Хауърд Лъвкрафт
Шепнещият в тъмнината (4)

IV

Неизвестните създания, пишеше Ейкли с все по-неравен почерк, започнали да се занимават с него много по-сериозно отпреди. Нощният лай на кучетата в безлунните нощи или когато луната била закрита от облаци, станал направо чудовищен, а и освен това били направени опити да бъде нападнат по пустите пътища даже през деня. На 2 август, докато карал към селото, забелязал отсечено дърво, преграждащо пътя му там, където шосето пресичало участък гъста гора; в същото време лаят на двата огромни песа, возещи се с него, го предупредил за съществата, които вероятно се криели наблизо. Какво би могло да се случи, ако кучетата не били с него през този ден, той не се решавал даже да предположи; оттогава обаче никога не излизал без поне две от своите кучета. Скоро се случили още две пътни произшествия — на 5 и на 6 август; веднъж колата била обстрелвана, а другия път отривистият кучешки лай го предупредил за чуждо присъствие в гората.

На 15 август получих отчаяно писмо, което така силно ме развълнува, че пожелах Ейкли да загърби усамотението си и да потърси помощта на закона. В нощта срещу 13 август се случило нещо ужасно — около къщата имало стрелба, а на сутринта три от общо дванайсетте кучета на Ейкли били мъртви. На пътя се виждали множество отпечатъци от нокти, а сред тях се различавали следите на Уолтър Браун. Ейкли незабавно позвънил в Братълбъро, но телефонната връзка се разпаднала, преди да успее да каже нещо. Когато отишъл с колата си дотам, се изяснило, че телефонният кабел е прекъснат в участъка близо до самотните хълмове на Нюфейн. Ейкли обаче се отправил към къщи с четири нови кучета и няколко кутии с патрони за своята голямокалибрена пушка. Писмото бе написано в пощенското отделение на Братълбъро и пристигна при мен без проблеми.

Моето отношение към ставащото в този момент престана да бъде чисто научно и се превърна в дълбоко лична загриженост. Страхувах се за живота на Ейкли в неговия изолиран селски дом, както и мъничко за себе си — заради моята съпричастност към странния проблем. Тези създания можеха да се доберат и до мен — ами ако решат да ме премахнат? В отговора си писах на Ейкли да се обърне за помощ към властите и го предупреждавах, че не го ли направи, ще го сторя сам. Изразих намерение лично да посетя Вермонт, въпреки неговите протести, и да му помогна да обясни ситуацията пред властите. В отговор на това пристигна телеграма от Белоус Фолс със следното съдържание:

ВИСОКО ЦЕНЯ ВАШЕТО ПРЕДЛОЖЕНИЕ НО НИЩО НЕ МОЖЕ ДА СЕ НАПРАВИ НЕ ПРЕДПРИЕМАЙТЕ НИКАКВИ ДЕЙСТВИЯ САМ ЗАЩОТО ЩЕ НАВРЕДИТЕ И НА ДВАМА НИ

ЧАКАЙТЕ ОБЯСНЕНИЕ:

ХЕНРИ ЕИКЛИ

Това обаче съвсем не изясни нещата, а точно обратното. След като отговорих на телеграмата, получих бележка от Ейкли, написана с трепереща ръка и съдържаща потресаващото съобщение, че той не само не ми е изпращал телеграма, но и не е получавал никакво писмо. Спешното разследване, проведено от него в Балтимор, показало, че телеграмата била изпратена от странен мъж с рижава коса и необикновено дълбок и дебел глас — това било всичко, което Ейкли успял да разбере. Чиновникът му показал оригиналния текст, надраскан с молив, но почеркът бил съвършено непознат за моя колега. Той обърнал внимание само на това, че подписът бил неточен и гласял „Еикли“ — вместо „й“ имало „и“. Възможните обяснения били няколко, но обхванат от потрес, Ейкли не ги изказваше.

Той съобщаваше също за гибелта на още няколко кучета и покупката на нови, както и за оръжейната стрелба, станала неотменна част от всяка безлунна нощ. Сред отпечатъците от нокти на пътя и в задния двор на фермата му редовно се появявали босите стъпки на Браун и следите на още минимум един-двама души, носещи обувки. Ейкли признаваше, че работата изобщо не отива на добре и че е време колкото се може по-скоро да се премести при сина си в Калифорния, даже и да не му се удаде толкова бързо да продаде къщата. Но не е лесно да напуснеш единственото място, което смяташ за истински роден дом. Той щял да опита да се задържи още известно време, а току-виж успял и да прогони натрапниците — особено ако покаже открито, че напълно се е отказал от всякакви опити да проникне в тайните им.

Веднага отговорих на Ейкли, предлагайки му помощта си, като за пореден път изказах горещото желание да го посетя, за да можем двамата заедно да убедим представителите на властите в опасността на ситуацията, в която се намира. В своя отговор той вече не възразяваше толкова остро спрямо моя план, както по-рано, но пишеше, че би предпочел да поизчакаме малко, за да може да приведе нещата си в ред и да се подготви за напускането на бащината стряха, превърнала се сега в носител на опасност. Хората се отнасяли подозрително към неговите изследвания, ето защо било по-добре да си замине без много шум, като не смущава съседите си и не поражда съмнения у тях относно психическото си здраве. Достатъчно неща му се струпали на главата в последно време, споделяше той, но въпреки всичко му се искало да се оттегли достойно.

Това писмо го получих на 28 август и изпратих в отговор максимално окуражаващо послание. Очевидно съчувствието ми имаше своя ефект, защото в следващото си писмо Ейкли ми изрази признателност и къде-къде по-малко ме занимаваше със страховете си. Не звучеше много оптимистично, тъй като изказваше мнението, че страшните създания са го оставили на мира само за известно време, колкото да мине пълнолунието. Той се надяваше нощите да бъдат ясни и смътно намекваше за възможността да се прехвърли в Братълбъро, когато пълнолунието приключи. Отново се опитах да го поободря в писмото си, обаче на 5 септември пристигна ново послание — очевидно изпреварило моето писмо, което по всяка вероятност още пътуваше, — на което не бих могъл да дам такъв безметежен отговор. Отчитайки неговото значение, ще приведа текста в пълен вид — доколкото съм успял да запечатам в паметта си тези написани с трепереща ръка редове. Писмото съобщаваше следното:

Понеделник

Драги Уилмарт!

Предлагам на вниманието Ви доста обезкуражаващия послепис към моето последно писмо. Миналата нощ небето беше закрито от гъсти облаци — лунната светлина изобщо не можеше да проникне през тях, — макар и никакъв дъжд да не валя. Работата отива на зле — много зле — и имам чувството, че краят е близо въпреки нашите надежди. След полунощ нещо се приземи върху покрива на къщата. Чух, че кучетата лаят като бесни, ето защо ги пуснах и едно от тях веднага се втурна на покрива, качвайки се от по-ниската пристройка. Там започна яростна схватка и се разнесе ужасяващо жужене, което никога няма да забравя. После почувствах отвратителната воня. Мисля, че основните сили на тези същества са дошли от хълмовете, а онова на покрива е имало за цел само да отвлече вниманието на кучетата. Какво бе станало там, още не знаех, но се страхувах, че създанията са се научили да се оправят по-добре със своите непохватни криле. Изгасих светлината вкъщи, отворих прозорците (като бойници) и открих огън около къщата, стараейки се да стрелям тъй, че да не улучвам кучетата. Така и приключи всичко — на сутринта открих големи локви кръв на двора, а до тях имаше петна от зеленикава лепкава течност, излъчващи най-противната миризма, която някога съм срещал. Качих се на покрива и там намерих същата отвратителна и лепкава гадост. Пет кучета бяха убити и, за жалост, едното съм го убил най-вероятно аз — имаше куршум в гърба. Сега запълвам дупките от куршумите и се отправям към Братълбъро за нови кучета. Хората от тамошния кучкарник сигурно вече ме мислят за побъркан. По-късно ще Ви напиша още. Предполагам, че до една-две седмици ще съм готов да отпътувам, макар че ми е тежко даже да мисля за това.

Извинете, бързам…

Ейкли

Това обаче не беше единственото писмо, изпреварило моето. На следващата сутрин — 6 септември — пристигна още едно; този път неистовите драсканици тотално ме разстроиха и аз не знаех какво да правя по-нататък. Ще се постарая да възпроизведа и това писмо дотолкова, доколкото паметта ми позволява.

Вторник

Облаците така и не се разсеяха, никаква луна не се вижда. Бих омотал къщата с електрически проводник и бих монтирал прожектор, ако не бях сигурен, че ще прережат кабела веднага щом бъде поставен.

Мисля, че полудявам. Може би всичко, което Ви пиша, е сън на един безумец. И преди беше ужасно, но сега е извън всякакви граници. Те говориха с мен снощи — говориха с този проклет жужащ глас и ми казаха неща, които не смея да повторя пред Вас. Чух ги отчетливо на фона на кучешкия лай, а когато гласът им затихваше, им помагаше човешки глас. Дръжте се далеч от това, Уилмарт — много по-лошо е, отколкото ние с Вас някога изобщо сме предполагали. Те нямат никакво намерение да ме пуснат да отида в Калифорния. Искат да ме закарат жив, или поне жив в теоретичния смисъл на думата, психически жив, не само на Йюггот, ала и още по-далеч — далеч извън границите на Галактиката и най-вероятно отвъд пределите на Космоса. Казах им, че няма да отида там, където искат да ме отведат — или най-малкото не и чрез ужасния способ, по който ми предложиха да го сторят, — но се боя, че няма смисъл. Къщата ми е толкова изолирана, че те могат да дойдат не само през нощта, но и посред бял ден. Още шест кучета са убити и когато карах днес до Братълбъро, усещах тяхното присъствие на местата, където пътят минаваше през гората.

Беше грешка от моя страна да се опитвам да Ви изпратя записа от фонографа и черния камък. По-добре унищожете записа, докато не е станало твърде късно. Ще Ви пиша отново утре — ако все още съм тук. Бих искал да събера книгите и нещата си и да се установя в Братълбъро. Бих избягал и без нещата си, ако можех, ала нещо вътре в мен не ми позволява да сторя това. Мога да избягам в Братълбъро, където ще съм на сигурно място, но се чувствам като затворник в къщата си. И имам усещането, че дори и да избягам далеч, захвърляйки всичко, пак няма да се измъкна от тях. Повярвайте, това е ужасно — не се замесвайте в тази работа.

Ваш Ейкли

Прочитайки това писмо, не можах да мигна цяла нощ. Бях поразен от остатъците на здрав разум у Ейкли. Съдържанието на писмото беше абсолютно безумно, обаче маниерът на изложение — в светлината на всичко, случило се преди — се отличаваше с мрачна убедителност. Не се и опитах да отговарям на това писмо, очаквайки реакцията на Ейкли на предишното ми послание. Тя се появи на следващия ден и новите обстоятелства, сполетели моя епистоларен събеседник, напълно засенчваха съдържанието на моето писмо. Ето какво съм запомнил от поредното писмо на Ейкли, надраскано набързо и осеяно с мастилени петна.

Сряда

У!

Получих писмото Ви, но не виждам никакъв смисъл да го обсъждам. Напълно съм капитулирал. Удивително е, че изобщо съм имал сили да им се съпротивлявам. Вече не мога да се спася, каквото и да сторя — дори и да захвърля всичко и да се скрия. Те ще ме спипат.

Вчера получих писмо от тях — даде ми го разсилният, когато бях в Братълбъро. Напечатано и пуснато по пощата от Белоус Фолс. Пише какво искат да направят с мен — не мога да го повторя. Пазете се, умолявам Ви! Унищожете записа. Нощите продължават да са облачни, а сърпът на луната непрекъснато намалява. Би ми се искало да събера смелост и да потърся помощ — но всеки, който се осмели да дойде, ще ме сметне за луд, докато не получи конкретни доказателства. А да поканя хората тук ей така просто не мога, защото дълги години живея като отшелник и с никого не съм поддържал контакти.

Но все още не съм Ви съобщил най-лошото, Уилмарт. Съберете кураж, преди да продължите да четете по-нататък, за да не се шокирате. Помнете, че Ви казвам цялата истина. Ето я — видях и докоснах една от тези твари или поне част от тялото й. Господи, беше отвратително! Разбира се, съществото бе умряло. Едно от кучетата го довършило и аз го намерих на сутринта до колибата им. Опитах се да го запазя под навеса, за да мога по този начин да убедя хората, че не съм побъркан, ала за няколко часа то напълно се изпари. Нищо не остана. Нали знаете, че всички тези обекти след наводнението са били забелязани единствено на следващата сутрин. А ето и най-лошото. Опитах се да фотографирам нещото, но когато проявих лентата, на нея нямаше нищо, с изключение на навеса. От какво се е състояла тази твар? Виждал съм я, докосвал съм я и знам, че оставя следи. Явно е изградена от материя — но каква материя? Формата й не се поддава на описание. Представляваше нещо като гигантски рак с множество месести пръстенчета или възелчета от влакнеста субстанция, оформящи пирамида, а там, където при човека се намира главата, създанието имаше многочислени пипала. Лепкава зеленикава течност — това е кръвта им. И всяка минута те стават все повече и повече на Земята.

Уолтър Браун изчезна — повече никъде не съм го виждал, а преди ми се изпречваше иззад всеки ъгъл. Навярно съм го улучил с някой от изстрелите си, защото тези същества винаги се стараят да приберат убитите и ранените си.

Днес следобед се добрах до града без никакви усложнения, но се боя, че въздържането им от нападения означава, че са напълно уверени в мен. Пиша тези редове в пощенското отделение на Братълбъро. Възможно е това да е моето последно, прощално писмо. Ако е така, пишете на сина ми Джордж Гудинаф Ейкли на адрес: 176 Плезънт Стрийт, Сан Диего, Калифорния, ала в никакъв случай не идвайте тук! Ако след седмица от мен няма никакви известия, пишете на момчето ми и следете вестниците за новини.

Сега възнамерявам да изиграя последните си две карти — ако все още имам останали сили. Първо — да изпробвам отровен газ срещу съществата (разполагам с необходимите химикали и направих маски за мен и кучетата) и ако това не подейства, да съобщя на шерифа. Могат да ме пратят в лудница, ако искат — пак ще бъде по-добре от онова, което ми готвят другите същества. Вероятно ще мога да привлека вниманието им върху отпечатъците около къщата — слабички са, но пък се появяват всяко утро. Макар че полицаите могат да кажат, че сам съм ги изфабрикувал — нали ми се носи славата на чудак.

Ще трябва да накарам някой полицай да остане тук за през нощта и сам да се убеди в автентичността на ставащото — макар че не бива да изключвам възможността създанията да разберат за това и да се въздържат от всякаква активност през тази нощ. Те прерязват телефонния кабел веднага щом се опитам да позвъня някому нощем — монтьорите намират това за много странно и са в състояние да го потвърдят (освен ако не си мислят, че аз сам режа кабела). Вече повече от седмица не съм викал никого да възстанови връзката.

Мога да помоля някой от необразованите хора тук да свидетелства и да потвърди реалността на ужасите, но всички ще му се присмеят, а и освен това тези хора толкова отдавна не са ме посещавали, че изобщо нямат представа за случващото се. Не можеш да накараш нито един от фермерите да се доближи на повече от километър от дома ми — каквото и да му предлагаш. Човекът, който ми носи пощата, е чувал какво говорят за мен. Боже мой! Само да имаше как да ги убедя колко реално е всичко! Мисля, че мога да покажа следите на пощальона, ала той идва към средата на деня, а дотогава те ще са изчезнали. Ако пък се опитам да покрия някой от отпечатъците с кутия или тиган, за да го запазя, навярно той ще си помисли, че сам съм го нарисувал.

Сигурно ако не живеех от доста време като отшелник, хората щяха пак да ме посещават, както правеха преди. Никога не съм се осмелявал да покажа черния камък или снимките си — или да пусна записа от фонографа — на някого, с изключение на най-простите и невежи хора. Другите биха казали, че съм изфабрикувал всичко и биха ми се присмели. Но въпреки това мога да пробвам да покажа снимките. На тях ясно се виждат следите от нокти, макар и самите същества, които са ги оставили, да не са фотографирани. Колко жалко, че никой друг не видя тази твар на сутринта, преди да изчезне!

Не зная как ще свърши всичко това. След онова, което преживях, лудницата няма да бъде толкова лошо място. Лекарите ще ми помогнат да приведа в ред съзнанието си, да отвлека вниманието си от тази къща, а за момента това е всичко, от което се нуждая, за да се спася.

Ако не получите никаква вест от мен в най-близко време, пишете на сина ми Джордж. Умолявам Ви. Сбогом, унищожете записа и не се месете повече в тази работа.

Ваш Ейкли

Това писмо буквално ме хвърли в бездните на най-черен ужас. Не знаех как да реагирам, ето защо набързо нахвърлях няколко несвързани утешителни думи и ги изпратих веднага по пощата. Помня, че умолявах Ейкли незабавно да отиде в Братълбъро и да се обърне към властите с молба за защита; добавих, че аз също ще отида в града, носейки със себе си записа от фонографа, за да убедя полицията в нормалността на Ейкли. Мисля, че писах още и за необходимостта да се предупредят хората за заплахата от тези същества. Лесно е да се забележи, че вече вярвах напълно на Ейкли, макар и да мислех, че неуспехът да фотографира мъртвото същество се дължи не толкова на някой природен феномен, колкото на обхваналото го в този миг извънредно вълнение.