Кристин Хармел
Рим, моя любов (13)

Тринайсета глава

Събудих се в осем. Очевидно тялото ми най-после взе да се приспособява към италианското време. Полежах малко и заслушана в уличните шумове, се замислих какво да правя през деня. Не бях свикнала да нямам план. Но ето че се очертаваше един благословен ден, абсолютно свободен от всякакви ограничения. Отбелязах си да се обадя на татко и на сестра ми, за да им кажа къде съм отседнала. Положително можеха да ме намерят по мобилния телефон, ако им потрябвам, но предположих, че ще бъде по-умно да им спомена, че съм напуснала Франческо с гръм и трясък и че в момента живея при една смахната италианка.

Час по-късно, след като дълго стоях под душа, се запътих навън, издокарана с кремава лятна рокля, сандали, прибрана на опашка коса и с метната на рамо кафява кожена чанта. Очертаваше се горещ ден, а аз възнамерявах да поскитам на воля из Вечния град. Преди да изляза, сложих в портмонето си адреса на ресторант „Пинокио“, ей така, за всеки случай. Дали щях да отида наистина там? Бях сигурна, че Марко ме покани само от любезност, и не исках да изглеждам глупава, като се появя при него, сякаш е бил искрен. И все пак Карина ми се стори убедена, че няма какво да губя. И може би беше права.

Започнах от „Санта Мария сопра Минерва“. Минахме покрай нея вчера, когато се връщахме вкъщи с Нико, и тя възбуди любопитството ми. Бях слушала, за църквата, но никога не бях влизала. През лятото, когато живях в Рим, бях погълната от две неща: изучаване на предметите в университета и на Франческо, затова не видях от града толкова, колкото се очакваше. Естествено направих задължителните обиколки на Пантеона, Форума, Колизеума и на Ватикана, но пропуснах толкова много и не усетих духа на града. Зарекох се този път да наваксам пропуснатото.

Фасадата на църквата беше относително семпла: продълговата, кремава на цвят, без всякакви орнаменти, с три тъмнеещи се входа и три кръгли прозореца. Пред църквата имаше любопитна скулптура — египетски обелиск, напомнящ ми скулптурата на Бернини на пиаца Навона, издигащ се от туловището на печален слон с бивни върху пиедестал. Спрях се и се позагледах в това творение, което ми се видя странно не на място в Рим, и най-вече пред църква, тъй като сякаш нямаше религиозно значение. Помъчих се да си спомня някоя библейска история, свързана със слон и с Египет, но нито една не ми дойде наум.

Свих рамене и погледнах часовника си. Тъкмо минаваше девет часът и не бях сигурна дали църквата вече е отворена. Бутнах входната врата и тя веднага се открехна. Влязох и почаках малко очите ми да се приспособят към полумрака.

Примигнах няколко пъти и се втрещих от изненада. Нищо в скромната фасада не можеше да ме подготви за поразително красивата вътрешност на църквата. Стори ми се с размерите на футболно игрище, по чиято дължина се редяха колони, поддържащи сияйно сини сводове, които ми заприличаха на балдахини над детско легло. Куполът блестеше, осеян със златни звезди и кръглолики ангели, разделени от червените ребра на кръстовидните сводове, извити към позлатените куполи. Мраморният под блестеше, в дъното на кораба се виждаше олтарът, осветен от няколко високи свещи и от витражите в абсидата.

Взех брошура на английски от поставката до входа и седнах на последната скамейка да я прочета. Църквата, пишеше там, беше единствената с готическа архитектура в Рим, издигната върху развалините на античен храм, посветен на богинята Минерва. Завършена преди близо 650 години, в нея се пазеха мощите на Света Катерина Сиенска, намерила смъртта си недалеч оттук. Вляво от главния олтар имаше статуя от Микеланджело.

Бръкнах в чантата си и извадих много внимателно моя фотоапарат. Не бях снимала от сватбата на Беки. Като го усетих в ръцете си, изпитах радост. Винаги се чувствах някак си различно, когато наблюдавах света през обектива.

Огледах се, като се питах дали няма отнякъде да се появят някоя монахиня или свещеник, които да ми се скарат. Но църквата изглеждаше безлюдна. Освен това си помислих, че ако не използвам светкавица, няма да напакостя по никакъв начин.

Вървях към олтара, като се спирах да снимам елементи от интериора, който сякаш се къпеше в синя светлина. Регулирах отвора на диафрагмата и скоростта на снимане, докато снимките не станаха почти съвършени. Усмихнах се, после взех на фокус прелестния купол за още една серия снимки. Не исках да забравя усещането, което изпитах, застанала под купола с мистичното звездно небе.

Докато стигна олтара, бях напълно погълната от снимането. Правех снимка след снимка на светлината, която нахлуваше през цветните стъкла, и на блещукащите пламъчета на свещите. Снимах в близък план някои от сложните плетеници на прозорците, масивните колони, стенописите с религиозни сцени. Вляво от олтара се намираше статуята, изваяна от Микеланджело, за която прочетох в брошурата. С размери по-големи от естествените изобразяваше Христос, погледнал през рамо, носещ кръста, на който щеше да бъде разпънат. Взирах се в нея известно време, преди да започна да снимам. Останах смаяна от невероятно живото излъчване на скулптурата. Независимо от това, че учих в католическо училище, не бях особено религиозна. Но имаше нещо в решителността, изобразена от Микеланджело на лицето на Христос, нещо в неговата поза като че ли се осланяше на вярата си, което ме развълнува дълбоко. Доста дълго останах загледана в статуята.

Насочих фотоапарата и започнах да снимам, придвижвайки го от лицето към ръцете, стиснали кръста, после към краката, които сякаш бяха леко похабени в сравнение с останалите части на скулптурата. Възхищавах се на контраста между светлеещия мрамор на статуята и по-тъмния на стените зад нея. И без да проверявам на екрана, знаех, че тези снимки ще бъдат поразителни.

Когато след малко излязох от църквата, се почувствах спокойна и разведрена. От седмици не бях снимала и въпреки че се намирах на другия край на света, се почувствах някак си на мястото си, а така не се бях чувствала от много време насам. Направих и няколко снимки на слона отпред и на фасадата, после снимах улицата с най-обикновени римляни, забързани нанякъде по свои си работи, и чак тогава прибрах фотоапарата.

Въздъхнах и погледнах колко е часът. Беше десет и половина. Пак погледнах, не вярвах на очите си. Нима бях стояла час и половина в църквата! Невъзможно!

Както се чудех накъде да поема, усетих глад и осъзнах, че даже не съм закусвала. Беше още рано, но ако тръгнех към квартирата си, там имаше фурна, отворена цял ден. А можех да намеря „Пинокио“ и да потърся Марко. Сърцето ми потрепна, докато се двоумях. Поех дълбоко дъх. Защо пък не?

Погледнах адреса, после го открих на картата на Рим, която носех със себе си. Не беше далеч. Поколебах се още малко, извадих пудриера с огледалце, проверих грима си и прическата и се запътих към ресторанта.

След десет минути по криволичещите калдъръмени улички се озовах пред ресторанта. На светлочервен транспарант се виждаше името на ресторанта и изображение на дългоносия съименник. Поех дълбоко дъх и се наканих да вляза.

Не бях сигурна дали е отворено; като че ли нямаше никой. Пресякох малкия двор и открехнах входната врата. Слабо осветеният салон с маси, подредени близо една до друга и постлани с червени покривки, беше също празен. Естествено! Както повечето ресторанти в Рим, вероятно не отваряше преди единайсет, ако не и по-късно.

Въздъхнах и тъкмо щях да изляза, когато Марко се зададе откъм кухнята с поднос, пълен с чаши и чинии, и мина бодро през люлеещата се врата. Остави подноса, взе кърпа и започна да бърше приборите.

Позагледах го. Не можех да не се възхитя, както и вчера, на правилните черти на лицето му, на тена, как широките му рамене опъват колосаната бяла риза, и на цялата му великолепна фигура под престилката. Изглеждаше така щастлив, така доволен, че ми се щеше да се измъкна, за да не наруша това безоблачно настроение. Но колкото повече го гледах мълчаливо, толкова по-объркана се чувствах. Беше глупаво. Какво правех? Не биваше да идвам.

Взех да отстъпвам към вратата, като се надявах да изляза на пръсти незабелязано. За съжаление в бързината се бутнах в една стойка и съборих цял куп папки с менюта, които тупнаха ужасно шумно на пода.

Марко вдигна поглед изненадано, очите му срещнаха моите и той примигна недоумяващо няколко пъти, докато се сети коя съм. Престанах да дишам, очаквайки реакцията му.

— Кет! — възкликна и се усмихна радостно и сърдечно. — Ти дойде!

— Ммм, да — потвърдих съвсем излишно. Наведох се да вдигна папките и чантата ми също тупна гръмко на пода. По-нетърпимо изложена на показ никога не се бях чувствала.

Марко дойде веднага при мен. Наведе се и докосна рамото ми.

— Няма нищо, Кет. Не намираш ли, че мястото за папките е крайно неподходящо?

Прозвуча ми едва ли не снизходително, но когато го погледнах крадешком, беше леко развеселен. Преглътнах мъчително.

— Съжалявам — рекох, все така клекнала непохватно всред купчина менюта. — Не биваше да влизам. Очевидно още е затворено и…

— Кет, много се радвам да те видя — прекъсна ме решително Марко. Взе останалите папки с менюто и ми се усмихна. — Моля те, защо се притесняваш?

Изправих се и му подадох папките, които бях събрала от пода.

— Ами аз исках да ти благодаря още веднъж. И така, съжалявам. Тръгвам си. Радвам се, че те видях.

Марко задържа за малко погледа си върху мен, като се усмихваше леко. После каза търпеливо:

— Кет, престани да се държиш глупаво. Седни. Ще ти донеса кафе. Имаме и богат асортимент от сладкиши. Става ли?

Колебаех се.

— Но при вас е затворено.

— Вече работи — отвърна той веднага. — Заради теб.

Отворих уста пак да протестирам, но той ме прекъсна с усмивка:

— Престани! Сега си тук. Няма причина да не закусиш. Виждаш ми се гладна.

Започнах да отричам, но Марко вече вдигаше чантата ми от пода и ме канеше да го последвам към маса до прозореца.

— Какво носиш в тази чанта, Кет? — попита. Престори се, че се прегърбва от тежестта на чантата, и ми се захили през рамо. — Сякаш се разхождаш с тон камъни!

— Фотоапарат — смънках и се почувствах глупаво.

— Фотографка ли си? — попита той.

— Не — смутих се аз. — То е нещо, което обичам да правя за забавление, разбираш ли?

Марко кимна. Изтегли един стол и почака да седна.

— Веднага ще ти донеса кафе.

— Наистина не трябва… — започнах аз.

Но той ме прекъсна за пореден път:

— Никога не правя нищо, защото трябва. Правя нещо, защото искам да го направя. И ти постъпвай така.

Замълчах смутено и той най-сетне се запъти към кухнята. Загледах се след него с разтуптяно сърце. Върна се след минута с две чаши горещо еспресо.

— Принцесо Ан — обърна се към мен официално и като ми намигна, се поклони леко. Погледна стола срещу моя. — Имате ли нещо против да се присъединя към вас?

— Не, разбира се — рекох.

Той се усмихна и остави чашката си.

— Прекрасно. Какво да ти сервирам за prima colazione, с други думи, за закуска?

— О, само кафе е достатъчно.

— Настоявам. Имаме най-различни сладкиши. Какво да бъде? Ще откажеш ли корнето?

— Ако си сигурен…

— Сигурен съм. — Отиде веднага да донесе сладкишите и след минута се върна с две чинии. Подаде ми едната, а другата постави до своето кафе. Седна и ме погледна сериозно. — Е, Кет, какво те доведе тук тази сутрин?

Вдигнах рамене.

— Нищо — отвърнах. Хапнах парченце от сладкиша, който ми заприлича на кроасан, топеше се в устата и странно ми напомни донякъде лазанята на Карина.

— Снимки ли прави? — попита Марко, като кимна към чантата ми. Отхапа от своя кроасан и се облегна абсолютно спокоен.

Поколебах се и кимнах.

— Да. На църквата „Санта Мария сопра Минерва“ до Пантеона. Знаеш ли я?

Марко се усмихна.

— Естествено. Красива е. Видя ли статуята на Микеланджело?

Кимнах.

— Поразителна е.

— Si. — Позамълча, после посочи чантата ми. — Ще разрешиш ли да погледна? Снимките.

Поколебах се.

— Не са особено добри.

— Не ти вярвам.

Свих рамене. Бръкнах в чантата и извадих фотоапарата с чувството, че съм смешна. Подадох го на Марко, той махна калъфа и разгледа апарата внимателно, преобръщайки го в ръцете си няколко пъти.

— Хубав е.

— Знаеш ли да работиш с фотоапарат? — попитах.

Той кимна.

— Малко. Посещавах учебен курс в университета. Винаги съм се интересувал от фотография.

— И аз.

Усмихна ми се и включи апарата. Показах му как да разгледа снимките, които направих тази сутрин, и той започна мълчаливо да ги прехвърля, задържайки всяка по няколко секунди.

Мълчанието му ме изнерви. Пиех кафе и се питах какво ли си мисли и какво ще каже. Не биваше да ми пука чак толкова; да не би да беше професионален фотограф или фотокритик. Но кой знае защо мнението му беше много важно за мен.

Стигна до края на серията от сутринта и се спря по-дълго на последната снимка. Подаде ми фотоапарата и се загледа в мен.

— Какво? — попитах с нервен смях.

Той поклати глава.

— Противни са, нали? — предположих. — Мислиш си, че са ужасни! Че съм се изфукала и съм направила снимки на най-красивата църква в твоя град.

Изсмях се, за да смекча думите си.

Но Марко само поклати глава отново.

— Не — продума най-накрая. — Снимките са изумителни. Изненадан съм.

Стъписах се.

— Изненадан ли?

Той кимна.

— Съвсем професионални са. От онези, които човек си окачва на стената, за да му остане споменът от пътешествието завинаги. От онези, които човек би си купил, защото цветовете им оживяват.

Преглътнах мъчително.

— Това може би е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал — признах.

Марко се разсмя.

— Едва ли е вярно, Кет. Аз само отбелязвам очевидната истина. Не бива да си толкова скромна.

Сведох очи и се почувствах глупава и леко объркана.

— Ами благодаря — казах след минута мълчание. Взех апарата, изключих го и го прибрах в калъфа, после — в чантата, а той ме наблюдаваше любопитно.

Допихме кафето мълчаливо.

— В колко часа отваряте? — попитах след малко, опитвайки се да сменя темата.

— Обикновено ли? По обяд — отговори Марко. — Но тази сутрин е едно приятно изключение.

— Значи идвате тук рано, за да си подготвите работата.

— Персоналът е малоброен. Но ти не си дошла, за да говорим за „Пинокио“, нали?

Засмях се.

— Не. Дойдох да се извиня.

— Да се извиниш ли?

— За онази нощ. Поставих те в неудобно положение и беше невероятно мило от твоя страна да ме заведеш в дома си. Не зная какво щях да правя без теб.

— Да, но предполагам, че някой друг Джо Брадли щеше да те намери — омаловажи постъпката си Марко, като ме гледаше заинтригувано.

— Казах ти, че не съм гледала филма?

— Да, наистина — наведе се към мен той. — Сигурно си единствената американка, която е дошла в Рим, без да е гледала филма.

Свих рамене.

— Е, и? — Осъзнах, че се наежих, и се помъчих да смекча остротата на тона си с лека усмивка.

Сега вече Марко ме погледна заинтригуван. Даже твърде заинтригуван.

— Защо? — попита без заобикалки.

— Какво „защо“?

— Защо не си го гледала?

— Просто не съм попадала на него.

Отместих очи.

Марко поклати глава.

— Не ми се вярва. Каква е истинската причина? Позамислих се. Истинската причина на мен ми се струваше глупава и не се съмнявах, че и на него щеше да му прозвучи глупаво.

— Просто не харесвам Одри Хепбърн.

Той се вторачи в мен, сякаш бях напълно изперкала. Съжалих, че си отворих устата. Не разбираше. Никой нямаше да разбере.

— Моля? — разсмя се. — Как е възможно да не харесваш Одри Хепбърн.

— Просто не я харесвам, какво толкова? — смотолевих с пренебрежителен жест.

Марко ме гледаше скептично.

— Не, трябва да има някаква причина.

Свих рамене и сведох поглед.

— Прическата й ли не харесваш? — попита.

— Не, косата й си е наред — засмях се аз.

— Ниските хора като нея те карат да се чувстваш неловко ли?

Пак се засмях.

— Не.

Той се позамисли.

— На някоя жена, която си обичала ли ти прилича?

Вдигнах рязко поглед. Хилеше ми се, очевидно ме занасяше. Но аз не отговорих и след миг усмивката му изчезна.

— О! — промълви. Притесни се. — Не го мислех сериозно. Искам да кажа, че не усетих… — Замълча и взе чашата с кафето. — От само себе си предположих, че харесваш мъже.

Разсмях се, без да искам.

— Харесвам мъже — уверих го.

— О! — Изглеждаше объркан. — Хм, а жени? — попита.

— Не! — възкликнах. Завъртях глава. — Остана с погрешно впечатление.

По израза на лицето му разбрах, че не съм била достатъчно ясна; явно си помисли, че съм имала страстна афера с някоя, която е приличала на Одри Хепбърн.

— Добре — съгласи се неуверено.

Въздъхнах и затворих очи.

— Майка ми — изрекох най-накрая. Не ми се вярваше, че говорех за тази жена за втори път само в рамките на двайсет и четири часа. Много рядко я споменавах и бях успяла да я изтрия от съзнанието си.

— Майка ти ли? — учуди се Марко. Изглеждаше все така объркан, но поне престана да си въобразява разни лесбийски сценарии с мен като действащо лице.

— Да — потвърдих и го погледнах бегло. Беше вперил очи в мен и очакваше продължението на историята. — Майка ми се казваше Одри — изрекох най-после. — Нейните родители участвали като статисти във „Ваканция в Рим“. Живеели и двамата в Рим и се запознали на снимачната площадка. Баба ми очевидно е боготворяла Одри Хепбърн. Когато забременяла, трябвало да се омъжи на бърза ръка за дядо ми, за да не се разрази скандал. Кръстили бебето Одри на тяхната любима филмова звезда. Всъщност дори второто й име е Хепбърн. Одри Хепбърн Вердикио. Какво ще кажеш? И което е още по-чудно, като пораснала, заприличала изцяло на своята съименничка.

Усетих странна болка, докато говорех. Бях слушала историята много пъти от майка ми като дете, с изключение, че е зачената преди сватбата, за това татко ми разказа по-късно. Моята майка все повтаряше, че това е най-романтичната любов на света. Обожаваше земята, по която стъпваше любимата актриса. Когато бях малка, постоянно досаждах на майка ми да ме заведе да гледам филмите, за които говореше толкова често, и особено „Ваканция в Рим“, разбира се. Но тя казваше, че съм още много малка и ще ги разбера, като стана на петнайсет-шестнайсет години.

Но моята майка изчезна от живота ни, преди да навърша тринайсет. А когато се върна, бях се заклела тържествено никога да не гледам Одри Хепбърн, като без всякаква логика не правех разлика между нея и майка ми, като че ли е лице, което трябва на всяка цена да избягвам.

Погледнах след малко Марко.

Видът му беше все така объркан.

— Много интересно — обади се най-накрая. Усетих, че не ме разбра, но се опитах да му обясня.

Отново се поколебах.

— Майка ми ни изостави, когато бях на дванайсет.

— О! — изрече. В очите му се появи тъга, което ме трогна. — Съжалявам.

Свих рамене.

— Къде е сега? — попита той. — В Рим ли се е върнала?

Въздъхнах.

— Почина — казах само. — Отдавна.

— Dio mio! — промълви Марко. Седна отново, без да откъсва очи от мен. Почувствах изведнъж колко е тихо наоколо. Тишината ме потискаше. Размърдах се нервно в очакване на реакцията му. — Съжалявам, Кет — каза накрая с мек глас и широко отворени очи. — Нямах представа.

— Всичко е наред.

Махнах пренебрежително с ръка.

— Не, не е — възрази Марко. — Не стига всичко това, ами настоявах да говорим за „Ваканция в Рим“. Che idiota!

Усмихнах се.

— Не си идиот. Откъде да знаеш, че имам фатална връзка с Одри Хепбърн?

Той изпъшка.

— Сигурно ти се иска да ме удариш.

— Не, ни най-малко. — Пак му се усмихнах. — Просто не знаех за какво говориш. Видя ли? Наистина не се опитвах да бъда принцеса Ан, или каквото и да е там. И нямам представа кой е Джо Брадли, макар че се досещам, че е герой от „Ваканция в Рим“.

— Да, герой от филма е.

— Е, някой ден ще го гледам.

— Така ли?

Не изглеждаше убеден.

Позамислих се.

— Може би — казах най-накрая. — Може би е време да не разрешавам повече животът ми да се направлява от привидения.