Джефри Дивър
Момичето в тунела

— Извинете, че ви безпокоя толкова рано, сър.

В шест часа сутринта разтревоженият Рон Баджет, замаян от ранния час, премигна срещу мъжа, който стоеше на прага му, облечен в костюм и с полицейска значка в ръка.

— Аз съм полицай Лари Перило.

— Какво има, полицай?

— Вие ли сте собственик на сградата на Хумболт стрийт №77?

— Точно така. Моята компания е на този адрес. — Рон Баджет усети как нова тръпка на безпокойство преминава през него. Преди три минути се чувстваше изтощен и замаян. Сега беше напълно буден. — Да няма пожар?

С коремче и оредяла коса като повечето мъже на средна възраст, Рон пристегна колана на бежовия си халат и се прокашля.

Беше хладно септемврийско съботно утро и двамата мъже стояха на прага на дома на Рон — поостаряла къща в колониален стил в предградията, която още не се беше отървала от следите, оставени от децата на предишния собственик, които очевидно бяха тичали, скачали и удряли по всяко достъпно място. Затова Рон и жена му прекарваха по-голямата част от свободното си време в ремонтиране.

— Не, господине, с офиса всичко е наред. Но се надяваме да ни помогнете. Нали знаете онази стара сграда зад вашата, от другата страна на паркинга?

— Дето ще я събарят ли?

— Точно така.

Сандра, съпруга на Рон от осемнайсет години, разтревожена се появи на вратата. Носеше син пеньоар на баклавички и пантофи. Косата й беше разчорлена, а лицето й имаше онова сънливо сутрешно изражение, което Рон все още намираше привлекателно, дори след осемнайсетгодишен брак.

— Какво има, скъпи?

— Някакъв проблем със старата сграда зад офиса. — Той представи съпругата си на полицая.

— А, онази, която се канят да разрушат ли? — Сандра, която в момента работеше на свободна практика, беше помагала цяла седмица на Рон при пренасянето му в новия офис. Един ден, докато бяха при задната товарна рампа, тя дори спомена, че старата сграда изглежда опасна.

— Точно така, госпожо — потвърди полицай Перило и добави: — Изглежда вчера вечерта една студентка от Сити колидж е минала напряко през дворното място отзад. Част от сграда се е срутила. В този момент младото момиче е заклещено в един от тунелите за доставки, които са свързвали фабриките със складовите помещения в този квартал.

— Господи! — прошепна Сандра.

— Но е жива, нали? — попита Рон.

— Засега. Чуваме я да вика за помощ, но изглежда губи сили.

Жена му поклати глава. Рон и Сандра имаха седемнайсетгодишна дъщеря, която учеше във Вашингтон и жената явно си представяше собственото си дете наранено или заклещено. Никой не е способен да изпита по-голямо съчувствие към дете в беда от хора, които имат собствени деца.

Полицаят погледна към сутрешния вестник в найлонова опаковка, хвърлен на тревата наблизо. Той го вдигна, извади го от опаковката и им показа водещото заглавие: „Може ли да бъде спасено момичето в тунела?“.

На голяма снимка се виждаха десетина спасителни работници, застанали около купчина бетон и мазилка. В дъното имаше полицейско куче, което душеше около зейнала дупка в земята. Наблизо стояха мъж и жена със сериозни изражения. Бяха идентифицирани като родителите на заклещеното момиче, Тоня Гилбърт. Имаше и друга, по-малка снимка от годишника на училището на момичето.

Рон прегледа статията и научи някои неща за Тоня. Беше започнала последната си година в Сити колидж, след като цяло лято работила като туристически гид в държавен парк в Апалачите. Изучаваше обществено здравеопазване. Баща й беше бизнесмен, майка й работеше като доброволка за местни благотворителни кампании. Тоня беше единствено дете.

Рон посочи малкото съобщение отстрани на статията. „РОДИТЕЛИТЕ ПРЕДЛАГАТ 500 000 ЗА СПАСЯВАНЕТО НА МОМИЧЕТО“. Половин милион? — помисли си той. После си спомни, че фамилното име на момичето му се стори познато. Вероятно баща й беше същият онзи Гилбърт, който притежаваше голяма банка за финансов анализ и инвестиции в града и който винаги се появяваше на благотворителни разпродажби и културни мероприятия, отразявани подробно в пресата.

Сандра попита полицая:

— Как можем да помогнем?

— Нашият спасителен екип се опита да се добере до нея от повърхността, но е твърде опасно. Останалата част от сградата може да се срути всеки момент. Инженерите биха искали да опитат да стигнат до нея през сутерена на вашия офис — отвърна Перило.

Сандра поклати глава.

— Но как ще помогне това? Той изобщо не е близо до старата сграда.

— Нашите хора разгледаха стари карти на сградите в този район. Под паркинга между вашата сграда и срутената има подземни помещения и комуникации. Според нас това, което е под срутената сграда, засега не е затрупано. Надяваме се да можем да си проправим път до момичето през подземията.

— О, разбира се — намеси се Рон. — Ще направим всичко, което можем.

— Много ви благодаря, господине.

— Веднага ще дойда и ще ви отключа офиса. Дайте ни само няколко минути да се облечем.

— Ще ме следвате. — Полицаят посочи тъмносиня полицейска кола без надписи.

Рон и Сандра се прибраха бързо в къщата. През цялото време жена му шепнеше:

— Бедното момиче… Да побързаме.

Докато Сандра се преобличаше, Рон хвърли халата и пижамата си на пода в спалнята и включи телевизора на местната станция. На мястото на произшествието имаше новинарски екип и един репортер обясняваше на говорителя в студиото, че още една част от стената току-що се е срутила, но парчетата не са паднали в тунела при Тоня.

Тя е все още жива.

Слава на Бога, помисли си Рон и бързо си облече якето. На екрана показаха две млади жени, застанали до полицейската лента. Едната изтриваше сълзите си, а другата държеше плакат, на който пишеше: „Обичаме те, момиче в тунела“.

„Графичен дизайн РБ“ се помещаваше в малък стар склад за кафе близо до реката. От другата страна на улицата се намираше Сити колидж.

Преди две години дузина предприемачи решиха да трансформират този промишлен район на града в мезонети, шикозни ресторанти, театри и бохемски кварталчета — нещо, което много градове правеха напоследък, в повече или по-малко отчаян опит да спрат тенденцията за бягство към хомогенния свят на супермаркетите в предградията. Предприемачите хвърлиха големи пари за обновление и строителство в този район, а градската управа се съгласи на данъчни облекчения, за да стимулира хора и фирми да се преместят тук. Платиха за направата на евтини улични скулптури и табелки, а една фирма за връзки с обществеността измисли име на квартала: „НоЦе“ от „Нов Център“. Това наименование вече беше напечатано върху улични табели и промоционални брошури, когато се установи, че хората в повечето случаи произнасят новото име „НОЦ“, което звучеше доста тъпо, като лак за коса или газирана напитка. Но името вече беше възприето. Въпреки някои други грешки в планирането (като например това, че никой не беше предвидил, че онези, които ще ходят в шикозните ресторанти, театрите и бохемските си студия, ще трябва да паркират колите си някъде), начинанието потръгна. Рон Баджет, например, веднага реши, че иска да премести компанията си в този район и старият склад за кафе му се понрави особено много. Както каза на Сандра, не можеше да го обясни, но инстинктивно усети, че старата сграда пасва идеално на личността му.

Освен това Рон беше вече готов да напусне стария си офис. Чувстваше, че е извлякъл всички ползи от старото място, което беше в традиционния център на града — скучен квартал с офис сгради от петдесетте години, автогара и наскоро закрит колеж за секретарки.

През нощта тази част приличаше на призрачен град. През последните няколко години жестоките престъпления бяха нараснали и на Сандра й беше много неприятно, когато трябваше да шофира сама, за да посрещне Рон след работа.

Въпреки че НоЦе получи одобрение и се развиваше, от финансова гледна точка преместването не се отрази добре на компанията на Рон. Противно на неговите очаквания много от клиентите му явно предпочитаха стария квартал (където улиците не бяха задръстени, имаше достатъчно места за паркиране и ресторантите не бяха шумни и претенциозни).

Вече беше загубил шест-седем клиенти и въпреки че започна работа с няколко нови, все още не можеше да се оправи от спада в бизнеса и разноските по преместването, които се оказаха повече, отколкото предполагаше.

Парите бяха проблем, особено за Сандра. Тя беше по-амбициозна, имаше по-скъпи вкусове от своя съпруг, а приходите им рязко бяха намалели, когато я съкратиха от поста инженер в енергийна компания преди шест месеца. Рон знаеше, че тя би искала той да си намери постоянна работа в някоя голяма рекламна агенция, но на него не му даваше сърце да го направи. Рон Баджет винаги бе искрен със съпругата си за това, че има и други цели освен трупането на пари.

„Трябва да работя за себе си. Разбери, имам нужда да следвам творческия си дух — казваше той и на лицето му се появяваше усмивка на разкаяние. — Знам, че това звучи глупаво. Но не мога да се променя. Трябва да съм верен на себе си.“

Рон вярваше, че най-накрая Сандра е разбрала това и го подкрепя. Освен това му харесваше да е в НоЦе и нямаше никакво желание да се мести.

Докато семейство Баджет следваха полицейската кола, тези мисли за квартала и финансовото им състояние бяха далече от него. Единственото, за което можеше да мисли, беше Тоня Гилбърт — момичето в тунела, заклещено под срутената сграда.

Пред себе си видяха суматохата на разиграващата се драма: десетки спасителни работници, пожарни коли, полицейски коли, зяпачи, струпани зад жълтата полицейска лента. Естествено, пресата също беше тук — пет-шест буса със съответното лого, изписано на всеки един от тях и сателитна чиния, насочена към небето.

Рон спря рязко пред своята сграда под голяма табела „Не паркирай“ и двамата със Сандра изскочиха от колата. Последваха полицая до външната врата на „Графичен дизайн РБ“, където ги чакаха няколко полицейски офицери и пожарникари с мрачни физиономии. Това бяха едри мъже и набити жени, някои облечени в спасителни костюми със специални инструменти, окачени на коланите им, други в бизнес костюми или униформи. Един от тях, белокос мъж в морскосиня униформа с лентички и значки на гърдите, се ръкува с двамата Баджет, докато Перило ги представяше.

— Аз съм Ноблок, шеф на пожарникарите. Оценявам това, че дойдохте да ни помогнете. Намираме се в тежка ситуация.

— Господи, тя е под цялата тази купчина, така ли? — попита Сандра, взирайки се през алеята край сградата на Рон в огромната купчина мазилка и бетон.

Останалите стени на сградата едва се крепяха над зейналите дупки в земята и изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се срутят. Във въздуха, подобно на сива мъгла, се носеше облак прах от последното срутване.

— Да, за съжаление — кимна шефът на пожарната и продължи: — Тя се намира на около девет метра някъде там долу в един от секторите на стария тунел, през който са зареждали фабриките. Цяло чудо е, че е още жива. — Високият мъж с войнишка стойка поклати глава и погледна към мястото. — И това е станало само за да мине напряко и да си спести няколко пресечки път.

— Трябвало е да сложат предупредителни табели или нещо подобно — каза Рон.

— Вероятно има такива — отвърна шефът на пожарникарите. — Но момичето едва ли им е обърнало внимание. Знаете какви са децата — добави Ноблок с вид на човек, видял много трагедии, причинени от глупостта на тийнейджърите.

— А сградата защо се е срутила? — попита Рон.

— Засега не знаем със сигурност. Инспекторите казаха, че повечето от подпорните греди са изгнили, но не са предполагали, че има непосредствена опасност от срутване, иначе биха я заградили.

— Е, хайде да влезем — каза Рон.

Той отвори вратата и въведе Ноблок и останалите в сградата, а после надолу към приземния етаж.

Строителният предприемач не се беше престаравал особено в тази част на сградата и тя беше лошо осветена, миришеше на мухъл, но пък беше чиста благодарение на усърдната работа на Сандра по време на преместването.

Полицай Перило попита:

— Мислех си нещо, началник. Тя има ли мобилен телефон? Може ли да й се обадим? Така ще ни каже много ли е пострадала и дори нещо за това как да стигнем до нея.

— Има телефон — каза началникът. — Проверихме записите. Снощи, на тръгване от колежа, е провела няколко разговора — според нас точно преди да падне. Но телефонната компания казва, че е изключен. В този момент тя или не може да го намери в тъмното, или не успява да стигне до него.

— Може да се е счупил — предположи Сандра.

— Не — обясни началникът. — От компанията са сигурни. Телефоните излъчват някакъв сигнал дори когато са изключени. Най-вероятно тя просто не може да го стигне.

Някакъв пожарникар слезе по стълбите, огледа наоколо и разчисти една стара чертожна маса от материалите по нея. После разстели карта на района около сградата на Рон. Други двама пожарникари монтираха прожектори — единият, насочен към картата, а другият — към част от стената в дъното на приземното помещение.

Телефонът на Ноблок иззвъня.

— Да, сър… да. Ще ви държим в течение.

Той затвори телефона си, поклати глава и каза тихо на Рон и жена му:

— Беше баща й. Бедният човек. Много е разстроен. Разговарях с жена му. Изглежда, че той и Тоня са имали проблеми напоследък. През лятото явно е пораздрънкала колата си повече и той не е искал да й даде пари, за да си я оправи. Затова е трябвало да върви пеша до автобусната спирка.

— Значи — каза Сандра — той мисли, че злополуката е по негова вина.

— Вероятно това е и една от причините да предлага такова възнаграждение. Така де, петстотин хиляди долара… За първи път чувам подобно нещо. Не и в нашия край.

— Току-що пристигна Лангли. Ще слезе след минута — извика някой откъм стълбите.

— Нашият специалист по спасителни операции — обясни Ноблок.

— Кой е той — попита Рон.

— Специалист номер едно в цялата страна по издирване и спасяване. Има компания в Тексас. Грег Лангли. Чували ли сте за него?

Сандра поклати глава, но Рон повдигна вежди.

— Мисля, че да. Точно така. Гледах го по „Дискавъри“ или по някакъв друг канал.

— Чувал съм, че е много добър — каза началникът.

— Неговият екип спасява алпинисти и туристи, блокирани в планини или пещери, работници, които не могат да се измъкнат от петролни платформи, хора, затрупани под лавини и от какво ли не. Има някакво шесто чувство или нещо подобно, което му помага да намира и спасява хора.

— Той и екипът му са били в Охайо — добави полицай Перило. — Шофирали са цяла нощ, за да пристигнат тук.

— Имате късмет, че сте го хванали в момент, когато няма ангажименти — каза Рон.

Началник Ноблок отвърна:

— Всъщност той ни се обади към полунощ, малко след като беше излъчен репортажа. Нямам представа как е разбрал за инцидента. Но ми каза, че негови хора слушат новините в цялата страна и го уведомяват за случаи, които той може да поеме. — После добави шепнешком: — Ако ме питате, този човек май се интересува повече от наградата. Но няма лошо, стига да спаси момичето.

Пожарникарите приключиха с монтирането на електрозахранването и включиха осветлението. Помещението се изпълни с ярка бяла светлина и точно тогава по стълбите се чуха стъпки. В приземното помещение влезе група от трима мъже и две жени, натоварени с въжета, каски, лампи, радиостанции, метални скоби и куки, както и инструменти, които Рон реши, че са предназначени за катерене. Всички бяха облечени в жълти гащеризони, на гърба на които беше пришит надписа „Екип Лангли, Хюстън, Тексас“.

Един от мъжете се представи като Грег Лангли. Беше на около четиридесет, към метър и седемдесет, слаб, но очевидно як. Лицето му беше кръгло и осеяно с лунички, имаше червеникава къдрава коса, а очите му преливаха от самоувереност.

Запознаха се. Лангли хвърли поглед на Рон и Сандра, но иначе не ги удостои с вниманието си. Рон се почувства леко засегнат от пренебрежението, но не го показа.

— Какво е положението? — обърна се Лангли към служебните лица.

Ноблок описа инцидента и местонахождението на момичето в тунела, сочейки картата и обясни за подземната връзка между сградата на Рон и срутената фабрика.

— Има ли непосредствена опасност за момичето? — попита Лангли.

— Предполагам, че ще можем да я снабдим по някакъв начин с храна и вода — каза Ноблок. — И при тези температури няма опасност да умре от студ. Но по гласа й личи, че е много изтощена, което ни кара да мислим, че е била сериозно наранена при падането. Може да кърви, да има счупени крайници… Засега няма как да знаем.

— Най-голямата опасност произтича от евентуално ново срутване — намеси се друг пожарникар. — Цялото място е изключително нестабилно.

— Откъде ще влезем? — попита Лангли, оглеждайки стената на приземното помещение.

Един от градските инженери огледа картата и посочи едно място.

— От другата страна на тази стена е имало стара сграда, съборена преди много години и мястото е било павирано. Но по-голямата част от подземните комуникации са непокътнати. Смятаме, че може да си проправите път през тях до дървена врата… някъде тук. — Той посочи на картата. — Това ще ви отведе до този тунел за доставки.

Инженерът прокара пръст по картата до друг тунел наблизо.

— Момичето е в съседния тунел.

И точно тогава едва доловим грохот изпълни помещението.

— Господи — извика Сандра и сграбчи ръката на Рон.

От радиостанцията първо се чу шум, после неразбираеми думи и накрая един глас каза:

— Ново срутване, шефе.

— По дяволите… тя добре ли е?

— Момент… Нищо не се чува. Изчакайте.

Известно време всички в подземието мълчаха.

— Моля те — прошепна Рон.

След малко радиостанцията на началника изщрака и те чуха глас:

— Всичко е наред… чуваме я. Не се разбира много, но мислим, че казва „Моля ви, помогнете ми“.

— Така — каза отсечено Лангли. — Да вървим. След пет минути искам тази стена да я няма.

— Да, сър — каза Ноблок и хвана отново радиостанцията.

— Не — сопна се спасителният експерт. — Моите хора ще го направят. За да стане както трябва. Не мога да се осланям на някакви… — Гласът му заглъхна и Рон се зачуди какъв ли обиден епитет спасителят не изрече за малко.

Лангли се обърна към друг помощник, млада жена.

— Ти. Обади се на баща й. Дай му номера на сметката, на която да изпрати парите веднага щом тя е в безопасност.

Жената взе листчето и забърза нагоре по стълбите, за да телефонира. За момент настъпи тишина. Шефовете на полицията и пожарната се спогледаха сконфузено. Лангли ги погледна в очите. Погледът му казваше: „Аз съм професионалист. Очаквам да ми се заплаща за добре свършената работа. Ако това не ви харесва, си наемете някой друг“.

Ноблок, Перило и останалите явно схванаха посланието, защото се захванаха отново с картата. Началникът попита:

— Искате ли един от нашите хора да дойде с вас?

— Не, ще вляза сам — каза Лангли и започна да събира необходимите инструменти.

— Имам въпрос — каза Рон.

Лангли не му обърна внимание. Ноблок повдигна вежди. Графичният дизайнер посочи към картата.

— Това какво е? — Той прокара пръст по нещо, което приличаше на шахта, водеща от близката улица до тунел, в непосредствена близост до този, в който беше момичето.

Един от пожарникарите каза:

— Това е стар канал. Преди да изградят отводнителните съоръжения, тези тунели се наводняваха винаги, когато реката преливаше и се нуждаеха от сериозен дренаж.

— Колко е голям?

— Не знам… Предполагам, че диаметърът е около метър.

— Може ли да се мине оттам?

Лангли вдигна поглед и най-накрая го заговори:

— Кой бяхте вие?

— Собственикът на тази сграда.

Спасителният експерт се обърна отново към картата.

— Само идиот може да си помисли да мине оттам. Не виждате ли? Минава точно под най-нестабилната част на сградата. Най-вероятно още след първото срутване е бил напълно блокиран. Дори и да не е, ако бутнете някоя подпора, дори ако издишате неправилно, всичко ще се струпа върху вас. И тогава ще трябва да спасявам двама души. — Той се засмя сурово. — Момичето в тунела и Тъпанаря в тунела.

— Май вече сте го проверили — каза остро Рон, раздразнен от високомерието на мъжа. — Не си губите времето, а?

— От много време съм в този бизнес и имам усет за това кое е разумен риск и кое не е. Този канал не е.

— Така ли?

— Да, така — измърмори Лангли. — Вижте, това е труден случай. Може би е по-добре вие двамата да си вървите. Ще докараме тук доста тежко оборудване и в подобни ситуации някои хора могат да пострадат. — Той погледна първо към Рон, а после и към Сандра.

Когато Рон не помръдна, Лангли добави:

— Началник? На една вълна ли сме? — После закопча жълтата си каска на главата и окачи впечатляващ мобилен телефон на колана си.

— Ъ-ъ, господин Баджет — обърна се смутено Ноблок към Рон и Сандра, — оценявам вашата помощ. Но може би ще е по-добре…

— Няма нищо — каза графичният дизайнер — ние и без това си тръгвахме.

Извън сградата Рон влезе в колата и кимна на Сандра да го последва. Потегли бавно по улицата, далече от срутилата се сграда, от работата на спасителите и какофонията от светлини и зяпачи.

— Няма ли да останем — попита Сандра — и да видим какво ще стане?

— Не.

— Какво има? — попита тя обезпокоена, наблюдавайки как съпругът й кара бавно по безлюдната улица, надничайки в пресечките и незастроените парцели, обрасли с трева и запълнени с боклуци — места, предназначени да станат част от НоЦе в близкото бъдеще. Но в момента те просто напомняха какво е представлявал този квартал някога. Най-накрая той спря и се загледа в земята, после слезе от колата. Сандра го последва.

— Какво си…? — Гласът й замря. — Не.

Рон гледаше отвора на голям отводнителен канал — онзи, който беше посочил на картата.

— Няма да… Не, Рон, няма да влезеш вътре.

— Петстотин хиляди долара — прошепна той. — Кога ще имаме друг шанс за такива пари?

— Не, скъпи. Чу какво каза Грег. Опасно е.

— Половин милион долара. Само си помисли… Знаеш, че бизнесът не върви напоследък. Преместването ми струваше много повече, отколкото очаквах.

— Ще се оправи. Ще намериш нови клиенти. — Лицето й беше застинало в сурова маска. — Не желая да влизаш.

Рон се беше загледал в решетката на отвора и тъмнината от другата страна.

— Изобщо не мисля, че е опасно… Имаше нещо странно в думите на Лангли, не мислиш ли?

— Странно?

— Той дори не провери канала. Но все повтаряше колко е опасен. Ти си инженер, какво мислиш? Това не е ли най-добрият начин да се стигне до нея?

Тя сви рамене.

— Знаеш, че не се занимавам с геоложки проучвания.

— Е, на мен ми се струва най-добрият начин… Изглеждаше така, сякаш Лангли убеждаваше всички, че има само един маршрут, и това е неговият. Така че никой дори да не пробва да използва канала. — Той кимна към решетката. — И затова е сигурен, че точно той ще прибере наградата.

Сандра се умълча за момент. После поклати глава.

— На мен не ми се стори така. Вярно, че е арогантен и нагрубява хората. Но дори ако това, което казваш, е вярно, остава факта, че влизането тук е рисковано. — Тя посочи към срутената сграда. — Ще ти се наложи да минеш точно под нея.

— Петстотин хиляди долара, бейби — прошепна той.

— Не си струва да умреш за това.

— Ще го направя.

— Моля те, Рон, недей.

— Налага се.

Тя въздъхна и присви устни.

— Винаги съм усещала, че има страни от характера ти, които не познавам, Рон. Неща, които не споделяш с мен. Но да се правиш на рицар в блестящи доспехи, за да спасиш непознато момиче? Никога не съм те виждала в тази светлина. Или може би просто си вкиснат, че той ни обиди и ни изхвърли от собствената ни сграда?

Рон не отговори и Сандра продължи:

— Честно казано, скъпи, истината е, че не си в най-добрата си форма.

— Ще ми се наложи да пълзя, а не да тичам в маратон. — Той се засмя и поклати глава. — Нещо не е наред в цялата тази работа. Лангли има нещо наум. И аз няма да му позволя да си извърти номера. Аз ще взема тези пари.

— Значи вече си взел решение? — попита тя тихо.

— Това е едно от нещата, които със сигурност знаеш за мен. Щом веднъж взема решение, никой не може да ме спре.

Рон отвори жабката и извади фенер. После отиде до багажника и взе щангата.

— Миньорското ми оборудване — каза той с лека усмивка, вдигайки металния прът. После се загледа в черния отвор на канала.

Сандра извади мобилния си телефон от колата и го стисна здраво в ръка.

— Позвъни, ако се случи нещо. Ще изпратя помощ възможно най-бързо.

Той я целуна силно. И рицарят — в избелели дънки и стар пуловер, а не в блестящи доспехи — влезе в мрачното отверстие.

Всъщност пътят през отводнителния канал съвсем не беше толкова опасен, колкото егоманиакът Лангли прогнозираше — поне в началото — и Рон премина безпрепятствено, лазейки, стотина метра, като единствените пречки бяха корени, купчини пръст и отпадъци, характерни за каналите, които бяха определено неприятни, но не и опасни.

Срещна и няколко плъха, но те се изплашиха от него и веднага избягаха. Рон се зачуди дали не се насочиха към мястото, където спасителният експерт си проправяше път към Тоня. Трябваше да признае, че мисълта как тези острозъби гризачи изкарват ангелите на неговия конкурент много му допадна. Да, Сандра донякъде беше права — Лангли наистина го беше вбесил.

Колкото повече доближаваше сградата, толкова по-затлачен ставаше каналът. Корените бяха пропукали бетона и се бяха скупчили отгоре като питони, застинали в предсмъртна агония. Освен това пътят беше препречен от купчини засъхнала кал, твърда като бетон. Сега Рон се придвижваше по-бавно, болките в гърба му бяха пронизващи, краката му се схванаха. И все пак се виждаше — и това не го учуди — че Лангли не е бил прав. Стените на канала бяха здрави и нямаше опасност да пропаднат.

Тъпанаря в тунела.

Рон продължи да се придвижва, спирайки само за да погледне в отворите към подземните помещения и стари тунели за доставки. Най-после стигна до тесния тунел, който си спомняше от картата и който водеше до дървена врата, която го свързваше с тунела, където се намираше Тоня Гилбърт. Той опря ухо до отвора и се заслуша.

— Помогнете ми — чу се приглушеният прегракнал глас на момичето. — Моля ви, помогнете ми…

Тя едва ли беше на повече от десетина метра от него. Отворът към страничния тунел беше малък, но след като извади няколко стари тухли от стената с помощта на щангата, той успя да го направи достатъчно широк, за да може да пропълзи през него. След като стъпи на сухия под на тунела, се изправи и освети помещението. Да, това беше тунелът точно до този на момичето.

Успя! Стигна пръв до Момичето в тунела.

И тогава чу шум.

ТРЯС… ТРЯС…

Какво беше това? Да не би момичето да сигнализираше?

Не, звукът идваше от друго място.

ТРЯС…

Изведнъж Рон разбра какво е това. Грег Лангли беше пристигнал. Той беше в далечния край на тунела и разбиваше друга стара врата, която свързваше тази шахта с изоставеното приземно помещение в съседство. По звука от цепещо се дърво беше ясно, че Лангли ще е вътре след три-четири минути. След малко блъскането спря и Рон чу приглушения глас на мъжа. Обзет от паника, Рон загаси фенера. Ами ако Лангли не е сам? Той бързо се доближи до вратата, която експертът се опитваше да разбие и се заслуша. Чу мъжът да казва:

— Ще се обадя след малко.

А, значи само говореше по телефона. Но с кого? И какво точно? Да не би някой да беше разбрал, че и Рон се придвижва и застрашава да вземе наградата?

ТРЯС…

Лангли беше подновил разбиването на дървената врата. Рон се притисна в стената до вратата. Изведнъж се чу силно изпращяване и няколко дъски паднаха вътре — беше се отворила дупка шейсет на шейсет сантиметра. Светлината от лампата на Лангли освети мрачния тунел. Със затаен дъх Рон се притисна още по-силно до стената, без да се движи. След малко от отвора се подаде кирка — приличаше по-скоро на оръжие, отколкото на инструмент. А после лъчът от друг фенер — много по-мощен — блесна в тунела и се завъртя из помещението. Рон за малко да попадне в кръга светлина. Той примижа и се притисна колкото може по-назад към стената, разтърквайки очи, за да се приспособят към ярката светлина. Настъпи кратка пауза, след което различи главата на Лангли, която се промуши през отвора. Когато се промъкна наполовина, Лангли отново завъртя лъча на фенера из тунела.

Точно преди светлината да хване краката на Рон, графичният дизайнер вдигна щангата и я стовари върху тила на Лангли, точно под ръба на каската. Ударът беше силен, мъжът изпъшка и се строполи по корем.

„Веднъж като реша какво искам да правя, нищо не може да ме спре…“

Колкото се може по-безшумно Рон започна да събира камъни и тухли от пода и да ги трупа върху припадналия Грег Лангли, създавайки реалистична картина на човек, пострадал от неочаквано срутване.

 

 

Два дни по-късно Рон и съпругата му стояха близо до подиума, издигнат пред Сити колидж, в очакване на началото на пресконференцията.

Стотина души се мотаеха наоколо. Зад катедрата бяха издигнали увеличена снимка на статия от местния вестник, закрепена към завеса, която се вееше на вятъра. Заглавието гласеше: МОМИЧЕТО В ТУНЕЛА СПАСЕНО!

Сандра държеше мъжа си под ръка. Нейната близост и ароматът на цветя от парфюма й му допадаха. На лицето й грееше усмивка.

Настроението сред тълпата беше празнично, дори опияняващо. Нищо не повдига толкова духа на общността, колкото спасяването на попаднали в беда деца.

С вдигната за поздрав ръка и усмивка на уста началник Ноблок, Тоня Гилбърт и нейните родители минаха през тълпата и се качиха на подиума. След продължителни ръкопляскания и възгласи началникът успя да успокои публиката, също като диригент своя оркестър, и каза:

— Дами и господа, може ли за малко внимание, моля?… Благодаря. За мен е удоволствие да ви представя Тоня Гилбърт. Тя беше изписана от болницата „Мемориал“ тази сутрин. Сигурен съм, че иска да ви каже няколко думи.

Последва ново ръкопляскане и викове.

Хубавото момиче, с малка лепенка на челото и синкав гипс на глезена и китката пристъпи срамежливо към микрофона. Силно изчервена, тя понечи да каже нещо, но гласът й се загуби някъде в гърлото. Опита отново:

— Искам само да кажа… нали знаете… много благодаря на всички. Бях се побъркала от страх. Така че… благодаря ви.

Липсата на красноречие не попречи на тълпата да избухне отново в овации.

След това началник Ноблок представи родителите на момичето. Бизнесменът, облечен в син блейзър и сив панталон, се доближи до микрофона, докато съпругата му със сияеща усмивка обгърна раменете на дъщеря си. Бащата благодари на пожарната служба и полицията за героичните им усилия, както и на жителите на града за тяхната подкрепа.

— Но най-голямата ми благодарност е за човека, който рискува собствения си живот, за да спаси малкото ми момиченце. Като израз на тази благодарност искам да му връча това — и той вдигна уголемено копие на чек за 500 000 долара, поставен в рамка. — Това е сумата, която наредих да бъде преведена в неговата сметка.

Нови шумни аплодисменти — големите суми пари, също като спасените деца, гарантирано радват тълпите.

Гилбърт добави:

— Моля ви, нека заедно да благодарим на… господин Грег Лангли.

С медицинска яка на врата и превръзка на ръката, спасителният експерт се доближи бавно до подиума, накуцвайки. Изглеждаше неспокоен, въпреки че на Рон му се стори, че това се дължи не толкова на болката от нараняванията, колкото от нетърпимостта му към подобни изпълнения.

Той пое големия чек и бързо го подаде на един от асистентите си.

Бащата на Тоня продължи:

— Това, което той направи, изискваше голяма смелост и себеотдаване. Дори след като беше затрупан под срутила се част от тунела и едва не загуби живота си, господин Лангли продължи да пълзи към мястото, където бе заклещена нашата Тоня. И я спаси! Нашето семейство ще ви бъде благодарно цял живот.

Тълпата очевидно очакваше реч, но единственото, което Лангли каза, бе едно припряно „Много благодаря“. Той помаха с ръка и бързо си тръгна — към нови спасителни операции и нови награди, предположи Рон. Почувства прилив на съжаление, че само беше зашеметил мъжа, когато симулира срутването, вместо да му причини по-сериозни увреждания. Лангли със сигурност заслужаваше счупена китка или челюст.

Когато се прибираха вкъщи, си личеше, че Сандра наистина се радва, че момичето е спасено, но все пак каза с истинско съчувствие в гласа си:

— Съжалявам, че не успя да вземеш наградата, скъпи.

Това, което той беше казал на съпругата си, беше, че каналът е бил толкова затлачен с корени и кал, че е успял да стигне само до средата.

— Знам, че си разочарован, че не получи каквото искаше — добави тя. — Но поне момичето е живо… Ти също. А това е най-важното.

Докато си мислеше: „Грешиш, мила. Получих точно каквото исках“, Рон целуна косата й.

Нямаше как да сподели истината с нея, а имаше твърде много неща, които той премълчаваше. Като например защо беше избрал точно стария склад за кафе — защото прозорците му гледаха към главния вход на Сити колидж и му осигуряваха чудесна възможност да наблюдава момичетата, когато си тръгват и така по-лесно да си избира жертвите.

Точно това имаше предвид, когато й каза, че мястото пасва на личността му — не беше нуждата да има модерен офис във вълнуващ нов квартал. Рон се нуждаеше от ново ловно поле, след като затвориха училището за секретарки срещу стария му офис — училището, от което беше отвлякъл две третокурснички през последната година и беше направил запис на тяхното бавно и необезпокоявано умъртвяване. По ирония на съдбата именно Рон Баджет беше една от причините за нарастването на жестоките престъпления в стария градски център напоследък.

Преди няколко седмици, малко след като се беше преместил в новата сграда, Рон зърна разкошната Тоня Гилбърт, която си тръгваше от училище. Не можа да спре да мисли за нея — за прилепналия розов потник, който носеше, за дългата й коса, развяна от вятъра, за стройните й крака — непрекъснато си я представяше завързана в мазето и как затяга примката около красивото й вратле.

След като реши, че Тоня ще е първата му жертва в НоЦе, той я следи няколко дни поред и научи, че тя винаги минава напряко от училището по алеята край неговия офис и продължава през двора на изоставената сграда отзад. Рон внимателно планира отвличането.

Откри, че под мястото, откъдето тя минава, има стар тунел, така че заложи капан — махна решетката и я покри с картон, оцветен така, че да прилича на бетон. Когато снощи тя стъпи отгоре, пропадна и се свлече на пода на тунела от шест метра височина. Рон се спусна при нея, увери се, че е в безсъзнание, изключи мобилния й телефон и го изхвърли в една от дренажните тръби. (Беше разтревожен, когато научи от услужливия началник Ноблок, че мобилните телефони продължават да издават сигнал дори когато са изключени. Трябваше да го има предвид в бъдеще.)

Остави я в тунела и се върна, за да закрие отворената шахта с шперплат. Но докато го заковаваше, изглежда бе ударил някоя поразхлабила се греда, която падна. Той успя да се измъкне, но половината сграда се срути.

От това място нямаше как да влезе отново вътре и което беше още по-лошо, една от стените на подземието също се беше срутила, разкривайки тунела, където лежеше момичето.

Тоня още не беше дошла в съзнание, така че нямаше да знае какво е направил Рон, нито би могла да го идентифицира. Но спасителните екипи със сигурност щяха да намерят работилницата му в един от съседните тунели, където си държеше ножовете, въжетата и видеокамерата и по всички тях имаше негови отпечатъци. Освен това в камерата имаше видеокасета, която той за нищо на света не искаше да попада в ръцете на полицията.

Рон се беше опитал да се промъкне долу, за да си прибере нещата, но сградата беше прекалено нестабилна. Тъкмо се опитваше да намери друг подход, когато пристигнаха първите пожарни коли — явно някой бе чул срутването и се беше обадил на 911 — затова Рон избяга. Прибра се вкъщи, обмисляйки трескаво как да се върне за уличаващите го доказателства. Докато Сандра спеше, той остана втренчен в телевизора цяла нощ, следейки репортажите за спасителната акция и се молеше да не влязат преди той по някакъв начин да успее да ги изпревари. Молеше се също така тя да не умре — единствената му надежда да се добере до работилницата беше да се прави, че самият той се опитва да я спаси.

И така, след мъчителната безсънна нощ полицията се озова на прага му (уплахата му при вида на полицай Перило нямаше, разбира се, нищо общо с безпокойство за пожар в офиса му.)

Въпреки уплахата, това че го помолиха за помощ беше възможно най-добрият вариант. Именно покрай началник Ноблок и градските инженери той научи, че може да има и друг начин да стигне до тунела и да прибере нещата, които беше оставил предишната нощ. След като пропълзя през отводнителния канал и обезвреди Лангли, той успя да събере всичките си неща, да заличи всякакви свои следи от пръсти и стъпки и да се измъкне от тунела без Тоня да го чуе. По пътя си обратно той се отърва от оръжията, въжетата и камерата, като ги напъха в процепи в канала и запълни отворите с кал. Той, разбира се, си запази видеокасетата на последната убита от него студентка — това беше едно от най-добрите му постижения. Е, малко съжаляваше, че не той спаси момичето и не получи наградата. Но ако го беше направил, пресата можеше да се заинтересува от живота му, да се разрови и да научи някои интересни неща — като например факта, че винаги си е избирал места за живеене и работа, които са близо до колежи, от които, през годините, са изчезвали колежанки.

Освен това при разговорите си със Сандра той беше искрен и за още нещо: за това, че има други приоритети освен печеленето на пари. Наградата не означаваше нищо. Както тя беше отбелязала, съществуваше друга страна в неговия характер, по-важна.

„Имам нужда да следвам творческия си дух. Трябва да съм верен на себе си…“

Този творчески дух, естествено, не включваше графичен дизайн, а се фокусираше върху въжета, ножове и красиви колежанки.

— Трябва да ти призная — каза Сандра, — че все още не съм убедена, че нещата бяха такива, каквито изглеждаха.

Рон хвърли предпазлив поглед към Сандра.

— Така ли?

Надяваше се, че не е започнала да се досеща за заниманията му. Рон я обичаше и предпочиташе да не я убива.

— Беше странно, че Лангли се обади веднага след инцидента. Знаеш ли, чудех се дали той не стои зад цялата тази работа.

— Шегуваш се.

— Ами да, може би той обикаля страната и подготвя възникването на инциденти в сгради и петролни платформи, а след като някой изпадне в беда, се обажда и получава награда, за да спаси жертвите. — Тя леко се засмя: — И знаеш ли какво друго си помислих?

— Какво?

— Може би Тоня и Лангли са действали заедно.

— Заедно?

Като разбра, че подозренията на жена му са насочени в съвсем безопасна посока, той можеше да си позволи да се засмее.

— Имам предвид, че тя и баща й са имали разногласия — той не искал да плати за оправянето на колата й, не помниш ли? Може да е искала да му го върне. А разбра ли, че е работила като туристически гид в Апалачите? Може би там е срещнала Лангли, докато той е спасявал някого в парка. Така де, тя дори не беше сериозно наранена. Може би са инсценирали всичко заедно, Тоня и Лангли, за да си разделят наградата.

Рон си помисли, че за външен наблюдател това би имало смисъл. От друга страна същият този наблюдател би могъл да стигне до извода, че самата Сандра може да е била в екип с Лангли, когото тя е срещнала, докато е работела за петролна компания и, бидейки инженер, би могла да постави капан за момичето, след като е забелязала старата сграда при преместването на Рон.

„Интересни интерпретации на инцидента“ — помисли си развеселен Рон Баджет, който, разбира се, беше единственият човек на света, който знаеше точно какво се е случило с момичето.

— Възможно е — каза той. — Но сега проблемът е между Гилбърт и Лангли.

Рон спря колата на алеята пред къщата и като остави двигателя да работи, излезе и отвори вратата за жена си.

— Смятам да се върна в офиса, за да видя докъде са стигнали с работата по стената в приземието — каза той. Разноските по зазиждането на дупката се поемаха от градската управа.

Сандра го целуна за довиждане и каза, че когато се върне, тя ще е приготвила вечерята.

Рон се качи обратно в колата и се понесе нетърпеливо към НоЦе.

Истината беше, че пет пари не даваше за стената в приземния етаж. Последните часове в Сити колидж щяха да свършат след двадесет минути и той искаше по това време да си е на бюрото до прозореца, така че да може да наблюдава колежанките, докато излизат от училището и потеглят към къщи.

Момичето в тунела беше спасено. Рон Баджет се нуждаеше от някоя друга.