуги

— Първоначално смятах, че си въобразявам… но вече съм сигурна — съпругът ми се опитва да ме подлуди.

Доктор Хари Бърнстайн кимна и след кратка пауза прилежно записа думите на пациентката си в стенографския бележник, положен в скута му.

— Нямам предвид, че просто ме дразни и по този начин ме побърква — имам предвид, че ме кара да подлагам на съмнение здравия си разум. И го прави съвсем умишлено.

Зареяла поглед встрани от Хари, Патси Рандълф се обърна на кожената кушетка, за да погледне психиатъра си. Макар да държеше кабинета си на Парк авеню доста затъмнен по време на сеанси, той забеляза, че очите й са пълни със сълзи.

— Много сте разстроена — отбеляза той с кротък глас.

— Разбира се, че съм разстроена — отвърна тя. — Нещо повече — аз се страхувам.

Тази жена, наближаваща петдесетте, беше негова пациентка от два месеца. По време на сеансите едва не се бе просълзила, но досега не бе плакала. Сълзите са важен барометър на емоционалния климат. Някои пациенти с години не се разплакват пред лекарите си, но когато очите им започнат да се насълзяват, всеки вещ терапевт се сепва и застава нащрек.

Хари хвърли изучващ поглед към Патси, когато тя се обърна отново и зачовърка едно копче на възглавничката до бедрото си.

— Продължавайте — насърчи я той. — Разкажете ми.

Тя издърпа хартиена кърпичка от кутията до кушетката и внимателно избърса очите си — както винаги имаше безупречен грим.

— Моля ви — тихо каза Хари.

— Случвало се е вече няколко пъти — започна тя неохотно. — Снощи стана най-лошото. Бях в леглото, когато чух този глас. В началото не успях да го доловя съвсем ясно. Тогава той каза… — Тя се поколеба. — Каза, че е духът на баща ми.

Мотивите за терапията не ставаха по-ясни от това и Хари още по-дълбоко се съсредоточи.

— Сигурна ли сте, че не е било сън?

— Не, бях будна. Не можех да заспя и бях станала за чаша вода. След това започнах да кръстосвам из апартамента. Чувствах се като обезумяла. Легнах си отново в леглото. И гласът… имам предвид гласът на Питър… каза, че е духът на баща ми.

— Какво каза точно?

— Беше някакъв нескончаем брътвеж. Говореше за какво ли не от миналото ми. Случки от времето, когато бях малка. Не зная със сигурност. Трудно се чуваше.

— Това бяха ли неща, които съпругът ви знае?

— Не всички. — Гласът й стана дрезгав. — Но е възможно да ги е разбрал отнякъде. Ако е преглеждал писмата ми и годишниците. Такива неща.

— Сигурна ли сте, че именно той е говорил?

— Гласът звучеше горе-долу като този на Питър. Но, съгласете се, кой друг може да е бил? — Тя се изсмя с глас, наподобяващ кудкудякане. — Искам да кажа, едва ли може да е бил духът на баща ми, нали?

— Може би просто е говорел на сън.

За минута тя остана безмълвна.

— Виждате ли, там е работата… Той не си беше легнал. Беше в кабинета си и играеше някаква видеоигра.

Хари продължи да си записва.

— И сте го чула от кабинета?

— Трябва да е стоял зад вратата… О, докторе, звучи нелепо. Зная, че е така. Но си мисля, че беше коленичил зад вратата… тя е точно до спалнята… и шепнеше.

— Влязохте ли в кабинета? Попитахте ли го какво става?

— Отидох до вратата много бързо, но щом я отворих, той се беше върнал на бюрото.

Тя се вторачи в ръцете си и откри, че е накъсала на парченца носната си кърпичка. После крадешком погледна към Хари, за да разбере дали е забелязал невъздържаното й поведение, което, разбира се, беше така, след което пъхна хартийките в джоба на скъпия си бежов панталон.

— И след това?

— Попитах го дали е чул нещо, някакви гласове. А той ме погледна, все едно че не съм с всичкия си, и продължи да играе.

— И тази нощ повече не чухте никакви гласове?

— Не.

Хари заразглежда изпитателно пациентката си. Трябва да е била хубаво момиче на младини, помисли си той, защото сега беше хубава жена (терапевтите абсолютно винаги виждат детето у възрастния). Лицето й бе гладко и имаше леко вирнат нос като височайша особа от Кънектикът, която дълго и упорито обяснява как ще си направи пластична операция на носа, но така и не го прави. Спомни си, че Патси му бе казала, че теглото никога не й е било проблем: наемала си личен треньор винаги щом качи два-три килограма. Беше казала — с раздразнение, прикриващо тайна гордост — че мъжете често се опитвали да я свалят по баровете и кафенетата.

— Казвате, че се е случвало и преди? Да чувате този глас?

Отново последва колебание.

— Може би два-три пъти. И все през изминалите две седмици.

— Но защо Питър би искал да ви побърка?

Патси, която бе посетила Хари, демонстрирайки класическите симптоми на обичайната криза на средната възраст, досега не бе говорила много-много за съпруга си. Хари знаеше, че съпругът й е привлекателен, с няколко години по-млад от нея и не особено амбициозен. Бяха женени от три години — втори брак и за двамата — и като че ли нямаха кой знае колко общи интереси. Но това, разбира се, беше само версията на Патси. „Фактите“, които се разкриват в кабинета на един психиатър, понякога се оказваха доста хлъзгави. Хари Бърнстайн бе работил усилено, за да се превърне в жив детектор на лъжата и впечатлението му за брака бе, че има доста неизречени конфликти между съпруга и съпругата.

Патси обмисляше въпроса му.

— Не зная. Разказах на Сали…

Хари се сети, че бе споменавала Сали, нейната най-добра приятелка. Тя беше също такава почтена съпруга от Горен Ийст Сайд — една от онези дами, които дават обеди — и бе омъжена за директора на една от най-големите банки в Ню Йорк.

— Тя каза, че Питър може би ми завижда. Искам да кажа, само ни вижте — аз съм тази, която води светски живот, мои са приятелите, мои са парите…

Хари долови маниакална нотка в гласа й. На нея също не й убягна и бързо се овладя.

— Просто не проумявам защо го прави. Но той със сигурност знае.

— Говорила ли сте с него за това?

— Опитах се. Но той отрича всичко. — Тя поклати глава и в очите й отново набъбнаха сълзи. — А после… птичките.

— Птички?

Поредната носна кърпичка бе издърпана, употребена и накъсана на парченца. Този път тя не прикри уликите.

— Притежавам колекция керамични птички. Произведени са от Бьом^[1]. Чували ли сте за тази фирма?

— Не.

— Много са скъпи. Немски са. Великолепна изработка. Някога принадлежаха на родителите ми. Когато баща ни почина, със Стив си поделихме наследството, но той взе повечето ценни фамилни реликви. Това наистина ме нарани. Аз пък успях да взема птичките.

Хари знаеше, че майка й бе починала преди десет години, а баща й преди около три. Той бил суров човек и имал слабост към по-големия брат на Патси, Стивън. Отнасял се снизходително към нея цял живот.

— Имам четири от тях. Бяха пет, но когато бях на дванайсет, счупих една от тях. Втурнах се в стаята — бях много развълнувана за нещо и исках да го разкажа на баща ми — блъснах се в масата и съборих една от фигурките. Врабчето. Счупи се. Баща ми ме напляска с върбова пръчка и ме изпрати в леглото без вечеря.

Аха, ето една важна случка. Хари си записа, но реши да не повдига случая засега.

— И?

— На сутринта, след като чух духа на баща ми за първи път… — Гласът й се изостри. — Искам да кажа, на сутринта след като Питър започна да ми шепне… Намерих една от птичките счупена. Лежеше на пода във всекидневната. Попитах Питър защо го е направил — знае колко много означават тези фигурки за мен, а той отрече. Каза, че сигурно съм ходила насън и сама съм я счупила. Но аз зная, че не е така. Трябва да го е сторил Питър — завърши тя със суровия си безумен глас.

Хари хвърли поглед към часовника. Ненавиждаше заветните закони на психоанализата: идеално разчетения сеанс от петдесет минути. Имаше още толкова много неща, в които искаше да се порови. Ала пациентите се нуждаят от постоянство и, според старата школа, от дисциплина.

— Съжалявам, но времето ни изтече — каза той.

Патси покорно стана. Хари отбеляза колко раздърпана изглежда. Е, да, гримът й бе старателно нанесен, но копчетата на блузата й бяха закопчани накриво. Или се бе облякла набързо, или просто не бе обърнала внимание. И една от каишките на скъпите й жълтеникавокафяви обувки също не бе закопчана.

Тя се изправи.

— Благодаря ви, докторе… Хубаво е, когато човек има с кого да сподели.

— Всичко ще се оправи. До следващата седмица.

След като Патси си тръгна от кабинета, Хари Бърнстайн седна на бюрото си. Завъртя се бавно на стола, втренчен в книгите си — „Ръководство за диагностициране и статистика на психическите смущения“ — том IV, „Психопатология на всекидневния живот“, „Наръчник на неврозите на Американската асоциация на психопатолозите“, томове от Фройд, Адлер, Юнг, Карън Хорни и стотици други. После погледна отново през прозореца, наблюдавайки как късните следобедни слънчеви лъчи падаха върху колите и такситата, които фучаха северно от Парк авеню.

Наблизо прехвръкна птица.

Замисли се за счупеното керамично врабче от детството на Патси и си даде сметка колко важен бе изминалият сеанс.

Не само за пациентката му. Но и за него.

Патси Рандълф, която днес бе само поредната умерено неудовлетворена пациентка на средна възраст, представи повратно събитие за доктор Харолд Дейвид Бърнстайн. Той беше в състояние да промени живота й из основи.

Хари се изсмя шумно, завъртя се отново на стола си като хлапе на детска площадка — веднъж, втори, трети път.

На вратата се появи фигура.

— Докторе?

Мириам, секретарката му, наклони глава, покрита със ситно накъдрена бяла коса.

— Добре ли сте?

— Всичко е наред. Защо питате?

— Ами, просто… Не съм ви чувала да се смеете от дълго време. Не мисля, че изобщо някога съм ви чувала да се смеете в кабинета.

А това бе още една причина да се разсмее. Това и направи.

Тя се намръщи, а в очите й се четеше тревога.

Хари престана да се смее и я погледна сериозно.

— А сега ме чуйте, освобождавам ви за остатъка от деня.

Тя го погледна озадачено.

— Но… вече е краят на работното време, докторе.

— Пошегувах се — поясни той. — Беше само шега. До утре.

Мириам го погледна предпазливо, неспособна, както изглежда, да разсее смаяното изражение от лицето си.

— Сигурен ли сте, че сте добре?

— Всичко е наред. Лека нощ.

— Лека нощ, докторе.

След малко той чу как входната врата се затвори с щракване.

Хари се завъртя на стола си още веднъж, размишлявайки: Патси Рандълф… аз мога да те спася, но и ти можеш да ме спасиш.

А доктор Хари Бърнстайн беше човек, който силно се нуждаеше да бъде спасен. Защото ненавиждаше това, с което си изкарваше хляба.

Не професията, с която облекчаваше психическите и емоционалните проблеми на пациентите си — о, та той бе роден терапевт. По-добър от него трудно можеше да се намери. Това, което ненавиждаше, бе, че практикува психиатрия в Горен Ийст Сайд. Това беше последното нещо, с което изобщо бе искал да се занимава. Ала през втората година от следването си в Колумбийския медицински институт високият привлекателен студент срещна стройната красива помощник-ръководителка по проектите на Музея за модерно изкуство. Хари се ожени за Линда, преди да започне стажа си. Премести се от жилището си на петия етаж в сграда без асансьор близо до Харлем и се нанесе в градската й къща на Осемдесет и първа. Само след няколко седмици тя започна да променя живота му. Линда беше жена, която имаше високи изисквания към мъжа си (съвсем като Патси, в чиято безцеремонна забележка преди няколко седмици за липсата на амбиция у съпруга й Хари бе доловил силен гняв). Линда искаше пари, искаше да бъде в списъка на редовните посетители за благотворителни представления в Метрополитън опера, искаше да я глезят в четиризвездни ресторанти в Монако, Ница и Париж. Работлив, добродушен човек от скромно предградие на Ню Йорк, Хари знаеше, че слушайки Линда, поема в погрешна посока. Но беше влюбен в нея, затова продължи да я слуша. Купиха си жилище в многоетажна сграда на Мадисън авеню и той закачи фирмения си надпис (всъщност, тежка гравирана табелка от месинг) на вратата на този кабинет за три хиляди долара на месец, разположен на ъгъла на Парк и Седемдесет и осма.

В началото Хари се тревожеше за астрономическите сметки, които се трупаха. Но скоро парите потекоха. Не бе трудно да си набави клиенти — имаше предостатъчно неврози сред богатите и обезпечените на Манхатънския остров. Да оставим настрана факта, че много го биваше в работата му. Пациентите идваха, харесваха го и така започваха да го посещават всяка седмица.

„Никой не ме разбира, наистина имаме пари, но парите не са всичко и преди няколко дни икономката ме гледаше сякаш съм паднала от небето, а аз нямам никаква вина и толкова се ядосвам, когато майка ми иска да пазарува в единствения ми свободен ден и май Самюъл ми изневерява и май синът ми е гей и така и не мога да сваля тези седем килограма…“

Тревогите им може би бяха плебейски, дори смешно нищожни понякога, но лекарската клетва, както и характерът му, не позволяваха на Хари да ги омаловажава. Работеше усилено, за да помогне на пациентите си.

И през цялото време пренебрегваше това, с което наистина искаше да се занимава. А то бе да лекува тежки психически състояния — хора с параноидна шизофрения, хора с двуполюсна депресия и гранични личности, хора, които водеха печален живот и не можеха да се скрият от тази печал с парите, с които разполагаха пациентите на Хари.

От време на време Хари работеше на доброволни начала в различни клиники — най-вече в една малка клиника в Бруклин, където лекуваха бездомни мъже и жени, но предвид цялата си натовареност в кабинета на Парк авеню и режима от светски ангажименти на съпругата си, той нямаше как да посвещава много време на клиниката. Дълго се бореше с мисълта да зареже практиката си на Парк авеню. Разбира се, ако го беше направил, доходите му щяха да спаднат с деветдесет процента.

Няколко години след като се бяха оженили, двамата с Линда вече имаха две деца — две сладки дъщерички, които Хари много обичаше. С времето техните потребности станаха все по-скъпи и се оказаха приоритетни спрямо личното му удовлетворение. Освен това, макар да бе голям идеалист в много отношения, Хари бе разбрал, че Линда ще го напусне за нула време, ако започне на пълен работен ден в Бруклин.

Но иронията бе, че дори след като Линда наистина го напусна — заради някой, когото бе срещнала на един от светските благотворителни приеми, към които Хари изпитваше непоносимост и не посещаваше — той не бе в състояние да прекарва повече време в клиниката, отколкото когато бе женен. Дълговете, които беше натрупала Линда, докато бяха женени, бяха непосилни. Голямата му дъщеря учеше в скъп колеж, а по-малката се канеше да отиде в колежа „Васар“ през идната година.

И сега сред множеството му пациенти, които хленчеха за нищожните си недоволства, се появи Патси Рандълф, напълно безнадеждна пациентка: жена, която му говореше за духове, за съпруга си, който се опитвал да я побърка, жена, която наистина бе на ръба.

Един пациент, най-накрая, който щеше да даде на Хари шанс да преобрази живота си.

Тази вечер той не си направи труда да вечеря. Прибра се у дома и отиде направо в кабинета, където стояха струпани на високи камари цели течения на професионалните списания, които никога не си бе правил труда да изчете, тъй като разглеждаха сериозни психиатрични проблеми и не бяха особено приложими за пациентите, които лекуваше. Хари изрита обувките си на земята и започна да преглежда списанията, като си водеше бележки. Откри уебсайтове, посветени на невротичното поведение и прекара часове в интернет, зареждайки статии, които можеха да му бъдат полезни за състоянието на Патси.

Хари препрочиташе заплетена статия, на която попадна в „Журнал на психозите“ и която го изпълни с радостен трепет — тя беше ключът към разрешаването на нейния случай — когато се сепна, дочул остро изсвирване. Толкова бе погълнат от заниманието си… дали не бе забравил, че е включил чайника, за да си направи кафе? Ала в следващия миг хвърли поглед през прозореца и осъзна, че това изобщо не беше чайникът. Звукът идваше от птица, която пееше, кацнала на една клонка наблизо.

Беше минал цял час, откакто се бе съмнало.

 

 

На следващия сеанс Патси изглеждаше по-зле, отколкото предната седмица. Дрехите й не бяха изгладени. Косата й беше сплъстена, изглежда не бе мита с дни. Бялата й блуза беше набраздена от мръсотия, а яката беше скъсана, както и полата й. По чорапите й имаше бримки. Единствено гримът й беше усърдно нанесен.

— Здравейте, докторе — каза тя с мек глас. Звучеше плахо.

— Здравей, Патси, заповядай, влез… Не, днес не на кушетката. Седни срещу мен.

Тя се поколеба.

— Защо?

— Мисля да отложим обичайната ни работа и да се заемем с тази криза. Във връзка с гласовете. Бих искал да се гледаме очи в очи.

— Криза — повтори тя думата предпазливо, докато сядаше в удобното кресло срещу бюрото му. Скръсти ръце и погледна през прозореца — всичко това бяха послания от езика на тялото, които не убягнаха на Хари. Те показваха, че е нервна и заема отбранителна позиция.

— И така, разкажи ми какво ново от последния път, когато се видяхме? — попита той.

Патси му разказа. Имало още гласове — съпругът й продължавал да се преструва, че е духът на баща й, като й шепнел ужасни неща.

Хари попита какво е казал духът.

Каква лоша дъщеря е била, каква ужасна съпруга е сега, каква повърхностна приятелка, отговори тя. Защо не сложела край на живота си, за да престане да изпълва с болка живота на околните?

Хари набързо си записа нещо.

— Звучеше ли като гласа на баща ти? Имам предвид тона?

— Не беше баща ми — каза тя, като гласът й прегракна от гняв. — Беше съпругът ми, който се преструваше, че е баща ми. Вече ви казах.

— Знам. Но самото звучене? Тембърът?

Тя се замисли.

— Може би. Но съпругът ми го е виждал. Освен това има видеозаписи с татко. Питър трябва да ги е слушал и се е преправил на него.

— Къде беше Питър, когато го чу?

Тя заразглежда внимателно един рафт с книги.

— Не си беше точно вкъщи.

— Не беше ли?

— Не. Излезе за цигари. Но разбрах как го е направил. Сигурно е монтирал някакъв говорител и магнетофон. Или може би някой от онези преносими радиоприемници. — Гласът й заглъхна. — Питър също така е добър имитатор. Нали се сещате, умее да се преправя. Затова е могъл да имитира всички онези гласове.

— Всички гласове ли?

Тя се прокашля.

— Този път имаше още духове. — Гласът й отново се усили някак налудничаво. — Дядо ми. Майка ми. И други. Дори не знам кои бяха.

Патси се втренчи в него за миг, после сведе очи. Щракна закопчалката на чантата си с натрапчив жест, погледна вътре и извади пудриера и червило. Загледа ги втренчено, после ги остави настрана. Ръцете й трепереха.

Хари направи продължителна пауза.

— Патси… искам да те попитам нещо.

— Може да ме питате всичко, докторе.

— Просто да допуснем — в полза на доказателствата — че Питър не се е преструвал на всички тези духове. Откъде другаде би могло да са дошли гласовете?

— Не вярвате и дума от това, което казвам, нали? — отвърна рязко тя.

Най-трудната част от работата на психиатъра, докато преследва истината, е да убеди пациента си, че е на негова страна.

— Разбира се, че е възможно това, което казваш за съпруга си. Но нека да оставим това настрана и да допуснем, че има друга причина за гласовете — каза той спокойно.

— И тя е?

— Че ти наистина си чула нещо — може би как съпругът ти говори по телефона, може би шум от телевизора или от радиото, но каквото и да е било, то няма нищо общо с духове. Проектирала си собствените си мисли върху това, което си чула.

— Искате да кажете, че всичко е плод на въображението ми.

— Казвам, че може би думите сами по себе си са породени от подсъзнанието ти. Какво мислиш за това?

Тя се замисли върху казаното за миг.

— Не знам… Би могло. Предполагам, че това донякъде звучи разумно.

Хари се усмихна.

— Това е добре, Патси. Добре е като за начало, че го признаваш.

Тя изглеждаше доволна, като ученичка, която е получила похвала от преподавателя си.

После психиатърът стана сериозен.

— Сега още нещо — когато гласовете говорят, че трябва да се нараниш… ти няма да ги слушаш, нали?

— Няма, обещавам — отвърна му тя, усмихвайки се смело. — Разбира се, че няма да ги слушам.

— Точно така. — Той хвърли поглед към часовника си. — Виждам, че времето ни почти е изтекло, Патси. Искам да направиш нещо. Искам да си водиш дневник, в който да записваш какво ти казват гласовете.

— Дневник? Добре.

— Записвай всичко, което ти казват, а след това ще го прегледаме заедно.

Тя се изправи. Обърна се към него.

— Може би просто трябва да помоля някой от духовете да ме придружи на сеанса… но тогава ще се наложи да ми поискате двойна такса, нали?

Той се засмя.

— До следващата седмица.

 

 

В три часа сутринта на следващата сутрин Хари се събуди от телефонен звън.

— Доктор Бърнстайн?

— Да?

— На телефона е полицай Кавано от участъка.

Хари се изправи и се помъчи да прогони съня. Първата мисъл, която му хрумна, бе за Хърб — пациент от клиниката в Бруклин. Горкият човек бе шизофреник в лека форма, напълно безобиден, но непрекъснато го смазваха от бой заради грубото му заплашително поведение.

Но не това бе причината за обаждането.

— Вие сте психиатърът на госпожа Патриша Рандълф?

Сърцето му заби учестено.

— Да, аз съм. Тя добре ли е?

— Получихме обаждане… Намерихме я на улицата пред жилището й. Няма пострадали, но тя като че ли има истеричен пристъп.

— Веднага идвам.

 

 

Когато пристигна пред сградата, където живееше семейство Рандълф, намираща се през десет пресечки, Хари завари Патси и съпругът й във фоайето. До тях стоеше униформен полицай.

Хари знаеше, че семейство Рандълф са богати, но сградата бе по-хубава, отколкото очакваше. Беше една от най-луксозните многоетажни сгради, построена от Доналд Тръмп през осемдесетте. Беше чел в „Таймс“, че триетажните надстройки се продават за по двайсет милиона долара.

— Докторе — извика Патси, щом видя Хари.

Тя изтича към него. Хари бе предпазлив по отношение на физическите контакти с пациентите си. Знаеше всичко за насочването и пренасочването на чувства и желания — напълно нормалното привличане между пациента и неговия терапевт — но с подобен контакт трябваше да се борави предпазливо. Затова хвана Патси за раменете, така че да не може да го прегърне и я отведе до кушетката във фоайето.

— Господин Рандълф? — попита Хари, обръщайки се към съпруга й.

— Точно така.

— Аз съм Хари Бърнстайн.

Двамата мъже се здрависаха. Питър Рандълф доста се доближаваше до това, което беше очаквал Хари — елегантен, привлекателен, добре сложен мъж на около четиридесет. Очите му бяха изпълнени с гняв и смущение, имаше измъчен вид. Напомни на Хари за един пациент, когото бе лекувал за кратко — мъж, чието единствено оплакване бе, че му е трудно да живее при наличие на съпруга и две любовници. Питър бе облечен с бургундово червен копринен халат и меки кожени пантофи.

— Имате ли нещо против да разговарям с Патси насаме? — попита го Хари.

— Не. Ще бъда горе, ако ви потрябвам — думите бяха отправени едновременно към Хари и полицая.

Хари също хвърли поглед към ченгето, което отстъпи встрани и остави докторът да говори с пациентката си.

— Какво се случи? — обърна се Хари към Патси.

— Птичката — каза тя, давейки се в сълзи.

— Някоя от керамичните птички?

— Да — прошепна тя. — Той я счупи.

Хари внимателно я огледа. Тази вечер Патси беше в лошо състояние. Косата й беше на клечки, пеньоарът й — мърляв, ноктите на ръцете й — мръсни. Както на сеанса онзи ден. Само гримът й бе както трябва.

— Разкажи ми какво се случи.

— Бях заспала и тогава чух онзи глас да ми казва: „Бягай! Трябва да се измъкнеш. Те са съвсем близо. Те ще те наранят“. И аз скочих от леглото и изтичах в хола, а там… там имаше една птичка от бьомски порцелан. Червеношийката. Беше разбита на парченца, пръснати по целия под. Започнах да пищя, защото знаех, че са по петите ми. — Гласът й се усили. — Духовете… Те… искам да кажа Питър… беше по петите ми. Само си метнах пеньоара и избягах.

— И какво направи Питър?

— Той побягна след мен.

— Но той не те нарани, нали?

Патси се поколеба.

— Не. — Тя огледа студеното мраморно фоайе с параноичен поглед. — Ами… той всъщност извика полицията… Но не разбирате ли? Питър нямаше избор. Той трябваше да извика полицията. Нима не би постъпил така всеки, ако съпругата му избяга от апартамента, пищейки? Да не извика полицията би изглеждало подозрително… — Гласът й заглъхна.

Хари потърси с поглед белези за предозиране с медикаменти или алкохол. Не откри нищо.

Тя огледа още веднъж фоайето.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

Патси кимна.

— Съжалявам — каза тя. — Заради мен трябваше да изминете целия този път дотук през нощта.

— За това съм дошъл… Кажи ми, сега вече не чуваш гласове, нали?

— Не.

— А птичката? Дали не е било нещастен случай?

За миг тя се замисли върху думите му.

— Ами, Питър беше заспал… Може би съм я разглеждала преди това и съм я оставила на ръба на масата — звучеше напълно разумно. — Може пък и икономката да е била… Възможно е аз да съм я бутнала.

Полицаят погледна часовника си и закрачи наоколо.

— Мога ли да говоря с вас, докторе? — попита той.

Двамата мъже застанаха в един от ъглите на фоайето.

— Мисля си, че трябва да я отведа в центъра — провлачи ченгето с женствен маниер. — Дамата беше неконтролируема преди малко. Но случаят си е ваш. Смятате ли, че е ЕН?

Емоционално неуравновесена — диагнозата, с която автоматично влиза в сила изпращането й в психиатрия. Ако кажеше „да“, Патси щеше да бъде отведена и хоспитализирана.

Моментът беше критичен. Хари се замисли.

Аз мога да ти помогна и ти можеш да ми помогнеш…

— Дайте ми малко време — каза Хари на ченгето.

Той се върна при Патси и седна до нея.

— Имаме проблем. Полицията иска да те отведе в болница. И ако подадеш жалба, че Питър се опитва да те побърка или да те нарани, истината е, че съдията няма да ти повярва.

— Защо аз? Та аз не съм направила нищо! Гласовете бяха! Те… искам да кажа, Питър беше.

— Никой няма да ти повярва. Обикновено така се случва. Сега можеш да се върнеш горе и да продължиш живота си или те ще те отведат в централната болница. А ти не искаш това. Повярвай ми. Можеш ли да се овладееш?

Патси сведе глава към ръцете си.

— Да, докторе, мога — най-сетне каза тя.

— Добре… Патси, искам да те помоля за още нещо. Искам да разговарям със съпруга ти насаме. Може ли да му се обадя да ме посети?

— Защо? — попита тя с подозрителна гримаса.

— Защото съм твой лекар и искам да разбера каква е причината за твоите безпокойства.

Тя хвърли поглед към ченгето. Изгледа го мрачно.

— Съгласна съм.

— Добре.

След като Патси влезе в асансьора, ченгето каза:

— Не знам, докторе. Струва ми се, че тя не е съвсем в ред. В такива случаи… положението може да стане доста опасно. Виждал съм такива работи хиляди пъти.

— Тя има известни проблеми, но не е опасна.

— Готов ли сте да поемете подобен риск?

След миг Хари отвърна:

— Да, напълно.

 

 

— Как беше тя снощи, след като си тръгнах? — обърна се Хари към Питър Рандълф на следващата сутрин.

Двамата мъже седяха в кабинета на Хари.

— Добре, струва ми се. Беше по-спокойна. — Питър отпи кафето, което му бе донесла Мириам. — Какво точно става с нея?

— Съжалявам — отвърна Хари. — Нямам право да обсъждам особеностите в състоянието на съпругата ви с вас. Поверително е.

Очите на Питър припламнаха гневно за миг.

— Тогава защо поискахте да дойда тук?

— Защото имам нужда от помощта ви във връзка с лечението й. Наистина искате да се почувства по-добре, нали?

— Естествено, че е така. Аз много я обичам. — Той седна на самия край на стола. — Но не разбирам какво става. Нямаше й нищо до преди няколко месеца — когато започна да идва при вас, ако искате да знаете истината. Тогава нещата започнаха да се влошават.

— Когато хората посещават терапевт, понякога се изправят пред проблеми, които никога преди това не им се е налагало да разрешават. Мисля, че такъв е случаят и с Патси. Тя достига до същината на някои важни проблеми. А това може да бъде доста объркващо.

— Тя твърди, че се преструвам на дух — каза Питър саркастично. — Това ми прилича на нещо повече от объркване.

— Вашата съпруга се движи надолу по спирала и аз мога да я измъкна оттам… но няма да е лесно. Затова ми е необходима вашата помощ.

Питър сви рамене.

— Какво мога да направя?

— Преди всичко, да сте честен с мен — отвърна Хари.

— Разбира се.

— Поради някаква причина тя е започнала да ви асоциира с баща си. Таи силно негодувание към него и го прехвърля върху вас. Знаете ли защо ви е толкова ядосана?

За кратко настъпи мълчание.

— Хайде, кажете ми. Всичко, което изричате тук, е поверително — само между нас двамата.

— Сигурно й е дошла глупавата идея, че съм й изневерил.

— А така ли е?

— От къде на къде, по дяволите, си позволявате да ми задавате такъв въпрос?

— Просто се опитвам да разбера истината — разумно отвърна Хари.

Рандълф се успокои.

— Не, не съм й изневерявал. Тя е параноичка.

— И не сте казал или направил нещо, което може дълбоко да я разстрои или да разклати чувството й за реалност?

— Не — каза Питър.

— Какъв е капиталът й? — направо попита Хари.

Питър премигна.

— Имате предвид полиците и ценните й книжа ли?

— Чистият й капитал.

— Не знам точно. Около единайсет милиона.

Хари кимна.

— И парите са изцяло нейни, нали?

Сърдита гримаса премина през лицето на Питър Рандълф.

— Какво искате да знаете?

— Искам да знам дали ако Патси полудее, или се самоубие, вие ще вземете парите й?

— Вървете по дяволите! — изкрещя Рандълф, изправяйки се бързо на крака.

За миг Хари си помисли, че мъжът насреща му ще го удари. Той обаче измъкна портфейла от джоба на хълбока си и извади визитна картичка. После я подхвърли върху бюрото на Хари.

— Това е името на адвоката ни. Обадете се и му поискайте предбрачното споразумение. Ако Патриша бъде освидетелствана като душевноболна или ако умре, парите отиват в попечителски фонд. Аз не получавам нито пени.

Хари побутна визитката обратно.

— Няма да е необходимо… Съжалявам, ако съм ви оскърбил — каза той. — Грижата за пациентите ми е над всичко. Трябваше да се уверя, че нямате мотиви, за да й навредите.

Рандълф оправи ръкавелите си и закопча сакото си.

— Разбирам.

Хари кимна и внимателно огледа Питър Рандълф. Необходимо условие да бъдеш терапевт е способността бързо да преценяваш характерите. Сега той претегли мъжа насреща си и взе решение.

— Искам да предприема радикален подход спрямо Патси и вие трябва да ми помогнете.

— Радикален ли? Имате предвид да я изпратите в психиатрия?

— Не, това би било най-лошото за нея. Когато пациентите преживяват подобни състояния, ние не трябва да ги глезим. Трябва да бъдем твърди и да ги принудим самите те да бъдат твърди.

— Тоест?

— Не бъдете враждебен, но я принудете да не се изолира от живота. Тя ще иска да се затвори в себе си и да й се угажда. Не я обграждайте с твърде много внимание. Ако каже, че е твърде разстроена, за да отиде да напазарува или да излезе на вечеря, не й позволявайте да се измъкне. Настоявайте да направи това, което се изисква от нея.

— Сигурен ли сте, че това е най-правилното?

Сигурен ли? — мислено се запита Хари. Не, той не беше ни най-малко сигурен. Но вече беше взел своето решение. Трябваше да окаже силен натиск върху Патси.

— Нямаме друг избор — обърна се той към Питър.

Но след като съпругът си тръгна от кабинета, Хари изведнъж се сети за фразата, която често използваше един от преподавателите му в медицинския институт. Той казваше, че заболяването трябва да се атакува фронтално. „Трябва да унищожаваш, или да лекуваш.“

Хари не бе мислил върху тази фраза от години. Искаше му се и днес да не се беше сещал за нея.

 

 

На следващия ден Патси влезе в кабинета му без предварително уговорен час.

В клиниката в Бруклин това бе обичайна практика и на никого нямаше да направи впечатление. Но в кабинета на психиатъра на Парк авеню импровизираните сеанси бяха табу. Въпреки това Хари разбра по лицето й, че беше много разстроена и не повдигна въпроса за неочакваната й поява.

Щом той се изправи и затвори вратата, тя се строполи на кушетката и се сгуши на кълбо.

— Какво има, Патси? — попита той.

Хари забеляза, че дрехите й бяха по-раздърпани от всякога. Бяха разпокъсани и покрити с петна. Косата й бе чорлава. Ноктите на ръцете й — мръсни.

— Всичко вървеше толкова добре — изхлипа тя. — И после, както си седях в кабинета рано тази сутрин, чух отново духа на баща ми. Каза ми: „Те са съвсем близо. Не ти остава много време…“. „Какво имаш предвид“ — попитах аз. А той каза: „Виж във всекидневната“. Послушах го и там беше още една от моите птички! Беше разбита на парченца! — Тя отвори чантичката си и показа на Хари счупената керамична фигурка. — Сега остана само една! Ще умра, когато се счупи и тя. Сигурна съм. Питър ще я счупи тази вечер! А после ще ме убие.

— Той няма да те убие, Патси — спокойно отвърна Хари, пренебрегвайки търпеливо истеричния й пристъп.

— Мисля, че е добре да отида в болницата за известно време, докторе.

Хари стана и седна до нея на кушетката. Взе ръката й.

— Не.

— Какво?

— Това би било грешка — каза Хари.

— Защо? — извика тя.

— Защото не може да се криеш от тези проблеми. Трябва да се изправиш срещу тях.

— Ще се чувствам по-безопасно в някоя болница. Никой не би се опитал да ме убие в болницата.

— Никой няма да те убие, Патси. Трябва да ми вярваш.

— Не! Питър…

— Но Питър никога не се е опитвал да те нарани, нали?

Последва кратко мълчание.

— Не.

— Добре, ето какво искам да направиш. Слушай ме. Слушаш ли ме?

— Да.

— Ти знаеш, че независимо дали Питър се е преструвал, че ти казва онези думи, или те са плод на въображението ти, те не са били истина. Повтори го.

— Аз…

— Повтори го!

— Те не са били истина.

— Сега кажи: „Не е имало никакъв дух. Баща ми е мъртъв“.

— Не е имало никакъв дух. Баща ми е мъртъв.

— Браво! — засмя се Хари. — Хайде пак.

Тя повтори тази мантра няколко пъти, като все повече се успокояваше. Най-сетне по устните й пробягна плаха усмивка. После се намръщи.

— Но птичката… — Тя отново отвори чантичката си и извади счупената керамична фигурка, като крепеше парченцата в треперещата си ръка.

— Каквото и да се е случило с птичката, няма никакво значение. Тя е само парче порцелан.

— Но… — Тя сведе очи към натрошените късчета.

Хари се наклони напред.

— Чуй ме, Патси. Чуй ме внимателно. — После докторът продължи разпалено: — Искам да си отидеш у дома, да вземеш проклетата последна птичка и да я счупиш с все сила.

— Искате от мен да…

— Вземи един чук и я разбий на прах.

Тя започна да протестира, но после се усмихна.

— Дали ще мога да го направя?

— Хващам се на бас, че ще можеш. Просто трябва да си го позволиш. Отиди си у вас, изпий голяма чаша вино, намери чук и я счупи с все сила.

Хари протегна ръка под бюрото си и извади кошчето за боклук. Сложи го пред нея.

— Това са само парчета порцелан, Патси.

След малко тя хвърли парчетата от фигурката в кошчето.

— Браво, Патси.

И, мислейки си „да върви по дяволите пренасочването на чувства“, докторът силно прегърна пациентката си.

 

 

Същата вечер Патси Рандълф се прибра у дома и намери Питър седнал пред телевизора.

— Закъсня — каза той. — Къде беше?

— Пазарувах. Взех бутилка вино.

— Трябваше да ходим на гости у Джак и Луиз тази вечер. Не ми казвай, че си забравила.

— Не ми се ходи на гости — каза тя. — Не ми е добре. Аз…

— Не. Ще отидем. Няма да се измъкнеш. — Питър говореше със същия странен, рязък тон като през изминалата седмица.

— Може ли поне първо да се погрижа за няколко неща?

— Разбира се. Но не искам да закъсняваме.

Патси отиде в кухнята, отвори бутилка скъпо мерло и си сипа голяма чаша, точно както й беше казал доктор Бърнстайн. Отпи. Стана й хубаво. Много хубаво.

— Къде е чукът? — извика тя.

— Чук ли? За какво ти е притрябвал чукът?

— Трябва да поправя нещо.

— Мисля, че е в чекмеджето до хладилника.

Тя го намери. Занесе го във всекидневната. Хвърли поглед към последната птичка от бьомски порцелан, сова.

Питър погледна към инструмента и после пак се обърна към телевизора.

— Какво трябва да поправиш?

— Теб — отговори тя и стовари тъпата страна на чука върху главата му с всичка сила.

Трябваха й още няколко удара, за да го убие и щом свърши, тя се отдръпна назад и се загледа в удивителните шарки, образувани от кръвта по килима и кушетката. После отиде в спалнята и взе дневника си от нощната масичка — дневника, който доктор Бърнстайн я бе посъветвал да си води. Патси се върна във всекидневната, седна до трупа на съпруга си и нахвърля няколко изречения в тетрадката за това как най-сетне е накарала духовете да престанат да й говорят. Най-после бе намерила покой. Тя не написа всичко, което й се искаше — отнемаше твърде много време да пише, използвайки пръста си за писалка, а кръвта — за мастило.

Щом свърши, Патси вдигна чука и разби керамичната сова на прах.

И запищя с цяло гърло:

— Духовете са мъртви, духовете са мъртви, духовете са мъртви!

Много преди да прегракне от викане пристигна полицията и медицински екип. Когато я отведоха, беше облечена с усмирителна риза.

 

 

Седмица по-късно Хари Бърнстайн седеше в чакалнята на болницата в затвора. Знаеше, че представлява жалка гледка — не се беше бръснал с дни и носеше измачкани дрехи — всъщност същите, с които бе спал предната нощ. Гледаше втренчено мръсния под.

— Добре ли сте? — Въпросът дойде от висок слаб мъж с идеално поддържана брада. Носеше превъзходен костюм и очила с рамки Армани. Той беше главният адвокат от защитата на Патси.

— И през ум не ми е минавало, че ще го направи — каза му Хари. — Знаех наистина, че има риск. Знаех наистина, че нещо не е наред. Но си мислех, че държа всичко под контрол.

Адвокатът го погледна със съчувствие.

— Чух, че и вие сте си имали разни неприятности. Вашите пациенти…

Хари горчиво се изсмя.

— Масово ме напускат. Е, та нима и вие не бихте постъпили по същия начин? Психиатри на Парк авеню има колкото щеш. Защо да рискуват да посещават точно мен? Току-виж се окажат убийци или затворени в лудница.

Надзирателят отвори вратата.

— Доктор Бърнстайн, вече може да видите затворника.

Хари се изправи бавно, крепейки се на рамката на вратата.

Адвокатът го огледа изпитателно и каза:

— Може да се срещнем тези дни, за да решим как да се занимаем със случая. Защитата на невменяеми е трудно начинание в Ню Йорк, но с ваша помощ мога да успея. Ще я измъкнем от затвора… Кажете, докторе, ще се съвземете, нали?

Хари кимна едва-едва.

— Мога да ви уредя малка сума. Две хиляди… хонорар като вещо лице — любезно каза адвокатът.

— Благодаря — отвърна Хари. И моментално забрави за парите. Съзнанието му вече изцяло бе съсредоточено върху пациентката.

 

 

Стаята бе мрачна, точно както очакваше.

С побеляло лице и присвити очи Патси лежеше в леглото и гледаше през прозореца. Тя хвърли поглед към Хари, но като че ли не го позна.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Кой си ти? — намръщи се тя.

Той също не отговори на въпроса й.

— Не изглеждаш твърде зле, Патси.

— Мисля, че те познавам. Да, ти си… Чакай малко, ти дух ли си?

— Не, не съм дух. — Хари сложи куфарчето си на масата.

Очите й се плъзнаха по куфарчето, докато той го отваряше.

— Не мога да остана много, Патси. Приключвам практиката си. Трябва да се погрижа за доста работи. Но исках да ти донеса някои неща.

— Неща ли? — попита тя като дете. — За мен? Като на Коледа. Като на рождения ми ден.

— Хмм. — Хари заровичка в куфарчето. — Ето го и първото нещо. — Той извади фотокопие. — Това е статия от „Журнал на психолозите“. Намерих я в нощта след сеанса, когато за първи път ми каза за духовете. Добре е да я прочетеш.

— Не мога да чета — каза тя. — Не зная как — изсмя се налудничаво. — Плаши ме тукашната храна. Мисля, че наоколо има шпиони. Ще сложат разни неща в храната. Отвратителни неща. И отрова. Или натрошено стъкло. — Отново последва кикот.

Хари сложи статията до нея на леглото. Отиде до прозореца. Никакви дървета. Никакви птици. Само сивата централна част на Манхатън.

— Разказва се само за духове. В статията — каза той, хвърляйки поглед назад към нея.

Очите й се присвиха, а после лицето й бе обзето от страх.

— Духове — прошепна тя. — Тук има ли духове?

Хари се изсмя грубо.

— Виж, Патси, духовете бяха първата следа. След като спомена за тях по време на сеанса, твърдейки, че съпругът ти те влудява, си помислих, че нещо не звучи съвсем както трябва. Отидох си у дома и започнах да изследвам твоя случай.

Тя го гледаше втренчено, без да каже нито дума.

— Тази статия е посветена на значението на диагнозата в случаи, отнасящи се до психическото здраве. Нали разбираш, понякога в нечия полза е да се преструва на психично нестабилен — за да избегне отговорност. Да речем, войници, които не искат да се бият. Хора, които фалшифицират застрахователни документи. Хора, които са извършили престъпление. — Той се обърна. — Или такива, които се канят да извършат престъпление.

— Боя се от духове — каза Патси и гласът й се усили. — Боя се от духове. Не искам никакви духове тук! Боя се от…

Хари продължи, сякаш бе преподавател, който чете лекция.

— А духовете са една от класическите халюцинации, които използват нормалните хора, опитвайки се да убедят другите хора, че са ненормални.

Патси затвори уста.

— Прекрасна статия — продължи Хари, посочвайки я с глава. — Нали разбираш, духовете и призраците само изглеждат плод на халюциниращо съзнание. Но всъщност те са сложни метафизични понятия, които един наистина психичноболен човек изобщо не би проумял. Не, истинските шизофреници вярват, че действителният човек е там и им говори. Те мислят, че Наполеон или Хитлер, или Мерилин Монро наистина е в стаята при тях. Ти не би твърдяла, че си чула духа на баща си. В действителност би твърдяла, че си чула самия него.

Хари се наслади на напълно шокираното изражение върху лицето на пациентката си и продължи:

— След това, преди няколко седмици, ти призна, че гласовете може би са били в главата ти. Един истински психопат никога не би признал подобно нещо. Той би се заклел, че е напълно нормален. — Хари продължи по-бавно. — Имаше и някои други неща. Трябва да си чела някъде, че небрежният външен вид е белег за психическо заболяване. Дрехите ти бяха разпокъсани и мръсни, пропускаше да си закопчаеш каишките… но гримът ти винаги беше безупречен — дори в нощта, когато полицията ме извика в апартамента ти. В действителните случаи на проблеми с психическото здраве гримът е първото нещо, което ги издава. Пациентите просто си мажат целите лица с него. Свързано е с проблемите за прикриване на идентичността им — ако те интересува. О, и спомняш ли си? Ти попита дали някой дух може да присъства на сеансите ни? Това беше много забавно. Но психиатричната литература определя хумора като иронично съпоставяне на понятия, основаващи се на обичаен опит. Разбира се, това е в разрез с психическите процеси, протичащи у шизофрениците.

— Какво, по дяволите, означава това? — изсъска Патси.

— Лудите хора не се шегуват — обобщи той. — За мен това беше доказателство, че си напълно нормална.

Хари отново разгледа съдържанието на куфарчето.

— После… — Той вдигна очи с усмивка. — След като прочетох тази статия и заключих, че състоянието ти е само поза и като изслушах това, което ми казваше подсъзнанието ти за брака ти, установих, че ме използваш поради някаква причина, свързана със съпруга ти. Ето защо наех частен детектив.

— Мили боже, какво си направил?

— Това е неговият доклад. — Той сложи папката на леглото. — В общи линии в него се казва, че съпругът ти е имал извънбрачна връзка и е фалшифицирал чекове от главната ти банкова сметка. Знаела си за любовницата и за парите и си разговаряла с адвокат да се разведеш с него. Но Питър също е знаел, че и ти имаш извънбрачна връзка — със съпруга на приятелката ти Сали. Питър е използвал това, за да те изнудва да не се развеждаш с него.

Патси го гледаше втренчено, замръзнала на мястото си.

Той посочи с глава към доклада.

— О, можеш да прегледаш и него. Преструваш се, че не умееш да четеш? Това не минава при мен. Четенето няма нищо общо с шизофреничното поведение: то е въпрос на развитие и на коефициент на интелигентност.

Тя отвори доклада, прочете го и след това го захвърли с отвращение.

— Кучи син.

— Искаше да убиеш Питър и искаше да установя, че си психичноболна пред съдебната защита. Щеше да отидеш в частна клиника. След година щеше да се състои задължително преразглеждане на делото и хоп, ти щеше да издържиш тестовете и да те пуснат — каза Хари.

Патси поклати глава.

— Но ти знаеше, че целта ми бе да убия Питър и ме остави да го направя! По дяволите, ти дори ме насърчи да го направя.

— И когато се срещнах с Питър, аз пък го насърчих да ти се опълчи… Беше време да задвижим нещата. Започвах да се уморявам от сеансите ни. — След това лицето на Хари се помрачи от искрено съжаление. — Никога не съм си мислил, че наистина ще го убиеш, а само, че ще го нападнеш. Но, хей, какво да се прави? Психиатрията не е точна наука.

— Но защо не отиде в полицията? — каза тя, шепнейки, почти изпаднала в паника.

— Ааа, това е свързано с третото нещо, което съм ти донесъл.

„Аз мога да ти помогна и ти можеш да ми помогнеш…“

Хари извади пощенски плик от куфарчето си. Подаде й го.

— Какво е това?

— Сметката ми.

Тя го отвори. Извади лист хартия.

Най-отгоре беше написано „За извършени услуги“. А под него: „Десет милиона долара“.

— Да не си луд? — простена Патси.

Като се има предвид мястото, на което се намираха и темата на разговора им, Хари не можеше да не се усмихне на думите, които беше използвала.

— Питър беше така любезен да ми каже точно на колко възлиза състоянието ти. Оставям ти един милион… който вероятно ще ти потрябва, за да платиш на онзи твой първокласен адвокат. Струва ми се скъпичък. А сега ще ми е необходима сумата или заверен чек, преди да свидетелствам на процеса. Иначе ще се наложи да споделя пред съда моята честна диагноза за състоянието ти.

— Ти ме изнудваш!

— Предполагам, че е така.

— Защо?

— Защото с тези пари ще мога да си позволя да направя някои добри дела. И да помагам на хора, които наистина се нуждаят от помощ. — Хари посочи с поглед към сметката. — На твое място бих написал този чек бързичко — смъртното наказание е в сила в Ню Йорк. О, и между другото, на твое място бих престанал да разправям, че храната е отровна. По тези места, ако се зъбиш за храната, просто те слагат на изкуствено хранене. — Той вдигна куфарчето си.

— Чакай — каза Патси умоляващо. — Не си тръгвай! Нека да го обсъдим!

— Съжалявам. — Хари посочи с глава към часовника на стената. — Времето ни изтече.

Бележки

[1] Известна марка порцелан по името на основателя на фирмата Едуард Маршал Бьом. — Бел.пр. ↑