Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (32)

29.

Сюзан паркира колата на една странична уличка и зачака. Знаеше, че поканата за официалната вечеря на полка е между 19:30 и 20:00 ч., и тъй като почетен гост щеше да бъде фелдмаршалът, бе сигурна, че Алекс няма да закъснее.

В 19:10 пред бившия й семеен дом спря такси. След няколко секунди се появи Алекс. Беше с вечерен костюм с медали от три кампании. Сюзан забеляза, че вратовръзката му е накриво, а едно от копчетата на яката му липсва; не се сдържа и се разсмя, когато видя обувките без връзки, които със сигурност нямаше да изкарат цял живот. Алекс се качи на задната седалка и таксито потегли към Уелингтън Роуд.

Сюзан изчака още малко, премести колата на главната улица, слезе и отвори вратата на гаража. После паркира ягуара вътре. Според условията на развода тя трябваше да върне неговата гордост и радост, но отказа да го направи, докато той не изплати забавените месечни издръжки. Беше осребрила последния му чек сутринта, като се чудеше откъде ли е намерил парите. Адвокатът на Алекс я бе посъветвал да върне колата, докато той е на официалната вечеря. Това бе едно от малкото неща, по които двете страни имаха съгласие.

Тя слезе от колата, отвори багажника и извади макетен нож и кутия боя. Остави боята на земята, отиде отпред и заби ножа в едната гума. Отстъпи крачка и изчака съскането да спре, след което продължи със следващата. Когато и четирите гуми бяха надупчени, насочи вниманието си към боята.

Отвори кутията, изправи се на пръсти и бавно изля гъстата течност на покрива на колата. След като се убеди, че в кутията не е останала нито капка, отстъпи назад и се наслади на начина, по който боята бавно се стича от двете страни и по предното и задното стъкло. Би трябвало да е изсъхнала преди Алекс да се прибере от вечерята. Сюзан бе посветила доста време на избора на подходящия цвят, който най-добре ще отива на яркозеленото, и накрая се спря на лилавия. Резултатът се оказа по-приятен, отколкото беше очаквала.

Майка й беше прекарала часове над изписаните с дребен шрифт условия на развода и бе посочила, че Сюзан трябва да върне колата, но без да се казва в какво точно състояние.

Мина известно време преди Сюзан да се застави да излезе от гаража и да се качи на третия етаж, където смяташе да остави ключовете от колата на бюрото в кабинета му. Единственото й разочарование бе, че няма да може да види физиономията на Алекс, когато отвори вратата на гаража на сутринта.

Влезе в апартамента със стария си ключ, доволна, че Алекс не е сменил бравата. Отиде в кабинета му и хвърли ключовете на бюрото. Канеше се да си тръгне, когато видя някакво писмо с характерния му почерк. Любопитството й надделя. Тя се наведе и бързо прочете поверителното съобщение, после седна на стола му и го прочете още веднъж, този път по-бавно. Не можеше да повярва, че Алекс е готов да жертва мястото си в борда на „Барингтън“ от принципни съображения. В края на краищата той нямаше никакви принципи и мястото в борда бе единственият му източник на доходи, освен мизерната военна пенсия. От какво смяташе да живее? И най-вече как щеше да изплаща месечната й издръжка без редовната си заплата?

Прочете писмото за трети път, като се питаше дали не пропуска нещо. Не можеше да разбере защо носи дата 21 август. Ако искаш да подадеш оставка по принципни съображения, защо да чакаш две седмици, преди ясно да изразиш позицията си?

Когато Сюзан се върна в Бърнам он Сий, без да е проумяла на какво е попаднала, Алекс все още слушаше внимателно фелдмаршала.

 

 

Себастиан вървеше бавно по Бонд стрийт, възхищаваше се на различните луксозни стоки по витрините и се чудеше дали някога ще може да си позволи някоя от тях.

Мистър Хардкасъл неотдавна му беше повишил заплатата. Себастиан вече изкарваше по 20 паунда седмично, което го правеше „човек, правещ по хилядарка годишно“, както се изразяваха в Сити. Освен това имаше и нова длъжност, младши директор — не че титлите означаваха нещо в банковия свят, освен ако не си председател на борда.

В далечината забеляза полюшваща се на вятъра табела — „Галерия за изящни изкуства Агню, основана 1817 г.“. Никога не бе влизал в частна художествена галерия и дори не беше сигурен дали са отворени за широката публика. Беше посещавал Кралската академия, „Тейт“ и Националната галерия с Джесика, която не спираше да говори нито за миг, докато го мъкнеше из залите. Понякога направо го подлудяваше. Сега му се искаше да е до него и да го подлудява. Не минаваше нито ден, нито час, без да чувства липсата й.

Отвори вратата на галерията и влезе. За момент остана да стои и да оглежда просторното помещение, чиито стени бяха покрити с великолепни картини, някои от които разпозна — Констабъл, Мънингс и Стъбс.

И внезапно тя се появи от нищото, по-прекрасна от първия път, когато я видя онази вечер в „Слейд“, когато Джесика отнесе всички награди в деня на завършването.

Докато вървеше към него, гърлото му пресъхна. Как се обръща човек към богиня? Бе с жълта рокля, проста, но елегантна, а косата й бе в онзи нюанс на естественото русо, за който всяка жена, освен шведка, би платила цяло състояние — и мнозина го правеха. Днес косата й беше прибрана в официална и професионална прическа, а не падаше на голите й рамене както предишния път. Себастиан искаше да й каже, че не е дошъл да гледа картините, а просто да я види. Ама че хилаво обяснение. Дори не беше истина.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

Първата изненада бе, че е американка — ясно си личеше, че не е дъщеря на мистър Агню, както беше предположил първоначално.

— Да — каза той. — Питах се дали нямате картини на Джесика Клифтън?

Тя като че ли се изненада, но се усмихна.

— Да, имаме. Бихте ли ме последвали?

„До края на света.“ Още по-жалък отговор, за който се радваше, че не е изрекъл на глас. Някои мъже си мислят, че една жена може да бъде също толкова прекрасна и когато вървиш зад нея. На Себастиан изобщо не му пукаше, докато я следваше надолу към друго голямо помещение, пълно със също толкова хипнотизиращи картини. Благодарение на Джесика разпозна Мане, Тисо и любимата й художничка Берта Моризо. Ако беше тук, нямаше да спре да бъбри.

Богинята отключи една врата, която Себастиан не беше забелязал и която водеше към по-малка странична стая. Той влезе след нея и видя, че стаята е пълна с редици подвижни рафтове. Тя избра един, дръпна го и разкри страната, посветена на маслените картини на Джесика. Себастиан впери поглед в деветте спечелили награди творби от изложбата по случай завършването, както и в дузината графики и акварели, които не бе виждал никога, но които бяха също толкова грабващи. За момент изпита въодушевление, след което краката му се подкосиха. Той се хвана за рафта, за да се задържи.

— Добре ли сте? — попита тя, а професионалният й тон се смени с по-мек и загрижен.

— Ужасно съжалявам.

— Защо не поседнете? — предложи тя, взе един стол и го сложи зад него.

Себастиан седна, тя хвана ръката му, сякаш е старец, и на него изведнъж му се прииска да не го пуска. Защо мъжете се влюбват толкова бързо и безпомощно, а жените са много по-предпазливи и разумни?

— Ще ви донеса вода — каза тя и го остави, преди да успее да й отговори.

Себастиан отново погледна картините на Джесика, като се мъчеше да реши дали има любима и се питаше дали може да си я позволи, ако я открие. После тя се появи с чаша вода, следвана от възрастен мъж, когото Себастиан помнеше от вечерта в „Слейд“.

— Добро утро, мистър Агню — каза той и стана.

Собственикът на галерията го погледна изненадан. Явно не го беше познал.

— Срещнахме се в „Слейд“, сър, когато дойдохте на церемонията по случай завършването.

Агню отново го изгледа озадачено, но после се сети.

— А, да, спомних си. Вие сте братът на Джесика.

Себастиан се почувства пълен глупак, докато сядаше и отпускаше глава върху ръцете си. Тя пристъпи до него и сложи ръка на рамото му.

— Джесика беше най-прекрасният човек, когото съм срещала — каза му тя. — Ужасно съжалявам.

— А аз съжалявам, че се представих като такъв глупак. Исках само да разбера дали продавате нейни картини.

— Всичко в тази галерия се продава — каза Агню, като се мъчеше да разведри обстановката.

— Колко струват те?

— Всичките ли?

— Всичките.

— Не съм ги оценил все още, тъй като се надявахме Джесика да стане един от редовните художници на галерията, но за съжаление… Зная какво ми струваха. Петдесет и осем паунда.

— А каква е реалната им цена?

— Толкова, колкото е готов да плати купувачът — отвърна Агню.

— Бих дал всяко свое пени, за да се сдобия с тях.

Мистър Агню го погледна с надежда.

— И колко точно са всичките ви пенита, мистър Клифтън?

— Проверих банковата си сметка тази сутрин, защото знаех, че ще дойда тук. — Двамата го зяпнаха. — Имам четирийсет и шест паунда, дванайсет шилинга и шест пенса, но тъй като работя в банката, имам право на овърдрафт.

— В такъв случай цената е четирийсет и шест паунда, дванайсет шилинга и шест пенса, мистър Клифтън.

Ако имаше някой, който изглеждаше по-изненадан и от Себастиан, това бе асистентката, която никога не бе виждала мистър Агню да продава картина на по-ниска цена от онази, на която я е купил.

— Но при едно условие.

Себастиан се зачуди дали собственикът не е размислил.

— И какво е то, сър?

— Ако някога решите да продадете някои от картините на сестра ви, първо трябва да ги предложите на мен на същата цена, за която сте ги купили.

— Разбрахме се, сър — каза Себастиан, докато си стискаха ръцете. — Но никога не бих ги продал — добави той. — Никога.

— В такъв случай ще помоля мис Съливан да напише фактура за четирийсет и шест паунда, дванайсет шилинга и шест пенса. — Тя кимна и излезе. — Нямам желание отново да ви разплаквам, млади човече, но в моята професия човек се смята за късметлия, ако успее да попадне на талант като Джесика два, може би три пъти в живота си.

— Много мило от ваша страна, сър — отвърна Себастиан, докато мис Съливан се връщаше с кочана фактури.

— Моля да ме извините — каза мистър Агню. — Следващата седмица организирам голяма изложба, а още не съм приключил с оценяването.

Себастиан седна и написа чек за 46 паунда, 12 шилинга и 6 пенса, откъсна го и го подаде на асистентката.

— Ако имах толкова пари, аз също щях да ги купя — каза тя. — О, ужасно съжалявам — побърза да добави, когато Себастиан сведе глава. — Сега ли ще ги вземете, сър, или ще се върнете по-късно?

— Ще дойда утре, стига, разбира се, да работите в събота.

— Да, работим — каза тя. — Но аз имам няколко почивни дни, така че ще помоля мисис Кларк да ви обслужи.

— Кога се връщате на работа?

— В четвъртък.

— Тогава ще дойда в четвъртък сутринта.

Тя се усмихна, този път по различен начин, след което го поведе обратно горе. Едва сега Себастиан видя за първи път статуята, поставена в ъгъла на галерията.

— „Мислителят“ — каза той.

Тя кимна.

— Някои казват, че това е най-великата творба на Роден. Знаете ли, че първоначалното й име било „Поетът“?

Тя го погледна с изненада.

— И ако не ме лъже паметта, ако отливката е направена приживе, тя би трябвало да е дело на Алекс Рудие.

— Сега вече парадирате с познанията си.

— Виновен — призна Себастиан. — Но имам основания да си спомням точно тази творба.

— Джесика ли?

— Не, този път не. Мога ли да попитам за номера на отливката?

— Пети от общо девет.

Себастиан се опита да запази спокойствие, тъй като трябваше да научи отговорите на още някои въпроси, но не искаше да буди подозрения.

— Кой е бил предишният собственик? — попита той.

— Нямам представа. В каталога е записана като собственост на джентълмен.

— Какво означава това?

— Че въпросният джентълмен не иска да се разчува, че разпродава колекцията си. Имаме много подобни клиенти, наричаме ги СРД — смърт, развод и дълг. Но трябва да ви предупредя, че няма да успеете да убедите мистър Агню да ви продаде „Мислителя“ за четирийсет и шест паунда, дванайсет шилинга и шест пенса.

Себастиан се разсмя.

— Каква е цената? — попита той, докосвайки сгънатата дясна ръка на статуята.

— Мистър Агню още не е приключил с оценяването на колекцията, но ако желаете, мога да ви дам каталог и покана за частния оглед на седемнайсети август.

— Благодаря — каза Себастиан, докато вземаше каталога. — Очаквам с нетърпение да ви видя отново в четвъртък.

Тя се усмихна.

— Освен ако… — Той се поколеба, но тя не му помогна. — Освен ако не се съгласите да вечеряме заедно утре вечер?

— Предложението е неустоимо — каза тя. — Но по-добре аз да избера ресторанта.

— Защо?

— Защото зная колко пари са останали в банковата ви сметка.