Джеф Абът
Адреналин (76)

76

Сложиха белезници на китките ми, оковаха глезените ми и ме завлякоха в микробуса си. Блъснаха ме вътре. Хауъл седна срещу мен и прегледа раните ми. Пръстите му опипаха главата, гърба и рамото ми.

— Господи, Сам, много си зле — отбеляза и нареди на двете си кученца да обработят местопрестъплението. Вратата на микробуса се затвори и останахме сами.

— Трябва ми лекар — заявих очевидното.

— Ще получиш, ако ни сътрудничиш. Как разбра, че Огъст е в Холандия?

— Видях го, когато попречих на един тип да го застреля в машинния цех. Не позволих на двама близнаци психопати да застрелят и теб. Не ми благодари. — Долавях мириса на кръвта си, който се беше просмукал в дрехите ми. Никой не се беше погрижил за раните ми. Бях поразен с електрошоков пистолет и после упоен. Крайниците ми бяха натежали и сякаш откъснати от костите и плътта.

— Огъст беше изпратен у дома, защото го раниха. Радвам се. Мисля, че той щеше да повлияе на преценката ми за теб. Той ти е приятел и не ми е полезен в това отношение.

— Мога да ти обясня всичко. Донякъде.

— Слушам.

Поех си с усилие дъх.

— Действам под прикритие.

— Правителствата и полицейските агенции дават прикритие. Ти си се представял за друг и това е нарушение на закона, Сам.

— Моля те, искам да говоря с агентите от Лангли. Онзи тип Едуард, който отвлече Луси, пренася някакви незаконни оръжия.

— Той ли стреля по нас, когато дойдохме?

— Да. Не знам. С микробус ли беше?

— Не видяхме да заминава микробус. Мъж в ауди стреля по нас.

— Ауди. Той е бил. Моля те, повярвай ми. Обади се на пристанищните власти. — Едуард обаче нямаше да използва Ротердам, не и когато положението беше напечено. Щеше да изнесе оръжията от Франция, Белгия или Испания. — Ще ти кажа какво имаше в пратката на фамилията Лин. Можеш да я спреш. Свържи се с Лангли и поискай пълномощия. Ще им разкажа всичко…

— Може би агентите в Лангли не желаят да говорят с теб, Сам, а само искат да се разкараш и да престанеш да бъдеш трън в очите им.

Преглътнах.

— Онова, което ти казах за Луси, е истина. Моля те. Тя беше тук…

Хауъл вдигна ръка.

— Ще ти предложа сделка, Сам. Искам да я обмислиш внимателно, защото в момента животът ти е в моите ръце. Ако отговорите ти не ми харесат, ще ти тегля куршума и ще приключим. Имам разрешение да правя с теб каквото сметна за необходимо.

— Фирмата няма да ти позволи да ме екзекутираш. Те искат да разберат какво знам и за връзките, които си създадох тук. Искат информация и аз я имам.

— Фирмата още не знае, че съм те хванал, Сам. В момента ние с теб пишем историята. Ти беше намерен в сграда, пълна с трупове.

— Жената и единият мъж имаха татуировки като на онзи тип в Бруклин, който се опита да ме убие. „Новем солес“. Ти ме попита за това и ето ги тук.

Хауъл се втренчи в мен и прокара пръст по брадичката си.

— Ти ли ги уби всичките?

— Не! Едуард ги уби, защото вече не му трябваха.

Той скръсти ръце и ме погледна с гняв, какъвто не бях виждал в очите му, откакто бях затворник в Полша.

— Мисля, че ти си единственият оцелял, Сам, и тези хора са ти били колеги. Помогнали са ти да взривиш офиса в Лондон и да избягаш от Ню Йорк. Мъжът в Бруклин може да ти е донесъл пари и документи и ти да си го убил.

— Той се опита да ме убие. Тези хора го изпратиха — възразих и после се зачудих — Едуард или Луси? Сигурно Едуард беше изпратил убиеца. Луси ме остави да живея два пъти.

— И къде е красивата госпожа Капра?

— Тя ме порази с електрошоков пистолет и избяга. Виж гърдите ми. Имам обрив.

Хауъл разгърна ризата ми и огледа белезите от иглите.

— Значи тя работи с тези хора. Боже, а ти настояваше, е невинна! — Тонът му беше подигравателен.

— Аз съм добър съпруг. Не предполагах, че съпругата ми е предателка или престъпничка. Видях как Едуард я отвлече. Тя спаси живота ми два пъти.

— Мисля, че и двамата работите с тази групировка или банда. Луси се е свързала с тях и после е покварила теб. Обичам най-простите обяснения.

— Защото си прост, а животът е сложен. И тази история е сложна. Не разбирам защо Луси постъпва така.

— Къде е бебето ти?

Погледнах коленете си. Не знаех какво да отговоря. Не исках Хауъл да знае, че Луси ми е предложила детето срещу мълчанието ми. Мълчание, което вече бях нарушил. Вдигнах глава.

— Луси е изгубила бебето.

Той ме гледа дълго и изпитателно.

— Къде е Луси? Къде би могла да отиде?

— Не знам, но смятам да я намеря и да разбера истината.

— О, не, няма да го направиш.

Кълна се, че бюрократите имат самодоволен тон, който пазят за моменти като този, на които само те могат да се насладят.

— Ще го направя. Виж, Хауъл, ако бях виновен и ме хванеха, щях да сключа сделка, а аз не искам сделка. Няма да призная нещо, което не съм извършил. Прибери ножовете си и дъските за „давене“, защото няма да го сторя. Интересува ме само да намеря Луси.

— Убеди ме, Сам. Разкажи ми всичко, което се случи след Ню Йорк, и може би ще ти помогна да я намериш. Кой ти помогна да слезеш от кораба? Кой те финансира и подкрепя?

— Не мога да ти кажа.

— Ти помогна на един човек да избяга, а той стреля по мен и хората ми.

— Аз не съм стрелял по вас. Убих хора, които стреляха по агентите ти. По-рано даваха медали за това.

Той ме сграбчи за ризата и блъсна главата ми в стената на микробуса. Заболя ме. Тялото ми се разкъсваше от болка.

— Искам цялата истина, Сам. Всичко.

— Защо не ми вярваш? Защо? — изкрещях в лицето му. — Защо поне не се опиташ да ми повярваш? — Слюнките от устата ми изпръскаха лицето му. Той се дръпна назад.

Помъчих се да се успокоя и да не мисля за болката. Бяха ме пребили и простреляли и неумолимото съмнение на лицето на Хауъл ме заслепяваше от гняв. Той се втренчи в мен.

— Защо не сме в тайна квартира на Фирмата? — попитах. — Защо не записваш какво ти казвам? Къде е холандското разузнаване? Протоколът не е такъв.

— Ти ли ще ми говориш за протокол! Сам, не си в положение да ми изнасяш лекции кое е правилно и кое не е. Скоро всички във Фирмата ще научат, че си предател.

Думата беше като камшик върху лицето ми.

— Не съм предател.

— Искаш да ти повярвам? Тогава ми разкажи всичко.

Въздъхнах дълбоко. Трябваше да му кажа повече, за да укрепя позицията си.

Едуард използва бомбения атентат на централната гара в Амстердам, за да убие Царя на парите, когото разследвахме в Лондон, предполагаем финансист на престъпни мрежи, най-големите, които са свързани с правителства. Не разбирам защо Едуард уби този човек. Едуард пренася незаконно разни опасни неща в Щатите и стоката, която откраднах, му трябваше за камуфлаж на контрабандата му. Може да е бомба или чума, или хора. Не знам. Можех да разбера, ако ти не се беше намесил.

Да речем, че казваш истината и че си невинен. Как откри тези хора, Сам? Как научи за тях? Откъде разбра всички тези подробности? Кой ти помогна да намериш Едуард? Кой те вкара в Холандия?

Въпросите му бяха погрешни. Изведнъж ме осени прозрение.

— Не искаш ли да знаеш какво ще пренасят?

— Няма да повярвам на нито една твоя дума, докато не ми кажеш кой ти помага.

— Не си ли любопитен каква е стоката на Едуард?

— Карай едно по едно. — Той ми подаде снимка. Аз и Мила на гарата в Ротердам. И после още една — на гарата в Амстердам. — Коя е тази жена?

Престорих се, че се мръщя на снимката.

— Някоя пътничка във влака. Не я познавам.

— Познаваш я. Разпитахме кондуктора на влака. Пътували сте заедно. Седели сте един до друг и сте разговаряли.

— А, да. Красиво лице, но ужасен дъх. Предложих й ментов бонбон. Дотам се простираше разговорът ни.

— Глупости. Къде си отседнал в Амстердам?

— В различни евтини странноприемници и плащам в брой.

— Кои странноприемници?

— Нека да изясним нещата. Току-що ти казах, че човекът, който взриви офиса в Лондон, пренася нелегално изключително опасни стоки в Америка, а ти искаш да знаеш в коя странноприемница съм отседнал?

— Ако може да пренесе стоката, това е защото ти си го подкрепил. Хванах те да помагаш на този човек.

Чух шум навън, сякаш някой се блъсна в микробуса и се свлече на уличната настилка. И вик.

Хауъл извади пистолет и се прицели в главата ми.

— Окован съм — рекох. — Не съм заплаха.

Той отмести оръжието от мен и аз забих пета в челюстта му. Надявах се, че съм я счупил, защото ми писна да слушам приказките му. Мълчанието щеше да му се отрази добре. Хауъл се удари в стената на микробуса и аз се хвърлих към него. Ръцете ми бяха закопчани с белезници зад гърба и безполезни, но не ме беше грижа. Не разсъждавах трезво. Исках само той да млъкне и да ме изслуша, да мълчи и да ми повярва.

Ударих го силно с глава под челюстта. Хауъл се задави и от устата му потече кръв. Забих глава в неговата и той падна. Загубих равновесие и се строполих върху него.

Вратата на микробуса се отвори. Очаквах да видя някой от слугите му, но беше Мила.

— Най-после — възкликнах.

Тя сряза пластмасовите ми белезници и аз й помогнах да довлече единия мъж от Фирмата в микробуса. И двамата бяха в безсъзнание, но не бяха сериозно ранени. Мила затвори вратите, заключи ги и хвърли ключовете в полето зад пивоварната. Качихме се в колата й и потеглихме към Амстердам. Денят щеше да бъде облачен и мрачен, напълно съответстващ на настроението ми.

— Благодаря.

— Моля. — Гласът й прозвуча уморено.

— Как ме намери?

— Чрез приятеля ти Пит.

— Той не ми е приятел.

— Пит дойде в „Де Роде Принс“. Беше отчаян. Искаше да изтъргува информация срещу убежище и работодателя ти.

— И е пропял.

— Да. — Сега гласът й беше студен.

— Още ли говори?

— Млъкна.

— Какво му направи?

— Много си загрижен за един изнасилвач и робовладелец.

— Не съм загрижен за него, а за теб.

Сложих ръката си върху нейната. Тя я дръпна.

— Не измъчвай окървавената си и пребита глава с мен, Сам. Добре съм. Никога не съм се чувствала по-добре.

— Убила си го.

— Пит го заслужаваше. — Тя повдигна вежда. — Намери ли Едуард? А Ясмина?

— Намерих жена си.