Ендре Гьомьори
Свръхбогатите (16) (История на големите имущества)

ХЪНТ И ХАМЪР — ДВА ПРОТИВОПОЛОЖНИ ПОЛЮСА

„Пророкът“ от Далас. Сянката на Кенеди.

Соя и сребро. Милионер в революцията.

Концесия и съкровища на изкуството.

Кариерата на „Окси“. Обратно в Москва

По това време старият корумпиран крал на Либия вече вехне в изгнание; властта е в ръцете на полковник Кадафн и младите офицери, вдигнали се против монархията. Още три години отделят света от голямата петролна криза през 1973–1974 г. и последвалото стремително покачване на цените. Но в Либийската пустиня битката за петрола вече е започнала. Кадафи поставя ултиматум пред нефтените компании — принуждава ги да намалят производството и заплашва, че ако не са съгласни да плащат по-скъпо, ще национализира нефта. В Триполи компаниите, принадлежащи към империята на Рокфелер, „дъщерите“ на „Стандарт Ойл“ и другите големи фирми слушат гръмотевиците на либийския министър на петрола почти равнодушно. Владенията им се простират из целия свят и те имат широки възможности да компенсират другаде евентуалните загуби.

Но две големи самостоятелни фирми водят горчива отбранителна борба с младите титани на Кадафи. Единствените значителни петролни интереси извън САЩ на нефтения барон от Тексас Харолдсън Лафйет Хънт са под пясъците на Либийската пустиня. Привидно положението на друга една самостоятелна компания — „Оксидентъл Петролиъм“, която е в ръцете на Армънд Хамър, е още по-тежко. Старият Хънт, когото по официални, но никога точни сведения смятат за третия най-богат човек на земята след Гети и Хюс, в действителност поставя себе си на първо място.

Когато се представя, има навика да започва разговора с възклицанието: „Здравейте, аз съм X. Л. Хънт, най-богатият човек в света!“ (Веднъж обиденият Гети му изпратил послание, че ако Хънт толкова желае, той ще се откаже от почетната титла „най-богат човек в света“.)

Богатството на Армънд Хамър, владетеля на „Оксидентъл Петроулиъм“, също доближава сумата един милиард долара. Той обаче не може да конкурира състоянието на Хънт и играе много по-малка роля в политическия живот на Съединените щати.

Общата битка с либийските полковници губи първо Хънт, а след него, с по-малки загуби, и Хамър. Те заедно губят и друго сражение: когато в средата на боя искат финансова помощ от гигантските петролни тръстове, обединили се в картела „Седемте сестри“.

На повърхностния наблюдател може да се стори, че Харолдсън Лафйет Хънт и Армънд Хамър, които воюват с Кадафи с различни средства, но на един фронт, са хора от един и същи тип. Сходството им обаче е само в това, че и двамата са от „самотниците“ в света на свръхбогатите, както Гети и Хюс. И по тази причина те са много по-богати от отделни членове на семейство Рокфелер, които имат по-голяма власт от тях и боравят със своето имущество чрез механизма на съ-временните наднационални монополи, да не говорим за онези, които в действителност защищават интересите на „Стандарт“, „Шел“ и другите големи петролни тръстове.

Тук обаче повърхностната прилика свършва. Законите на печалбата повличат Хънт и Хамър един към друг за кратък период от време, но историята на двете състояния показва не сходство, а разлика между тях; показва, че светът на капитала и свръхбогатите е много сложен, за да бъде унифициран. Династията Хънт олицетворява крайно реакционното, почти фашистко течение на свръхбогатите; върху главата на семейството дори пада сянка от убийството на Кенеди. Армънд Хамър води кореспонденция с Ленин. Той винаги е добре дошъл в Кремъл, притежава Ленинска награда за мир, а след един разговор Брежнев му подарява своя златен часовник.

Историята на Хънт и Хамър (или, както ги наричат във финансовия свят, „X срещу X“) показва, че и по върховете на капиталистическия свят, където действуват строгите закони на системата и печалбите, също има възможност за избор между съвършено различни начини на поведение.

„X срещу X“ — две крайни точки; идеална тема за паралелна биография.

Старият X. Л., основателят на състоянието „Хънт“ и същевременно шеф на клан, състоящ се от десетки потомци, е роден през 1890 г. в малко селце в централната част на Съединените щати. Лъндбърг, известен изследовател-исторнк на най-богатите американски фамилии, донякъде го сравнява с Форд. X. Л. Хънт също е надарен с извънредна възприемчивост, блестящ делови усет и „слонска памет“. Според Лъндбърг той прилича на Форд и в това, че неговите вродени способности не се съчетават с висока култура; посещавал е училище само пет години; също както и при Форд неговото мнение се определя от интересите му в най-бруталния смисъл на думата. Лъндбърг прави извод, че вследствие на тези свои качества Хънт след Форд и като че в още по-голяма степен става един от пророците и финансовите опори на крайната десница в Съединените щати, достигаща границите на фашизма.

Преди да навлезе като опасен въжеиграч в американската политика, той извървява традиционния за издателите на състояния скитнически път. Бил е бръснар, каубой и картоиграч-мошеник, работил с в дърводобива и железопътното строителство. От тринадесетгодишен в продължение на седем години кръстосва южните и западните щати. Накрая се установява в Арканзас и започва с умерен успех да отглежда памук. Внезапното спадане на цените на памука през 1921 г. го принуждава да фалира. Тогава, в отчаянието си, се насочва към петрола.

Той е от онези авантюристи, които петролът примамва в Арканзас, а по-късно и в Тексас и голяма част от които умират в приюти за бедни. Но Хънт не го чака приют. Той намира нефт още при първия сондаж, което тогава се смята за невероятно и неповторимо. Началото на натрупването на богатството е покрито с гъста мъгла. Според фамилната легенда Хънт купил нужните съоръжения за пробиване на въпросния първи сондаж за 50 долара, като ги е взел назаем. Според друга версия — тази в книгата на Лъндбърг — парите за сондата в Арканзас той е спечелил на покер, като вероятно е играл нечестно.

По-нататък Хънт пренася своята дейност в Тексас. В околностите на град Килгор се среща с характерен маниак на петролната треска, когато историята на петролната промишленост и до днес познава под името „папа Джойнър“. В покрайнините на една ферма, собственост на някоя си весела вдовица на име Дейзи Брадфорд — местност, която големите нефтени компании смятат за незначителна, — папа Джойнър попада на нефтен кладенец с фантастичен дебит. На това място започва втората петролна треска в Тексас. Къщите в околностите на Килгор са разрушени, за да се издигнат сондажни кули на мястото им. Кули са издигнати и между надгробните камъни в градското гробище. Късметът на папа Джойнър примамва и Хънт. Но в този момент историята също се забулва в мъгла. Според официалната версии на фамилията си Хънт купува за един милион долара кладенеца на папа Джойнър и 4000 хектара земя около него. Тази версия обаче противоречи на факта, че две години по-късно вманиаченият търсач на петрол живее в една порутена колиба в предградията на Далас и умира в приют за бедни, докато Хънт, носен от петрола, поема пътя към милиардите. (Изследователите на стопанските процеси в САЩ и досега не са наясно как всъщност Хънт е станал собственик на тези 4000 хектара — освен да ги е спечелил на покер.)

Разбира се, изключително бързото забогатяване на Хънт (и изобщо на независимите петролни милиардери) не може да се обясни просто с белязани карти. За това е нужен и най-големият трик в историята на данъчната политика на Съединените щати. А неговото прилагане на практика не би било възможно без онези подкупи, парите за които текат в джобовете на сенаторите и управниците на Тексас и другите петролни щати също така обилно, както земното масло от градината на Дейзи Брадфорд.

Тексасците наричат този голям номер „отстъпка за изтощение“. И, разбира се, в интерес на истината трябва да се добави: полза от него имат не само нефтените барони, които работят за собствена сметка и изграждат еднолични империи, но преди всичко големите нефтени монополи.

Същината на данъчния трик може да се предаде с проста сметка. Изходната точка за американските закони е, че колкото повече нефт е дал един кладенец, толкова по-малко остава в него. Но снижението на цената на кладенеца не се изчислява въз основа на вложените средства, както при другите капиталовложения, например при една електронносметачна машина. Снижението на цената се пресмята на базата на прихода, който е дал съответният източник. Това означава, че колкото повече печалби е донесъл един кладенец, толкова по-нисък данък за него трябва да се плати! Според закона, прави се отстъпка върху 28 на сто от брутната годишна печалба.

С други думи, ако е разработен нефтен кладенец с капиталовложения сто хиляди долара и той в продължение на десет години дава нефт на стойност по петстотин хиляди долара годишно, за десетте години може да се отбият милион и половина долара и по такъв начин да се освободят от данъци.

В книгата си „Империята на петролните крале“ американският икономист Харви О’Конър пише следното: „За особен тип спекуланти, които влагат милиони в кладенци и нефтени полета, тази данъчна отстъпка е като нов «Сезам, отвори се» на съвременната пещера на четиридесетте разбойници. За кратко време и без усилия богатството на фамилия Хънт и други подобни достига висини, за който Рокфелер трябва да води битки в продължение на половин живот. Това е най-големият хазарт на века.“

За всичко това, разбира се, милиардерът-суперспекулант чрез подкупи и от време на време с шантажи трябва безусловно да си спечели подкрепата на няколко отговорни политици от местен (обикновено тексаски) и национален мащаб.

X. Л. Хънт е истински майстор в осъществяването на такива контакти. Когато в Конгреса за първи път се чуват нападки по повод на данъчния трик, Хънт задвижва сенатора от Тексас Рейбърн, който по това време е водач на групата сенатори от управляващата Републиканска партия и може би най-влиятелният политик в страната.

В началото на петдесетте години, във връхната точка на „студената война“, с помощта на своите приятели-политици Хънт нахлува в крайно дясната джунгла на американския политически живот по същия начин, както това прави Форд в началото на двадесетте години.

Сенаторът с лоша слава Макарти, апостол на „лова на вещици“, който същевременно е между най-големите и най-страховити политически фактори на Съединените щати, е любим партньор на Хънт в картите, а Хънт го подпомага в опасните му изстъпления с огромни суми.

По това време за нещо като политическо развлечение Хънт създава мрежа от радиостанции, фондации и периодични издания, разпространяващи крайно дясна фашистка идеология за опазване чистотата на расата. Преди всичко той е от най-важните финансови покровители на влиятелното, „най-авторитетно“ дясно издание в Тексас „Далас Морнинг Нюс“, ръководено от неговия приятел Тед Дийли. (Когато Дийли умира в края на петдесетте години, на него е кръстен площадът в Далас, по който минава кортежът на президента Кенеди в момента на смъртоносните изстрели.) Освен това в Тексас и други щати на югозапад Хънт притежава 331 радиостанции. Те се снабдяват с материали от централна редакция във Вашингтон, където работят 25 души.

В съответствие с най-добрите традиции на едрия капитал в САЩ Хънт прикрива тази дива пропаганда под маската на „фондации“. (Обикновено те имат звучни названия: „Форум на фактите“, „Спасителен пояс“, „Лъчезарна звезда“.) Интересно е да се отбележи, че дори властите във Вашингтон отказват да впишат тези организации за открито политическо подстрекателство в официалните списъци. Но Хънт и така постига целта си.

По този повод Лъндбърг пише: „Ясно беше, че Хънт има тайнствени и силни приятели в Централното данъчно управление. Защото тези фондации, изпълняващи пропагандни функции, бяха напълно освободени от данъци. На всичко отгоре една от тях съществуваше под предлог, че има религиозни цели.“

До каква степен връзките са близки, се вижда от факта, че през 1952 г. Републиканската партия получава от Хънт над триста хиляди долара. От тях сто и петдесет хиляди влизат в касата на крайно десния американски политик генерал Макартър. Хънт смята Айзенхауер за „комунист“ и желае през 1952 г. президент на САЩ да стане генералът. Не остава по-назад и партията на демократите. Линдън Джонсън, вицепрезидент по времето на Кенеди — а по-късно президент — получава сто хиляди долара от Хънт, който не забравя, че като сенатор на щата Тексас Джонсън е не само доверен приятел на неговото семейство, но и един от главните защитници на „данъчния трик“, повдигащ до небесата печалбите от петрола.

Всичко това е прелюдия към ролята, която фамилията Хънт и лично главата на семейството Харолдсън Лафйет Хънт играят по време на убийството на Кенеди и чието истинско значение и всеобхватност и до днес са покрити с гъст и явно скъпо платен мрак.

(Президентът Кенеди е убит в Далас, столицата на Тексас, на 22 ноември 1963 година. Създадената от главния съдия Уорън комисия за разследване на убийството установява, че не може да става дума за заговор. Убиец е Осуалд. Установено е, че при бягството си той се е срещнал и разговарял с полицай на име Типит, с когото по-рано е имал неустановени връзки. Според комисията Осуалд е убил Типит. Не след дълго той е заловен. За разпит обаче не идва ред, тъй като няколко дни по-късно го убива Джек Раби, собственик на увеселително заведение, човек с тъмно минало, поддържащ тесни връзки с крайно десни кубински емигранти. И то така, че свидетели са поне дузина полицаи. Раби влиза в затвора. Там той съобщава на главния съдия Уорън, че ще направи подробни признания, ако го изведат от Далас. Защото чувствува, както казва той, че в Тексас е осъден на смърт. Желанието му не е изпълнено и Раби умира в затвора при неизяснени обстоятелства. Според едно изследване на общественото мнение в САЩ през 1980 г. 65 на сто от гражданите са убедени и до днес, че Кенеди е жертва не на „индивидуално престъпление“, а на политически заговор.)

В няколко извънредно деликатни момента X. Л. Хънт застава в опасна близост с убийството на Кенеди.

На сутринта в деня на атентата вестникът на Дийли „Далас Морнинг Нюс“ помества на цяла страница обява. Тя е направена от фондацията „Форум на фактите“, създадена и финансирана от Хънт. Заглавието е: „Бог ви води в Далас, мистър Кенеди!“ В текста президентът е наречен „приятел на комунистите“ и се настоява за отговор на 50 въпроса. Американският писател Уилям Манчестър, който по молба на семейство Кенеди в книгата си „Смъртта на един президент“ описва историята на фаталните дни в Далас, пише за тази финансирана от Хънт обява: „Беше като документ за издирване на престъпник. С тази разлика, че се появи на страниците на най-влиятелния всекидневник в Тексас, и то няколко часа преди пристигането на президента.“

През същата сутрин една от радиостанциите на Хънт предава мрачен коментар, в който прозвучава изречението: „Ако работите вървят така и занапред, ще дойде ден, когато поданиците на Америка повече няма да могат свободно да купуват оръжие, за да го насочват срещу предателите си.“

Връзката е прекалено явна, за да може комисията Уорън да изхвърли от следствието името на милиардера. Но във всеки случай с него боравят като с ръкавици. И в това няма нищо чудно, тъй като наследник на Кенеди — по инструкции на когото е създадена комисията Уорън и на чийто адрес е изпратен докладът — е Джонсън, личен приятел на Хънт още като сенатор.

Но и така за комисията има няколко деликатни момента. Например, когато Раби е задържан, в джобовете му намират машинописен текст на коментар срещу Кенеди на една от радиостанциите на Хънт. По време на разпита Раби признава, че на 21 ноември, един ден преди атентата, в компанията на млада танцьорка посещава в кабинета му един от синовете на Хънт — Ламар Хънт, който е в числото на влиятелните водачи на империята. Така че комисията Уорън установява: един ден преди убийството на президента между Раби и семейството на Хънт се е осъществила лична среща. Което едва ли би било възможно между милиардер и съдържател на увеселително заведение, ако те не са се познавали преди това. По интересен начин комисията решава, че не си струва да се задълбочава в този контакт. По делото не е разпитан нито един член на семейство Хънт.

В друг момент по време на разследването се прави признание, че шест дни преди покушението се е водил разговор между Раби, убития по неизвестни причини от Осуалд полицай Типит и някой си Вайман, председател на финансираната от Хънт фондация „Форум на фактите“, която публикува пророческото вестникарско обявление. Срещата е станала в увеселителното заведение на Раби „Въртележка“. (Всъщност самият Раби признава, че е познавал полицая Типит.)

Комисията Уорън изпуска и тази нишка. Обществеността в САЩ и досега е на мнение, че фамилията Хънт е най-важният финансист на съзаклятието срещу Кенеди. Но доказателствата — с израза на американците — „се изпускат като горещи картофи“ и семейство Хънт може да продължи усилията си за спокойното „изграждане на империята“.

След делото Кенеди династията по понятни съображения ограничава своята осезаема политическа активност, като отдава сили за разрастване на богатството си. Тази дейност се съпътствува от внушителни успехи. Предполага се, че в края на 1974 г., когато умира старият X. Л. Хънт, състоянието на фамилията е в размер най-малко на три милиарда долара. Но има мнения, според които то наброява пет милиарда.

Както почти винаги при случаите със свръхбогатите, част от състоянието се движи по невидими „подземни“ канали и това прави невъзможни точните из-числения. Сигурно е обаче, че по това време династията Хънт владее двете най-големи „независими“, т.е. необединени в картели нефтени компании: „Хънт Ойл Къмпани“ и „Пласид Ойл Къмпани“. Освен тях семейството държи в свои ръце най-големия в Съединените щати комплекс от захарни заводи, както и каменовъглени басейни със запаси, възлизащи на 2,5 милиарда тона; управлява около 250 предприятия. Фамилията притежава огромни животновъдни ферми не само в Съединените щати, но и в Австралия и в Нова Зеландия. Тя е собственик на конюшни за състезателни коне със стотици чистокръвни животни, на един отбор по ръгби, а в Калифорния в техни ръце е най-голямото предприятие за покупко-продажба на недвижими имоти. Характерно за династията Хънт е, че след началото на седемдесетте години в икономическата й дейност решаващо място заемат борсовите маневри и все по-тъмните спекулации. Естествено, става дума не за дребни хитрости, а за стратегически операции, „достойни“ за най-богатото (или второто, или третото — кой знае?) семейство в Съединените щати. След смъртта на стария X. Л. Хънт тези операции извършват неговите синове. Основателят на династията е неуморим не само в трупането на богатства. От първата си съпруга той има шест деца. Когато тя умира, Хънт се оженва за секретарката си, която предварително му е родила четири деца. Когато X. Л. Хънт умира, отварят едно тайно чекмедже на писалището му. От съхраняваните в него документи става ясно, че в САЩ живеят още четири негови извънбрачни деца.

Но в ръководството на финансовите дела на империята Хънт играят роля само част от законните или впоследствие узаконени наследници. Основно това са синовете от първия брак — тримата братя Нелсън Бънкър Хънт, Уилям Хърбърт Хънт и Ламар Хънт, за когото вече стана дума при срещата му с Раби по делото Кенеди. Те делят помежду си управлението на фамилните интереси. Но подялбата не минава без битки. Още преди смъртта на стария господин между тримата братя и децата от втория брак се разгаря остра борба. Интересното в нея е, че за следене на своите съперници тримата братя използват агенти от Федералното бюро за разследване на Съединените щати. Методът е много прост: подслушват се и се записват телефонните разговори на другия клон на семейството. С агентите на ФБР тримата наследници са свързани от известния с десните си симпатии сенатор на щата Мисисипи Истланд и това придава на работата особено пикантен аромат. А както се разбира по-късно, агентите на братята Хънт се определят от самия министър на правосъдието Джон Мичъл.

Всичко протича без много шум, но с добър резултат.

Тримата братя обсебват действителния контрол над богатството; останалите на практика са смазани. Цялата домашна караница вероятно никога не би излязла на бял свят, ако в Съединените щати не бе се разразил известният скандал „Уотъргейт“, в който се препъва и президентът Никсън. Решаваща роля и по този въпрос играят корупцията и подслушването на телефонните разговори на съперниците. Заедно с Никсън в машинациите с подкупи, свързани с делото „Уо-търгейт“, търпят провал и министърът на правосъдието Джон Мичъл, и неговият заместник, а по-късно приемникът Ричард Клайндийнст.

Вълненията след аферата „Уотъргейт“, които разтърсват цяла Америка, изтласкват на повърхността и „семейния Уотъргейт“ на фамилията Хънт. Тримата братя-победители са изправени пред следствени комисии на Конгреса и там се разбира, че един след друг двама министри на правосъдието получават от братята Хънт за услугите си по сто хиляди долара.

Всички настръхват — но като по чудо всичко по-тъва в блатото на правосъдието. От главите на братята Хънт не пада и косъм — доказва се, че могат да се провалят министри на правосъдието, но не и милиардери.

Оттогава голям брой машинации на Хънт доказват тази поука. Голяма част от тях са от такъв мащаб, че разтърсват целия финансов свят на Съединените щати и всички борси за суровини в света.

Достатъчно е да се опишат две от поредицата големи акции. Едната е от 1976–1977 г. и е известна с името „соеният скандал“. Другата се провежда в про-дължение на десет години и е може би най-голямата борсова спекулация в историята на капитализма.

Що се отнася до соята, тя придобива световно стопанско, и дори политическо значение, когато през 1973 г. президентът Никсън забранява нейния износ. По начало 90 на сто от целия световен експорт дават Съединените щати. Вярно е, че поради производствените усилия на други държави тази пропорция е намаляла, но все още САЩ остават най-големият производител и износител. По онова време забраната на Никсън означава истинска катастрофа за селското стопанство и животновъдството в Япония, но в трудно положение са и много западноевропейски държави.

В династията Хънт си спомнят, че когато поради спадане на запасите в САЩ и забраната за износ възникват затруднения на соения пазар, за няколко месеца цената на соята на големите селскостопански борси се покачва четири пъти. През 1976 г. добивът в САЩ отново е сравнително малък и запасите отново намаляват. Цените започват да се покачват високо.

Едва сега на борсите се усещат, че династията Хънт се е подготвяла за слабия добив в продължение на половин година. Милиардерите закупуват (на сравнително ниски цени) голямо количество срочни доставки. Когато на селскостопанските борси цените отново се качват, над една трета от добива на соя в САЩ е в ръцете на фамилията. Инспекционната комисия при селскостопанската борса на САЩ прави опит да принуди братята Хънт да продадат техните наличности на високи, но все пак разумни цени. В случай че приемат тези цени, в момента на предложението фамилията пак би спечелила от спекулацията сто милиона долара. Но тя, като явно разчита на високопоставени покровители, отказва. Задържа количеството още четири месеца и го продава, когато цените са на „върха“. Резултатът е 250 милиона спекулативна печалба и едно следствие на Конгреса.

Обществено достояние стават само половината от резултатите. Следствието започва с голям шум, но не след дълго заглъхва също така, както заглъхва разследването по „семейния Уотъргейт“.

Фамилията все още работи с пълна пара по изготвянето на „соената рецепта“, а вече започва подготовката на следващата, още по-голяма борсова манипулация. Според проведеното по-късно разследване на спекулацията, която влиза в историята на капиталистическата икономика под името „Сребърната битка“, братята Хънт започват да я организират около 1975 година. Но трябва да им се отдаде дължимото: за започване на операцията е нужен не само огромен спекулативен капитал, но и остър делови нюх, твърдост и решителност.

Още по това време един от признаците на кризата в капиталистическия свят е извънредно голямото бързо поскъпване на златото, което, разбира се, е във връзка с покачването на цената на петрола и с отслабването на долара. Със забележителен делови инстинкт братята Хънт разбират, че в сянката на взривоподобното поскъпване на златото голям бизнес може да се направи със среброто, втория по ред благороден метал. (Те с право предполагат, че печалбата би могла да бъде по-голяма, отколкото при златото, тъй като среброто „не бие толкова на очи“, а обръщението му не е обвързано с такива международни разпоредби, както на жълтия метал.) Като се започне от 1973 г., чрез своите борсови посредници братята Хънт изкупуват огромно количество сребро. И то много евтино — по три долара на унция. Покупките продължават години наред. В подземните бронирани хранилища на Хънт се натрупва грамадно количество сребро. През 1975 г. агентите на фамилията осъществяват контакт с обкръжението на изгонения по-късно ирански шах. Той означава нов източник на пари. От този момент хората на Хънт купуват сребро и за сметка на шаха. Минават още три години. Семейството все още държи среброто, а цената му постоянно пълзи нагоре. Около 1978 г. 1 унция сребро вече струва 11 долара, почти четири пъти повече в сравнение с покупната стойност на Хънт. Тогава към операцията се включват нови мълчаливи компаньони.

Свръзка е не друг, а Конъли, бивш губернатор на Тексас, по-късно финансов министър на Съединените щати. (През 1980 г. Конъли, който е бил в колата на Кенеди в момента на атентата и е леко ранен, се опитва да бъде излъчен от Републиканската партия за кандидат за президент, но не успява.) В главната квартира на братята Хънт в Далас Конъли представя на фамилията един принц от Саудитска Арабия, когото владетелят изпраща в САЩ, за да проучи възможностите за влагане на изобилните долари от петрола. Посредничеството дава резултати: от 1978 г. на сребърния пазар се вливат — разбира се, чрез братята Хънт — пари не само на Реза Пахлави, но и на семейство Сауд. Може да се предполага, че и стремящият се към президентската длъжност Конъли едва ли е станал по-беден.

Става така, че докато цените на златото и петрола взаимно се гонят нагоре, среброто се вдига на смайващи височини. Неговото покачване е по-голямо от това на златото. През първите дни на 1980 г. за извествреме една унция струва 50 долара на американската борса. (А то е равнозначно на световния пазар.) Като сравнение може да се каже, че това е шестнадесет пъти повече, отколкото цената, по която са купували братята. Това е с 50 на сто по-скъпо, отколкото официалната цена на златото десет години по-рано!

Както става известно впоследствие, в този момент в ръцете на фамилията в истинския, физически смисъл на думата е близо половината от целия световен запас от сребро — на стойност седем милиарда долара.

Тогава ненаситните братя допускат малка тактическа грешка. Те неправилно отчитат издръжливостта на пазара и смятат, че с нови покупки цената на среброто може да се вдигне още повече. Братята дават инструкции на своите борсови агенции да продължат изкупуването и тъй като Реза Пахлави е вече отпаднал, подтикват за същото и мълчаливите си компаньони от Саудитска Арабия. Но пазарът не издържа тази нова спекулативна вълна; курсът се „продънва“, цените започват да се понижават, а две от трите най-големи борсови агенции на САЩ фалират. Суровинният пазар е в паника. Но фамилията Хънт излиза от бурята невредима. Вярно е, че се налага да се освободят от част от среброто на значително по-ниска цена от върховата, но и така печалбата от многогодишната спекулация е стотици милиони долари. Точната сума не знае никой.

Дори и американският Сенат. Неговата подкомисия по финансовите въпроси възбужда разследване по това дело и призовава братята Хънт. От своя щаб в Да-лас те изпращат само послание до Конгреса на Съединените щати. На практика в него се казва, че не ги интересува никакво разследване и не желаят да се явят пред комисията.

След уталожването на голямата сребърна треска кореспондент на „Нюзуик“, едно от най-четените американски списания, посещава братята Хънт в тяхната главна квартира в Далас. Информацията си за срещата журналистът завършва по следния начин: „В края на посещението, което едва ли може да се нарече разговор, сребърният крал Хънт просто ми обърна гръб и отиде до прозореца. Изправен до същия прозорец на седмия етаж, тъй е гледал кортежа на президента Кенеди и неговият баща, точно осем минути преди да проехтят изстрелите. Законите на Съединените щати не са създадени за тези хора…“

Жизненият път на Армънд Хамър, другия член на двойката „X срещу X“, който притежава струващите милиони нефтени кладенци на „Оксидентъл Къмпани“ и се пазари с властта на военните в Либия на страната на фамилията Хънт, също е белязан с километричните камъни на милиардите.

И все пак очеркът за зараждането на богатството на Хамър е различен: сякаш за да покаже, че еднакви или сходни интереси могат да се преследват с очевидно различни методи. Прапрадядото на Хамър се е казвал Владимир и се е смятал за богат човек по време на царската руска империя; той е строил кораби за военния флот на цар Николай I. През 1875 г. дядото му загубил своето състояние, тъй като вложил средствата на семейството, спечелени от строежа на кораби, в покупки на сол от голям мащаб. Солта се е съхранявала в складове край бреговете на Каспийско море. Един необикновено висок прилив унищожил всички запаси. (И според правилата на — „какво би станало, ако…“ — струва си да се замислим, как би се развила съдбата на Армънд Хамър, ако не е имало тази висока приливна вълна и солта е останала невредима, а семейството — продължило да живее в Украйна и по време на революцията.)

Но водата отнесла солта. Дядото на Армънд Хамър, съпругата му и едногодишният им син емигрират в Америка. Там той се превръща в „истински американец“ — горещ привърженик на Републиканската партия. По-късно Джулиъс, синът, става лекар, но по неговите разбирания за „американец“ не симпатизира на републиканците. Той застава на страната на стоящата вляво на американската политическа сцена Социалистическа работническа партия.

Неговият син Армънд също става лекар, но след дипломирането си през 1921 г. никога не се е докоснал до болен, а още през ученическите му години неговият необикновен делови усет става легендарен. Той изправя на крака застрашената от фалит малка фабрика за медикаменти на баща си. Обратно на големите фирми разбира, че краят на Първата световна война и закономерният спад на военните поръчки не означават безусловно ограничаване на производството на лекарствени средства. Обратно на големите фирми той не намалява производството и запасите от суровини. Дори разширява фабриката. Неговите предвиждания се сбъдват. След Първата световна война — така както и след Втората — се появяват нови лекарства, а търсенето се увеличава. Няколко години по-рано, когато фабриката на баща му е на ръба на фалита, в нея има 12 работници. През 1920 г. Армънд Хамър е още студент, а в производството вече са заети 1500 души. Следващата година той е единственият „самоиздигнал се милионер“ между завършващите американските университети.

Всъщност вниманието на младия Хамър към Русия, страната на неговите прадеди, е насочено чрез производството на медикаменти. След Гражданската война младата съветска власт се бори с почти пълна международна блокада и въоръжена намеса. По тази причина, както и поради едновременното влияние на вътрешното напрежение вследствие Гражданската война и катастрофалните метеорологични условия в отделни провинции на страната върлуват масов глад и епидемии. Изтощеното население има нужда от лекарства и Армънд Хамър решава: ще занесе в Русия медикаменти.

Той продава завода за два милиона долара на свои служители. Купува една бракувана полева болница и за 60 000 долара — медикаменти и обзавеждане. За да стигне до Съветска Русия, трябва да води истински битки. В Англия, една от главните крепости на интервенцията, за няколко дни го задържа Скотланд Ярд, защото намира мисията му за подозрителна. Бави се и съветската виза, но двадесет и три годишният младеж изпраща в Москва „протестна телеграма“. След десет дни Литвинов — легендарна фигура на съветската дипломация, тогава заместник-комисар на външните работи — телеграфически изпраща визата на Хамър, който чака в Берлин.

Пътят с бавния влак е тежък. За осветление Хамър използва свещи, които носи със себе си. Пътниците взаимно се избягват; страхуват се от тиф и холера. Москва носи следи от борба и страдания. По улиците има дупки, витрините зеят изпотрошени, по стените личат пресни следи от куршуми. Малко хора имат обувки, децата ходят боси. Храната е с купони и не достига; младият милионер с добър апетит също често си ляга с празен стомах. Полевата болница и медикаментите предава на народния комисар по здравеопазването, който след няколко дни го кани да участвува в една обиколка. Целта е да се проверят възможностите за възстановяване и нови строежи в Уралския промишлен район. Експедицията води Мартенс, един от ръководителите на Съветския народностопански съвет. До Екатеринбург се пътува три дни и три нощи. (От 1924 г. този град се нарича Свердловск.) Влакът минава през страна, разрушена от войната и страданията. В дневника си Хамър пише следните редове: „…обезлюдена от холера, тиф и детски болести… Мислех, че по време на подготовката си за лекар съм закален срещу човешките страдания, но гледката на първата композиция с бежанци ме изпълни с вледеняващ ужас. Казаха, че когато са напускали Самара, във влака е имало хиляда пътници. Когато след няколкодневно пътуване пристигнали в Екатеринбург, живи са били само двеста — най-силните. Много са измрели от глад, а още повече — от болести.“

Хамър изпада в истински шок, когато след голямата нищета обикалят полуразрушените, замрели уралски фабрики, мини и заводи и пред него се разтваря цялата съкровищница на Урал: платина, смарагди, полускъпоценни камъни и изобилие от кожи. Мартенс обяснява, че срещу тези стоки биха могли да се доставят онези един милион пуда жито, с които населението на Урал би могло да издържи до следващата жътва. Хамър знае, че грижа за американското селско стопанство през рекордната 1921 г. е тъкмо свръхпроизводството. Цената за пуд жито е спаднала до един долар и фермерите горят житото, само и само тя да не продължава да пада. Посетителят още на самото място предлага да организира сделката по обмена въпреки политическите и бюрократичните затруднения. Мартенс и градският съвет приемат предложението. Хамър телеграфира на своя по-голям брат Хари да закупи 1 милион пуда жито и спешно да ги изпрати с кораб на пристанището в Петербург. В телеграмата се казва, че за обратния курс корабите ще бъдат натоварени с обработена и сурова кожа, както и с друга стока, на стойност един милион долара; комисионата ще бъде пет процента. Всъщност тази телеграма отразява кредото на продължилата десетилетия и станала легендарна делова дейност на Хамър: бърза ориентация в обстановката, почтено предложение — без да се забравя полагаемата се печалба.

По онова време тази сделка се смята за фантастична; малко по-късно на железопътна гара в Урал Ленин се свързва от Кремъл лично с Мартенс, за да получи официални сведения, които да уточнят слуховете, разпространяващи се в Москва. На телеграфната лента представителите, наобиколили апарата, четат следните думи: „Какво е това, което се чува от Екатеринбург? Телеграфната агенция говори за някакъв млад американец, който наема кораби, за да облекчи глада в Урал. Ленин.“

Мартенс диктува на телеграфиста отговора: „Съобщението е вярно. Д-р Армънд Хамър даде инструкция на своите съдружници в Ню Йорк незабавно да изпратят жито в Петербург. Според споразумението, одобрено от Екатеринбургския съвет, за покриване на задължението корабите вземат с обратния курс кожи.“

След кратка пауза се поставя въпрос: „Вие съгласни ли сте с това?“ Отговорът на Мартенс е: „Да, напълно.“ И накрая решението: „Много добре. Ще инструктирам народния комисар по външната търговия да одобри сделката. Моля незабавно да се върнете в Москва. Ленин.“

Няколко дни по-късно върналият се вече в Москва Хамър получава от Ленин покана за следващата сутрин. (По това време в столицата вече се чувствуват първите признаци на НЕП-а; магазините постепенно се напълват, градът оздравява, хората са по-ведри, настроението — по-бодро.)

В своите спомени Хамър пише, че кабинетът на Ленин е бил буквално затрупан с книги и списания, Ленин изважда един брой на излизащото и досега американско научно списание „Сайънтифик Америка“ и му обяснява, че Русия има нужда от техника. Той казва също, че желаят да ускорят развитието, като се дадат промишлени и търговски концесии на чуждестранен капитал. Хамър схваща бързо. Той си спомня, че по време на обиколката си в Урал е видял изоставена мина, която по-рано е експлоатирала огромните залежи от азбест в околността. Казва това на Ленин, а той незабавно му предлага концесията. Посетителят малко се безпокои — смята, че разгръщането на работата ще отнеме месеци. Ленин реагира незабавно. Според мемоарите на Хамър той отговаря следното: „Бюрокрацията е едно от нашите най-големи проклятия. Винаги казвам това на хората. Ще направим така — ще определим специална комисия от двама души, чиято работа ще бъде да придвижат напред това дело и да ви оказват всякаква помощ. Може да бъдете сигурен, че ще се действува незабавно.“

По такъв начин след одобрението на Съвета на народните комисари Хамър става първият бизнесмен, който получава концесия. Той веднага е преместен в съветската правителствена резиденция за гости и без да отлага, започва организаторската работа по азбестовата концесия. На тържественото подписване на договора присъствува и Литвинов.

По това време, с известно закъснение, в Петроград пристига и житото. Корабите са натоварени с кожи, а Хамър инкасира пет на сто комисиона съгласно споразумението.

По-късно, през есента на 1922 г., той отново се среща с Ленин — тогава докладва за хода на работата в азбестовата мина. При това посещение подарява на Ленин малка статуетка от бронз. Тя символизира опасностите, които заплашват човечеството. Върху книги, изваяни от бронз (трудът на Дарвин „Произход на видовете“), се е свила малка маймунка, която гледа човешки череп. Ленин приема статуетката и, според мемоарите на Хамър, казва няколко думи в смисъл, че ако хората не се научат да живеят в мир, развитието на техниката ще унищожи цивилизацията. Статуетката остава върху писалището на Ленин — и до днес я показват на туристите, които посещават работния кабинет. Така започва тази безпримерна връзка в историята на капитализма. Хамър живее и работи в Съветския съюз десет години — пример за това няма не само между свръхбогатите, но и между бизнесмените на средно равнище. И, разбира се, трупа богатство.

Наред с концесията за азбеста той организира и първите големи търговски връзки между Съветския съюз и Съединените щати. Нищо не доказва по-убедително неговата дързост и реален мироглед, колкото фактът, че той непосредствено търси известния яростен противник на съветската власт Хенри Форд, като разчита, че ще разубеди недалновидния политик в този гениален организатор и делови мъж. И прави сметката си вярно, макар че първото мнение на Форд е отрицателно. Кралят на автомобилната промишленост отговаря на Хамър, че наистина руският пазар би бил от полза за него, но не е съгласен на никакви доставки преди смяна на режима. Хамър, който е едва на 25 години, му казва: „Е, мистър Форд, ако смятате да изчакате смяна на системата в Русия, още дълго няма да правите сделки.“

От капиталистите, издигнали се по-късно в редиците на свръхбогатите, няма нито един, с изключение на Армънд Хамър, който през 1922 г. би произнесъл тази фраза.

Започва спор. Той завършва с договор на Хамър първоначално за доставка на трактори, а по-късно със строеж на първия тракторен завод в град Горки, издигнат с помощта на специалисти от заводите на Форд в Съединените щати. Освен това Хамър е посредник между съветското външнотърговско обединение и Форд в първата голяма сделка за доставка на резервни части за 30 милиона долара. След контактите с Форд той организира и връзки на съветската държава с редица крупни предприятия в САЩ — от фабриката за автоматични писалки „Паркър“ и компанията „Нашънъл Съплай“, произвеждаща оборудване за петролни сондажи, до Каучуковия тръст. Всичко това наред с концесията за азбеста поради станалата вече традиционна комисиона от пет на сто означава за Хамър сигурен източник на обогатяване. Фантазията му го влече към най-разнообразни сделки. Купува обработени и сурови кожи, хайвер и греди — той е първият, който има чекова книжка в държавната банка на Съветския съюз. Ограничен е само от две неща: не може да купува недвижимо имущество и само веднъж в годината може да прехвърля печалбата си в долари — тогава той може да я изнася от страната.

Тъй като се установява в Съветския съюз за години, Хамър наема жилище с 24 стаи на „Садовая“, където по време на царизма се помещавал дворецът на богат едър търговец. Извиква при себе си в Москва един от братята си — Виктор. Виктор е специалист по антикварни мебели и предмети на изкуството. По време на сделкаджийската бъркотия в годините на новата икономическа политика Хамър става един от най-големите купувачи на стари предмети на изкуството. Към „Садовая“ потичат порцеланите на Екатерина Велика, древни икони, бродирани със злато празнични свещенически одежди. Временно там намира подслон струващият цяло съкровище сервиз за хранене на цар Николай II, както и оригиналните, изготвяни по височайша поръчка бижута от прочутия бижутер Фаберген. За една година всичките стаи в жилището па Хамър в Москва са претъпкани със съкровища от света на Романови; къщата наподобява музей.

Тези факти показват, че Хамър в никакъв случай не е сантиментален: той е реалист и има ясна представа за събитията; почтен делови партньор, който няма нищо против — със съгласие па партньора — да използва докрай възможностите, предоставени му от случая. Между другото по-късно съкровището на Романови се оказва огромна сделка. То става основа на картинната галерия на Хамър. Освен това продажбата на част от него през 1929 г., в бедните години след голямата стопанска катастрофа в капиталистическия свят, предоставя на Хамър начален капитал за нови сделки, този път в Съединените щати.)

От втората половина на двадесетте години развитието на вътрешнополитическите отношения издига все повече прегради пред дейността на Хамър в Съветския съюз. Съветските външнотърговски органи окончателно изграждат своите организации; те преговарят непосредствено с големите чуждестранни фирми и нямат нужда от посредник. В последните години находчивият Хамър все пак намира област на действие в промишлеността: въз основа на договор със съветското правителство той създава и организира в Съветския съюз производството на моливи, базиращо се на местни за-паси от графит. (Той самият заминава за Германия, за да вербува техници и буквално „открадва“ неколцина от най-добрите специалисти на известните заводи „Фабер“.)

И все пак през 1930 г. идва раздялата. Съветското правителство изпраща Армънд Хамър с великодушен жест. То купува от него фабриката за моливи със средства отчасти в наличност, отчасти в полици, платими в срок от 36 месеца. И което е по-важно за Хамър: позволява му да изнесе от страната срещу износно мито от 15 на сто част от съкровищата на изкуството, събирани в продължение на години, които са запълнили не един склад. Друга част е обявена за „домакински инвентар“ и е освободена без всякакви данъци. По това време Хамър е вече между най-богатите в Съединените щати. Стойността на неговото състояние, делови интереси и предмети на изкуството се оценяват на около сто милиона долара, но все още не го причисляват към свръхбогатитс. Следващата част от живота му протича без значение в международни мащаби, но е изпълнена с авантюристични и печеливши инициативи. Така например той прави много голяма сделка, когато предвижда победата на Рузвелт в президентските избори, което едновременно означава и отмяна на сухия режим. Когато Рузвелт влиза в Белия дом, в ръцете на Хамър са най-големите фабрики за бъчви в Съединените щати и значителна част от акциите на спиртоварните. Друго е и вътрешнополитическото поведение на Хамър през тези в делово отношение не особено очебийни години, в сравнение с останалите големи промишленици и капиталисти. Най-влиятелните фигури на капитализма в САЩ яростно мразят Рузвелт, тъй като не разбират, че когато президентът ограничава тяхната дейност и увеличава държавното влияние, той иска да направи по-жизнена самата капиталистическа система. Хамър подкрепя Рузвелт и е негов приятел. През 1940 г. той разработва план, според който да бъде подпомогната в икономическо отношение Англия, вече в състояние на война с Хитлер, в замяна на правото да бъдат използвани някои английски военни бази. По-късно той работи с пълномощника и „пътуващ посланик“ на Рузвелт Хари Хопкинс и е един от онези, конто още преди Съединените щати да влязат във войната, разработват програмата с голямо значение за „поддържане на Англия над водата“.

Един от показателите на това приятелство е, че доста време след смъртта на Рузвелт Хамър купува някогашното имение на президентското семейство и постепенно рушащото се владение „Кампобело“. Той ремонтира къщата за много милиони долари, подрежда парка, а хората му намират старите мебели на семейството. След това Хамър подарява имението на правителството с условието „Кампобело“ да бъде музей на Рузвелт.

Разбира се, този жест се прави през 1963 г., президент е Кенеди, а Хамър е милиардер. Един особен, различен свръхбогаташ, който може да си позволи подобно поведение.

Характерна за Хамър е лекотата, с която в ръцете му падат нови и нови стотици милиони тогава, когато вече иска да се оттегли от сделката. В средата на петдесетте години той вече се чувствува уморен и смята, че е дошло време да се оттегли в дома си в Калифорния, претъпкан с предмети на изкуството. Прави дарения и завещания. Колекцията си от произведения на стари майстори подарява на университета в Южна Калифорния, колекция от първокласни творби на стойност 25 милиона долара предава на областния музей в Лос Анжелос, а сбирка от рисунки — на Националната галерия във Вашингтон. Много милиони долари предоставя на института „Джоунас Солк“ за организиране на изследователски център по проблемите на рака „Армънд Хамър“.

Разбира се, преди да направи окончателна стъпка в оттеглянето си, Хамър се консултира със свои агенти и съветници. Интересува се къде да вложи капиталите си, за да се увеличава безпрепятствено състоянието му в годините на почивка. Тогава съветниците казват за първи път на Хамър за „отстъпката за изтощение“, която дава възможност за огромен отбив от данъците на петролотърсачите. Като пример те посочват тъкмо милиардерската фамилия Хънт, която стои в другия край на политическата сцена на САЩ.

Дори добавят, че капиталовложенията в петролната промишленост са полезни даже и да не се намери нефт; защото сондажните разходи за „сухите дупки“ могат да се извадят от данъците. Тогава един познат на Хамър му предлага да купи изправената пред фалит нефтена компания „Оксидентъл“ в Калифорния. Би могъл да я получи за сто хиляди долара. Хамър проучва положението на фирмата и решава, че тя не струва и толкова. Той дава на фирмата кредит от 50 хиляди долара, за да се направят още поне два сондажа. Рискът не е голям; в случай на неуспех сумата може да се възстанови от данъците.

По една случайност и двата сондажа се оказват успешни, а акциите на компанията скачат на борсата от 18 цента на 1 долар. Хамър веднага започва изкупуването и след няколко дни „Оксидентъл“ е под негов контрол. От този момент кладенците сякаш са омагьосани. Почти всички сонди попадат на нефт. В долината на река Сакраменто, недалеч от Сан Франциско, където по-рано са правени десетки безрезултатни сондажи, откриват второто по големина находище на земен газ в Калифорния. Само неговата стойност се изчислява на 200 милиона долара. Няколко месеца по-късно край близкия град попадат на друг, подобен по големина залеж.

Всъщност така започва „вторият живот на Арманд Хамър“; той се издига в редиците на най-заможните хора в САЩ, когато вече има намерение да се оттегли. (Характерно е, че притежател на тридесет милиона става и известният в бранша специалист по сондажите Джийн Рийд, разбира се, не от заплатата си, а от акциите на „Оксидентъл“.)

Разрастването е подобно на ураган. Империята на Хамър се уголемява с всеки изминат месец. Най-съществената спирка по пътя е създаването на „Бест Фъртилайзърс Къмпани“, голяма фирма за производство на изкуствени торове; нейните бази за амоняк са разположени близо до газовите находища на „Оксидентъл“. За кратко време Хамър доразвива фирмата в едно от най-големите предприятия за изкуствени торове в Съединените щати. Веднага след това в северната част на Флорида попадат на огромни фосфатни залежи, въпреки че по мнението на „бранша“ откритите преди петдесет години флоридски фосфатни полета отдавна са изчерпани. Следващата крачка е придобивката на третата по големина в САЩ фирма за производство на сяра — „Джеферсън Лейк Сълфър Къмпани“ в Тексас.

Безспорно случаят и късметът играят голяма роля във взривоподобното разрастване на деловите интереси на Хамър, макар че веднъж след подобна забележка той отговаря: „Щастието работи за онзи, който работи по четиринадесет часа на ден.“

Във всеки случай Хамър спада към изключително малката част хора, които работят по 14 часа дневно и щастието работи за тях. „Оксидентъл“ (благодарните акционери вече я наричат галено „Окси“) става едно от най-големите независими петролни предприятия, а в производството на изкуствени торове и другите делови интереси Хамър има решаваща роля. За да осигури спокойно извършване на доставките, Хамър купува „Международния съюз за руда и изкуствени торове“ („Интъроър“). Това е най-голямата фирма в света за посредничество и продажба на изкуствени торове. Новата придобивка му дава възможност да продава стоката си в 60 страни. По това време в „Оксидентъл“ работят 30 000 души.

Най-големият — макар и продължил кратко време — водопад от долари тепърва ще се излее. През пролетта на 1966 г. Хамър пристига в Либия, която по това време още е васално владение на крал Идрис. „Аллах ви изпраща в Либия!“ — възкликва белокосият крал, когато приема Хамър. Разбира се, не аллах изпраща шефа на „Оксидентъл“.

Преди революцията на Кадафи Либия е истински Ханаан за петролодобивните компании. Блъсканицата е голяма и е трудно да се получи концесия. Но Хамър, който пристига в Либия със специален самолет — преоборудван бомбардировач „Дъглас“ — подхожда към сделката от друга страна в сравнение с конкуренцията. Освен традиционните финансови уеловия той обещава, че пет процента от приходите на „Оксидентъл“ ще предостави на Либия за развитие на нейното селско стопанство. Предлага неговите хора да правят проучвания не само за нефт, но срещу заплащане и за артезиански води в района на Куфра и другите оазиси.

Хамър получава концесия и след два несполучливи опита на третия „Оксидентъл“ попада на най-богатите залежи петрол в Либия. Той веднага започва строеж на тръбопровод за 150 милиона долара, по това време най-голям в страната. След това купува западноевропейското предприятие „Сигнъл Ойл“, което разполага с петролни рафинерии, бензиностанции и сервизи. С тази база зад гърба си Хамър е принуден да води бой. Петролният гигант на фамилията Рокфелер „Стандарт Ойл“ два пъти тръгва в атаки, за да погълне „Окси“, но Хамър с ловки маневри устоява. Той запазва независимостта на предприятието си, а от печалбите си в Либия дори купува третата по големина в САЩ компания за каменовъглени мини, както и единствената фирма, в ръцете на която е американският патент за ефективна газификация на въглища.

Подходът на Хамър в Либия, който първоначално изглежда прекалено великодушен и скъп, в края на краищата носи огромна допълнителна изгода за „Оксидентъл“.

Известно време след появата на Кадафи крайно дясното крило на американския монополистичен капитал в лицето на фамилията Хънт и сътрудниците в деловите интереси на Хамър — в известен смисъл „леви“, но във всеки случай реалистични — преговарят с представителите па властта от еднакви позиции и общо искат финансова помощ от гигантските петролни тръстове.

По всичко личи, че младите офицери около Кадафи напълно, са запознати с различията между имащите един и същи цели шефове на предприятията. Всичко, което принадлежи на Хънт, е национализирано почти незабавно. Кадафи дори добавя, че прави това, за да „удари шамар на Съединените щати“. Предприятията на „Оксидентъл“ имат възможност да работят още няколко години; наред с петрола нейните хора продължават да търсят артезиански води. Накрая Хамър получава съответно обезщетение и провежда „организирано отстъпление“. Оттегля се от Либия по-богат с няколкостотин милиона в сравнение с пристигането му, когато крал Идрис го поздравява като „пратеник на аллаха“.

Разцъфтяването на империята Хамър е бързо и зрелищно, в годините на нейното късно развитие встъпилият на президентския пост Кенеди назначава владетеля й за свой икономически представител. Докато фамилията Хънт започва около Далас финансирането на завършилата трагично крайно дясна подстрекател-ска дейност, по поръчение на Кенеди Хамър посещава Индия, Япония и Съветския съюз. В Москва на дълъг приятелски разговор го кани Микоян, когото Хамър за последен път е видял през 1922 година. Тогава членът-ветеран на Политбюро на КПСС и заместник-пред-седател на Министерския съвет работи в Ростов — и той приема тракторите „Форд“, за доставката на които посредник е Хамър.

Само няколко месеца преди на страниците на „Далас Морнинг Нюс“ да се появи известното, финансирано от Хънт съобщение против Кенеди, Хамър с одобрението на Белия дом започва в Москва преговори за осъществяване значителна сделка за търговски обмен. Идеята е срещу съветски земен газ на стойност три милиарда долара да се доставят от САЩ обогатени изкуствени торове.

Въпреки изградените от Хамър връзки със Съветския съюз по времето на президента Кенеди — от 1961 до 1963 г., — след трагедията в Далас взаимните действия бързо замират. В годините след убийството на президента Хамър отново посещава Москва и преговаря с министъра на културата. Резултатът от срещите е организираната в музея „Пушкин“ изложба на произведения от световноизвестната фигура в американската наивистка живопис Грандма Моузес. („Грандма“ означава „баба“, така в артистичните среди на САЩ наричат починалата на 101-годишна възраст художничка, която се подписва по този начин на картините си.)

В замяна Хамър има възможност да уреди в Ню Йорк изложба на иконописеца Павел Корин. Показани са най-ценните екземпляри от колекцията. Няколко години по-късно министърът на културата на Съветския съюз Е. Фурцева се среща с Хамър в САЩ и разглежда неговата неоценима колекция от картини, съдържаща преди всичко произведения от френски импресионисти и най-добрите американски художници от XIX—XX век. След споразумение между двамата колекцията на Хамър е показвана в Съветския съюз в продължение на една година. Излагана е в изложбените зали на Ленинград, Москва и Киев.

И друг епизод от същото време. Един американски търговец на предмети на изкуството съобщава на Хамър, че притежава две писма на Ленин. Едното от тях е до легендарната ръководителка на германското работническо движение Клара Цеткин, Хамър си набавя писмата и когато през есента на 1972 г. посещава с делова цел Москва, придружени с писмо, ги изпраща на Леонид Брежнев. Писмото на милиардера Хамър завършва със следните думи: „Господин Генерален секретар, като Ви предавам личните писма на Владимир Илич Ленин, бих желал да дам израз на своите благопожелания към народите на Съветския съюз и неговите ръководители, както и да покажа колко много ценя приятелството с един велик човек, споменът за който остава винаги свят за мен.“

Разбира се, тези полезни жестове не бива да ни карат да забравяме, че Хамър не се е превърнал в „човек на чувствата“. Той не се поставя в „услуга на руснаците“ — както пишат за това подстрекаваните и финансираните от конкуренцията вестници. Става дума просто за това, че той трезво преценява положението, знае кой е срещу него и какви методи трябва да използва, за да сключва сделки на базата на взаимен интерес.

Същата трезва делова философия той развива и на една своя лекция пред редактори на делови и финансови списания в Съединените щати. Хамър е поканен да изнесе тази лекция, защото по това време подписва голям договор на един консорциум, предвождан от „Оксидентъл“. (Договорът, за който той започва преговори в Москва преди убийството на Кенеди — модернизиран вариант на обмена изкуствени торове — природен газ за три милиарда долара. След продължили доста години упорити преговори най-сетне е подписано споразумение, в което сумата е нараснала на осем милиарда — това е най-мащабната спогодба в съветско-американските делови отношения.)

На лекцията пред редакторите Хамър казва: „Аз съм капиталист и всеки, който ме познава, знае какъв решителен защитник на капитализма съм. Но мисля, че може да се търгува и с комунистите. Никога няма да можем да променим системата им и винаги тяхното мнение ще бъде, че нашата система не е толкова добра, колкото е тяхната. Директният телефон между Вашингтон и Москва — «горещата жица» — обаче на практиха не свързва с центъра в Кремъл избата на Белия дом. Най-горещата жица са постоянните преговори и обменът на мнения между деловите среди на САЩ и руските търговски пълномощници. Преживял съм прекалено много обрати в международния делови живот, за да разбера: двете велики сили може още повече да се отдалечават една от друга. Никога няма да бъдем партньори на идеологическа основа. Но в икономиката можем. Ако трябва да обобщя в едно изречение препоръките, които бих дал на преговарящ в Москва американски бизнесмен, бих му казал: «Разработи всички части на договора много внимателно и грижливо, защото ако веднъж подпишеш, те ще се погрижат да изпълниш всички точки.» Защото от тяхна страна се спазва най-стриктно споразумението.“

Хънт и Хамър. Два полюса на американския едър капитал. Противоположности в клуба на свръхбогатите. Но освен описание на личностите, това е и предупреждение. Не бива всичко да се поставя на една плоскост, не бива нещата да се опростяват. Хънт и Хамър: единият е полюсът на заслепението, другият — на трезвия поглед. Между двата е разположен противоречивият, едновременно отблъскващ и търсещ контакти свят на свръхбогатите.