Иван Вазов
Българският войник

Щом войната се захвана,

ний простихме се в часът

с майки, с братя — и с Балкана

и потеглихме на път.

Но тъгата бе разляна

по лица ни в оня миг…

                Чужденците туй видяха

                и презрително казаха:

Ето българский войник!

 

Преди боя да достигнем,

ний борихме се на смърт

седем дена, без да мигнем,

с калта, гладът и студът.

В нас душите не остаха,

ний изплезихме език.

                Чужденците ни видяха

                и насмешливо мълвяха:

Що за български войник!

 

Ний веч мязахме на сянки,

на разсипана войска.

Едвам тежките берданки

ний крепяхме ги с ръка.

В миг горите заехтяха:

пред нас беше бой велик!

                Чужденците ни видяха

                и злорадостно шептяха:

Клети български войник!

 

Чухме ги и подлудяхме

и във сливнишкия дим

като бесни полетяхме

да умрем ил победим.

И победата я взехме

с бодила на наший щик!

                Враговете се слисаха

                и уплашени крещяха:

Бежте! Българский войник!

 

И на Драгоман проходът

много къс им се видя,

удиви се Царибродът:

вчера той ги посреща!

И Милан отседна клети

да почине бар на миг,

                но и там го страх връхлете:

                Бре, я коня доведете,

ето българский войник!

 

Ех, ний скоро ще се върнем,

ако бог ни поживи,

мили майки ще прегърнем

с лавров венец на глави.

И когато се покаже

полкът ни в града със вик,

        нека чуем в оня миг

        що светът ще пак да каже

зарад българский войник!

 

София, декември 1885