Джефри Дивър
Трийсет и седем

Докато си проправяше път през високите храсти към малката къща, сакото му се смъкна от раменете. Гърдите го боляха — едва успяваше да си поеме дъх в продължаващата дори и след залез-слънце жега.

Когато спря на пътеката пред къщата, за да поуспокои учестеното си дишане, му се стори, че дочува отвътре тревожни гласове. Но нямаше избор — трябваше да влезе. Това беше единствената къща, която видя в близост до магистралата.

Изкачи се по стъпалата до негостоприемно тъмната веранда и позвъни на звънеца.

Гласовете веднага замлъкнаха.

Чу се шумолене.

Отново натисна звънеца, след малко вратата се отвори и той забеляза трима човека, които го гледаха с различно изражение на лицата си.

Жената на дивана — около петдесетгодишна и облечена в избеляла от пране домашна роба без ръкави — изгледаше така, все едно неочакваното му пристигане й носеше облекчение. Мъжът, седящ до нея — почти на същата възраст, пълен и плешив — имаше разтревожен вид.

А върху лицето на мъжа, който отвори вратата, се мъдреше крива усмивка, чието истинско значение не беше трудно за разгадаване. Какво, по дяволите, искаш? — питаше тази усмивка през стиснатите устни. Мъжът беше на възрастта на Слоан — в края на трийсетте, а татуираните му ръце бяха мускулести и дълги. Той хвана вратата с отбранителен жест на масивната си лапа. Беше облечен в сив изцапан работен комбинезон и скъсана риза. Обръснатият му череп лъщеше.

— С кво можем да помогнем? — попита го татуираният мъж.

— Съжалявам, че ви безпокоя — каза Слоан. — Но колата ми се развали — прегря. Трябва да се обадя на Пътна помощ. Мога ли да използвам вашия телефон?

— Чух, че телефонната компания имала проблеми — отвърна кисело татуираният мъж. И като кимна към тъмното, вече нощно небе, добави: — С горещината и тия непрекъснати токови удари.

Той не помръдна от вратата.

Но жената побърза да каже с пресилена любезност:

— Но, моля, влезте. Телефонът ни звънна преди малко. Сигурна съм, че работи.

— Моля — повтори и възрастният мъж, който държеше ръката й.

Татуираният мъж го изгледа подозрително, както често правеха хората, виждайки го за първи път. Слоан имаше лице с грубовати черти и едро, мускулесто тяло — през последните три години бе тренирал всеки ден, за да постигне днешната си форма. А като се прибави и доста раздърпания му вид в момента, заради това, че беше минал напреко през храстите, за да съкрати пътя си до къщата, нещата наистина изглеждаха подозрителни. Освен това като всеки, извършващ някаква малко по-интензивна дейност в тази изключително задушна и гореща нощ, нямаше сантиметър от кожата му, който да не бе мокър от пот.

Най-накрая татуираният мъж се отмести и го покани с жест да влезе.

Слоан забеляза голяма рана на вътрешната част на ръката му. Изглеждаше като рана от нож и то съвсем скорошна.

В къщата беше светло и болезнено задушно. Слабият климатик напрягаше всички сили, но така и не успяваше да поразхлади неподвижния въздух. По стените висяха пожълтели фотографии в рамки — застинали късчета живот, прекаран в тази незначителна гънка на света. Имаше общи снимки с персонала на „Олстейт иншурънс“ и с този на гимназиалната библиотека, с членове на местния Ротъри клуб, участия в църковни празници, мероприятия на училищното настоятелство, риболовно пътуване до Седжинау или Минесота и ваканция в Чикаго.

— Аз съм Дейв Слоан — представи се новодошлият.

Двойката на дивана бяха Агнес и Бил Уилис. На Слоан му направи впечатление почти идентичното им поведение, характерно за хора, прекарали живота си заедно. Татуираният мъж не се представи. Той отиде до климатика, като включи и изключи няколко пъти копчето на компресора.

— Надявам се, че не прекъсвам вечерята ви.

Последва тишина. Беше осем вечерта, но Слоан не видя в мивката мръсни чинии от вечеря.

— Не — бе тихият отговор на Агнес.

— Тук няма никаква храна — обади се татуираният с рязък тон, погледна гневно климатика, сякаш имаше намерение да го изрита през прозореца, но се сдържа и се върна на мястото, където беше седял, преди да отвори вратата — вехто кресло, все още влажно от потта, стичала се по тялото му.

— Телефонът е ей там — посочи Бил.

Слоан му благодари и отиде в кухнята. Обади се на Пътна помощ. Когато се върна обратно в стаята, Бил и по-младият мъж веднага прекъснаха разговора, който водеха.

Слоан погледна Бил и каза:

— Ще ме издърпат до Хатфийлд. Колата ще бъде тук до двайсет минути. Мога да изчакам отвън.

— Не — възрази Агнес и веднага се сви — като че ли усети, че е отговорила прекалено прибързано и хвърли на татуирания мъж кос, притеснен поглед, сякаш се опасяваше, че може да бъде ударена.

— Вън е много горещо — каза Бил.

— Не е по-горещо от тук — отговори татуираният мъж хапливо и се ухили ехидно.

Устните му бяха подути, а над горната бяха избили капчици пот. Гледката накара Слоан да потръпне от отвращение.

— Седнете — покани го Бил любезно.

Слоан се огледа — единственото незаето място за сядане беше неудобно канапе, покрито с басмена покривка в розово и зелено на огромни цветя. Крещящият десен, съчетан със задухата в стаята и нервното поведение на татуирания мъж изостриха до краен предел нервите му.

— Да ви почерпя ли нещо? — попита жената.

— Може би чаша вода, ако не ви затруднява много — каза Слоан, бършейки с ръка лицето си.

Жената се надигна.

— Забележи — обади се татуираният заядливо, — че не си направиха труда да ме представят.

— Ами, не исках… — отвори уста Бил.

Мъжът махна с ръка да млъкне.

— Казвам се Грег — каза той и за миг замълча. — Техен племенник съм. Наминах да ги видя за малко. Нали, Бил? — обърна се той към по-възрастния мъж. — Не си ли прекарвахме страхотно в добрите стари времена, а?

Бил кимна, гледайки надолу към протрития килим.

— Добрите стари времена — промълви тихо Бил.

Слоан изведнъж долови нещо — някакъв странен шум, подобен на драскане. Последва слаб удар по стената. Изглежда никой друг не го чу. Когато Агнес се върна и му подаде чашата с вода, той вдигна към нея поглед и веднага изгълта половината.

— Мислех си, че можеш да погледнеш колата на господин Слоан, Бил. Защо двамата с Грег не й хвърлите едно око — предложи Агнес.

— Дейв — каза Слоан, — моля, казвайте ми Дейв.

— Може би ще спестите на Дейв доста пари — продължи тя.

— Не е… — започна Бил.

— Изобщо не искаме да правим такова нещо — прекъсна го Грег. — Твърде много работа е за такава жега. Пък и като го гледам тоя Дейв, си мисля, че може да си позволи свестен монтьор. Изглежда ми като човек, който се въргаля в мангизи. Така е, нали, Дейв? С кво се занимаваш?

— С търговия.

— И с кво търгуваш?

— Продавам компютри. Хардуер и софтуер.

— Не им вярвам на тия машинарии. Обзалагам се, че съм единственият човек в страната без имейл.

— Не е точно така. Четох, че цели осемдесет милиона също нямат — каза Дейв.

— Децата, например — възрази му Бил.

— Като мен, а? Аз и децата? Туй ли искаше да кажеш?

— О, не — побърза да се поправи Бил. — Просто си говорех, не исках да те обидя.

— А ти, Грег? — обърна се Слоан към младия мъж. — Ти в кой бизнес си?

Татуираният мълча около минута.

— Аз работя с двете си ръце… Искам обаче да знам какво прави Бил?

По лицето на Бил бързо премина сянка.

— Бях в застрахователния бизнес. А сега си търся друга работа — отвърна Бил.

— Той скоро отново ще започне работа, нали, Бил? — заобяснява Грег.

— Надявам се.

— Сигурна съм, че ще си намери — каза Агнес.

— Ние всички сме сигурни. Хей, Слоан, мислиш ли, че Бил може да продава компютри?

— Не мога да кажа, но за себе си знам, че си обичам работата.

— Май си добър в нея?

— О, много съм добър — кимна Слоан.

— А защо точно компютри?

— Защото сега има голям пазар за това, което прави компанията ми. За мен няма значение какво точно продавам. Може би другата година ще продавам радиатори или нов вид медицински лазер. Ако мога да направя пари от това, аз ще го продавам.

— Защо не ни разкажеш нещо за тия твои компютри? — попита Грег.

Слоан вдигна оправдателно рамене.

— Ще ви отегча.

— Аха, ние не искаме да отегчаваме никого, особено пък децата като мен. Не и когато имаме такава приятна компания, цялото семейство заедно… семейство. — Грег удари по облегалките на фотьойла с огромните си ръчища. — Мислиш ли, че семейството е важно, Дейв? Аз мисля. Имаш ли семейство, Дейв?

— Починаха. Най-близките ми починаха.

— Всички ли? — попита Грег с нескрито любопитство.

— Родителите и сестра ми.

— Как починаха?

След този неудобен въпрос Агнес погледна Грег с възмущение, но Слоан не се смути.

— Катастрофа.

— Катастрофа? — Грег кимна. — И моите си отидоха — добави той с равен глас.

Което означаваше, че щом Грег беше техен племенник, Бил и Агнес също са загубили близък. Но двамата не показаха никакви емоции, когато Грег спомена за загубата.

Звукът от климатика сякаш заглъхна, когато тишината, настанила се между тримата, изпълни малката душна стая. Тогава Слоан отново чу онзи глух бумтящ шум. Изглежда идваше иззад затворената врата в коридора, но като че ли само той го чу. Само след миг звукът се повтори, а след това изчезна.

Грег се надигна и отиде до термометъра, закачен на стената. Сребриста жичка се губеше в дупка, косо пробита в рамката на прозореца. Той чукна живачното стълбче с нокът.

— Не е наред — обяви той. После се върна обратно при тримата. — Нали чух новините. Преди да тръгна. Казаха, че е 37 градуса на сянка. Било рекорд, тъй рече говорителят. Аз се замислих. Трийсет и седем градуса — че това е температурата на човешкото тяло. И знаете ли кво ми хрумна?

Слоан се вгледа в мрачните, оживени от някаква мисъл очи на мъжа. Но не каза нищо. Не проговориха нито Бил, нито Агнес.

— Разбрах, че няма разлика между живота и смъртта — продължи Грег. — Никаква. Кво мислиш за това?

— Няма разлика ли? Не те разбирам — поклати глава Слоан.

— Ето например, да вземем един лош човек. Какъв по-точно лош човек да използваме за примера? Може би човек, дето не си връща заемите. Кво ще кажеш? Добре. Значи туй, дето искам да кажа, е, че не неговото тяло, а неговата душа е всъщност измамникът. Като хвърли топа, кво ще обикаля наоколо? Душата на един измамник. Така стоят нещата и с добрия човек. Около нас ще обикаля една добра душа, след като едно добро тяло си е заминало. Или пък убиец, например. Като изпържат един убиец, ще остане да се мотае какво — душата на убиеца.

— Това е интересна мисъл, Грег.

— Ето как го виждам аз — продължи оживено мъжът. — Тялото е една душа, загрята до трийсет и седем градуса.

— Трябва да помисля по този въпрос.

— Ето виж… наште са мъртви — и твойте, и мойте — не спираше Грег.

— Така е — потвърди Слоан.

— Но дори когато са си отишли — отбеляза философски Грег, — ти все още можеш да си имаш неприятности заради тях, така ли е?

Той отново седна във влажното, изцапано кресло и скръсти крака. Не носеше чорапи и Слоан видя още една татуировка — започваше от глезена му и продължаваше нагоре. Беше чувал, че татуировките на глезена са сред най-болезнените, защото иглата стигала до костта. Подобна татуировка беше нещо повече от украса на тялото, тя беше предизвикателно напомняне, че човекът, решил се да си я направи, е победил болката.

— Неприятности ли?

— Родителите ти могат да ти причинят мъка заради туй, че са мъртви.

Всеки психиатър може да ти го каже, помисли си Слоан, но реши, че това е свръхвъзможностите на Грег, който прокара масивното си ръчище по мократа си от пот глава. На нея имаше солидна рана. Подобна имаше и на другата си ръка.

— Стана преди няколко години.

— Какво се случи? — попита Бил.

Слоан забеляза, че Агнес е накъсала книжната салфетка, която държеше в ръка.

— Виж кво, нямам намерение да си изпявам биографията пред непознати — каза Грег раздразнен.

— Съжалявам — веднага се извини Бил.

— Просто давам пример. Имах предвид, че някой, който е мъртъв, пак може да ти създава проблеми. Съвсем ясно е. Беше кучка, когато беше жива, кучка си остана и когато умря. Бог й е дал душа, която да създава проблеми. Ти вярваш ли в Бог, Слоан?

— Не.

Агнес трепна.

Слоан погледна към трите разпятия на стената.

— Аз вярвам в продаването. Ето така стоят нещата за мен — каза спокойно той.

— Значи тогава твойта душа е такава. Подгрята до трийсет и седем градуса. — Последва ехидна усмивка. — Докато си още жив.

— А твоята душа каква е, Грег? Добра ли е, или пък е лоша?

— Поне не съм човек, дето не си плаща дълговете — каза младият мъж кратко. — За другото трябва да гадаеш. Нямам намерение да дрънкам колкото тебе.

Лампата в стаята примигна и замъждука. Още един токов удар.

— Виж тва чудо — обади се Грег. — Може пък туй да са някакви душѝ, дето обикалят наоколо и си играят с лампите. Кво мислиш, а, Бил?

— Откъде да знам. Може би.

— Знаеш ли за някой умрял тук, Бил? — попита Грег.

Агнес преглътна с мъка. Бил отпи от чашата си с прозрачна течност, която изглеждаше като сода. Ръцете му трепереха.

В стаята отново стана светло. Грег се огледа около себе си.

— Колко според теб струва тая къща, Слоан?

— Не знам — отвърна Слоан. Чувстваше се уморен от напрежението на разговора. — Аз продавам компютри, нали помниш. Не къщи.

— Според мене двеста хиляди могат да й се вземат.

Иззад затворената врата отново се чу шум. Този път беше по-силен и преодоля стенанията на климатика.

И тримата погледнаха към вратата. Агнес и Бил изглеждаха разтревожени. Но никой не обели и дума за шума.

— И къде продаваш тия твои компютри? — попита Грег.

— Бях в Дюран днес. А сега пътувам на изток.

— Времената са трудни из тия краища. Хората остават без работа, така ли е, Бил?

— Времената са трудни — съгласи се Бил.

— Времената са трудни тук, обаче са трудни и навсякъде другаде. — Грег изглеждаше като пиян, но Слоан не усещаше мирис на алкохол. В стаята не се забелязваха други питиета, освен двете бутилки зад прашната витрина на бюфета — порто „Ню Йорк“ и евтино бренди. — Времената са трудни и за търговците, обзалагам се. Дори за търговци като теб, дето могат да продават всичко.

— Нещо май не ти харесвам, Грег? — попита Слоан, без да повишава глас.

— Защо, няма такова нещо — отвърна другият. Но стоманеносивите му очи говореха точно обратното. — Откъде пък ти хрумна?

— Сигурно е от жегата — намеси се Агнес в ролята на помирител. — Гледах по новините. По CNN. Какво прави жегата. Бунтове в Детройт, горски пожари в Калифорния. Тази жега подлудява хората.

— Подлудява значи? — обърна се към нея Грег. — Подлудява.

— Нямах предвид теб — бързо се оправда жената.

Грег отново погледна Слоан.

— Нека да питаме нашия господин Търговец дали съм луд?

Слоан си даде сметка, че след четири или пет минути може да се озове в душещата хватка на татуирания си събеседник. Нямаше да се даде толкова лесно на заядливеца, но пък щеше да дойде полиция и да се появят куп усложнения.

— Е, кво ще кажеш?

— Изобщо не ми изглеждаш луд.

— Казваш това, щото не искаш разправии. Може би ти нямаш душа на търговец. Може би имаш душа на лъжец… — Грег изтри лицето си с ръце. — По дяволите, от мен се изля вече цял галон пот.

Слоан усети, че мъжът губи контрол. Забеляза на стената витрина за оръжие. В нея имаше две пушки. Започна да преценява колко бързо може да стигне до нея. Дали Бил беше толкова глупав, че да я остави незатворена със заредена пушка вътре? Защо пък не?

— Нека да ти кажа нещо… — започна Грег заплашително, като потропваше с потни пръсти по облегалката на фотьойла.

На вратата се позвъни.

За момент никой не помръдна. После Грег стана и отиде до вратата. Отвори я.

Отвън стоеше здравеняк с дълга коса.

— Някой да е звънил за Пътна помощ?

— Аз — надигна се бързо Слоан. После се обърна към Агнес и Бил: — Благодаря, че ми позволихте да използвам телефона.

— Няма проблем.

— Сигурен ли сте, че не искате да останете? Мога да приготвя нещо за вечеря. Моля ви — сега вече отчаянието на бедната жена бе съвсем очевидно.

— Не, трябва да вървя — поклати глава Слоан.

— Аха — намеси се Грег, — Дейв трябва да си ходи.

— Проклета горещина — обади се автомонтьорът. — Вътре е по-горещо отколкото навън.

Изобщо не можеш да предположиш колко е напечено, помисли си Слоан и тръгна към камиона.

 

 

Шофьорът вдигна колата на Слоан върху платформата, закрепи я добре, двамата мъже се качиха в кабината и поеха по магистралата на изток. Климатикът заработи на пълна мощ и хладният въздух бе като божия благодат след нощната задуха.

Радиото работеше. Слоан не можеше да чуе добре какво говореха заради шума от климатика, но шофьорът се наведе напред и се заслуша в нещо, което изглежда беше някакво важно съобщение. Когато предаването свърши, той каза:

— Още не са хванали оня тип.

— Какъв тип? — попита Слоан.

— Убиецът. Онзи, дето избяга от затвора. На има-няма трийсет мили оттук.

— Не съм чул нищо за това.

— Сигурно ще влезе в „Най-търсените американци“. Гледаш ли шоуто?

— Не. Не гледам много телевизия — отвърна Слоан.

— Аз пък гледам — каза шофьорът. — Човек може да научи много неща.

— И какъв е този тип… избягалия?

— Някакъв психар. Убиец. Като в „Мълчанието на агнетата“. Какво ще кажеш за филмите? Гледаш ли филми?

— Да — отвърна Слоан. — Този беше доста добър.

— Онзи психар е бил в щатския затвор.

— И как е избягал? Чувал съм, че мястото е със страхотни системи за сигурност.

— Тъй е. Брат ми… ъ-ъ, брат ми имаше приятел, който лежеше там за кражба на кола. Гадно местенце. По новините казаха, че онзи убиец бил на двора. Заради жегата имало токов удар и токът спрял. Предполагам, че аварийната система не се е включила или нещо такова, лампите угаснали и електрическата ограда се изключила някъде за около час. Докато оправят нещата, онзи вече бил офейкал.

Слоан потръпна, когато хладният въздух изстуди пропитите му от пот дрехи.

— Кажи, познаваш ли онова семейство, откъдето ме взе? Семейство Уилис — попита той.

— Не, сър. Не идвам много често насам.

Продължиха да пътуват в мълчание още двайсетина минути. После Слоан видя пред тях на пътя ивица присветващи светлини.

— Пътна блокада — каза шофьорът. — Сигурно претърсват за беглеца.

Когато приближиха, Слоан видя две полицейски коли. Двама униформени полицаи проверяваха хората от преминаващите коли.

— Когато стигнем до полицаите — каза Слоан на шофьора, — отбий встрани. Искам да говоря с някой от тях.

— Няма проблем, господине.

Щом наближиха, Слоан слезе от камиона и каза на шофьора, че няма да се бави много.

Когато се обърна, пое дълбоко дъх, но в дробовете му сякаш не влезе никакъв въздух. Отново усети болка в гърдите.

Един от полицаите погледна към него и се запъти насреща му. Беше едър мъж и куртката му беше потъмняла от пот.

— Стойте там, господине. Мога ли да ви помогна с нещо?

Докато вървеше към Слоан, той вдигна по-високо пред себе си фенера, за да го освети.

Слоан се представи и подаде на офицера визитката си. Забеляза значката с името на полицая. Шериф Милс.

Представителят на закона погледна визитката, огледа самия Слоан и доволен, че това не е мъжът, когото търсят, попита:

— Какво мога да направя за вас?

— Тази блокада заради избягалия затворник ли е? — попита Слоан, кимайки към полицейските коли.

— Да, сър, заради това е. Да не би да сте видели нещо, което може да ни помогне да го намерим?

— Може и да не е важно. Но сметнах, че трябва да ви съобщя.

— Продължавайте.

— Как изглежда онзи затворник?

— Избягал е преди два часа. Все още нямаме негова снимка. Но е над трийсетте, с брада. Около метър и осемдесет, мускулест. Прилича малко на вас.

— С бръсната глава?

— Не. Но ако бях на него, щях да я обръсна веднага щом изчезна. И брадата също.

— Татуировки има ли?

— Не знам. Възможно е.

Слоан разказа накратко за повредата на колата си и за престоя си в къщата на семейство Уилис.

— Мислите ли, че онзи затворник би могъл да дойде насам?

— Ако му сече пипето, да. За да отиде на запад трябва да мине петдесет мили през гора. А по този път може да открадне кола в града или да хване междущатски автобус.

— И това ще го накара да мине покрай къщата на семейство Уилис?

— Аха. Ако тръгне по път 202. За какво намеквате, господин Слоан?

— Мисля, че онзи тип може да е в къщата на Уилисови.

— Какво?

— Знаете ли дали те имат племенник?

— Не си спомням да са ми споменавали.

— Ами в къщата имаше мъж — на вид много прилича на описанието на убиеца, който твърдеше, че е племенник на семейството, дошъл на посещение. Но нещо не ми изглеждаше наред. Искам да кажа, че първо беше време за вечеря, но те не бяха на масата — нито приготвяха нещо за ядене, нито в мивката имаше мръсни чинии. И каквото им кажеше този Грег, те веднага го изпълняваха. Изглеждаха така, сякаш се страхуват от него.

Шерифът извади от джоба си книжна носна кърпичка и избърса лицето и главата си.

— Нещо друго?

— Говореше много странни неща — за смъртта и за някакъв свой опит, който го е накарал да погледне на умирането по различен начин. Спомена и разни духове, които се разхождали около нас. О, и още нещо — каза, че не искал да споменава нещо пред непознати. Може би е имал предвид мен, но защо тогава каза „непознати“, а не „непознат“? Сякаш включваше и Бил и Агнес.

— Добро наблюдение.

— Освен това имаше няколко доста лоши рани. Като че ли е участвал в схватка с ножове. И спомена за някаква жена, която го накарала да страда след смъртта си толкова колкото и преди нея. Струва ми се, че имаше предвид проблемите със закона заради убийството й.

— А какво каза дъщерята?

— Дъщеря ли?

— Уилис имат една дъщеря. Санди. Не я ли видяхте? Тя трябва да си е вкъщи в момента, защото знам, че се върна от колежа. И сега работи дневна смяна в „Тако Бел“. Би трябвало да си е вкъщи.

— Исусе! — възкликна Слоан. — Нямаше я в стаята… Но си спомням още нещо. Вратата на една от спалните беше затворена и отвътре долиташе някакъв шум. Всички изглеждаха доста притеснени заради него. Да не би да е била, знам ли, може би вързана вътре?

— Господи — не се сдържа шерифът, бършейки отново лицето си. — Онзи затворник е бил арестуван заради изнасилване и убийство на няколко момичета. Студентки.

Той извади радиостанцията.

— До всички полицейски коли в Хатфийлд. Говори Милс. Имам следа. Възможно е избягалият да е в къщата на Бил Уилис на шосе 202. Да остане само по една кола на блокадите по пътищата. Всички останали да се съберат на шосе 202. Пристигайте тихо, с изключени светлини. Спрете близо до пътя, но не влизайте вътре. Чакайте ме.

Един след друг отделните екипи започнаха да се обаждат.

Шерифът се обърна към Слоан.

— Може би ще ни трябвате като свидетел, господин Слоан.

— Разбира се, ще помогна с каквото мога.

— Нека шофьорът да ви закара до полицейското управление — то е на Елм стрийт. Моето момиче е там. Казва се Клара. Тя ще запише показанията ви.

— Бъдете спокоен, шерифе.

Шерифът изтича бързо до колата си и скочи вътре. Неговият заместник се качи на другата седалка, колата зави в обратна посока и полетя към къщата на семейство Уилис.

Слоан видя как изчезват от погледа му, поклати глава и каза на шофьора:

— Никога не съм предполагал, че мога да се забъркам в подобно нещо.

— Това е най-интересното повикване, което съм имал досега — отвърна му мъжът. — Казвам ви.

Шофьорът се върна обратно на магистралата и камионът с натоварената на платформата кола се отправи към тънката ивица от проблясващи светлини на потопения в душната лятна нощ Хатфийлд, Мичиган.

 

 

— Не виждам никой друг, освен семейството — прошепна заместник-шерифът и хвърли още един бърз поглед към вътрешността на къщата през един от прозорците. — Двамата седят и си говорят… Бил и Агнес.

Трима мъже и две жени — пет единайсети от състава на полицейското управление в Хатфийлд, бяха обградили къщата.

— Може да е в тоалетната. Сега е моментът да влезем.

— Ще почукаме ли?

— Не — прошепна шерифът, — няма да чукаме.

Полицаите нахлуха толкова бързо през входната врата, че Агнес изпусна чашата си със сода върху дивана, а Бил направи две крачки към шкафа с пушките, преди да осъзнае, че това са шерифът и неговият заместник.

— Хал, за бога, ужасно ни стреснахте — извика той.

— Ох — изпъшка Агнес, а после се обърна към мъжа си: — Не богохулствай, Бил.

— Добре ли сте?

— Ами да, добре сме. Защо?

— А дъщеря ви?

— Навън е с приятели. Да не би да се е случило нещо с нея? Тя добре ли е?

— Не, не сме дошли заради нея — каза шериф Милс и свали оръжието си. — Той къде е, Бил?

— Кой?

— Мъжът, който е бил у вас.

— Онзи човек, на който му се счупи колата ли? — досети се Агнес. — Тръгна с камиона на Пътна помощ.

— Не, не той. Мъж, който се представя като Грег.

— Грег ли? — учуди се Агнес. — Ами той също си тръгна. За какво е всичко това?

— Кой е този Грег? — попита шерифът.

— Синът на покойния ми брат — отвърна Бил.

— Значи наистина е твой племенник?

— Колкото и да ми е неприятно да призная, да.

Шерифът прибра пистолета си в кобура.

— Онзи Слоан, мъжът, който се е обадил оттук на Пътна помощ, предположи, че може би Грег е избягалият затворник. А ние си помислихме, че ви държи като заложници.

— Какъв затворник?

— Един убиец, духнал от затвора, западно оттук. Психопат. Избягал е преди няколко часа.

— Не! — възкликна ужасена Агнес. — Тази вечер не сме слушали новини.

Шерифът им разказа всичко, което Слоан им бе изброил за странностите в поведението на Грег. И как си личало, че семейството е притеснено от присъствието му, дори изглеждали изплашени.

Агнес кимна.

— Вижте, ние… — Гласът й се пречупи и тя погледна към съпруга си.

— Всичко е наред, скъпа, можеш да им кажеш.

— Когато Бил загуби работата си миналата година, изобщо нямахме понятие какво ще правим. Имахме съвсем малко спестявания и работата ми в библиотеката, която сами разбирате, никак не е добре платена. Затова трябваше да вземем назаем. В банката дори не пожелаха да разговарят с нас, затова се наложи да се обадим на Грег.

Видимо засрамен, Бил поклати глава.

— Той е най-богатият във фамилията.

— Той ли? — учуди се шериф Милс.

— Да — потвърди Агнес. — Той е водопроводчик… прощавайте, доставчик на водопроводни системи. Гази в пари. Има осем камиона. Наследи бизнеса от брата на Бил, когато той почина.

— Той ми даде заем — продължи съпругът. — Настоя за втора ипотека на къщата, разбира се. И за голяма лихва. Много по-голяма от тази на банката. Държа се наистина противно. В интерес на истината ние рядко се виждахме… и с него, и с баща му. С брат ми никак не се имахме. Но Грег все пак ни зае пари — никой друг не би го направил. Мислех си, че ще мога да си намеря друга работа, но и досега нищо не е излязло. Сам разбираш, че дойде един момент, в който вече не можех да му плащам вноските и затова престанах да отговарям на обажданията му. Не знаех какво да му кажа. Най-накрая тази вечер той сам дойде у нас, без да ни предупреди. Вдигна страшен скандал. Заплашваше ни, че ще ни вземе къщата, че ще ни изгони на улицата…

— Точно тогава се появи господин Слоан. Надявахме се той да остане. Беше кошмарно да седим и да слушаме как ни обижда и заплашва.

— Слоан каза, че този Грег бил ранен. Нещо като рани от нож.

— Предполагам, че е станал някакъв инцидент в работата му.

— А какво е имал предвид племенникът ви, като е разказал за някаква жена, починала преди няколко години?

Бил кимна и отговори:

— Не ни каза точно какво е имал предвид. — Той погледна към Агнес. — Предполагам, че сигурно става въпрос за неговата приятелка. Тя загина при автомобилна катастрофа и Грег трябваше да се грижи за сина й няколко месеца. Беше доста неприятно — Грег не е най-добрият баща, който човек може да си представи. Най-накрая сестра й взе момчето.

Шерифът се спомни и още нещо, което беше споменал Слоан.

— Той каза, че е чул някакъв шум в другата стая. Сторил му се подозрителен.

Агнес силно се изчерви.

— Беше Санди — каза тя, след като леко се покашля.

— Дъщеря ви?

Последва кимване, но Агнес явно не пожела да продължи.

— Дойде вкъщи с приятеля си — обясни Бил. — Отидоха в стаята й, за да си смени униформата, преди да излязат. И можете да си представите какво са правили… Казах й да се съобразява с нас. Да не идва вкъщи с него, когато и ние сме тук. Обаче на нея изобщо не й пука.

„Значи всичко е било едно голямо недоразумение“ — заключи с горчивина шериф Милс.

— И вие си помислихте, че Грег е убиецът? — засмя се леко Бил. — Това е доста пресилено.

— Изобщо не е пресилено — възрази му шерифът. — Помисли сам. Затворникът е избягал в пет часът. Имал е достатъчно време да открадне кола в Дюран и да стигне до вашата къща.

— Сигурно с така — вдигна рамене Бил.

Шерифът тръгна към вратата и понечи да я отвори.

— Чакай малко, Хал — спря го Бил. — Дюран ли каза?

— Точно така. Там е затворът, от който е избягал онзи психопат.

Бил погледна към Агнес.

— Онзи Слоан не каза ли, че идва тъкмо от Дюран?

— Да, каза. Сигурна съм.

— Наистина ли? — попита шерифът и се върна обратно в стаята. — Какво друго знаете за него?

— Не много. Само, че продавал компютри.

— Компютри ли? — намръщи се шерифът. — По тия места?

— Така каза.

Това беше странно — Хатфийлд едва ли беше най-високотехнологичната зона в щата. Най-близкият магазин за компютри беше на петнайсет мили южно от града.

— Нещо друго? — попита шерифът.

— Беше доста уклончив, като си помисля сега. Почти нищо не каза за себе си. Освен че родителите му били починали.

— Но не изглеждаше особено тъжен от този факт — допълни Агнес.

Слоан беше на същата възраст и със същия ръст като убиеца. И имаше тъмна коса.

По дяволите — наруга се мислено шерифът. — Дори не погледнах шофьорската му книжка, а само визитката му. Може да е убил истинския Слоан и да е откраднал колата му.

— И още нещо. Той каза, че колата му прегряла — продължи да разсъждава на глас Бил. — Един търговец би трябвало да кара нова кола. А да сте чували някоя нова кола да прегрява? Едва ли се случва. И особено пък през нощта.

— О, пресвета Дево — възкликна Агнес, скръствайки ръце от ужас, явно намерила изключение от правилото за богохулстването. — И той беше тук, в къщата ни!

Но умът на шерифа продължи по-нататък в тази обезпокоителна посока. Сега вече осъзна, че Слоан е знаел за блокадата на пътя. Той сам е повредил колата си, повикал е Пътна помощ и едва ли не с валсова стъпка е преминал през блокадата. По дяволите, дори го направи с негова помощ, като му пробута тази история с Грег, само и само за да ги прати за зелен хайвер.

И ние го пуснахме. Той може…

Не!

Шерифът почувства как го присвива стомахът. Беше изпратил Слоан в управлението, където в момента имаше само един човек. Клара! Двайсет и една годишна. Красива.

И която той нарече „моето момиче“ не от някаква колегиална куртоазия, а защото тя в действителност беше негова дъщеря, работеща през ваканцията в управлението.

Той се спусна към телефона на Уилис и позвъни в управлението. Никой не отговори.

Шериф Милс изскочи от къщата, качи се бързо в колата, повтаряйки си като в транс: „О, Господи, не, моля те…“.

Заместникът му също каза една молитва. Но шерифът не я чу. Само се свлече на седалката и затръшна вратата. Десет секунди по-късно полицейската кола вече цепеше нощния въздух, горещ като супа.

 

 

Този път нямаше разузнавателна подготовка.

Шерифът закова спирачки пред управлението, плъзгайки се към кофата за боклук, която падна с трясък и посипа Елм стрийт с празни бутилки и вафлени опаковки.

Заместникът му беше плътно до него със заредена пушка и дръпнат предпазител.

— Какъв е планът? — попита той шефа си.

— Ей такъв — изсъска шериф Милс, блъскайки с рамо вратата, като вдигна оръжието в мига, в който влезе в помещението. Заместникът му го следваше по петите.

Двамата мъже заковаха на място, зървайки двойката в стаята, изненадани в момента, в който надигаха бутилки със студен чай „Аризона“. И Дейв Слоан, и дъщерята на шерифа бяха застинали с широко отворени очи, шокирани от внезапното нахлуване.

Полицаите наведоха пушките си.

— Татко!

— Какво има, шериф? — съвзе се веднага Слоан.

— Аз… — заекна шерифът. — Господин Слоан, мога ли да видя личната ви карта?

Слоан подаде на шерифа шофьорската си книжка. Той разгледа внимателно снимката — нямаше съмнение, че на нея беше Слоан. После Милс с гузно изражение на лицето призна какво е минало през ума му след разговора със семейство Уилис.

Слоан прие новината съвсем добронамерено.

— Може би трябваше да ми поискате книжката още там, шерифе.

— Прав сте. Обаче нещата ми се сториха подозрителни. Когато си им казал, че тъкмо идваш от Дюран…

— Компанията, за която работя, инсталира и поддържа компютрите в затвора. Това е един от големите ми клиенти. — Той бръкна в джоба си и подаде на шерифа заявката. — В тази горещина токовите удари са мор за компютрите. Ако не са загасени както трябва, причиняват куп проблеми.

— О, съжалявам, сър. Трябва да разберете…

— … че имате затворник на свобода. — Слоан отново се засмя. — Значи те са си помислили, че аз съм убиецът… Предполагам, че сега сме квит — след като аз пък помислих, че е Грег.

— Обаждах се от къщата на Уилис — обърна се шерифът към дъщеря си. — Никой не ми отговори. Къде беше?

— О, климатикът спря. С господин Слоан отидохме отзад да видим можем ли да го поправим.

Миг по-късно факсът се включи. Върху листа хартия бе отпечатана снимка на млад мъж с брада и къса, тъмна коса: фотография в профил и анфас на беглеца.

Шерифът го показа на Слоан и Клара и прочете от бюлетина на затвора:

— Името му е Тони Уиндъм. Богаташко дете от Ан Арбър. Наследник на милиони, попечителски фондове, завършил престижно училище… С отличие. Но след това нещо превъртял. Убил шест жени и нито веднъж не показал съжаление за деянията си в съда… Е, няма да мине през Хатфийлд. Път 202 и 17 са единствените пътища, които могат да го изведат от щата. И ние ще проверяваме всяка кола. — После се обърна към заместника си: — Дай почивка на момчетата на пътя.

Отвън шериф Милс показа на Дейв Слоан сервиза, където оправяха неговия шевролет. И отново се качи в колата заедно със заместника си, избърса потта си с влажна кърпичка и пожела „лека нощ“ на търговеца.

— Лека нощ, шерифе — отвърна му Слоан.

 

 

Слоан влезе в „Ърлс аутомотив“ и бързо намери механика, който беше еднакво потен и мръсен.

— Готова е — каза мъжът.

— Какво й беше?

— Капачето се е разхлабило и охладителната течност е изтекла. За такава повреда ми е неудобно да ви взема пари.

— Но все пак ще го направите.

Мъжът свали бейзболната си шапка и избърса потта от челото си с козирката. После пак я сложи.

— Ако не бяхте вие, сега щях да си бъда вкъщи във ваната.

— Прав сте.

— Ще ви взема двайсетачка плюс таксата за превоза с камиона.

При друга ситуация Слоан би се пазарил, но сега искаше час по-скоро отново да потегли. Затова плати и се качи в колата. Запали я и пусна климатика на най-силната степен. Излезе на главната улица и се насочи към изхода на града.

Десет мили източно от Хатфийлд, близо до междущатската магистрала, той се насочи към паркинг с автобусна спирка на „Грейхаунд“. В този час на нощта паркингът беше безлюден. Слезе и отвори багажника.

Поглеждайки вътре, той кимна към младия брадат мъж в затворнически гащеризон. Мъжът премигна болезнено от светлината на лампата над тях и пое дълбоко дъх. Лежеше свит в родилна поза.

— Как си? — попита Слоан.

— Исусе! — изхъхри Тони Уиндъм, въртейки стреснато глава. — Горещо ми е… замаян съм… И всичко ме боли.

— Излез бавно.

Слоан помогна на беглеца да излезе от багажника. Дори с брадата и мократа от пот коса той изглеждаше повече като банкер, отколкото като сериен убиец — въпреки че тези две занимания не се изключваха взаимно, помисли си Слоан.

— Съжалявам — каза търговецът. — Отне повече време, отколкото предполагах, за да дойдат да ме вземат от сервиза. После трябваше да чакам шерифа в полицейското управление.

— Изпих две кварти вода — каза Уиндъм — И още не ми се пикае.

Слоан огледа пустия паркинг.

— На всеки час има автобус към Кливлънд. Тук съм сложил билет и фалшива шофьорска книжка — каза той, като подаде на Уиндъм найлонова торбичка, в която имаше и някои тоалетни принадлежности, и дрехи за преобличане. Убиецът мина зад колата и се преоблече в дънки и тениска с надпис „Зала на славата на рокендрола“. Остави затворническите си дрехи в колата. После клекна и обръсна брадата си с минерална вода, използвайки пръстите си, за да се увери, че е успял добре да махне мустаците си. Когато свърши, събра косата си под бейзболната шапка.

— Как изглеждам?

— Като съвсем нов човек.

— По дяволите — каза младият мъж. — Ти го направи, Слоан. Много си добър.

Търговецът беше срещнал Тони Уиндъм в библиотеката на затвора преди месец, когато ръководеше ъпгрейдването на компютърната система на затвора. Той откри у Уиндъм чар, хъс и страст — същите способности, които бяха направили Слоан първокласен търговец. Двамата си допаднаха. Най-накрая Уиндъм предложи своята оферта за единственото нещо, което Слоан можеше да му продаде — свободата. Нямаше пазарлъци. Слоан определи цената на три милиона — сума, която богатият наследник уреди да бъде преведена в анонимна банкова сметка отвъд океана.

Планът на Слоан беше да изчакат някой от най-горещите дни в годината, и с помощта на компютрите да прекъснат електричеството и охранителната система, симулирайки токов удар. Това щеше да даде възможност на Уиндъм да се прехвърли през оградата. После Слоан щеше да го вземе с колата си, като го скрие в багажника, в който специално бяха пробити дупки, за да влиза въздух и беше оставен голям запас от вода.

Слоан беше предвидил, че щом открият бягството му, по пътищата щяха да бъдат поставени блокади и всяка кола щеше да бъде претърсвана. Затова спря колата си близо до една от малкото къщи край шосе 202 и остави охладителната течност от радиатора да изтече, така че колата му да прегрее. След това възнамеряваше да отиде до къщата с молба да се обади за помощ. Имаше намерение да научи някои неща за обитателите й, така че да може да представи правдоподобна история пред ченгетата за някакви подозрителни действия там и така да отвлече вниманието им, за да не претърсят колата му. Но не беше се надявал на такъв дяволски късмет като този да попадне на лудия водопроводчик Грег.

Разбрах, че няма разлика между живота и смъртта. Никаква. Кво мислиш за това?

Слоан даде на Тони Уиндъм петстотин долара.

Убиецът стисна ръката на Слоан. После се намръщи.

— Предполагам се питаш дали сега, когато съм навън, смятам да се поправя. Дали смятам да продължа да се държа така както преди. С момичетата имам предвид.

Слоан вдигна ръка, за да го спре.

— Аз ще ти дам урок за моята работа, Тони. Щом веднъж сделката е сключена, добрият търговец никога не мисли какво ще прави клиентът му с продукта.

Младият мъж кимна и тръгна към автобусната спирка, като преметна торбата през рамо.

Слоан се качи в служебната си кола и запали. Преди да потегли, отвори папката си и прегледа заявките за утре. Възможностите са добри, помисли си той доволно, включи отново климатика с пълна сила, излезе от паркинга и се насочи на изток да потърси хотел, където да прекара нощта.

— Вярваш ли в Бог, Слоан?

— Не, вярвам в продаването. Ето така стоят нещата за мен.

— Значи тогава такава е и твойта душа.

Дейв Слоан се замисли. Със сигурност е такава. Загрята до 37 градуса.