Даина Чавиано
Игрален дом (4)

IV

И затова сега се намираше на кръстопът: защото оракулът беше проговорил чрез устата на леля Рита, сантера^[1] с галисийски корен, която живееше в Гуанабакоа.

Три дни преди това, седнала на рогозката, която заемаше половината стая, възрастната жена няколко пъти беше хвърлила четирите парченца от кокосова черупка, почти сиви от употреба, прошепвайки оби аре преди всяко хвърляне, и на всеки въпрос боговете бяха дали един отговор. Накрая успя да обобщи положението на Гая по такъв начин, че накара дори кръщелницата си да се прекръсти.

— Елегуа казва, че трябва да сложиш мед в някой ъгъл в дома си — жената говореше с обърнати очи и изяждаше букви. — Иначе няма да може да ти помогне.

— Елегуа? — повтори Гая.

— Това е оришата, който отваря и затваря пътищата — обясни възрастната жена. — Ти самичка си затворила пътя, защото носиш призрака на мъртвец и не правиш нищо, за да се отървеш от него. Това не ти позволява да живееш.

Гая погледна Лиса, чието изражение беше най-голямото доказателство, че не е разказала нищо на жената.

Последва безкрайна поредица от въпроси, на които черупките отговаряха с „да“ или с „не“ на почти бинарен език, при което ставаха нужни още разпитвания. Водена от всеки отговор, жената формулираше нови въпроси, докато не намери причини и решения.

— Ти вървиш за ръка с Ойя и Ошун — й рече старицата и като забеляза погледа на Гая, обясни: — Ошун Ауе, онази, която оплаква умрелия, онази, която вече не прилича на себе си.

— Защо вече не прилича на себе си? — се осмели да попита Гая.

— Защото не е старата Ошун, оставила е игрите си с мъжете.

— Ошун като Венера ли е?

Лиса сръчка с лакът приятелката си, за да млъкне. Прорицателката за миг напусна транса си и се вторачи подозрително в нея.

— Слушай, момиче, ти чуваш ли нещо от това?

— Лельо — намеси се Лиса, — приятелката ми иска да разбере, но трябва да й обясниш по-хубаво, защото тя нищо не знае.

— Защо не каза по-рано, миличка? Виж сега — прочисти гърлото си, за да се концентрира. — Да започнем с Ошун, която ни води в любовта…

— Но вие казахте, че плаче за починал човек.

— Остави ме да се доизкажа! Като всеки уважаван ориша, Ошун има много пътища: може да бъде Ошун Аня, която полудява от барабаните; Ошун Йейе Моро, която винаги се весели; Ошун Фумике, която се умилява от децата… Но тази, която виждам до теб, е Ошун Ауе, тъжната, нея дори Шанго не може да я развесели.

— Шанго е бог на войната, нали? — позволи си да попита Гая, като си спомни смътно една легенда.

— Да. Той е оришата на гръмотевиците и на мъжеството, винаги е облечен в червено — вдигна очи, за да я погледне. — Ти също си водена от Оя, която е друга негова жена…

— Шанго има две жени?

Старицата избухна в смях.

— Има всяка, която си пожелае, но официалните са само три. Ошун е една от тях; Оя е втората; и също така горката Оба, която си отрязала ухото, за да му засвидетелства любовта си, лошо подучена от Ошун…

— Какво я е подучила? — прекъсна я Гая.

— Ошун я уверила, че любимото ястие на Шанго е супа от уши, но не е истина. Затова Оба никога не й простила. Сега трябва да ходи непрекъснато с кърпа, превързана на главата.

— А тази Оя тъжна ли е, или весела? — попита Гая, опитвайки се да възстанови нишката на разговора.

Знахарката я изгледа с изражение, което се люшкаше от съжаление до недоверие. После се обърна към кръщелницата си и погледът й бе толкова красноречив, че дори Гая я разбра. Сякаш питаше: кого си ми довела, по дяволите, момиче?

— Обясни й по-подробно, лельо — настоя Лиса. — Виждаш колко е объркана, горката.

Старата жена въздъхна, почти примирена.

— Оя е над тези неща, момиче. Не мисля, че се чувства тъжна, нито весела, по-скоро… угаснала; понякога може да се озлоби, но само ако я нападнеш или я обидиш. През повечето време не я интересува какво чувстват другите към нея.

— Защо?

— Защото живите сме й безразлични. Тя царува в гробищата и е господарка на бурята — спря се за миг да огледа лицето на Гая. — Сред мъртвите Оя е като сред роднини; а сега, за нещастие, се е събрала с Ошун тъжната. Така си и ти: измъчвана от страст по един мъртвец. И този мъртвец не те оставя на мира… Трябва да си направиш очистване на леглото.

— На леглото ли? — изненада се Гая. — Очистването не се ли прави с билки?

— Може да ти прозвучи странно — съгласи се жената, — но това казват светците: за да се отървеш от този мъртвец, трябва да си намериш някой жив човек… някой много специален, толкова специален, че не разбирам хубаво какво ми казва obi^[2]. Само знам, че е човек, свързан с Инле.

— Кой е това?

— Друг съпруг на Ошун.

— И той ли е воин?

— Инле е лечител и рибар.

— Имаш късмет, миличка — прошепна Лиса.

— Защо?

— Защото е разкошен.

— Ами?

— Толкова е красив, че друга ориша се опитала да го открадне от Ошун — добави знахарката.

Думата „ориша“ я накара да дойде на себе си. Какво я интересуваше, че някой светец изглежда по-хубав или по-грозен? Няма да излиза с него я!

— Този Инле може ли да ми помогне? — попита тя иронично старата жена.

— Той или някой, свързан с него; не съм сигурна — жената се поколеба малко, преди да добави. — Инле не обича кокос и не разбирам добре какво ми казва. Но ще говоря с Елегуа, той е моят патрон.

— Какво?

— Нейният ориша хранител — подсказа Лиса.

Старата жена хвърли черупките на земята.

— Този жив човек ще дойде ли при нея? — погледна разположението на кокосовите черупки. — Не.

Отново хвърли черупките.

— Момичето ли трябва да го намери? — и като видя как се подредиха, прошепна на себе си — Човек не пита за неща, които знае.

Пак хвърли.

— В този град ли да го дири?

Същият отговор.

Знахарката продължи да разпитва оракула, което изискваше умения за дедукция, достойни за легендарния наемател от „Бейкър стрийт“. След пет минути ръката й покри черупките.

— Има едно място, където се яде — съобщи, наблюдавайки втренчено Тая. — Трябва да идеш там и да седнеш да чакаш. Спасителят ти ще те намери на това място.

— Как се казва мястото?

— Това е твоя грижа — остана загледана в празното пространство, сякаш се опитваше да чуе по-добре. — Името е особено. Или чуждестранно. Не знам… Нещо, дето не е тукашно.

— Има много ресторанти и кафенета със странни имена. Не може ли да сте по-точна?

Жената въздъхна и отново хвърли черупките, разпитвайки при всяко хвърляне за различна част от града.

— Търси из Ел Ведадо^[3] — каза накрая.