Джефри Дивър
Преквалифициране на деянието

— Този път ще загубите.

— Така ли? — попита прокурор Дани Трибоу и изучавайки мъжа, който изрече последните думи, се залюля назад в работния си стол.

С петнайсет години по-възрастен и с почти двайсет килограма по-тежък от Трибоу, заподозреният Реймънд Хартман кимна бавно и добави:

— По всички обвинения. Елементарно е.

За да го успокои, адвокатът, седнал до Хартман, докосна рамото на клиента си.

— Сигурен съм, че той няма нищо против един кратък спаринг — обърна се Хартман към него и разкопча сакото си с цвят и наситеност на нощен океан. — Може да го понесе. Пък и аз казвам нещата такива, каквито са.

Истината бе, че Трибоу наистина нямаше нищо против един спаринг. Ни най-малко. Затова мъжът можеше да говори каквото си пожелае. Защото Трибоу нямаше да води по-разпалено делото срещу Хартман заради арогантността му, както и нямаше да се размекне, ако подсъдимият започнеше да плаче и да се разкайва. Но пък от друга страна тридесет и пет годишният прокурор нямаше да се остави да го изпързалят. Той прикова очи в очите на Хартман и каза с тих глас:

— Опитът ми показва, че когато нещата изглеждат твърде ясни на някого, може да се окаже точно обратното. Уверен съм, че съдебните заседатели ще видят фактите по моя начин. Което означава, че вие ще загубите.

Хартман сви рамене и погледна златния си ролекс.

Едва ли се интересува от това колко е часът, предположи Трибоу, но по този начин вместваше странична реплика, че само това негово бижу се равнява на годишната заплата на прокурора.

Е, Дани Трибоу носеше касио и единственото послание, което можеше да породи един поглед върху този часовник гласеше, че тази среща бе напълно пропилян половин час.

Освен обвиняемия, адвокатът му и Трибоу, в кабинета — малък и неугледен какъвто може да се очаква от един прокурор, седяха още двама души. От лявата страна на Трибоу беше неговият млад секретар — симпатичен младеж, наскоро прехвърлил двайсетте. Казваше се Чък Ву и беше блестящ, добросъвестен, а някои отиваха и по-далеч и твърдяха, че той е непоправим служител.

Докато записваше бележките и наблюденията си от срещата в очукания лаптоп, с който никога не се разделяше, Чък се приведе напред. Тракането по клавиатурата беше навик, който влудяваше повечето подсъдими, но върху Рей Хартман явно не оказваше видимо въздействие.

Другият от петимата беше Адел Виамонт — помощник — областен прокурор, назначена преди година за сътрудник на Трибоу в отдела за особено тежки углавни престъпления. Тя беше почти десет години по-възрастна от Трибоу и бе изпитала влечение към правото едва след първата си успешна кариера: отглеждането на двете си момчета близнаци, сега вече тийнейджъри. Умът и езикът на Виамонт бяха толкова остри, колкото беше непоклатима и нейната самоувереност. Сега тя огледа загорялата кожа на Хартман, стегнатия корем, посребрената коса, широките рамене и набития му врат. След това се обърна към адвоката му и попита:

— Е, може ли да приемем срещата с господин Хартман и неговото его за приключена?

Като ученик, изрекъл нещо нелепо пред класа, Хартман глухо и смутено се изсмя. Унижението можеше да бъде оправдано единствено с това, предположи прокурорът, че Виамонт беше жена.

Адвокатът на защитата повтори същото, което говореше през цялото време:

— Клиентът ми не е заинтересован от споразумение между обвинението и защитата, което включва излежаване на наказанието в затвор.

Трибоу прие изявлението му спокойно и повтори като ехо своя неизменен рефрен:

— Това е единственото, господа, което можем да ви предложим.

— В такъв случай клиентът ми иска да отиде на процес. Уверен е, че ще бъде признат за невинен.

За това как точно можеше Хартман да бъде признат за невинен Трибоу нямаше никаква представа. Защото Рей Хартман беше застрелял в главата човек в един неделен следобед миналия март, а прокуратурата притежаваше необорими веществени доказателства — балистична експертиза и прах от барут върху ръката му. Имаше и свидетели, които си спомниха, че са го видели на местопрестъплението, докато търсел жертвата. Имаше и свидетелства за предишни заплахи, отправяни от Хартман към жертвата, както и изявления, показващи намерението му да причини вреда. Имаше мотив. И макар Дани Трибоу винаги да бе предпазлив за изхода на случаите, които разследваше, за този беше толкова сигурен, както никога преди.

И затова опита за последен път:

— Ако приемете убийство от втора степен, ще предложа петнайсет години — каза той.

— Няма начин — отвърна Хартман, надсмивайки се на абсурдността на предложението. — Явно не чухте какво каза моят адвокат — никаква присъда, свързана със затвор. Ще платя глоба. Ще си платя предостатъчно проклетата глоба. Ще върша общественополезен труд. Но не и затвор.

Даниъл Трибоу беше дребен мъж, хладнокръвен и любезен. Папийонка и тиранти биха му прилягали най-добре.

— Сър — каза той, обръщайки се направо към Хартман, — надявам се разбирате, че завеждам срещу вас дело за предумишлено убийство. В този щат това е престъпление с особена тежест и означава, че мога да настоявам за смъртно наказание.

— Това, което аз пък разбирам — отвърта Хартман, — е, че няма особен смисъл да продължавам тази седянка. Очакват ме за работен обяд и, ако ме питате, по-добре е вие, момчета и момичета, да си назубрите закончетата, защото ако мислите, че имате някакъв шанс да ме осъдите, трябва добре да ги знаете.

— Щом така искате, сър. — Трибоу се изправи и стисна ръката на адвоката, но не и на заподозрения.

Адел Виамонт хвърли поглед последователно към адвоката и клиента му, сякаш бяха чиновници, които я бяха излъгали с рестото, и остана седнала, видимо борейки се да се въздържи да изрече това, което чувстваше в момента.

 

 

След като двамата мъже излязоха от кабинета, Трибоу отново се върна на стола си и се завъртя, за да погледне през прозореца към хълмистия пейзаж на предградията — яркозелен в цветовете на настъпващото лято. Започна да си играе разсеяно с единственото произведение на изкуството в стаята: бебешки мобилен телефон с картинки на герои от „Мечо Пух“, закрепен с вакуумна лепенка към горния край на олющения му шкаф за документи. Беше на сина му. Е, някога беше, когато момчето, вече десетгодишно, беше бебе. Когато Дани-младши загуби интерес към телефона, на баща му не му даде сърце да го изхвърли и го донесе тук, в кабинета си. Съпругата му смяташе, че това е едно от онези глупави неща, които мъжът й вършеше понякога, като злощастните му уж забавни „номера“ и маскирането за тържествата на сина им. Трибоу така и не й призна, че иска играчката да е при него поради една-единствена причина: за да му напомня за семейството през дългите седмици, в които се подготвяше за разследване или разследваше дела. Защото тогава му се струваше, че единственото семейство, което има, се състои от съдии, съдебни заседатели, детективи и всякакви други колеги.

— Предлагам му десет години срещу вероятността да го осъдят за убийство от особено тежък характер — каза той замислено, — а той ми разправя, че щял да се пробва! Не го проумявам.

Виамонт поклати глава.

— Не. Не му излизат сметките. Би могъл да излезе след седем години. Но ако загуби по делото за престъпление с особена тежест, а това е твърде вероятно, ще го приспят много бързо.

— Ще кажете ли какъв е отговорът? — чу се мъжки глас откъм вратата.

— Разбира се. — Трибоу се завъртя в стола си и покани с кимване Ричард Мойър, старши окръжен детектив, да влиза. — Само че какъв е точно въпросът?

Мойър поздрави с махване Виамонт и Ву, седна на един от свободните столове и широко се прозина.

— Е, Дик, нима вече се отегчи от нас?

— Уморен съм. Твърде много гадни типове има навън. Както и да е, дочух за какво си говорите — за Хартман. Знам защо няма да приеме споразумението.

— Защо?

— Хартман не може да отиде в „Стафорд“.

По лицата на присъстващите пробяга усмивка. „Стафорд“ беше главният щатски затвор, през който бяха минали цял куп възпитаници на Школата по наказателно право на Дани Трибоу.

— Че на кого му се ходи в затвора? — попита Виамонт.

— Не, не. Тук не става въпрос за желание, а за възможност. Той не може, защото там вече го очакват — подострят дръжките на лъжиците и дялкат оръжия от парчета стъкло.

Мойър обясни, че двама от босовете на организираната престъпност, които Хартман беше издънил, в момента се намират в „Стафорд“.

— Говори се, че Хартман няма да оцелее и седмица вътре — завърши той.

Ето защо бе убил жертвата в това дело — Хосе Валдес. Бедният човечец бе единственият свидетел срещу Хартман в дело за изнудване и ако Хартман беше осъден, щеше да остане в „Стафорд“ най-малко за шест месеца и да бъде убит от бившите си приятели. А това обясняваше хладнокръвното убийство на Валдес.

За това как щяха да посрещнат Хартман в затвора Трибоу не се интересуваше — прокурорът вярваше, че има една простичка задача в живота: да пази сигурността на окръга и с това значително се различаваше от много други свои колеги. Защото те често приемаха твърде лично извършените престъпления и ги преследваха, изпълнени с мъст и ярост. За Дани Трибоу задачата на прокурора не беше да воюва, а да се грижи окръгът му да е сигурен и безопасен. Беше работил с конгресмени и със съдилища за прокарването на закони, които улесняваха издаването на ограничителна заповед срещу съпрузи, които малтретират партньорките си, както и в полза на закони за задължителна присъда за углавно престъпление при трикратно нарушение на закона, за всички, които носят оръжие в близост до училища и църкви и за шофьори, които след употреба на алкохол са отнели човешки живот.

Залавянето на Рей Хартман не беше нищо повече от поредната тухла в стената на закона и реда, на които Трибоу беше изцяло отдаден.

Но присъдата на точно този човек беше много важна. В различни етапи от живота си Хартман беше подлаган на терапия по препоръка на съда и макар винаги да се бе измъквал с диагноза за вменяемост, лекарите бяха заключили, че е близо до състоянието на социопат, тоест индивид, за когото човешкият живот е лишен от стойност. А това със сигурност се отразяваше на начина му на действие. Той беше насилник и бандит от ниско ниво: продаваше свидетелства за американско поданство и впоследствие изнудваше имигранти като Хосе Валдес. Поради тази причина Хартман беше в състояние да застави или убие всеки, който заплашваше да свидетелства срещу него. Никой не беше в безопасност.

— Хартман има пари в Европа — каза Трибоу на ченгето. — Между другото, кой го наблюдава, за да сме сигурни, че няма да се отправи към плажа?

Преди този разговор заподозреният беше освободен срещу гаранция от два милиона долара. Но Трибоу си спомни самоуверения поглед на убиеца, както и думите му „Ще загубите“. В този момент се зачуди дали Хартман не беше изпратил подсъзнателно послание, че възнамерява наказанието му да остане с платената вече гаранция.

Докато си вземаше от курабийките, с които жената на Трибоу беше изпратила съпруга си на работа, детектив Мойър каза:

— Не бива да се тревожим. Хартман си има такива бавачки, че не е за вярване. Две, на пълен работен ден. Само да пресече границата на окръга или да отиде на някое летище и бум, ще се оборудва с белезници. Тези с овесените ядки са ми любими. Ще ми дадеш ли рецептата? — Той отново се прозина.

— Ти не готвиш — отбеляза Трибоу. — Какво ще кажеш Кони да ти приготви една кутия? Така няма да се мъчиш.

— Идеята ти не е лоша.

Ченгето стана и бавно напусна кабинета — трябваше да търси престъпници, които да арестува или пък да намери време, за да поспи.

Чък придружи Виамонт до нейния кабинет, където двамата щяха да прекарат вечерта в подготовка на въпроси за предварителния разпит, както и избора на съдебни заседатели.

Самият Трибоу се зае с обвинителния акт и продължи да планира развоя на процеса. Внимателно бе изучил фактите около убийството на Валдес и реши да повдигне три обвинения срещу Хартман. Гръбнакът на случая — присъдата, която Трибоу желаеше най-силно, беше убийство от първа степен. Това означаваше предумишлено убийство и ако признаеха Хартман за виновен, то той можеше да получи смъртна присъда — наказание, което Трибоу възнамеряваше да препоръча на съда. Но този случай беше трудно доказуем. Щатът трябваше да установи вън от всякакво основателно съмнение, че Хартман е планирал предварително убийството на Валдес, издирил го е и го е убил при обстоятелства, които не показват пристъп на гняв или емоционална нестабилност.

Но имаше още няколко обвинения, включени в обвинителния акт: убийство от втора степен и непредумишлено убийство. Това бяха резерви — така наречените второстепенни обвинения и се доказваха по-лесно от убийството от първа степен. Ако съдебните заседатели например вземеха решение, че Хартман не е планирал предварително убийството, а импулсивно е решил да убие Валдес, все още можеха да го осъдят за убийство от втора степен. За такова престъпление Хартман можеше да получи доживотен затвор, но не и смъртна присъда.

Като резерв прокурор Трибоу включи и обвинението в непредумишлено убийство. При това положение трябваше да докаже единствено, че Хартман е убил Валдес или в състояние на крайна непредпазливост, или под влиянието на силен афект. Това престъпление щеше да се докаже най-лесно и на основата на тези факти съдебните заседатели несъмнено щяха да го осъдят.

През този уикенд тримата обвинители подготвиха и въпросите, които трябваше да зададат на съдебните заседатели, а през следващата седмица се изправиха срещу впечатляващия отбор от юристи на Хартман по време на предварителния разпит. Най-накрая в петък съдебните заседатели бяха призовани, а Трибоу, Ву и Виамонт се завърнаха в кантората, за да посветят почивните дни на подготовката на свидетелите, уликите и веществените доказателства.

Всеки път, когато се чувстваше уморен, всеки път, когато му се искаше да спре, да се върне у дома и да си поиграе с Дани-младши или просто да седи и да пие кафе със съпругата си, прокурор Трибоу си представяше съпругата на Хосе Валдес и си даваше сметка, че тя никога повече нямаше да може да прекара нито миг отново със съпруга си. Тази мисъл не му даваше мира, както и арогантния поглед на Рей Хартман.

Този път ще загубите…

Дани Трибоу преставаше да мечтае и се връщаше към делото.

 

 

Докато учеше в правния колеж, Трибоу се бе надявал на шанса да практикува професията си в готическа съдебна зала, изпълнена с портрети на непреклонни възрастни съдии, ламперия от тъмно дърво и мирис на мрачна справедливост.

Мястото, където упражняваше занаята си обаче, беше ярко осветена зала с нисък таван, препълнена с мебели от светла дървесина, бежови завеси, грозен зелен линолеум и приличаше повече на гимназиална класна стая, отколкото на съдебна зала.

На сутринта на процеса, точно в девет часа, прокурор Трибоу зае мястото си, а от двете му страни застанаха Адел Виамонт — облечена с най-тъмния си костюм, най-бялата си блуза и най-твърдото изражение на лицето си — и Чък Ву, който подготвяше за работа очукания си лаптоп. Около тях бяха подредени стотици документи, веществени доказателства и правни справочници.

От другата страна на пътеката Рей Хартман седеше на своето място. Заобикаляха го четирима скъпоплатени партньори от правната фирма, която беше наел, двама съдружници и цели четири лаптопа.

Неравното съотношение на силите обаче не тревожеше Трибоу ни най-малко. Той вярваше, че е дошъл на този свят, за да въздава справедливост спрямо хората, които вършеха незаконни деяния. Да, някои от тях винаги щяха да бъдат по-богати и щяха да разполагат с по-добри възможности, но такива бяха правилата на играта и Трибоу, като всеки успешен прокурор, ги приемаше. Само слабите и некомпетентни областни прокурори хленчеха срещу несправедливостта на системата.

Забеляза, че Рей Хартман го наблюдава, изричайки безгласно някакви думи. Районният прокурор не можа да разгадае какви бяха те и само тихо се изкашля.

Но Виамонт му преведе:

— Той каза „Ще загубите“.

Трибоу се засмя. Погледна зад гърба си, за да се увери, че залата е пълна и кимна на детектив Дик Мойър, който от години преследваше Хартман. Последва още едно кимване и бегла усмивка, отправени към Кармен Валдес, вдовицата на жертвата. Тя му върна погледа с мълчалив, отчаян вопъл да възмезди този ужасен човек.

„Ще направя всичко по силите си“, отвърна той също така мълчешком.

След това разсилният влезе и извика:

— Внимание, съдът влиза в заседание. Всички заинтересовани страни да пристъпят напред и да бъдат изслушани.

Както винаги досега при тези думи Трибоу потръпна — приемаше ги едва ли не като заклинание, което спуска завеса над реалността и въвежда всички присъстващи в тържествения и загадъчен свят на наказателното право.

Нужната процедура беше извършена и брадатият съдия кимна на Трибоу да започне.

Прокурорът се изправи и произнесе встъпителното си изявление, което беше много кратко. Дани Трибоу вярваше, че лесковата пръчка, която най-ясно насочва към справедливостта в наказателното дело, не се състои в реториката, а в истината, разкрита посредством фактите, които ще представиш на съдебните заседатели.

Затова през следващите два дни той представи свидетел след свидетел, веществени доказателства, таблици и графики.

„Занимавам се професионално с балистични експертизи от двайсет и две години… Извърших три анализа на куршумите, извадени от оръжието на подсъдимия и мога да заявя без всякакво съмнение, че куршумът, с който е убита жертвата, е изстрелян от пистолета на подсъдимия…“

„Продадох това оръжие на мъжа, който седи тук — подсъдимият, Рей Хартман…“

„Жертвата, господин Валдес, е подал оплакване в полицията, че подсъдимият го е изнудвал… Да, това е копие от жалбата…“

„От седем години съм служител в полицията. Бях сред първите, които отидоха на местопрестъплението и аз иззех същото оръжие от това лице, подсъдимия Рей Хартман…“

„Открихме следи от барут върху ръката на подсъдимия Рей Хартман. Количеството и естеството на този прах съответства на характеристиките на следите, които бихме открили върху ръцете на което и да е било лице, произвело пистолетен изстрел по времето, когато е била застреляна жертвата…“

„Жертвата е убита с един изстрел в слепоочието…“

„Да, видях подсъдимия в деня на убийството. Вървеше по улицата до магазина на господин Валдес и го чух да спира и пита няколко души къде може да го намери…“

„Точно така, сър. Видях подсъдимия в деня, когато беше убит господин Валдес. Господин Хартман разпитваше къде може да открие господин Валдес. Палтото му беше разкопчано и видях, че носи оръжие…“

„Преди около месец бях в един бар. Седях до подсъдимия и го чух да казва, че щял да «хване» господин Валдес и «да се погрижи за всичките му проблеми»…“

Като представи всички тези показания, Трибоу установи, че Хартман е имал мотив да убие Валдес; предварително е имал умишлено намерение да го направи; отишъл е да търси жертвата в деня, в който е била застреляна, при това въоръжен; действал е с престъпна безотговорност, като е нападнал мъжа с оръжие и е произвел изстрел, с който е можел да навреди на невинни хора, както и това, че той всъщност е непосредствената причина за смъртта на Валдес.

— Ваша чест, обвинението се оттегля — завърши прокурор Трибоу и се върна на мястото си.

— Стегнато и ясно — отбеляза Чък Ву.

— Шшшш — прошепна Адел Виамонт. — На лош късмет е.

Дани Трибоу не вярваше в късмета. Но затова пък вярваше, че пилетата се броят на есен. Затова се облегна назад и внимателно се заслуша в доводите на защитата.

Най-ловкият от адвокатите на Хартман — същият, който беше в кабинета на Трибоу при злополучното заседание за споразумение между двете страни, първо представи доказателство за разрешително за оръжие, което показваше, че Хартман притежава лиценз за носене на оръжие за самозащита.

Дотук нямаше никакъв проблем, помисли си Трибоу. Беше осведомен за разрешителното.

Но щом адвокатът на Хартман започна да разпитва първия си свидетел — портиера в сградата на Хартман, Трибоу почувства как безпокойството пропълзява в него.

— Случайно да сте виждал подсъдимия в неделя сутринта на тринайсети март?

— Да, сър.

— А случайно да сте забелязал дали носи оръжие?

— Носеше.

„Защо му задава такива въпроси?“, запита се Трибоу. Това само щеше да подкрепи щатското обвинение. Той хвърли поглед към Виамонт, която поклати глава.

— А забелязахте ли го предишния ден?

— Да, сър.

Аха. Трибоу се досети накъде върви защитата.

— Носеше ли оръжие тогава?

— Да. Беше се набъркал в някакви неприятности с бандите във вътрешността на града — опитваше се да открие младежки център, а бандите не бяха съгласни. Често го заплашваха.

Младежки център? Трибоу и Ву си размениха многозначителни погледи. Единственият интерес, който можеше да преследва Хартман с откриването на младежки център, бе място, където да продава наркотици.

— Колко често носеше оръжие у себе си?

— Всеки ден, господине. През всичките три години, откакто работя там.

Никой не би обръщал внимание на нещо всеки ден в продължение на три години. Лъжеше. Хартман беше обработил портиера.

— Имаме проблем, шефе — прошепна Ву.

Имаше предвид следното: ако съдебните заседатели повярваха, че Хартман абсолютно винаги е носел оръжие, този факт щеше да подкопае твърдението на Трибоу, че е взел оръжието със себе си само онзи път — в деня на убийството — с цел да убие Валдес. Поради тази причина съдебните заседатели можеха да заключат, че Хартман не е планирал убийството, което щеше да елиминира елемента на умисъл в случая, а по този начин и обвинението за убийство от първа степен.

Но ако показанията на портиера застрашаваха делото за убийство от първа степен, то със следващия свидетел — мъж, облечен в скъп делови костюм, рискуваха напълно да го разрушат.

— Сър, не познавате подсъдимия, нали?

— Не. Никога не съм имал нищо общо с него. Никога не съм го виждал.

— Никога не ви е давал нищо, не ви е предлагал пари или някакви други облаги?

— Не, сър.

„Лъже“, инстинктивно си помисли Трибоу. Свидетелят произнасяше репликите си като посредствен актьор в треторазредна пиеса.

— Чухте ли свидетелят на обвинението да казва, че ще „хване“ жертвата и ще се погрижи за всичките му проблеми.

— Да, сър.

— Бяхте близо до подсъдимия и до този свидетел, когато се предполага, че се е провел този разговор, така ли е?

— Да, сър.

— Къде се случи това?

— В ресторант „Сибела“ на булевард „Уошингтън“, сър.

— Разговорът същият ли беше, както го описа свидетелят?

— Не. Сигурен съм, че свидетелят на обвинението не е разбрал правилно. Вижте, аз седях на съседната маса и чух господин Хартман да казва: „Ще хвана Валдес да се заеме с някои от проблемите ми в латиноамериканската общност“. Предполагам, че свидетелят не е чул добре или нещо подобно.

— Разбирам — обобщи адвокатът с обигран глас. — Той е възнамерявал да хване Валдес, за да се погрижи за някакви проблеми?

— Да, сър. След това Хартман каза: „Хосе Валдес е добър човек и аз го уважавам. Иска ми се да обясни на общността, че съм загрижен за благополучието им“.

Чък Ву изрече безмълвно проклятие.

Адвокатът се съсредоточи върху последните думи на свидетеля.

— Значи господин Хартман е бил загрижен за благополучието на латиноамериканската общност?

— Да, много. Господин Хартман наистина беше много търпелив с него. Макар че Валдес започна да разпространява всички онези слухове, нали знаете.

— Какви слухове? — попита адвокатът.

— За господин Хартман и съпругата на Валдес.

Зад гърба си Трибоу чу как вдовицата на жертвата ахна от смайване.

— Какви точно бяха тези слухове?

— Валдес си беше наумил, че господин Хартман се среща с жена му. Знам, че не беше така, но Валдес беше убеден. Той си беше малко… нали се сещате… чалнат. Смяташе, че повечето мъже, нали разбирате, се срещат с жена му.

— Възразявам — отсече Трибоу.

— Нека перифразирам. Какво ви е казвал господин Валдес за господин Хартман и съпругата си?

— Каза, че Хартман ще си получи заслуженото заради тази връзка — искам да кажа, предполагаемата връзка.

— Възразявам — извика отново Трибоу.

— Отхвърля се заради показания, основани на слухове — произнесе се съдията. — Възражението се приема.

Трибоу хвърли поглед към вдовицата на Валдес, която невярващо клатеше глава. По бузите й се стичаха сълзи.

— Свидетелят е ваш — обърна се адвокатът от защитата към Трибоу.

Прокурорът даде всичко от себе си, за да открие пукнатини в разказа на свидетеля. Смяташе, че се справи добре. Но голяма част от показанията се основаваха на предположения и лично мнение, така че успя да направи много малко, за да го дискредитира.

Върна се на стола си.

„Успокой се“, каза си Трибоу и остави химикалката, която не беше спрял да премята в ръце. Обвинението за убийство от втора степен все още беше непокътнато и валидно. Единственото, което трябваше да установят беше, че Хартман наистина е убил Валдес — както Трибоу вече беше доказал — и че в последния момент е решил да го убие.

Адвокатът от защитата призова още един свидетел.

Той беше латиноамериканец и имаше вид на добродушен старец — оплешивяващ и закръглен. Имаше доброжелателно лице. Името му беше Кристос Абрего и се описа като добър приятел на подсъдимия.

Трибоу обмисли казаното и заключи, че опасенията на съдебните заседатели за потенциалните пристрастия на Абрего щяха да натежат над факта, че заподозреният, както изглежда, имаше „добри приятели“ сред малцинствената общност (пълна лъжа, разбира се; Хартман, който беше англо-американец, възприемаше малцинствата не като приятели, а само като златна възможност за изнудване и лихварство).

— Чухте свидетелят на обвинението да твърди, че господин Хартман е отишъл да търси господин Валдес в деня на трагичната стрелба, нали?

— Трагична ли? — прошепна Ву. — От неговите уста звучи така, сякаш е било злополука.

— Да, сър — отвърна свидетелят на въпроса на адвоката.

— Можете ли да потвърдите, че господин Хартман е отишъл да търси господин Валдес в деня на стрелбата?

— Да, сър, истина е. Господин Хартман наистина отиде да го търси.

Трибоу се наведе напред. Накъде биеше той?

— Можете ли да обясните какво се случи и какво видяхте?

— Да, сър. Бях на църква с господин Хартман…

— Извинете ме — каза адвокатът. — На църква ли?

— Да, ние двамата ходим в една и съща църква. Е, той ходеше по-често от мен. Ходеше поне два пъти седмично. Понякога и по три пъти.

— Братко — подхвърли Адел Виамонт, обзета от гняв.

Трибоу преброи на мига четири разпятия, които висяха от вратовете на съдебните заседатели. Отбеляза и факта, че нито един от тези мъже и жени не повдигна иронично вежда при неоснователната забележка за благочестивостта на подсъдимия.

— Моля, продължете, господин Абрего.

— Отбих се в „Старбъкс“ с господин Хартман, взехме си кафе и седнахме отвън. После той попита няколко човека дали са виждали Валдес, защото той често виси в „Старбъкс“.

— Знаете ли защо подсъдимият е искал да види Валдес?

— Искаше да му даде една игра, която беше купил за детето на Валдес.

— Какво? — прошепна шокирано вдовицата, която седеше зад Трибоу. — Не, не, не…

— Подарък, нали знаете. Господин Хартман обича децата. И искаше да я даде на Валдес за момченцето му.

— Защо е искал да даде подарък на господин Валдес?

— Каза, че иска да изглади нещата с Валдес — отвърна Абрего. — Беше му мъчно, че този човек има подобни налудничави приумици за него и съпругата му и се тревожеше, че момченцето може да дочуе нещо и да си помисли, че е вярно. Затова си мислеше, че един подарък за детето може да разчупи леда помежду им. След това щеше да говори с Валдес и да се опита да го убеди, че греши.

— Продължавайте, сър. Какво се случи след това?

— След това господин Хартман видя Валдес пред магазина му, стана от масата и отиде при него.

— И после?

— Рей махна на Валдес и му каза „Здрасти“ или нещо такова. Не си спомням точно. Нещо приятелско като „Как я караш?“. И се опита да му подаде торбичката с подаръка, но Валдес я отблъсна и започна да му крещи.

— Знаете ли какво точно крещяха?

— Валдес говореше какви ли не безумни неща. „Знам, че от пет години се срещаш с жена ми“. Което беше налудничаво, защото Валдес се премести тук едва миналата година.

— Не! — извика вдовицата. — Всичко това е лъжа!

Съдията удари с чукчето, макар и с известна вялост, което предполагаше, че съчувства на жената.

Трибоу въздъхна от отвращение. Тук защитата беше представила мотив, с който намекваше, че Валдес, а не Хартман е бил нападателят в схватката същия ден.

— Убеден съм, че не беше истина — каза свидетелят на адвоката от защитата. — Господин Хартман никога не би направил подобно нещо. Той беше много религиозен.

Вече втора препоръка за архангел Реймънд К. Хартман, отбеляза Трибоу.

След това съдията попита:

— А вие видяхте ли какво се случи след това?

— Всичко ми беше като в мъгла, но видях как Валдес сграбчи нещо — метална тръба или парче дърво — и замахна с него към господин Хартман. Той се опита да се отдръпне, но нямаше къде да отиде — бяха в една тясна уличка. Накрая изглеждаше, че Валдес всеки момент ще пръсне главата на господин Хартман. Тогава той извади оръжието си. Искаше само да сплаши Валдес…

— Възразявам. Свидетелят не може да знае какви са били намеренията на подсъдимия.

— С какво впечатление останахте, господин Абрего, за намеренията на господин Хартман?

— Изглеждаше, че само иска да сплаши Валдес. Валдес замахна още няколко пъти към него с тръбата, но господин Хартман така и не стреля. Тогава Валдес го сграбчи за ръката и двамата започнаха да се борят за оръжието. Господин Хартман викаше на хората да залегнат и крещеше на Валдес: „Пусни! Пусни! Някой ще пострада“.

Което съвсем не беше белег за безразсъдното поведение или състоянието на афект, които Трибоу трябваше да покаже при доказването на обвинението за непредумишлено убийство.

— Господин Хартман беше много смел. Искам да кажа, че все пак можеше да избяга и да се спаси, но се тревожеше за очевидците. Такъв си беше, винаги се тревожеше за другите — особено за децата.

Трибоу се зачуди кой точно беше написал сценария. Може би самият Хартман, предположи той.

— След това се наведох, защото си помислих, че ако Валдес се добере до оръжието, ще започне да стреля като обезумял. Уплаших се. Чух изстрел и когато станах от земята, видях, че Валдес е мъртъв.

— Какво правеше подсъдимият?

— Беше коленичил и се опитваше да помогне на Валдес. Спираше кръвта, така изглеждаше, и викаше за помощ. Беше много потресен.

— Нямам повече въпроси.

При кръстосания разпит Трибоу отново се опита да намери пукнатини в показанията на Абрего, но тъй като бяха хитро скроени („Всичко ми беше като в мъгла…“, „Не съм сигурен…“, „Такива слухове се носеха…“) нямаше нищо конкретно, с което да дискредитира свидетеля. Все пак прокурорът пося семенцата на съмнението в главите на съдебните заседатели, като попита няколко пъти дали Хартман е платил по някакъв начин на свидетеля и дали е заплашвал него или семейството му. Но мъжът, разбира се, отрече.

След това защитата призова лекар, чиито показния бяха кратки и ясни.

— Докторе, докладът на съдебния лекар показва, че жертвата е застреляна с един изстрел в страничната част на главата. Вече чухте показанията на основния свидетел, че двамата мъже са се борили лице в лице един срещу друг. Как може да бъде застреляна жертвата при това положение?

— Много просто. Изстрел в страничната част на главата би бил възможен, ако господин Валдес извърне глава от оръжието, докато упражнява натиск върху спусъка, надявайки се да уцели господин Хартман.

— Следователно вие твърдите, че господин Валдес сам се е застрелял.

— Възразявам — намеси се Трибоу.

— Приема се.

— От вашите думи разбирам, че е възможно господин Валдес да е извърнал глава, докато самият той е дръпнал спусъка на оръжието и това е довело до собствената му смърт, така ли? — попита адвокатът.

— Точно така.

— Нямам повече въпроси.

Трибоу попита лекаря как така съдебният лекар не е открил следи от барут по ръцете на Валдес, каквито щяха да бъдат налице, ако той сам е произвел изстрел, докато по ръцете на господин Хартман е имало такива следи.

— Много просто — отговори лекарят. — Ръцете на господин Хартман са покривали ръцете на господин Валдес, затова барутният прах е полепнал само по тях.

Съдията освободи свидетеля и Трибоу се върна на мястото си, като хвърли поглед към каменното лице на подсъдимия, който също му отвърна с поглед.

Ще загубите…

Само преди миг Трибоу не си беше и помислил, че това е възможно, но сега съществуваше реална опасност Хартман да се измъкне.

След това адвокатът от защитата призова последния си свидетел: самият Реймънд Хартман.

Показанията му представиха история идентична на разказаните вече от другите свидетели и подкрепиха тезата, че винаги е носел оръжието със себе си, че Валдес имал странна приумица за Хартман и съпругата си, че не е изнудвал никого през живота си, че е купил подарък за момченцето на Валдес, че е искал да привлече пари за латиноамериканската общност с помощта на Валдес, че схватката е протекла точно така, както я описа свидетелят… Макар че добави и епилог — направил дишане уста в уста на Валдес.

После продължи, хвърляйки поглед към четиримата съдебни заседатели латиноамериканци и към двамата афроамериканци:

— Истина е, че имам много неприятности. Но това е защото се опитвам да подпомогна бизнеса на хората от малцинствата. Поради необясними за мен причини полицията, градската и щатската управа спъват всяко мое действие в тази посока. И ето го резултатът — накрая нараних един от онези хора, на които се опитвах да помогна. — Той заби печално поглед в пода.

Въздишката на Адел Виамонт се чу из цялата заседателна зала и принуди съдията да й отправи гневен поглед.

Адвокатът благодари на Хартман и се обърна към Трибоу:

— Свидетелят е ваш.

— Какво ще правим, шефе? — прошепна Ву.

Трибоу погледна към екипа си. И Ву, и Адел бяха работили неуморно по това дело, затова разбираше тяхното разочарование. След това погледна назад към Кармен Валдес, чийто живот беше преобърнат по такъв ужасен начин от мъжа, който седеше на свидетелското място, съзерцавайки кротко обвинителите и хората в залата.

Трибоу придърпа по-близо до себе си лаптопа на Чък Ву и прехвърли бележките, които си бе водил младият мъж по време на процеса. Известно време чете, след което бавно се изправи и се приближи до Хартман.

С любезния тон, който беше негова запазена марка, той попита:

— Господин Хартман, само едно нещо ми е любопитно.

— Да, сър? — попита убиецът също толкова любезно. Беше обучен добре от адвокатите си, които несъмнено му бяха подчертали в никакъв случай да не дава израз на тревога или гняв на свидетелското място.

— Играта, която взехте за сина на господин Валдес.

Очите на Хартман трепнаха.

— Да? Какво за нея?

— Каква беше?

— Едно от онези малки видео игри. „Геймбой“.

— Беше ли скъпа?

Последва усмивка, издаваща любопитство.

— Да, доста скъпа. Но исках да направя нещо хубаво за Хосе и за детето му. Чувствах се зле, задето баща му е толкова луд…

— Отговорете на въпроса — прекъсна го Трибоу.

— Струваше около петдесет-шестдесет долара.

— Откъде я купихте?

— От един магазин за играчки в търговския център. Не помня името му.

Трибоу се считаше за доста добър детектор на лъжата и веднага разбра, че в момента Хартман се цели в тъмното — вероятно беше видял някаква реклама за „Геймбой“ тази сутрин. Но се усъмни, че съдебните заседатели ще са на същото мнение. За тях Хартман оказваше съдействие и любезно отговаряше на странните въпроси на прокурора.

— Какво представлява тази игра?

— Възразявам — извика адвокатът. — Каква е връзката със следствието?

— Ваша чест — каза Трибоу, — опитвам се да установя отношението между подсъдимия и жертвата.

— Продължете, господин Трибоу, но не мисля, че е необходимо да знаем в каква опаковка е била играчката.

— Всъщност, сър, тъкмо възнамерявах да задам този въпрос.

— Е, недейте.

— Добре, няма. А сега, господин Хартман, какво точно правеше тази игра?

— Не знам — стреляш по космически кораби или нещо такова.

— Играхте ли с нея, преди да я дадете на господин Валдес?

С ъгълчето на едното си око видя как Виамонт и Ву си размениха разтревожени погледи, питайки се какво, по дяволите, си беше наумил техният шеф.

— Не — отговори Хартман. За първи път откакто беше застанал на свидетелското място той изглеждаше изнервен. — Не си падам по игрите. Както и да е, беше подарък. Нямаше да го разопаковам, преди да го дам на момчето.

Трибоу кимна, повдигайки вежда и продължи разпита.

— На сутринта, в деня, когато беше застрелян Хосе Валдес, носехте ли тази игра със себе си, когато излязохте от дома си?

— Да, сър.

— В торбичка ли беше?

Хартман се замисли.

— Да, но я сложих в джоба си. Не беше толкова голяма.

— Значи ръцете ви са били свободни?

— Предполагам. Вероятно.

— И кога излязохте от дома си?

— Някъде към единайсет без двайсет. Службата беше в единайсет.

— В коя църква? — попита Трибоу.

— В „Свети Антъни“.

— И отидохте направо там? С играта в джоба си?

— Да, точно така.

— И играта беше с вас в църквата?

— Да.

— Но никой не я е видял, защото е била в джоба ви.

— Предполагам, че е било така — отвърна той все още любезно, без да дава израз на тревогата си.

— И когато си тръгнахте от църквата, сте вървели по улица „Мейпъл“ към „Старбъкс“ в компанията на предишния свидетел, господин Кристос Абрего?

— Да, точно така.

— И играта все още е била в джоба ви?

— Не.

— Не е ли?

— Не. Тогава я извадих и я носех в торбичката.

Трибоу се извъртя, за да се изправи лице в лице с него и попита с пронизителен глас:

— Не е ли истина, че играта всъщност не е била у вас в църквата?

— Не — каза Хартман, премигвайки от изненада, но с все същия равен и нисък глас. — Това изобщо не е вярно. През целия ден играта беше с мен. Докато не ме нападна Валдес.

— Не е ли истина, че сте си тръгнал от църквата, върнал сте се у дома, взел сте играта и сте продължил с колата си към „Старбъкс“?

— Не, нямаше да ми стигне времето да се прибера у дома след църквата и да взема играта. Службата свърши на обяд. Отидох в „Старбъкс“ след около десет минути. Казах ви, къщата ми е само на двайсет минути път от църквата. Може да проверите в картата. Отидох направо от „Свети Антъни“ в „Старбъкс“.

Трибоу отмести поглед от Хартман към лицата на съдебните заседатели. След това погледна към вдовицата на предния ред, която тихо плачеше. Видя озадачените лица на двамата си колеги. Видя как присъстващите се споглеждаха — всички очакваха той да стовари някаква гениална бомба, с която да издърпа килимчето изпод показанията на Хартман и да го изобличи като лъжец и убиец, какъвто всъщност беше.

Трибоу си пое дълбоко въздух и каза:

— Нямам повече въпроси, Ваша чест.

За миг настъпи тишина. Дори съдията се намръщи и като че ли искаше да попита дали прокурорът е сигурен, че иска да направи точно това. Но се задоволи само да попита адвоката от защитата:

— Разполагате ли с други свидетели?

— Не, сър. Защитата се оттегля.

 

 

Единствената причина за съществуването на съдебните заседатели е, че хората лъжат. Ако всички казваха истината, съдията можеше просто да попита заподозрения Реймънд К. Хартман дали е планирал и извършил убийството на Хосе Валдес и той да отговори с „да“ или „не“. Това щеше да бъде всичко.

Но хората, разбира се, не казват истината, затова съдебната система разчита на съдебните заседатели да наблюдават очите и устните, ръцете и позите на свидетелите, да слушат внимателно фактите и да отсъдят кое е истина и кое не.

Съдебните заседатели по делото Щатът срещу Хартман отсъстваха само два часа — време, през което Трибоу и неговите помощници се укриха в ресторантчето в сградата срещу съда. На масата цареше непривична тишина. Част от нея можеше да се отдаде на неловкото чувство, ако не и срам от необяснимата поредица от въпроси на Трибоу за детската игра, която Хартман беше купил за сина на жертвата. По всяка вероятност и двамата си мислеха, че дори опитните прокурори понякога се объркваха и се дънеха и че бе добре, че тази издънка стана по време на дело, което явно не можеше да бъде спечелено.

Когато се излегна в грозноватия оранжев стол от плексиглас, очите на прокурор Дани Трибоу бяха затворени. В съзнанието му отново изплува хладнокръвното и арогантно поведение на Хартман и твърденията на свидетелите, че не са били заплашвани или подкупвани от заподозрения. Трибоу не беше сигурен само в едно — дали свидетелите лъжеха, защото са били заплашени или пък защото им е било платено. Все пак трябваше да признае, че думите им звучаха твърде правдоподобно. Можеше да се предположи, че същото се отнасяше и за съдебните заседатели. Но Трибоу хранеше огромен респект към съдебната система и към съдебните заседатели като цяло и затова реши, че точно в този момент, седнали в малката конферентна зала зад съда, те спокойно можеха да стигат до заключението, че Хартман е излъгал и е принудил свидетелите също да излъжат.

И че е виновен по убийство от първа степен.

Но когато отвори очи и огледа лицата на Адел Виамонт и Чък Ву, по обезсърченото им изражение разбра, че съществува и друга възможност — справедливостта в този процес да не възтържествува.

— Добре — каза Виамонт, — няма да спечелим по предумишлено убийство. Но да не забравяме, че разполагаме с още две възможности. Дори присъда в непредумишлено убийство е добър изход.

„Трябва ли?“, помисли си Трибоу. Не смяташе, че подобна дума някога изобщо е могла да се приложи спрямо решението на съдебните заседатели, защото защитата беше представила случаят като смърт поради злополука.

— Да не забравяме и чудесата — каза Ву с младежки ентусиазъм.

В този миг мобилният телефон на Трибоу иззвъня. Беше разсилният с новината, че съдът отново се свиква.

— Съдебните заседатели са взели доста бързо решението си — отбеляза Ву. — Това добро ли е, или лошо?

Трибоу допи кафето си.

— Да вървим и ще разберем.

 

 

— Дами и господа съдебни заседатели, достигнахте ли до решение за присъда?

— Да, Ваша чест.

Старши съдебният заседател, мъж на средна възраст с карирана риза и тъмен памучен панталон, подаде лист хартия на пристава, който го връчи на съдията.

Трибоу не откъсваше очи от очите на Хартман, но убиецът седеше облегнат във въртящия се стол със спокойно изражение. Почисти нокътя си с кламер. Дори и да беше разтревожен за изхода на процеса, не го показваше.

Съдията безмълвно прочете написаното на листа и огледа съдебните заседатели.

Трибоу се опита да отгатне решението по изражението на съдията, но не успя.

— Подсъдимият да се изправи.

Хартман и адвокатът му станаха.

Съдията подаде листа на разсилния, който зачете:

— По делото Народът срещу Реймънд К. Хартман. По първото обвинение — убийство от първа степен, съдебните заседатели намират подсъдимия за невинен. По второто обвинение — убийство от втора степен, съдебните заседатели намират подсъдимия за невинен. По третото обвинение — непредумишлено убийство, съдебните заседатели намират подсъдимия за невинен.

За миг в залата настъпи пълна тишина, нарушена само от шепота на Хартман: „Да!“, придружен от победоносно вдигане на юмрук във въздуха.

Съдията, явно отвратен от присъдата, удари с чукчето и каза:

— Без подобни жестове, господин Хартман. — След това рязко добави: — Обърнете се към разсилния, за да си получите обратно паспорта и гаранцията. Надявам се, че ако отново повдигнат обвинения срещу вас, ще се явите в моята съдебна зала. — Последва още един гневен удар с чукчето. — Съдът се разпуска.

В съдебната зала едновременно избухнаха стотици разговори. Във въздуха се чувстваше нескрит гняв и неодобрение.

Хартман игнорира всички забележки и яростни погледи и стисна ръцете на адвокатите си. Няколко от най-близките му приятели отидоха при него и го запрегръщаха. Трибоу ясно забеляза как Хартман и Абрего, който беше припявал псалми в негова защита, си размениха усмивки. Трибоу, Виамонт и Ву официално си стиснаха ръце — такава беше традицията на прокурора след произнасяне на присъдата, била тя добра или лоша. След това Трибоу отиде при Кармен Валдес, която се беше свила на пейката и тихо плачеше. Областният прокурор я прегърна.

— Съжалявам — каза той.

— Направихте всичко по силите си — отвърна жената и кимна към Хартман. — Предполагам, че такива хора… много лоши хора… не играят по правилата. И тогава няма какво да направите. Понякога се знае, че те ще спечелят.

— Следващият път — каза Трибоу.

— Следващият път — прошепна тя цинично.

Когато прокурорът видя, че Хартман се отправя към предната врата на съдебната зала, се обърна и прошепна няколко думи на детектив Мойър, който избърза и пресече пътя му.

— Само за секунда, Хартман — каза Трибоу.

— Добър опит, прокуроре — каза мъжът, който явно не се вместваше в рамките на общоприетото. Замълча за миг и продължи: — Жалко, че не ме послушахте. Казах ви, че ще загубите.

Един от адвокатите му подаде плик. Хартман го отвори и извади паспорта си.

— Сигурно ви е струвало доста, за да подкупите свидетелите — дружелюбно каза Трибоу.

— О, не бих направил подобно нещо — намръщи се Хартман. — Това е престъпление. И вие би трябвало много добре да го знаете.

Виамонт насочи пръст към него и каза:

— Все някъде ще се препънете и ние ще сме там, когато това се случи.

— Не и освен ако не се преместите в Южна Франция — спокойно й отвърна Хартман. — Заминавам следващата седмица. Каня ви на гости.

— За да подпомагате местната малцинствена общност в Сен Тропе, предполагам — каза Ву.

Хартман се усмихна, след това се обърна към вратата.

— Господин Хартман — каза Трибоу. — Само още нещо.

Убиецът се обърна.

— Какво?

Трибоу кимна към детектив Дик Мойър, който пристъпи напред, спря се и втренчи студено очи в Хартман.

— Желаете ли нещо, полицай? — попита убиецът.

Мойър грубо сграбчи Хартман и му сложи белезници.

— Ей, какво правите, по дяволите?

Абрего и двама от телохранителите на Хартман пристъпиха напред, но в този момент няколко други полицаи се изправиха до Трибоу и Мойър.

Адвокатът на Хартман си проправи път до предните редици на тълпата.

— Какво става тук?

Мойър не му обърна никакво внимание и каза:

— Реймънд Хартман, арестувам ви за нарушение по щатския наказателен кодекс, параграф осемнайсет, точка три едно Б. Имате правото да мълчите и право на адвокат. — Той продължи да чете правата с твърде монотонен глас, предвид суматохата, която цареше наоколо.

Хартман изсъска на адвоката си:

— Защо, по дяволите, го оставяш да върши това? Направи нещо!

Подобно отношение към адвокат беше недопустимо, но в този момент той не му обърна внимание.

— Клиентът ми беше оправдан по всички обвинения, господа.

— Всъщност не по всички обвинения — каза Трибоу. — Имаше едно, което не повдигнах срещу него. Параграф осемнайсет, точка три едно.

— Какво, по дяволите, е това? — изрева Хартман.

Адвокатът му поклати глава.

— Не знам.

— Не си адвокат, а един никаквец! Как така не знаеш?

— Това е закон, според който носенето на оръжие в обсег от сто метра от сградата на училище е углавно престъпление — каза Трибоу. — Това важи и за неделните училища. — После добави със скромна усмивка: — Самият аз сътрудничих на щатското законодателство за прокарването на този параграф.

— О, не — промърмори адвокатът от защитата.

Хартман се намръщи и каза заплашително:

— Не може да го направите. Твърде късно е. Процесът приключи.

— Може, Рей — каза адвокатът. — Това е различно обвинение.

— Не може да го докаже — изсъска Хартман. — Никой не е видял да съм с оръжие. Нямаше никакви свидетели.

— В интерес на истината трябва да отбележа, че има един свидетел. А него не можете да подкупите или да го заплашите.

— Кой е той?

— Вие самият.

Трибоу отиде до компютъра, на който Чък Ву бе записал голяма част от показанията и зачете:

— „Не, нямаше да ми стигне времето да се прибера у дома след църква и да взема играта. Службата свърши на обяд. Отидох в «Старбъкс» след около десет минути. Казах ви, къщата ми е само на двайсет минути път от църквата. Може да проверите. Отидох направо от «Свети Антъни» в «Старбъкс».“

— Какво общо има всичко това? Какво общо има проклетата игра?

— Играта не е от значение — обясни Трибоу. — Същественото е, че казахте, че не сте имал време да се отбиете вкъщи между напускането на църквата и пристигането ви в „Старбъкс“. Това означава, че оръжието трябва да е било у вас в църквата. А тя е непосредствено до неделното училище. — Прокурорът обобщи: — Признахте под клетва, че сте нарушил параграф осемнайсет, точка три едно. Записът на този компютър ще се използва като веществено доказателство при следващия процес. А това на практика означава автоматично постановяване за виновен.

— Добре, добре — каза Хартман. — Ще си платя глобата. Трябва да се разкарам от тук. Ще платя веднага.

Трибоу погледна към адвоката от защитата.

— Няма ли да му кажете останалата част от параграф осемнайсет, точка три едно?

Адвокатът поклати глава.

— Това е углавно престъпление с ефективен срок на излежаване, Рей.

— Какво, по дяволите, е това?

— Наказва се със задължително излежаване на присъдата. Минимум шест месеца, максимум пет години.

— Какво? — В очите на убиеца блесна ужас. — Но аз не мога да отида в затвора. — Той се обърна към адвоката си и го сграбчи за ръката. — Казах ти го. Там ще ме убият. Не мога! Направи нещо! Изработи си проклетия хонорар, мързеливо копеле такова!

Адвокатът отблъсна ръката му.

— Знаеш ли какво, Рей? Защо не разкажеш историята си на новия си адвокат. А аз ще си потърся клиенти от по-висока класа. — Мъжът се обърна и излезе през въртящата се врата.

— Чакай!

Детективът и още двама полицаи отведоха Хартман, който крещеше в знак на негодувание.

След няколко поздравления от страна на полицаите и зрителите в залата, Трибоу и екипът му се върнаха на прокурорското място и започнаха да подреждат документите, няколкото томчета юридическа литература и компютрите. Трябваше да се опакова огромен масив от материали. Правото в крайна сметка не е нищо повече от думи.

— Шефе, беше много ловко изпипано — каза Чък Ву. Явно беше възхитен от случилото се. — Накара го да се съсредоточи изцяло върху видеоиграта и така забрави за оръжието.

— В един момент сметнахме, че си превъртял — допълни Виамонт.

— Но нямаше да ти кажем нищо — каза Ву.

— Хайде да вървим да празнуваме — подкани ги Виамонт.

Трибоу отказа. Искаше да се прибере при жена си и детето. През последните няколко дни се беше отдал напълно на работата си и желанието му да бъде заедно с тях бе по-силно от това да полее победата. Затова привърши с опаковането на документите по делото и се приготви да напусне залата.

— Благодаря ви — чу се женски глас.

Трибоу се обърна и видя вдовицата на Хосе Валдес. Беше застанала пред него. Той кимна. Жената като че ли се помъчи да каже още нещо, но само стисна ръката на прокурора и заедно с друга, по-възрастна жена излезе от празната съдебна зала.

„Предполагам, че такива хора… много лоши хора… не играят по правилата. И тогава няма какво да направите. Понякога се знае, че те ще спечелят…“

Но това означава и че понякога няма да спечелят.

Дани Трибоу хвана най-големия от пакетите документи и заедно с помощниците си напусна съдебната зала.