Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Алисън Ричман

Заглавие: Изгубената съпруга

Преводач: Дафина Янкова Китанова

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 954-26-1237-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6308

История

  1. — Добавяне

Аз съм на възлюбения си и възлюбеният ми е мой.

Песен на песните, 6:3

I.
Ню Йорк Сити, 2000 г.

Специално за случая той облече изгладен костюм и обу лъснати обувки. Докато се бръснеше, внимателно обръщаше всяка страна към огледалото, за да е сигурен, че не е пропуснал нито едно косъмче. По-рано следобед дори бе купил помада с лимонов аромат, за да приглади малкото останали му къдрици.

Имаше един-единствен внук и вече от месеци очакваше сватбата му. Въпреки че бе виждал булката само няколко пъти, беше я харесал от самото начало. Интелигентна и очарователна, с чувство за хумор, тя притежаваше и някаква елегантност, характерна за Стария свят[1]. Той осъзна колко рядко е това качество едва сега, докато седеше и се взираше в нея и във внука си, хванал ръката й.

Влизайки в ресторанта за репетицията на вечерята, като видя младото момиче, той изпита чувството, че се е пренесъл назад в друго време. Наблюдаваше как някои от гостите несъзнателно докосваха гърлата си, защото шията й, издигаща се над кадифената й рокля, бе толкова красива и дълга, че приличаше на излязла от картина на Климт. Косата й бе вдигната в хлабав кок, а двете малки украшения над лявото й ухо във формата на пеперуди с блестящи пипалца сякаш току-що бяха кацнали.

Внукът му бе наследил неговите тъмни, непокорни къдрици. За разлика от бъдещата булка, която плавно се плъзгаше из стаята, той се въртеше нервно. Изглеждаше така, сякаш би се чувствал по-удобно с книга в ръка, отколкото с чаша шампанско. Но между двамата се усещаше непринуденост и хармония, която ги правеше напълно подходящи един за друг. И двамата бяха интелигентни и високообразовани американци второ поколение. Липсваше им всякаква следа от акцент, гарнирал английския на техните баби и дядовци. В съобщението за сватбата в Ню Йорк Таймс в неделя сутринта щеше да пише: „Елинор Танц се омъжи за Джейсън Баум миналата вечер в Рейнбоу Рум в Манхатън. Равин Стивън Шварц извърши церемонията. Булката, на 26 години, е завършила Амхърст Колидж и понастоящем работи в отдела за декоративни изкуства на аукционната къща «Кристис». Бащата на булката, д-р Джереми Танц, е онколог в болница Мемориал Слоун-Кетъринг в Манхатън. Майката, Илайза Танц, работи като професионален терапевт в държавните училища на Ню Йорк Сити. Младоженецът, на 28 години, завършил университета Браун и Юридическия факултет на Йейл, в момента е сътрудник във фирмата Кейхил, Гордън и Рейндъл ПОО. Баща му, Бенджамин Баум, доскоро беше адвокат в Крават, Суейт и Мур ПОО. Майката на младоженеца, Ребека Баум, е пенсионирана учителка. Двойката се запознала чрез общи приятели“.

На главната маса самотните баба и дядо от двете страни бяха представени един на друг за първи път. Дядото на младоженеца отново изпита усещането, че е завладян от образа на жената пред себе си. Тя беше десетилетия по-стара от внучката си, но в нея имаше нещо познато. Той го почувства веднага, още в момента, в който за първи път видя очите й.

— Аз ви познавам отнякъде — най-накрая успя да каже той, въпреки че имаше чувството, че говори с призрак, а не с жената, която току-що бе срещнал. Тялото му реагираше по интуитивен начин, който той не разбираше съвсем ясно. Съжали, че бе изпил втора чаша вино. Стомахът му се свиваше. Едва дишаше.

— Сигурно грешите — отвърна тя учтиво. Стараеше се да не бъде груба, но в продължение на месеци бе очаквала с нетърпение сватбата на внучката си и не искаше да я отвличат от случващото се. Гледаше момичето, което се движеше сред гостите, множеството бузи, подложени за целувки, и пликовете, които пъхаха в ръцете на младоженците, и трябваше да се ощипе, за да се увери, че наистина е все още жива, за да бъде свидетел на всичко това.

Но този старец до нея не се отказваше.

— Определено мисля, че ви познавам отнякъде — повтори той.

Тя се обърна и още по-ясно му показа лицето си. Повехналата кожа. Посребрената коса. Леденосините очи.

Но сянката на нещо тъмносиньо под прозрачния плат на ръкава й предизвика тръпка в старите му вени.

— Ръкавът ви… — Пръстите му трепереха, протягайки се да докоснат коприната.

Лицето й се сгърчи и по него се изписа неудобство, когато той я докосна по китката.

— Ръкавът ви, може ли? — Знаеше, че е груб.

Тя гледаше право в него.

— Може ли да видя ръката ви? — повтори той. — Моля. — Този път в гласа му прозвуча отчаяние.

Сега тя се взираше в него, очите й бяха впити в неговите. Като в транс тя нави нагоре ръкава си. Там на предмишницата й, до малка кафява бенка, бяха татуирани шест цифри.

— Сега позна ли ме? — попита той, треперейки.

Тя отново го погледна, сякаш вдъхваше живот на призрак.

— Ленка, това съм аз — каза той. — Йозеф. Твоят съпруг.

Бележки

[1] Европа. — Б.пр.