Весела Люцканова
Вина за невинните (3)

Епилог

Елена Берова продължи своята работа в следствения отдел. Тя бе успяла да се наложи като задълбочена, сериозна и търсеща личност, да спечели уважението и на началници, и на колеги и преди успешното приключване на първото й следствие за убийство. А след приключването му доверието в нея неимоверно нарасна. Вече й възлагаха все по-заплетени следствия, в сравнение с тях първото изглеждаше само като подготовка, като плахо навлизане към същността. Но като всяко първо нещо в живота на човека, не го забравяше, а често се връщаше назад към ония тревожни дни на неувереност, на съмнения, на тревоги, на болка по всички нервни центрове и на жалост към съдбите и на Жоро, и на Стефан.

А колко по-лесно би й било да продължи нататък, лишена от състрадание?

Елена не се срамуваше от него и не се опитваше да го прикрива. Вървеше напред една такава крехка, на пръв поглед уязвима и безпомощна, а всъщност силна и устойчива като излята от най-висококачествена сплав. Стараеше се да приема сигнали отвсякъде, отвън и отвътре, от другите и от себе си. Посрещнеха ли я някъде с недоверие, съумяваше още в началото да го разпилее с решителни действия, които недвусмислено я доказваха. Ако някъде помисляха, че е прекалено емоционална, изненадваше бързо с логичността на търсенето. Не пропускаше никога случаите да разтърси и престъпниците, да ги притисне до стената и да изправи всеки един от тях пред въпросите: „Какво направи от живота си? Къде загуби и защо човешкото и достойнството си? Как смяташ да живееш оттук нататък?“ И търсеше в различни посоки причините, за да изтръгне от корен злото в различните му проявления. Не се отказваше от нито една следа дори когато изглеждаше измамна и не отвеждаше никъде. И независимо от огромната си заетост не преставаше да се вълнува и по-късно от хода на гражданските дела и от наложените наказания. Защото бе убедена, че свършената от нея работа е облекчила работата на правосъдието.

И наистина я облекчаваше.

Не мина и месец от първото разглеждане на гражданското дело на Стефан Христов, когато неочаквано за всички Елена заяви, че се омъжва. И то не за Кузман. А за Кирил, в когото се бе влюбила от пръв поглед. Кой е, какъв е, откога го познаваш, какво работи, тя само се усмихваше на въпросите на близките си. Не отговаряше. Срещнаха се с него едва на сватбата й, която мина скромно и набързо. Без тържественост. Елена пожела на Юлка да я последва, на Кузман да не изтърве и Юлка, а на баща си и майка си — да се радват на внуци. Те мълчаха, трудно идваха на себе си от изненада. „Не очаквах това от теб“, каза майка й вместо пожелание, „така да зарежеш Кузман!“ „Не очаквах това от теб“, каза и баща й, „ти, която и сама знаеш каква бездна е човекът, да се хвърлиш ей така, презглава…“ „Не съм, отрече Елена, ти поне знаеш…“ „Откъде мога да знам?“ — настръхна баща й, а Кузман и Юлка я гледаха смълчани, но открито допрели рамене.

Нямаше сватбено пътешествие, нито дълги отпуски, просто и двамата се върнаха на работа и тя ги завъртя. И в нея Елена пропусна да забележи огорчението на родителите си, отдръпването им, сватбата на Юлка и Кузман, приемането на сестра й във ВИТИЗ, пенсионирането на баща й, разглеждането и на второто дело на Стефан. Случайно научи от адвокатката му. Как се държи подсъдимият, бе я запитала набързо, още ли настоява и сам за най-тежкото наказание? Да, забързано й отговори и адвокатката, да. И Елена продължи по пътя си, защото вече чакаше дете и само това имаше сега значение за нея — това толкова отдавна жадувано свое дете, и то от мъжа, когото обича… Очакването я изпълваше, всичко друго оставаше извън нея. И колкото повече наближаваше мигът това жадувано дете да се появи на бял свят, толкова повече Елена се обръщаше навътре единствено към себе си с огромното щастие, което криеше, и с огромната й тревога за бъдещето.

Изведнъж се оказа много свободна. Настъпи и времето на отпуската по майчинство. През деня се подготвяше, като купуваше различни необходими неща за детето, и дълго се разхождаше, замислена и усмихваща се на очакването си, а вечерите, да… вечерите бяха най-хубави от цялото денонощие. Кирил се прибираше и внимателно я прегръщаше, после надълго й разказваше как е минал денят му, тя знаеше за всичките му проекти и хода на реализациите им. Понякога излизаха. Отбиваха се често ту при нейните родители, ту при неговите и топяха леда, получен при женитбата им. Майка й бе забравила обидата си и все плетеше дрешки за детето, баща й, някак странно подмладен, кроеше планове за бъдещата си работа и не ги споделяше; Юлка се губеше по репетиции; Кузман крачеше намръщен по диагонала на хола и поглеждаше към Кирил — с какво бе спечелил любовта на Елена, и то така изведнъж? Не говореха за нищо друго, освен за детството на Елена и Юлка и за проблемите, свързани с отглеждането на децата. Избягваха всичко друго като невралгична точка, докосването до нея можеше да пробуди и болката, и обидата в Кузман. Семейството, мислеше Елена, щастливото семейство дава толкова много, то е школа за любов и за отговорност към другите…

Въпреки че всяко движение вече й тежеше, Елена продължаваше да се грижи сама за Кирил — като се върне, да отнеме умората му, да му предложи топло ядене и чиста риза; и да не позволи на майка си да я отменя. Аз съм толкова свободна сега, казваше й, едва ли ще бъда друг път толкова свободна. Много четеше и все подбираше хубавите книги, които бе пропуснала. Обичаше да чете и философия, много често Кирил я намираше обградена от две или три едновременно отворени книги и я питаше озадачен, коя от тях четеш сега? Тя му отвръщаше, всичките. И видяла недоумението в очите му, допълваше: преди малко тази, сега си почивам с тази, пак ще се върна към Монтен или към „Възхвалата…“ на Еразъм, а той поклащаше глава и се усмихваше. Обичаше да го гледа, имаше гръцка глава с много правилни черти, високо чело с една пулсираща вена по средата, която винаги издаваше състоянието му, колкото и да го криеше той. Тя набъбваше и го прорязваше на две като ръб на дреха, а понякога бе незабележима, тънка и нежна като драсната с избеляло мастило. Искаше детето да прилича на него, не мислеше дали ще е момче или момиче, достатъчно страх щеше да има, каквото и да е то — знаеше, че светът е пълен с опасности и за момчетата и, за момичетата; само някога, преди време, е било различно. Замислеше ли се за тях, за момчетата и момичетата, усещаше болка някъде под сърцето; болката нарастваше постепенно и бавно. Отдавна бе прозряла, че не е във властта и на най-добрите родители изцяло да предпазят децата си. Винаги имаше някаква граница, дотук. Каквото и да сте заложили в тях, дотук! Оттук нататък те сами… без вас. Но Елена бе прозряла и друго — че тяхната сила се корени предимно в онова, което са успели да им дадат с възпитанието, с любовта и щастието, с отворените им очи за доброто и злото, с доверието и с проверката на доверието, с отворените очи и за чудото на живота.

Майка й се стремеше да я подготви за събитието. Като я гледаше така загрижена и някак наплашена, Елена осъзнаваше, че има добра майка; в периода на пубертета незаслужено се бе отдръпвала от нея и незаслужено я бе наранявала; добре, че по-късно всичко си дойде на мястото. Обичаше и баща си, наблюдаваше го и него тайно, скрита зад страниците на някоя разтворена книга; той все още носеше силата и сигурността, така необходими за един баща. Не би позволил никому и сега, когато не е беззащитна, да я обиди или нарани, но не би си позволил и да остави Елена ненаказана при грешка и сега, когато е голяма и самостоятелна. Бе я ударил един-единствен път. Тогава, четиринайсетгодишна, го излъга, че отива да учи, а всъщност отиде да гледа някакъв забранен филм. Не помнеше филма, но ударът от плесницата му изгаряше още кожата й, макар че бе успяла да преглътне обидата с осъзнаването на своята вина и неговата правота.

Улучила съм с родители, това е такъв шанс, но съвсем не е нейна заслуга, осъзнаваше и това. Гордееше се с тях, въпреки че нито майка й, нито баща й бяха постигнали кой знае какво в йерархията на обществената стълбица, нито бяха натрупали богатство. Живееха скромно в не обширното си жилище, бяха се опазили чисти и честни (толкова рядко в днешния живот!), възпитали бяха добре децата си. Бяха й дали професия, която не одобряваха, но с времето се примириха и с нея. Особено след като им доказа и на тях, че се справя добре. В момента даваха професия и на Юлка, въпреки че пак особено не я одобряваха. Все още ги плашеше лекотата, която предлага животът на актьора. Елена бе убедена, един ден щяха да се гордеят и с Юлка, тя имаше всички данни за много добра актриса.

Не би имала основание да се оплаква на когото и от тях да прилича детето й. И предците на Кирил с нищо не го заплашваха, бе слушала много за тях, бе разглеждала оцелели фотографии, достолепни и избелели във времето, притиснати в албуми с метални закопчалки. Неговите родители много приличаха на нейните и двете семейства лесно се разбраха. Често си гостуваха и си говореха как ще й помагат. Но Елена осъзнаваше, че иска сама да отгледа и възпита детето си, без да го поверява нито на едните, нито на другите.

Събитието наближаваше.

Майка й разтревожена звънеше през час.

Звънеше и майката на Кирил.

Звънеше разтревожен и самият Кирил.

Тя увеличи разходките си. Обикаляше сама един квадрат от няколко километра, всеки ден го разширяваше и вървеше бавно, внимателно, изцяло обърната навътре към себе си. Улавяше се, че вече разговаря с бъдещото си дете, че му измисля най-ласкави, най-гальовни названия. И че го обича още преди да го е видяла, преди да се е докоснала до него.

Нищо не я заплашваше.

Беше все вътре в себе си, сама с детето.

Докато един ден видя насреща си позната черна фигура. Опита се да я избегне, да я заобиколи, не осъзнала още откъде я познава, но в нея зави оглушително сигналната система за опасност.

Жената я бе видяла. Вървеше точно срещу нея, отрязала пътищата и за бягство.

Елена спря. Напрегна се. Споменът още не идваше, когато я нападна от всички страни чувството й за вина. И я заби в тротоара. Стоеше неподвижна, вцепенена, очакваща. Жената приближаваше бавно, с очи, вперени в нейните. Отчаянието в очите й върна спомена и той я заля като вълна, покри я. Спря да диша. Погледна назад, улицата зад гърба й блестеше от светлина, дори дърветата нямаха сенки. Погледна напред, черното в дрехите на жената поглъщаше всичко, денят бе престанал внезапно да бъде само светъл, само радостен. Жената спря точно пред нея.

Тогава тя я позна.

— Познахте ли ме?

Елена кимна, намери сили и да се усмихне, дори протегна ръка към нея. Жената я пое отривисто с двете си ръце, които я захлупиха. Заплака. Сълзите потекоха свободно по хлътналите й страни, черните краища на кърпата й ги попиваха. Елена преглътна, те я пареха, без да се е докоснала до тях. Искаше да попита защо е в траур, дори Върховният съд да е потвърдил за сина й смъртната присъда, има време, докато се потвърди и в последната инстанция… Не запита нищо, преглътна въпроса си. Разбрала неочаквано силно какво е скръб по дете. И изстина.

Жената в черно проговори сама:

— Самоуби се… Има месец оттогава! — изхълца високо, неприкрито, пусна неочаквано ръката й и скри лице в своите. — Не изчака… не понесе собствения си съд… Знаех си аз!

Край тях минаваха хора. Поглеждаха ги за миг и като че ли се отдръпваха в посоките си, недостъпни за тях. Отминаваха ги. Елена стоеше, изпънала кръст под непосилната тежест, която я влечеше надолу. Болката я пресече внезапно, видя я и в уплахата на вдигнатите към нея разплакани очи. Навярно бе изохкала тихо. Зачака, болката не се повтори. Тя избърса с длан челото си, дланта й се намокри. Жената проговори бавно:

— Вие направихте толкова много за него, разбирам и ви благодаря… Повече от това не можеше… Разбирам… Винях целия свят, винях и себе си, и него, и Ана… Не че не е виновна и тя, но най-виновната съм аз. Не прозрях, не се намесих, омразата ме слепеше… Една майка трябва да е винаги нащрек, очите й да са широко отворени и денем, и нощем… И за щастието, и за нещастието на детето си… — Тя се вторачи в нея, бавно смъкна погледа си надолу, Елена прегради погледа й с ръка, поставила внезапно длан на корема си. Изплаши се, а никога не е била суеверна. — Когато станете майка, скоро ще е, съвсем скоро, не внушавайте на детето си, че е най-доброто и заслужава по неписано право най-доброто от живота… За толкова много неща ще трябва да внимавате! — тя преглътна. — Но вие сте умна и добра, разбрах го, вие няма да сбъркате като мен… Заслужавате го, моля се да бъдете щастлива! Убедена съм, че ще бъдете щастлива…

Жената се свлече навътре в себе си, главата й хлътна между раменете в черното на дрехата, скри очи под козирката на кърпата и направи опит да тръгне. Елена я задържа. Разкажете, след като му дадоха присъда от двайсет години… Тази присъда беше обжалвана от родителите на Жоро и на второто гражданско дело… Всички свидетели ли дадоха показания, прекъсна я Елена, изпитала внезапно угризения, че не знае нищо. И Ана? Да, да, и Ана, закима бързо с глава майката. И Ана дойде, една такава дръзка, вече омъжена, със самодоволно и щастливо лице… Аз припаднах, изнесоха ме на носилка и ме откараха в болница. Като се свестих, най се страхувах Стефан да не е научил… Научил беше, същата вечер се опитал да разбие главата си в килията. А на второто дело вече му дали смъртна присъда, той й се зарадвал като на… освобождаване… Разбирате ли?

Елена мълчеше. Ето, това е съдът на собствената съвест, мислеше тя, никой друг съд не може да бъде по-страшен от него…

Майката смъкна съвсем кърпата на очите си и отмина Елена в посока на градината. Видя я да присяда омекнала върху една от пейките и се сви на нея като юмрук, навярно плачеше. Поколеба се дали да я последва и да й каже нещо такова, от което… Такива думи нямаше. Две деца се завъртяха любопитно около нея, премериха я с очи, у, каква е дебела. Тя ги погледна с невиждащ поглед, те побягнаха. Скриха се зад една от сградите и оттам продължиха да я наблюдават. Главите им ту се подаваха, ту изчезваха зад ъгъла. Елена стоеше неподвижна и натежала, твърде объркана, срещата я бе разтърсила.

Непозната жена я бе докоснала по рамото.

— Да ви помогна? Нуждаете ли се от нещо? Да не би…

— Не, не! — бързо я отпрати Елена, жената продължи пътя си, но се обърна веднъж-два пъти, дори се забави, замислена дали не трябва да се върне.

Отмина.

Елена направи първата крачка. Като че ли пренесе само на метър огромен товар с камъни. Болката я пресече отново. Този път премина като острие през цялото й тяло и я разполови. Извика високо, не удържа вика си. И замря.

Улицата беше безлюдна.

Непознатата отдавна бе отминала. Главите на хлапетата се скриха зад ъгъла и повече не се показаха.

Майката от пейката улови вика й. Вдигна глава, видя я там, където я бе оставила. Скочи. Почти затича към нея, за да я прихване навреме.

— Не се бойте — зашептя, — не се бойте! Минава… Три деца съм родила, страшното не е в раждането… — навярно искаше да каже още нещо, което преглътна със сълзите си. — Болницата е съвсем наблизо; ще ви помогна, ще позвъня на мъжа ви… Не се бойте.

Внезапно бе забравила собствената си болка, причинена от смърт, за да помогне на жена, на която предстоеше да роди. Вече не помнеше къде я е срещала, какви са били отношенията им преди, а и това оставаше без значение. Елена се опря на ръката й. До болницата имаше няколко крачки.

Благодари и се разплака. Заплака не за себе си, а за всички майки по света, за които не раждането бе страшно, а онази тъмна неизвестност какво ще стане по-късно с децата им и с тях, къде и как ще се разминат по собствените си жизнени пътища. А трябваше да се овладее и така да прекрачи прага на болницата. Новата болка я намери неподготвена, още по-силна от първата. Елена си пое с усилие въздух, благодари още веднъж, накъсвайки въздуха от усилието да стиска зъби, и се остави в ръцете на сестрата, появила се някак изведнъж и странно забързана, без да обръща някакво внимание на мокрото й лице. Скришом от нея го избърса с длан.