Весела Люцканова
Вина за невинните (1)

I

Минаваше два.

Навярно ме бяха събудили стъпките му. Прокрадваха се забързани по пътеката, която водеше към къщата. Надигнах се от леглото. Заслушах се, познавах ги добре, бих ги различила между хиляди други. Отново не искаше да го усетим и се промъкваше като крадец в собствения си дом. Вратата проскърца едва-едва, бях я оставила отключена. Той спря за миг, затвори я тихо зад гърба си, не превъртя ключа. Пак ли щеше да излезе? В два посред нощ? Спуснах крака към студения под, напразно търсех чехлите си, изправих се боса. От дишането му в антрето, шумно и на пресекулки, потръпнах цялата. Беше тичал. Погледнах тъмното лице на Христо, спеше или се правеше, че спи. И по-добре… Пристъпих нерешително към оскъдната светлина, очертала долния ръб на вратата. Можех да изчакам да влезе в стаята си, можех да избегна срещата ни, но и в неговото притаяване отвън долових безпокойство. И не издържах. Огън ни гори нас, майките! Толкова дълго го бях чакала, толкова дълго се безпокоях за него, дни наред, нощи наред, месеци… Откакто Ана го напусна, не знаех къде ходи, с кого се среща, как живее… И продължава ли да пие, или… Неизвестността ме блъсна в гърба, отворих внезапно…

Тогава извиках.

Не бях подготвена да видя кръв. Бе избила по палтото му на петна. Ръждивокафяви, тъмнеещи на светлия плат. Мокри петна… Загледах в тях като хипнотизирана. Внезапно онемяла. Той се изплаши от вика или от погледа ми, отстъпи назад, после протегна ръка, за да ме отстрани от пътя си. Дръпнах се, порязана дълбоко, ръката му кървеше и капките се оцеждаха една след друга върху мозайката. Навярно ме е докоснал, върху белотата на нощницата ми пламна ален кръг и пак съм извикала, а викът ми е бил тревожен и наситен с ужас. Усетих Христо зад гърба си, ръцете му ме подхванаха под мишниците. Нямах вече глас, светът се срина изведнъж в босите ми крака, до тях капеше и кръвта и аз гледах големите топли матови капки, които се сливаха, растяха, заплашваха да ме удавят! И още… дълбаеха бездната между него и мен. Не можех да я прекрача. Не можех и да вдигна очи и погледна лицето му. Навярно от него струеше омраза и точно тя ме парализираше. А трябваше да направя нещо, да изтичам за бинт, да превържа ръката му, да го попитам… Не помръдвах от мястото си. Страхувах се. Не за себе си, не! И Христо не помръдваше. И той ли се страхуваше? И кога, кога се натрупа този страх в нас? От собствения ни син? От детето, което бяхме родили, отгледали и възпитали в любов към всички и с толкова много любов? Кога?

Най-сетне вдигнах очи. Успях да затисна с длан вика си. Лицето, което пресрещна погледа ми, не беше неговото! А бях приемала с болка или радост различните му лица, с които ме бе изненадвал непрекъснато през последните няколко месеца. Усетих зад гърба си стената с цялата й грапавост, студ и твърдост. Слях се с нея. Поисках да съм мъртва като нея. И никога да не съм видяла това чуждо, озверено лице на човек, неочаквано попаднал в капан само на крачка от бърлогата си.

— Прибирайте се! — изхриптя зло.

И гласът не беше неговият! Изохках високо. Все още не мислех най-лошото, то задраска дълбоко вътре в мен малко по-късно, запълзя нагоре към сърцето, впи в него зъби и нокти, предусетило първо случилото се. Неназовано още от никого, то щеше да промени живота и на трима ни. Живота ли? Христо вече го питаше:

— Ранен ли си? Бил ли си се с някого? Какво си направил, човече?

Напрегнах се цялата да чуя отговора. Надеждата ме изгаряше, а гледах в кръвта, толкова много кръв, очертала пътека, лъкатушна и огнена. Неговата кръв, нашата… И някак на зигзаг, пак ли бе пил? Той мълчеше. Мълчеше и Христо. И аз мълчах. А трябваше да му помогна, за да каже истината! Нима не бе останало нищо от онова добро, обичливо и послушно момче, което някога, свито в прегръдките ми, признаваше всяка своя лудория? И най-глупавата. И най-лошата. Не… не е възможно и сега… Пристъпих към него, без да вдигам очи, протегнах ръце, улових се здраво за спомена.

— Стефчо, да те превържа!

— Махай се! — изкрещя към мен и сам стъпи в кръвта. — Махайте се и двамата! Каквото съм направил, направил съм… И връщане няма!

Последното, което видях, бе огненият отпечатък пред прага на стаята му. И съм загубила съзнание, преди да чуя трясъка на вратата.

 

 

Свестих се в леглото. Стаята тънеше в мрак. Настолната лампа неясно очертаваше Христо, приседнал на ръба до мен. Спокойно и тихо! Потърсих и Стефан с очи. И тогава ме връхлетя…

— Къде е той? — запитах без глас, едва раздвижила пресъхналите си устни.

Мъжът ми не знаеше.

— Не успя ли да го спреш?

— Как — отвърна ми и той без глас.

Държеше очите си приведени, без капка светлина в тях. Затиснати от клепачите, тежки от вина и от обида. Приличаше на изсечена тъмна скала, силно наклонена напред, заплашваше да ме затисне. Всеки миг… Нека! Нямаше да съмне никога! Колко ли е часът, запитах и потърсих ръката му. Тя остана каменна в моята. Разтърках я с пръсти, напразно. Пуснах я. Студът й ме изгори, пропълзя към лакътя ми, вдърви го. Извърнах очи към часовника, видях стрелките му, голямата и малката, разпънати върху белия кръг с цифри. Пропуснах в себе си времето и то премина като пулсиращ ток. В едната посока, в другата. В коя от двете? Връхлетя ме отново очакването, огромно, тъмно и безнадеждно. Разтреперих се от допира до него. От стиснатите ми клепачи се оцедиха сълзи. Навярно опариха ръката на Христо, тя трепна.

— Трябваше поне да го превържа! Къде ли е отишъл?

Христо мълчеше, съсипан и отпуснал ръце между коленете си. Подкопан целият! Мъж си, исках да му извикам, направи нещо! И се съвзех. Та кой друг освен жената държи мъжката сила в ръцете си? Нали тя е белязана от раждания и смърт? Нали тя е дълбана от времето и паметта на тези преди нея? И точно тя е дарена със зрение за тези след нея? Жилава и подвластна и на дребни, и на могъщи страсти. Вечно между любовта и омразата. Непредсказуема в издръжливостта си. Възкръсваща и от мъртвите. Заради син или…

Та ние дори не знаехме още какво се е случило!

Не знаехме ли?

— Да го потърсим! — предложих тихо и властно. Пламна надежда в очите му, аз се улових за блясъка им. — Сигурно е отишъл до поликлиниката! Не е далече…

И се изправих. Изправи се и Христо. Погледна ме само за миг. Ще можеш ли? Ще мога, отвърнах без глас. Облякох се трескаво, овладях треперенето на ръцете си. Омекналите колене ме послушаха, задържах се на тях, без да падна. И защо винаги ние, майките, мислим най-лошото? Кръвта върху палтото беше неговата, неговата, неговата… И аз вместо да…

Пристъпих първа в снега, той светеше синкав и хлъзгав. Някъде виеше куче. Почти затичахме по надолнището, подгонени от воя му, на няколко пъти се подхлъзвах, ръката на Христо ме удържаше да не полетя. Яркият прозорец на дежурната стая ме теглеше като магнит…

Вътре беше тихо и бяло, пейките — самотно подредени край стените. Заплаках, нещо в мен се счупи. Христо изчезна зад една от вратите. Когато излезе, го посрещнах вече успокоена и с бистър поглед. Разбрах без думи, не е идвал. И пак без думи поехме към работническата болница. Мокрото ми лице замръзна, замръзнаха и пръстите ми, цялата се вкочаних от студ, но продължих да вървя. Трябваше да има порядък поне в действията ни, нещо да вършим и това да ни спаси. На нощното небе светеха звезди, изглеждаха премръзнали и те, заковани там вовеки веков. А тръпнещата луна, млада и заострена, им се присмиваше с двата си рога и се плъзгаше бавно към тъмната линия на сградите. Само долният етаж на болницата грееше обилно в светлина и лъхаше на уют и сигурност. При дежурната този път влязохме заедно, тя четеше книга. Остави я до оголените си колене, загледа ни неразбираща, после се усмихна. Не, никой не е идвал. Отдавна не е имала такова леко дежурство. И с нетърпение се пресегна за книгата. Измъкнахме се тихо, в коридора само се погледнахме и тръгнахме към Пирогов. А трамваите не вървяха. И улицата ни пое, бяла, безкрайна и заснежена. Щяхме ли да стигнем някога?

Човек е склонен да се самозалъгва.

— Трябваше аз да го превържа! — изохках отново.

Христо не отвърна. Просто вървяхме един до друг. Колко време, не знаехме. Вече виждахме в далечината крехкия тъмен силует на сградата. И двамата никога не бяхме влизали в нея. Приближихме я, спряхме нерешително пред вратата, дълго трихме ръце, дълго отупвахме и крака. Около устните ни имаше скреж.

Милиционерът ни погледна със съчувствие.

— Със сина ни се случи нещастие… — отрони мъчително Христо.

Не ни спря, пропусна ни; изглежда, отчаянието е било изписано не само по лицата ни. А още от фоайето ни пое хаосът и ни обърка. Забързани сестри в бели престилки сновяха напред и назад. Пред строгите затворени врати чакаха млади хора. Тласкана от санитар, край нас безшумно се плъзна количка, а на нея лежеше мъж със синкави оттенъци по лицето и затворени очи. Мъртъв ли е, изплашена се притиснах към Христо. И заплаках открито. Една възрастна жена ме улови за лакътя.

— Кураж, другарко! Тук помагат на всички.

На всички ли, заклатих отчаяно глава. Христо ме остави на грижите й, изчезна някъде, напразно се опитвах да проследя къде влиза и откъде излиза. Жената до мен нещо говореше. Бе успяла да ме примъкне до една от пейките, да ме принуди да седна и да я слушам. Гласът й ромолеше, все едно какво ми казваше, ласката в гласа й бавно ме успокояваше. Бях попаднала като че ли в кладенец, а от високото едно добро лице ми напомняше, че мога да се измъкна от него. И ми казваше как.

— Защо си тук, майчице, за син ли, за щерка ли?

— За син — отвърнах на усмивката й, тя неочаквано ме стопли. — За син. Щерките са добре…

Христо изникна внезапно от ъгъла на коридора. Скочих на крака, тръгнах към него, забравих за жената. Погледнах го и разбрах, не е идвал и тук. Тогава? По-бързо към къщи, по-бързо! Никой от нас не отрони и дума, но и двамата мислехме, че той ни чака у дома и ние напразно сме загубили толкова много време. Надеждата ни подгони по улицата, по-бързо, по-бързо! Вятърът затласка гърбовете ни, а умората препъваше крачките ни.

 

 

И вкъщи го нямаше.

А бе идвал, идвал бе…

Стаята му ни заслепи преобърната. Захвърленото окървавено палто лежеше на пода, свито на топка. Гардеробът зееше с отворени врати, липсваха някои от дрехите му. Измъкнати бяха и нещата изпод леглото, кървав отпечатък от обувката му личеше и върху тях. И върху чаршафите имаше кръв, навярно бе полегнал за миг или два, колкото да ги бележи с кървавия си знак, изморен от лудешкото търсене на нещо, което едва ли е намерил. Чекмеджето на масата, стоварено върху нея, бе празно и с отчупени ръбчета, а съдържанието му — изсипано на пода, там държеше документите си. Христо коленичи и зарови пръсти в бележници, книжки, снимки, записки; документите ги нямаше. Вдигна очи към мен, в тях прочетох, че синът ни е тръгнал към собствената си гибел. И че е виновен и е побягнал, подгонен от собствената си вина. И че за него, а и за нас няма вече никаква надежда. Никаква…

Не е ли вината му и наша, нали ние го бяхме създали? Това бе последното, което ме изгори, преди да се свестя отново в леглото си. И преди да видя празните, далечни очи на Христо.

— Навярно ще дойдат… всеки момент!

Не попитах кои, знаех. И аз ги чаках още от мига, в който се върнах отново в съзнание. Щяха да дойдат… веднага, след час, с утрото… след седмина… Щяха да дойдат, а ние да ги чакаме тук, изтръпнали от неизвестното и от очакването, отчаяни и молещи се земята да се отвори и ни погълне, преди да са ни смазали вината или срамът…

— Може би най-добре ще бъде… да отида сам? — не издържа мълчанието ми Христо и явно бе го решил.

— Моля те, недей! Да помислим… — седнах в леглото и се улових за рамото му. Исках да го задържа, знаех, че няма да успея. Той се освободи от ръцете ми и се изправи тежко, целият му скелет проскърца от тежестта на тялото и от онова, което бе решил окончателно и без мен.

— Трябва! — каза тихо и се олюля, както се бе изправил, загубил за миг равновесие.

— Недей! — обгърнах кръста му. — Моля те! Син ни е, да помислим най-напред! Та ние не знаем дори какво е направил?

— Не знаем ли?

И двамата мислехме за Ана. И двамата едно и също. От което и на двамата ни причерняваше.

— Какво да мислим сега? — избухна внезапно той. — Трябвало е… преди. Сега… какво? Има само един изход…

Изхода го знаехме. Той бе събрал повече сила и го бе назовал, на мен не ми достигаше въздух. Давех се отново. Леглото се залюля наляво-надясно, после вихрено се завъртя и започна да потъва, навярно отново съм загубила съзнание. Когато дойдох на себе си, уплашените очи на Христо търсеха разум в моите, а аз погледнах открито в уголемените му от страх зеници, погълнали цялата синева на ирисите. И те ми се сториха чужди, враждебни, погубващи ме и стиснах клепачи, позовавайки мрака на безпаметството. Исках да отхвърля случилото се като сън, като кошмар, който изчезва с пробуждането. Не можеше да бъде действителност! Към мен вече тичаше Стефан, такъв, какъвто го помнех от детството му, малчуган в къси панталонки, с драскотини по коленете и издължени цепнатини, през които искри син пламък.

Тогава започна да звъни, звънецът на външната врата.

Отворих ужасена очи. Спогледахме се.

Ръката ми задържа ръката на Христо. Той се улови за моята като за спасение. Стискаше я така, че изпитвах болка. Чакаше. И аз чаках. Никой от нас не посмя да каже на другия: отвори! В очите и на двама ни имаше само уплаха — идват! Христо пръв вдигна очи към часовника. Пусна ръката ми и тръгна към вратата, а аз, примирена, тръпнеща, молеща се за някакво чудо, затворих очи и исках вече да съм мъртва…

 

 

Нещастието влезе в нашия дом заедно с Ана. Той я наричаше Ани и когато изчуруликваше името й и я гледаше със своите невинно сини, неземно влюбени, всеотдайни очи, като че ли забиваше нож право в сърцето ми и от раната изтичаше цялата ми кръв, отровена и зелена на цвят. Защо не я харесах още от първото й прекрачване на нашия праг? Бях погледнала над нея и бях видяла само лицето на Стефан, огряно от щастие и лудост, толкова много щастие и толкова много лудост, че не можеше да бъде на добро. А чак след това я видях и нея, обикновеното осемнайсетгодишно момиченце с най-обикновеното лице, което можеш да отминеш на всеки ъгъл, с най-обикновеното тяло под дрехите, облечено скромно, без претенции и без блясък, просто едно осемнайсетгодишно тяло и едно осемнайсетгодишно лице, просто младо и нищо повече. С какво бе предизвикало лудостта и щастието върху лицето на Стефан? Тя беше първото момиче, което прекрачваше нашия праг, и първото момиче, което Стефан ни представи като своя приятелка, а това можеше да означава… всичко. Видя ли той неодобрението в очите ми? Едва ли… Твърде заслепен, за да види и усети каквото и да било, той й търсеше най-удобното място, за да седне, поглади с длан Дамаската на дивана, върху който я постави, подреди възглавниците зад гърба й, Ана се отпусна на тях и се усмихна, а той се завъртя отново около нея, сочейки ми я като най-прекрасното създание на земята, дошло да ощастливи дома ни. Тя се смущаваше от мълчанието ми и от приковаващия ми поглед, а аз още тогава се измъчих да проумея защо сърцето ми отказа да я приеме и приласкае. Двете ни дъщери бяха отдавна омъжени и с напускането им ни бяха напуснали и нежността, и цялата атмосфера на смях и безгрижие, която създаваха те. Душата ми копнееше за топло момичешко присъствие, което да запълни зейналата пустота, твърде често споменавах пред Стефан, че искам да се ожени, че му е време, тогава бе на двайсет и три и изкарваше добре. Страхувах се за него да не се увлече по мъжки компании и лесни момичета, исках да се влюби, исках да свие гнездо, исках да има деца, които да запълнят дните и нощите ми от край до край без мисъл за наближаващата старост, която не отминава никоя жена, прехвърлила петдесетте. А и Христо копнееше за същото, целият му живот бе минал в труд и сега безделието го съсипваше бавно, постепенно, ден след ден, чудеше се какво да прави с времето си и с все още здравото си тяло, освободено от мината, която бе изцеждала мъжката му сила през всичките му ония силни мъжки години.

Бях погледнала и към него.

Видях същото обожание в очите му, одобряваше избора на Стефан. А аз настръхнах още повече, бързият му кос поглед към мен ме накара да скрия настръхването под кожата, да овладея лицето си, да намеря усмивка за собственото си нещастие и да му протегна ръка, да насиля гласа в гърлото си, който да изрече:

— Добре дошла! Драго ми е…

Те не останаха дълго двамата, бързаха да тръгнат нанякъде, не разбрах точно къде отиваха и имаше ли някакво значение, движех се като насън и думите им преминаваха през мен, без да оставят следа, но след като излязоха, Христо гневно се нахвърли върху ми. Само това липсваше!

— Ти какво, царкиня ли очакваше за сина си?

Само преглътнах. И повдигнах рамене.

— Не мога да ви разбера вас, жените… — започна да се разхожда нервно напред и назад из стаята. — Нали съм те чувал как му казваше, а сега… Момиче като момиче… изглежда скромно, прибрано, добро… Какво не му хареса?

Можех ли да му обясня на него, който толкова добре ме познаваше, с който бяхме делили повече от тридесет и пет години и недоимъка, и богатството, и грижата, и радостта, и всяка тревога, и всяко безсъние, и всеки празник, с какво не ми харесва момичето? И къде и как се роди у мен тази думичка нещастие, и убеждението, че момичето го мъкне със себе си и ще ни повлече и нас, всичките, във водовъртежа му и че измъкване няма да има, че ние ще тръгнем като слепци подире му, в началото Стефан, а след Стефан и ние? Защо, исках и сама да си отговоря, а и на него да отговоря…

— И да не си посмяла пред Стефчо… — продължи да нарежда Христо, — не виждаш ли, че целият е хлътнал… Никога няма да ти прости. Не искаш и него да го загубим, нали?

Наведох глава. Съгласих се. Дъщерите ми липсваха, но аз знаех още от раждането им, че те един ден ще ни напуснат, така е било и така щеше да бъде, всяка от тях да тръгне по пътя на мъжа си и с него да гради дом другаде, докато синът… синът… Господи, колко дълго го бях чакала! И каква болка ми бе причинило неговото раждане, едва не умрях тогава. И какво безмерно щастие, когато го вдигнаха високо над разкъсаното ми полумъртво тяло, над замъглените ми от болка очи с вика: „Момче! Честито!“

 

 

Бях млада тогава и бях глупава. И всеотдайна бях. Но не само заради Христо го бях чакала толкова дълго това момче. И заради себе си. Жената трябва да роди поне един син през своя живот. За да помни винаги, че тя е, която създава и мъжете, за да възвърне загубеното си самочувствие, за да забрави преглъщаните през годините огорчения. И да се изправи силна след това и да продължи.

Колко много се промених след раждането на Стефан! Всички го забелязаха. Христо бе щастлив не толкова от идването на бял свят на сина ни, а от моето ново подмладено аз, което изпълни стаите с песни, с топъл, извиращ от най-дълбокото в сърцето ми смях, от нежността, която усети отново в пръстите ми, от излъчващите ми само обич очи, от новата ми походка, от атмосферата на щастие, която създадох около него. Така бе много дълго, после нещо го разтревожи. И все по-често очите му следяха как се движа из къщата, как поемам сина ни и се забравям над него, как двете ни момичета, едното на пет, другото на осем, се свиват умърлушени в някой от ъглите и стават все по-мълчаливи. Не ме упрекна, а като че ли насочи усилията си към тях. Стефан растеше с часове, бързо се научи да ходи, бързо се научи да говори и още по-бързо се научи да изисква от всички ни обич, внимание, изпълняване на всяко от желанията му. Голямата ни дъщеря, Светла, се разбунтува първа. Тя не се втурваше към него, когато паднеше, а само гледаше към мен как захвърлям каквото и да правех в момента и се впусках да го взема в прегръдките си. Какво разчитах в очите й тогава? Завист? Омраза? Презрение? Какво? Наведена над разплаканото лице на сина си, нямах време да се замисля. Един ден и Христо не издържа:

— Ти забравяш, че имаме още две деца…

— Но те са големи! — изненадах се аз. — И не се нуждаят толкова много от мен. По-скоро аз се нуждая…

— Лъжеш се — поклати загрижено глава. — Те винаги ще се нуждаят от обичта ни. И нали не искаш и двете да намразят братчето си? Един ден ние ще си отидем, те ще останат тримата и трябва да живеят в разбирателство…

— Да — съгласих се с него.

Казах да, но не се опомних веднага, не поделих обичта си поравно между тримата, само някак потулих влудяващата си обич към Стефан от наблюдаващите ме очи на Христо и двете ни дъщери, те не ме изпускаха нито за миг. Светла отказваше да ми помага, оправдаваше се все с уроците си в училище. Не виждах нищо тревожно в това. По-малката, Рая, с неохота отиваше за мляко в близкия магазин и се бавеше, докато започнех да я викам от балкона, и тя, закачила мрежата с бутилките мляко на някоя от оградите, се обаждаше неохотно и бавно залюляваше стъпки към дома. Понякога я молех да разходи детето, тя не отказваше направо, улавяше ръчичката му и го потегляше зад себе си, а още зад входната врата я чувах как недоволствува, че Стефан ходи бавно, че се заплесва, че непрекъснато й задава въпроси.

Не се опомних и в деня, когато тя го бе забравила в една от градините, просто се върна без него, а аз хукнах като луда да го търся, и Христо измъкнах от мината, и всички съседи вдигнах на крак, и чак след като го намерихме, застанах пред Рая, готова да я ударя, но Христо ме изпревари, улови ръката ми и ме отмъкна насила в кухнята. И се опита отново да ми отвори очите: Светла и Рая не обичаха братчето си и нямаше да го обикнат, ако аз продължавам така. Как, запитах, нали и те са мои деца, а той ми отвърна, че с тях съм се държала като мащеха, че не са малки, че виждат разликата, че… По-късно се затворих само с Рая в стаята и я заразпитвах защо е забравила братчето, а тя се разрева, притисна се у мен и нещо забърбори през сълзи, от което нищо не разбрах, но повече не го поверих на нея, въпреки че сама предлагаше. Сама излизах, сама отговарях търпеливо на въпросите му, обяснявах му като на голям човек. Имаше един такъв дълъг период на „какво е това?“, последван от хилядите негови защо, но можех ли да се подразня? Гордеех се, че пита за неща, които още не познава и не е докоснал с пръстчетата си, че е някак очарован от непознатото и очаква изчерпателни отговори. Бях щастлива само със Стефан, далече от очите на другите. А Светла и Рая като че ли се съюзиха срещу него и мен, разменяха си иронични погледи зад гърба ми, хващала съм ги и да си намигат, внезапно обърнала се към тях, улавях ги и без да искам, избухвах и вдигах ръка, а те обидени побягваха. И все по-често изчезваха двете, докато се завърнеше баща им от работа. С него беше различно, Христо бръкваше бавно в джоба си, в който криеше лакомства и за тримата. Първо подаваше на Светла, после на Рая, те двете замръзваха в очакване на третото подаване… към Стефан. Вглеждаха се в ръката на Христо, изпреварваха сина ни, грабваха определеното за него, претегляха го в дланите си, прехвърляха си го, като че ли да се уверят, че е точно като тяхното, и когато Стефан неудържимо писнеше, подаваха му го със снизхождение: яж, малкия! Побеснявах, и от тях ли трябваше да го браня? Ожесточавах им се. А се нахвърлях и срещу Христо, как позволява, защо търпи, вместо да ги плесне и двете. Той само се смееше, остави ги, деца са още! Много си строга към тях, не бива…

После в леглото дълго и галено ме хокаше, че повече така не може, че трябва да ги върна и двете към себе си и те отново да ми се доверят, а аз се затварях като в черупка, мълчах, мълчах, не се съгласявах с него и все повече се обричах на сина ни.

— Той е момче — продължаваше Христо. — Него прекалено го глезиш… Така не си се отнасяла нито със Светла, нито с Рая…

— Не съм — не издържах в гнева си, — но те са момичета…

— И точно затова се нуждаят повече от нежност, а Стефан трябва да се държи изкъсо… Ще става мъж!

— Ще стане… някой ден. Сега е дете! И какво да правя, след като вие и тримата сте прекалено строги към него? Няма още и четири години…

— Слушай! — избухваше накрая и Христо и ние почти се скарвахме, за да си обърнем гръб в леглото. — Ако не се опомниш, ще берем горчиви плодове някой ден!

 

 

Горчиви плодове? Защо изведнъж си спомних тия думи на Христо, казани толкова отдавна и повтаряни съвсем пестеливо през годините? Той много бавно и много предпазливо отиваше сега към вратата, за да отвори на позвъняването. Заслушана в стъпките му, аз стисках очи и чаках, притаила дъх, притаила и небиещото в гърдите ми сърце. Те ли идваха? През останалата отворена врата на стаята нахлуваше студ и отново се вкочанясвах, трепереха не само ръцете ми, а и цялото ми тяло, свито под одеялото като в утроба. Когато най-сетне Христо се върна сам, той приседна на ръба на леглото. Постави тежката си ръка върху треперещото одеяло, но извърна очи настрани и потули въздишката си.

— Съседката — рече. — Свършила олиото. Дадох й. Пита за теб.

— Какво й каза? Да не е усетила нещо?

— Че не си добре пак със сърцето…

Набра кураж и ме погледна. За миг очите ни потънаха едни в други, неговите съвсем угаснали, изпълнени с пепел, а моите… Но той издържа и съвсем тихо и внимателно прошепна:

— По-добре е да отидем сами и…

— Не! — улових ръката му, вкопчих се цялата в нея и така съм го дръпнала, че падна отгоре ми. Повече не го пуснах. И не му позволих да продължи. Само стисках здраво ръката му, а пръстите ми този път бяха по-силни от неговите…

Той не се предаде, някак много бавно изрече:

— Когато видяхме палтото му цялото в кръв и хукнахме да го търсим по поликлиники и болници, изплашени, че е ранен тежко… по-добре той да е на мястото на…

— Не! — изкрещях. — Той поне е жив! Жив! — и се разплаках така неудържимо, за първи път истински през тази тежка нощ и това ужасяващо утро. Сърцето, скочило в гърлото ми, ме давеше и не можех да си поема въздух.

— Жив! — изхриптя Христо. — По-добре да беше…

Тогава аз затиснах с длан устата му, затиснах я силно, а тя се затопли от дъха му и от още нещо лепкаво и топло, което пропълзя по пръстите ми. Разпуканите му от напрежение устни кървяха и ги обагряха. Погледнах ги и изкрещях.

 

 

Идвах в мрака на себе си и бях млада. И още бях щастлива. Сънувах ли? Около мен се смееше Стефан. И цялото пространство бе изпълнено с детския му щастлив смях… Трептеше и въздухът… И слънцето, което светеше в зениците му… После… смехът му вече не бе детски, но той пак изпълваше цялото пространство около мен. Не бях щастлива. Нещо ми пречеше да бъда. Някаква ръжда, полепнала по кожата, по сетивата. Продължавах ли да сънувам? Да не се чувствувам добре от щастливия смях на Стефан? Защо? Пробуждах ли се? Неговият смях се сливаше с друг млад смях, те се догонваха, настигаха, боричкаха и отново се разделяха, за да зазвучат поотделно, единият по-дрезгав, по-плътен, другият — въздушен, крехък като докосване до кристал или като разпиляване на стъклени топчета по асфалта. А аз, в центъра на този смях, се топях като снежен човек и се превръщах бавно в кална локвичка. Защо? Нали синът ми бе щастлив, нали той се смееше с оня свой безгрижен смях от детството, който нищо не можеше да помрачи? Нищо ли? Изведнъж… тишина. Злокобна, тежка, вещаеща… Глупости! И тишината се взривяваше от гръмките звуци на тяхното радио и напразно се напрягах да чуя какво покриват те; любовна игра, плач, смях, укори или безмерно щастие, до което не искаха никой да се докосва. Колко ревниво пазеха своя свят Стефан и Ана! А преди… Нима с нещо се бях издала? Никога през живота си не съм била толкова лицемерна, никога не бях се усмихвала, когато ми се плачеше, никога не бях демонстрирала обич, когато бях изпълнена с омраза, както през тия месеци, в които той я доведе вкъщи, за да заживеят заедно… Къде бях сбъркала? Кога? Може би само в първия ден, когато…

 

 

— Ани ще остане у дома! — бе казал категорично тогава. — Ние ще се оженим.

Аз мълчах. Тя чакаше до рамото му. Не гледаше в мен.

— Вече две години сме заедно — продължи Стефан не така уверено, той добре ме познаваше. — Няма по-добро, по-умно, по-всеотдайно момиче. Не мога без нея…

Той хвърли в лицето ми най-неоспоримия си коз. А аз го знаех. Знаех, че не може без нея. И точно това ме плашеше, че той не може без нея… А тя? Погледнах я, все още се взираше някъде встрани и чакаше. Толкова обикновена, като сива полска мишчица! Незабележима, бледа, попрегърбена до него, се губеше. А може би тя му е нужна такава? Не… заслужаваше нещо много по-добро. Моят син! Добрият ми син! Плачеше ми се, но предусещах, че каквото и да кажа, той няма да ме чуе, ще я хване за ръка и просто ще я отведе… другаде. И аз ще остана и без него.

— Кога ще се ожените? — успях само да попитам.

Стефан се поколеба, хвърли бърз поглед към нея, после още по-бързо се надвеси над мен:

— Щом се върне баща й, ще направим сватбата. Той е на работа в Коми. Някъде през септември…

— Сега е април — казах аз и допълних, без да се замислям: — Ти имаш две сестри, и двете отидоха да живеят другаде, но след като бяха подписали.

Навярно тонът ми е бил ужасен. Строг. Неприязнен. Суров. Или кой го знае какъв, но Стефан се наежи. Не оцених веднага това, а продължих дръзко:

— Щом тя е толкова добра, колкото казваш, и толкова порядъчна, бихте могли малко да почакате. Докато подпишете.

— Сега времената са други. Ние сме решили и не виждам причина, за да чакаме…

— А какво трябва да казвам на съседите? На роднините? На приятелите ти?

— Истината, естествено! — засмя се той. — Нямаме причини да се срамуваме. Ще подпишем, щом се върне баща й.

— Подпишете сега! — не отстъпих и аз. — А като дойде баща й, ще направим само сватбата.

— Ех, мамо — разсмя се още по-силно и неочаквано Стефан с онзи негов, покорявал ме винаги смях, омекнах внезапно и той го разбра, — не очаквах да си толкова старомодна!

И за да не ме засегнат думите му, ги изпревари, като метна небрежно ръка през раменете ми, а вече гледаше над мен и лицето му пак се променяше. Без да се обръщам, знаех, че е влязъл Христо и е разперил широко ръце към Ана. Точно така беше.

— Настанявайте се! — навеждаше се към нея, за да вземе огромната чанта от ръцете й, която не бе посмяла да пусне дори на пода. — Другото е формалност. Щом сте решили… Това е важното!

— Не мислеше така нито за мен, нито за дъщерите си! — изстрелях в гърба му, той се огъна под тежестта на чантата или на думите ми, но не се обърна, а я поведе към стаята на Стефан, като че ли тя и сама не я знаеше. Малко ли пъти се бяха затваряли там и радиото поглъщаше всеки звук от гласовете и смеха им, от ласките им, толкова продължителни и ненаситни. Да не би пък…

Погледнах към Стефан, той разбра въпроса ми и без думи и поклати отрицателно глава.

Тогава отново набрах кураж, бяхме само двамата, и изтърсих:

— И Жоро не я харесва! — и не свалих очите си от него.

— Зная!

Бях улучила, Стефан помръкна. Помръкването му продължи по-дълго, значи… още държеше на него, и то много, и то въпреки нея. Зарадвах се.

— Но аз ще се женя за нея, нали? Не той. И запомни, дори целият свят да не я харесва, за мен тя е…

— Да, да, най-добрата, най-умната, най-хубавата! — казах злъчно. — Дано един ден прогледнеш! И какво толкова порядъчно има в нея, щом идва по този начин в къщата ни?

— Мамо! — Стефан можеше и да ме удари. Усетих го и се дръпнах назад. Исках невъзможното. Сляп бе той, глух бе, изпълнен с нея до върховете на ноктите си, и нищо друго нямаше значение освен тя. И на мен не ми оставаше нищо друго, освен да я приема. И да се правя, че я харесвам. И дори, че я обичам. След като той не можеше без нея, а аз не можех без него.

Бях го разбрала много отдавна.

Веднъж се бяхме разделяли. И още веднъж, но много по-късно. Христо бе отвел Стефан на село при родителите си, оправда се с тежкия пубертет на Светла. Ожесточена срещу мен, срещу него, срещу целия свят, тя изпращаше стрели, напоени със злъч, които улучваха всеки. И раняваха. И причиняваха сълзи и недоумение. Неуязвена оставах единствено аз. Защото мъката по Стефан ме поболя. И бе толкова силна, че не усещах нищо друго. И толкова видима за всички около мен, че именно Светла настоя пред баща си да върне Стефан. И Рая я подкрепи. Тогава за първи път и в очите на двете се сблъсках със съжалението им. Те вече знаеха, че съм обречена. И един ден ще платя. С най-високата цена за една майка.

Затова ли побързаха да се омъжат, преди да са навършили осемнайсет? И едната да се запилее толкова далече, а другата почти да не идва вкъщи? И да ме накажат?

Наказали ли ме бяха? Наказва истински само онзи, когото обичаш най-силно. Отдадена изцяло на Стефан, аз достигнах до същото — че не мога да се боря нито за него, нито за обичта му, че той е неуязвим и далечен, и пак по интуиция, не по разум, ме връхлетя внезапно предчувствието за нещастие, което крие всяко голямо и всеотдайно чувство към един-единствен човек. И ако той се окаже недостоен, ще хвръкнеш взривен във въздуха. И не само ти, а и всички свързани с теб, които те обичат…

Как можех да спася сина си? Как можех да го опазя? Гневът ми към Ана набъбваше, омразата втасваше в зениците ми и чакаше своя час. Признавах, че тя е по-силната. Но днес. А утре?

Мятах се в нощите, бдях през деня, като претеглях всяка своя дума, внимавах за всеки свой жест, дори за всяка своя мисъл, която биха издали очите ми. Държах ги приведени. А как се живее така? Кажете ми!

Аз и този негов приятел Жоро не го обичах.

А израснаха заедно от деца. Играеха непрестанно в нашия двор или в техния, на улиците или в близките градинки. Бяха и от една банда. Гледала съм ги дълго от балкона как не се отлепят един от друг, колко им е трудно да се разделят дори за краткото време за обяда или вечерята, нетърпението на сина ми да изскочи по-бързо навън ме обиждаше. Сравнявах ги, без да искам. Жоро изглеждаше по-високият, по-умният, а и по-находчивият в игрите и оттам и по-търсеният. Трудно е за една майка да признае това, но щом го е признала, то е истината. Макар че боли от нея. Исках да проумея магнетизма у Жоро, за да го неутрализирам, и не можех. Той събираше около себе си децата без всякакво усилие. И без да го изисква от тях, те го избираха за свой водач, на когото тайно подражаваха. Хващала съм го и Стефан пред огледалото да стои като Жоро, небрежно пъхнал ръце в джобовете и с онова негово изражение върху лицето без усмивка, а усмихнато цялото. И после да закрачи към приятеля си като него нехайно, отпускайки тяло ту на единия крак, ту на другия. Понякога успяваше дотолкова да се вживее, че да ги объркам в тъмното. И на мен пак не ми оставаше нищо друго, освен да прилаская чуждото момче, да отворя вратите на дома си за него, за да влезе и синът ми, неговият най-предан роб, с когото оня можеше да постигне каквото си поиска. А аз не можех. Моето време още тогава бе свършило. Влиянието на Жоро бе толкова силно, че Стефан почти не се задържаше вкъщи, все тичаше нанякъде с него. Напразно се опитвах да го заключвам в прегръдките си, той се измъкваше от тях, щом чуеше пронизителния индиански вик на Жоро, и те отново се запиляваха двамата. Ходеха все около реката, Жоро го научи да плува и за Стефан плуването се оказа страст, с която не искаше да се раздели. А един ден си дойде посинял, треперещ и изплашен до смърт, едва не се удавил. Спасил го Жоро, който го водеше и стоеше като виновен малко по-настрани. Забраних му да влиза във водата, Стефан се засмя. Ще се науча да плувам като него, дори по-добре, за да мога и аз един ден да го спася. Бях го погледнала с недоумение, нещо в лицето му ме сепна. Завиждаше ли на приятеля си, че го превъзхожда? Или просто искаше да го догони, да стане добър като него и дори по-добър? Само че нямаше игра, в която Стефан да е по-добрият, и аз го открих първа и се изплаших. А после забелязах, че и Стефан се дразни от същото, но умело го прикрива. И още нещо забелязах, все още виждах през него като през стъкло. Стефан ревнуваше. Имаше ли с тях и други деца, все така правеше, че да ги отстрани. Обичаше да седят само двамата, скрити зад храсти или барака, и там да се спотайват, да люпят семки в краката си и да си говорят с часове. За какво, питах понякога, стаила тревогата си, след като твърде дълго го бях чакала. За какво, търсех път към сърцето му. Стефан дълбокомислено ми отговаряше с думите на Жоро — за живота, мамо. А какво бе животът за тях? Едно безкрайно скитане из местностите на градчето, поставяне капани за птиците, ловене на риба, плуване, чакане пред входа на мината излизането на бащите им, мятане на прашки по дърветата, игра на апаши и стражари — някаква лудост, празник, който не свършваше. Остави го, шепнеше Христо, сега му е времето, скоро ще тръгне на училище. И аз се предавах. Често Стефан водеше Жоро вкъщи, но внимаваше да ме няма, влизаха на пръсти, вмъкваха се в кухнята, режеха си дебели филии хляб, мажеха ги с масло и мармалад, излапваха ги набързо и оставяха след себе си следи от босите си крака по пода, много трохи и петна по покривката. И аз изливах яростта си в коритото, в което перях вечно продраните му ризки, скъсаните от качването по дърветата панталони, изцапаните от пръстите и на двамата покривки. Петната от маслото не излизаха.

Жоро бе единствено дете. Ходеше и по-добре облечен, и повече играчки имаше, и спеше сам, в отделна стая. А Стефан делеше стая със сестрите си, те не му прощаваха нищо, нощем го измъчваха. Често търсеше убежище в нашето легло, с мъка го отпращах обратно. Намирала съм го на балкона, свил глава между коленете си и така прекарал нощта. Или пък в кухнята, събрал няколко стола и опънал се върху тях. Бихме могли да сложим там кревата му, но понякога баща му се връщаше посред нощ от мината, смените му бяха различни, а и често работеха извънредно и щеше да го буди шумът от стъпките му, тежката струя вода, с която се миеше дълго, и потракването на приборите, докато се храни. Знаех, че иска самостоятелна стая. И още — че се отдалечава от мен, усетил омразата на сестрите си. Пред тях не ми позволяваше да го докосна дори по косата. Отвръщаше ми грубо. Ако имахме още една стая… Но поне футболна топка като на Жоро можехме да му купим. Той се заглеждаше по нея, въпреки че все двамата я ритаха. Искаш ли такава, питах го, а той махваше с ръка, една стига, ние не можем да си го позволим. Защо да не можем, казвах му и ми се доплакваше, искаш ли, и ще я имаш. Но тогава ще трябва да купите и костюмчето за Светла, което тя си харесва, а и за Рая поне китара, иначе… Искаше да ги умилостиви ли? И веднага добавяше: моята топка да е по-голяма и по-хубава от Жоровата! Когато Христо един ден донесе и костюмчето за Светла, и китарата за Рая, и топката за него, същата като на Жоро, той не я докосна, преживя го едва ли не като бедствие, а баща му дълго се оправдава, че само такива се продавали по магазините, ходил и до окръжния град, но Стефан побягна, без да го изслуша. Продължиха да играят с топката на Жоро и чак когато тя се спука, Стефан извади своята и го видях щастлив.

Аз ли не разбирах сина си? Аз ли не усещах тайната, дълбоко скривана, завист към добродушното, едро и лъчезарно момче, което Стефан искаше да превъзхожда на всяка цена? Как можех да го харесвам тогава? И как можех да поощрявам приятелството им? Канех се да го запиша в друго училище, само че те двамата ме изпревариха и се оказаха неочаквано в един клас. И седнаха на един чин. Тревогата сви отново сърцето ми, ами ако и в учението Жоро се окажеше по-добрият? Стефан залегна над учебниците и точно тук, в учението, изведнъж осъзнах, че за първи път в нещо надмина приятеля си. И се успокоих. Станах по-снизходителна към Жоро. Казвах на Стефан да му помага и той му помагаше с охота. Учеха заедно вкъщи. Стефан беше щастлив. А и аз. Щом влезеха, двамата окупираха кухнята и дъщерите ми не можеха да се доберат до нея, не ме допускаха и мен, но аз не настоявах, движех се на пръсти, прислонявах се до вратата, за да се опия от тихия, прилежен глас на сина си, който държеше грубата ръка на Жоро и го учеше да пише. Още едно ченгелче, още едно… И най-сетне Стефан бе по-големият, по-силният, по-умният и Жоро му се подчиняваше. Най-сетне се установяваше някакво трайно, стабилно равновесие в отношенията им, Стефан стана неочаквано още по-щастлив, а и ние с него… Но докога? Мечтаехме вечер с мъжа ми и трите ни деца да завършат висше образование и да се подредят добре. Само че Светла ни изненада, в последния клас на гимназията се омъжи, без дори да ни каже, просто доведе вкъщи мъжа си и ни съобщи, че заминават надолу, по Родопите, заедно. Заседнаха едва в Смолян, направиха си там къща и останаха. Заловиха се и двамата на работа, народиха деца, заживяха добре и като че ли най-сетне тя ми прости, защото писмата й бяха живи и наситени с хумор, не се оплакваше вече от нищо, надсмиваше се над неудачите си, споделяше радостите си и накрая не забравяше и по един поздрав за малкия. А Рая се затвори след нейното заминаване в себе си, някак настрани от нас, и когато завърши, също не пожела да продължи, а се омъжи и избяга в София.

По-късно и ние се преместихме.

Ето го спасението, казах си тогава, разстоянието ще сложи точка на приятелството, аз не успях. Прекалено далече остана малкото миньорско градче с красивите заоблени хълмове, с тежката река, която ги обгръщаше в ниското, със съборените гнезда и хлапашките лудории. Въздъхнах с облекчение. Стефан възмъжаваше. Можеше да запише каквото поиска. Той сам предпочете техникума. Бяхме разочаровани. Влечеше го техниката, дълго оставаше в класните стаи и учебните кабинети по физика. Не завърза нови приятелства. Не водеше никого вкъщи. Нямах много време, работех в близката детска градина, след края на работното време тичах у дома, вмъквах се в стаята му, най-сетне имаше своя, той се навеждаше прекалено съсредоточено над учебниците и като че ли пред очите ми захлопваше врата.

Докато един ден заварих там… Жоро.

Знаех, че му липсва. Знаех…

Сърцето ми замлъкна изведнъж, а после се разбесня. Те и двамата приеха вцепенението ми като радостно вълнение. Можех ли да отрека? Прегърнах Жоро, главата му стърчеше над моята, бе израснал и той. И аз отново се изплаших. Бяха вече в онази трудна възраст, когато момичетата откъсват дългите им томителни погледи, събуждат копнежа им по тях, предизвикват ги да откъснат ябълката на Ева. А можеха да се пристрастят и към цигарите или към пиенето. Или към всичко заедно. Въртях се все около тях, те ме отпъждаха като някога, издебваха отсъствията ми, отбягваха ме. Имаха тайни, в които не ме допускаха. И пак оставах извън юношеството им, както някога… извън детството им. Все заради Жоро.

Двамата започнаха да закъсняват.

Един ден разгледах внимателно снимката на Жоро, поставена в рамка на бюрото на сина ми. Привлякоха ме внезапно някак присвитите присмехулно очи наболият мъх над красиво очертаната уста, високо изрязаното чело под тъмните, свободно разпилени коси. Това негово лице задържаше погледа като магнит. За кого бе заплаха? Можеше ли да бъде заплаха за някого? За мен? За Стефан? Или за някое подрастващо девойче, което вече се преобръщаше неспокойно в чаршафите, без да може да заспи? И не беше ли точно това девойче избраното от Стефан? Нямаше отговор.

Христо се сепна от закъсненията им.

Бурята не закъсня. Разрази се при първия им сериозен разговор. Опитаха се да разговарят като мъже и аз се притисках към стената, останала незабелязана и от двамата. Стефан се срамуваше от баща си, държеше очите си приведени, а по все още по детски очертаните му страни пълзеше издайническа червенина. Защо не се въздържах тогава, а се намесих, защо?

— Той възприема най-добре от своя учител Жоро — подхвърлих внезапно и онемях под стрелналия ме косо поглед на сина ми. В него видях падането на бариера. Окончателна. Между двама ни.

Напуснах стаята.

Вече нямаше закъснения, Стефан се заключваше в стаята си. Никъде не ходеше и никой не идваше при него. Скарали ли се бяха с Жоро? Разкрих загадката, когато късно една вечер, прибирайки се от сестра ми, видях Жоро с момиче. Прислонени до една от оградите, той нещо му говореше, а смехът на момичето, кръгъл като топка, се търкаляше по надолнището на улицата. Както носех пълните мрежи, заковах се на място. Гледах лицето на момичето в кръга светлина от уличната лампа, то излъчваше обожание. Светлина проблясваше и в искрящите от смях, а и не само от смях очи. Вкъщи не издържах, казах веднага на Стефан.

— Какво пък, те сами му се натискат. И му се предлагат. От тях човек не може да се види с Жоро… — В гласа му долових огорчение.

Исках да му разкажа как по времето на моята младост момичетата… но той махна с ръка. Пренебрежително, присмехулно. Вие… времената се менят. Сега е друго. И се прибра в стаята си, без да вечеря, прикрил от мен обидата си.

Стефан страдаше. Обръщах вече с надежда очи към предстоящото им дипломиране и отиването и на двамата в казармата.

Човек е склонен да се самозалъгва до края. И особено за хората, които най-много обича.

Не му донесоха удовлетворение нито много добрата му диплома, нито дипломата на Жоро, едва прекрачваща границата на завършването. Нима вече не го измъчваше жаждата му за превъзходство? И бе започнал да приема и себе си, и приятеля си такива, каквито са? Без съперничество и без завист? И бе достигнал сам до някаква хармония в отношенията им, зародила се в дългите му самотни вечери? Обърквах се.

Заминаването на Жоро за едно далечно гранично поделение го разстрои истински. Преболедува го през цялата седмица до неговото собствено заминаване. Изглеждаше изнервен и вътрешно съсипан. Противопостави се решително на събирането на роднините. Настоя да се види единствено със сестрите си. Дойдоха и двете, дистанцирани и някак отчуждени. На Светла бе пропътувала триста километра дотук, а и бе оставила две деца на грижите на мъжа си и това трогна Стефан, той не забрави да й благодари. Светла се разплака, прегърна го и захлупи глава на рамото му. Изглеждаше крехка и уязвима до него, силния, лицето й — леко повехнало от недоспиване, около очите се очертаваха бръчици, ъглите на устните тежаха от отговорност. Сама отглеждаше децата си и ги учеше на справедливост, която на мен ми бе убягнала. Даваше ми урок, дълъг и заслужен, а умееше да прощава. Сърцето ми преля от милост към нея. Особено когато заплака. Заплаках и аз. Рая извърна очи. Но помогна за събирането на багажа му, научи го как да пришива якичките си и накрая констатира, че въпреки израстването лицето му е по детски закръглено, че има учуден поглед, нежен мъх по бузите и деликатни устни на момиче, а косата му е като копринена, в различни оттенъци. Върви, каза накрая почти строго, там ще те направят мъж. И изглеждаше толкова сигурна, толкова спокойна и несмутима от нищо, че й завидях.

За мен двете дълги години на войниклъка му бяха страдание. Но в тях имаше и мъничко щастие. Разчитах на новите мъжки приятелства, които щяха да отклонят пътищата на Стефан, и на Жоро. Той почти не пишеше, а малкото му писма бяха кратки и сухи. Не се и оплакваше. Опитвах се да си представя ежедневието му, дългите занимания, чистенето на оръжието, залягането в прах, кал и сняг. Не успявах. Често ходех да го видя и всеки път се заричах да не го притеснявам. Защото той се оглеждаше неспокоен на портала, предпазваше се от ласките ми, раздаваше храната, която му носех, и пак нищо не казваше, а на въпросите ми харесва ли му в казармата той повдигаше рамене, не е до харесване или не, просто трябва да се мине и през нея. Справял се добре. Само веднъж ме помоли да пусна писмо до Жоро, то тежа в джоба ми дълго, пареше пръстите ми при допир, изкушаваше ме да го отворя и най-накрая наистина го отворих. И няколкото гъсто изписани с некрасивия му почерк странички ме блъснаха в гърдите. Трудно възприех тъгата му по онова малко миньорско градче, в което непременно щял да се върне, удави ме болката му по Жоро, признанието му, че без него е самотен и уязвим, че старите войници го измъчват, но не биха посмели, ако са двамата. Искаше му да си обещаят, че съберат ли се, нищо няма да ги раздели. Възроптах цялата срещу това писмо, посегнах да го скъсам, въздържах се, все едно, не получеше ли отговор, щеше да пише отново. И отново. А мен не би ме погледнал.

Пуснах писмото.

А когато Стефан се завърна, само захвърли багажа в стаята си и хукна по надолнището на улицата направо при Жоро. И в мен умря илюзията да ги видя един ден разделени.

Можех ли да предположа тогава, че по-късно, и то не много по-късно, това ще се удаде на друга жена? И то… на тази! На тази…

 

 

Ние чакахме.

Времето се точеше на тънка сребърна нишка. През стъклото влизаше слънчев лъч, зимен слънчев лъч, отражение на слънце, а самото слънце го нямаше никакво. Всичко в мен крещеше за милост. Никога не бях вярвала в бога, единствено в човека, не знаех кому да се моля, само повтарях наум — Стефан да е невинен. Къде ли скиташе в този момент като вълк единак, търсещ най-тъмното и най-самотното кътче по земята ни? Нямаше къде да отиде, знаех. Преди да загубя съзнание в оня най-страшен миг, когато изкрещя и на двама ни с неузнаваемо страшно лице и чужд хриптящ глас, чух и възгласа на баща му: „Предай се!“ Или го бях измислила, както и всичко останало? Не приличаше на реалност. Свестих се, а Стефан вече го нямаше.

— И къде е сега?

Христо не знаеше, както не знаех и аз. Представях си го сам, залутан по пътищата или по непознатите гари, премръзнал, подгонен, измъчван от съвестта си, та той бе чувствително момче, лесно уязвимо, ранимо от всяко нещо и през целия си толкова млад и крехък живот не бе вдигнал ръка срещу някого един паяк не смееше да смаже в къщата ни, а винаги виках баща му, защото и аз… Трябваше нещо да се направи, но не знаех какво. Христо предложи… не само това не! Какво ни оставаше, освен да чакаме. Какво да чакаме? Да дойдат тук, за да го изведат с белезници на ръцете? Но той бе избягал и ние нямахме дори представа къде може да е.

Не смеехме и да се погледнем, смазани и двамата от вина. Като че ли и ние двамата бяхме вдигнали ръка заедно с неговата. Срамът привеждаше очите ни към земята, тежките въздишки ту на единия, ту на другия режеха въздуха на ивици. Христо неочакван предложи:

— Да отидем в стаята му!

Какво имаше предвид? Да скрием някои от вещите му? Или да открием следа, по която бихме могли да стигнем до него? Преди другите? За да го убедим да се предаде сам?

— Ще го намерят… където и да е — бавно каза мъжът ми. — За него ще бъде много по-добре…

— По-добре? — изхълцах аз. — По-добре ли? Смъртта трябва да се наказва със смърт, винаги си бях мислила. Дори когато има смекчаващи вината обстоятелства… Дори когато има предизвикателство… Дори…

— Мълчи! — скара ми се Христо. — Мълчи! Нима нищо не забелязваше през последните месеци? И какво направи, за да се опомни? А аз… На теб поне ти се доверяваше повече, отколкото на другите. И винаги беше вкъщи.

— Глупости! — избухнах и аз. — Доверявал се е… Откакто тази влезе в дома ни, той… нито дума… за нищо. А тя, тя… знаех си, от първия миг усетих, че ще донесе нещастие!

— Момичето беше добро — не се предаде Христо, — не прехвърляй вината! Малко ли изтегли и то?

— Ако не беше му изневерила…

Той ме погледна строго, зло. Тъжно поклати глава.

— Ти я мразеше, нали? И мислиш ли, че тя не го е усетила?

— Мразех я… дори и мъртва ще я мразя! Тя е виновна наравно с него! Тя го е подбудила несъзнателно, с постъпките си и го е тласкала натам… Срещу себе си! А той… като луд беше по нея, как само я гледаше! Луд беше, заслепи ли се някой така, не може да не свърши зле!

Хълцах, плачех, крещях, нервите ме разпъваха на кръст. Ръцете ми се свиха в юмруци, цялата ми омраза към Ана ме задуши, едва си поемах въздух.

— А тя се измъкна, нали? Цели два месеца не сме й виждали очите. Заради нея го викаха, настояваха да не й досажда… той съвсем откачи. Обичала го! Щом го е обичала, мястото й беше до него. И тогава нищо нямаше да се случи!

— Ти никога не си била обективна, ставало ли е дума за Стефан. За Светла и Рая можеше, за него — нито веднъж!

Крещяхме вече и двамата, после внезапно и двамата се опомнихме. И Христо заплака. Целия си живот бе изкарал в труд, в най-тежък, мъжки труд, там долу, в мината, където грешките се заплащаха със смърт, където недоглеждането на другаря до теб се заплаща със смърт, където всяко невнимание може да коства живота на много хора, и затова… Трийсет години в мината! Повече. Дробовете му се циментираха постепенно, дишаше все по-тежко, а когато надигнеше глас, дъхът му пресекваше, отрязан в основата, и Христо отваряше само уста, за да го изтласка навън и да поеме въздух, но вълнението го задушаваше заедно със силикозата.

— Да не бях доживявал… Хиляди пъти предпочитам Стефан да беше пострадалият!

Не извиках „не!“ този път, задържах вика зад зъбите си, но още по-неудържимо заплаках, а той ме прегърна и така прегърнати, тръгнахме към стаята на сина ни, най-хубавата стая в къщата.

 

 

Бях я подреждала още преди години, за да му създам уют, с месеци висях по магазините, за да избера най-доброто по цвят, по десен, по форма и стил съчетавах тъкани и колорит, дори за картини бях помислила и за хилядите дреболийки, които допринасят за атмосферата на спокойствие и предразполагат към отдих. В началото Стефан се сърдеше, искаше сам после махна с ръка… Та нали го познавах толкова добре, знаех какво обича, аз бях изграждала вкуса му ден след ден, аз го учех да бъде естет, аз му внушавах непрекъснато, че… Къде и в какво бях сбъркала?

Оглеждах внимателно тапетите, мокета, библиотеката с най-ценните книги, грижливо подбирани и насочващи го в живота му, ето лавиците с томовете на Достоевски и Чехов, ето и томчетата на съвременните чужди и наши писатели, повечето от тях неразтворени от ръцете му, Ана ги четеше, та нейната работа бе толкова по-лека! Тя не се катереше по покривите да поставя изолации на такава огромна височина, тя си седеше тихо и кротко все зад щанда, усмихваше се с безличната си усмивка и вечер само търсеше книги вдигаше крака върху диванчето и потъваше в страниците, за да ги поглъща една подир друга. А той, капнал от работа, се прибираше с нетърпението да я види, с въпросите кога си е дошла, ходила ли е някъде, с кого се е срещала, с кого е разговаряла, кой е бил при нея в магазина, нещо ново, нещо различно и я гледаше в очите, докато му отговаряше, за да открие има ли промяна, обича ли го, чака ли го с неговото нетърпение. После се къпеше дълго, чувах свистенето на душа в банята и знаех, че ще се измъкне оттам, увил хавлиена кърпа върху бедрата си, за да се вмъкне направо при нея, гол, чист, всеотдаен. Какъв беше този бяс, с който го държеше тя, чувах гургуличещия й смях, после музиката от радиоапарата покриваше и смеха й, и неговия глас, и ласките им, а аз слагах бавно масата за вечеря и се тревожех, че яденето ще изстине, присядах на стола до печката и чаках, като се улавях за плетката, куките играеха в ръцете ми, Христо се криеше зад вестника си, а вдигнеше ли за миг очи към мен и усетеше ли настръхването зад очакването ми, се усмихваше:

— И ние бяхме същите. Не помниш ли? Вечерята все изстиваше.

— Същите? — възмущавах се. — Аха, същите… Ти забравил ли си? Тичах на работа, готвех, чаках те, раждах, сама приготвях всичко и въпреки умората… Същите, а?

— Младост, младост! — не чуваше съсъка на думите ми или просто не им обръщаше внимание. — А вече остаряваме! — и поглеждаше часовника си, ей така, за да се надигне и излезе за малко в градината, откъдето долиташе тежката му кашлица, опитваща се да изхвърли циментовия прах, бетонирал дробовете му.

Пръв се появяваше Стефан, като че ли току-що роден, навлякъл панталон и риза на голо, целият разгърден и излъчващ щастие, силен и млад, отхлупваше тенджерата, в която къкреше яденето, и все казваше едно и също:

— Умирам от глад! — навеждаше се и вдъхваше дълбоко мириса на месото с подправките.

Бях готова да напълня веднага чинията му, да извикам Христо, но той се бавеше да седне на мястото си, ослушваше се усмихнат към вратата на стаята им, чакаше появата й. Тя не бързаше. Идваше тържествена, сякаш плуваше към нас, извиняваше се за нещо, навела скромно очи, зачервена, отпочинала, смущаваща се от всеки мой поглед и жест, а аз я приканвах като гостенка, побутвах нетърпеливо стола й към масата.

— Хайде, че Стефчо е умрял от глад…

— Не трябваше да ме чакате… — измънкваше тя и се скриваше над чинията си, разравяше яденето с вилицата, бодваше като кокошка едно-две парченца и не хапваше повече.

А гладният ми син разтревожено се привеждаше над нея, спрял сам да се храни, и й шепнеше:

— Още мъничко, още съвсем мъничко, Ани!

Намираше най-голямото парче в своята чиния, подаваше й го на върха на вилицата си като на злоядо дете, а мен нещо ме прерязваше под лъжичката и бързах да се наведа и аз. Тя пламваше цялата, смутено ни поглеждаше, срещаше усмихнатите очи на Христо аз го сбутвах под масата и не издържах:

— Какво, пак ли не ти харесва?

Тя се оправдаваше, извиняваше се, бързаше да стане и първа да започне да прибира, а Стефан ме стрелваше с неодобрителен поглед, измъкваше от ръцете й чиниите, сам връзваше престилка над панталона и се залавяше да мие. Скарвах му се, казвах, че това е женска работа, той се смееше, няма женска и мъжка работа, нека не пълня главите им с глупости. Принцесата улавяше кърпа, поемаше чиниите една след друга, бършеше ги до блясък и ги поставяше на местата им.

— Ти, мамо, си почини! Къщната работа край няма.

Мамо, каква майка й бях, още не бяха подписали и когато ме питаха в махалата, казвах, че чакат баща й, на няколко пъти му отлагали отпуската, все някакви обекти трябвало да предават, а те се опъвали, но и това ще стане.

Ще стане… Знаех, че ще стане. При толкова много любов и заслепление от страна на сина ми, при толкова всеотдайност нищо не можеше да го отдели от нея, освен ако тя самата, ако тя самата… Не смеех и да си помисля искам ли го, или не. Ненавиждах я, но се боях да го поискам, бях вече разбрала, че каквато и да е тя, синът ми не може без нея, и разчита единствено на времето, радвах се, че баща й е зает и все отлага пристигането си, а с неговото закъснение се отлагаше и сватбата им, Стефан можеше и да прогледне. Но и тази моя надеждица се крепеше на косъм, дните минаваха, той не й се насищаше, обратно като че ли съвсем полудяваше, тя тръгваше към кухнята, и той подире й, тя влизаше да се къпе, а той чакаше пред вратата на банята с кърпа в ръце сам да я увие около нея, дори веднъж видях как я вдигна и пренесе на ръце до стаята им, а после… е, да… пуснаха силно радиото.

Това тяхно радио дълго време ме заблуждаваше. Винаги го свързвах с мисълта, че се любят и го пускат нарочно силно, за да не чуваме въздишките им, ласките им, думите им. И по-късно, когато вече нещата съвсем не стояха по този начин, аз се пълнех със злоба, щом го чуех да свири високо, и шепнех уж на себе си, но така, че и Христо да чуе:

— Ще го съсипе… Ще му вземе здравето! Насита няма… Веднъж да забременее, че…

— Млади са още. Да се порадват един на друг.

— Млади… — не се предавах. — На колко бях, когато родих Светла? А?

— Времената сега са други — не се предаваше и Христо.

— Други… — продължавах мърморенето настръхнала. Сляп ли беше и Христо? Защо непрекъснато я защитаваше? С какво го бе пленила и него тази малка сива полска мишка? Нима не виждаше, че ще погуби момчето ни? Не, тогава не предполагах нито за миг това, което се случи, никога не бих могла да го предположа, та Стефан на мравката сторваше път, бе по-кротък и от момиче, аз мислех само, че тя ще му вземе здравето, ще го откъсне от работа и приятели, ще застане между нас и него, ще го подчини на себе си и собствените си желания, като му отнема неговите едно по едно, неусетно, незабелязано и докато разбере… — Какво толкова намери в нея?

— Че попитай го де! Ще ти каже.

— Ще каже зер. То ако и той знаеше!

— Ако знаеше — се смееше Христо, — нямаше да я обича толкова. Ти, вместо да се радваш…

Радиото им пак свиреше силно. Идваше ми да заудрям с юмруци по стената и да викна през нея, по-тихо! Не сте в гора! Съседите! Но съседите ни бяха през оградата на градината, делеше ни не само нашата градина, а и тяхната, не само нашите стени на къщата, а и техните стени, солидни и дебели, както са ги строили някога майсторите, и едва ли до тях достигаше звук.

Изведнъж и двамата дочухме вик. Спогледахме се. Викът не се повтори, навярно ни се бе сторило. Сърцето ми подскочи от надежда или от тревога, навярно и от двете.

— Не чу ли нещо? — реших се да запитам първа.

— Като че ли извика тя! — сепнато се обади Христо. — Не съм сигурен.

И аз не бях сигурна. Заслушахме се. Само звуците на музиката, дори засилена, а може би така й се струваше в мълчанието ни. Христо се зачете отново във вестника, аз заплетох пуловера. Ходеше Стефан все с едни купешки, тънки, мериносови, твърдеше, че му топлят, но не вярвах. Преждата бе дебела домашна, с естествения цвят на вълната, исках да го загърна с топлина и грижа, след като тя за нищо не се сещаше. Но се вслушвах непрекъснато натам, зад стената, откъдето идваше музиката. Изпълнена с очакване за повторен неин вик. А възможно е да е извикала от щастие? Надеждата ми се стопи, освен музиката нямаше нищо друго. Времето се точеше бавно, силен мъжки глас зачете новините, чувах какво се е случило по света през изтеклия ден, а какво ставаше зад стената, не чувах.

После се отвори врата. Тяхната! Влезе Стефан. Нарочно като че ли застана с гръб и към двама ни. Изправих се от стола, оставих настрани плетката. Масата чакаше, сложена за четирима.

— Вечеряйте! — каза с помръкнал глас син ни. — Ани не е добре. Аз ще изляза. Ще ям по-късно.

— Но, Стефчо… — исках да надникна в лице му, този негов нов глас ме изуми и ме преряза отново, аз се превих над себе си, а той вече захлопваше вратата на кухнята.

Изтичах подире му. Видях го да затваря зад себе си и градинската врата и да се стапя в мрачината на улицата. Върнах се, погледнах към Христо, той много съсредоточено четеше вестника си. Посегнах към плетката, ръцете ми трепереха. Оставих я отново върху стола и се отправих към стаята им. Почуках. Никакъв отговор.

Отворих тихо вратата, застанах в процепа, за да я видя легнала на леглото по корем, обгърнала с ръце главата си, с разпилени коси върху възглавницата. Беше гола, а чаршафосаното одеяло я покриваше до кръста. На плешката на едното й рамо видях червена ивица, навярно тя бе извикала, докато се бяха любили, в своята невъздържана страст към нея Стефан й бе причинил болка. И сега му се сърдеше или… съсипана от любовта му, си почиваше. Стиснах зъби. Не я извиках, както смятах в началото. Върнах се бавно оттатък, затраках ядно с приборите, сипах ядене в чинните, седнах мълчаливо на мястото си и започнах да се храня. Христо се присъедини към мен.

После мълчахме пред телевизора, аз плетях и се заслушвах в тишината навън, в тишината в стаята им, а Христо внимателно следеше събитията по света. Идваше ми да му кресна, че къщата се е запалила под краката му, а той… Но стисках зъби и плетях. Стигах до края на реда и обръщах плетката. Отново стигах до края на реда и обръщах плетката. На два пъти погледнах към него, той се сви в креслото и не отмести очи от екрана. Времето се влачеше. Свърши и филмът, който даваха, без да разменим и дума. Мъжът ми затътри чехли към спалнята ни. А Стефан все още го нямаше. Повъртях се като безпаметна в кухнята. Притоплих яденето, преди да си легна. Затворих очи в леглото, Христо вече спеше или се правеше, че спи, а аз се страхувах дори да дишам, за да не пропусна стъпките на сина ни. Най-сетне, безшумни и промъкващи се, те поеха към кухнята. Станах, заметнах жилетката над нощницата и отидох при него. Стефан ядеше направо от тенджерата, изглеждате пиян.

— Стефчо! — не издържах.

Той не ме чу. Продължи да яде прав, твърде лакомо, с бързи и резки движения. Стоях до вратата. Не смеех да помръдна. Зъзнех в тънката си нощница, зъбите ми тракаха, нещо в него ме плашеше. Усети ме изведнъж, обърна се внезапно. Спря върху ми очите си, дълго премисля коя съм, очите му бяха присвити и зли, зачервени и проблясващи. Като на хищник! Сравнението ме стъписа, бе толкова неочаквано за самата мен.

— Защо не спиш? Какво чакаш? — сопна ми се.

— Чаках те…

— Мен има кой да ме чака — каза ми остро и пак се обърна към печката и продължи да яде направо от тенджерата.

Христо бе седнал в леглото си още сънен и неразбиращ, когато влязох. Скара ми се.

— Не е вече дете! Какво толкова! Лягай си!

Тази вечер ли беше началото?

 

 

След като оправих стаята му, затворих вратите на гардероба, прибрах всичко в чекмеджето и го пъхнах в масата, събрах изцапаните чаршафи и заредих пералнята, скрих палтото в килера. Бях седнала на леглото, когато се позвъни отново и ние с Христо се спогледахме. Той се надигна.

— Не отивай! — извиках подире му, но гласът му прозвуча вяло и не помръднах, за да го спра.

А той ме погледна и само поклати примирено глава. Бе остарял неузнаваемо в тия няколко часа, прегърбил се целият, превил се над болката ни. И едва ли щеше някога да се изправи. А нямаше още шейсет и пет. Животът ни внезапно бе свършил. И за двама ни. Къде да избягаме ние? И как? Човек не може да избяга никъде от себе си, от собствения си съд. От собствения си ад. И от никого не можехме да се скрием. Щяхме да понесем съдбата на сина ни, каквато и да е тя, като наша собствена. За кой ли път го проумявах. Христо бе прав. Трябваше да отвори. И ние щяхме да отговаряме. Сега? По-късно? Още по-късно? Колкото по-рано, толкова по-добре. Нищо не ни оправдаваше. А още нито един от нас не бе произнесъл думата вина. И не бе се замислил ще имаме ли сила да я понесем заедно с отговорността и страданието, с неговото и нашето. Какво ни оставаше, освен да го понесем? Многократно утежнено, че сме можели да предпазим сина ни. Можехме ли? И кога? А сега трябваше само да чакаме. И да дочакаме… Неговото наказание. Собственото си наказание.

Бях готова за него, но исках милост за Стефан. Молех единствено за спасението на Стефан. През целия си живот смятах, че съм го подготвяла за най-хубавото и то му принадлежи по право, Ана разби тази моя илюзия. Ана ли? Преди Ана не беше ли Жоро? Споменът ме отнесе като лавина в детството им, в което Жоро обираше най-доброто без всякакво усилие, просто… по същото неписано право. И по-късно… при съзряването им, момичетата винаги предпочитаха Жоро, защо, не разбирах. И Стефан явно не разбираше… Един ден бях подслушала оня негов разговор с Рая, който ме огорчи и ме принуди да се замисля. Дори и тогава долових огорчението в гласа на сина си, защо все Жоро, обясни ми, защо все Жоро, нали и ти си жена, кого би предпочела? Рая се бе засмяла и лекомислено му бе отвърнала, разбира се, че би предпочела Жоро! Но защо, защо, настоя Стефан, ти би могла да ми обясниш! Тя не му обясни, отвърна му „не знам“ и малко след това, навярно докоснала се до болката му, вече доста по-меко, добави, та ти си ми брат, зная те от бебе, как бих могла точно аз… винаги бих предпочела другия, който и да е, няма база за сравнение. Тогава чух пестеливата му изповед и научих, че момичетата винаги го харесвали, докато се запознаели и с Жоро, изглежда, нещо в него изведнъж ги привличало, а Жоро дори не забелязвал. И дори не можел да го обвини, че го прави с умисъл, но от това му ставало още по-зле. И все по-упорито търсел обяснението. И се разделял с момичетата. Не им прощавал, въпреки че те се овладявали след оня един-единствен миг, в който като че ли се устремявали изцяло към Жоро. После се опомняли, завръщали се при Стефан. Разбираш ли, Рая? Рая не бе разбрала, а и аз не разбрах. И много по-късно не разбрах огорчението му, когато вече ме запита самата мен: Защо пак Жоро се уреди да пътува, а аз оставам тук? Нали бях по-добрият в техникума? Знаеш дипломата му, с какво ме превъзхожда? Ще обиколи целия свят, ще бъде навсякъде, ще се среща с какви ли не хора, докато аз… Тогава го срязах, ти направи своя избор — Ана, той е свободен и сам, светът за теб е Ана, а за Жоро… Стефан млъкна, погледна ме косо, завъртях се на погледа му като на шиш, секна и дишането ми от болка, която дълго не прегоря, а ме обви с нагар цялата. И се почувствувах застрашена повече от всякога. През целия ми живот ме бяха грозили три възможни загуби, усещах истински само едната. А нали и тримата се бяха откъснали с мъка от моята утроба и бях бдяла над тях от раждането им до днес? Дъщерите ми отдавна нямаха нужда от мен, животът на Стефан едва сега започваше. И защо трябваше да свърши, преди да е започнал.

Заради една никаквица!

Добрият ми син… Да посегне на нея?

За мен тя бе една никаквица, за него тя бе любовта.

 

 

Влязоха двама.

Христо ги въведе в нашата стая. Млади, цивилни сериозни. Виждах ги за първи път. А казаха, че са от бригадата му. Искаха да знаят къде е, цяла седмица не се явявал на работа. Молбата му за отпуска не била още подписана и ако и днес не отиде… ще последва дисциплинарно уволнение. На всяка цена да му предадем.

Кому беше нужен този театър?

— Как? — повдигна рамене Христо.

Единият от двамата, по-ниският, учудено го погледна.

— Не знаете ли къде е? Заминал ли е?

Мъжът ми усилено кимаше с глава. Отново го бе задавила неговата суха зловеща кашлица.

— Ама наистина ли не знаете? — по-ниският вече питаше само мен, другият бе изтичал за чаша вода, а водата нямаше да помогне.

— Не зная — успях само да отвърна и излязох да донеса от лекарствата на Христо, пристъпът на кашлицата бе ужасен.

Когато се върнах от кухнята, те още стояха в средата на стаята и се чудеха как да помогнат. Христо продължаваше да кашля и щеше да кашля още дълго въпреки хапчетата. Той ги погълна наведнъж, без да вижда какво изсипвам в дланта му. Младежите смутено го гледаха, чувствуваха своята безпомощност.

— Ако трябва да повикаме лекар? С кола сме…

— Не! — замаха с ръка мъжът ми. — Ще мине.

Успокояваше се бавно, те приседнаха насреща му. Опитваха се да поведат разговор, аз само кимах, гледайки в Христо. Говореха колко е добре, че работят навън, че от високото се вижда целият град и там се чувствуват като птици. По-ниският вече вадеше някаква снимка от джоба си, сложи я в скута ми, погледнах я и занемях — лицето на сина ми ме погледна с усмивка. Огряно от слънцето, то изглеждаше като лице на дете. Заплаках, просто не можах да удържа сълзите си. Ръката на Стефан бе преметната през рамото на Жоро, на същия този Жоро…

— Снимката е стара, още преди Жоро да замине… Стефчо много тъгуваше за него и се промени, затвори се, помрачня, а бе… Нали са приятели от деца и все си помагаха. Понякога получаваме картички от Жоро. Откъде ли не, от Лос Анжелос, от Владивосток, от Лисабон… Стефчо ги събира…

Те бъбреха безгрижно, не е театър, мислех и не всичко чувах. Христо не кашляше и младежите се надигнаха, а аз стиснах снимката в пръстите си. По-ниският ме погледна, ще ви я оставим, по-високият отваряше вратата. Бяха дошли като приятели на сина ни. Още нищо не знаеха. Още можеха да му бъдат приятели. А по-късно? Когато всичко се разбере? На коя страна ще застанат? Ще защитят ли моя Стефан, или що го нападнат и те с обвинения? Как ще бъде по-късно?

Най-хубаво щеше да бъде и за двама ни с Христо да няма никакво по-късно!

А за Стефан? Не биваше да го изоставим точно сега! Точно сега, когато…

 

 

Часовникът сочеше седем и половина.

Утрото бе дошло. Безвъзвратно. Какво чакахме още? Светлината нахлуваше все по-ярка през стъклото. В нея виждахме ясно лицата си. Бяхме вече по на хиляда години. Превити от тежестта им. Очите на Христо бягаха встрани, той се бе решил. Аз… не! Не го изпусках от погледа си, страхувах се, че бавно ще облече палтото си и ще тръгне към районното. И знаех, че няма да мога да го спра. А ако вече е бил? Докато съм лежала в безсъзнание? Бил ли е? Затова ли е толкова отчаян? Той усети погледа ми, забит в гърба му. Обърна се. Прочетох в очите му, че и него го е страх от потвърждението, че така все още има надежда, а докато е жива надеждата, сме живи и ние. Но не може и да чака повече! Аз мога ли? Не, кимнах. Тогава? Защо още се бави? Да тръгне ли? Не, кимнах отново. Млякото зад него изкипя, заля печката, вдигна се дим точно зад гърба му, все едно че той самият гореше с тежък зловонен пушек.

— Може би се е скрил при Рая? — каза неочаквано Христо и се обърна, вдигна кипящото мляко, постави го настрани, изключи нагорещената плоча, бавно забърса разляното, но под кърпата остана тънък черен пласт. Аз го гледах, трябваше да се изстърже с тел. А Христо вече миеше ръцете си на мивката, много дълго и много старателно ги ми. После отсипа мляко в канчетата, не откъсвах очи от овъгления пласт върху печката, можеше да се изстърже и отново да блесне. Набирах смелост.

— Той… призна ли ти какво е направил? Докато аз… — и все едно че сама застанах под гилотината и зачаках падането на ножа. — Каза ли ти, или ние само… предполагаме? Може би нищо не е, а?

— Ох! — простена Христо. — А палтото? — и се обърна отново. Нямаше нужда да говори. Подаде ми една от пълните чаши, над нея се виеше пара. — Изпий го, ще те сгрее. Цялата нощ трепереше.

— От нерви — казах, — не от студ. Трябва да знам истината. Кажи ми я! Каквато да е! Палтото не е достатъчно.

Той мълчеше и гледаше в ръцете ми, те се тресяха неудържимо. Чашата с мляко седеше недокосната по средата на масата.

— Да не е заминал тогава при Светла?

— Едва ли — поклатих глава обезсърчена. — Нито при Рая, нито при Светла. И не бива да ги безпокоим. Те имат деца, мъже…

— Като че ли за първи път се плашиш и за тях! — със злъч ми подхвърли Христо, но не ме погледна, само посочи млякото. — Изпий го, ще ти е нужна сила. Оттук нататък. — Млъкна за миг и продължи да гадае. — Да не би тогава да е при леля си?

Защо ли искаше да знае къде е синът ни? За да отиде сам?

— Едва ли — казах отново. И се разплаках. — Готвеше се да започне живота си отново. Имаше като че ли някакво друго момиче, с което нещо се уговаряше. — Вече измислях.

— Хм… — усъмни се Христо. — Защо би отишъл при нея, ако е посегнал на живота на…

Уплаши се да назове името й, та той винаги я бе защитавал, а правата се оказах аз, наистина донесе нещастие в дома ни. Тази малка сива полска мишчица! Аз трябваше, аз… не той!

— Посегнал ли е наистина? Каза ли ти?

Христо поклати глава в знак на отрицание. В мен лумна надеждата, тя ме зашемети, цялата кръв нахлу в главата ми. Улових Христо за реверите на сакото и го разтърсих, веднъж, два пъти, до безпаметство.

— Върви, върви при нея! Да я видиш, че е жива и здрава! Че й няма нищо! Два месеца, откакто го е напуснала, и той твърди, че нито веднъж не я е потърсил. Изглеждаше, като че ли е надживял раздялата. Не казваше нито дума за Ана.

— Точно това ме разтревожи! Изглеждал! — сопна се неочаквано Христо. — Преструваше се, умело се преструваше, явно дълго го е замислял. И не ми се вярва да не я е търсил! Никой не посяга, щом е преживял!

И той се боеше от точността на думите и ги заобикаляше. Но се освободи от ръцете ми, готов да излезе. И вече не можех да го върна. И не исках. Трябваше да я намери.

Той излезе.

Вървеше с наведена глава по пътеката, без да поглежда ни наляво, ни надясно. Всеки би си помислил, че избира къде да стъпи в тази хлъзгавица, но аз знаех истината, боеше се да среща очите на хората. Той, който нямаше от какво да се срамува. Честният, трудолюбивият, отдал цялата си сила на мината и децата си, не излъгал никого, не откраднал никога, само помагал на всеки, който се е нуждаел от помощта му, раздавал се винаги, без да се щади, без да мисли за себе си… И точно той се боеше да вдигне очите си към хората! Вървеше с наведена глава дори по пътеката, на която нямаше никой! Чувствуваше се виновен, може би дори по-виновен от сина ни! И неочаквано се изплаших за Стефан. Нямаше надежда, за да побегне, бе убил! Бягството доказваше вината му! Повече от кръвта, повече от палтото! Каквото и да му бе сторила Ана, дори наистина да му бе изневерила с този негов Жоро, нима трябваше да й посегне? Малко ли изневеряваха днес? Ако всеки убиваше за това… И нали Жоро отдавна бе заминал? Защо? Защо, синко? Ако толкова си я обичал, трябваше да й простиш!

И отново изтръпнах от лудостта му по нея. То не беше любов, то беше умопобъркване, пълно загубване на представата за реалността, цялостно потапяне в единственото чувство, без което няма свят, други хора, задължения извън нея. Светът е тя, тя е светът, извън нея няма нищо! И нали точно това така ме бе изплашило? Нали точно затова аз се боях да поискам дори в мислите си тя да го остави? И когато усетих, че между тях има недоразумения, не посмях да се зарадвам… Той се промени неузнаваемо от оня миг, когато…

 

 

След нощта, в която се върна пиян, не мигнах до сутринта. Отново радиото гърмеше с пълна сила и покриваше всичко. Сдобряваха ли се по най-сигурния начин за сдобряване между мъж и жена? Без думи? Без обяснения? Нищо не чувах. И като внимавах Христо да не ме усети, аз станах, промъкнах се тихо и залепих ухо до вратата им. Те разговаряха тихо и звуците на радиото покриваха гласовете им. Приведох се. Надникнах през ключалката. Ана бе седнала на леглото, дългите й крака опираха пода. Обгръщаше с длани голите си рамене, сякаш зъзнеше. Лицето й изглеждаше измъчено, тя нещо отричаше, като въртеше енергично глава. Стефан седеше на стол насреща й. Имаше нещо обвинително в стойката му, приличаше на съдник, задаващ все едни и същи въпроси. Ана отричаше все по-енергично. Той се изправи, разперил към нея ръце, тя се хвърли в тях. Дръпнах се от вратата, скрих се в антрето, полека се върнах и отново залепих око на ключалката. Стефан бе коленичил в краката й, а тя милваше косите му, приведена над главата, положена в скута й, и плачеше, голите й рамене нервно потръпваха. Въздъхнах, реших, че няма причини за безпокойство, и си легнах. А сутринта, когато се събудих, Ана бе отишла на работа, Стефан също, Христо копаеше в градината. Погледна ме засмян.

— Цяла нощ не мигваш, а вече е обяд. Кога ще сколасаш да сготвиш? — бе разперил ръце, но упрек нямаше в гласа му.

Разбира се, че сколасах и дори приготвих нещо по-специално, не издържах да гледам сина ни нещастен. Постлах нова покривка, накъсах от цветята, избрах най-хубавите, натопих ги и ги поставих на масата, извадих и новия сервиз, който пазех за сватбата им, измъкнах и кристалните чаши, оставих бирата да се изстудява на чешмата. И все поглеждах към часовника. Стефан не се прибра по обичайното време, нито пък Ана, часовете се търкаляха бавно, любимото им задушено тихо вреше на печката, а аз седях на пейката в градината, уж плетях, а се надигах нетърпеливо, за да виждам улицата до самия й край. Най-сетне се зададоха! Вървяха бавно, леко раздалечени един от друг, с приведени надолу глави, говореха си нещо и поспираха, тръгваха и поспираха, размахваха ръце в непривични жестове и мина цяла вечност, докато приближат. Не изглеждаха щастливи. Забих очи в плетката, започнах да броя бримките, обърквах ги. Пред очите ми се завъртя нощната сцена, видях ясно положената му глава в скута й, ръцете й, които я милваха, потръпващите й голи рамене. Поуспокоих се. Но когато застанаха пред мен, тревогата ме блъсна отново, кръвта удари в слепоочията ми, разбрах, че успокоение няма, че между тях се е случило нещо сериозно и двамата са еднакво нещастни. Еднакво ли? Стефан изглеждаше съсипан.

Преглътнах мъчително, задавих се, опитах се да им се усмихна и да ги приканя на масата, тя неочаквано загуби празничния си вид, багрите на покривката потъмняха, цветята ми се сториха изкуствени, чинните нащърбени, а кристалните чаши — като пластмасови. Стефан и Ана минаха край тях и без да забележат нищо, отминаха. Били вечеряли.

И веднага се прибраха в стаята си.

Навярно съм изглеждала много зле, защото Христо рязко спря водната струя, изключи яденето и леко ми се скара:

— Не прави трагедии, че са хапнали навън. Нормално е.

Заплаках. Какво ли виждат мъжете, помислих си тогава. Защо идват на този свят без капчица интуиция и не предусещат като нас нещастието? И са по-спокойни, по-сигурни? Христо настоя да отидем до сестра ми на гости, имала съм нужда и аз да се поразсея, а на мен не ми се ходеше никъде, като магнит ме влечеше единствено вратата на стаята им, захлопната под носа ми. И сега не посмях да я отворя, а викнах през нея:

— Ние излизаме. Ще се приберем късно. До леля ти Ружа сме!

— Добре — отвътре се обади гласът на Стефан и той отново ме порази с нещо тъмно и властно, което не познавах.

— Какво ли става между тях двамата? — по-скоро запитах себе си на път към сестра ми.

— Какво? — сопна се Христо. — Не помниш ли каква беше ти, като се позабавех малко в мината? Хиляди обяснения трябваше да ти давам и да ги повтарям, а ти ги наслагваше едно до друго и следеше няма ли някъде мъничка разлика. Синът ти се е метнал на тебе. Все жени ти се мотаеха тогава в главата. Като че ли в мината…

Така беше. Ревнувах го ужасно. Не зная защо. Христо бе хубавец, а аз — или бременна, или с малко дете, не мръдвах никъде от къщи. Когато започнах да работя в детската градина, нещата се промениха, но често се завъртах около мината, пазех мъжете да не отмъкнат моя към кръчмата. Христо ми се сърдеше тогава, за една-две чашки ли съм правела въпрос или за приказката им. Отдавна отношенията ни се успокоиха и дотолкова не можем един без друг, че все се търсим из къщата и градината.

— Стой настрани! — продължи да ми говори Христо. — Не им се бъркай на младите, ще улегнат. А и доверието идва с годините… Снахата още е почти дете.

— Снахата — сопнах се аз, — каква снаха ти е тя…

— Щом Стефан си я е избрал, снаха ни е! — не се предаде и той.

В сестра ми седях на тръни, давах зор да си тръгваме. И тя ме упрекна, нека младите се видят и малко сами. По цял ден на работа, а вечер — ние вкъщи. Че какво им пречехме ние?

— Ти не си живяла със свекърва, не знаеш.

— Което си е право — защити ме Христо, — тя много се грижи за тях.

— Грижа! — не се съгласи сестра ми. — Грижа, ама съвсем друго е да са си сами. И отговорността им един към друг е различна, и отношенията…

Те се наложиха, останахме до късно. Може би минаваше дванайсет, когато тръгнахме да се прибираме. Вървяхме по нашата улица, а на мен очите ми в техния прозорец, още светеше. Ядосах се, няколко часа ни нямаше, не им ли стигнаха? Радиото не свиреше, но с отварянето на външната врата то гръмна изведнъж. Усетиха ни.

— Какво толкова има да крият от нас? — сопнах се, но мъжът ми само ме погледна.

Много по-късно, вече в леглото, ми каза:

— Като подслушваш все на вратата им? Мислиш ли, че и те не са те забелязали?

 

 

На другия ден Ана ми каза:

— Мамо, Стефан много се е променил. Моля те…

Прекъснах я:

— За да се промени той, си се променила явно и ти?

Тя се извърна, навярно сълзи са бликнали от очите й, покри ги с клепачите, но те се откъснаха бавно по страните. Видях как покапаха по яката на ризата й. Не я пожалих, как можех да я пожаля, нали преди това видях неговото лице, почерняло от мъка и някаква изгризваща го тъмна мисъл.

— Ти да не би нещо… с някой друг? — застанах така, че да я виждам добре.

Тя нищо не ми отвърна, но така яростно отрече с глава, че аз си спомних, Стефан седеше срещу нея, а тя отричаше категорично със същото завъртане на главата. Значи това било! Осени ме неочаквано прозрение, не му се зарадвах, побеснях. Още не бе подписала, и вдигна опашка! Горкият ми син, стисках устни. Всичко в мен се надигна за удар, едва удържах ръката си. Тя побърза да излезе, доловила настръхването ми. Отиваше на работа, бе втора смяна в магазина.

Целия ден не ме свъртя на едно място. Прекопах градината, изскубах всичките плевели. Стефан си дойде рано, само се изкъпа, отказа да хапне, облече най-новия си костюм и най-хубавата си риза и излезе. Къде, попитах го на вратата, не ми отвърна, но знаех, отиваше да я чака. А до края на смяната й имаше цели три часа! Видях го да тича по надолнището на улицата, един от съседите се опита да го спре, той махна с ръка, бързам. Някога, когато все още Христо работеше в мината, имахме куче, Янко му викахме, държахме го на двора и в началото го връзвахме, но щом наближеше да засвири сирената, то неистово се теглеше и аз го освобождавах от нашийника, за да хукне и приседне до изхода на мината и там да дочака стопанина си, а после да се приберат заедно. Един ден закъснях, то прегриза въжето. И пак ги видях да се завръщат заедно, то завъртяло от щастие опашка, Христо горд с обичта му. За това куче ми напомни сега собственият ми син, и той би прегризал всяко въже, за да приседне до изхода на магазина и там да дочака стопанката си. Никога не обикнах кучето, един ден някой му сложи отрова в храната, сама не посмях. Не исках да деля обичта на Христо с никого, той много страда по кучето, после се примири и не го спомена повече. И сега не исках да деля обичта на Стефан с никоя. Ако той не беше толкова хлътнал по тази Ана, може би… би било друго, нея да защитавам, нея да пазя, сама да пращам сина си да я чака. Нали и тя бе жена като мен и един ден щеше да роди синовете или дъщерите му, нашите внуци, и тогава и тя щеше да бъде от нашата кръв, нейната вече смесена с нашата, дала продължението ни?

— Не се заблуждавай, която и да е на нейното място, ти щеше да бъдеш същата — каза Христо със смях, когато веднъж споделих с него мислите си. — Ти просто не можеш да го делиш с никоя. А и той… прилича на теб. — И неочаквано добави: — Помниш ли Янко?

За първи път след толкова години споменаваше кучето. Потръпнах. Знаеше ли кой бе поставил отровата? Или ме бе обвинявал мен и бе мълчал? Цяла вечност?

— Ти ли беше? — ме нападна изведнъж и впи очи в моите. — Сега вече можеш да си го признаеш. Преживял съм го. Нали беше ти?

— Не! — отрекох яростно, изумяла от недоверието му. — Не, кълна се в децата си!

— И в Стефан?

— И в Стефан, разбира се! — и се разплаках. Толкова години бе живял с мен и ме бе подозирал!

Той ми повярва, но лицето му помрачня.

— Предпочитам да беше ти! — каза неочаквано и побърза да излезе, а аз се загледах неразбираща в гърба му.

 

 

Чаках да се прибере Стефан, а това означаваше, че я чакам и нея. Отскоро той не се прибираше сам. Когато и да свършваше работното й време, Стефан отиваше да си я вземе, като че ли тя не знаеше и сама пътя към дома ни или… някой би я откраднал на улицата. Ако Ана бе първа смяна, Стефан явно напускаше обекта още по обяд, изкъпваше се там и тръгваше към магазина й. Плашех се, че ще го уволнят, щом така… всеки ден в продължение на цяла седмица… Но през следващата явно си доработваше, защото пак не се прибираше вкъщи, а си идваха заедно и той ухаеше на сапун, стегнат в джинсите и якето, докато работните си дрехи държеше на строежа. И така… вече почти месец.

Късно вечерта се прибраха двамата, и пак вървяха на разстояние един от друг, и отново за нещо спореха и оживено жестикулираха, поспираха и тръгваха, и ме отминаха в градината, без да ме видят, но вече тихи и помръкнали. Не изглеждаха щастливи, а някак още по-отчуждени и по-тъжни. Къде бе изчезнал неговият смях, който се препокриваше с нейния и избухваше на изблици? Кога изгасна светлината в очите им? Вмъкнаха се отново направо в стаята си, като че ли преследвани от жажда, измъчвайки се взаимно да си докажат колко се обичат. Обичаше ли го тя? От предната вечер се питах непрекъснато, преди този въпрос не ме измъчваше. И ако все още го обичаше, кога и как му бе дала повод да ревнува? И защо? Та тя не беше от красавиците, по които мъжете се заплесват и заради тях са готови да преобърнат света! А може би неговата лудост към нея разпалваше любопитство в другите? И те решаваха да открият в какво се състои магията, с която властно задържаше Стефан, превъзхождащ я във всичко? Трябваше да намеря отговора, търсех го…

Един ден не издържах и реших да отида до нейния магазин. Избрах да е рано, за да не се засече със Стефан пред входа. Бях дочула вечерта от нея, че на техния щанд докарали китеници. Можех да им купя един. Но не заради китеника исках да отида, нали, ако й кажех, тя щеше да избере най-красивия двамата щяха да го донесат вкъщи. Не… търсех отговора. А за да го намеря, трябваше да я видя и там как работи, как общува с другите, какви хора отиват при нея, върти ли очи към мъжете и изобщо…

Вмъкнах се в мнозинството и не се отделях от него, скрита между непознатите. Веднага открих щанда й. Пред него се трупаха хора, повечето жени, и те я закриваха от погледа ми. От време на време само я мярвах ту в профил, ту в анфас, ту в гръб. Виждах ръцете й, които разгъваха, сгъваха, показваха, смъкваха, прибираха, увиваха неуморни, сръчни, услужливи. Приближих, за да чувам и думите й, гласът звучеше топло, приканващо, търпеливо, внимателно към всеки, без да отделя купувачите един от друг. На лицето й светеше тиха усмивка, тя озаряваше пространството около нея, озари ме и мен, пристъпих напред, Ана ме видя. И замръзна. Купувачите се обърнаха да ме погледнат, толкова явна бе промяната. Пропуснаха ме напред. Ана се напрегна, почти се вцепени, някакъв мъж я питаше за нещо съвсем незначително, а тя, изглежда, не разбираше и не смогваше да му отговори, загледана все още в мен. Усмихнах й се, не се усмихна, гледаше ме някак тревожно, а после, понадигнала се на пръсти, се взря зад гърба ми. Обърнах се и аз. Зад мен нямаше никой.

— Стефан ли те прати? — бе първият й въпрос.

— Защо Стефан? — изненадах се аз. — Пазарувах наблизо. Исках да видя къде работиш. И ако нещо ми хареса…

Вече бях свела поглед към китениците, не издържах напрегнатия израз на лицето й. Тя раздипли пред мен още, ръцете й трепереха, имаше съвсем малки ръце с добре оформени пръсти. Помислих си внезапно, че са красиви. Може би най-красивото у нея. И после бавно вдигнах очи към лицето й. То продължаваше да е напрегнато, а на лявото слепоочие пулсираше тънка синичка вена. И изглеждаше цялата някак безпомощна, объркана, смутена. Пожалих ли я, та докоснах ласкаво ръката й. Тя трепна под моята.

— Избра ли си нещо? — запита ме с пресекващ глас. — Аз бих могла да го донеса.

— Не — отново й се усмихнах, на дете приличаше, на изплашено дете. — Ще дойдат и друг път хубави… Сама ще ми кажеш.

— Да — кимна уморено тя и се обърна към нетърпеливия купувач, който ни чакаше да свършим. — А вие избрахте ли?

Тръгнах си с усещането, че нещо не е наред, че в отношенията между нея и сина ми нещо се е пропукало, но какво? Тя нямаше вид на момиче, което е склонно към авантюри, не можех да не си го призная. И освен това… си обичаше работата, колкото и обикновена жена да беше. Прибрах се вкъщи неспокойна, изплашена и аз от нещо, което не разбирах.

 

 

Звънеше се, да, звънеше се!

Изпаднах в паника, Христо още го нямаше. А ако бяха те? Какво можех да направя? И какво трябваше да им отговарям? Тревогата ме насече на парчета, уж бях разделена на части, а се усетих, че се надигам цяла от мястото си и тръгвам към вратата. И вече отварям.

На прага стоеше момиче. Усмихваше ми се.

— Вие сте майката на Стефан, нали? Познах ви.

Но аз не я познах. И въпреки че усмивката й вдъхваше доверие и предразполагаше, стоях на прага, без да се отместя.

— Стефан го няма, нали? — продължи момичето, също без да се отмести. Неочаквано добави: — Но все пик няма ли да ме поканите?

Трябваше ли да я поканя? Дръпнах се, като измърморих някакво извинение, момичето не ме чу, тръгна към отворената врата на хола право към стаята на сина ми. Аз вървях подире й.

— Неговата стая, нали?

Настани се на леглото му и като дете, без да се обляга, само опряла длани върху матрака, се опита да се друсне, но остана неподвижна. Изплаши се да не я помисля за хлапачка. А си беше хлапачка. Гледаше в мен и се усмихваше с най-милата усмивка, която съм виждала. Исках да отвърна на усмивката й, не можех, устните ми тръпнеха като пред удар.

— Ама защо не седнете и вие? — запита ме непресторено, аз ли бях отишла при нея, или тя при мен и имаше ли значение? — След като Стефан го няма, мога да ви погостувам на вас, нали? Както виждам, сте сама, тъкмо ще ви правя компания.

Коя си ти, исках да запитам, а се чух да се извинявам несръчно и с чувство на неудобство:

— Мъжът ми излезе… за малко.

Защо си дошла, гледах я. И тя ме гледаше, без да се смущава, и продължаваше да се усмихва. Усмивката топеше моето подозрение, правеше ме достъпна, стопляше измръзналите ми сетива. Момичето не бързаше да проговори, не бързах и аз. Но все още не смеех да й се зарадвам.

— Не ме питате коя съм — не издържа първо момичето. — Нито защо съм тук. Ако бях на ваше място, да съм ви засипала с въпроси. А вие мълчите. И не можете да си ме спомните, нали?

— Познавам ли ви? — запитах с надежда.

— Не, разбира се — засмя се момичето на глас. — От приятелките на Стефан вие познавате само Ани.

— Той не е имал други приятелки! — смръщих вежди.

И неочаквано пред мен се завъртяха дните и нощите през последните два месеца, захлопваха се като врати под носа ми, за да скрият всичко зад тях. Какво знаех за живота на сина си? Нищо… Той бе чезнал непрестанно, губейки се в някаква привидност на съществуване, нереален, чужд, променящ се, трошлив и крехък при всяка дума, избягващ всеки допир, като че ли можеше да се разпадне под него на късове. Нима бе допуснал някоя до себе си? Като това момиче. Като момичетата, с които се разминавах по улиците. Непознати, обещаващи. И се бе доближавал или се бе отдръпвал от тях, ужасен да не го наранят или да излекуват болката му. Нали клин клин избива? Не е възможно да не е опитал. Поне веднъж. Или всяка вечер е бил с различна, стихийно, в несвяст, в шемет някакъв, за да забрави, а може би да се забрави в илюзията, че някоя от тях ще му върне Ана. Въртяха се различни предположения, докато, смръщила вежди, не изпусках от поглед момичето.

— Сигурна ли сте? — засмя се тя.

— В какво? — запитах остро. — И защо сте дошла, щом вече знаете, че Стефан го няма?

Тя усети настръхването ми, връхлетялата ме внезапно враждебност, свиването ми в топка, готова да отскочи и да я удари. Вдигна към мен в недоумение очи, навярно рязката промяна я зашемети и загуби опора, клепачите примигнаха смутено, видях натрошени кристали в ирисите й, малките пръстчета потънаха в матрака, леките ботушки докоснаха пода, тя се изправи. Усмивката угасна, лицето бързо я попи, ъгълчетата на устните трепнаха. Обичаше ли го това момиче? И дали би имала сили да го обича, ако знае, че е вдигнал ръка… Изведнъж приседнах насреща й. Каквото и да ми отговореше, нямах сили да го посрещна права, краката ми странно омекнаха.

— Дойдох, за да се убедя, че е заминал… сам. — Гласът й прозвуча тихо, но твърдо. — Трябваше заедно, така се разбрахме… Но щом е заминал…

Не беше хлапачка въпреки поведението си, въпреки малкото на брой години, въпреки миловидното лице и слабичкото тяло под палтото. Силата в нея се пробуди внезапно и заблестя. Изглеждаше вече излята от метал и цялата се покри с отблясъци, стана неуязвима и за настръхването, и за недоверието ми, които бе усетила и отразила веднага, за да се изправи ненаранена и да тръгне към вратата. Дори намери усмивката си и я насочи към мен като фар с едно последно довиждане, произнесено като сбогом, а аз вече исках да я задържа, да я разпитам, но все още запленена, не помръдвах от стола, на който бях приседнала. Тя почти ме прекрачи.

— Къде трябваше да заминете? И кога? — се откъснаха с мъка думите от устата ми и паднаха умоляващо в краката й.

Тя прекрачи и тях.

— Щом не е намерил за нужно да ви каже… — и затвори вратата пред мен.

Не я захлопна, а трясъкът ме оглуши.

В него не чух бягащите й стъпки по пътеката.

Видях я едва по надолнището на улицата. Тичаше към трамвайната спирка, без да се обръща назад, дългите й крака се разтваряха като ножица и поглъщаха разстоянието. Изчезна, като че ли никога не е била тук, в стаята на Стефан, и ако не усещах парфюма й, нямаше да вярвам, че е идвала. Защо не успях да я спра? Защо не я разпитах? Гледах през прозореца, опряла на него стиснатите си юмруци, идваше ми да удрям с тях, докато стъклото се натроши и вреже в кожата ми. Идваше ми и да крещя, за да я върна назад и засипя с въпросите, които ме изгаряха.

Щом той не е намерил за нужно да ви каже…

А имаше време, когато ми доверяваше и сънищата си, знаеш ли, малката, и всички свои ценности, които не би рискувал заради никого. Събираше ги в дървена кутия. Най-предпочитаните от него стъклени топчета лежаха в нея, книги, хвърчила, калейдоскопи, изсушени бръмбари, пеперуди, цветя. Държах кутията скрита от очите на сестрите му. А те ме дебнеха. И един ден, преди да мога да ги спра, разпиляха всичко обезумели, изпотрошиха топчетата, накъсаха хвърчилата, стъпкаха бръмбарите и пеперудите, стриха цветята; цялото му богатство изчезна изведнъж и той преглътна, без да им каже и дума, без да обвини нито мен, нито тях, само очите му станаха празни и далечни. За дълго. После… дойде другото време, различното… Ценностите му се преобразиха, никой вече не можеше да му ги отнеме, защото нямаха нищо общо с разрушимото и нетрайното и тях той ги бранеше сам, вътре в себе си, заключени с мълчание. Една от тия ценности бе приятелството му с Жоро, никоя от нас не допусна до него.

А теб допусна ли те? Не, нали?

Защо не успях да те предразположа към откровение?

Ти дойде, готова да ми се довериш.

Не бях ли отблъснала по същия начин и Ана, само че тя не бе имала силата да си тръгне веднага или прекалено много бе обичала Стефан? Или се бе надявала да промени отношението ми към нея? А какво се получи? Техните отношения се промениха…

Не ми ли показа само преди миг това момиченце колко лесно може да се пресече едно приближаване, колко са важни в началото и жестът, и погледът, отправен към другия, и думата или тонът, с който е произнесена? Познавах ли своите приближавания и отдалечавания до собствения си син, който пазеше от мен повече, отколкото от всеки друг всичко, което най-много обичаше? И не посягах ли аз точно към него като към някаква опасност, която може да ми го отнеме?

Полудявах.

Христо се бавеше.

Обещавах си да намеря път към Стефан. Само Ана да беше жива! Обещавах си и към нея да намеря път. И към всички…

Откъснах се от прозореца и зарових пръсти в чекмеджето на масата, преди малко бях напъхала разпиляното по пода в него, а сега исках да разгледам нещата, които Стефан бе съхранил в годините. Намерих карти на София и на страната, винаги бе обичал да пътува. Намерих и ученическата му карта, от нея ме погледна едно четиринайсетгодишно момче, слабичко, с щръкнали уши, моето. Припомних си изведнъж, току-що бе изкарал скарлатина и невероятно бе отслабнал. Докато боледуваше, по цели нощи прекарвах, до леглото му. Температурата застрашително не отстъпваше пред лекарствата. Коленичила до Стефан, сменях кърпите с оцет. Четях на глас любимите му книги, разказвах му всичко, което се случваше извън стаята, той сам ме разпитваше. Стисках потната му ръка в своята и се молех, а в апартамента ходеха на пръсти. Шепнеха. Карантината не допускаше никого, държеше на разстояние и Жоро, и Светла, и Рая. Избягваше да влиза и Христо. Стефан бе само мой. Но когато бълнуваше, ми се изплъзваше, настойчиво викаше Жоро и го молеше да дойде. Сама монтирах стълбата под прозореца му, сама я придържах, докато приятелят му се изкачи и притисна лице до стъклото. Гледах отдолу какви знаци му правеше, не разбирах езика му, но когато се върнах в стаята, Стефан изглеждаше по-добре. Един ден стълбата се счупи и Жоро падна, нищо не му стана, но се изплашихме всички, а Стефан пребеля. После състоянието му се влоши, а Жоро му изпрати куп атласи, книги с приключения и пътешествия, морски и звездни карти. Стефан сам късаше връзките със земята и като че ли скачаше в друга действителност, в непознатото четвърто измерение. Настъпиха усложненията. Лекарят заговори за болница. Откарахме го една сутрин с Христо, мъжът ми губеше надежда. Аз не. Дори когато лекарят ме предупреждаваше, че е възможно… Не, затиснах с длан устата му, не, няма да го дам. Малко по-късно се разболях и аз и сега ми се струва не от заразата, а от желанието да бъда до него. В болницата можехме отново да се виждаме. Но бяхме разменили местата си. Стефан се оправяше, моето положение се влошаваше. И той идваше в стаята ми все по-често, а аз го отпращах да излиза навън, на слънце, на въздух. Не, мамо, не отстъпваше, при теб ми е най-добре. Ти се разболя заради мене. Съпротивата ми отслабваше, усмихвах му се. Дори да бях умряла тогава, щях да умра щастлива. Болните ни наблюдаваха през спуснатите си клепачи, не изпускаха нито една разменена дума, нито една ласка. И когато бях най-зле, ми напомняха — заради момчето трябва да оздравеете, толкова ви обича! Толкова е добро!

Това ли бе времето на най-голямото ни приближаване?

А можех наистина да умра, усещах го. И чух веднъж как лекарят каза на Стефан, заровил пръсти в косите му: „Майка ти прескочи трапа, момче. Но ще трябва да я пазите! Сърцето й…“

Ръцете ми трепереха, докато се навеждах все по-ниско към снимчицата от ученическата карта.

Вече плачех.

Така ме свари Христо. Вдигнах очи към него, откъсвайки се с мъка от миналото, все още неразбираща къде съм, назад във времето или… Осъзнала настоящето със заплахата в него, ми стана зле. Отново ми причерня. Христо се втурна към мен, подкрепи ме да не падна, притисна пръсти в пулса ми. И ме отведе внимателно до леглото на сина ни. Помогна ми да легна. Навярно се бе променил цветът на лицето ми, защото усетих мириса на Стефан от одеялото, с което ме зави. Усмихнах се, исках да запитам Христо намерил ли е Ана, а нямах глас, думи, вече не съществувах, лежах отново в болницата, а Стефан, приседнал на столче до мен, ми говореше, говореше, говореше…

Христо извика по телефона „Бърза помощ“.

Дойде цял екип с апаратура. Направиха ми кардиограма, биха ми някакви инжекции. Задържаха се дълго.

Страхуваха се да не се повтори кризата ли? Или да не получа инфаркт? Чаках по-скоро да си отидат, тревогата им ме уморяваше. Възрастният седеше до мен на леглото с ръка на пулса ми. Най-сетне си тръгнаха. Разговаряха с Христо на вратата, даваха му някакви нареждания, той кимаше уморено с глава. Обърнах им гръб.

И все пак накрая останахме сами. Преди да запитам Христо каквото и да било, той ме изпревари с въпроса идвал ли е някой. Обясних му накратко. И зачаках да заговори. Той мълчеше.

— Кажи ми… — улових се за рамото му и се надигнах с мъка — намери ли я? Или… ходи там?

Той замислено поклати глава.

— Тя е напуснала магазина още преди два месеца. И никой не знае къде работи сега. Нито къде живее. Или не поискаха да ми кажат…

— Скрила се е! — изсъсках и усетих, че омразата преля и през стиснатите ми зъби. Сърцето яростно заудря в гърдите ми, готово да се пръсне. — След като знае какви ги е забъркала… Но поне да се е скрила така, че той да не я е намирал…

— А палтото? — смълча се Христо и се сепна. — Ти по-добре разкажи за момичето. Да не е от… Не я ли запита къде работи?

Нищо не я бях запитала. И защо да я питам? Не виждах ли и сама, че е още дете, едва ли имаше и осемнайсет. Дете, загрижено кимаше Христо, а откъде се познават със Стефан, откога, той никога не е споменавал за нея. Нищо не забелязваше и никоя освен Ана.

— Да! — надигнах се от леглото. — Да! Ако не беше тази… — преглътнах думата и ме заболя — ако не беше тази… — пак я преглътнах — той щеше да си е тук!

— Не започвай отново! — и ме притисна с две ръце към възглавницата.

И аз наистина млъкнах, Христо ме бе погледнал с ужасен поглед. Спрях да говоря за нея, напразно виках в съзнанието си светлия образ на момичето да ми се притече на помощ, мислите ми неудържимо потекоха назад към идването на Ана в нашия дом, към нещастието, което донесе със себе си, но го усетих само аз, а другите се прехласнаха. И още… към онази първа вечер, когато синът ми се напи и постави началото на последвалите дълги и кошмарни вечери с приглушени, откъслечни викове, в които се заслушвахме изтръпнали и не правехме нищо.

 

 

А бях нащрек и имаше защо. Лицето на сина ми все повече помръкваше, то се издължи, очите се присвиха още и проблясваха застрашително. Онзи израз на щастие отдавна бе само спомен, заменен от друг, чужд и напрегнат и отново налудничав. Какво ставаше с момчето ни? Не се ли нуждаеше вече да бъде спасяван насила от самия себе си и от тази жена, която с нещо го предизвикваше и измъкваше наяве най-лошото в него? И не бе ли именно любовта онова велико чувство, което разкрива в човека прекрасното, истинското, хубавото? Най-истинското и най-хубавото? Как можех тогава да вярвам в нейната любов, която го превръщаше пред очите ми в хищник? Той беше добро дете някога, примерен младеж, аз съм свидетел на това! И не само аз! Къде отиде добротата му?

Върху лицето на Ана усмивката светваше и гаснеше, плаха като зимно слънце, за миг изскочило зад облаците. Наблюдавах я внимателно. Тя бързаше да прекоси антрето и да изскочи на улицата с едно кратко довиждане, подхвърлено през рамо. След онзи наш разговор, че ако Стефан се е променил, значи се е променила и тя, избягваше да влиза в кухнята, а и в хола. Не поспираше дори в градината, забележеше ли ме наблизо. Срамуваше ли се от нещо? Стоеше все затворена в стаята зад плътно прилепналата врата и аз я виках през нея, без да влизам, за закуска или за обяд, тя нещо ми отвръщаше и нямаше ли го Стефан, изобщо не се явяваше. Бе станала кожа и кости. За работа тръгваше винаги в последния момент, точно изчислен до секунда, и почти притичваше край нас, а опиташе ли се Христо да я спре за една дума, тя му посочваше ръчния си часовник. Телефонът мълчеше, не се обаждаше никому. Дори на майка си, дори на брат си. Изглеждаше подозрително. Навярно им звънеше от магазина, а възможно е и изобщо да не им звънеше. Те също не се обаждаха и това съвсем засилваше подозренията ми. Мълчаха, навярно възмутени от нейното поведение. С кого ли бе изневерила на сина ми? В изневярата й не се съмнявах — ей тия, тихите води, от които беше и тя, са най-опасните. И как ли Стефан бе научил? Още преди брака им? А какво остава след него? Вече все по-малко вярвах, че ще се оженят, но се молех раздялата им да бъде по-безболезнена за него. Намразих я още повече. Толкова много страдание щеше да причини на детето ми! Но нали и преди не я обичах, а той изглеждаше толкова щастлив? Крайните състояния винаги са ме държали нащрек. Не започнах ли да я следя от първия миг, за да се добера до истината, която все ми се струваше привидна? И излезе привидна! Да… излезе привидна!

 

 

Подозрението ми се превърна в увереност в деня, в който се приготвяха да отидат на сватбата на негов приятел. Нещо се разправяха дълго в стаята си, Ана все с нещо не се съгласяваше, синът ми упорствуваше. Бяха забравили да пуснат радиото и аз се заслушвах в гласовете им, но долавях само отделни думи, не викаха, по-скоро шепнеха и не можех да свържа думите в изречения, които да добият определен смисъл. Най-накрая се показаха, Стефан изглеждаше чудесно в костюма, бе възмъжал през тия месеци, загубил детската мекота на лицето си. До него тя се губеше в широката рокля, събрана около кръста й с ластик в прекалено силен набор. Не умееше и да се облича, отново си помислих колко е незначителна до сина ми и стиснах устни. Тя видя. Завъртя се пред огледалото в антрето, в него се отразиха и двамата. Ана се стресна, дръпна се назад изплашена. И се скри в стаята, за да се появи след миг преоблечена в бяла разкроена пола и тъмновишнева блуза, до мургавото й лице цветът на блузата бе ужасен и Стефан доста грубо й каза:

— Смени я с друга!

Тя го стрелна с поглед и се скри отново, за да се забави вътре и да излезе в небесносин костюм, който я източваше още повече. Приличаше на леко прегъната върлина. Горкият ми син! Тръгнаха с неохота и двамата, не биха тръгнали, ако женихът не беше от най-добрите приятели на Стефан. Нямаше как да не отидат. Насилих се, към усмивката на Христо прибавих и моята измъчена и крива усмивка, към неговите пожелания да прекарат добре измънках и моето — скоро и те да канят по същия повод. Избрах момента да я улуча и я улучих, тя отскочи напред, полетя към вратата, а Стефан ме погледна смръщено:

— Може и да не се стигне до там…

Радост ли трепна в мен през оня кратък миг, уплаха ли, но ме разтърси цялата като електрически ток. Опомняше ли се синът ми? Проглеждаше ли? Винаги е мъчително и свързано с болка. Но и тя е като родилната, нужна е и минава. Христо се сепна неразбиращ.

— Случило ли се е нещо между тях? — запита ме, като ги гледаше как се отдалечават в дъното на улицата, Ана няколко стъпки преди Стефан, не го изчакваше, а и той не се опитваше да я догони.

— Не зная — вдигнах рамене.

— Не е възможно да не знаеш! — не ми повярва и не отлепи поглед от лицето ми.

— Е, добре… — нека научеше и той, стига я е боготворил и все за нея, все против мен, — тя му е изневерила.

— Какво? — подпря се Христо до оградата и остана с широко отворени очи. Леко прежълтя и потърси опора и за ръцете си. — Не е възможно!

— Да! — наблегнах аз. — Да. И то точно тя, тая дъска, от която и ти толкова се възхищаваше! Добричката, милата, внимателната!

Злъчният ми глас го свести, неговият доби увереност.

— Нещо измисляш! — поклати глава усмихнат. — Нали я виждам, или е на работа, или си е вкъщи. А че го обича, обича го, от пръв поглед се вижда.

— Виждало се! Една жена може да изневери при всякакви обстоятелства!

— Не говори глупости! Или знаеш от личен опит? — възмути се мъжът ми, а аз още повече се ядосах. — Момичето е добро, не го натоварвайте с грехове! Ако синът ти нещо си е въобразил, поне ти… Вместо да му отвориш очите…

— И той, и аз, добре. Ще се увериш и сам.

— Не ти вярвам нито дума!

Скарахме се. Той се прибра в къщата и се скри зад вестника, аз съзнателно се разтраках с тенджерите, захванах се да ги лъскам, за да изкарам някъде яростта си. И все поглеждах през прозореца. Знаех, че няма да се приберат рано, по-рано от вечерта, но все поглеждах. Имах предчувствието, че нещо ще се случи и аз трябва да се притека на помощ на сина ни. Щом и собственият му баща не искаше да разбере, аз трябваше да бъда нащрек и заради двама ни.

Денят изтичаше мъчително бавно, вечерта бе много топла и ние седнахме на пейката пред пътната врата. И Христо се оглеждаше неспокоен, стремеше се да не го показва, но аз го познавах, много отдавна ние се разбирахме и без думи, усещах неспокойствието му с кожата си по нервните му, с мъка уравновесявани жестове. Минаваха съседи, присядаха при пас, разговаряхме за делнични неща, но очите ни бяха вперени към ъгъла, от който трябваше да се зададат те. Мина осем, вечеряхме, мина девет, тях още ги нямаше. Христо седна пред телевизора, а аз се защурах в двора, разкопах в тъмното алеята с цветя, после ги полях, после застанах до вратата с лейката. Колко време съм седяла, не зная, Христо на няколко пъти излиза, за да ме вика да си лягаме.

— Лягай си! — казах му накрая. — Аз имам още малко работа.

— Зная я твоята работа! — сопна ми се и се прибра.

Повече не се показа.

Да, нещо се бе случило, защото в тъмното видях самотната светла дреха на Ана. Тя вървеше бързо, почти тичаше към дома. На вратата едва не се блъсна в мен, но аз ходех все в тъмни дрехи, така бях научена още от млада, така бе ходила майка ми, и нейната майка, и майката на нейната майка. А Ана обичаше светлите, все нещо бяло избираше, или светлосиньо, или лила. А и Стефан й подаряваше такива светли, той непрестанно й мъкнеше подаръци. Не че и на мен не ми носеше, носеше ми, но нейните бяха винаги избрани специално, с много обич, докато…

— Защо си сама? — запитах я разтревожено. — Къде е Стефчо?

Тя не очакваше да ме види, нито да я питам. Смути се, огледа се и чак след това нещо измърмори.

— Той ще се прибере по-късно, запиха се.

— Но той никога не пие! — улових я за рамото аз.

— Не пиеше — каза тя през стиснатите си устни. — Сега пие.

— За това вероятно има причина? — не бързах да я пусна, а тя направи опит да освободи рамото си.

— И причината съм аз, нали? Аз, не той, нали? — изведнъж не издържа и се разплака, като обърна лице встрани.

Не я пожалих в този миг, пада й се, мислех си, не погалих косите й, не я приласках, а ако бях го направила, вероятно тя би ми казала всичко. На мен? Едва ли…

— Мамо — каза изведнъж, — защо и ти не ми вярваш? И не ме обичаш? Какво съм ти сторила?

Тя търсеше откровеност, можех ли да й кажа онова, което бях усетила с влизането й? Можех ли да й кажа за изпепеляващата ме ревност, за щастливите очи на сина ми, които ме разполовиха? Можех ли да й кажа, че бях мечтала за Стефан момиче много по-красиво, по-умно, по-впечатляващо и с по-добра професия? Какво можех да й кажа, нападнала ме така изведнъж с прямота и упрек?

— Когато между двама души нещо се случи — рекох бавно, прикривайки се зад думите, — то и двамата имат вина.

— Аз нямам никаква! — бързо отсече Ана, гласът й бе станал твърд като метал и като се отскубна от пръстите ми, влезе вътре, чух я как превъртя ключа на стаята им. За първи път.

 

 

Нямала вина! Хайде де!

Затова ли Стефан не се прибра цялата нощ? Затова ли го изгризваше подозрението и страданието бе избило и по лицето му? Затова ли се мяташе като ранен в къщата ни и не си намираше място? И аз с него. Нямала вина…

На сутринта Ана отиде на работа с подути от безсъние очи. Бе първа смяна. Навярно и Стефан бе отишъл направо на работа. Сърцето ми се свиваше от лоши предчувствия. Тръпнех да не би там, на сватбата, Ана да му е показала отново предпочитанието си към някой друг. За да го уязви, за да го изкара от релси. А горе на покривите, на които поставяха изолации, е хлъзгаво и опасно, само малко разсеяност или малко невнимание, при едно залитане… Представях си Стефан полетял от високото, с разперени ръце и ужасяващ вик. Не издържах. Облякох се за излизане, закъде, запита ме Христо. И той беше неспокоен, през цялата нощ се мята и тихо въздиша насън. Ще се поразходя, нещо не ме свърта тук… Да дойда и аз, предложи, но отклоних предложението му, исках да съм сама, знаех обекта, на който работеше бригадата на Стефан, бях решила да отида направо там. Нужно ми бе да го видя, да се убедя с очите си, че е жив и здрав. Нищо друго нямаше значение за мен, само той да е добре. И да не се хвърли от високото заради тази… тази кучка. Думата дойде сама и аз се сепнах, а ако все пак се оженеха някой ден, как щяхме да продължим да живеем заедно?

Измъкнала се от погледа на Христо, почти тичах по улицата. Прекосих неправилно, едва не ме блъсна кола. На светофара вече се оглеждах, но не забавих крачките си, заобикалях хората или ги отмествах от пътя си. Не взех никакво превозно средство, те прекалено се бавеха по спирките, а и не можех да търпя хора около себе си, имах нужда да вървя, да вървя, да вървя, като че ли вървенето ме успокояваше донякъде, но истинското успокоение щеше да дойде по-късно — когато видех сина си жив и здрав и го погледнех в лицето. Не исках да страда, съзнавах, че Ана държи в ръцете си и щастието, и страданието му. Как можех да я обичам? Не бе по силите ми!

Най-сетне стигнах. От покрива не се виждаше нищо. Трябваше да се изкача по стълбите на отсрещната сграда и от последния етаж да погледна нагоре. Тичах, спрях на площадката без дъх, сърцето ми биеше в гърлото. Улових го с ръка, поех дълбоко въздух и вдигнах очи. Покривът се очерта бавно с острата си стръмнина към улицата, видях осемте човека от бригадата, преброих ги, все още не отличих сред тях сина си. Всички изглеждаха почти еднакви в сините си работни дрехи, с ниско нахлупените каски. Поставих длан над очите си като козирка, напрегнах ги, ето го Стефан, почти на ръба! Стефане, извиках без глас и той не трепна, до него се смееше Жоро, познах го и него, Стефане, извиках отново, но пак не се чу звук, Жоро продължи да се смее, наведе се да повдигне някакво руло, синът ми леко се наклони към него, имаше нещо напрегнато в стойката му, като че ли замисляше нещо недобро. И пак се изплаших, политнах напред, опрях ръце на стъклото на таванския прозорец на стълбището, видях дръжката пред очите си, с неистово движение завъртях ръкохватката и извиках, но отново без глас. Жоро вече мъкнеше сам рулото съвсем по ръба, а синът ми вървеше след него и не го изпускаше от очи. Като че ли го дебнеше и му оставаше само да скочи върху му. Жоро внезапно се обърна, нещо каза, пак се разсмя, Стефан се приведе, бавно повдигна рулото от задния му край и двамата тръгнаха един след друг, а на раменете им тежеше навярно онази покривна мушама със странното име юта, която поставяха. Преглътнах с облекчение, но не ги изпусках от погледа си. Те се завъртяха, синът ми изчезна по-навътре, на по-безопасното, Жоро остана пак на ръба и приведен, започна да размотава рулото все по ръба, все по ръба, докато приведената фигура на Стефан се губеше навътре. Видях го да приближава, като отупва ръцете си, Жоро не гледаше в него. Спря на крачка от приятеля си и пак онова напрегнато, диво, хищно — нещо се появи в стойката му. Като че ли размисляше да посегне или не, само при едно негово движение Жоро би полетял надолу. И всеки би помислил, че е нещастен случай. А Жоро нехаеше, смееше се, поглеждаше го и пак се навеждаше, сигурен, спокоен, неуязвим, опъваше ютата и се крепеше като фокусник на самия ръб. И тогава… да, точно тогава бях сразена от светкавичната мисъл, че Ана и… Жоро… и затова Стефан… Изпотих се. Изкрещях името му. Синът ми се сепна, погледна надолу, не ме видя. Отново изкрещях, напразно ме търсеше с поглед в ниското, Жоро ме забеляза пръв и ме посочи. Стефан ми махна с ръка, като че ли викът ми го бе събудил от сън, от лош сън. Слязох долу, коленете ми бяха омекнали. След малко и той слезе. Не ме запита защо съм дошла, не ми се и зарадва, избягваше да ме гледа, но около очите му имаше виолетови кръгове, в тях погледът му тъмнееше. И аз, изнемощяла от напрежението, от видяното, се чудех какво да му кажа.

— Минавах наблизо…

— Дошла си специално, познавам те! Не съм малък и ще се прибирам, когато си искам!

— Безпокоях се. Трябваше да видя, че си добре…

— Е, видя ли?

Щях да отвърна: видях, но преглътнах, Жоро идваше към нас. Той покри рамото му с ръка, Стефан се сви под нея. Ръкувахме се, отдавна не се бяхме виждали. Сега го погледнах с други очи. И пак ме сряза болка под плешката. Хубав беше проклетникът! Никоя жена не би устояла пред него, прозрях го внезапно. И внезапно си припомних оня откъслечен разговор между Рая и Стефан. Защо все Жоро, защо все Жоро? Защо, запитах се и аз и открих отново магията му, чара на усмивката му, блясъка в очите му, цялото му излъчване, което покоряваше, без да забележиш. Бе раснал пред очите ми заедно със Стефан; и никога, и сега не можех да не призная, че от двамата… И някога, и сега се бях бояла от превъзходството му, и особено след като пораснаха. С какви ли момичета не го бях виждала, от хубави по-хубави, а той все не им обръщаше внимание, нехаеше за тях, те сами тичаха подире му. И навярно затова, след като се появи Ана, Стефан започна да го избягва, Жоро го търсеше и недоумяваше, Стефан отклоняваше срещите, страхуваше се да се събират тримата. А Жоро явно не съзнаваше какво впечатление прави на момичетата, Стефан пък явно е очаквал да се случи неизбежното. Въпреки всички предпазни мерки.

И въпреки тях беше ли се случило нещо? И кога?

Разговарях и с двамата, а не ми излизаше от ума как видях Стефан там, до ръба на покрива… Очакваше гибелта на Жоро и би я предизвикал? Или сам би помогнал? Все едно… Не измислях ли? Не преувеличавах ли значението на видяното след прекараната безсънна нощ? Бях съхранила всичко в паметта си, за да го преосмисля на спокойствие, когато остана сама. Стефан се поотпусна, засмя се на една от шегите на Жоро, опря рамо до рамото му. Гледах в доближените им рамене и реших, че съм сънувала с отворени очи, бях се излъгала. От толкова далече и гледани отдолу! Слязоха и другите момчета, сключиха кръг около мен, весели, безгрижни, сърдечни, Стефан изглеждаше добре между тях.

— Неразделни са — подхвърли един и ми ги посочи.

— А Жоро все на най-опасното, не дава на Стефан да се доближи, пази го… Вие трябва да сте доволна!

Да съм доволна? Ако оня миг беше истина? Но можех ли да твърдя, че е истина? Сега, когато ги гледах един до друг? И слушах думите на другите от бригадата? Та те не са слепи! И всеки ден са заедно! И защо продължавах да се тревожа? Не беше ли онова, което видях, желание на Стефан да помогне на приятеля си, а той го е отпращал по-настрани? Само ако можех да повярвам! Прекалено лесно беше да повярвам! Бих могла да дръпна Жоро настрани и да му кажа: това момиче не ти е притрябвало, би могъл да имаш всяка друга, а за Стефан тя е единственото, но знаех, че Жоро ще ме погледне с недоумение и не би ме разбрал. Толкова абсурдно беше да го заподозра дори за миг, та аз го познавах добре, немислимо беше. Виж, с Ана беше друго! Тогава? Не се ли нуждаеше синът ми от лекар? Или Ана измисляше, за да ги раздели двамата? Или за да нарани Стефан? Или пък за да вдигне цената си, която и сама знаеше, че е никаква, но ако е ухажвана от човека, на когото Стефан толкова държи… Побърквах се, не мислех трезво и го съзнавах. Но тревогата не ме напускаше и аз седях, гледах ги, слушах ги и не си тръгвах.

Накрая Стефан не издържа:

— Моля те, мамо, върви си вкъщи! — и смекчи гласа си, като се засмя: — Заради теб няма да си изпълним нормата. Всички слязоха. След работа ще мина, ще взема Ани и ще се приберем.

— Вие да не би нещо двамата…

Той ме изгледа напрегнато.

— Тя какво ти е казала?

— Нищо — повдигнах рамене, — че си допивате… Много дълго си допивахте.

Очаквах да избухне, но той само въздъхна. Жоро гледаше встрани, но заслушан в думите ни. Изпратиха ме двамата, нищо повече не можахме да си кажем. А може би и не трябваше? Поне пред Жоро.

Вкъщи Христо веднага забеляза, че не съм на себе си. Завъртя се край мен, нищо не запита, чакаше сама да започна. А аз мълчах. Бързо отмествах погледа си от него, защото не издържах да го гледам. Ако бях споделила тогава с него всичко, ако бях му намекнала поне! Но как? Все още пред очите ми бе Стефан, притаил се като хищник, готов да скочи върху жертвата си. Върху Жоро, с когото години не беше се разделял? Сторило ми се е, не можеше да бъде истина, та синът ми и на мравката сторваше път. Нещо не бях добре с нервите, Ана ме побъркваше и мене.

И все пак, когато в края на месеца Жоро замина за своето дълго презокеанско пътуване, аз си отдъхнах.

 

 

Нищо не се промени.

Отношенията между двамата се изостряха непрекъснато. Ана започна да носи тъмни очила, оплакваше се, че не е добре с очите, но бях видяла случайно синините под тях. Стефан я биеше… Радиото в стаята им свиреше гръмко до среднощ и когато замлъкнеше към два или три, а понякога и към четири часа, къщата се изпълваше с гробовна заплашителна тишина. И в нея не можех да заспя. Оттук нататък нощите ми станаха безсънни и щяха да бъдат все такива. Унасях се в кошмарни сънища едва на разсъмване. Отворех ли очи, чувах въздишките на Христо, и той се въртеше в леглото, без да мигне и без да търси съчувствие. Топеше се, кашлицата му стана по-мъчителна, а бях свикнала отдавна с нея. През последния месец вече не приличаше на себе си. А аз? Изправех ли се пред огледалото, не можех да се позная. Бях остаряла поне с десетина години. Тук-таме белеещата ми коса внезапно побеля цялата. Видът ми се промени дотолкова, че всеки който ме видеше, не смееше да запита случило ли се е нещо и какво е то. А ако ме запитаха? Всичко вървеше уж постарому, младите излизаха заедно и се прибираха заедно, радиото гърмеше по цели нощи… Вече почти не ги виждахме, все бързаха да се затворят в стаята си. Или да излязат. И двамата ни избягваха. Нещо предстоеше да се случи, тревогата насищаше въздуха в целия ни дом, смълчан и настръхнал. Казвах на Христо: стегни се! Той ме поглеждаше с тъга: а ти? И аз, отвръщах му. Опитах се да пооправя външния си вид. Боядисах косите си. Но как да прикрия дълбоко врязалите се бръчки около очите и устата, горчивината им: Как да изтрия тревогата от лицето си? Как да върна усмивката си?

Започнах да избягвам хората.

Започнах да причаквам Ана, да бъда внимателна с нея, но тя ме поглеждаше подозрително и бързаше да се скрие от мен. Намираше оправдания.

Започнах да дебна Стефан, да го уловя за миг в антрето, да се опитам да надникна в очите му, той ме отблъсваше грубо и не отвръщаше на въпросите ми. И все по-малко се застояваше вкъщи.

Ставаше все по-зле.

Ана не смъкваше тъмните очила нито за миг.

Радиото не спираше да свири нощем.

Понякога се стряскахме с Христо, като че ли доловили вик. Заслушвахме се, нищо. Христо не издържаше:

— Не намираш ли, че синът ни прекалява? Дори да е виновна, неговото прилича на инквизиция. А може би има нужда от лекар?

Защо не се вслушах в думите на Христо тогава? Защо не извикахме наистина лекар? Душата на Стефан боледуваше. В душата му властвуваха демони те го разкъсваха, варяха го в казаните си, дебнеха го, раздираха го с върховете на вилите си, не го оставяха ни денем, ни нощем. Отслабна неузнаваемо, стопи се пред очите ни. Почерня. Косата му, мека и лъскава като коприна, оставаше на валма по гребена. Не се бръснеше редовно. Не се хранеше. Движенията му станаха резки и категорични. Непредсказуеми. Вмъкваше се вече безшумно като котка във всички помещения, стряскаше ме и аз отскачах встрани, това го забавляваше. Защо не се вслушах в думите на Христо, а реших да го уязвя, като му отвърна с неговите думи? Нека се оправят сами! Нека се оправят…

— От лекар ли? — настръхнах тогава. — Има нужда от вярност… И можеш ли да твърдиш какво правят там те двамата? Кога се бият, кога се любят… Не казваше ли точно ти да не им се бъркаме? Сами щели да се оправят… Да се оправят!

 

 

Те не се оправиха.

Една вечер, връщайки се с Христо от Рая, заварихме в дома си майка й и брат й. Багажът на Ана бе събран в две пътни чанти. А пристигна с една! Те лежаха в краката й. Всички седяха в кръг около масичката, вратата на стаята им за първи път от много време бе широко отворена, явно ни чакаха нас. Майката на Ана се надигна и ни повика. Ето, започва се, побледнях, а Христо се разкашля и дълго не можа да се успокои. Когато кашлицата му секна, майка й се обърна към него и строго каза:

— Прибираме си Анчето. Това тяхното не е живот. Стефан е настръхнал срещу нея. Познавам дъщеря си, тя не е способна да извърши онова, в което той я обвинява. Вие нищо ли не забелязвахте?

Христо повдигна рамене. И погледна към Ана.

— Ани не се е оплаквала. Ако беше ми казала…

Аз мълчах. Гледах в сина ни, който седеше смазан, навел ниско глава, а пръстите му, преплетени едни в други, се движеха, разместваха, побеляваха от усилие. Той страдаше. Тайно се надявах, че Ана ще си отиде, че след това нещата ще се променят, че… ще надживее чувството си към нея, но като гледах сега пръстите му, разтворените му тръпнещи колене, главата му, която почти потъваше между тях, тика на веждата, отчаянието, което излъчваше, аз не можах да издържа, преместих се до него, протегнах ръка към косите му, погалих ги, а той се отдръпна, опарен от допира. И сам се премести до Ана. Пое ръката й в своята, забравил за мен, за майка й, за баща си, за брат й, наведе се към нея, целуна я, поиска прошка. После погледна към майка й, само към майка й.

— Ани знае, всичко е от любов… Може да съм бил груб, зъл, жесток, но не мога без нея. И ще се променя, обещавам ви…

Тя го гледаше строго, после погледна към нас.

— Господи, чудя се как е могла да изтърпи това… шест месеца! И да ни каже едва сега! Не съм съгласна… — обърна се към Стефан, мразеше го, видях омразата в очите й, потръпнах и аз от нея, стана ми зле от толкова много омраза, но само за миг си помислих, че и тя е майка, че и нея я боли за детето й, че най-добре е наистина да се разделят, Стефан не би й простил. Усещах го дълбоко с майчинската си интуиция, както го бе усетила и тя със своята. — Ти, Стефане, няма да се промениш!

И в гласа й изби омразата, Ана вдигна глава и я стрелна с поглед. Обичаше го, въпреки всичко го обичаше, и двете разбрахме. Щом още бе способна да се самозалъгва. А Стефан разбра от вика й, с който се опита да я спре:

— Мамо!

Изведнъж той се промени, изправи се, застана зад Ана, обгърна раменете й, като че ли да я предпази от нещо, което я заплашваше, не от самия себе си, а от целия заобикалящ ги свят, дланите му потънаха в блузата й, пръстите му се впиха в плътта, навярно под тях щяха да останат белези, но всички видяхме, че той се изпълни със светлина, с обещания, с нежност, с решимост да се промени, да бъде добър, да бди за нея, да я обича, без да я измъчва, и беше толкова искрен, че дори майката на Ана, която го гледаше стресната, се изправи гневно, хвърли поглед към дъщеря си, подчинена от ръцете му и изпълнена с покорство, завъртя гърба си, с властен жест повика брат й и процеди през зъби:

— И да не си посмяла пак да дойдеш и да ми хленчиш! Не си малка! Или тръгвай с мен, или…

Знаех продължението, и тя го знаеше, но затисната от ръцете на Стефан или повярвала в обещанието му, защото тя най-лесно можеше да повярва заради собствената си обич към него, Ана не помръдна от мястото си.

Майката излезе и тресна вратата. Братът покорно излезе след нея. Аз тръгнах също подире им, последвана от Христо, за да ги придружим до изходната врата. Майката вече плачеше. Обърна се към Христо, не към мен, към мъжа ми, улови го за ръцете, събра сили да каже:

— Моля ви, моля ви… ако продължава така… И вие имате дъщери! Не бихте искали да ги видите на мястото на Ани, нали?

Христо кимна. Кимнах и аз. Тя не ме удостои с поглед, нито с жест, просто затича напред, беше все още млада и хубава, едва ли имаше четиридесет и две, момчето не бе на повече от седемнайсет. Защо ли бе заминал мъжът й толкова далече? Дали нещо и там… И защо той все отлагаше пристигането си, защо? Преди да отвори градинската врата, жената се извърна отново.

— Баща й ще се върне всеки момент… няма да оставим нещата така! Ние имаме само една дъщеря!

— Но той обеща! И аз обещавам… Те се обичат! — замънка смутено Христо.

— Не е достатъчно само да се обичат, трябва и да си вярват! Да си вярват! — извика високо и улови момчето, за да го пусне пред себе си. И пак погледна само към Христо, а аз побеснях, крушата не пада по далече от корена си. — Довиждане.

Христо й протегна ръка, тя не я видя в тъмното и закрачи напред, следвана от момчето. Обърнах се към мъжа си с всичко онова, което бях премълчала до този момент:

— Какво, хареса ли ти… сватята? Май ще съжаляваш за нея, ако…

Той не ме разбра и аз се засрамих, бързаше обратно към къщата, влезе пръв, спря пред все още отворената врата. Надигнала се на пръсти зад гърба му, видях, че Стефан и Ана се целуваха. Не зная облекчение ли изпитах, завист ли, или разочарование, но Христо пристъпи и затвори вратата под носа ми.

 

 

Минаваше вече девет и двамата с Христо се щурахме из къщата, той ту излизаше на двора и гледаше надолу по улицата, ту се връщаше в кухнята, където аз най-сетне седнах на един от столовете и повече не помръднах, подпряла глава с ръцете си, вцепенена от студ и очакване. Виждах как мъжът ми не издържаше, как всеки момент можеше да грабне палтото си и да тръгне към… Нямаше да успея да го задържа. Колкото повече минаваше времето и никой не идваше, толкова повече в мен се възраждаше надеждата, навярно същото ставаше и с него. Но ако надеждата излезеше лъжлива, щеше да ни погуби и двамата. Той погледна часовника, сложен върху бюфета, после към мен.

— Аз ще вървя…

Не каза къде, знаех. Не се хвърлих върху него да го спра, не помръднах, дори кимнах с глава, върви, върви! Изтощителните часове на очакване ме бяха довършили. Бяха ме довършили и отделните, безразборно връщащи се в паметта ми картини от това, което е било и вече няма да бъде. Виждах ги като че ли осветени отзад, светлината проникваше през тъканта на спомените, оставаше само скелетът, неустойчиво свързващите го прешлени, които всеки миг можеха да се разпаднат. Колко различно изглежда миналото, осветено така от ярката светлина на една-единствена нощ! Тя прекара раздела в живота ни, от едната страна остана смисълът на съществуването ни, от другата — безсмислието, от едната страна — оправданието, от другата — вината или… с две думи, от едната е животът, от другата — смъртта.

Чух как Христо затръшна вратата зад себе си. Надигнах се за миг, за да го видя как прекосява градината, как затваря и градинската врата, как почти се затичва по надолнището на улицата. Свърши се, оставям се в ръцете на съдбата, която нямах власт оттук нататък да променя. А дотук?

 

 

Кой от нас двамата можеше да помисли, след като ги видяхме да се целуват в светлината на отворената врата, че агонията им ще продължи? Не бяха ли те щастливи поне първите няколко дни? И не приспа ли нашата бдителност това тяхно измамно щастие, което размахаха пред нас като знаме? Стефан се усмихваше отново, Ана смъкна тъмните очила. Събирахме се четиримата около масата, говореха за работата си, смееха се, улавяха ръцете си под покривката, радиото свиреше отново до среднощ, виждахме ги как се прибират прегърнати през градината, усещахме нетърпението им да останат сами в стаята си, отново се заговори за сватбата им, насрочваха се дати, свързани с предстоящото пристигане на баща й, и аз като че ли се бях примирила с нея, опитвах се да бъда ласкава и успявах, като че ли се подмладих отново, нощем се молех Ана да забременее и очакването на детето да ги свърже веднъж завинаги, да изглади недоразуменията, ревността, дрязгите, да стопи горчилката между тях… Молех се искрено, след като бях видяла и отчаянието на Стефан и за сетен път бях разбрала, че не може без нея, че е луд по нея и лудостта ще го държи дълго, вероятно до края му… Вярвах, че всичко, направено от любов, е добро. Вярвах… А сега вярвам ли?

Но аз още не знаех какво е сторил синът ни, къде е бил, само негова ли е кръвта, избила на петна по палтото му, кой е разрязал ръката му, от която се очерта разделната пътека върху мозайката между него и нас… И ако в началните месеци имах вина и към двамата, озлобена от собствената си ревност, то после… измъкнах най-доброто от себе си, похлупих всичко и го затиснах здраво, за него и дори за нея, нищото в ръцете й бе щастието му, можех да направя всичко, дори да дам похабения си от труд и грижи живот… И пак бях готова да го дам, стига той да не е вдигнал ръка над нея, стига той… да е невинен!

А и да беше виновен… стига да можех да го спася!

 

 

Часовникът изглеждаше спрял, стрелките не помръдваха. Надвесих ухо над него, за да чуя тиктакането. Чух го. Ако продължавах да чакам така, седнала на стола и вперила очи навън през прозореца, можех и да откача. Надигнах се бавно, усетих парализа в крайниците си, раздвижих ги, пръстите ми се бяха втвърдили. Пуснах топлата вода върху тях, от нея те започнаха да се разпускат, извадих една тенджера, отворих хладилника, взех парче шол, посегнах да го нарежа и те отново се втвърдиха, отказаха да ме слушат, а очите ми се вкопчиха в яркия кървав цвят, без да се откъснат от него. Започна да ми се повдига. Избягах от кухнята, затворих се в спалнята ни и сълзите рукнаха неочаквано, разтресоха ме хълцания, вопли ме задушиха, слабост ме смъкна върху леглото. Сърцето ми затупа във възглавницата. Ударите бяха толкова начесто, че отказах да ги броя. Трябваше да лежа така и да дочакам Христо, той можеше да се върне с надеждата, сега не биваше да умирам… Точно сега не! Надеждата грееше в мен като пламъче на свещ, духано от вятър, напразно го защитавах с длани; опърлени от него, дланите ме боляха. Времето бе спряло. И по-добре, то не ми се подчиняваше, то ме дърпаше все назад, назад към миналото, към агонията им, която, колкото и да прикриваха, в един момент блесна като острие на нож.

 

 

Викът на Ана!

Нечовешки, силен, пробил грохота на радиото. Ние с Христо скочихме от леглата си едновременно. Едновременно изтичахме към стаята им, той пръв улови дръжката и я натисна, тя не поддаде. Той заблъска по нея, заудря, едва не я изкърти, но гласът на Стефан ни блъсна назад.

— Прибирайте се и двамата! — гласът му бе тих, нетърпящ обяснения и наситен със заплаха.

Ние се спогледахме. Ще я убие, каза ми погледът на Христо, ще я убие, каза му и моят поглед. Не отстъпихме. Чухме приглушени стенания, Христо заудря отново по вратата.

— Махайте се! — изкрещя този път Стефан. — Махайте се! Щом се приберете в стаята, ще отключа!

Отдръпнахме се назад, влязохме в стаята си, прилепихме се до вратата, за да чуем превъртането на ключа. Превъртя го, въздъхнахме едновременно. Посегнах да отворя, но Христо ме спря, недей, може да заключи отново. Някой изтича край вратата ни, беше Ана, нейните леки и бързи стъпки на сърна профучаха по пътеката. Надвесена от прозореца, я видях, тичаше, без да се обърне назад, изплашена и превита на две. Извиках я, тя затича още по-бързо. Христо отново ме спря, недей! Зачакахме. Радиото бе млъкнало, в къщата цареше зловеща тишина. Престраших се и тръгнах към стаята им, Христо тръгна подире ми. Леко отворихме вратата, Стефан седеше на разхвърляното легло почти гол, само по гащета, бе подпрял главата си, вдигна поглед, усетил като животно стъпките ни… В очите му гореше отчаяние.

— Тя си отиде! — каза много тихо.

— Какво й направи? — строго запита мъжът ми. — Защо така изкрещя? Какво й направи?

Стефан само повдигна рамене. Вече плачеше.

— Този път си отиде завинаги!

Христо го разтърсваше за раменете.

— Какво й направи? Защо така изкрещя? — и започна да се оглежда. И аз с него. Нямаше нож, нямаше кръв, нищо обезпокоително… Две чаши недопит чай, чайникът до тях, разляна вода върху леглото и пода… — Опомни се, Стефане! Нима искаш да свършиш в затвора?

— Все ми е едно — отвърна той с мъртъв глас, — след като тя си отиде, все ми е едно… По-добре и мен да ме няма!

 

 

След като тя си отиде, той се превърна наистина във вълк единак. Не го виждахме. Прибираше се посред нощ и излизаше сутрин по тъмно. Само чувахме стъпките му. Аз се боях за живота му, Христо се боеше от нещо друго. След десетина дни дойде призовка от едно далечно районно, Христо я остави на леглото на Стефан с кратка бележка: „И да не си посмял да не отидеш!“ След това го провери, като не си легна цялата нощ. И го дочака. Беше ли? Бях. За какво те викаха? За да обещая, че няма да я търся повече. А ти търсеше ли я? Търсех я. Не мога без нея. Но вече не можеш и с нея, нали? Стефан само бе повдигнал рамене. Ще го преживееш, отвърна му Христо, след като тя не иска… след като и ти се държиш като… Има и други жени. Няма, категорично му бе отвърнал Стефан. Насила хубост не става, категорично бе завършил разговора и Христо.

Какво правеше през тия два месеца, откакто Ана си бе отишла? Втори път не получихме призовка, значи… бе я оставил на мира. Ходеше ли на работа? Ходеше, Христо бе проверил. Срещаше ли се с приятели? Не, те го търсеха в началото, после престанаха… Жоро бе далече, да му се притече на помощ. И все още не се връщаше от онова свое далечно презокеанско плаване. Пиеше ли? Пиеше, но никой не го бе виждал пиян… Правеше ли скандали? Не, само нощем съм го чувала да плаче. Идвало ми е да вляза при него, да го утеша, но не смеех. Бягаше от нас, криеше се, отблъскваше и най-леката проява на нежност. Ще се оправи, казваше Христо, ще срещне някоя друга, всичко ще си дойде на мястото… Няма да стане изведнъж… Ще мине време, ще се успокои… Аз треперех за него, страхувах се да не посегне на себе си, не мигвах по цели нощи, чаках завръщането му, чудех се как да облекча болката му. Никак, казваше Христо, раната трябва да заздравее, процесът е дълъг… Един ден отдалече го бе видял с момиче. Ето, виждаш ли, имай търпение. Търпение и време. Сторило ти се е, казах аз, сторило ти се е… След като заспи на разсъмване, винаги бълнува името на Ана!

 

 

И тази нощ, тази нощ… изведнъж…

Бях гледала на филм, не помня заглавието, бой между двама… Единият извади нож, заби го в гърлото на другия, кръвта плисна на фонтани, изпръска го целия, върху дрехата му останаха такива големи мокри петна, огнени на цвят; убиецът свали палтото и побягна, но и върху сакото му, и върху ръцете му имаше кръв… Толкова много кръв!

Стефане, нима би могъл ти…

 

 

Христо се връщаше.

Видях го да тича по нагорнището на улицата ни, задъхал се от усилието и стръмнината, като че ли възроден, с щастливо, греещо лице. Вълнението ме улови за гърлото. Хванах се с две ръце за облегалката на стола, напрегнах се да се изправя, полетях навън. Пресрещнах го пред градинската врата, той отвори уста да ми каже и изведнъж се задуши от пристъп на кашлица. Вече знаех, но чаках и думите му, толкова много се страхувах да повярвам. Той кашля дълго, мъчително, облегнат на рамото ми, тялото му се тресеше от кашлицата, а тресеше и моето. Нямаше как да му помогна. Сълзи течаха от очите му, от кашлицата или от облекчението, което носеше и за двама ни, не знаех. Поведох го внимателно към къщата, пригаждах крачките си към неговите, поставих го в кухнята на същия стол, на който бях чакала завръщането му, подадох му хапчетата и вперих поглед в лицето му. Най-сетне се успокои и заговори:

— Ана е жива…

— Поред, поред… — казах му аз.

— Да… — съсредоточи се той. — Казах им за кръвта, за палтото, за уплахата ни… Сбили са се някъде, момчешка му работа, та нали познаваме сина ти, бай Христо…

— Видя ли, а ти все… Разказвай!

— Аз им казах и за Ана, те ме изслушаха, после… проверяваха някъде, позвъниха, говориха дори с нея. Той не я е търсил, жива е, здрава е, нищо й няма… Не го е виждала. Успокоих се…

— Видя ли, видя ли, а ти все… Разказвай!

— Провериха и по всички районни, тази нощ никъде не е имало произшествия, нито убийства, нито дори ранени… Било е спокойно навсякъде…

— Видя ли, видя ли… а ти все… Горкото момче, дори не го превързах, къде ли се скита сега? Защо ли бе настръхнал толкова срещу него? Не виждаше ли, че страда, че не е на себе си… Ако не му помогнем ние, кой?

— Другарите ме успокоиха, бяха много внимателни, а аз тичах насам, за да ти кажа по-бързо…

— Може би наистина е отишъл при Рая?

— Казаха ми, че ако го видят, ще го изпратят да се прибере вкъщи… А аз и там като се разкашлях, в чудо се видяха…

— А може би е заминал при Светла? Ако не го намерим при Рая, ще позвъним и там…

— Слава тебе, господи, нищо сериозно не е направил!

За първи път чувах от неговите уста името господно и то ме втрещи, през всичките тия тридесет и кусур години, в които бяхме живели заедно, в които бе затрупван в мината, бе преживял операции, и свои, и на децата ни, за първи път го чувах… Прегърнах го, заплаках, замилвах косите му, усетих слабостта му, тревогата му, обичта му, безкрайното му чувство за отговорност, всичко онова, което винаги го правеше за мен най-скъпия човек, най-нужния след… Стефан, а преди да се роди той, не беше така, не беше, но нали за майката е съвсем нормално на първото място да са децата й? Децата да, но не само едно от тях! И той ме упрекваше именно за това, ако нареждах и Светла, и Рая, и Стефан пред него, нямаше да ми се сърди.

— Слава тебе, господи! — промълвих и аз, откъснах се от него, тръгнах към телефона, но се обърнах, те биха се зарадвали повече да чуят баща си. Запитах ли ги аз за Стефан, щяха да измърморят нещо, а на Христо щяха да му обяснят надълго и нашироко. — Ти им звънни и на двете, аз ще отида да изпера палтото му…

Христо се надигна изведнъж.

— Не! — почти извика. — Казаха да не го пипаме…

— Но нали… — замръзнах, както бях поела вече към стаята му, и гласът ми се прекъсна в гърлото, не можах да продължа, някаква ръка ме стисна за него и аз усетих отново онова задушаване, онова присвиване в сърцето, като че ли прободено и завъртяно на шиш. Улових се за него.

— Спокойно де! — скара ми се Христо. — Не че ще дотрябва, но за всеки случай.

Безшумно излязох от кухнята, отидох в градината, седнах на пейката пред къщата и се опитах да успокоя сама ударите му, те продължаваха да бият в ушите ми като палки върху тъпан. Трябва да се чака още, трябва да се чака още, трябва да се чака още… Докога? До изясняване на случая, каза Христо. А аз го запитах: кой случай? Какъв случай? Нали случай няма? Ана е жива!

 

 

Времето изгуби внезапно всичките си измерения.

Колко съм седяла така върху пейката не знаех, Христо дойде, приседна до мен, обгърна раменете ми. Нищо не казваше, свързал ли се е с дъщерите ни, не е ли, но ако Стефан бе при тях, щеше да ми обади. Облегнах глава на гърдите му, чух и неговото сърце, което се блъскаше там и се задушаваше. Беше дяволски студено, бях се вкочанила цялата, той пое ръцете ми и започна да ги затопля с дъха си, първо едната, после другата.

— Да влезем вътре, а? — предложи.

Поклатих глава. Гледах надолу към улицата и той погледна, бе безлюдна, всички, които ходеха на работа, бяха отишли отдавна, децата тичаха по детски градини и училища, а старите дремеха до печките. Само ние…

— Да влезем вътре! — настоя Христо.

Пак поклатих глава и той се изправи, скри се във вътрешността на къщата, за да се появи с кожухчето си, с което ме загърна цялата. И ме стопли. Зъзнех и под него. Зъбите ми тракаха.

— Ще се разболееш, майко, а имаш деца, внуци и мене, стареца, на кого ще ни оставиш? — опита се да ме подхване с добро, да ме повдигне и едва ли не да ме пренесе вътре на топло.

Не помръдвах, опряла здраво крака в земята, изчистена от снега пред пейката.

— Колко време ще изкараш така? — и се надигна. И както се надигна засмян, внезапно замръзна с поглед, вперен в самото подножие на улицата, откъдето започваше стръмното. Изправих се, за да погледна и аз. Стефан ли се връщаше? По нагорнището се качваха трима; колкото и да бяха далече, различих униформата на единия.

Те идваха към вас.

Тогава съм извикала отново и отново съм се отпуснала безжизнена в ръцете на Христо. И последната ми мисъл беше това да е краят.