Мики Спилейн
Ловци на момичета (9)

Девета глава

Нощта и дъждът отново бяха забулили Ню Йорк, а въздухът беше наситен с прах, вдигнат от внезапно излелия се порой. Баровете бяха пълни, заслоните под увеселителните шатри — претъпкани, а да уцелиш празно такси, беше все едно да намериш рядко съкровище.

Но тази нощ беше подходяща за размисъл. Присъства някаква особена анонимност, на която можеш да се насладиш в града през дъждовната вечер. Сам си и в същото време все пак не си. Другите хора около теб са просто движение и звук, признак на живот, чието наличие предотвратява паниката от действителната самота, но в същото време те съблюдават законите на града, като остават вглъбени в себе си и далечни, дори когато са наоколо.

Колко пъти се бяхме разхождали с Велда в дъжда! Тя беше висока и раменете ни почти се докосваха. Нарочно не вървяхме в крак, за да могат бедрата ни ритмично да се допират, и ако тя не ме държеше подръка, тогава крачехме, хванати за ръце. Носеше пръстен, който й беше подарък от мен. Чувствах го под пръстите си, а тя ме поглеждаше и се усмихваше, защото знаеше какво означава той.

Къде беше тя сега? Какво всъщност се беше случило? В главата ми почваха да бият малки чукчета, когато си помислех за дните и часовете откакто ме бяха вкарали в стаята на Ричи Коул, за да го гледам как умира, но имаше ли някакъв друг начин? Преди седем години може би не. Тогава не. По онова време главата ми нямаше да бъде подгизнала от поркане. Щях да си имам патлак и разрешително, което щеше да ми осигурява достъп и възможност да се измъкна от разни места; и ръце, които щяха да бъдат в състояние да се погрижат за всеки.

Но не и сега. Сега бях почти кръгла нула. Не съвсем, защото все още имах зад гърба си опита на годините и разум, който да пришпорвам. Възстановявах се бавно, малко по малко, но ако не бях нащрек за всичко, можех да се окажа твърде слаб противник за всеки случаен здравеняк.

Това, което на всяка цена трябваше да направя в момента, беше да мисля. Все още имах малко предимство, но докога — не беше ясно. Тъй че, мисли, Майк, нали си стара кримка. Накарай главата си да защрака както трябва. Ти знаеш кой е ключът към всичко това. Знаел си го през цялото време. Коул умря, докато устните му мълвяха нейното име, и от този момент нататък ключът е тя. Но защо? Защо?

Как е възможно все още да бъде жива?

Седем години са твърде много време, за да се криеш непрекъснато. Прекалено. И защо? Защо?

Мисли, стари боецо. Прехвърли всички възможности.

Дъждът се позасили и започна да се стича от периферията на шапката ми. Скоро се просмука през плата на евтиния тренчкот и аз усетих студената влага върху раменете си. После улиците останаха изцяло на мое разположение, а нощта и градът бяха само мои. Вървях, значи кралят бях аз. Останалите, които се криеха под навесите на входовете и ме гледаха с уморени очи, бяха по-низшите. Тези, които хукваха към такситата, бяха уплашените. А аз продължавах да вървя и можех отново да мисля за Велда. Внезапно тя се беше превърнала в случай за разследване, но всъщност така и трябваше да бъде. Сега вече се налагаше да бъда хладнокръвен и логичен, иначе щеше да се изпари в небитието и на мен нямаше да ми остане нищо друго, освен да се върна там, откъдето бях дошъл.

Мисли!

Кой я беше видял да умира? Никой. Беше само предположение. Основателно, но все пак — предположение.

После, седем години по-късно, кой я беше видял жива? Ричи Коул.

Естествено, той имаше причина да я познава. Те бяха приятели. Бойни другари. Свързваше ги съвместна дейност. Веднъж в годината се бяха срещали, за да вечерят заедно, да се видят и да си поговорят за старите времена. По дяволите, аз самият го бях правил с Джордж и Ърл, с Рей, Мейсън и останалите. И въпреки това, не беше нещо, за което можеш да разговаряш с някой друг. Смъртта и разрухата, в която си участвал, биха могли да се споделят само с онези, с които сте стояли заедно в обсега на едни и същи вражески дула. С тях не би могъл да се фукаш или да раздуваш. Просто си правиш равносметка, чудиш се, че все още си жив, и поддържаш едно приятелство.

Коул не би могъл да греши. Той се е познавал именно с нея.

А Коул беше професионалист. Велда също. Беше започнал да ме издирва, защото тя му е казала, че и аз съм като тях, и беше безкрайно разочарован от това, което видя. Беше ми хвърлил само един поглед и в този момент единствената причина, която все още го крепеше жив, рухна. За каквото и да се отнасяше, той не смяташе, че аз бих могъл да се справя. Видя един проклет впиянчен боклук, който беше загубил всичко от себе си години преди тази среща, и умря с мисълта, че тя също щеше да умре. Ненавиждаше ме с очи, над които беше започнала да се спуска пелената на небитието.

Но Ричи Коул просто не ме познаваше достатъчно.

Той имаше шанса да спомене вълшебната дума и това вече коренно променяше всичко.

Велда.

Дали пак щеше да бъде същото? Как ли изглеждаше след тези седем години? Да ме вземат мътните, трябва мен да ме видиш. Да видиш аз на какво приличам. А какво е в теб след толкова време? За седем години се случват толкова неща — градят се, рушат се. А какво става с влюбените? Преди седем години бяхме точно такива. Любов. С голямо „Л“. Ако бяхме останали заедно, времето само щеше да придаде зрелост и качество на онова, на което служеше, за да го направи по-добро.

Но, любов моя, моя единствена, как би могла да ме погледнеш, мен след тези седем години? Знаеш какъв съм бил и въпреки това прати да ме повикат, но аз вече отдавна не бях това, което си очаквала. Онзи страхотният, който ти познаваше и обичаше, него вече го няма, малка моя, отдавна вече, а човек не може да се върне от нищото и пак да е така голям… По дяволите, Велда, знаеш това. Не можеш да се върнеш… длъжна беше да предвидиш какво ще стане с мен. По дяволите, познаваше ме достатъчно добре. И то стана. Тогава как можеш да ме викаш? Сигурен съм, че си знаела в какво ще се превърна, и въпреки това си ме потърсила.

Изсмях се тихо и само дъждът можеше да се забавлява с мен. Знаела е, няма начин. Не можеш да се завърнеш пак така голям — ще бъдеш или още по-страхотен, или мизерен. Друг отговор не съществуваше. Тя просто не познаваше преимуществото на правилния избор.

Сега асансьорът се обслужваше от нов човек. Подписах се в регистрационната книга за нощни посещения, кимнах и му казах номера на етажа. Слязох на осмия и тръгнах надолу по коридора, наблюдавайки как сянката ми все повече се удължаваше от единствената светеща зад мен лампа.

Държах ключовете си в ръка, но изобщо не се нуждаех от тях. Вратата на стая 808 зееше гостоприемно отворена, а светнатите вътре лампи хвърляха топли отблясъци върху покритите с прах мебели. След като я хлопнах зад гърба си, аз минах през вестибюла към офиса си, където седеше Арт Рикърби. Грабнах сандвича и бутилката „Блу Рибън“, които беше приготвил за мен, седнах на края на канапето и не казах нито дума, преди да приключа и с двете.

— Ключа ми го даде твоят приятел Нат Дрътман.

— Карай.

— Аз малко го попритиснах.

— И по-рано са го притискали. Ако не те беше разбрал правилно, просто нямаше да получиш ключа. Не го подценявай.

— И аз така си помислих.

Станах, съблякох подгизналия шлифер, свалих са шапката и ги хвърлих на един стол.

— Каква е причината за това посещение? Надявам се, че не си почнал да губиш търпение?

— А, не. Търпението е нещо вродено. Каквото и да направя, няма да върна Ричи. Мога само да заложа въдиците, да се нося с потока на времето и после, приятел, все нещо ще клъвне, дори и да няма стръв на кукичката.

— Майната ти.

— Знаеш, че е така. Ти си ченге.

— Беше доста отдавна.

Той ме наблюдаваше със странна усмивка.

— Не. И сега е същото. Разпознавам признаците. Твърде дълго съм в този бизнес.

— И така, какво правиш тук?

Усмивката на Рикърби стана още по-широка.

— Веднъж вече ти казах. Ще направя всичко, за да пипна убиеца на Ричи.

— Нима?

Той бръкна в джоба си и извади един плик. Поех го, разкъсах го, за да го отворя, и прочетох сгънатата карта, която беше вътре, от всичките четири страни, после я тикнах в портфейла си и го прибрах.

— Значи вече мога да нося патлак — казах аз.

— Легално. В който и да е щат.

— Благодаря ти. Какво бутна, за да я получиш?

— Нищо. И на мен ми дължаха разни услуги. В нашия отдел са много… разумни.

— Смятат, че е хитро да ме оставят отново да си мъкна желязото?

— Няма възражения. Ти си имаш… разрешително.

— Малко се различава от последното, което бях получил в този щат.

— На харизан кон зъбите не се броят, приятел!

— Добре. Благодаря.

— Няма нищо. Аз съм доволен от себе си.

— Защо?

Той отново смъкна очилата си, избърса ги и си ги сложи обратно.

— Защото открих за теб всичко, което можеше да се установи. Каниш се да направиш нещо, което вероятно няма да ми бъде по силите, защото притежаваш ключа към цялата тази работа и не би го изпуснал. Каквито и да са ти мотивите, те не са мои, но ще доведат до онова, което искам и аз, а това ми е достатъчно. Рано или късно ти ще назовеш убиеца на Ричи, а на мен друго не ми трябва. Междувременно, вместо да се меся в твоята операция, ще направя всичко, което е по силите ми, за я подкрепя. Разбираш ли?

— Мисля, че да — казах аз.

— Добре. Тогава ще те чакам отвън. — Той се усмихна, но в изражението му нямаше нищо приветливо. — Хората са различни. Ти си убиец, Майк. И винаги си бил. По някакъв начин действията ти винаги са били оправдавани и според мен — основателно, но независимо от всичко ти си убиец. Сега пак си погнал дивеч и аз искам да ти помогна. Ще те помоля само за едно.

— Какво?

— Ако наистина се добереш до убиеца на Ричи преди мен, не го убивай.

Вдигнах поглед от юмруците, в които се бяха свили ръцете ми.

— Защо?

— Искам го, Майк. Нека бъде мой.

— Какво ще правиш с него?

Усмивката на Рикърби беше почти нечовешка. Бях виждал такова изражение и върху лицата на други хора, но изобщо не го бях очаквал от него.

— Една бърза насилствена смърт би била прекалено хубава, Майк — каза той бавно. — Но законът — тази по общо мнение справедлива и милостива мярка — той е най-жесток. Оставя те да гниеш в килията на смъртните месеци наред и да се разлагаш бавно, докато се превърнеш в една купчина живи клетки, която си дава сметка, че трябва да умре; после съществото се завързва на горещия стол и му се пуска една порядъчна доза, която го изтрива от лицето на земята с един страхотен гърч, и толкоз.

— Приятна мисъл — казах аз.

— А нима не е? Твърде много хора смятат, че бързата смърт е идеалният начин за отмъщение. А-а не, приятелю. Не тя, а чакането. Това е предварителното съзнание, че дори милостивата мярка на официалното правосъдие ще доведе единствено до онова, което ти вече знаеш — повече чакане и продължително съзерцаване на онази малка стаичка, където прекарваш последните си дни, а после смърт в дъбов стол само няколко ярда по-нататък. И знаеш ли какво? Ще посещавам този убиец всеки ден. Ще вкусвам мъченията му с наслада — като хубаво питие, и ще бъда свидетел как се изпича, а той ще ме види и ще знае защо съм там, докато свършва, и тогава ще бъда задоволен.

— В теб има цяла пропаст, запълнена с жестокост.

— Но не пасва много на твоята, Майк.

— По дяволите, никак.

— Не е така, един ден ще разбереш какво имам предвид. Ще се видиш как проявяваш насилие и то по начин, до който аз никога не бих прибягнал. Истинското насилие не е в самия акт. То се изразява в съзерцанието и наслаждението от това действие.

— Престани!

Рикърби се усмихна, а силната ненавист, която миг преди това го беше изпълнила, сега почна бавно да изтича. Ако бях аз, щях да треперя като лист, но той само небрежно се пресегна към кутийката бира, отпи хладнокръвно от нея и я остави.

— Разполагам с информацията, за която ме беше помолил — каза той.

Докато изчаквах, аз минах зад бюрото, седнах и отворих долното чекмедже. Ремъкът с кобура беше все така еластичен, въпреки че беше лежал там седем години. Смъкнах сакото си, настаних кобура под мишницата си и се облякох отново.

— Аз… успях да разбера какво е станало с Джералд Ерлих — каза Арт.

Притиснал ръка в страничната облегалка на стола, усещах ударите на пулса си. Продължавах да чакам.

— Ерлих е мъртъв, приятелю.

Издишах бавно, с надеждата, че лицето ми не издаваше как се чувствах.

— Умрял е преди пет години и тялото му е било идентифицирано с абсолютна сигурност.

Преди пет години! Но нали трябваше да е умрял през войната?

— Намерили са го застрелян в главата в Източната зона на Германия. След войната са му били взети отпечатъци от пръстите и е бил регистриран заедно с много други известни военнопленници, така че няма никакво съмнение по отношение на самоличността му. — Арт замълча за момент, погледна ме изпитателно и продължи. — Очевидно този човек е искал да се прехвърли в Западната зона. Съществуват документи и материали, които доказват, че е избягал от Русия. Има основание да се предполага, че там е изтърпявал тежко наказание, и ако човек реши да поразсъждава, би могъл да каже, че Ерлих е успял да избяга от затвора и е бил застигнат от смъртта само на няколко ярда от свободата.

— Това е твърде ценна информация, за да изтече от Източната зона — казах аз.

Рикърби кимна мъдро.

— Имаме си наши хора там. Подобни неща се разследват съвсем целенасочено. В тези сведения няма нищо случайно.

Очите му бяха особени, някак странно скосени, сякаш наблюдаваха нещо съвсем непознато, чието съществуване изобщо не бяха подозирали. Наблюдаваха и чакаха. После Арт каза:

— Ерлих е изпълнявал твърде важни функции, за които доскоро не сме имали и най-малка представа. Бил е ядрото на организация от тайни агенти за шпионаж, каквато никога до този момент не е била изграждана и чиято роля не е намаляла по важност дори след падането на Третия райх. Това е била такава безпощадна организация, че нейните членове, за да постигнат целите си, биха подкрепили всяко правителство, способно според тях да победи в един предстоящ глобален конфликт, и очевидно те са избрали червените. Да се противопоставят едновременно и на тях, и на нас, би означавало да се бият на два фронта, така че би било по-удачно да подкрепят едната страна, докато другата загуби, после да подкопаят и тази, която са толерирали, докато бъдат в състояние да спечелят пълно надмощие.

— Идиотщина — казах аз.

— Нима?

— Те не могат да победят.

— Но без съмнение са в състояние да причинят невероятна разруха.

— Тогава защо са убили Ерлих?

Арт се облегна назад и фамилиарно скръсти ръце на гърдите си.

— Много просто. Той е дезертирал. Решил е да се махне. Да речем, че на стари години е поумнял и е осъзнал настоящото безсмислие на собствената си водеща роля в този план. Искал е да изживее на спокойствие няколкото години, които са му оставали.

В известен смисъл звучеше разумно. Аз кимнах.

— Но е трябвало да умре — продължи Арт. — Съществувало е нещо, известно само на него и на следващия по ранг във веригата от командващите — онези, които са ръководели тази организация.

— И какво е било то?

— Познавал е всички агенти в групата. Бил е в състояние да провали цялата мрежа, ако се раздрънка пред Запада; и тогава идеята за завладяване на света от червените или от другите щеше да отиде в помийната яма.

— И това го знаеш със сигурност? — попитах аз.

— Не. Да кажем, че съм убеден в неговата истинност, но не го знам. Пък и на този етап изобщо не ме интересува. Онова, което ме засяга, е останалата част от тази история. — Очите му отново се впиха в мен. — Ерлих беше открит и премахнат от един човек, известен сред руснаците като техния главен убиец — агент Горлин, но ние го знаем като Дракона.

Ако можеше да сложи ръка на гърдите ми или да ме докосне, където и да е, щеше да разбере какво ставаше в мен. Вътрешностите ми се свиха на топка и се преобърнаха, а кръвта в главата ми нахлу с такава дива сила, от която вените ми всеки момент щяха да се пръснат. Но той не ме докосна, а всичко това не беше изписано на лицето ми, така че сега очите му ме гледаха още по-напрегнато в очакване и на най-малката реакция, но не видяха нищо. Абсолютно нищо.

— Ти си едно студенокръвно копеле. — Гласът му прозвуча почти като шепот.

— Казвал си го и по-рано.

Той примигна глуповато зад очилата, взе палтото си и стана.

— Знаеш къде да ме намериш.

— Зная.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Засега не. Благодаря за разрешителното.

— Без проблеми. Ще ми обещаеш ли нещо?

— Разбира се.

— Само не използвай този патлак срещу Дракона.

— Няма да го убивам, Арт.

— Недей. Остави тази работа за мен. Не ми разваляй удоволствието, пък и собственото си.

Той излезе и тихо затвори вратата зад гърба си. Дръпнах средното чекмедже на бюрото, извадих от тайника резервната пачка и кутията с пълнителите и после отново го затворих.

Пакетът, който бях изпратил до себе си, лежеше на масичката до прозореца, където Нат винаги ми оставяше пратките, когато му се налагаше да ги получи от пощаджията. Разкъсах опаковката, измъкнах своя 45-и, проверих как действа и го тикнах в кобура подмишницата си.

Сега вече беше съвсем като в старите времена.

Изгасих лампите в офиса си и се отправих навън. Вече бях стигнал до външната врата, когато телефонът върху бюрото на Велда внезапно иззвъня с такъв пронизителен звук, че за момент, преди да успея да вдигна слушалката, ме разтърси целия.

Когато ми каза „здравей“, гласът й беше гърлен и сочен и ме заля с невероятно желание да я имам още там, още в този миг. Тя също го усети и гласът й забълбука през милите, които ни разделяха.

— Зает ли си тази вечер, Майк?

Времето за мен беше нещо твърде оскъдно, но тя ми липсваше не по-малко.

— Ами… защо?

— Защото пристигам в твоя страхотен град.

— Не е ли малко късно?

— Не. Трябва да съм там в десет часа вечерта, за да се срещна с един твой приятел, и тъй като не виждам защо трябва да пропилявам цяла нощ, си помислих, че каквото и да ти се налага да вършиш, можеш да го свършиш с мен. Нали така?

— За танца са нужни двама, скъпа.

Тя отново се засмя.

— Не го мислех по този начин.

— Разбира се, идвай. Ако ти бях казал не, щях да те излъжа. Кой е този мой приятел, с когото имаш среща?

— Бивш приятел и настоящ враг. Капитан Чеймбърс.

— Това пък защо?

— Не зная. Обади ми се и ме попита дали мога да пристигна. Това би улеснило нещата, тъй като надхвърлянето на преките му пълномощия изисквало доста работа.

— За Бога.

— Майк… аз наистина нямам нищо против. След като по някакъв начин е свързано със смъртта на Лео, готова съм да направя всичко. Знаеш го.

— Да, но…

— Освен това, така ми се предоставя повод да те видя дори по-скоро, отколкото се надявах. Нали?

— Да.

— Скоро ще се видим, Майк. Къде точно?

— В заведението на Мориарти на Шесто авеню и Петдесет и втора улица. Ще бъда там на бара.

— До скоро — каза тя и затвори.

 

 

Натиснах с пръст вилката. Времето. Току-що стойността на всичките тези седем години беше пропиляна и сега вече не бе останало нищо. Отпуснах вилката и набрах прекия телефон на Хай Гарднър в редакцията с надеждата, че ще имам късмет да го хвана, преди да е изчезнал. Не се излъгах.

— Майк, ако нямаш работа, ела тук — каза той. — Трябва да приключа с колоната си и ще свърша, преди да дойдеш. Имам да ти покажа нещо.

— Важно ли е?

— Братче, една дума да кажеш, и всички ти се качват на главата. Я задръж малко.

— Петнайсет минути.

— Добре.

Затворих и бутнах телефона назад. И тогава там, където беше стоял, издълбано с нещо остро в дървото, видях едно сърце. Вътре в него имаше две букви — „В“ и „М“. Велда и Майк. Дръпнах телефона обратно, намъкнах се в шлифера си и излязох навън. За да се уверя, че нощта все още ми принадлежеше, слязох долу, изнизах се през задния вход, като минах през дрогерията, и поех на юг по Бродуей към офиса на Хай.

Вратата ми отвори Мерилин, прегърна ме за добре дошъл, а лицето й беше озарено от сладка усмивка.

— Хай е вътре. Чака те — каза тя. — И въобще не ми обяснява каква е тази работа.

— Вече не си му секретарка, а законна съпруга. Сега не работиш за него.

— И слава Богу. Ама пак няма да ми каже.

— Това е мъжки разговор, сладурче.

— Добре де, ще ви оставя на мира. Ще ви донеса кафе… и, Майк… — Аз се обърнах. — Хубаво е, че се върна.

Когато й намигнах, тя ми прати въздушна целувка и изчезна.

Хай беше вътре, седеше на бюрото си с очила, вдигнати на челото, и се мръщеше над някакви листа в ръката си. Целите бяха нашарени от нанесени с молив бележки и очевидно ги беше измъкнал от друг куп до лакътя си.

Придърпах един стол, седнах и оставих Хай да си свърши работата. Накрая той вдигна поглед и намести очилата си.

— Получих отговор на запитването ти.

— Е, и?

— Сякаш бях хвърлил бомба в щаба. От другата страна изглежда знаят неща, за които ние тук не четем по вестниците. — Той се приведе напред и потупа листата, които все още държеше в ръка. — Това за Дракона се оказва най-горещият момент в студената война, приятел. Сигурен ли си, че знаеш къде се набъркваш?

— А-ха.

— Добре. Аз съм с теб. Червените провеждат операция под кодовото название РЕН. Става въпрос за преследване. През последните години зад Желязната завеса е настъпил истински ад. Някой там, дето можел да раздруса цялата съветска система, бил на свобода, и трябвало да бъде премахнат. И точно тук на преден план излиза Дракона. Впуснал се е в преследването и бил на крачка от това да нанесе своя удар. Никой не знае какъв е действителният резултат. — Той млъкна, бутна отново очилата си назад и каза сериозно: — Или те знаят, а Майк?

— Те?

Би трябвало да се разтреперя, да изпитам някакви емоции, някакво напрежение — както ставаше едно време. Какво се беше случило? Но така може би щеше да бъде по-добре. Усещах тежестта на 45-калибровото желязо подмишницата си и нежно притиснах ръка върху него.

— Те са по следите на Велда — казах аз. — Това е тя. Нея преследват.

Хай стисна устни и цяла минута не промълви нито дума. Остави документите и се облегна назад.

— Защо, Майк?

— Не зная защо, Хай. Нямам никаква представа каква може да е причината.

— Ако това, което чух, е истина, тя няма никакъв шанс.

— Има — казах тихо.

— Може би изобщо не става въпрос за нея, Майк.

Не му отговорих. Зад нас вратата се отвори и Мерилин влезе в стаята. Хвърли някакъв плик на бюрото на Хай и остави каната с кафето.

— Вътре има снимка, която току-що пристигна по факса. Дел каза, че си я искал.

Хай ме погледна крадешком, отвори плика и извади снимката. Внимателно я разгледа и после ми я подаде.

Снимката наистина изобщо не струваше. Като начало, очевидно самият оригинал не е бил ясен, а препредаването й с нищо не беше допринесло за качеството й. Тя стоеше пред някаква сграда — високо момиче, доколкото можеше да се види, с черна коса, по-дълга, отколкото си я спомнях, чертите й бяха доста размазани, а очертанията на тялото и стойката й изобщо не личаха под широкото безформено облекло в източноевропейски стил. И все пак, в начина, по който стоеше, се чувстваше онова неподдаващо се на определение качество, нещо недоловимо, някаква черта, която нито дрехите, нито лошата снимка можеха да скрият, и която нямаше начин да ми убегне от погледа.

Върнах му снимката.

— Това е Велда.

— Моят германски приятел каза, че фотографията е отпреди няколко години.

— У кого е била?

— Намерили я у някакъв агент на червените, убит при престрелка със западногермански полицаи. Изпаднала от дрехите му, след като вече бил мъртъв. Бих казал, че той също е бил участник в РЕН, а снимката е била у него, с цел да бъде разпозната въпросната личност.

— Това текуща информация ли е?

Хай поклати глава.

— Не бих казал. Вместо да засекретят тази история, правителствените източници просто отказват да признаят съществуването й. Добрахме се до тази информация по собствен път.

— Правителството знае за съществуването на въпросната организация — казах аз.

— Дяволски много неща са ти известни, Майк.

— Не, не, това не е достатъчно. Нямам представа къде е тя сега.

— Мога да ти кажа още нещо.

— О?

— Тя вече не е в Европа. Мястото на действие на РЕН е променено. Дракона е напуснал Европа. По някакъв начин жертвата му е успяла да се измъкне и по всичко личи, че в момента и двамата се намират в страната ни.

Много бавно аз се надигнах, облякох си шлифера, сложих си шапката, изтръсках влагата от раменете си и казах:

— Благодаря, Хай.

— Няма ли да си изпиеш кафето?

— Не сега.

Той отвори някакво чекмедже, измъкна оттам дебел плик от плътна кафява хартия и ми го подаде.

— Ето. Може би искаш да прочетеш нещо повече за сенатор Нап. Имай предвид, че информацията е секретна. От нея ще разбереш колко голям е бил. Запази я и за мен.

— Разбира се. — Тикнах небрежно плика в джоба на шлифера си. — Благодаря.

— Добре ли си, Майк? — попита Мерилин.

Пуснах една усмивка, но се получи малко разкривена.

— Нищо ми няма.

— Не изглеждаш наред — настоя тя.

— Майк… — обади се Хай.

— Ще се видим по-късно, Хай — прекъснах го аз. Пуснах една усмивка и към него. — Благодаря. Не се тревожи за мен. — Потупах пистолета под дрехата си. — Сега вече си имам приятел. Съвсем законно.

 

 

Докато чаках, прочетох колко важна фигура е бил Лео Нап. Кариерата му е била прекъсната в критична точка, защото беше очевидно, че ако беше останал жив, след още няколко години щеше да бъде най-големият на политическата сцена. Личеше ясно, че той е бил една от истинските сили зад трона, човек, от самото начало подкрепящ военния прогрес и производството на ядрени ракети, въпреки опозицията на тъпите либерали и некадърниците — привърженици на девиза „По-добре умрели, отколкото червени“. Беше успял да неутрализира всички атаки и да наложи изпълнението на нужните програми. В ръцете му са били тайни от първостепенна и жизнена важност, които са го направили номер 1 в правителствените среди във Вашингтон. Смъртта му беше дошла в добро време за врага. Куршумът, сложил край на живота му, беше изстрелян от оръжието на Дракона. Куршум от същия пистолет беше убил Ричи Коул и на два пъти за малко да застигне и мен. Патрон от същия този пистолет беше вече подготвен и за Велда.

После тя пристигна, все още с нощта върху себе си, изтръска дъжда от косите си и щом ме видя, тръгна с усмивка към мен. Когато поех ръката й в своята, усетих приятния хлад на кожата й. Настани се на високото столче до мен и Джон донесе едно мартини за нея и още една „Блу Рибън“ за мен. Вдигнахме чаши в мълчалив тост и отпихме.

— Радвам се, че те виждам — казах аз.

— Човек никога не знае — засмя се тя.

— Къде ти е срещата с Пат?

Тя се смръщи и после каза:

— О, капитан Чеймбърс. Пак тук. — Тя погледна часовника си. — След пет минути. Да седнем ли на някоя маса?

— Хайде. — Взех чашата й и двамата се отправихме към стената в дъното. — Пат знае ли, че аз ще бъда тук?

— Не му споменах.

— Чудесно. Просто прекрасно.

Както обикновено Пат беше точен. Видя ме, но изражението му изобщо не се промени. След като поздрави Лаура, той седна до нея и едва тогава отправи поглед към мен.

— Радвам се, че и ти си тук.

— Много мило.

Той беше долно, студенокръвно ченге, ако изобщо можеше да има такова, лицето му представляваше маска, зад която беше невъзможно да се проникне, докато човек не се взре в очите му и не види там омразата и решимостта.

— Откъде си копаш връзките, Майк?

— Защо?

— Много странно как един очукан лайнар на частна практика, една проклета впиянчена свиня, затънала до ушите в неприятности, може да се сдобие с привилегията да носи оръжие, която ние не сме в състояние да отменим. Как го правиш тоя номер, бе боклук?

Само свих рамене, без да изпитвам ни най-малко желание да се карам с него. Лаура гледаше двама ни с недоумение и се чудеше какво става.

— Е, може и да ти потрябва, ако продължат да те целят. Между другото, получих описание на твоя приятел от задната уличка. Някакво доста наблюдателно хлапе го видяло съвсем ясно на светлината на уличната лампа. Едър здравеняк, около метър и деветдесет, с тъмна къдрава коса и с две дълбоки бръчки на страните. Скулите му били малко високи, тъй че приличал на индианец. Виждал ли си подобен тип?

Сега ме притискаше, правеше всичко, за да ме изкара от кожата ми и да има причина да ме подпука, но иначе, как не, разбира се, че бях видял един такъв тип. Подмина ме на скоростната магистрала и аз си помислих, че е просто изморен шофьор, а по-късно той стреля по мен и сега знам с абсолютна сигурност кой е той. Наричат го Дракона. Имаше лице, което един ден непременно щях да видя отново, лице, което никога не бих могъл да сбъркам.

— Не, не го познавам — казах аз. Не беше съвсем лъжа.

Пат се ухили язвително.

— Имам чувството, че ще се запознаете.

— Добре де, ще се помъча да ти го сгащя.

— Нямаш друг начин, гадняр. А междувременно аз пък ще сгащя теб. Вече съм те насадил в тази работа по-яко от когато и да било.

— Мен?

— Точно. Затова съм доволен, че си тук. Спестяваш ми неизбежната среща по-късно. — Беше събудил любопитството ми и го знаеше, тъй че сега докрай щеше да ми играе по нервите.

— В нашата малка главоблъсканица от убийства постоянно се появява един странен общ знаменател. Сега искам да разбера какво означава всичко това.

— Моля ви, продължавайте — обади се Лаура.

— Бижутата. Някак си не успявам да си ги избия от главата. Вече три пъти ми се изпречват на пътя. — Той ме погледна с присвити очи. — Първия път, когато моят стар приятел тук остави едно момиче да умре заради тях; по-късно, когато сенатор Нап беше убит, един куп фалшиви бижута изчезнаха от сейфа; и накрая, един човек, за който се знаеше, че се занимава с контрабанда на скъпоценности, беше убит със същото оръжие. Една постоянно повтаряща се тема, нали, Майк? Ти би трябвало да си наясно с тези неща. Всъщност, сигурно вече ти е дошло наум. Показа се доста чевръст, когато хукна на север да се видиш с мисис Нап.

— Слушай, Пат…

— Затваряй си устата, има и друго. — Той бръкна в джоба си и измъкна една платнена торбичка, обърна я, изсипа съдържанието й на масата, като наблюдаваше как струйналите се от нея пръстени, брошки и гривни образуваха между нас искряща купчинка светлина.

— Имитация, чиста имитация, мисис Нап, но смятам, че са вашите.

Когато поиска да ги докосне, протегнатата й ръка трепереше. Вземаше ги едно по едно, разглеждаше ги и после поклащаше глава.

— Да, моите са! Но къде…

— Някакъв покъртителен стар вехтошар се опитваше да ги пробута в една заложна къща. Съдържателят повика полиция и така спипахме човечеца. Каза, че ги намерил преди много време в една кофа за боклук и до тоя момент ги пазел нарочно, за да ги продаде. Смятал, че били крадени, но изобщо не си представял, че ще го изловят по този начин.

— Не си губи мисълта, Пат. Досега от думите ти се разбра само, че някакъв печен мошеник е разпознал фалшивите бижута и ги е метнал на боклука.

Този път в очите му просветна злоба.

— Просто си задавам някои въпроси за първата кражба на скъпоценности — онази, която твоята агенция трябваше да предотврати. Казваха се мистър и мисис Рудолф Сайвък. Чудя се какъв ли номер си извъртял там. Не отиде лично, а прати Велда. Мисля си, че тогава нещо си сгафил, опитал си се да пипнеш голямата печалба, само че си изпортил работата.

Ръцете му не се виждаха, но аз знаех, че едната беше отпусната върху ръкохватката на пистолета. Чувствах как и на мен всеки момент щяха да ми избият балансите, но засега все пак успявах да се владея.

— Ти си идиот — казах аз. — Тоя Сайвък дори не съм го виждал. Даде си поръчката за охрана по телефона. Не съм му виждал очите.

Пат бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна една гланцирана снимка 12×15.

— Е, тогава хвърли един поглед, за да разбереш как е изглеждал покойният ти клиент. Върнах се назад и разрових отново целия този случай, макар че следите отдавна са студени. Нещо ще излезе оттам, момко, и аз много се надявам, че в центъра на тази каша си ти. — За момент забрави за мен и се обърна към Лаура. — Потвърждавате ли, че това са вашите бижута, мисис Нап?

— О, да. Описани са подробно в протокола, а освен това на метала има…

— Видях знаците за проба.

— Този пръстен беше счупен — вижте тук как е излязло това зъбче. Моите са.

— Добре. Ако искате, утре можете да си ги приберете от офиса ми. Но дотогава ще трябва да ги задържа.

— Хубаво.

Той измъкна снимката от ръката ми и я тикна обратно в джоба си.

— Тепърва има да гледаш.

Не му отговорих. Кимнах, но нищо повече. За момент той ме изгледа, намръщи се, понечи да каже нещо, но после се отказа. Сбогува се с Лаура и се отправи към вратата.

Донесоха ни по още едно питие и аз разсеяно унищожих моето. Лаура се изкиска и аз вдигнах поглед.

— Мълчиш от доста време. Няма ли да се поразходим из града?

— Имаш ли нещо против да не го правим?

Тя вдигна вежди — изненадана, но далеч не нещастна.

— Не. Искаш да свършиш нещо друго?

— Да. Да помисля.

— У вас ли? — попита тя дяволито.

— Нямам друго „у нас“, освен офиса си.

— Вече сме били там — подразни ме тя.

Но преди време на това място се бях целувал много пъти и с Велда.

— Не, не там — казах аз.

Лаура се приведе напред, вече напълно сериозна.

— Става въпрос за нещо важно, нали?

— Да.

— Хайде тогава съвсем да се махнем от града. Да се върнем на север, където е хладно и тихо и където ще можеш да сложиш в ред мислите си. Би ли искал да го направим?

— Добре.

Платих сметката, после отново излязохме в нощта и дъжда. Хванахме едно такси да ни закара до паркинга. Наложи й се тя да свърши тази работа вместо мен, защото единственото, което бях в състояние да правя в момента, беше да мисля за лицето от снимката, която ми беше показал Пат.

Рудолф Сайвък и Джералд Ерлих бяха едно и също лице.