Хауърд Лъвкрафт
Възкресителят (5) (Случаят с Чарлз Декстър Уорд)

Пета глава
Кошмар и крушение

Не след дълго се случило онова ужасно събитие, което оставило неизличима следа в душата на Маринъс Бикнел Уилет и състарило с десетина години лекаря, чиято младост и бездруго била останала далеч в миналото. След продължителни и изнурителни разговори двамата с Теодор Уорд стигнали до заключение, което би ги превърнало в обекти на подигравка от страна на другите психиатри, ако можели да узнаят за това. Изводът на Уорд и Уилет се свеждал до следното: на света съществувало някакво тъмно братство, чиято непосредствена връзка с некромантията била далеч по-древна от тази на сейлъмските вещери и най-малко две живи личности — плюс още една, за която не смеели дори да си помислят — били в пълна власт на съзнания или индивиди, живели през 1690 година или даже още по-рано. И прагматично настроеният психиатър, и трезвомислещият баща на Чарлз смятали това за абсолютно доказано, въпреки че противоречало на всички закони на естеството.

От писмата и другите сведения, добити в миналото и настоящето, ставало ясно какво тези чудовищни същества — заедно с Чарлз Декстър Уорд — правели или се опитвали да направят. Те опустошавали гробове от най-различни времена и епохи — включително и гробовете на най-прославените и мъдри хора, живели някога — с надеждата да получат от тленните им останки мъдростта и знанията, натрупани приживе от тях.

Тези кошмарни твари си устроили обмен на мощи, посредством който си изпращали един на друг материал за противоестествените си деяния, а с помощта на изтръгнатите от пепелта знания добили могъщество и мъдрост, недостъпни за обикновения смъртен. Те открили и светотатствен способ за съхранение на своя разум в едно или няколко чужди тела и без съмнение знаели как да изтръгват знания от мъртъвците, попаднали в ръцете им.

Навярно създателят на химери Борелий все пак е знаел нещо, когато е писал за приготовлението на „основните соли“ от тленните останки, за да се призове сянката на даден мъртвец. Има формула за призоваването на сянката и формула за прогонването й; при това тези практики са тъй добре отработени, че всеки може да бъде научен да ги използва. Трябва само внимателно да се проверяват гробовете, защото с хода на столетията на гробищата също настъпват изменения.

Доктор Уилет и господин Уорд се обливали в студена пот при всеки нов извод, който се натрапвал от само себе си. Нещо — сенки или гласове — би могло да бъде призовано от неведомите бездни, не само от гробовете, и участникът в този процес трябвало да бъде извънредно предпазлив. Джоузеф Къруин със сигурност бил извършил множество скверни неща, светотатствени и скверни дори за вещерите, а Чарлз… Какво ли да мислят за Чарлз? Какви ли сили от „външните сфери“ са го застигнали от времето на чудовищния му родственик и са насочили съзнанието му към забраненото познание? Съдейки по всичко, те са го направлявали да върши определени неща и той им е бил абсолютно покорен. Както си личи от кореспонденцията му, Чарлз е беседвал с онзи страховит човек в Прага и е гостувал продължително време на господаря на онзи замък в Трансилвания. Доктор Уилет и Теодор Уорд били почти сигурни, че младежът е успял да открие и тънещия в забвение гроб на Джоузеф Къруин. Изрезките от вестниците и среднощните звуци, дочути от майка му, говорят убедително за това. Сетне той призовал нещо и то му се явило. Гръмкият глас, отекнал вечерта на онзи Разпети петък и различните гласове в заключената лаборатория в мансардата. Чии били тези гласове — необичайно глъхнещи и сякаш извиращи от пустотата? Възможно ли е това да са били предшествениците на зловещия доктор Алън с неговия призрачен глас? Неслучайно дори господин Уорд-старши се изплашил от единствения си разговор с този човек — ако изобщо е човек — по телефона.

Дяволски разум или глас, сянка или живо същество се е явило в отговор на забранените ритуали на Чарлз Декстър Уорд в лабораторията му? Тези гласове изрекли фразата: „… необходима е кръв в продължение на три месеца…“. Боже всемогъщи! Не се ли разразила малко след това вълната от вампиризъм? Оскверненият гроб на Езра Уийдън, писъците в Поутъксет… Чий ли разум планирал отмъщението си и съживил отдавна забравените кошмари? После се появили бунгалото и брадатият пришълец, мълвата и страха на хората.

Нито бащата, нито лекарят се наемали да обяснят безумието на Чарлз, но имало едно нещо, в което и двамата били твърдо убедени — съзнанието на Джоузеф Къруин се явило отново на земята, за да продължи пъкленото си дело. Нима обладаването от демони било реалност, а не измислица? Уилет и Уорд били сигурни, че доктор Алън е тясно свързан с това и очаквали с нетърпение резултатите от работата на детективите, понеже самото съществувание на мъжа с черните очила застрашавало живота на младия човек. Междувременно двамата мъже трябвало да узнаят какво всъщност има под мистериозното бунгало. Без да споменават нищо за плановете си пред консервативните психиатри, доктор Уилет и Теодор Уорд една вечер се уговорили да се срещнат на следващата сутрин пред бунгалото, надлежно екипирани с кирки, лопати и други инструменти, необходими за подземни и архитектурни проучвания.

 

 

Утрото на 6 април било слънчево и точно в десет двамината съзаклятници пристигнали пред бунгалото. Господин Уорд отключил вратата и работата започнала. Съдейки по безпорядъка в стаята на доктор Алън, наетите детективи явно били свършили доста работа и бащата на Чарлз отправил безмълвна молитва към Бога трудът им да не е бил напразен. Сетне двамата мъже се спуснали по стръмната стълба към мазето, оглеждайки внимателно всеки детайл от заобикалящата ги обстановка, ала поне в началото усилията им не довели до никакъв резултат.

Утъпканият пръстен под и каменните стени изглеждали толкова непроницаеми, че било невъзможно човек да си представи дори цепнатина, водеща към земните дълбини. По едно време доктор Уилет бил осенен от идеята, че след като подземието е било устроено от човек, нямащ никаква представа за катакомбите, входът към тях би трябвало да се намира на съвсем друго място — там, където младият Уорд и другите обитатели на бунгалото са разкопавали земята в търсене на някогашните проходи, за чието съществуване навярно са узнали чрез някой скверен и светотатствен способ.

Психиатърът се опитал да се постави на мястото на Чарлз, за да открие откъде би започнал разкопките си младият човек, но този метод не му помогнал особено. Тогава решил да действа по полицейски — тоест по метода на изключването — и отново огледал най-щателно стените и пода на сутерена. Скоро пространството на търсенията му било сериозно редуцирано и му останал един-единствен участък около тръбите на водопровода, където Уилет вече бил гледал веднъж и нищо не открил.

Сега обаче, като проявил по-голяма упоритост и приложил повече сила, лекарят забелязал, че плочата се върти и може да бъде приплъзната встрани, а под нея се разкрива покрита с цимент повърхност с железен люк по средата. Бащата на Чарлз веднага се хвърлил към него и задърпал отчаяно голямата халка. Не след дълго капакът се отворил и доктор Уилет зърнал как в същия миг лицето на Уорд-старши внезапно се променило, сгърчвайки се в гримаса на отвращение, след което мъжът изгубил съзнание. Секунда по-късно психиатърът разбрал на какво се дължи това — от черната дупка, зейнала пред двамата мъже, се излъчвало неописуемо зловоние. Без да губи време, Уилет коленичил до падналия си другар и го свестил с помощта на малко студена вода. Теодор Уорд започнал да проявява слаби признаци на живот, ала скоро лекарят се уверил, че отровните (по всяка вероятност) изпарения сериозно са му навредили. За да избегне усложняване на състоянието му, психиатърът отишъл до Броуд Стрийт, където повикал такси и изпратил слабо съпротивляващия се на решението му господин Уорд в дома му.

След това доктор Уилет се въоръжил с фенерче, покрил носа и устата си със стерилна кърпичка и се отправил към зейналия черен вход, отвеждащ в подземието. Зловонните миазми вече не били толкова силни и лекарят успял да насочи лъча на фенерчето си към стигийските^[1] глъбини, затаявайки дъх от изумление. Пред погледа му се откривала бетонна цилиндрична шахта, в стената на която била взидана желязна стълба. Тя се спускала поне на четири метра дълбочина, доколкото можел да види психиатърът, а в подножието й се мержелеело изтъркано каменно стълбище, горната част на което по всяка вероятност извеждало до южния край на бунгалото.

Доктор Уилет не крие, че споменът за онова, което знаел за Къруин, го накарал да се замисли сериозно, преди да реши да се спусне сам в зловонните катакомби. Той не можел да прогони от съзнанието си разказа на Люк Фенър за последната нощ на вещера, но в крайна сметка чувството за дълг взело надмощие над опасенията му. Лекарят взел чантата си, за да има къде да прибере евентуалните находки, ако такива се намерят, и бавно, както подобава на човек на неговите години, започнал да слиза по желязната стълба, докато не стигнал до хлъзгавото каменно стълбище. Там включил отново фенерчето си и видял старинна зидария, покрита с влага и облепена от противен зелен мухъл — красноречиво свидетелство за многовековното й съществувание. Стъпалата го отвеждали все по-надолу и по-надолу и правели три резки завоя, защото това не било спираловидно стълбище и даже двама души можели да се разминат с големи трудности. Уилет преброил трийсет стъпала, когато дочул някакъв слаб звук, а след това изобщо не му било до броене.

В този звук имало нещо богопротивно и скверно и той напомнял онези изстъпления и грешки на природата, чието съществуване противоречи на всички закони на естеството. Да бъде наречен глух стон, предсмъртен вой или безнадежден вопъл на обречена на гибел плът без разум, значи да се пренебрегне заключената в него душераздираща жалба. В него ли се бе заслушал Уорд, когато напусна бунгалото? Никога досега психиатърът не бил чувал нещо подобно. Кошмарният звук ехтял без прекъсване и колкото и да напрягал слуха си, мъжът не бил в състояние да определи местоположението на източника му. Когато най-накрая стигнал до подножието на хлъзгавото каменно стълбище, доктор Уилет обходил с яркия лъч на фенерчето си заобикалящия го интериор и видял, че се намира в нещо като крипта с високи сводести стени, от която започвали множество тъмни проходи и коридори.

Превъзмогвайки страха, внушаван му от зловонието и непрекъснатия вой, доктор Уилет започнал да проучва тунелите един по един. Той скоро открил, че всеки от тях отвежда до неголеми килии с непонятно предназначение, по подовете на които се валяли в безпорядък най-различни инструменти и прибори, потънали в прах. Лекарят виждал за първи път подобни сечива, а що се отнася до хаоса, си казал, че той най-вероятно е следствие от секретната операция на жителите на Провидънс, целяща тоталното заличаване на Джоузеф Къруин от лицето на земята. Във всяка килия имало и причудливо изглеждащи камини, чието устройство без съмнение би заинтригувало инженерите и техниците. Кой знае — навярно тук окултистът е извършвал първите и най-примитивните си опити.

В крайна сметка психиатърът успял да намери и по-съвременно помещение, в което неособено отдавна се е работело, ако се съди по керосиновите горелки, книжните рафтове и отрупаното със старинни и съвременни ръкописи писалище. Навсякъде имало свещи и керосинови лампи и като извадил кутийка кибрит, Уилет запалил онези от тях, които не били използвани докрай.

Щом мракът се разсеял, лекарят осъзнал, че се намира в кабинета-библиотека на Чарлз Декстър Уорд. Голяма част от книгите бил виждал и преди, а и повечето мебели били донесени от къщата на Проспект Стрийт. Почти навсякъде мъжът забелязвал предмети, които бил виждал и преди, и постепенно познатата обстановка му помогнала да забрави за шума и стенанията, които се чували тук по-ясно, отколкото на стълбите.

Психиатърът вече бил решил, че първо ще се опита да намери документите, касаещи душевното заболяване на Уорд, и по-специално тези, които Чарлз намерил зад портрета на Къруин в къщата на Олни Корт. По време на търсенията си обаче лекарят разбрал с каква непосилна задача всъщност се е нагърбил. Той внимателно преглеждал една папка след друга и всички се оказвали пълни със странни рисунки и не по-малко странни писания, чието дешифриране и разтълкуване навярно би отнело месеци. Неочаквано в ръцете му попаднали няколко писма от Прага и Рагуза — доктор Уилет веднага се досетил, че са от Орн и Хътчинсън — и той ги пъхнал в чантата си, за да ги вземе със себе си.

Най-накрая, в един заключен шкаф от махагоново дърво, украсявал някога дома на семейство Уорд, Уилет открил книжата на Къруин. Трябвал му само един поглед, за да ги разпознае, защото вече ги бил виждал веднъж — когато самият Чарлз му ги показал, макар и доста неохотно. Очевидно младият човек ги съхранявал съвсем преднамерено отделно от останалите книжа и точно в този вид, в който ги открил зад ламперията на стената, понеже тук присъствали всички заглавия, запомнени от работниците, с изключение на адресираните към Орн и Хътчинсън и ключа към шифъра. Всичко това също се озовало в чантата, след което доктор Уилет продължил с обиска. Тъй като психиатърът се вълнувал най-вече от душевното състояние на младия Уорд, той търсел предимно документи от близкото минало и с удивление обърнал внимание на още една странност. Тя се заключавала в това, че почти не намирал страници, изписани с нормалния почерк на Чарлз, а що се касаело до последните два месеца, такива документи нямало въобще. От друга страна, цели купчини хартии били запълнени с някакъв архаичен почерк, неотличим от почерка на Джоузеф Къруин, въпреки че се отнасяли за настоящия период. Явно Чарлз бил положил доста усилия, докато овладее всички тънкости на почерка на стария вещер, и бил постигнал забележителен успех, защото имитацията му била доведена до съвършенство. Интересно било, че нямало никаква следа от писания на трети човек — тоест доктор Алън. Ако той наистина изпълнявал някакви ръководни функции, то вероятно заставял младия Уорд да му служи като писар.

В материалите от последно време доста често се забелязвала една мистична формула — или по-скоро две формули — и доктор Уилет успял да ги запомни, преди да преполови работата си. Те представлявали две паралелни колонки, лявата от които била увенчана с един стародавен символ с названието „Главата на Дракона“, използван в календарите за обозначаване на изгрева на слънцето, а дясната — с така наречената „Опашка на Дракона“, отбелязваща залеза. Като цяло всичко изглеждало горе-долу така и психиатърът забелязал, че втората колонка представлява нещо като повторение на първата, само че с разменени срички и написани в обратен ред букви. Изключение правели последните думи и страшното име „Йог Сотхот“, което Уилет вече знаел от други ръкописи, прочетени от него във връзка с тези зловещи въпроси. Ето ги двете формули, първата от които поразила лекаря и не му давала покой до момента, в който той си я припомнил в контекста на събитията от миналогодишния Разпети петък:

Й’АЙ ‚НГ’ НГАХ, ОГТРОД АЙ’Ф

ЙОГ СОТХОТ ГЕБ’Л — ЕЕ’Х

Х’ЕЕ — Л’ГЕБ ЙОГ СОТХОТ,

Ф’АЙ ТРОДОГ НГАХ’НГ АЙ’И

УАААХ ЗХРО

Тези формули се срещали толкова често, че без сам да забележи, докторът започнал да си ги повтаря тихичко.

По едно време той решил, че е събрал достатъчно материали и прекратил диренето до момента, в който да доведе своите по-скептично настроени колеги и да направят още по-прецизен оглед на помещението. Сега оставало само да открие къде е лабораторията. Доктор Уилет оставил чантата си в осветената килия и отново се отправил по тъмния проход, под чиито сводове продължавал да ехти глухият призрачен стон.

Следващите няколко помещения, където надзърнал психиатърът, или били празни, или били отрупани с полуизгнили дървени или оловни ковчези с доста зловещ вид. Мъжът бил потресен до дъното на душата си от размаха на дейността на Джоузеф Къруин. Той си спомнил за изчезналите роби и моряци, за осквернените по цял свят гробове и за участниците в операцията, сложила край на кошмара в Провидънс — участниците, които се сблъскали с ужасни неща в подземието, — след което решил, че е по-добре да не мисли за това. Внезапно вдясно от себе си Уилет видял още едно каменно стълбище и предположил, че то води към една от дворните постройки на Къруин — навярно към печално известното каменно здание с тесните прозорци, — ако се приеме, че първата стълба, по която се спуснал лекарят, започва при бунгалото.

Неочаквано стените сякаш се разширили и зловонието, и стенанията станали нетърпими. Изследователят на стигийските глъбини се намирал в просторна зала — толкова голяма, че фенерчето му се оказало безсилно да я освети — и той пристъпил напред покрай масивните колони, поддържащи свода.

Не след дълго психиатърът стигнал до няколко колони, разположени в кръг и подобни на монолитите на Стоунхендж. В средата им се издигал голям резбован олтар, към който водели три стъпала, а барелефите по повърхността му били толкова необичайни, че той се приближил да ги разгледа по-внимателно на светлината от електрическото си фенерче. Това, което зърнал обаче, го накарало да потръпне и Уилет дори не се спрял да проучи по-задълбочено тъмните петна, осеяли горната му част, както и засъхналите черни нишки, набраздили страните му. Вместо това лекарят се насочил към далечната стена и тръгнал покрай нея, описвайки гигантски кръг, прекъсван от време на време от черните дупки на вратите и безчислените, преградени с решетки ниши, в чиито дълбини се виждали взидани в каменната стена окови за ръце и крака. Всички клетки били празни, ала отвратителното зловоние ставало все по-натрапчиво, а що се отнася до призрачния вой, той вече бил придружен от глухи, влажни звуци, сякаш нещо противно и хлъзгаво се придвижвало тежко по каменния под.

Дори и да искал, Уилет вече не можел да изличи от съзнанието си отблъскващото зловоние и нечовешкия вой. Сетивата му били атакувани от тях с още по-голяма сила и той имал смътното усещане, че източниците им се намират в някаква още по-дълбока бездна, въпреки че залата с колоните била разположена на достатъчно метри под земята. Преди да стъпи на едно от водещите надолу стъпала, лекарят осветил с фенерчето си каменния под и установил, че плочите не са разположени плътно, а на различно разстояние една от друга, а и самата им повърхност е прорязана от дупки и пукнатини. Малко по-нататък лежала захвърлена дълга стълба, от която вероятно се излъчвало непоносимото зловоние, с което било пропито всичко наоколо.

Психиатърът бавно заобиколил стълбата и неочаквано открил, че призрачният вой и вонята са много по-силни около каменните плочи с дупките, сякаш те били нещо като люкове, водещи към още по-ужасни глъбини. Уилет коленичил до един от тях и се опитал да го повдигне. Изведнъж стенанията като че ли се усилили и единствено страхът помогнал на доктора да надигне тежката плоча. Нов облак противно зловоние изригнал от бездната и на мъжа му се завил свят от отровните миазми, ала въпреки това той успял да отмести своеобразния капак и да насочи лъча на фенерчето си към зейналата черна шахта.

Ако лекарят разчитал да види стълба, водеща в неведомите дълбини, то навярно бил разочарован, защото пред взора му се разкрил единствено кръгъл кладенец с тухлени стени, чийто диаметър бил приблизително метър — метър и нещо. Когато светлинният лъч достигнал до дъното, воят бил заменен от ужасно скимтене, придружено от отчаяно драскане и влажни, хлъзгави удари.

Лекарят потреперил — не смеел дори да си представи що за същество издава тези звуци, — но преди да е изминала и една минута, той събрал цялото си мъжество и като легнал по корем на земята, протегнал ръката с фенерчето си към ямата, за да освети вътрешността й. Отначало не могъл да различи нищо, освен влажни, покрити с мъх тухлени стени, спускащи се надолу — към вероятния източник на ужасното зловоние. После обаче — на шест-седем метра дълбочина — психиатърът мярнал някакъв тъмен силует, който отчаяно, но безрезултатно се опитвал да се изкатери нагоре по грапавата, лишена от каквито и да било приспособления за изкачване кирпичена стена. Фенерчето потреперило в ръката на доктора, ала той се заставил да надзърне още веднъж в глъбините на кладенеца, за да узнае какво било съществото, оставено от Чарлз Декстър Уорд да умре от глад, когато лекарите го отвели със себе си. Уилет бил твърдо убеден, че тези създания не били едно или две, съдейки по многобройните каменни плочи с отвори в средата; и каквото и да представлявали, те явно не били изпаднали в мъртвешка летаргия, а се опитвали всячески да се измъкнат от цилиндричните си каменни затвори.

 

 

Впоследствие Маринъс Бикнел Уилет съжалил, задето надзърнал в шахтата, защото от този миг нататък, въпреки че като хирург бил провел доста операции, а в качеството си на патологоанатом бил направил не един страховит разрез, той вече не бил същият човек. Трудно е да се обясни защо само един поглед към подобно неописуемо уродливо, но все пак материално същество е в състояние да порази и измени до такава степен наблюдателя. Можем само да предположим, че съществуват определени форми, обладаващи велика сила на внушение и въздействащи шоково на съзнанието на чувствителния човек, който ги възприема като кошмарни сенки на тайнствените сили на Вселената и неназовимите реалности, които обикновените хора, защитени от илюзорната обвивка на здравия разум, не са способни да възприемат. За съвсем кратък миг доктор Уилет съзрял една от тези форми, след което в продължение на няколко минути бил обхванат от пристъп на безумие и по нищо не се отличавал от пациентите в частната клиника на доктор Уейт.

Фенерчето паднало от омаломощената ръка на психиатъра, чийто мозък вече бил изгубил власт над него, но той не обърнал никакво внимание на трясъка, свидетелстващ за участта му. Мъжът крещял, крещял и крещял с такъв панически фалцет, който никога досега не бил чуван от близките му, а тъй като не бил в състояние да се изправи на крака, трескаво пълзял в неистовия си стремеж да се отдалечи колкото се може по-далеч от пробитите камъни, изпод които отеквали стенания и вопли в отговор на собствените му безумни викове. Уилет изподрал дланите си о камъните и на няколко пъти ударил главата си в масивните колони, ала въпреки всичко не се спрял дори и за миг.

Накрая, въпреки тъмнината и зловонието, мъжът успял да дойде на себе си и затулил ушите си с длани, за да не чува кошмарните писъци. Целият бил плувнал в пот и нямал подръка нищо, с което да разсее лепкавия мрак, а в съзнанието му продължавал да гори споменът за онази чудовищна твар, която зърнал на дъното на кладенеца. Нейде под него, все още живи, се гърчели в отчаяните си усилия да изпълзят навън още десетки такива същества, а той самият собственоръчно отместил плочата, служеща като преграда между прокълнатото същество и външния свят. Уилет си давал сметка, че скверната твар едва ли би могла да се изкатери по тухлените, облепени от хлъзгав мъх стени на тъмницата си, ала независимо от това потрепервал при мисълта, че онова, което зърнали очите му, ще съумее да намери някакъв начин да се измъкне от мрачните глъбини.

 

 

Доктор Уилет никога не казал как точно изглеждало това същество. Споделял е единствено, че прилича на резбованите изображения върху олтара, но с тази разлика, че било живо. Не природата обаче го била сътворила, понеже изглеждало недовършено. Всяка част от тялото му имала уродлива и неправдоподобна форма, а непропорционалните му крайници просто не можели да бъдат описани. Лекарят смята, че тази кошмарна твар представлявала едно от онези създания, които Уорд създавал от несъвършени соли и които държал живи за ритуални цели. Ако чудовищното изчадие не играело никаква роля в светотатствените деяния на Чарлз и доктор Алън, то изображението му нямало да увенчава прокълнатия олтар. Уилет обаче се въздържал от отваряне на другите каменни плочи; причината за това се кореняла както в преживения потрес при вида на съществото в кладенеца, така и в следната фраза, прочетена преди време в едно от писмата на Саймън или Джедедая Орн, която изплувала в паметта му:

„Естествено, той не съумя да възсъздаде Нищо, освен жив Ужас, от онова, с което разполагаше.“

Сетне, сякаш за да засили ужаса си, а не да прогони възпоминанието, Уилет се замислил за стародавните слухове за обгореното създание, открито в полята седмица след секретната операция срещу Къруин. Чарлз Декстър Уорд споделил веднъж на лекаря как старият Слокъм описал видяното от дядо му — овъгленото до неузнаваемост туловище не приличало нито на човек, нито на някое от животните, които жителите на Поутъксет познавали от собствения си опит или книгите.

След известно време на доктор Уилет му се сторило, че някъде далеч проблеснала светлинка и той запълзял натам, като се стараел да не обръща внимание на зловонието и да гледа само пред себе си, за да не се удари отново в някоя от многочислените колони и да не пропадне в ямата, която той самият отворил.

Когато треперещите му пръсти напипали стъпалата, водещи към дяволския олтар, мъжът се отдръпнал отвратено назад, а друг път докоснал каменната плоча с отвора, отместена от него, и застинал на място от страх. Този път обаче от вътрешността й не се дочувал никакъв звук, нито пък се забелязвал някакъв признак на движение — явно фенерчето, изтървано от лекаря, не донесло никаква полза на обитателя на шахтата. Доктор Уилет заобиколил зеещата дупка и запълзял трескаво напред, без да отделя поглед от трепкащите огънчета в далечината. Светлинките помръквали една подир друга и изследователят на подземието си казал, че навярно това са запалените от самия него лампи, които догаряли в мрака.

При мисълта, че ще остане в пълна тъмнина, без кибрит и фенерче в кошмарния подземен лабиринт, доктор Уилет скочил на крака и побягнал с всички сили. Вече не се боял, че ще пропадне в отворената яма, защото тя се намирала зад него. В главата му пулсирала страшната мисъл, че угасне ли и последната лампа, едва ли ще успее да намери изхода от катакомбите… и ще трябва да разчита единствено на господин Уорд да организира група за търсенето му, което може да се случи след доста време.

Накрая лекарят зърнал тесен коридор и светлинка в една от стаите от дясната му страна. Задъхан от умора и вълнение, Уилет тъкмо прекрачил прага на тайната библиотека на Чарлз Декстър Уорд, когато пламъчето на последната лампа, спасила живота му, трепнало за последен път и угаснало пред очите му.

В следващия момент психиатърът вече зареждал лампите с керосин от бутилката, открита от него при претърсването на библиотеката, и щом мракът се разсеял, се огледал наоколо с надеждата да намери фенерче, което да му помогне да продължи проучването си. Независимо от преживения ужас, доктор Уилет се чувствал задължен да се върне и да преобърне всичко с краката нагоре, ако се наложи, но да открие причината за непонятното душевно разстройство на Чарлз Декстър Уорд.

В крайна сметка не успял да намери фенерче, ето защо взел най-малката лампа, като се запасил с кибрит и една бутилка с керосин, в случай че зад (или под) ужасната зала с резбования олтар и покритите шахти изникне тайна лаборатория. Доктор Уилет трябвало да мобилизира цялото си мъжество, за да се реши да пристъпи отново в това пъклено помещение, ала просто не виждал друг изход. За щастие, зловещият олтар и зеещата шахта се намирали далеч от стената с килиите, която обрамчвала залата и чиито черни проходи представлявали следващата закономерна цел от търсенията на лекаря.

И тъй, Уилет се завърнал в залата с колоните, като намалил фитила на лампата, за да не зърне случайно дяволския олтар или зейналата яма. Зад повечето врати мъжът открил единствено неголеми помещения, част от които пустеели, а другите били препълнени с най-различни предмети. Лекарят потреперил, когато разпознал в една от стаите покрити с дебел слой прах одежди със сто и петдесет годишна давност. В друго помещение пък имало толкова много съвременни облекла, сякаш стопаните на бунгалото възнамерявали да екипират цяла армия. Най-много от всичко обаче го учудили големите котли със странни надписи върху тях; те му подействали по-отблъскващо и от масивните оловни ковчези, частично съхранили съдържанието си и навярно поради тази причина изпускащи отвратително зловоние. След като проучил половината от стената, Уилет се натъкнал на още един мрачен проход. Той почти не се различавал от този, по който дошъл лекарят, като се изключи обстоятелството, че почти всички врати на помещенията, до които отвеждал, били открехнати.

Психиатърът побързал да го проучи и скоро видял, че в първите три стаи нямало нищо интересно. Видът на четвъртата обаче — просторна овална зала с множество резервоари, маси, горелки и безкрайни полици с колби, стъкленици и книги — говорел недвусмислено за предназначението й. Това била тайнствената лаборатория на Чарлз Декстър Уорд и доктор Уилет не хранел никакви съмнения, че сто и петдесет години по-рано залата е изпълнявала същите функции за тогавашния си стопанин — Джоузеф Къруин.

Доктор Уилет запалил три лампи, напълнени догоре с керосин, и започнал да разглежда всичко наоколо с най-жив интерес. Той бързо съобразил по стоящите на рафтовете реактиви, че младият Уорд отделял най-голямо внимание на органичната химия, ала по оборудването на лабораторията, което включвало още и отвратително изглеждаща маса за дисекции, било трудно да се каже с какво точно се занимавал младият мъж. Това разочаровало лекаря до известна степен, ето защо той насочил вниманието си към книгите. Почти веднага пред погледа му се откроило старинно издание на Борелий и мъжът веднага го взел, разлиствайки прашните му страници. Психиатърът силно се изненадал, когато видял, че Чарлз е подчертал същото онова място, което преди сто и петдесет години толкова изплашило стария господин Мерит при идването му във фермата на Къруин. Едва ли обаче можело да става дума за същия екземпляр, казал си доктор Уилет, понеже по всяка вероятност той е бил унищожен от участниците в секретната операция срещу Къруин.

В лабораторията се виждали още три старовремски врати и лекарят отворил всичките една подир друга. Първите две водели до неголеми складови помещения, които той проучил най-щателно, обръщайки особено внимание на ковчезите; те варирали от полуизгнили, с проядени стени и разпадащи се капаци, до идеално запазени, чиито таблички се четели без никакви затруднения. Уилет неволно потръпнал, когато зърнал някои познати имена от историята на Провидънс. Най-интересни обаче му се сторили непонятните предмети, които навярно са играли важна роля в експериментите не само на Чарлз Декстър Уорд, но и на зловещия му родственик. Видът им свидетелствал недвусмислено, че са пострадали сериозно от ръцете на моряците, взели участие в експедицията срещу Къруин, но ерудираният лекар ги разпознал като характерно за осемнайсети век химично оборудване.

Третата врата водела към доста голямо помещение, всички стени на което били запълнени със стелажи, а в средата му била разположена маса с две лампи. Уилет ги запалил и започнал да проучва съдържанието на полиците на фона на ярката светлина. Най-горните лавици се оказали празни, а останалите били заети от оловни съдини с доста причудлив вид, сред които се откроявали два типа — високи и без дръжки, подобни на гръцки лекити^[2], и тумбести, с една дръжка и пропорции на фалернски кани. Всички били снабдени с метални запушалки и били украсени с непонятни релефни символи. На лекаря не му било нужно много време, за да разбере в какъв ред били разположени съдините; лекитите били наредени от едната страна на помещението и под тях била закачена табличка с надпис „Custodes“, а срещуположната стена била заета от фалернските кани и под тях пишело „Materia“. Всички съдове били маркирани с малки картончета с номерца — очевидно съдържанието им било отразено в някакъв каталог, който Уилет решил незабавно да открие. Преди това обаче психиатърът отворил наслуки част от съдовете, за да провери какво има вътре. Оказало се, че и лекитите, и фалернските кани съдържат някакъв ефирен прашец, чийто оттенък варирал от розово-бял до сиво-синкав. Най-забележителното му свойство било това, че не залепвал никъде — мъжът изсипал малко на дланта си, а когато го върнал обратно в каната, по кожата му не останала дори и прашинка.

Отначало доктор Уилет не успял да съобрази какво точно означават надписите под двата вида съдини и защо те били подредени с такава прецизност, която отсъствала при стъклениците в лабораторията. Самото значение на латинските думи му било пределно ясно — „Custodes“ било „стражи“, а „Materia“ — „материал“. Неочаквано лекарят си спомнил, че бил виждал думата „Стражи“ в някакви документи, свързани с този мистериозен случай, и след малко паметта му направила връзката. Естествено, ставало дума за писмото, изпратено уж от името на Едуард Хътчинсън (поне според автора на текста) до доктор Алън и цялата фраза звучала така: „Узнах, че за разлика отпреди вече не държите зрими Стражи, защото ползата от тях е по-малка от разходите, и вече и на двама ви е добре известно, че така при възникване на Неприятности почти няма какво да криете.“

Какво ли означавало това? Впрочем… Изведнъж докторът се сетил за още едно споменаване на думата „стражи“ в контекста на случая Уорд. В отдавнашните дни, когато младият Чарлз още не се държал потайно и му споделял с охота откритията си, той му разказал за дневника на Елизър Смит, където пишело как двамата с Уийдън следили фермата на Къруин. В тези кошмарни хроники се споменавало за разговорите, дочути, преди старият вещер да се скрие под земята, и Смит, и Уийдън твърдели, че зловещите разпити включвали Къруин, злочестите му пленници и стражите, които ги пазели. Тези стражи по думите на Хътчинсън (или на неговия аватар) изисквали твърде много разходи, ето защо доктор Алън вече не ги държал в зрим облик. А щом не били видими, помислил си Уилет, навярно брадатият мъж с черните очила ги съхранявал във вид на „соли“, от които е можел да създаде колкото си иска човешки тела или скелети.

Ето какво значи таяли в себе си лекитите — чудовищният плод на светотатствените ритуали и деяния, който, пробуден за живот чрез някакви пъклени заклинания, бил длъжен да закриля господаря си и да премазва непокорството на пленниците му. Доктор Уилет се разтреперил само при мисълта за това, как загребал от този смъртоносен прах с ръка, и за миг изпитал непреодолим импулс да избяга колкото се може по-далеч от зловещите стелажи с безмълвните, но навярно наблюдаващи го неотлъчно пазители.

Тогава лекарят се замислил за фалернските кани с надпис „Materia“ в другия край на помещението. Вероятно те също служели за съхраняване на соли. Ала ако тук са солите на стражите, то там би трябвало да има… Боже всемогъщи! Нима каните съдържали тленните останки на великите мислители от най-различни времена и епохи, похитени от гробниците и криптите, където трябвало да почиват в мир? Нима били тук, за да се подчиняват на волята на безумците, готови да се възползват от знанията им заради изпълнението на чудовищния си замисъл, в резултат на който, както писал самият Чарлз, под заплаха ще се окажат цивилизацията, човечеството, Слънчевата система и Вселената? И Маринъс Бикнел Уилет си играел с праха им?

Той забелязал малка врата в далечния край на помещението и пристъпил натам, за да разгледа по-добре знака, изрисуван над нея. Представлявал само един символ, но въпреки това го изпълнил със смътен страх, понеже веднъж един негов мечтателен и умопомрачен приятел го нарисувал на хартия и му разказал какво означава той в черната бездна на сънищата. Това бил знакът Котх, който спящите съзират над входа на черната кула, извисяваща се самотно сред здрача… и на Уилет изобщо не му харесало това, което приятелят му Рандолф Картър споделил пред него за могъществото му.

Само след минута обаче доктор Уилет забравил за знака, защото доловил някаква нова, остра миризма в познатото зловоние. Тя сякаш имала по-скоро химически, отколкото телесен произход, и лекарят се сетил, че дрехите на Чарлз Декстър Уорд излъчвали същата миризма, когато го откарали в болницата. Нищо чудно младежът да е бил тук, долу, и да е провеждал поредния си зловещ експеримент, преди да са дошли психиатрите. Той обаче се оказал по-съобразителен от стария Джоузеф Къруин, казал си Уилет, понеже не оказал никаква съпротива.

Твърдо решен да узнае всички тайни и кошмари, таящи се в подземието, доктор Уилет взел лампата, открехнал малката вратичка и прекрачил прага на помещението зад нея. В същия момент бил облян от вълна на необясним страх, обаче мобилизирал цялото си мъжество и не дал воля нито на въображението, нито на интуицията си. Лекарят си повтарял, че тук няма нищо, което да му причини зло и да му попречи да разбере на какво се дължи зловонната аура, обгърнала пациента му.

Стаята се оказала неголяма и лишена от каквато и да е мебелировка, като се изключат масата, единственият стол и двете загадъчни приспособления с окови и винтове, в които Уилет разпознал средновековни инструменти за мъчение. От едната страна на вратата висели множество камшици с най-различни размери, а на полиците над тях се виждали оловни чаши, наподобяващи древногръцките килици^[3].

От другата й страна била разположена масата, върху която имало мощна лампа, тефтер, молив и два лекита със запушалки, които навярно били оставени временно тук, сякаш някой ги бил забравил в забързаността си, погълнат от мисълта да свърши куп други неща.

Лекарят запалил лампата и започнал внимателно да чете записките в тефтера, където най-вероятно е писал и самият Уорд, преди да прекъснат заниманията му. Единственото, което намерил обаче, били несвързани фрази, изписани с витиеватия почерк на Къруин, които не хвърляли никаква светлина върху случая с младия мъж:

„Б. не е умрял. Избяга в стената и намери Мястото долу.“

„Зърнах стария В., изрекох «Саваот» и узнах Пътя.“

„Трижди призовах Йог-Сотхот и на следващия ден го отпратих.“

„Ф. искаше да унищожи всички знания за това как да се призовават Онези Извън.“

Когато лампата осветила цялото помещение, доктор Уилет забелязал, че стената срещу вратата между двата уреда за инквизиция е осеяна с кукички, на които висели безформени жълти одежди. По-интересни обаче се оказали другите две стени, понеже били покрити от горе до долу с изсечени в камъка символи и формули.

На влажния под също било издълбано нещо и Уилет без особен труд различил голямата пентаграма в центъра му, а на еднакво разстояние от нея и четирите ъгъла на помещението се виждали кръгове с диаметър около деветдесет сантиметра. В центъра на една от тези окръжности бил поставен малък килик — досущ като онези на полицата над камшиците, — а извън очертанията на кръга се виждала фалернска кана от другата стая с цифрата 118 на картончето, прикрепено към гърлото й. Тази съдина не била запушена с тапа и се оказала празна, ала психиатърът с трепет установил, че това не се отнася за килика. Навярно единствено поради отсъствието на вятър вътре се съхранило достатъчно количество сух, зеленикав прашец, вероятно пресипан от фалернската кана.

Само при мисълта за онова, което се случвало в това помещение, на Уилет му се завил свят и той почувствал как коленете му омекват.

Камшиците, оръдията за мъчения, солите в прашеца от съдината с надпис „Materia“, двата лекита от полицата, обозначена като „Custodes“, одеждите, формулите по стените, записките в тефтера, разпръснатите по многобройните книжа намеци, хилядите съмнения, озарения и предположения, които терзаели приятелите и родителите на Чарлз Декстър Уорд — всичко това се стоварило връз лекаря като кошмарна вълна, докато той се взирал в зеленикавия прашец в оловния килик на пода.

 

 

След цяла вечност доктор Уилет се надигнал и започнал да изучава формулите, изсечени по стените. Съдейки по плесента и полуизтритите букви на места, те принадлежали на времето на Джоузеф Къруин и навярно смисълът им не представлявал загадка за онзи, който се занимавал с магия и окултизъм. Една от тях повтаряла съвсем точно онова, което госпожа Уорд дочула преди година на онзи злочест Разпети петък и което според специалистите било ужасно заклинание, адресирано към тайните богове, обитаващи неизвестни на нормалния човек прокълнати предели. Само имената като „Саваот“, „Метратон“, „Алмонсин“ и „Зариатнатмик“ разпратили вледеняващи тръпки по тялото на психиатъра. Що се отнася до дясната стена, тя била също толкова нагъсто изписана и Уилет почти веднага разпознал двете формули, които постоянно изниквали пред очите му по време на проучванията в библиотеката. Символите „Главата на дракона“ и „Опашката на дракона“ също били налице и единствено началото било малко по-различно — онова, което запомнил, било „Й’ай ’нг’ нгах, Йог Сотхот“, докато тук формулата започвала така: „Айе, кнгенгах, Йоге-Сотхота“. Несходството го озадачило и той внезапно си дал сметка, че повтаря на глас първото заклинание, опитвайки се да съедини звуковете с буквите, изписани на стената. Гласът му, произнасящ древното богохулство, отекнал зловещо сред недрата на тази преизподня и мъжът неусетно започнал да напява светотатствените слова, сякаш под въздействието на неведомо магьосничество или дяволския, вледеняващ душата вой на съществата от каменните шахти, който ту се усилвал, ту заглъхвал.

Й’АЙ ‚НГ’ НГАХ,

ЙОГ СОТХОТ

Х’ЕЕ — Л’ГЕБ

Ф’АЙ ТРОДОГ

УАААХ!

Но защо внезапно задухал хладен вятър? Защо пламъчетата в лампите затрептели и мракът се сгъстил до такава степен, че буквите по стените престанали да се виждат? Откъде се появили димът и отровното зловоние, което изместило на заден план миазмите от дълбоките шахти? Уилет вече познавал тази миризма, само че сега тя била много по-силна и нетърпима.

Лекарят се обърнал, за да отмести поглед от светотатствените надписи по стената, и внезапно забелязал, че от килика на пода, където се намирал ефирният прашец, се издигат зеленикави изпарения. Прахът!… Велики Боже! Този прах бил от онези с название „Materia“. Какво ли му е подействало, за да породи подобна реакция? Ами ако… Формулата! Възможно ли е формулата, която психиатърът напявал — първата от двете, с „Главата на дракона“… Боже милостиви, нима…

Изведнъж на доктор Уилет му прилошало. Откъслечните думи и фразите, които бил чел или слушал за ужасните деяния на Джоузеф Къруин и Чарлз Декстър Уорд, запрепускали една подир друга в съзнанието му. „Отново и отново ви повтарям — не призовавайте Оногова, когото не сте в състояние да удържите“… „Помни винаги Словата и прекрати деянията си дори и при най-малкото Съмнение за истинската същност на Онзи, който ти се яви“… „Трижди говорех с Оногова, що беше вътре.“… Милостиви боже, какъв е този силует сред зеленикавия дим?

Маринъс Бикнел Уилет не разчитал, че някой друг, освен най-близките му приятели, ще повярва на историята му, ето защо не споделил нищо за случилото се пред външни лица. Тези жители на Провидънс, които все пак успели да подочуят нещичко от трети лица, се отнесли със снизходителен присмех към наученото и отбелязали, че докторът е изкуфял. Някои от тях дори го посъветвали да си вземе дълъг отпуск и занапред да не се занимава с душевноболни.

Възрастният Теодор Уорд обаче знаел, че лекарят говори истината. Нали бил видял със собствените си очи отвора, откъдето се чували стенанията… И нима самият доктор Уилет не го проводил до дома му в единайсет часа онази проклета сутрин — интоксикиран и замаян от отровните миазми? Нима не звънил упорито и безрезултатно през цялата вечер на лекаря, докато накрая не отишъл сам в бунгалото и не заварил приятеля си да лежи в несвяст на един от креватите на горния етаж? Психиатърът дишал тежко и хрипкаво и отворил очи едва когато Уорд налял в гърлото му малко от брендито, което донесъл със себе си. Тогава лекарят потреперил и закрещял:

— Тази брада… тези очи… Господи, кой си ти?

Бащата на Чарлз бил изумен — това били изключително странни думи, ако се вземе предвид обстоятелството, че се отнасят за гладко обръснатия, синеок и добре поддържан джентълмен, когото докторът познавал от десетилетия.

 

 

Било пладне и бунгалото изглеждало непроменено от предишната утрин на фона на ярките слънчеви лъчи. Дрехите на доктор Уилет били в пълен порядък, ако не се броят няколкото петна и разкъсан на коленете панталон, и единствено едва доловимата миризма напомняла на господин Уорд за странната, остра воня, излъчвана от сина му в деня на въдворяването му в клиниката. Фенерчето на психиатъра липсвало, но чантата му била налице, макар и съвършено празна.

Преди да се впусне в каквито и да било обяснения, доктор Уилет се затътрил с видимо усилие до подземието и се опитал да премести плочата до тръбите, напрягайки до краен предел уморените си мускули. Тя обаче не помръднала и на милиметър. Тогава той взел чантата с инструментите, донесена от него още предния ден, и като извадил един голям секач, се захванал методично да разбива плочата. Не след дълго под нея се показал циментираният под, но не се виждала и следа от люк или капак. Зловонните изпарения, от които на бащата на Чарлз му прилошало, също не се усещали. Пред двамата мъже се откривала единствено гладка циментирана повърхност, лишена от каквото и да е злокобно присъствие — никакви призрачни звуци, никакво зловоние, никаква тайна библиотека, никакви документи, никаква лаборатория със стелажи и изсечени в стените формули… Нищо… Доктор Уилет пребледнял като платно, олюлял се и сграбчил своя по-млад спътник за ръката.

— Помниш ли как вчера… — прошепнал едва чуто той. — Нали видя люка? И усети миризмата?

Когато изплашеният и озадачен господин Уорд намерил сили да кимне утвърдително, лекарят въздъхнал тежко и му рекъл:

— Значи ще ти разкажа какво се случи вчера… След като те качих в таксито и продължих с диренето…

Двамата отишли в най-слънчевата стая на бунгалото и след близо час доктор Уилет вече бил разказал цялата история за случилото се предишния ден. Той говорел шепнешком и през цялото време се озъртал изплашено наоколо, което притеснило бащата на Чарлз, но съдържанието на разказа го погълнало до такава степен, че от един момент нататък престанал да обръща внимание на напрегнатото поведение на събеседника си. Последното, което си спомнял психиатърът, били неясните очертания, които не бил в състояние да опише с думи, забелязани от него в зеленикавочерния дим над килика… Лекарят бил прекалено уморен и измъчен, за да си зададе въпроса, как точно е успял да се изкачи горе. Накрая от гърдите на господин Уорд се отронила тежка въздишка и той попитал с хрипкав шепот:

— Мислиш ли… че там, долу, си заслужава да се копае?

Доктор Уилет си замълчал. Нима човек може да отговори на подобен въпрос, когато могъщите сили от неведомите сфери протягат насам пипалата си от Великата бездна? Изпълнен с трескаво нетърпение, Теодор Уорд не изчакал отговора на другаря си и отново попитал:

— Имаш ли някаква представа къде е отишло онова, след като те е оставило тук и е запечатало входа?

Този път мълчанието на лекаря било повече от красноречиво.

 

 

Ала това не е краят на историята. Преди да стане и да си тръгне, доктор Уилет бръкнал в джоба си, за да извади носната си кърпичка, и намерил не само кибрита и свещите, приготвени за всеки случай в началото на второто му спускане под земята, но и нещо друго, за което лекарят бил сигурен, че не фигурирало там. Ставало въпрос за лист хартия, смачкан на топче. Когато я разгърнал, психиатърът установил, че листчето било най-обикновено, по всяка вероятност скъсано от тефтера, лежащ на масата в онази стая на ужасите, и върху него били надраскани някакви фрази — навярно със същия онзи молив, който стоял в съседство с бележника. Хартийката не се отличавала по нищо от която и да е друга хартийка, с изключение на едва доловимата остра миризма, която излъчвала — миризма, принадлежаща на някакъв тайнствен и кошмарен свят.

Текстът обаче не можел да не предизвика недоумение. Почеркът недвусмислено свидетелствал, че принадлежи към друга епоха — тъмното Средновековие — и един съвременен човек трудно би разчел съдържанието му. Дори на ерудирана личност като доктор Уилет й трябвали няколко минути, докато открие определена закономерност в съчетанието на символите и маниера на изписването им. Мистериозният текст влял нови сили в лекаря и бащата на Чарлз и те се отправили с енергични крачки към колата на Уорд. Двамата мъже се отбили първо в една тиха гостилница, където се подкрепили със силна и здравословна храна, след което отишли в библиотеката „Джон Хей“ на билото на хълма.

В библиотеката те сравнително бързо успели да намерят добри издания по палеография^[4] и склонили задълбочено глави над тях, докато дневната светлина помръкнала и служителите запалили огромния кристален многосвещник. В края на краищата намерили отговора. Оказало се, че в начина на изписване на буквите нямало нищо тайнствено и мистично — така пишели грамотните сакси през девети и десети век след Христа, когато, както Уорд и Уилет добре знаели, времената били неспокойни и под тънкия покров на християнството тлеела жаравата на старите вярвания с още незабравените им ритуали, а бледата британска луна често ставала безмълвен свидетел на зловещи обреди, отслужвани сред древноримските развалини и порутените кули на Адриановия вал^[5].

Самите думи били изписани на онзи латински, който използвали саксите в онази далечна, варварска епоха:

„Corvinus necandus est. Cadaver aq(ua) forti dissolvendum, nec aliq(ui)d retinendum. Tace ut potes.“

Това може да се преведе като: „Къруин трябва да бъде убит. Тялото му трябва да бъде разтворено в киселина, за да не остане и най-малко късче от него. Никому ни дума за това.“

Доктор Уилет и господин Уорд били смаяни. Ето че намерили отговора на загадката, ала вече нямали сили да реагират по уместния според тях начин. Те прекарали оставащото време до затварянето на библиотеката в замислено мълчание, след което се преместили в имението на Уорд на Проспект Стрийт, където водили дълги и изнурителни разговори чак до полунощ. В крайна сметка обаче не могли да стигнат до конкретно решение и лекарят си легнал в стаята за гости на семейство Уорд, за да възстанови силите си. На следващата сутрин той бил още в къщата на Теодор Уорд, когато детективите, натоварени със задачата да открият всички възможни сведения за доктор Алън, позвънили и казали, че са готови да предоставят отчет за свършената работа. Господин Уорд се зарадвал и ги помолил да дойдат още в понеделник сутринта.

 

 

Доктор Уилет и господин Уорд били единодушни, че онзи „Къруин“, за когото ставало дума в странното, написано на латински от девети век послание, би могъл да бъде единствено брадатият, вечно скрит зад черни очила доктор Алън. Чарлз също се боял от него и в последното си отчаяно писмо молел лекаря да застреля зловещия учен и да унищожи тялото му с помощта на киселина. Освен това доктор Алън получавал писма от Европа на името на Джоузеф Къруин и според всички свидетелства се смятал за аватар на живелия преди повече от половин век вещер. Подобно съвпадение просто не можело да е случайно. Не бивало да се пренебрегва и обстоятелството, че доктор Алън можел всеки момент да последва съвета на Хътчинсън и да убие Чарлз Декстър Уорд. В интерес на истината въпросното писмо не успяло да достигне до кошмарния си получател, ала от съдържанието му ставало ясно, че Алън е имал план да се разправи с младия мъж, ако той стане неудобен за намеренията му. При всички положения брадатият мъж с черните очила бил доста опасен и трябвало възможно най-скоро да бъде изпратен на такова място, откъдето да не може да навреди на младия Чарлз.

В същия следобед двамата мъже се отправили към клиниката на доктор Уейт, за да получат поне зрънце информация от единствения човек, който бил в състояние да им я осигури.

Без излишни предисловия доктор Уилет пристъпил към разказа за това, което открил под бунгалото, и забелязал как Чарлз Декстър Уорд пребледнява с всяка негова дума. Реакцията на младия човек била повече от красноречива — тя убедила баща му и лекаря, че подозренията и хипотезите им са напълно основателни, и психиатърът решил да задълбочи драматизма на разказваната от него история, за да изпита още повече истинността на догадките си. Щом стигнал до зловещите каменни шахти обаче и неведомите твари, затворени в тях, Чарлз замълчал. Гласът на възрастния мъж потреперил при спомена за чудовищните същества, ала лицето на младия му слушател си останало непроницаемо като на каменна статуя. Психиатърът изразил негодуванието си от обстоятелството, че каквито и да били тези създания, колкото и нечовешки и ужасяващ да бил обликът им, още по-нечовешко и ужасно било да бъдат обречени на мъчителна гладна смърт. Той обвинил Чарлз в чудовищна нехуманност, но в следващата секунда по тялото му пробягали вледеняващи тръпки, когато чул язвителния смях на събеседника си. Сякаш пациентът на клиниката видял в думите на доктор Уилет някаква извратена, но все пак изключително забавна шега, защото не се ограничил само с ехидния си кикот, ами и добавил следното с хрипкавия си, смразяващ шепот:

— Какво сте се загрижили за тях? Да вървят по дяволите! Те ядат, но изобщо нямат нужда от храна! Един месец, казвате, гладували? Та това не е нищо, сър! Знаете ли какъв номер погодиха на онзи стар самохвалко Уипъл? Дето си мислеше, че ги е изтребил всичките? Той самият едва не оглуша от шума от Отвъдното, а после нито видя, нито чу нещо в кладенците… Така и не разбра, че те през цялото време са били там! Дяволите да ви вземат, та тези проклети твари вият там оттогава, откакто преди сто петдесет и седем години погубиха стария Къруин!

Това било всичко, което успял да узнае доктор Уилет от младия мъж. Оскърбен, психиатърът продължил разказа си с надеждата, че все някоя подробност ще лиши младия човек от ненормалното му самообладание. Като гледал лицето му, лекарят не можел да не се ужаси от случилите се през последните няколко месеца промени. Без никакво преувеличение можело да се заяви, че видът на Чарлз Декстър Уорд внушавал страх. Пациентът на клиниката демонстрирал някаква емоция едва когато доктор Уилет споменал за стаята с формулите и зеленикавия прах. Лекарят тъкмо разказвал за надписите по стените в подземното помещение, когато на лицето на младия мъж се изписало насмешливо изражение и той отбелязал, че всички тези формули били много стари и нямали никакъв смисъл за човек, който не познава в дълбочина историята на магията.

— Ако знаехте думите — заявил Чарлз, — които да събудят за живот прашеца в чашата, сега нямаше да сте тук. Това е бил номер 118 от моята картотека и ви уверявам, че щяхте да изгубите разсъдъка си, ако бяхте надзърнали в списъка в другата стая. Досега не съм го призовавал — възнамерявах да го сторя, когато дойдохте да ме откарате в болницата.

Тогава Уилет му казал за произнесената формула и за зеленикаво-черния дим и за първи път видял как чертите на събеседника му се изкривяват под неумолимия отпечатък на страха.

— Той се е явил и вие сте жив?!?

Тези думи били произнесени със звучен, неестествено резониращ глас, а доктор Уилет, сякаш под въздействието на някакво озарение свише, му отговорил с фразата, запомнена от едно загадъчно писмо:

— Казвате, че това е бил номер 118? Не забравяйте, че от десет надгробия девет вече са други. Не попита ли човек, навярно няма да узнае, докато не стане твърде късно.

В същия миг той извадил енигматичното послание от джоба си и го размахал пред очите на душевноболния пациент, без да предполага, че тази гледка ще се окаже достатъчна, за да повали умопомрачения младеж в несвяст.

Когато младият човек дошъл на себе си, той започнал да бръщолеви несвързано за някаква дума, която трябвало да съобщят веднага на Орн и Хътчинсън, а щом съзнанието му се избистрило, лекарят му заявил, че поне единият от тези двама души ненавиждал Чарлз и дори посъветвал доктор Алън да се отърве веднъж завинаги от него. Това разкритие не направило никакво впечатление на душевноболния — лицето му изобщо не трепнало, — ала още преди това доктор Уилет и Теодор Уорд забелязали, че в очите на Чарлз се четял погледът на преследвано животно. Той казал, че се чувства уморен и иска да продължат разговора си друг път, при което баща му още веднъж му напомнил за опасността, грозяща го в лицето на доктор Алън. Чарлз го уверил, че ще вземе всички предохранителни мерки, но изрекъл това с такава зловеща усмивка, че двамата възрастни джентълмени неволно потръпнали. Добре че поне не им се налагало да се тревожат за кореспонденцията между младия мъж и двамата чудовищни вещери в Европа, защото всички писма от и за Чарлз Декстър Уорд се преглеждали от лекарска комисия.

 

 

Историята на Орн и Хътчинсън имала доста любопитно продължение, стига да се приеме за истина обстоятелството, че те са същите изгонени от Сейлъм магьосници, а не хора, представящи се за техни аватари. Движен от неясно предчувствие сред кошмара на последните месеци, доктор Уилет бил сключил договор с един международен пресцентър, заключаващ се в това, да му изпращат всички материали, свързани с нещастни случаи и престъпления в Прага и Източна Трансилвания. Така след половин година сред множеството получени изрезки лекарят отсял две важни съобщения, които превел на английски език.

В едното ставало дума за среднощно разрушаване на къща в един от най-старите райони на Прага — далеч по-древен от така нареченото Старе место — и безследното изчезване на един злобен старец на име Йозеф Надех. Според съседите въпросният възрастен мъж живеел съвсем сам и избягвал всякаква компания.

Другото се отнасяло за силен взрив в Трансилванските планини източно от Рагуза, в резултат на който от облъхнатия с лоша слава замък Ференци останала само купчина камъни. Сред местните жители, селяните и войниците се разпространявали всевъзможни отвратителни слухове за демоничния му господар и той дори бил привикан в Букурещ за сериозен разпит. Навярно тогава щели да се изяснят доста неща, ако експлозията не била сложила край на дългия му живот — толкова дълъг, че никой не знаел кога точно бил започнал.

След прочитането на тези две известия доктор Уилет разбрал, че ръката, написала тайнственото послание на средновековен латински, умеела да борави и с доста по-страшни оръжия. И ако Джоузеф Къруин бил оставен на лекаря, то авторът на предупредителните редове явно смятал за свой дълг да открие местонахождението на Орн и Хътчинсън и да се разправи с тях завинаги и окончателно.

 

 

На следващата сутрин доктор Уилет се постарал да пристигне възможно най-рано в дома на семейство Уорд, за да присъства на срещата с детективите. Той прекрасно разбирал, че е необходимо на всяка цена доктор Алън — или Джоузеф Къруин, ако се приеме на сериозно неговото прераждане — да бъде унищожен или вкаран в затвора. Именно това и казал на Теодор Уорд, докато чакали в стаята на приземния етаж (всички помещения на горните етажи били пропити от непонятна и противна миризма, за която слугите мълвели, че е проклятието на изчезналия портрет на Къруин).

В девет часа тримата детективи се явили пред господин Уорд и пристъпили незабавно към доклада си. За съжаление, усилията им да открият мулата, чието име се оказало Брава Тони Гомес, не се увенчали с успех; същото се отнасяло и за опитите им да намерят и едно свидетелство за това, откъде е дошъл доктор Алън и къде се е скрил след въдворяването на Чарлз Декстър Уорд в клиниката на доктор Уейт. Още при първата си поява Алън поразил въображението на жителите на Поутъксет със своя подозрителен външен вид — всички разпитани от детективите рибари и техните домочадия утвърждавали, че брадата му е или фалшива, или боядисана. Това становище се потвърдило след щателния оглед на бунгалото край река Поутъксет — там детективите намерили фалшива брада и черни очила.

Един от търговците, от чийто магазин доктор Алън сравнително често поръчвал определени стоки, обърнал внимание на почерка му, който му направил силно впечатление със своята несвоевременна причудливост. Когато детективите му показали някакви бележки с неясно съдържание, открити в кабинета на брадатия мъж, търговецът веднага ги идентифицирал като дело на ръката на Алън.

Повечето хора приписвали отговорността за случаите на вампиризъм от миналото лято не толкова на Чарлз Декстър Уорд, колкото на зловещия му „колега“. Били разпитани също и полицаите, посетили бунгалото след неприятния инцидент с кражбата на товарния автомобил. Те не забелязали нищо зловещо във вида на доктор Алън, но били единодушни, че той се държал като най-важната фигура в странното общество, обитаващо бунгалото, сякаш Чарлз и мулатът не били нищо повече от негови слуги. На тях също им се сторило, че брадата не е истинска и даже забелязали, че вдясно на челото му, точно над очилата, се виждал неголям белег. Що се касае до обиска на бунгалото, то освен брадата и очилата той не донесъл почти нищо — само няколко листа, изписани с причудлив почерк, който доктор Уилет веднага разпознал от старовремските ръкописи на Къруин и бележките на Чарлз Декстър Уорд, запълнили множество страници в изчезналите кошмарни катакомби.

Сега, когато доктор Уилет и господин Уорд вече знаели толкова много, пред тях се открили такива всепоглъщащи, чудовищни бездни на космически ужас, че и двамата потреперили при осъзнаването на една смътна и неправдоподобна догадка, осенила едновременно умовете им. Фалшивата брада и черните очила, причудливият почерк на Къруин, старинният портрет с миниатюрния белег на челото — същият белег, който се забелязвал на челото на Чарлз Декстър Уорд в болницата, — глухият и странно резониращ глас, който господин Уорд бил чул по телефона и който изплувал в паметта му в мига, в който синът му забравил за хриптящия шепот, на който уж бил обречен от болестта си…

Кой бил виждал Чарлз и доктор Алън заедно? Полицаите ги видели само веднъж. А после? Алън си тръгнал, когато Чарлз неочаквано забравил за страха си и се преселил в Поутъксет. Къруин — Алън — Уорд… По какъв дяволски замисъл природните закони били преобърнати и изкривени така светотатствено, че две епохи и две личности да се слеят в едно? И тази проклета прилика на портрета с Чарлз… Нима изображението на Джоузеф Къруин не е следяло неотлъчно всяка стъпка на младежа с пагубния си взор? И защо доктор Алън и Чарлз ще си правят труда да имитират витиеватия почерк на Къруин дори тогава, когато са сами и никой не ги наблюдава? Ами ужасното им дело — изчезналата крипта на ужасите, състарила лекаря за една нощ, гладните чудовища в каменните шахти, страшната формула, произнасянето на която довело до неописуеми последици, посланието на средновековен латински, открито в джоба на доктор Уилет, документите, писмата, разговорите за гробовете и „солите“, откритията… До какво водело всичко това?

В крайна сметка господин Уорд постъпил по най-разумния начин. Като се заставил да не мисли за това, той дал на детективите нещо, което да покажат на онези търговци в Поутъксет, които били виждали с очите си доктор Алън. Това било фотография на злочестия му син, върху която Теодор Уорд внимателно нарисувал черната брада и очилата, намерени в издигащото се на стръмния речен бряг бунгало.

Той и доктор Уилет прекарали следващите два часа в напрегнато очакване, без да напускат потискащата, създаваща угнетяващо настроение къща, в която страхът и зловонните миазми се преплитали в невъобразим коктейл на обреченост и мрачна прокоба. Най-накрая детективите се върнали. Да, на дорисуваната от Теодор Уорд фотография търговците веднага разпознали доктор Алън. Бащата на Чарлз пребледнял като смъртник, а доктор Уилет извадил кърпичка, за да попие избилата по челото му студена пот. Алън — Уорд — Къруин. Дори самата мисъл за това била чудовищна. Що за кошмар призовал младежът от небитието и какво му сторил той в замяна? Какво се случило всъщност? Кой бил този Алън, който искал да убие Чарлз, ако младежът престане да му се покорява, и защо в послеписа на онова отчаяно писмо обреченият юноша умолявал да разтворят тялото на Алън в киселина? И защо в посланието, написано на средновековен латински, за произхода на което никой не се осмелявал да продума и дума, също се говорело за киселина, само че по отношение на „Къруин“?

Кой кого заменил и кога точно се случило това? В онзи ден, когато лекарят получил последното писмо на Чарлз… На сутринта нервите на младежа били обтегнати до краен предел, а после внезапно станал неузнаваем… Измъкнал се неусетно от дома си, за да се върне впоследствие съвсем открито, минавайки невъзмутимо покрай охраняващите го мъже… Значи, докато не си е бил вкъщи? Не… Нали е закрещял от ужас, когато е влязъл в кабинета си… в същата тази стая… Какво ли е намерил тук? Не, това не е съвсем точно… Доктор Уилет внезапно потръпнал при осъзнаването на зловещата истина. Какво ли го е намерило? Неговият двойник, който съвсем открито се завърнал в къщата, защото никой не го видял да излиза? Да, защото онази трижди прокълната утрин Чарлз Декстър Уорд изобщо не е излизал от дома си! Ужасяващи образи и представи запрепускали из съзнанието на психиатъра, ала една от тях се врязала там с по-голяма сила от всяка друга — кошмарната сянка, нахвърлила се връз треперещото човешко същество, което не е напускало стените на дома си. Нали икономът говорел за някакви странни звуци… Лекарят почувствал как коленете му отмаляват и побързал да седне в близкото кресло, за да не се строполи на земята.

Доктор Уилет помолил да извикат иконома и му задал шепнешком няколко въпроса. Прислужникът разказал, че отначало се чувало нещо подобно на стенания и хриптене, сякаш се опитват да удушат някого, след което се разнесъл тежък грохот и топуркане. Да, и младият господин Чарлз сякаш бил съвсем друг, когато излязъл мълчаливо от библиотеката. Икономът забележимо треперел, докато си припомнял случилото се, и през цялото време бърчел нос, сякаш се боял от неприятната миризма, излъчвана от отворения прозорец на горния етаж, и се опитвал да установи дали зловонието не се засилва.

В къщата на Проспект Стрийт се възцарила атмосфера на тягостен, непреодолим страх и като че ли единствено детективите останали незасегнати от него. Дори те обаче излъчвали някаква напрегнатост, понеже били изправени пред случай, който не били в състояние да разрешат. Без да обръща внимание на никого, доктор Уилет се потопил в дълги и плашещи размишления, като от време на време си мърморел нещо под нос, докато подреждал в съзнанието си различните брънки на заплетената верига от кошмарни събития.

В края на краищата господин Уорд дал знак, че разговорът е приключил, и всички, освен него и лекаря, напуснали помещението. Било едва пладне, но сенките вече пълзели по ъглите на стаята, сякаш мракът се опитвал да погълне изтерзания, обсебен от фантоми дом. С най-сериозен тон доктор Уилет се обърнал към домакина си и го помолил да предостави цялото по-нататъшно разследване по случая на него. Както изтъкнал съвсем открито пред Теодор Уорд, според него щели да възникнат някои неприятни обстоятелства, които един приятел би понесъл по-лесно, отколкото един баща. В качеството си на семеен лекар той поискал да получи пълна свобода на действие и съобщил, че първата му задача ще бъде да отиде в изоставената библиотека на горния етаж — помещението, пронизано от зловеща аура, по-силна дори от дните, когато портретът на Джоузеф Къруин висял над камината, — където трябвало да направи нещо, изискващо пълно уединение. За нищо на света не бивало да го безпокоят, докато той самият не преценял, че вече може да излезе навън.

Теодор Уорд, който вече не бил на себе си от връхлитащите го едно подир друго — всяко по-страшно от предишното — разкрития, не възразил и след половин час лекарят се заключил в тъмната стая, на чиято стена продължавала да виси дървената ламперия от къщата на Олни Корт. Бащата се вслушвал внимателно в дочуващите се отгоре звуци — отначало стържене и грохот от премествани мебели, а после глухи удари и скърцане. Накрая от библиотеката се разнесли последователно приглушен вик, сподавени ридания и трясък като от затръшната с всичка сила врата, подир което се възцарила тишина.

Преди да мине и минута, доктор Уилет се появил на прага с изпито изражение и трескав поглед и поискал дърва за камината в южната стена. Той аргументирал молбата си с твърдението, че в стаята било студено, а от електрическата камина нямало никаква полза. Господин Уорд не посмял да му зададе нито един въпрос и наредил на прислужниците да изпълнят желанието му, при което слугата, който трябвало да занесе дървата в библиотеката, пребледнял като платно от страх. Междувременно лекарят отишъл в изоставената лаборатория и взел някои неща, останали след юлското изнасяне на Чарлз Декстър Уорд — младежът педантично ги бил събрал в плетена кошница, чийто капак не позволявал да се види съдържанието й.

Сетне доктор Уилет отново се заключил в библиотеката и по гъстия тежък дим, излизащ от комина и стелещ се пред прозорците на къщата, прислужниците разбрали, че е разпалил огъня в камината. По някое време господин Уорд дочул странни звуци като шумолене на стари вестници, неясен тътен и поредица от силни удари, които не се понравили на никого от присъстващите в къщата. Лекарят извикал два пъти и почти веднага от библиотеката се разнесъл някакъв отвратителен шум, неподлежащ на описание. Някъде тогава слугите забелязали, че димът става все по-черен и зловонен и съжалили, задето нямало вятър, който да го разсее — задушливите валма пушек се кълбели около основите на къщата като някаква гъста, призрачна мъгла. На господин Уорд му прилошало от противните миазми, а прислужниците се стълпили един до друг и наблюдавали изплашено стелещия се пред прозорците черен дим. Постепенно, макар и бавно, той започнал да се разсейва, а след, както им се сторило, цяла вечност до слуха им достигнало затръшване на врата и доктор Уилет — мрачен, пребледнял и измъчен — пристъпил в дневната, държейки покритата кошница в ръце. Той бил оставил прозорците на библиотеката отворени и сега острият мирис на дезинфектанти се смесвал със свежия въздух от улицата.

Когато господин Уорд намерил сили да стане и да влезе в библиотеката, видял, че старинната ламперия била на мястото си, ала вече не вселявала ужас — напротив, изглеждала чиста и красива, сякаш върху нея никога не е стоял портретът на Джоузеф Къруин. Здрачът се сгъстявал, но този път приближаването на нощта не носело със себе си тревога и страх, а единствено лека тъга и меланхолия. За това, което се случило в библиотеката, доктор Уилет така и не разказал на никого; дори Теодор Уорд трябвало да се задоволи само със следното лаконично изявление:

— Не мога да отговоря на нито един от въпросите ти, ала знай, че има различни видове магия. Аз просто пречистих този дом от злото. Сега вече ти и слугите можете да спите спокойно.

 

 

Това „пречистване“ всъщност се оказало за доктор Уилет не по-малко изпитание от спускането му в мрачните катакомби под бунгалото, ето защо той едва издържал да се прибере у дома, където незабавно се тръшнал смъртно уморен в леглото си. В продължение на три дни лекарят не излизал от стаята си, макар че слугите си шушукали, че малко след полунощ в сряда чули как някой изключително предпазливо открехнал и затворил входната врата на къщата. За щастие, въображението на прислугата му не било особено богато; в противен случай хората щели доста да се развълнуват при прочита на следната новина, публикувана в броя на „Ивнинг бюлетин“ от четвъртък:

„На северното гробище отново безчинстват осквернители на гробове

Десет спокойни месеца след разкопаването на гроба на Езра Уийдън нощният пазач Робърт Харт отново се сблъска с отвратителна проява на безчинство, извършена от осквернители на гробове. В два часа през нощта Харт погледнал случайно през прозореца и забелязал лъч от фенерче в северната част на гробището; когато отворил вратата, безпогрешно различил силуета на мъж с лопата в ръце. Пазачът веднага се втурнал към похитителя, но мъжът побягнал към главните врати на гробището и се изгубил в уличния мрак, преди Харт да успее да го догони.

Своевременната намеса на пазача попречила на нарушителя да нанесе особени вреди. На участъка, принадлежащ на семейство Уорд, се виждали ясни следи от лопата, ала нито един гроб не е повреден.

Харт не може да опише подробно външността на мъжа, но е сигурен, че бил дребен на ръст и имал голяма брада. Пазачът смята, че между трите случая съществува връзка, обаче полицаите не са съгласни с него заради дивашкия характер на втория инцидент, когато похитителите разкопаха един гроб и разбиха надгробната плоча.

Първият инцидент, когато според следствието нарушителите са се опитвали да закопаят нещо, се случи през март миналата година и силите на реда предполагат, че е бил дело на контрабандисти, търсещи място за таен склад на спиртните си напитки. Възможно е, както твърди сержант Райли, третият инцидент да има същия характер. В момента полицията взема всички мерки, за да обезвреди бандата, отговорна за извършените престъпления.“

През целия четвъртък доктор Уилет си почивал, сякаш се възстановявал след напрегнатите събития или събирал сили за нещо, което предстои. Вечерта той седнал зад писалището си и написал писмо на господин Уорд, което изпратил на следващата сутрин и което накарало разтревожения родител да потъне в дълбок и угрижен размисъл. След преживения потрес в понеделник Теодор Уорд не бил в състояние да движи бизнес делата си и още не можел да се възстанови от шока, предизвикан от озадачаващия отчет на детективите и зловещото „пречистване“, ала писмото на лекаря го успокоило, въпреки че загатвало за предстоящи неприятности и нови мистерии.

Ето какво гласяло то:

„Барнс Стрийт 10,

Провидънс, Род Айлънд,

12 април 1928 г.

Драги Теодор!

Разбирам, че трябва да ти обясня някои неща, преди да сторя онова, което възнамерявам да направя утре сутринта. Този акт ще сложи край на веригата от страшни и загадъчни събития, през които ни се наложи да преминем (сигурен съм, че нито една жива душа вече няма да успее да намери онова пъклено място, за което знаем двамата с теб, ала се боя, че няма да се успокоиш, докато не получиш всичките ми уверения, че нещата наистина достигнаха финалната си фаза).

Познаваме се от детинство, ето защо си мисля, че ще ми се довериш, когато ти кажа, че до някои неща е най-добре никога да не се докосваш. За теб ще бъде най-добре, ако не се занимаваш повече със случая с Чарлз и не кажеш на майка му повече от онова, което знае. По времето, когато ще те навестя утре, Чарлз ще е изчезнал от болницата. Нека това остане в съзнанието на хората. Бил е умопомрачен, страдал е от тежко душевно разстройство и незнайно как е успял да избяга от клиниката на доктор Уейт. Няма да изпращаш писма на майка му и постепенно ще й разкажеш за психическото заболяване на сина ви. Съветвам те да отидеш при нея в Атлантик Сити и да останеш там, докато се възстановиш от този кошмар. Господ ми е свидетел, че имаш нужда от разтоварване и почивка (както впрочем и аз). Що се отнася до мен, възнамерявам да се отправя на юг, за да се поразсея и да възстановя силите си.

Имам една гореща молба към теб — когато те навестя утре, не ми задавай никакви въпроси. Възможно е нещо да се обърка и нещата да не се развият точно по начина, който си представям, но в такъв случай аз самият ще ти разкажа всичко. Според мен обаче няма защо да се безпокоиш. Вече никой и нищо не застрашава Чарлз. Той сега… сега е в по-голяма безопасност от когато и да било. Не се бой от доктор Алън или онова, което представлява. Той е в миналото — там, където е и портретът на Джоузеф Къруин. Когато утре позвъня пред прага ти, ще можеш да си абсолютно сигурен, че това същество вече е изтрито от лицето на земята. И нека написаното на средновековен латински послание никога вече не тревожи твоя покой и покоя на близките ти.

Сега идва трудната част. Не е лесно да кажеш тези думи на скъп приятел от детинство, какъвто си ми ти. С голямо прискърбие ти съобщавам, че трябва да събереш цялото си мъжество и кураж, за да се подготвиш за голяма мъка и да помогнеш на обичната си съпруга да превъзмогне страданието и да преодолее скръбта. Ще бъда пределно откровен. Бягството на Чарлз не означава, че синът ти ще се върне при теб. Той стана жертва на необичайна болест, както ти навярно сам се досещаше по измененията, настъпили в организма и съзнанието му. Недей да храниш напразни надежди, че ще го видиш отново. Нека за утеха ти служи мисълта, че твоят син никога не е бил злодей или умопобъркан, а просто едно любознателно и интелигентно момче, чиято любов към загадките и миналото го погуби. Той се сблъска с неща, за които нито един смъртен не бива да знае, и достигна до такива глъбини, до които никой не бива да се докосва. Именно от бездната на миналото се надигна и сянката, която го погълна.

И така, вече стигнах до момента, в който трябва да те помоля да ми повярваш безрезервно. Уви, вече не можем да се съмняваме в съдбата на Чарлз. Мисля, че в рамките на година, ако имаш това желание, ще можеш да измислиш приемлива и правдоподобна история за смъртта на момчето. Можеш да поставиш паметник в своя парцел на три метра северно от гроба на баща ти, защото точно там синът ти почива в мир. Не се страхувай от нищо ненормално или свръхестествено. Прахът в гроба принадлежи на твоя син, на твоята плът и кръв — на истинския Чарлз Декстър Уорд, чиято душа ти е позната от рождението му, на истинския Чарлз, който има бенка на бедрото и няма черен дяволски знак на гърдите, нито пък белег на челото. На този Чарлз, който не е сторил никакво зло и който заплати с живота си за любовта си към древността.

Това е всичко. Чарлз ще избяга от клиниката на доктор Уейт, а след година ти ще му поставиш надгробна плоча. Утре не ме разпитвай за нищо. И можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че семейната ти чест е останала неопетнена, както старинният ти род не е бил опетняван нито веднъж през всичките тези години.

С най-искрена любов и пожелание да бъдеш силен, спокоен и непоклатим, оставам вечно предан.

Твой приятел:

Маринъс Б. Уилет“

И тъй, на сутринта на 13 април 1928 година, в петък, Маринъс Бикнел Уилет посетил Чарлз Декстър Уорд в частната клиника на доктор Уейт в Конаникът Айлънд. Младият човек не направил никакъв опит да избегне срещата, обаче гледал мрачно и по всичко изглеждало, че няма намерение да започне пръв разговора, както се искало на лекаря. Откритото от психиатъра тайно подземие и преживяното там породило нов източник на взаимно недоверие, ето защо и двамата потънали в неловко мълчание след размяната на официалните поздрави. Напрежението се сгъстило, когато Уорд забелязал в изражението на Уилет нещо, което отсъствало до този момент от чертите му — мрачна решителност, загатваща за целта на идването му. Това никак не му допаднало, понеже разбрал, че от времето на последната визита на доктора нещата явно били претърпели коренна промяна и човекът пред него не бил грижовният и любящ семеен лекар, а безпощаден и неумолим отмъстител.

Чарлз Декстър Уорд пребледнял като платно и доктор Уилет бил този, който нарушил възцарилото се мълчание.

— Открих някои нови неща — изрекъл глухо той — и ви предупреждавам най-искрено, че часът на разплатата настъпи.

— Навярно отново сте копали и сте се натъкнали на още гладуващи гадинки? — попитал язвително младият мъж.

— Не — отвърнал хладнокръвно Уилет. — Този път не копах. Наехме детективи, които да установят самоличността на доктор Алън, и те намериха в бунгалото фалшива черна брада и очила.

— Прекрасно — плеснал с ръце пациентът на клиниката. Той се опитвал да се държи ехидно и подигравателно, ала притеснението и тревогата му не останали скрити за възрастния му събеседник. — Надявам се, че ще ви отиват повече от брадата и очилата, които носите сега.

— Мисля, че на вас ще ви отиват повече — отбелязал лекарят. — Както го показахте и сам.

Когато Уилет произнесъл тези думи, му се сторило, че някакъв огромен черен облак закрива за момент слънцето, въпреки че сенките в ъглите на стаята дори не трепнали.

Младият мъж обаче успял да запази самообладание.

— И трябва да се разплащам за това? — попитал той. — Ами ако от време на време ми се иска да променям облика си?

— Не — възразил хладно лекарят. — Отново не ме разбрахте. Ако човек иска от време на време да променя облика си, то това си е лично негова работа, но само в случаите, когато има изконното право да съществува на този свят и не убива онзи, който го е възкресил от небитието.

Тук вече Чарлз Декстър Уорд не издържал.

— Добре, сър, стига сте ме разигравали и ми кажете направо какво толкова сте узнали и какво всъщност искате от мен, защото този театър започна да ми писва!

Доктор Уилет помълчал известно време, сякаш подбирал внимателно думите за решителното си обяснение.

— Намерих — най-накрая изрекъл той — нещо в бюфета зад дървената ламперия, където бе нарисуван портретът, изгорих го и зарових пепелта там, където би трябвало да бъде гробът на Чарлз Декстър Уорд.

Душевноболният пациент скочил толкова рязко на крака, че съборил стола си.

— Дяволите да ви вземат, кой ви рече тази… — изхриптял задъхано той. — Кой изобщо ще ви повярва, че това е той, при положение че от два месеца аз… — младият мъж преглътнал тежко. —

И… какво смятате да правите?

Ала макар и дребен на ръст, доктор Уилет изглеждал толкова величествено, че само с едно махване на ръката си заставил събеседника си да млъкне.

— Никому нищо не съм казал — заговорил той със спокоен и уравновесен глас. — Това не е обикновен случай — безумие извън времето и кошмар отвъд пространството… Това не е по силите на полицията, адвокатите, съдилищата и психиатрите. Слава богу, че природата ме е дарила с малко повече въображение и единствено аз успях да достигна до истината. Не можеш да ме заблудиш, Джоузеф Къруин, защото аз зная какво представлява проклетото ти вещерство!

Събеседникът на лекаря го наблюдавал безмълвно с разширени от изумление очи.

— Зная за дяволския ти замисъл, който се превърна в реалност благодарение на твоя злочест потомък и двойник — продължил невъзмутимо доктор Уилет. — Зная как го накара да се интересува от миналото и как той изкопа тленните ти останки от забравения ти гроб! Зная, че те криеше в лабораторията си, докато ти изучаваше съвременните науки и бродеше нощем из околността в търсене на прясна кръв. После ти сложи тази брада и очила, за да не може никой да се усъмни в безбожната ви прилика. Зная какво си решил да сториш, когато младежът е бил потресен от идеята да оскверните гробовете по целия свят, зная какво си замислил да направиш след това и зная как точно си го извършил.

Огромният черен облак, закрил слънцето за миг, сякаш отново затъмнил ярката дневна светлина, но този път лекарят изобщо не го забелязал.

— Свалил си брадата и очилата и си заблудил мъжете, охраняващи семейното имение на Уорд. Те са помислили, че младият Чарлз се прибира, въпреки че никой не го е видял да излиза, а после — когато си го удушил и си скрил трупа му в бюфета — са сметнали, че пак той напуска дома си. Ти направи голяма грешка, Къруин, когато сметна, че можеш да разчиташ единствено на външната ви прилика. Защо не помисли за това, как ще говориш, как ще звучи гласът ти, как ще оправдаеш фрапиращото несходство на почерците ви? Сам виждаш, че в крайна сметка грандиозният ти замисъл се провали с гръм и трясък. Ти знаеш по-добре от мен кой пъхна онова послание на средновековен латински в джоба ми… и ти заявявам с чиста съвест, че това не бе напразно. Има кошмари, които трябва да бъдат изтрити от лицето на земята, и не се съмнявам, че авторът на тези редове ще навести старите ти приятели Орн и Хътчинсън. Един от тях се опита да те предупреди да не призоваваш оногова, с когото не можеш да се справиш… Веднъж вече си плати за деянията си, ала сега твоето собствено пъклено вещерство ще те погуби. Къруин, човек може да се бори с Природата, но само в определени граници. Всички кошмари, които си сътворил на този свят, ще се надигнат срещу теб и ще те погълнат завинаги…

Доктор Уилет замълчал, защото чул сподавения хрип на съществото пред него. Разбирайки, че е лишен от каквато и да е подкрепа на острова, не разполага с оръжие и е в такова положение, в което всеки опит за насилие от негова страна ще извика в стаята дузина санитари, Джоузеф Къруин решил да прибегне до помощта на едно старинно и изпитано средство. Той изпънал показалци и започнал да описва странни кабалистични знаци, като в същото време захъхрил словата на ужасната формула със зловещо резониращия си глас:

— Per Adonai Eloim, Adonai Jehova, Adonai Sabaoth, Metraton…

Ала доктор Уилет нямал никакво намерение да стои и да го чака. Кучетата навън надали бесен вой, а от залива се надигнал леден вятър, когато лекарят произнесъл тържествуващо онова, което бил подготвил за Къруин — око за око, заклинание срещу заклинание, — запомняйки отлично урока, научен в подземните катакомби. Този път обаче звучният глас на Маринъс Бикнел Уилет издекламирал втората част на формулата, първата част на която призовала от небитието тайнствения автор на латинското послание — втората част, написана под знака „Опашката на дракона“ и обозначаваща не възхода на слънцето, а неговия залез:

ОГТРОД АЙ’Ф

ГЕБ’Л — ЕЕ’Х

ЙОГ СОТХОТ

‚НГАХ’НГ АЙ’И

ЗХРО!

Още при първата фраза, произнесена от доктор Уилет латинските думи замрели на устните на младия мъж. Безсилно да промълви каквото и да било, древното чудовище продължило да описва с отчаяни движения магическите кабалистични знаци, докато ръцете му също не се вцепенили. Най-накрая лекарят произнесъл зловещото име „Йог Сотхот“ и в този миг се случило нещо невъобразимо. Това не било просто изчезване, защото било съпроводено от отвратителна, кошмарна трансформация, по време на която дребничкият възрастен мъж затворил очи, за да не изпадне в несвяст, преди да е завършил заклинанието.

В крайна сметка доктор Уилет успял да остане в съзнание и щом и последната фраза от могъщата формула отекнала сред стените на помещението, съществото, родено в скверна епоха и изпълнено с кошмарни тайни, престанало да тревожи земята с богохулното си присъствие. Това бил краят на безумието, дошло от глъбините на времето и краят на историята за клетия Чарлз Декстър Уорд.

Когато лекарят отворил очи и погледът му обходил стаята, превърнала се в сцена на кошмара, той разбрал, че ненапразно е пазел заклинанието в паметта си. Както и предполагал, не се стигнало до употреба на киселина. Подобно на демоничния си портрет, Джоузеф Къруин сега лежал на пода под формата на тънък слой сиво-синкав прах.