Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Корекция
logixoul (2020 г.)
Източник
veren.bg

Издание:

Автор: Здравко Ненов

Заглавие: Ой, Коледо

Издание: второ (не е указано)

Издател: Верен

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Националност: българска

ISBN: 978-619-7015-02-7; 978-619-7015-15-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10500

История

  1. — Добавяне

Подаръците

Освен елхичките другото нещо, без което Коледа не може, са подаръците. Защо всъщност има такъв обичай, хората да си разменят подаръци по Коледа?

Подаръците са много хубаво нещо. И то е започнало много отдавна — от самото начало на човешката история. Още първият човек, Адам, е получил прекрасен подарък — една чудна градина, „райската“ градина. Той не се е мъчил да я засажда и отглежда сам, а Бог му я подарил готова. Заедно с този подарък вървяла и съответната отговорност. Адам трябвало да обработва градината, да я пази и да даде имена на всички животни. Всъщност, това също е било подарък — дарът на творческата мисъл и дейност. Но не само онази градина, а и цялата Земя е един чуден подарък, на който всички ние и до днес се наслаждаваме. Помислете си само за незабравимите снимки на Земята, които се правят от Космоса. Защитена от идеална атмосфера, с точно необходимия наклон на оста, с четири годишни времена, с вода, полезни изкопаеми, растения и животни, сянка и слънце, нощ и ден. Този уютен дом, в който можем да живеем, наистина ни е подарък.

Е, разбира се, ние обичаме подаръците, но отговорността, свързана с тях — не чак толкова. Също така с голямо удоволствие взимаме самостоятелни решения, но с голямо неудоволствие носим последиците им. Освен да се грижи за градината, Адам трябвало да спазва едно-единствено правило — да не яде от едно определено дърво в нея. Той обаче предпочел да послуша жена си вместо Бога — както правят и много съвременни мъже. Не че е лошо, но понякога мъжът следва да си носи отговорността. Яли от дървото и последствията не закъснели. А те били трагични. Прякото следствие от бунта на първите хора била смъртта. От Адам насам смъртта е единственото сигурно нещо за всеки човек. Другото следствие било, че човекът изгубил райската градина. Прекрасната планета Земя все повече и повече се разваля и престава да бъде уютен и сигурен дом за човечеството. Човекът е пожелал да я управлява сам, в независимост от Бога.

Независимостта е човешки идеал още от древността. Всяко правителство, като идва на власт, първо декларира пред своите граждани, че е „независимо“. Независимо от кого? Разбира се, от американците! Също и от руснаците! Как ще сме зависими от тях? А от европейците? Е, нали и самите ние сме европейци… Знаете ли, че 80% от целия капитал на този свят се притежава от 200 души? По някакъв начин светът е попаднал в една мрежичка, в която нечии интереси го управляват задкулисно. В желанието си да бъде „независим“ от Бога човекът всъщност е станал зависим от други хора и в крайна сметка от Божия противник — от злата сила, която цели неговото унищожение. В Библията е наречен Змията, а също и Сатана.

И така, последствията от това решение на Адам, от неговата „декларация за независимост“, били толкова трагични, че оттогава нататък всички негови потомци през цялата история на човечеството, чак до нас, имат отчаяна нужда от още няколко подаръка. Нека видим кои са те.

Първият и най-важен подарък е така нареченото „спасение“. Това е възвръщането на живота, който Адам е изгубил. Животът с Бога, животът в Рая, вечният живот. Представете си колко би било хубаво да живееш вечно! И то без да остаряваш — няма болки в кръста, няма високо кръвно, няма инфаркт, няма рак, няма дори бръчки! Завинаги си в най-хубавите си години — 20, 30, 50, които и да са — оставаш си в тях.

Но как така подарък? Не трябва ли ние да си заслужим Бог да ни приеме в Рая? Не трябва ли да се постараем с всички сили да сме добри? Не трябва ли да вършим разни неща, и то да ги вършим правилно? Всички религии по същество казват това. Когато съм пътувал по магистралите на Европа, често съм виждал следната гледка: спрял човекът край пътя, постлал килимчето отстрани до камиона и си прави полагаемите метани. Той трябва да ги направи, по 200 на ден, иначе няма шанс да отиде в Рая. По същия начин и много християни ходят на черква да запалят свещ или да се прекръстят. Едно време, когато бяхме студенти, някои от нас тайно ходеха да запалят по една свещ преди изпит. Като са ходили по цял ден нагоре-надолу и не са имали много време да четат, поне една свещ да запалят, пък кой знае, може и да има Бог и да помогне да вържат някоя тройка. Свещ са му запалили все пак. Но каквото и да правим, ако го правим като разменна монета, за да спечелим нещо от Бога, сме на грешния път.

Интересно, Библията нарича спасението „дар“. Казва се, че „дарът не е такъв, какъвто беше съдът чрез прегрешението на един — има се предвид прегрешението на Адам — защото съдът доведе от едно престъпление до осъждане…“ Това изглежда несправедливо. Защо да бъдем осъждани заради едното престъпление на Адам? Но нека се замислим, има ли някой от нас, който да няма свой собствен грях? Макар и да не сме убили, да не сме ограбили никого? Е, разни други дребни неща — то на всеки се случва, нали? Всяко престъпване на моралния кодекс на Бога се счита за грях. А повечето от нас не знаят точно дори Десетте заповеди. Ако се опитат да си ги спомнят, обикновено се стига до „не убивай, не кради, не лъжи, не прелюбодействай“. Много хора смело заявяват, че спазват това. Но достатъчно е да погледнем първата заповед: „Да възлюбиш Господа, своя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с целия си ум и с всичките си сили.“ Кой от нас е спазил това? Всички ние сме осъдени, защото фактически сме се присъединили към „декларацията за независимост“ на Адам. Ние, цялото човечество, сме злоупотребили с живота, който ни е даден, злоупотребили сме с цялата планета и със самите себе си.

Но следва и добрата вест: „Съдът доведе от едно престъпление до осъждане, а дарът доведе от много прегрешения до оправдание.“ Въпреки многото ни прегрешения Бог ни предлага да ни оправдае даром. Всъщност дарът представлява това, че нашият пакет от грехове се разменя срещу жертвата на Иисус Христос. Той изтърпява наказанието за греховете ни, все едно той ги е извършил. Това вече се е случило преди 2000 години. Жертвата на Христос може да оправдае всеки човек, независимо кой е той, какъв е и какви са греховете му. Този дар на Христос е достъпен за всекиго. Но аз лично трябва да му повярвам, да му се доверя и да приема съзнателно неговия подарък.

Вторият голям подарък, който ни прави Бог, е изпълненият с мир живот. Ако си приел подаръка на спасението и си решил да живееш, както Христос иска, можеш да получиш и този подарък. Божията благодат, Божията милост е в състояние да те държи вечно в оправдано положение пред Бога. Представи си! Простено ти е завинаги! И след като си станал християнин и си решил да следваш Христос в своя живот, ти не ставаш безгрешен. Продължаваш да имаш в главата си не дотам добри мисли — като малки червейчета. Понякога неволно, понякога и съвсем съзнателно вършиш лоши неща. Но ти си решил да бъдеш с Бога и Неговият дар те следва през целия ти живот и непрекъснато, във всеки момент, те оправдава пред Бога. Това е като една огромна банкова сметка, от която винаги можеш да изтеглиш пари и да платиш това, което си счупил. Затова можеш да живееш без страх. Можеш да имаш мир в душата си. Можеш да имаш и силата да вървиш напред и действително да ставаш по-добър.

„И така, като сме оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Иисус Христос, чрез когото ние посредством вяра сме придобили достъп до тази благодат, в която стоим, и се хвалим с надеждата за Божията слава“ (Послание на апостол Павел до римляните, гл. 5, ст. 1). Господ ни обича и ни оправдава, но знаете ли защо той прави това? За своя слава. Ние не сме самоцел. Ние сме част от неговото творение, което той иска да възстанови за своя слава. Защо в дълбините на морето съществуват толкова красиви рибки? Тяхната красота може да се види само ако се извадят на повърхността. Там, където живеят, цари мрак и не се виждат никакви цветове. Защо тогава тези същества са обагрени в такива невероятни цветове? Защо са всички тези цветя в планината, толкова разнообразни, всички тези красиви дървета? Задавали ли сте си въпроса защо всъщност ни обгражда такова великолепие? Сякаш Бог иска да каже на човека: „Ето, вижте ме какъв съм аз. Аз съм славен. Дори и най-нищожният охлюв в дълбините на океана, където не стига никога светлина, е сътворен по съвършен начин и това е за моя слава.“ И Бог иска също така за негова слава ние да имаме мир с него. Затова той ни е платил сметката. Той ни е поканил на своята трапеза и иска да бъдем негови гости за негова слава. Ние обаче често не му обръщаме внимание, гледаме да се натъпчем максимално бързо и да изчезнем. Като пълни неблагодарници се интересуваме от подаръка, но не и от този, който ни го подарява.

Подаръкът на мира и сигурността! „И така, какво да кажем за това? Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас?“ (Послание на апостол Павел до римляните, гл. 8, ст. 31). Съзнанието, че Бог е на наша страна, дава невероятен мир. Дори да дойде и смъртта, дори да се случи и най-лошото, ти знаеш, че нито един косъм от главата ти не може да падне без позволението на Бога. Това е действително така, той самият го казва. Нито едно врабче не може да умре без негово знание. Още по-малко пък може в твоя живот да се случи нещо лошо без негово знание. Разбира се, ако ние вършим лоши неща, ще си носим последиците от тях. Просто не може да прекалиш с лоша ракия и на другия ден да не те боли главата — това си е естествено следствие. Така и всяка лъжа носи след себе си зли последици. Но ако знаеш, че Бог е откъм теб, ти не искаш да вършиш такива неща. Ти бягаш от злото. И можеш да си сигурен, че си Божие дете и във всяка ситуация Бог е на твоя страна. Това е едно прекрасно знание. Това е чудесен дар от Бога! Ние сме вече на страната на победителя, на страната на силния, на страната на добрия — на страната на Твореца, който ни е създал и ни спасява.

Друг много ценен подарък е сигурното бъдеще. Апостол Павел казва: „Смятам, че страданията на настоящото време не са достойни да се сравнят със славата, която ще се открие в нас“ един ден (Римляни гл. 8, ст. 8). Бог иска да възстанови своето славно творение — теб самия — независимо дали си професор, или нямаш образование, дали си умен, или хубав, дали си млад, богат, черен, бял, кафяв — какъвто и да си. Ти си негов проект. Ти си наистина безкрайно ценно същество, защото самият Бог е дал живота си за теб. Той иска ти да си негов приятел. Човешкото същество е изключително ценно. То е в центъра на вселената, в центъра на Божието творение.

По-нататък апостол Павел продължава така: „И ние, които имаме първите плодове на Духа, самите ние стенем в себе си и жадно очакваме осиновението, тоест изкупването на нашето тяло“ (Римляни, гл. 8, ст. 23). Тук отново става дума за идещия свят, в който ние, които сме приели жертвата на Христос, ще живеем заедно с него — с ново тяло, „осиновено“, тоест, подобно на неговото, когато е възкръснал. Това може да звучи невероятно, но Бог го е обещал и със сигурност можем да разчитаме на този чуден подарък. Идва денят, в който ще живеем вечно в едно съвършено ново тяло!

В една друга книга на Библията, книгата „Откровение“ се казва така: „Ето, скинията (това означава шатрата) на Бога е с хората и Той ще обитава с тях; и те ще бъдат Негов народ и Сам Бог ще бъде с тях — техен Бог.“ Бог ще възстанови нашата синовна връзка с него. Ще възстанови прякото лично общуване на хората с него. Ето още едни думи, които са ми помагали в много тежки моменти от моя живот: „Той ще избърше всяка сълза от очите им и смърт няма да има вече, няма да има вече нито жалеене, нито писък, нито болка; първото премина.“ „Първото“ е това, което е сега — времето, когато земята е оставена в ръцете на хората без Бога. Това се вижда навсякъде. Безбожието, лъжата, злото изпълват целия свят. Но един ден това, „първото“, ще премине и няма да го има вече. А с него ще преминат и неизбежните последици на злото — жалеене, писък, болка, сълзи. „И Седящият на престола каза: Ето, правя всичко ново.“ Колко хубаво би било да живеем в една държава, която е част от Божието царство, където няма да ги има проблемите на общината с боклуците и дупките по улиците, проблемите с крадените пари, с бедността. Истинска справедливост на този свят няма да има. Но има Един, който вижда всичко, който наистина е справедлив. Един ден той ще възстанови правдата. И това е бъдещето, което ни очаква.

Всички тези подаръци обаче Бог не натрапва на човека. Той не ги дава на хора, които не ги искат. Бог изключително много уважава човека и го обича. Затова го оставя да си има собствено мнение и да реши дали иска подаръка, или не. И колкото и да е изумително, твърде много хора отказват тези подаръци! Просто не се интересуват от тях. Защо?

Една от причините е, че човек често пъти предпочита сам да си изработи нещо, а не да го получи даром. Това по принцип не е лошо, но не във всички случаи. Лошо е, ако това действие е продиктувано от гордост. Приемането на спасението даром всъщност означава, че ние сме грешни, окаяни, недостойни, че не можем да си помогнем сами, че се нуждаем от милост. Да се признае това, е унизително. Доста е унизително някой да ти окаже милост. Ние искаме да сме достойни! Да сме силни. Да можем сами. И отхвърляме очевидната реалност, че не сме такива, каквото и да правим.

Затова и с всички сили се стараем да игнорираме истинския Бог. Измисляме си наши представи — един достатъчно дребничък Бог, който да зачете нашите усилия, да се съобрази с нашите възможности, да се задоволи с нашите стандарти за святост. Ние не искаме всемогъщ и абсолютно свят Бог, който да ни оказва милост и да ни прощава всичко. Искаме такъв Бог, за когото да можем да се сещаме на Коледа и на Великден, преди изпит, в някоя и друга трудност. Един Бог, който да ни дава здраве, пари и успехи, когато искаме, а иначе да не ни занимава със себе си. И така усърдно си измисляме този Бог, че започваме наистина да вярваме в него.

А има и друга възможност — просто Бог не ни интересува. Предпочитаме да го няма. Хора на смъртно легло са казвали: „Махнете се оттук с вашите попщини. Не ми трябва Бог. Аз сам ще се справя.“ И как, моля? Една моя позната има интересен начин за борба с хлебарките. Влиза в стаята, светва лампата и вижда хлебарка. Веднага загася лампата и излиза от стаята. След малко пак влиза и светва лампата — и хлебарката вече я няма! Ефективно, нали? Мнозинството от хората на този свят правят същото. Те гасят лампата и… Бог изчезва. Или се завиват презглава под юргана. Или се заключват в клозета като особено скришно място. Да, ама не…

Един ден юрганът ще се смъкне. Вратата на клозета ще се отвори. Лампата ще светне. Тогава ще трябва много бързо да се измисли някакво оправдание. Едно време познавах един майстор, който по цял ден не се мяркаше на работа. Не казвам какво правеше. Като го питахме какво е правил цял ден, той все казваше: „Абе, терсене гайка на терсене място.“ Важното е да има оправдание. И оправданието ни пред Бога за това, че цял живот не сме се заинтересували от Него, е примерно следното: „Ами виж сега какво, аз първо бях млад и учех. Училището ми заемаше цялото време. А имаше пък и много други такива хубави, интересни занимания, които пък ми отнемаха съвършено всички сили, и през цялото си свободно време тичах подир тях… Не можех да ти обърна внимание. После пък взех, че се задомих, а знаеш какво значи да имаш жена — то значи съвсем пък да нямаш време. Грижиш се за всичко — за домакинство, за пазаруване, за пране, за готвене, изкарваш пари за семейството, гледаш много да не се прибираш вкъщи. Като вземете заплатата, отивате някъде, после на следващия ден за всичко друго можеш да мислиш, но не и за Бог… А пък най-накрая вече станах много стар, нас така ни учеха при комунизма, че Бог няма, и ние така сме възпитани, така че сега, какво да правя… Така и не стана… Така че, Господи, вярно, че не съм ти обръщал никога внимание, ама сега пък… (потриваш ръце) … ако може нещо да уредим…“

Но не може. Това, което трябва да „уредим“, се предлага сега, докато сме живи, като подарък. От теб зависи да го приемеш. След като напуснем този свят, вече нищо не може да се уреди. Докато сме още тук, подаръците стоят и ни чакат — както стоят и ни чакат под коледната елха. Както приемаме с радост и благодарност подаръците от близките си хора, нека приемем и подаръците от Бога. Нека си признаем, че сме виновни пред него. Нека си признаем, че сме слаби. Нека превъзмогнем гордостта си. Нека вземем подаръците от прободената ръка на този, който ни обича с безкрайна, неземна, небесна любов. В крайна сметка Бог е подарил Сина си Христос на човечеството!