Хауърд Лъвкрафт
Зовът на Ктхулу (2) (Открито сред книжата на покойния Франсис Уейланд Търстън от Бостън)

II. Разказът на инспектор Леграс

Материалите, които бяха придали такова голямо значение на съня на скулптора и неговия барелеф в очите на чичо ми, съставяха втория раздел от обширния ръкопис. Както изглежда, професор Енгъл бе имал и друг случай да зърне дяволските очертания на безименното чудовище, да си блъска главата над неизвестните йероглифи и да долови страшните звуци, които можеха да се възпроизведат единствено като „Ктхулу“.

Всичко това изпъкваше в такава обезпокоителна, вдъхваща ужас връзка, че ненаситният интерес на професора към Уилкокс и настойчивото издирване на нови подробности по случая бяха напълно обясними.

Въпросните предходни събития се случили през 1908 година, тоест седемнайсет години по-рано, когато Американското археологическо дружество провеждало своята ежегодна конференция в Сейнт Луис. Благодарение на авторитета си и всепризнатите си научни постижения професор Енгъл играел съществена роля във всички обсъждания и бил един от първите, към които групата външни лица се обърнала с въпроси и проблеми, изискващи експертна оценка.

Тази група се предвождала от съвсем обикновен човек на средна възраст, който почти веднага се превърнал в център на внимание за всички присъстващи. Той бил пристигнал чак от Ню Орлийнс, за да потърси специална информация, каквато никой от тамошните източници не бил в състояние да му осигури. Наричал се Джон Реймънд Леграс и по професия бил полицейски инспектор. Причината за посещението му — гротескна, отблъскваща и очевидно доста древна каменна статуетка с неустановен произход — била донесена от него на конференцията. Тук трябва изрично да се отбележи, че инспектор Леграс не проявявал и най-бегъл интерес към археологията. Напротив, желанието му да получи консултация се обяснявало с чисто професионални съображения. Донесената от него статуетка — идол, фетиш или каквото е представлявала — била намерена в гористите блата на юг от Ню Орлийнс по време на полицейска акция върху предполагаемо вуду-сборище. Ритуалите, свързани с него, били толкова отвратителни и необичайни, че в един момент полицаите осъзнали, че са се сблъскали с тъмен култ, съвършено непознат за тях и къде-къде по-ужасяващ и от най-чудовищните африкански вуду-секти. По отношение на неговия произход, като изключим откъслечните и неправдоподобни сведения на задържаните участници в церемонията, не било изяснено абсолютно нищо. Ето защо полицията била заинтересована от всяка информация и предположение на специалистите, които да им помогнат да се разтълкува плашещият символ и чрез него да се проследи историята на култа до самото му възникване.

Инспектор Леграс явно нямал никаква представа, че находката му ще предизвика истинска сензация на конференцията. Само един поглед върху донесената статуетка бил достатъчен, за да развълнува дълбоко всички присъстващи учени. Те мигом се събрали вкупом около госта, взирайки се в тайнствената фигурка, чиято необичайна същност, съчетана с явната й принадлежност към дълбоката древност, свидетелствала за възможността да се надзърне в неизвестните и загадъчни хоризонти на античността. Този страховит обект не принадлежал към нито една позната скулптурна школа или епоха от човешката история, въпреки това обаче в неговата мътнозеленикава повърхност сякаш били запечатани цели векове и дори хилядолетия.

Фигурката, която в крайна сметка започнала да преминава от ръка в ръка за по-внимателен оглед, била двайсетина сантиметра висока, а изработката й била удивително прецизна. Тя изобразявала чудовище, чиито очертания смътно напомняли антропоидните, обаче главата му приличала на октопод, лицето представлявало месеста повърхност, осеяна с множество пипала, гъбестото тяло било покрито с люспи, предните и задните крайници били снабдени с гигантски нокти, а на гърба се виждали продълговати тесни криле. Това създание, което изглеждало изпълнено с противоестествено и гибелно зло, имало подуто, подпухнало туловище и било приклекнало на четириъгълна поставка или пиедестал, покрит с неизвестни йероглифи. Връхчетата на крилете докосвали задния край на поставката, седалището заемало нейния център, а дългите закривени нокти на присвитите задни крайници се впивали в предния ръб на пиедестала, протягайки под дъното му една четвърт от дължината си. Цефалоподната^[1] глава на създанието била наклонена напред, така че краищата на лицевите пипала се допирали до върховете на острите нокти на горните крайници, които обгръщали повдигнатите колене. Съществото изглеждало изключително правдоподобно и изпълнено с живот, колкото и абсурдно да звучало това, и поради тази причина имало още по-страховит вид, понеже произходът му бил абсолютно неизвестен. Извънредната му древност била извън всякакво съмнение, ала никой от присъстващите не бил в състояние да го свърже с който и да е период от човешката история. Дори материалът, от който била изработена статуетката, си оставал загадка, защото зеленикавочерният камък със златисти и преливащи спектрални петънца и ивици не напомнял на нищо, известно от геологията или минералогията. Писмената в основата на предмета също поставили всички в задънена улица — никой от присъстващите не можел да ги съотнесе към известните лингвистични форми, независимо от обстоятелството, че тук се намирали половината от световните експерти в тези области. Йероглифите и по форма, и по съдържание принадлежали на нещо безкрайно далечно и коренно различно от човешкия свят; напомняли за древни и нечестиви цикли на живота, в който нашият свят и представи нямат абсолютно никакво място.

И все пак, докато присъстващите учени безнадеждно клатели глави и признавали безсилието си пред задачата, поставена от инспектора, в залата се намерил един човек, който съзрял нещо смътно и плашещо познато в чудовищната форма и писмени знаци. Той разказал на събралото се множество — с известна неувереност — за събитията, на които бил свидетел и за които се сетил благодарение на странния предмет. Това бил не някой друг, а самият Уилям Чанинг Уеб (вече покойник), професор по антропология в Принстънския университет, не без основание смятан за един от водещите изследователи в своята област. Преди четирийсет и осем години професор Уеб взел участие в провела се из Исландия и Гренландия експедиция за търсене на древни рунически ръкописи, но така и не им се удало да разкрият техните тайни. Докато бил на западния бряг на Гренландия, той се сблъскал с необичайно племе от дегенерирали, уродливи ескимоси. Тяхната религия представлявала своеобразна форма на дяволопоклонничество и го разтърсила с извънредната си кръвожадност и отвратителни ритуали. Останалите ескимоси знаели твърде малко за този култ и говорели за него с недомлъвки и трепет; те разказвали, че тази религия дошла от онези кошмарни епохи и времена още преди сътворяването на света. Освен отблъскващите ритуали и жестоките човешки жертвоприношения, в нея присъствали и доста странни традиционни обреди, посветени на върховен древен демон, или така наречения торнасук. Професор Уеб дочул тази дума от стар „ангекок“ (нещо като шаман, или жрец-магьосник) и записал с латински букви колкото е възможно по-близо звученето на оригинала. В дадения случай обаче най-голямо значение имал идолът, съхраняван от служителите на култа, около който участниците в церемониите танцували, когато утринната зора аленеела над ледените скали. Въпросният идол, както разяснил професорът, представлявал грубо издялан каменен барелеф, състоящ се от някаква зловеща рисунка и загадъчни писмена. Доколкото самият Уилям Уеб си спомнял, основните черти на изображението силно напомняли на дяволския предмет, попаднал на конференцията на Археологическото дружество.

Този разказ, посрещнат от присъстващите с изумление и тревога, бил двойно по-въздействащ за инспектор Леграс и той веднага затрупал професора с въпроси. Тъй като полицаят разполагал със запис на заклинанията на арестуваните идолопоклонници, той помолил професор Уеб да си припомни колкото се може по-точно звученето на сричките, използвани от кланящите се на дявола ескимоси. Последвало педантично сверяване на детайлите, увенчано с момент на всеобщо изумление и благоговейна тишина, когато и детективът, и ученият признали пълната идентичност на фразите, употребявани от двата сатанински култа — независимо от обстоятелството, че ги разделяли такива гигантски пространства. Това, което ескимоските шамани и блатните жреци от Луизиана пеели, обръщайки се към външно сходните си идоли, представлявало следното — предположението за разделяне на думите било направено с оглед наличието на паузи в пеенето:

Фх’нглуи мглу’нафх Ктхулу Р’лйех

угах’нагл фхтагн.

Леграс имал известно преимущество пред професор Уеб, понеже заловените от него идолопоклонници му повторили казаното от старите жреци за значението на тези думи. Според тях текстът означавал:

В своя дом в Р’лйех мъртвият Ктхулу

спи и чака своя час.

Тук вече инспектор Леграс, подчинявайки се на всеобщото желание на присъстващите, трябвало да разкаже подробно историята за поклонниците от блатото; история, на която моят чичо е отдавал огромно значение. Този разказ надхвърлял и най-дръзките мечти на специалистите по митология или теософите, разкривайки изумително равнище на представите за Космоса, каквото никой не би очаквал да открие сред заловените от полицаите примитивни жители на мочурливите райони.

На 1 ноември 1907 година в полицията на Ню Орлийнс постъпили отчаяни молби за помощ от южните блатисти местности и лагуната. Тамошните заселници — като цяло груби, но дружелюбни потомци на Лафит — били обхванати от парализиращ ужас вследствие на неизвестно явление, случило се през нощта. Без съмнение ставало въпрос за някакво вуду-магьосничество, ала толкова кошмарно, че в сравнение с него обикновените вуду-ритуали напомняли детска игра. Няколко от жените и децата изчезнали безследно, след като злокобните звуци на ритуалните там-тами започнали да ехтят от дълбините на черните гори, в които не се осмелявал да пристъпи нито един местен жител. Оттам се дочували неистови писъци и вопли на изтезавани, реело се вледеняващо душата пеене и проблясвали танцуващи дяволски огньове; според изплашения пратеник хората вече не били в състояние да понасят това положение.

И така, в късния следобед двайсетина полицаи се натоварили в две карети и един автомобил и се отправили към мястото на произшествието, като взели със себе си треперещия от страх кореняк в качеството му на водач. Когато проходимият път свършил, всички слезли от превозните средства и в продължение на няколко километра безмълвно шляпали из лепкавата кал на кипарисовите гори, под чийто покров никога не прониквала слънчева светлина. Обгръщали ги грозни уродливи коренища и провисналите от дърветата примки на испанския лишей, а мяркащите се от време на време купчини влажни камъни и отломки от рухнали зидове усилвали и бездруго потискащото впечатление от мрачния пейзаж. Накрая пред взора им изплували жалките скупчени колиби на поселището и доведените до истерия обитатели мигом се завтекли към отряда. Нейде в далечината отеквали приглушените звуци на там-тамите, а при всяка промяна в посоката на вятъра до ушите им достигали пронизителни, смразяващи писъци. През бледите храсталаци сякаш се процеждало червеникаво сияние, а отвъд него се диплели безкрайните талази гъст горски мрак. Изплашените заселници категорично отказвали да направят и една крачка по посока на нечестивото сборище, поради което инспектор Леграс и неговите деветнайсет колеги продължили напред без водач.

Местността, в която навлезли сега полицаите, имала изконно лоша слава и белите хора по правило избягвали да идват тук. Носели се легенди за тайнствено езеро, несъзирано от смъртни очи; то било обитавано от гигантски безформен бял полип със светещи очи… Местните жители пък разказвали за дяволи с ципести криле като на прилепи, които излитали в полунощ от пещерите си, намиращи се дълбоко под земята. Местните били убедени, че това се случвало още преди появата на индианците, преди появата на хората и дори преди появата на зверовете и птиците. Ставало дума за истински кошмар, който носел гибел на всеки, дръзнал да го види. Заселниците гледали да странят от тези неща, ала сегашното вещерско сборище протичало в непосредствена близост до тяхното селце, а и само по себе си мястото на този „сабат“ изглежда ги плашело доста повече, отколкото донасящите се оттам вопли.

Само поет или безумец би могъл да опише правдиво звуците, които достигали до хората на Леграс, докато те се провирали из блатистата растителност по посока към червеникавото сияние и глухите удари на там-тама. Както е известно, има звуци, присъщи на животните, и звуци, присъщи на човека; когато източниците им си разменят местата, впечатлението е зловещо. Разюзданите участници в оргията се намирали в състояние на зверска ярост, необузданата им вакханалия се извисявала до демонични висоти, а пронизителните им викове раздирали дебрите на нощната гора и отеквали сред дълбините й като гибелни вихрушки от бездните на ада. Понякога хаотичният шум прекъсвал за момент и тогава мощен хор от груби гласове започвал да припява страшната обредна фраза:

Фх’нглуи мглу’нафх Ктхулу Р’лйех

угах’нагл фхтагн.

Когато полицаите достигнали място, където растителността не била толкова гъста, пред очите им се разкрило забележително зрелище. На четирима от тях им прилошало, един изгубил съзнание, а двамина надали френетични викове, за щастие, заглушени от безумната какофония на оргията. Леграс мигом плиснал с шепи блатна вода в лицето на припадналия и скоро всички полицаи застанали един до друг, разтреперани и хипнотизирани от невиждания до този момент ужас.

Над повърхността на блатото се издигало тревисто островче с площ около четири декара, лишено от дървета и достатъчно сухо. На него в дадения момент подскачали и се извивали такива уродливи и чудовищно деформирани представители на човешката природа, каквито само художници като Сайм или Ангарола^[2] навярно биха могли да изобразят. Всички в противната сбирщина били напълно лишени от дрехи и надавали неистов вой, докато се гърчели и кривели около демоничен огнен пръстен. В средата му, появявайки се за миг сред стената от танцуващи пламъци, се извисявал голям гранитен монолит с височина около два метра и половина, на чийто връх, несъразмерно миниатюрна, се забелязвала познатата статуетка. В по-широк кръг около обгърнатия от пламъци монолит, на равни разстояния една от друга, се издигали десет бесилки, от които с главата надолу висели зловещо обезобразените тела на изчезналите кореняци. Именно във вътрешността на тази окръжност с подскачане и вой се вихрела и беснеела тълпата от поклонници.

Вероятно е било само игра на въображението, но на един от полицаите — испанец с гореща кръв — му се сторило, че нейде отдалеч дочува звуци, по странен начин повтарящи ритуалното пеене, които ехтели от дълбините на обвитата от древни легенди и суеверен страх гора. Впоследствие съумях да издиря и разпитам този човек, Джоузеф Д. Галвес, и той наистина се оказа надарен с богато въображение. Дори ми намекна, че е доловил нещо като повей от размахването на гигантски криле, както и че успял да зърне чифт светещи очи и очертанията на грамадно бяло туловище зад най-отдалечените дървета, ала предполагам, че е станал жертва на местните суеверия.

Всъщност вцепенението на полицаите продължило не повече от няколко секунди. Чувството за дълг надделяло и макар че в тълпата имало не по-малко от стотина изродени същества, хората на инспектор Леграс извадили оръжията си и решително поели напред. През последвалите пет минути шумът и хаосът се издигнали до невъобразима степен. Палките на полицаите нанасяли страшни удари, отеквали револверни изстрели и накрая Леграс се оказал с четирийсет и седем идолопоклонници, на които заповядал да се облекат и да се строят между двете колони полицаи. Петима от участниците във вещерското сборище били убити, а двама тежко ранени били понесени на импровизирани носилки от своите другари. Фигурката върху монолита била внимателно смъкната оттам и инспекторът я взел със себе си.

След като изнурителното пътешествие завършило, пленниците били подложени на прецизен оглед в полицейското управление. Всички те се оказали хора със смесена кръв, с извънредно ниско умствено развитие и със сериозни психически отклонения в добавка. Повечето били моряци, една част били чернокожи и мулати — най-вече от Западните Индии, — а имало и неколцина португалци от островите Кейп Верде, които привнасяли вуду-нотка в разнородния култ. Още преди края на разпита обаче се изяснило, че тук става въпрос за нещо далеч по-древно и дълбоко от негърски фетишизъм. Колкото и деградирали, и невежи да били тези хора, те с удивителна последователност се придържали към централната идея на своята страховита вяра.

Те се покланяли, по думите им, на Великите древни, които съществували цяла вечност, преди изобщо да се появят някакви хора. Тези Същества се спуснали на нашия съвсем млад свят от небето — сега обаче ги нямало, защото се намирали вдън земя и най-мрачните морски глъбини. Техните мъртви тела се явили в сънищата на първите хора — основателите на култа, който никога нямало да изчезне — и им разкрили своите тайни. Пленниците твърдели, че са част от същия този култ, който съществувал и ще съществува винаги, скрит в далечните пустинни и мрачни места по целия свят дотогава, докато великият жрец Ктхулу не се надигне от тъмната си обител в подводния град Р’лйех, за да наложи отново властта си над Земята. Някой ден, когато звездите пожелаят, той щял да призове верните си последователи и те щели да го освободят, а дотогава тайният култ щял да очаква повелята на господаря си.

Повече нищо не могли да изкопчат. Това било тайна, която никакви мъчения не били в състояние да изтръгнат. Ясно било едно — че човекът никога не е бил единственият разумен обитател на тази Земя, защото от мрака изплували образи, които навестявали малцината вярващи. Това обаче не били Великите древни. Нито един човек не бил виждал Великите древни. Изсеченият идол представял великия Ктхулу, но никой не можел да каже как изглеждат останалите. Никой не можел да разчете и древните писмена, обаче смисълът им се предавал от уста на уста. Заклинанието, което поклонниците пеели, не било тайната, която пазели; тя никога не била изричана гласно, а само шепнешком. Значението на песнопението се заключавало само в това: „В своя дом в Р’лйех мъртвият Ктхулу спи и очаква своя час“.

Само двама от задържаните били вменяеми дотолкова, че да ги обесят; останалите били разпратени по различни лечебници. Всички те отричали участието си в ритуалните убийства и твърдели, че касапниците са извършени от Чернокрилите, които пристигали при тях от своите убежища, намиращи се от незапомнени времена в обитаваните от призраци гори. На инспектора и хората му обаче не се удало да разберат нищо повече за тези тайнствени създания. Единственото, което полицията могла да си изясни, било научено от един престарял метис на име Кастро, който се кълнял, че бил плавал до най-различни пристанища по света и че бил разговарял с безсмъртните водачи на култа нейде из планините на Китай.

Старият Кастро си припомнил откъси от страховити легенди, на чийто фон бледнеят всички разсъждения на теософите и които представят човека и неговия свят като нещо съвсем мимолетно и преходно. Имало епохи, когато на Земята са господствали други Същества, които съградили величествени градове. Според Кастро безсмъртните китайци му разкрили, че останки от тези Същества все още могат да бъдат открити във вид на циклопови камъни из островите на Пасифика например. Всички Те измрели дълго преди появата на човека, но имало способи, чрез които можели да бъдат съживени отново, особено когато звездите заемат същото положение, което са заемали преди безброй години в цикъла на вечността. Та нали Съществата били дошли от звездите, донасяйки Своите изображения със Себе си.

Великите древни, продължил Кастро, не се състояли само от плът и кръв. Те имали форма — нима тази фигурка не била доказателство за това? — но тази форма не била въплътена в материя. Когато звездите заемат благоприятно положение, Те ще могат да се преместват от един свят в друг, но сега, при това разположение на звездите, не могат да живеят. Това обаче не означавало, че Те са безвъзвратно мъртви, защото, макар и да не могат да живеят, Те никога не могат да умрат напълно. Всички Те лежат в каменните си домове в огромния Р’лйех, защитени от заклинанията на могъщия Ктхулу, в очакване на великото възкресение, когато звездите и Земята отново ще са готови за Тях. Но и в този момент на освобождение на телата Им трябвало да Им помогне някаква външна сила. Заклинанията, които Ги правят неуязвими, в същото време не Им позволяват да направят първата крачка към освобождението си. Затова сега Те могат само да лежат будни в мрака, потънали в мислите си, докато безброй милиони години преминават покрай Тях. На Тях Им е известно всичко, което се случва във Вселената, защото Тяхната форма на общуване е предаването на мисли. Така че дори в този час Те разговарят един с друг в Своите гробове. Когато, след края на изначалния хаос, на Земята се появили първите хора, Великите древни общували с най-чувствителните от човеците, като променяли и диктували сънищата им, понеже само по такъв начин можели да достигнат до състоящия се от плът мозък на бозайниците.

Тогава, прошепнал Кастро, тези първи хора създали култ около малките идоли, които Великите древни им показали; идоли, донесени в отдавна изтрили се от паметта времена, от най-далечните тъмни звезди. Този култ никога нямало да умре, напротив — щял да се съхрани дотогава, докато звездите отново заемат правилното си положение, а тайните жреци не надигнат великия Ктхулу от Неговия гроб, за да възкресят Неговите поданици и възстановят Неговата власт над Земята. Настъпването на това време лесно щяло да бъде разпознато, понеже тогава хората щели да станат като Великите древни — диви и свободни, отвъд доброто и злото, захвърлили всеки закон и морал; крещящи, убиващи и пируващи на воля. Тогава освободените Велики древни щели да им разкрият нови начини да крещят, да убиват и да се веселят, наслаждавайки се един на друг, и цялата Земя щяла да пламне във всеунищожаващия огън на свободата и екстаза. Дотогава култът, с помощта на своите ритуали и обреди, трябвало да съхрани в паметта тези древни способи и да провъзгласи пророчеството за тяхното възраждане.

В предишните времена избрани люде можели да говорят с погребаните Велики древни насън, ала после нещо се случило. Огромният каменен град Р’лйех, с неговите гигантски монолити и призрачни гробници, потънал под вълните… и дълбоките, обвити в мистерия водни талази, през които не можела да проникне дори и една-едничка мисъл, прекъснали тази връзка. Обаче паметта никога не умира и върховните жреци предрекли, че градът ще се въздигне отново, когато звездите са готови. Тогава от недрата на земята щели да възкръснат нейните черни духове, тъмни и забравени, изпълнени с призрачна мълва, извлечена от дълбоките пещери, зеещи в забравените океански дъна. Ала за това Кастро не се осмелявал да говори. Той изведнъж прекъснал разказа си и нищо не било в състояние да го накара да промълви и дума повече. Странно било и това, че категорично отказвал да назове размерите на Великите древни. Произходът на тази религия, по думите му, се коренял нейде сред неизбродимите арабски пустини, където Ирем, Градът на колоните, дремел скрит и недосегаем. Този култ по никакъв начин не бил свързан с европейското вещерство и на практика не бил известен на никого, освен на своите привърженици. В нито една книга не се споменавала дори и трошичка информация за него, макар че, както разкрили безсмъртните китайци, имало стихове с двойствен смисъл в прокълнатата книга „Некрономикон“ на безумния арабин Абдул Алхазред, които посветеният можел да разтълкува по свое усмотрение, както например нееднократно подлагания на дискусия куплет:

Не е покойник онзи, който лежи във вечността,

и след безброй епохи погубва и смъртта.

Леграс, на когото всичко това направило твърде дълбоко впечатление, напразно търсил исторически сведения за този култ. По всяка вероятност Кастро казвал истината, когато твърдял, че е забулен в пълна тайна. Специалистите от университета в Тюлейн, към които се обърнал инспекторът, не могли да разкрият нищо нито за самия култ, нито за статуетката на идола, която той им показал. Тогава Леграс се обърнал към водещите специалисти в дадената област, ала отново не могъл да чуе нищо по-съществено от гренландската история на професор Уеб.

Трескавият интерес, който разказът на инспектора и донесената фигурка породили на конференцията на археолозите, получил отражение в последвалата кореспонденция на присъстващите, макар и почти да не бил споменат в официалните публикации на археологическото дружество. Предпазливостта винаги се явява първата грижа на учените, привикнали да се сблъскват с шарлатанство и всевъзможни опити за мистификация. По някое време Леграс предоставил статуетката на професор Уеб, обаче след смъртта на последния фигурката била върната на полицая и останала у него, така че аз успях да я видя едва съвсем наскоро. Тя действително се оказа доста зловещо произведение, което до голяма степен наподобяваше „сънната скулптура“ на младия Уилкокс.

Никак не е чудно, че чичо ми е бил доста развълнуван от разказа на скулптора. Какви ли мисли биха могли да възникнат у него, ако след запознаването с историята на инспектор Леграс при него се явява един чувствителен млад мъж, който е сънувал не само статуетката и точните изображения на йероглифите, открити в луизианските блата и гренландските ледове, но и е чул в съня си най-малко три думи, съвсем точно повтарящи части от заклинанието на ескимоските дяволопоклонници и луизианските изроди? Съвсем естествено е, че професор Енгъл незабавно е предприел свое собствено разследване, макар аз лично, честно казано, да подозирах, че младият Уилкокс по някакъв начин е узнал за злополучния култ и си е измислил цяла серия загадъчни съновидения, за да подхрани загадката за сметка на чичо ми. Разбира се, записките за сънищата и вестникарските изрезки, събрани от професора, представляваха сериозно подкрепление към неговите догадки; обаче присъщият ми рационализъм и крайната екстравагантност на проблема като цяло ме доведоха до извода, който тогава смятах за най-правдоподобен. Затова, след като с изключителна прецизност изследвах ръкописа отново и отново, съотнасяйки теософските и антропологични заключения с разказа на инспектор Леграс, в крайна сметка реших да отида в Провидънс, за да изкажа справедливи упреци по адрес на скулптора, позволил си толкова нагло да измами един сериозен стар изследовател.

Уилкокс все още живееше сам във Фльор-дьо-Ли-Билдинг на Томас Стрийт — уродлива викторианска имитация на бретонската архитектура от седемнайсети век, която парадираше със своята измазана с гипс фасада сред очарователните колониални постройки, разположени в сянката на най-изящната грегорианска камбанария в Америка. Заварих го да работи в ателието си и докато разглеждах разхвърляните из стаята произведения, си дадох сметка, че пред мен стои изключителен и неоспорим талант. Убеден съм, че с времето Уилкокс ще се превърне в един от най-известните творци декаденти, понеже умееше да въплъти в глина — и вероятно някой ден щеше да постигне същото с мрамор — онези кошмарни фантазии, които Артър Макън облича в думи, а Кларк Аштън Смит^[3] изобразява в стихове и живописни платна.

Смугъл, с крехко телосложение и леко небрежен вид, той вяло откликна на моето похлопване и, без да става от мястото си, ме попита за какво съм дошъл. Когато му се представих, прояви известен интерес; изглежда моят чичо бе пробудил любопитството му с анализирането на странните му съновидения. Не разкрих пред него истинската причина за посещението си, както и не му съобщих подробности по случая, но въпреки това успях да го предразположа към разговор. За доста кратко време напълно се убедих в абсолютната му искреност, тъй като маниерът, по който говореше за сънищата си, разсея всичките ми подозрения. Тези съновидения и оставените от тях следи в подсъзнанието му бяха повлияли по невероятен начин върху творчеството му — показа ми чудовищна статуя, чиито очертания така ми въздействаха, че ме накараха едва ли не да затреперя от заключената в нея могъща и тъмна сила. Уилкокс не можеше да си припомни никакви други впечатления, които да са го вдъхновили за изработката й, с изключение на своя „сънен барелеф“, като контурите се оформили сами изпод ръцете му. Несъмнено това беше онзи гигантски образ, за който бе бълнувал в своя делириум. Много скоро ми стана ясно, че художникът и понятие си няма за тайния култ, макар че настойчивите въпроси на чичо ми вероятно го бяха навели на някои идеи; тук, признавам, отново се замислих за възможността младият скулптор да е останал с кошмарните си впечатления по някакъв по-правдоподобен път.

Уилкокс започна да ми разказва сънищата си с необичайно поетическо вдъхновение, сътворявайки пред взора ми ужасяващите картини на влажния циклопов град, построен от слузест зеленикав камък — чиято геометрия, както изрично наблегна, била съвършено неправилна, — след което ме накара ясно да чуя непрекъснатия, полусъзнателен зов, ехтящ изпод земята:

„Ктхулу фхтагн“. „Ктхулу фхтагн“.

Тези думи представляваха част от зловещия зов, насочен към мъртвия Ктхулу, който лежи в каменната си гробница в Р’лйех, и въпреки вкоренения ми рационализъм ме развълнуваха дълбоко. Бях убеден, че Уилкокс е чувал за този култ и по-рано — просто не бе възможно иначе. После обаче е забравил за него, а споменът се е разтворил сред не по-малко страховитите неща, прочетени в книгите или родени от необузданата му фантазия. По-късно, благодарение на неговата остра впечатлителност, тези възпоминания са намерили отражение в сънищата му, в барелефа и в смразяващата статуя, която видях днес; по такъв начин мистификацията спрямо моя чичо ставаше непреднамерена. Младият човек спадаше към този тип хора, чиято превзетост и лоши маниери ме дразнеха; това обаче не биваше да ми пречи да отдам дължимото на таланта и откровеността му. Разделихме се дружески и му пожелах всички успехи, които несъмнено заслужаваше неговият художествен дар.

Проблемът с тайнствения култ продължаваше да ме вълнува и аз се срещнах с някои от колегите на чичо ми, поинтересувах се от тяхната гледна точка и ги разпитах какво мислят за доказателствата, които той беше събрал. Посетих Ню Орлийнс и поговорих с инспектор Леграс, както и с част от участниците в онази отдавнашна полицейска акция, сблъскала се с плашещия символ, и даже успях да разпитам някои от живите уродливи пленници. За съжаление, старият Кастро бе умрял няколко години по-рано. Информацията, която научих от първа ръка, потвърждаваше нещата, станали ми известни от записките на чичо ми, ала въпреки това отново ме развълнува. Вече не хранех никакви съмнения, че съм попаднал на съвършено реална, изключително тайнствена и много древна религия, откриването на която би ме направило известен антрополог. Тогавашният ми мироглед се основаваше на абсолютния материализъм (как ми се иска и сега да беше така) и поради тази причина извънредно ме дразнеше съвпадането по време на невероятните съновидения и събития — в това число и отразените във вестникарските изрезки, събрани от професор Енгъл.

Някъде по това време започнах да подозирам — а сега, боя се, зная със сигурност, — че смъртта на моя чичо изобщо не е била естествена. Той бе паднал на тясната уличка, вървяща нагоре по хълма, гъмжаща от всевъзможни отвъдморски уроди, след като някакъв невнимателен моряк негър го блъснал. Не бях забравил, че сред заловените поклонници на култа в Луизиана имало много хора със смесена кръв, както и множество моряци. Изобщо не ме учудваха и съобщенията за отровени с игли хора и други тайни методи — толкова безчовечни и древни, колкото и самите загадъчни ритуали. Да, на Леграс и на хората му не било сторено нищо, но в Норвегия един моряк, който станал свидетел на нещо изключително зловещо, беше сполетян от загадъчна смърт. Възможно ли бе сведенията за задълбочените разследвания, предприети от моя чичо след получаването на данните за сънищата на скулптора, да са достигнали до неподходящи уши? Мисля, че професор Енгъл е умрял именно защото е знаел твърде много… или е бил на прага да го узнае. Дали същата участ ще сполети и мен, само бъдещето ще покаже… защото и аз вече узнах твърде много неща.