Карън Мари Монинг
Проклятието на черната луна (18)

Седемнайсет

Минах дванайсет преки.

Моят край на града до Мрачната зона беше опустял като военна зона. Вече знаех защо.

Улиците на двеста метра източно от КДБ бяха толкова задръстени с хора и Ънсийли, че нямаше никаква надежда автомобилният трафик да се разреди. Повечето Фае бяха в пълно човешко Обаяние, опитваха се да подбудят размирици и успяваха.

Хората от Гарда си проправяха път между тях и настояваха за ред с вдигнати палки. Има достатъчно недоволни младежи в Дъблин (и във всеки град, ако става на въпрос), че дори малка яростна тълпа може да се възпламени и да се пръсне като горски пожар.

Особено на Хелоуин, когато, скрити зад по-добри маски, излизат всички изроди.

Докато гледах, неколцина от Гарда, които всъщност бяха Ънсийли с Обаяние, започнаха ожесточено да налагат група младежи с палките си, вбесявайки тълпата. Други Ънсийли започнаха да трошат витрини на магазини, да плячкосват и да окуражават другите да взимат каквото искат. Извиках на няколко хлапета, които бързаха да се присъединят към врявата. Изглежда, никой не знаеше за какво е бунтът, нито пък му пукаше. Боях се да приближа от страх да не повредят колата. Или мен.

Жлъч се надигна в стомаха ми от компресираното множество на Фае. Поне Шинсар Дъб не беше наоколо, за да ме извади от строя. Тълпата се увеличаваше и си помислих, че възможността да се озова по средата във ферари беше нещо наистина много лошо. Върнах назад, набързо обърнах и подкарах, доволна, че съм тръгнала няколко минути по-рано.

Измъкнах карта на града от раницата си и включих вътрешното осветление. Бурята все още не беше започнала, а облачната покривка беше превърнала деня в нощ цял час по-рано, отколкото очаквах.

Десет преки северно от книжарницата срещнах друга тълпа. Върнах назад, обърнах колата и се отправих на запад. Не ставаше. И този изход от града беше също толкова лош.

Отбих на един паркинг, за да проуча картата, после се отправих на югозапад, с намерението да заобиколя по края на Мрачната зона, за да си пробия път и ако се налага, да сложа моя МакОреол и да мина през нея, за да се измъкна от града. Но когато приближих края на изоставения квартал, набих спирачките и зяпнах.

Целият край на зоната беше плътна черна стена от Сенки, притиснати към басейните светлина, излъчвана от уличните лампи на улица Дорси. Простираше се наляво и надясно, докъдето можех да видя, като масивна барикада от гибел.

Включих на задна и се върнах. Щях да мина през нея, само ако се налагаше. Не бях готова да се призная за победена.

Прекарах следващите петнайсет минути, като шофирах през смаляващата се обиколка на моя свят, обградена от опасности от всички страни. Краищата на Мрачните зони се бяха срещнали и слели с тълпите и гледах с ужас, докато Ънсийли в човешко Обаяние подкарваха хората към тези очакващи, убийствени сенки.

Накрая ми хрумна да се измъкна от лъскавата червена кола, която започваше да привлича опасно много внимание, затова забързах към КДБ, където планирах да я разменя за нещо невзрачно и да реша как да избягам от града.

Когато завих по улицата, водеща към магазина, натиснах спирачките толкова рязко, че едва не си откъснах главата.

„Книги и дреболии Баронс“ тънеше в мрак!

Плътен! Магазинът беше обграден от нощ от всички страни.

Всяка външна лампа на книжарницата беше угаснала.

Взирах се празно. Бях ги оставила включени. Отпуснах спирачката и приближих. В светлината на фаровете по павираната улица проблясваше стъкло. Лампите не бяха угасени. Някой ги беше счупил всичките или — като се има предвид колко високо бяха окачени, по-скоро беше стрелял по тях. Или… някой беше пратил онези летящи Фае, може би дори Ловци, да свършат работата. Бяха ли накацали там горе, по корнизите, надвиснали над мен? В града имаше толкова много Фае, че шийте-сензорът ми беше като бомбардиран, затрупан от присъствия, твърде многобройни, за да бъдат изброени или разграничени. Взрях се нагоре, но покривът на магазина се губеше в мрака.

Вътрешното осветление работеше, но беше нагласено на убитите нива за след работно време и това, което се плискаше по улицата през стъклената врата и през прозорците, не беше достатъчно, да задържи врага ми. Още една пряка беше паднала в Сенките — моята.

„Книги и дреболии Баронс“ беше част от Мрачната зона.

Щяха ли по-материалните братя на Сенките да влязат в КДБ тази нощ, да я разбият, да счупят вътрешните светлини и да я смажат неспасяемо? Можеха ли? Знаех, че Баронс не я е защитил срещу всичко, а само срещу по-големите рискове.

Присвих очи. Това беше неприемливо. Фае нямаше да отнемат моето убежище! Нямаше да ме изгонят на улицата. Щяха да разкарат гадните си сенчести петунии от територията ми и щяха да го направят сега. Обърнах с писък на гуми и подкарах в обратна посока. На четири преки от новия периметър на Мрачната зона тълпата ме притисна обратно. Дадох газ на заден, едва пропускайки паркираните коли и спрях под ярката светлина на една улична лампа. Чувах ядосани викове, звън на счупени стъкла и тропота на приближаващата тълпа. Нямаше да бъда погълната от нея. Но трябваше да действам бързо.

Измъкнах се от колата, пъхнах ръка под якето и сключих длан около Копието. Нямаше да го изгубя този път.

Студен ръмеж, носен по вятъра, опръска лицето и ръцете ми. Бурята беше започнала. Но не усещах само буря във въздуха. Имаше нещо грешно, нещо ужасно грешно, освен ядосаната тълпа, ордите Ънсийли и Сенките, връхлетели дома ми.

Вятърът беше странен, духаше от много посоки, смърдеше на сяра.

Пръстите на хаотична, унищожителна тълпа нахлуха през ъгъла на две преки от мястото, където стоях.

— В’лане, нуждая се от теб — извиках и освободих името му.

То се разви от езика ми и се поду, задушавайки ме, а после се удари в задната част на зъбите ми и принуди устата ми да се отвори широко.

Но вместо да се понесе в нощното небе, то се заби в невидима стена и цопна на паважа, където лежеше, потрепвайки слабо, като паднала черна птица.

Побутнах го с върха на ботуша ми.

То се разпадна.

Обърнах лице към вятъра — изток и запад, север и юг. Той се завихряше около мен, блъскаше ме от всички страни, удряше ме със стотици малки ръце и внезапно усетих, че ЛГ е някъде там и прави черната си магия, за да свали стените. Тя променяше нещата.

Протегнах сетивото си на Шийте зрящ в ума си, фокусирах се, обърнах се навътре, потърсих и за миг наистина го видях. Стоеше на ръба на гола, стръмна черна скала в някакво ледено място с червена роба и вдигнати ръце. (Това, което беше вдигнал високо и от което капеше кръв, сърце ли беше?) Той пееше монотонно, призоваваше изкуства, достатъчно могъщи, за да разбият затвор, изтъкан от живите нишки от Песента на Сътворението и това правеше нещо на цялата магия, дори на тази на Фае, и я караше да се обърква ужасно.

Стиснах вътрешното си око, преди да е станало причина за смъртта ми. Стоях по средата на улица в размирен Дъблин, хваната в капан в града, сама.

В’лане нямаше да се Пресее и да спаси положението.

Тълпата беше на по-малко от пряка. Мародерите в предните редици бяха забелязали колата ми и ревяха като побеснели зверове. Някои влачеха бейзболни бухалки, други размахваха палки, взети от падналите Гарда.

Щяха да разбият ферарито на късчета.

Нямаше време да търся телефона и да се опитвам да се обадя на Баронс. Щяха да стигнат до мен след секунди. Знаех какво става с богатите хора по време на бунтове. Знаех също, че няма да повярват, че не съм богата. Нямаше да позволя да ме обезглавят заедно с аристокрацията само защото понякога карах хубава кола, която дори не беше моя.

Грабнах раницата си от колата и побягнах.

 

 

На следващата пряка се появи друга тълпа.

Гмурнах се в нея и се изгубих вътре. Беше ужасна, смрадлива, гореща, навъсена маса от хора. Яростта беше отпушена, безсилието отвързано, завистта несдържана. Тълпата виеше победоносно, докато плячкосваше, разбиваше и унищожаваше.

Не можех да дишам. Щях да повърна. Имаше твърде много хора, твърде много Фае, твърде много враждебност и насилие. Плувах сред море от лица, някои подивели, други въодушевени, а трети толкова уплашени, колкото си представях, че изглеждам и аз. Фае са чудовища. Но ние, хората, не им отстъпваме. Фае може да бяха подстрекателите на този бунт, но ние бяхме тези, които го поддържаха жив.

Павираните улици бяха хлъзгави от ситния дъжд. Гледах с ужас как младо момиче падна с вик. Беше стъпкана на мига, докато тълпата се носеше неотклонно напред. Възрастен мъж (защо, за Бога, беше навън?) беше следващият. Тийнейджър се блъсна в улична лампа, отскочи, изгуби равновесие и изчезна от поглед.

За неопределено време бях тласкана от императива да остана на крака. Да остана жива.

Яздех тълпата като нежелан кон, със стъпала, заклещени в стремената, от една пряка до другата. Два пъти успявах да се измъкна и да си пробия път до външните краища само за да бъда удавена в стадото отново, тласкана напред от безмилостния му бяг.

Страхувах се от две неща: Че ще ме пратят в галоп право в някоя Мрачна зона или че Шинсар Дъб ще се появи внезапно и аз ще падна на колене, стиснала главата си. Не можех да реша коя смърт беше по-лоша.

Телефонът ми беше в раницата, но нямаше достатъчно място да маневрирам в тълпата, за да го извадя. Притеснявах се, че ако сваля раницата от раменете си, щяха да я изтръгнат от ръцете ми и да я отнесат. Копието ми беше студено и тежко под мишницата ми, но се боях, че ако го извадя, може да се намушкам сама в блъсканицата.

Ънсийли.

Имах бурканчета от бебешка храна в джобовете.

С мрачния им живот във вените си, щях да успея да се измъкна от тълпата.

Насочвахме се към края на квартала Темпъл Бар. Мрачната зона не беше далеч. Умишлено ли ни подкарваха? Ако можех да се зарея над този бунт, щях ли да видя Ънсийли, които ни подкарваха отзад като добитък на заколение?

— Извинете! — промърморих. — Опа! Не исках да ви ударя. С бутане си освободих малко място и отворих капака. Някой се блъсна в мен и изпуснах бурканчето. Усетих как се удари в ботуша ми, а после изчезна.

Стиснах зъби и извадих друго. Имах три в джобовете. Останалото беше запечатано в найлонови пликове, затъкнати в ботушите ми. Никога нямаше да успея да стигна до тях в мелето. С това бурканче бях по-внимателна и докато го отварях, го стисках все едно е нещо, което ще спаси живота ми, и се надявах, че е точно такова. Трябваше да се измъкна от тълпата. Познавах ориентирите. Бях на две преки от Мрачната зона. Успях да махна капачката, но нямах желание да наведа глава, за да изям съдържанието, от страх да не получа някой лакът в окото, да замръзна или да се препъна от болка и да падна.

Надигнах бурканчето близо до тялото си, отметнах глава назад, лапнах съдържанието и задъвках. Давих се през цялото време, докато дъвчех. Нямаше значение, че копнеех за това, беше си трудно да го прокарам надолу — хрускаво от жили и кисти, които се пукаха, докато дъвчех. Гърчеше се в устата ми и се движеше като множество паяци в стомаха ми.

Когато свалих бурканчето, гледах право в очите на Момче носорог, над главите на двама души и от изражението в мънистените му очички и изровеното му сиво лице беше ясно, че то знае какво бях направила току-що. Трябва да беше видяло розово-сивата плът, мърдаща в буркана, докато го надигах.

Предполагах, че беше плъзнал слух, след като Малуш, ЛГ, О’Баниън, а сега и Джейни ги ядяха. То изрева, наведе глава и нападна. Завъртях се и започнах яростно да си пробивам път през тълпата. Успях да измъкна третото бурканче и преглътнах и неговото съдържание, докато се борех да се измъкна на свобода.

Единствения друг път, когато бях яла Ънсийли, бях смъртно ранена и вече виждах смъртта, затова не знаех какво да очаквам. Последния път бяха нужни няколко големи хапки, само за да започне оздравяването и почти десет минути, за да завърши връщането ми от смъртта към живота. Тази вечер бях цяла и ненаранена. Сила и мощ се разбиха в мен, сякаш бях поела инжекция адреналин право в сърцето. Ледена жега ме изпълни, когато могъществото на Фае се вля в кръвта ми.

Дивата Мак вдигна глава и погледна през очите ми, превзе мозъка ми и пренареди крайниците ми в по-гладка композиция — силна, хищна, стъпваща на точните лапи.

За минути се освободих от тълпата, но в далечината чувах друга да приближава. Градът беше полудял тази вечер. По-късно щях да науча, че Фае в човешко Обаяние бяха нахлули в домове, офиси и магазини из целия град, бяха нападнали собствениците и жителите и ги бяха изкарали на улиците, като насила бяха започнали бунта.

Погледнах назад. Изглежда, бях изгубила Момчето носорог в мелето. Или може би то беше решило, че е по-интересно в разрушителната стихия на цяла тълпа, отколкото само с мен. Зад мен беше Мрачната зона. Отпред имаше друга тълпа, начело с Момчета носорози, които разбиваха уличните лампи с бейзболни бухалки. Отляво се чуваха звуците на насилие. Отдясно имаше уличка, в която беше тъмно като в рог. Свалих раницата, извадих МакОреола, закопчах го под брадичката си, после включих лампите една по една, докато не светнах като малък фар. Чукнах китки и глезени, за да включа лампите на ръцете и краката си.

Тълпата ме връхлетя като огромна вълна.

Поех по тъмната уличка.

За кратко изгубих представа за времето, докато тичах по улици и улички, поемах по кратки пътища и се връщах назад, за да избегна тълпите и да се изплъзна от отрядите на Момчетата носорози, с които едва не се сблъсквах доста пъти, тъй като вече не ги усещах, защото сетивата ми на Шийте зрящ бяха умъртвени от зловещото ми ястие.

Те маршируваха войнствено, обграждаха изоставащите и ги вкарваха обратно в тълпите. Кръстосах едни и същи улици десетки пъти, криех се във входове и в кофи за боклук. Изживях ужасен момент, когато бях обградена от две групи от тях и бях принудена да се промъкна зад купчина кашони в сенките на една кофа за боклук. Трябваше да угася всичките си лампи и да оставя ордата Ънсийли да премине.

Вкусих смъртта, докато седях там в мрака и се чудех дали има Мрачни местенца — наистина малки участъци, в които живеят само една или две Сенки. Очаквах някоя да изпълзи всеки момент от някой процеп и да ме хване. Самата мисъл беше по-лоша от това да се хвърля насред преминаващите Ънсийли. Отворих няколко пликчета и ги изядох, докато седях със свити колене в мрака зад стоманената кофа. Може би, както веднъж се бях пошегувала с Баронс, Сенките не обичаха тъмно месо и щяха да ме оставят на мира.

След като отрядите преминаха, изпълзях и включих лампите отново.

Да, хората бяха подкарвани. Събрани и поведени.

Агнета на заколение. Моите хора.

А аз не можех да направя нищо по въпроса. Яденето на Ънсийли може да ме беше трансформирало от джобно ножче в Узи и да ме беше превърнало в ходещо оръжие, но все още бях едно оръжие и остро го осъзнавах. Бях защита, а не нападение. Тази нощ в града нямаше да има нападение. Дори Дивата Мак — най-наперената от наперените, не се чувстваше достатъчно силна. Тя беше заплашена, подивяла. Искаше да намери пещера, за да се скрие в нея, докато събереше повече шансове на своя страна. Бях принудена да се съглася. Оцеляването беше наша първостепенна цел.

Първият път, когато ядох Ънсийли, нищо не ме беше обърквало. Но в онази нощ трябваше да се тревожа само за един гниещ вампир, освен това имах на моя страна Баронс. Тази нощ бях в капана на разбунтуван град със стотици хиляди души, беше Хелоуин, Ънсийли бяха многобройни и ужасно добре организирани. В’лане беше недостижим, а Баронс беше в друга страна.

Накрая се озовах в полуосветена уличка, без да чувам войнствени стъпки и звуците на бунта наоколо. Приклекнах в един вход, осветен от единична, гола крушка, за да се погрижа за нещо, за което спешно трябваше да се погрижа. Свалих раницата внимателно, пуснах я, разкопчах якето, нежно свалих кобура на Копието и го поставих на земята.

През цялото време, докато тичах и се криех, тежестта му прогаряше ужас в тялото ми. Ами ако паднех? Ако върхът продупчеше кожата ми? Здравей, Малуш! Сбогом, разсъдък! Може би сега бях по-корава, отколкото бях преди, но бях убедена, че не съм способна да се справя със смъртоносно разлагане.

Съблякох пуловера и тениската си, после сложих отново пуловера, якето и МакОреола и закопчах кобура на Копието отгоре, без да докосвам нищо друго, освен кожените каиши.

Завързах тениската, която бях свалила, около долната част на кобура, поставяйки допълнителен защитен пласт между върха и мен.

Иронично — нещото, което обичах най-много и което ме караше да се чувствам силна при нормални обстоятелства, става моя най-голям пасив и това, от което се страхувам най-много, когато прибегна до мрачната сила. Мога да имам едното или другото, но никога и двете.

За да стане противопоставянето още по-голямо, вече не можех да усетя Копието, което значеше, че по невнимание бих могла да се нараня с него. Обаче не можех да усетя и Шинсар Дъб, което значеше, че вече не може да ме нарани и да ме запрати на колене безпомощна и в опасна ситуация.

Уф! Стоях във входа и се възхищавах на собствената си глупост. Ако с яденето на Ънсийли ставах неспособна да усетя Шинсар Дъб, следващия път, щом се появеше на радара ми, трябваше само да приближа колкото мога, да ям Ънсийли и да се приближа още повече. Достатъчно близо, за да я взема.

Образът на Звяра, какъвто го бях видяла последния път, се материализира в ума ми.

Да бе! Да я взема. Сигурно. После какво? Да я сложа в джоба си? Нямах толкова огромен джоб.

Вече знаех как да се приближа до нея, без да бъда извадена от строя от болка. Но все още нямах представа какво да правя след това. Ако я докоснех, щях ли и аз да се превърна в психопат? Или бях Шийте зрящ/Нул/ОС-детектор и мутант, което беше някакво освобождение? Спорен въпрос точно сега, когато шансовете ми да преживея нощта изглеждаха толкова мрачни.

Изрових телефона, за да се обадя на Дани и да й кажа какво става в Дъблин. Нямаше начин да стигна до манастира. Погледнах часовника си и бях шокирана да открия, че беше почти седем вечерта.

Бях тичала и се бях крила с часове. Ритуалът можеше вече да е завършен и ако беше, Шийте зрящите можеха да дойдат в града и да ми помогнат да спасим някои от хората, подкарвани към смъртта от Сенките. Аз можеше да не съм в състояние да променя нищо, но седемстотин от нас можеха. Ако не можеха (или нямаше) да дойдат, защото Роуина го беше забранила по някаква идиотска причина, щях да се обадя на Баронс и ако и той не отговореше, щях да се обадя на Риодан, а ако никой от тях не отговореше, вероятно беше време за АУ — ако умираш. Смъртен саван висна над Дъблин като скръб над погребение. Можех да го подуша, да го вкуся във въздуха. Ако Шийте зрящите нямаше да дойдат при мен, исках да се махна колкото може по-бързо.

Дани вдигна на второто позвъняване. Звучеше истерично.

— Мамка му, Мак! — извика тя. — Какво направи с нас?

Нагласявах презрамките на раницата, за да ги пригодя към издутия външен кобур, но тревогата ме накара да я пусна.

— Какво е станало? — попитах.

— Сенки, Мак! Шебани Сенки излязоха от шебаното Кълбо, когато го отворихме. Манастирът е пълен с тях.

Бях толкова шокирана, че едва не изпуснах телефона. Когато го върнах на ухото си, Дани казваше:

— Роуина казва, че ти си ни предала. Казва, че си ни го причинила нарочно.

Сърцето ми се сви.

— Не, Дани, не съм, кълна се! Някой сигурно е предал мен — мисълта вледени кръвта ми. Имаше само един, който можеше да го е направил, един, който вървеше сред тези мрачни вампири без страх. Колко лесно беше отстъпил реликвата! Колко бързо се беше съгласил да ми я даде! Все пак не ми я беше дал същата нощ. Трийсет часа бяха минали от молбата ми до доставката. Какво беше правил през тези часове? Наливал е Сенки в питието на Шийте зрящите?

— Какво е положението? — извиках.

— Изгубихме десетки! Когато отворихме Кълбото, те се пръснаха и мислехме, че светлината от ритуала ги е убила, но те шебано се събраха отново заедно в сенките. Навсякъде са! В килери, в обувки, навсякъде, където има мрак!

— Дани, не съм го направила аз! Кълна ти се! Кълна се в сестра си! Знаеш какво значи тя за мен. Трябва да ми повярваш. Никога не бих го направила. Никога!

— Каза, че ще дойдеш — изсъска тя. — Не дойде. Къде си?

— Заседнала в града, между Йорк и Мърсър. Дъблин е кошмар и не можах да се измъкна. Хората се бунтуват от часове, а Ънсийли ги подкарват в Мрачните зони.

Тя вдиша рязко.

— Какво е положението? — повтори тя въпроса ми.

— Хиляди, Дани! Не подлежат на преброяване. Ако продължи така… — прекъснах, неспособна да довърша мисълта си. — Ако вие дойдете, можем да спасим някои от тях, но не мога да го направя сама. Има твърде много Ънсийли — но ако манастирът беше пълен със Сенки, те не можеха да го напуснат. Не можехме да си позволим да изгубим манастира. Библиотеките бяха там и Бог знае още какво. Крушката над мен примигна и изсъска, сякаш имаше токов удар.

Трудно е да се каже какво кара мозъка внезапно да събере нещата заедно, но в един момент през ума ми преминаха серия от картини и бях втрещена колко просто и очевидно беше това, което пропусках: Момчета носорози събиращи боклук, поправящи улични лампи, каращи градски камиони, подменящи липсващи павета в настилката.

— О, не, Дани! — вдишах ужасена. — Забрави какво казах току-що! Не идвай в града и не позволявай на никой друг! Не сега! По никаква причина! Не, преди да съмне!

— Защо?

— Защото те са го планирали. Гледах Ънсийли да вършат градска работа и не го разбирах досега. Не са били просто улични метачи или събирачи на боклук — как би могъл по-добре да изучиш враговете си, отколкото като събираш отпадъците от живота им, от техните остатъци. ФБР винаги филтрираше ежедневния живот на заподозрените, подслушваше къщите им и ровеше в боклука им. — Били са и работници в комуналните услуги — колко дълго ЛГ дирижираше тази ужасна симфония? Достатъчно, за да помисли за всичко, а времето му като човек го беше научило добре какви са слабостите ни. — Те имат контрол върху мрежата, Дани. Ще превърнат целия… — дръпнах телефона от ухото си и го погледнах.

Пълна батерия.

Никакъв обхват. Телефонните кули току-що бяха изключили. Нямах представа колко е чула Дани.

— … град в Мрачна зона — прошепнах.

Крушката над мен примигна отново. Погледнах я. Тя изпращя, пукна и угасна.