Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (51)

Петдесет и една

Когато бях на петнайсет, татко ме научи да шофирам. Мама беше ужасена да ме остави зад волана. Не бях чак толкова зле. Помня как взех един завой широко и едва не отнесох една пощенска кутия и как бях попитала татко: „Но как оставаш на пътя? Какво държи хората да не излязат от него. Не сме на релси“.

Беше се засмял. „Има нещо като коловози в пътя, бебче. Те не са наистина там, но ако продължиш да го правиш отново и отново, накрая започваш да ги усещаш и развиваш нещо като автопилот.“

Животът е нещо такова. Коловози в пътя. Моят коловоз беше, че В’лане е от добрите.

„Но внимавай — беше добавил Джак, — защото автопилотът може да е опасен! Може да те връхлети пиян шофьор. Най-важното нещо за коловозите е да знаеш как и кога да излезеш от тях.“

Бях парализирана от нерешителност. В’лане наистина ли беше от добрите? Наистина ли се опитваше да узурпира цялата Фае власт и да царува? Трябваше ли да се намеся? Какво можех да направя?

Докато мама и аз гледахме, Кат, Джо и другите шийте зрящи се включиха в щурма на стените. Аз също смятах да се включа, когато мама каза:

— Кой е красивият мъж? Не беше тук пре…

Тя замръзна насред думата.

Както и всички в пещерата.

Келтърови спряха да припяват. Баронс и тате бяха замръзнали насред щурма. Дори В’лане беше повлиян, но не напълно. Заклинанията, протичащи през ръцете му, бяха забавили от бърза река до поток.

Погледнах там, където сочеше мама, и забравих да дишам.

Той беше при вратата. Не, беше зад мен. Не, беше точно пред мен! Когато ми се усмихна, се изгубих в очите му. Те се разшириха, докато не станаха огромни, и бях погълната в мрак, носейки се между супернови звезди в пространството.

— Хей, красиво момиче! — каза момчето със замечтаните очи.

— Пеперудени пръсти — успях накрая. — Ти.

— Най-добрият хирург — съгласи се той.

— Ти помогна.

— Казах ти да не говориш с него. Ти говори.

— Оцелях.

— Засега.

— Още ли има?

— Винаги.

Не можех да спра да го зяпам. Знаех кой е той. И след като вече знаех, не можех да повярвам, че не съм го видяла преди.

— Никога не ти позволих, малката.

— Позволи ми сега!

— Защо?

— Любопитство.

— То убива котките.

— Те имат девет живота — контрирах.

Той се усмихна и главата му се завъртя по типично Ънсийли маниер. Също така виждах, положена върху пространство от въздух, което не можеше да съществува (поне не в този свят), че един огромен мрак ме наблюдава. Главата му не се завъртя. Тя изстърга като камък в камък. Сякаш кралят беше толкова огромен, че нито един свят не можеше да го съдържа, около него измеренията се разцепваха, застъпваха се, променяха се. Очите му се спряха върху моите, отваряйки се все по-широко и по-шороко, докато не погълнаха целия манастир и аз потънах с главата напред в тях, а манастирът се премяташе до мен.

Бях увита в огромни черни кадифени крила, отнесена в сърцето на мрака, който беше Ънсийли краля.

Той беше толкова далеч от моето разбиране, че не можех изобщо да го попия. „Древен“ дори не беше близо, защото той също така беше новороден във всеки един момент. Времето не го определяше. Той определяше времето. Той не беше живот или смърт, сътворение или разрушение. Той беше всички възможности и нито една, всичко и нищо, бездънна бездна, която би те погледнала, ако се взреш в нея. Той беше истината за съществуването. Като зараза, която инфектираше кръвта и мозъка. Нови неврални пътища се образуваха в мозъка, за да се справят с краткия контакт. В противен случай може да полудееш.

За част от секундата, носейки се в огромната му древна прегръдка, аз разбрах всичко. Всичко имаше смисъл. Вселените, галактиките… съществуването се развиваше точно както трябва и в структурата му имаше симетрия, модел и зашеметяваща красота.

Аз бях мъничка и гола, изгубена в черни кадифени крила, толкова меки и чувствени, че не исках никога да ги напускам. Неговият мрак не беше плашещ. Беше злачен, натъпкан с живот, който всеки момент ще започне да се развива. Имаше лъскави перли от светове, загърнати в крилата му. Търкалях се между тях и се смеех с наслада. Мисля, че той се търкаляше с мен, наблюдаваше реакцията ми към него, изучаваше ме, вкусваше ме. Премятах се между планети, съзвездия и звезди. Те висяха от перата му, тресяха се от болките на растежа. Чакаха деня, в който той ще ги откачи, ще ги запрати на игрището и ще гледа какво могат да направят. Хоумрън! Хей, батър! Летяща топка, внимавай! Тази топка е скапана, не са я зашили достатъчно здраво… разпада се по шевовете…

Видях ни през неговите очи — прашинки, носещи се в слънчевия лъч, пробил през изгнилия покрив на плевня. Беше толкова вероятно да прокара ръка през нас и да гледа как се пръсваме, колкото да обърне гръб и да си отиде от точно този вторичен продукт. Или може би да ни кихне във великото Навън, където да се завихрим в десетки различни посоки, изгубени в самотно забвение, и никога да не се съберем отново.

По нашите стандарти той беше луд. Напълно и съвършено луд. Но понякога изплуваше и правеше нещо напълно нормално. Това никога не траеше дълго.

По неговите стандарти ние бяхме хартиени кукли, плоски и едноизмерни. Лаехме лудо, доколкото можеше да каже. Но понякога един от нас се отличаваше с нормалност. Но това никога не траеше дълго.

Все пак всичко беше наред. Живот имаше и се случваше промяна.

Аз. Той мислеше, че аз съм относително нормална. Смях се, докато не заплаках, търкаляйки се в перата му. Дали изглеждах така заради неговия отпечатък в мен? Ако аз бях блестящ представител на расата ми, всички трябваше да бъдем разстреляни.

Той ми показа разни неща. Взе ръката ми и ме придружи до огромен театър, където гледах безкрайната игра на светлина и сенки от най-доброто място на първия ред. Той ме наблюдаваше с брадичка, подпряна на юмрука му, от облицован с червено кадифе стол в ложа, близо до сцената.

— Никога не я изкарах цялата. — Гласът му идваше от всеки говорител — огромен, мелодичен.

— Книгата?

— Не можеш да се лишиш от същината си.

— Отново ли си играеш на доктор?

— Опитвам се. Този път слушаш ли?

— Той краде твоята книга. Ти слушаш ли?

Главата на момчето със замечтаните очи се извъртя от сцената и внезапно театърът изчезна и бяхме отново в пещерата.

Крилата му вече не ме обгръщаха.

Беше ми студено и самотно. Липсваха ми крилата му. Копнеех за него. Болеше.

— Ще мине — каза той разсеяно. — Ще забравиш болката от раздялата. Винаги забравят — очите му се бяха присвили към В’лане. — Да. Той е.

— Няма ли да го спреш?

„Que sera, sera.“

Бях преследвана от песен, която сякаш излизаше от адски ксилофон.

— Той е твоя отговорност. Би трябвало да се погрижиш за него.

— Би трябвало е фалшив бог. Няма нищо забавно в него.

— Някои промени са по-добри от други.

— Разясни!

— Ако го спреш, промените ще бъдат много по-интересни.

— Това е субективно мнение.

— Твоето също — казах възмутено.

Звездните му очи пробляснаха развеселено.

— Ако ме замени, аз ще стана нещо друго.

Почти можех да чуя Шинсар Дъб:

Не е ли всеки акт на разрушение, стига да мине достатъчно време, акт на сътворение?

Крушата не пада по-далеч от дървото.

— Не искам да бъдеш заменен. Харесваш ми какъвто си.

— Флиртуваш ли с мен, красиво момиче?

Опитах се да дишам и не можах. Ънсийли кралят ме докосваше, целуваше ме. Усещах устните му по кожата си и аз… аз… аз…

— Дишай, КМ!

Отново можех да дишам.

— Моля те, спри го! — Щях да прося, ако трябваше. Щях да падна на колене. Ако В’лане успееше да получи максималната власт, не исках да живея в този свят. Не и с него начело. Със заклинанието за унищожение той можеше да убие Баронс и беше давал ясно да се разбере при всяка възможност, която имаше, че го иска. Трябваше да бъде спрян. Нямаше да загубя никой от моите хора. Родителите ми щяха да доживеят до старини. Баронс щеше да живее вечно. Аз? Е, не бях сигурна точно какво щях да правя аз. Но планирах да имам дълъг, наситен живот. — За мен би означавало много.

— Ще ми дължиш услуга. Както дължиш на моята Сива жена.

Имаше ли нещо, което той не знаеше?

„Сделките с дявола…“, щеше да каже Баронс, ако не беше замръзнал.

— Сделка.

Той намигна.

— И без това го планирах.

— О! Тогава защо…

— Красиво момиче, което ме моли. Това е супер! Материал за герои. Не получавам често тази роля.

И изчезна. Появи се отново до плочата, взирайки се във В’лане през кристалните стени.

С ужас осъзнах, че В’лане е преполовил Шинсар Дъб.

Но всичко щеше да е наред. Кралят щеше да го спре, да го смаже като насекомо. В’лане щеше само да погледне кой е дошъл за него и да се пресее с подвита опашка, скимтейки от страх. Кралят щеше да запечата отново пещерата и всичко щеше да се оправи. Никой нямаше да има заклинанието за унищожение. Баронс щеше да продължи да е неубиваем. Това беше константа, вечна скала под краката ми, от която се нуждаех.

— …-ди. Откъде мислиш, че е дошъл? — довърши изречението майка ми. Тя се намръщи. — И къде отиде?

Времето продължи своя ход и всички отново започнаха да се движат.

Главата на В’лане се отпусна и очите му се отвориха.

Реакцията му изобщо не беше каквато очаквах.

Устата му се изкриви в студена усмивка.

— Крайно време беше да се появиш, старче.

— А! — каза Ънсийли кралят. — Крус.