Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sonnets, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Автор: Уилям Шекспир

Заглавие: Поезия

Преводач: Евгения Панчева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: сборник

Националност: английска

Редактор: Александър Шурбанов

Художник: Борислав Кьосев

ISBN: 978-954-07-3497-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11753

История

  1. — Добавяне

LI-C

LI.

Тъй любовта ми оправдава коня,

задето в пътя не си дава труд:

защо ми е припряно да го гоня?

На връщане ще тича като луд.

Какво тогава ще го оправдае,

щом вихърът е муден за страстта?

Тя бясно ще го шпори, че се мае

и за покой ще мисли скоростта.

Какъв ли кон тогаз ще й приляга?

Понеже е любов, самата тя

ще цвили и със вихрите ще бяга.

Аз коня си с любов ще защитя:

 

от тебе щом се тътри той едва,

към тебе пеш ще хукна след това.

 

 

LII

Като същински богаташ и аз

ключ нося за имането-отрада,

но пак не го наглеждам час по час,

да не изтъркам острата наслада.

Нарядко са и празничните дни

във дългата годишна броеница,

та блясъкът им да не се смрачни

като на скъпи перли в огърлица.

Тъй времето в ковчеже приюти

теб, както дрешник пази скъпа дреха —

разгъне ли те, да изгрееш ти,

на миг избран избраната утеха.

 

Блажен си със достойнства — океан:

с възторзи срещан, в липсата желан.

 

 

LIII.

Кое е веществото, що гради те,

та с теб се движат сенки милион?

Едничка сянка ходи по петите

на всекиго, ти раждаш легион.

Адонис опиши — та той е сянка

и копие на твойта красота,

и на Елена дивната осанка

рисува теб в костюм от древността.

Виж пролетта и есента узряла.

Как твойта хубост в първата личи!

Във другата е щедростта ти цяла

и радва с форми хорските очи.

 

Във всяка външна хубост имаш дял,

но верността си вътре в теб събрал.

 

 

LIV.

Изглежда по-красива красотата

на истината с орнамента свят!

Така примамва двойно с аромата

и хубостта си розовият цвят.

И шипковият цвят е с багри чисти,

макар да не изпуска сладък дъх.

На трънка пак расте, пак трепка с листи,

щом пъпката развие летен лъх,

но само външността му е красива

и вехне необичан и без знак.

А розата уханна не загива

и след смъртта мирише сладко пак.

 

И твоят дъх, младежо съвършен,

в стиха ми ще е вярно съхранен.

 

 

LV.

Ни мраморът, ни паметник от злато

не би стиха всесилен надживял.

Тук грееш сред сияние по-свято

от камъка, що дните цапат с кал.

Когато бунт изкорени градежа

и статуите битка потроши,

ни Марсовият меч, нито палежа

такава летопис ще разруши.

Срещу смъртта и злостната забрава

ще крачиш горд и бъдните очи

ще станат дом за твоята прослава,

дордето страшен съд ги заличи

 

и в съдника любов пробудиш сам.

Очи и стих са дотогаз твой храм.

 

 

LVI.

Любов, сбери пак мощ против мълвата,

че по̀ си равнодушна от лъстта,

която днес е сита от храната,

а утре е със зейнала уста.

Така и ти, любов, пълни си взора,

докато не примигаш от любов,

а утре пак засищай без умора

със грейнали очи глада си нов.

Покоят ти да бъде океана,

прострял се от самотен бряг до бряг,

където двама влюбени сред пяна

очакват любовта да дойде пак.

 

Или да е сред зимен студ мечта

за новия триумф на пролетта.

 

 

LVII.

Твой роб съм и единствено живея

броейки страстните ти часове

и нямам ценно време да пилея,

нито дела, щом друг ме позове.

Гневът ми часовете не залива,

щом циферблата следвам със тъга,

и не наричам липсата горчива,

сбогуваш ли се с верния слуга.

Дори не пита мисълта горката

къде си днес и по дела какви,

а като роб унил седи и смята

кого със себе си ощастливи.

 

Тъй предана е любовта, че на̀,

каквото сториш, все си без вина.

 

 

LVIII.

Да пази богът, дал ме в твоя власт,

да контролирам твоята наслада

и да ти искам сметка час по час.

Не, на васала скромността се пада.

И нека страдам, винаги готов,

заключен във отсъствие игриво

да срещам кротко всеки укор нов,

без даже да роптая заядливо.

На воля скитай, харта имаш, знам,

да разполагаш с времето свободно

както желаеш; овластен си сам

да си простиш, ако ти е угодно.

 

Ще чакам, нищо, че живея в ад.

Не будят в мен насладите ти яд.

 

 

LIX.

Щом няма нищо ново и било е

всичко преди, как лъже се умът

и в напъни да каже нещо свое

дете родено ражда втори път.

Да можех слънцето назад да върна

с петстотин обиколки на света

и образа ти в древен стих да зърна,

откакто букви пазят мъдростта,

и там да видя древните похвали

за този храм, от Бога сътворен,

по-точно ли в слова са го предали

или го славят точно като мен.

 

О, хвалели са, сигурен съм аз,

неща по-недостойни с двойна страст.

 

 

LX.

Като поели към брега вълни

към края си минутите ни тичат

и всяка място с другата мени,

и следващата предните повличат.

И рождество, обляно в светлина,

пълзи към съвършенството си зряло,

но почват затъмнения война

и Времето си взема що е дало.

И вцепенява Времето цвета,

дълбае паралели по челата,

прехранва се със рядка красота

и стрък след стрък посича със косата.

 

Но моят стих не ще се покори

и ще те слави в бъдното дори.

 

 

LXI.

Ти ли поиска да не мигна миг

по цели нощи с клепки натежали?

Ти ли ми пращаш сенки с твоя лик

и стряскаш пак очите недоспали?

Духа си ли провождаш тъй далеч

от теб, в делата мои да се взира,

във всеки срам и всяка празна реч

за нова ревност повод да намира?

Не, ти не чувстваш толкова любов,

а моята любов ме буди в мрака,

та стража да ти бъда съм готов,

която връщането ти да чака.

 

От теб далеч, будувам сам в нощта,

до други да се будиш сутринта.

 

 

LXII.

Греховно себелюбие владее

очите ми, душата, всеки член;

неизличим грехът е и ще тлее —

така дълбоко враснал се е в мен.

Кое лице с това ще се сравнява,

чии ли форми, чий ли предан нрав?

Тях, сам се хваля, друг не надминава,

и знам, че във хвалбите си съм прав.

Но щом се видя в свойто огледало

напукан, потъмнял от старостта,

то мнението сменям си изцяло:

да се обичаш тъй е грехота.

 

Не, тебе хваля — аз, това си ти,

влял свойта хубост в моите черти.

 

 

LXIII.

От страх, че той ще стане като мене,

от Времето и той така разбит,

със сбръчкано чело и сухи вени,

когато след младежкия зенит

по билото на старостта поеме

и днес подвластната му красота

изтрие или скрие злото време,

помело всеки дар на пролетта,

срещу такова време сбирам сили

и срещу разрушителните дни,

да не превърнат спомените мили

за моята любов във съсипни.

 

Тя грее в тия черни редове

с най-пролетните свои цветове.

 

 

LXIV.

Щом видя как със зла ръка изтрива

пак Времето цвета на древността

и горди кули със земята срива

и с бяс поробва тленните неща,

щом видя океанът как поглъща

земите, дето властваше брега

и как брегът със същото отвръща

и загубите връща си сега,

щом видя как промяна вред царува

и цели царства как се сриват в прах,

за тебе мисълта ми се страхува,

че Времето грози те като тях.

 

Същинска смърт е мисълта за мен,

че смърт и теб ще грабне някой ден.

 

 

LXV.

Щом камъкът, медта, пръстта, морята

подвластни са на скръбен смъртен дял,

как иск да предявява красотата,

по-слаба от цветеца разцъфтял?

Как меднодъхо лято да воюва

с обсадата на стенобойни дни

щом непристъпен зъбер се страхува

и тежки двери рухват в съсипни?

О, страшни мисли! И къде тогава

на времето брилянтът най-искрящ

от Времето незастрашен остава

и кой би бил на красотата страж?

 

В мастилената само чернота

ще грее твоят блясък пред света.

 

 

LXVI.

Зова смъртта, от всичко уморен:

заслугата да гледам в дрипи цяла,

и нищия с дрънкулки украсен,

и верността, обета си предала,

и чест, изтикана от самозван,

и опетнена добродетел мила,

и идеалът в кал и поруган,

и немощни и куци мощ и сила;

и знанието нямо пред властта,

и дарбата слугиня на глупака,

и правдата зована простота,

и злото пред доброто във атака.

 

Зова смъртта си, уморен от тях,

но сам да те оставя ме е страх.

 

 

LXVII.

Защо ли да живее той във тлен

и да краси гърдите на позора,

и горд, грехът да крачи възвисен

с присъствието му пред всички хора?

И мазила с лъжливи цветове

да умъртвяват багрите му ярки,

и красотата сенки да кове

на розата му с истинските шарки?

Нали природата се разори?

Как кръв да ливне в живите му жили,

като богатството си в него скри

и черпи средства днес оттам, и сили?

 

Пести го тя, света да убеди

в какъв разкош е тънела преди.

 

 

LVIII.

Ликът му днес е картата на дните,

в които тленен цвят бе хубостта.

Тогаз подслон не даваха страните

на незаконна хубост с лекота.

На мъртвите над къдрите от злато

едничък гробът имаше права,

без мъртво руно да стои богато

за втори път на нечия глава.

Личи у него древно свято време,

неукрасено време с дух почтен,

което злак от други не ще вземе,

да кичи с древна дреха своя ден.

 

Той карта е за нас, та да сравним

каква била е хубостта без грим.

 

 

LXIX.

Към никой твой член, радост за окото,

не може да добави мисълта.

Другар ли, враг ли, дава ти каквото

полага ти се всякоя уста.

И слави външността ти външна слава,

но всеки венцехвалещ те език

похвалите със укор затъмнява,

като прозре зад светлия ти лик.

Той дири красотата на ума ти,

но тя с дела се мери в тоя свят

и мирисът на грозен плевел мъти

тогаз дъха на твоя дивен цвят.

 

Защо и с дъх не изуми света?

Но сладък дъх не никне в тез места.

 

 

LXX.

Че те винят не е твой собствен грях.

Тя, хулата, в красивото се взира

и всяка хубост ражда смут и страх

подобно гарван, полетял в ефира.

Красив ли си, със хулата растат

достойнствата, от времето възпети.

Порокът-червей дири дъхав цвят,

а твойта пролет с чисти багри свети.

Премина ти и сам разоръжи

засадата, стаена в дните млади,

но пред такива купища лъжи

дори похвалите не са прегради.

 

Да не виняха в зло това лице,

ти властвал би над всякое сърце.

 

 

LXXI.

След мойта смърт за мен недей тъгува,

щом чуеш строгия камбанен ек

да казва, че другарят ти пътува

да пребивава с червеи навек.

Четеш ли тоя стих, недей тогава

си спомня писалата го ръка.

Аз от любов желая си забрава,

че леко чезне болката така.

Ако стиха ми зърнеш за последно,

когато съм се смесил със пръстта,

не споменавай името ми бедно

и нека с мен изтлее любовта,

 

та зарад мене и за твойта скръб

с насмешка да не ти обръщат гръб.

 

 

LXXII.

О, да не би светът да настоява

да кажеш за какво тъгуваш ти,

след мойта смърт недей ме споменава,

че нравът ми с достойнства не блести,

освен ако не съчиниш измами

и сториш повече от мен добро

и по-добре прославиш паметта ми

от правдата с безстрастното перо.

О, любовта ти фалш да не оцапа,

че със лъжи ме хвалиш от любов,

ти погреби и мойто име в трапа,

да си спестим със теб позора нов.

 

Че е позорно всичко, що творя.

Харесваш ли го, ще те позоря.

 

 

LXXIII.

У мене виждаш сигурно сезона,

през който още листът пожълтял

самотно зъзне от студа на клона,

съборен храм, де птичи хор е пял.

У мене виждаш на деня сумрака,

който на запад гасне вечерта

и който нощ в прегръдки тихи чака,

донесла вред покой като смъртта.

У мене виждаш огън да дотлява

над пепелта на младия си ден,

на смъртно ложе сякаш дух предава,

от собствените въглени гасен.

 

И расне любовта, това видяла,

с което, знае, чака я раздяла.

 

 

LXXIV.

Но не тъгувай, щом ме призове

без право на отплата страж злокобен.

Остават с лихва тези редове,

пред погледа ти паметник надгробен.

Като ги гледаш, в тях ще виждаш ти

делът, който на тебе посветен е.

По право пръст пръстта ще приюти,

а ти — духа, по-ценното от мене.

И ще загубиш някакъв парцал,

за червеите плячка, тленно тяло,

страхлив триумф за жалкия кинжал.

Недей жали каквото е изтляло.

 

Знай, вътрешното дава му цена,

а то е с теб и тука, ей го на̀.

 

 

LXXV.

За моя ум храна си, дъждовете,

навреме напоили угарта,

и пазя твоя мир от враговете.

Скъперник тъй се пази от света,

ту горд със златото си, ту пък тръпен

от страх, че за крадци е уязвим.

Блажен, че за света си недостъпен,

бленувам с теб света да удивим.

И ту лика ти гледам до забрава,

ту чезна за едничък поглед мил

и моят дух наслади не познава,

освен каквито ти си му дарил.

 

И в ситост, в изнемога ден след ден,

в блага затъвам, от блага лишен.

 

 

LXXVI.

Защо стихът ми с накит нов не грее,

за мимолетната промяна глух?

Защо ли взорът да не се зарее

към нова реч, сплавена с дързък дух?

Защо редът на предния прилича

и своя ум съм с вехто пременил,

та всяка дума името ми срича

и сочи кой я е измайсторил?

О, знай, любими, тебе все възпявам

и мой предмет сте ти и любовта.

Затуй словата стари разкрасявам

и харча все похарчени неща.

 

Щом слънцето е ново всеки път,

и теб ще слави всеки път стихът.

 

 

LXXVII.

O, виж как вехнеш в свойто огледало,

в часовника — как времето лети.

Ще пази твойте мисли листът в бяло

и знание оттук ще вкусваш ти.

Щом бръчки отразят огледалата,

ще зърнеш вътре зяпналия гроб

и ще те стряска вечно циферблата

на Времето с крадливия галоп.

Каквото не удържаш в паметта си,

на листа бял предай, да видиш там

честити рожбите на мисълта си

и себе си да опознаеш сам.

 

И всеки път, щом впериш в тях очи,

по-мъдро твойта книга ще звучи.

 

 

LXXVIII.

Тъй силно, моя Музо, вдъхнови ме

и с нежната ти помощ тъй творих,

че всичките пера днес твойто име

изписват и под тебе пръскат стих.

От твоя поглед немият пропява

и рее се в ефира глупостта.

Той учения със криле дарява

и с удвоена сила — сръчността.

Но се гордей с твореното от мене,

че ти го вдъхнови и породи.

Стилът на други с тебе украсен е,

по-сладостно изкусен от преди.

 

Ала за мен изкуството е в теб:

ти вливаш мъдрост в моя стих нелеп.

 

 

LXXIX.

Докато призовавах помощта ти,

красеше ти едничък моя стих,

но римите ми днес стоят сакати —

аз болната си Муза изтощих.

Любими, зная, струва си предмета

перо по-благородно от това,

но гледам как краде от теб поета,

за да ти плаща после със слова.

Дарява те с достойнства, но ги граби

от теб самия; дава красота,

от тебе взета, че за теб са слаби

най-силните похвали на света.

 

Защо тогаз благодариш, кажи,

и плащаш му каквото ти дължи?

 

 

LXXX.

За теб щом пиша, тръпна цял тогава,

че зная, ум те слави по-велик.

Той вдава се във твоята прослава

и ми заплита бедния език.

Ала понеже като в океана

из твойта шир се реят куп платна,

и моята черупка самозвана

подскача там при всякоя вълна.

Най-плитка помощ би ме удържала,

а пори той глъбта околовръст.

Разбит, ще съм коруба остаряла,

а той ще вдига снажния си ръст.

 

Прокудиш ли ме зарад него ти,

„любов“, ще кажа, „ме опропасти“.

 

 

LXXXI.

Твой епитаф ще пиша ли, любими,

или в земята първи аз ще тлея,

смъртта не ще изтрие мойте рими,

макар забравен да остана в нея.

Дори да съм покойник за света,

живот за тебе във стиха ми скрит е.

За мене скромен гроб ще е пръстта,

а теб ще те положат във очите.

Стихът ми ще опази всеки миг —

в очите неродени ще го пиша.

Ще те повтаря бъдният език,

щом сетния си дъх светът издиша.

 

Спасен с перо, оставаш вечно ти,

де има дъх — в човешките усти.

 

 

LXXXII.

Със Музата ми май не сте сгодени,

та можеш да оглеждаш без вина

слова на други музи, посветени

на тебе във поема не една.

Умът ти на вида ти подобава —

той вижда, че не смогвам със хвалби

и се обръща другаде тогава

за образ нов — към чуждите творби.

Прави го ти, любими, но когато

сред врява те дарят с пресилен дар,

познай се сам във словото чепато

на откровения правдив другар.

 

На друг да вапцват бледите страни.

Теб грубото мазило те петни.

 

 

LXXXIII.

Не беше нужно с краски да те кича

и не добавих краска ни една.

Реших, на хубостта ти не прилича

да плащам в стих без всякаква цена.

Затуй проспах и твоята прослава —

нали си жив и вижда сам светът

как слабо днешното перо предава

достойнствата, които те красят.

За немота гневът ти днес ме стига,

а беше тя най-ценният ми дар.

Че всеки друг не храм, а гроб ти вдига,

но аз поне не станах твой гробар.

 

В очите ти по-дивна хубост свети

от всеки ред на твоите поети.

 

 

LXXXIV.

Кой ще измисли по-добра прослава,

от тази — само ти си ти в света

и в твоите черти се съхранява

мерилото за всяка красота.

Перото е във плен на нищетата,

ако свидливо блясъка пести,

но щом възпява тебе, на ръката

й стига да напише: „Ти си ти.“

В теб писаното да препише само,

природното писмо не замърсил,

и преписът ще украси ума му,

и ще го хвалят за добрия стил.

 

Но тази благодат охулваш сам,

приел хвалби, които носят срам.

 

 

LXXXV.

Мълчи си мойта Муза грубовата,

а другите те славят с меден глас

и си топят перата във позлата,

и си коват словата на Парнас.

Тях в думите, мен в мислите ме бива

и викам все „амин“ като клисар

на всеки химн, що дух висок излива

от бляскаво перо със вкус и чар.

И чуя ли ги, казвам „вярно, знам“ и

добавям сам към пищните хвалби,

ала го прави само мисълта ми,

а тя за любовта си не тръби.

 

Цени у тях дъха, в слова дарен,

а мислите без глас цени у мен.

 

 

LXXXVI.

Дали словата му, с платна поели

към тебе гордо, най-бленуван свят,

в ума залостват мойте мисли зрели,

та те в утробата си-гроб мълчат?

И от духа му ли, на дух от здрача

взел звуците неземни, се смутих?

Не, май не му помага помагача

чак толкова да стряска моя стих.

Ни оня призрак, който често вика

да му налива мъдрост всяка нощ

успял е да ми върже тъй езика.

Не стряска ме отвъдната му мощ.

 

Но ти запълваш всеки негов ред

и без предмет стихът ми гасне блед.

 

 

LXXXVII.

Сбогом, за мене твърде скъп си, скъпи.

Самичък стойността си ти откри.

Днес краят на контракта ни настъпи

и стойността ти с харта те дари.

Не си ли сам избра да те владея?

Такъв разкош заслужил ли съм аз?

Уви, не съм достоен за трофея

и правото отнеха ми завчас.

Ти сам се даде, сляп за стойността си,

отсъдил снизходително за мен.

Сега се връща вече у дома си

брилянтът скъп, в заблуда подарен.

 

Тъй както сън ласкае, ти бе мой:

царуваме, докато трае той.

 

 

LXXXVIII.

Когато смъкнеш моята цена,

изложил ме на присмеха в очите,

знай, аз ще взема твоята страна

и в теб ще хваля само добрините.

И както слабостите знам си сам,

ще съчиня история такава

за грехове, потулени от срам,

че таз раздяла ще ти носи слава.

И пак ще е печалбата за мен,

задето посветих ти мисъл всяка:

във моите щети е удвоен

щедрият приход, който тебе чака.

 

И толкоз твой съм с толкова любов,

че всичко да понасям съм готов.

 

 

LXXXIX.

Кажи, недъг пропъжда те оттука,

и за недъга ще се хуля сам,

и ще куцукам, кажеш ли „куцука“,

и правото във всичко ще ти дам.

Любов, не можеш и наполовина

да ме охулиш толкова добре —

неузнаваем, аз ще те надмина,

познанството накарал да умре.

Ти скъпото си име дръж далеч и

не ще го вкусва моята уста,

та да го цапам с недостойни речи,

щом спомена със тебе близостта.

 

Със себе си бих влязъл в бой свиреп.

Не ми е мил омразният на теб.

 

 

XC.

Е, намрази ме още днес тогава,

когато смръщен гледа ме света.

Съдбата нека с теб се съюзява —

превит ме остави във самота.

И щом в сърцето мъката надвия,

след скърбите не идвай ни веднъж

да удължаваш нощната фурия

на крах желан със утринния дъжд.

Оставяш ли ме, не бъди последен

във строя злонамерени беди.

За да изпитам удара победен

на тежката си участ, пръв бъди.

 

С такова зло сравнено, всяко зло

ще ми се вижда, че не е било.

 

 

XCI.

Един е горд с рода си, друг с успехи,

с имане или сила на борец,

един — със зле скроени нови дрехи,

друг — със сокол, и хрътка, и жребец.

И всеки нрав наслада своя има

и тя за него връх е в радостта,

но ни една не е съизмерима

с най-сладостната радост на света.

Род славен ми е твоята прегръдка,

имане ми е тя, костюм богат,

сокол, жребец и тънконога хрътка,

и аз най-горд съм с теб на този свят.

 

Ала горко ми, ако ти решиш

от всичкото това да ме лишиш.

 

 

XCI.

Най-страшната злина стори, иди си —

пак до живот присъден си ми ти.

Животът ми от любовта зависи

и с твоята любов ще отлети.

Най-черната беда не ме смущава,

щом най-невинната е смърт за мен.

Тя по-добър живот ми обещава

от твоя нрав, внезапно променен.

Мести спокойно своята посока —

нали си на живота ми оста?

О, толкова съм горд с честта висока,

горд с любовта ти, горд и със смъртта!

 

Ала петна красивото грозят.

Не ме ли мамиш тайно някой път?

 

 

XCIII.

Та значи да живея със надежда,

измамен като слепия съпруг,

преструвката любов да ми изглежда

и с мен когато си, да бъдеш с друг?

Че злоба в твоя взор не е живяла

и аз измамата не бих познал;

по не едно лице е издълбала

лъжата с бръчки причудлив скрижал.

Ала творейки теб, реши небето

навек любов да грее в твоя лик

и все едно какво таи сърцето,

очите да услаждаш всеки миг.

 

Но Евината ябълка си ти,

щом зло се крие в сладките черти.

 

 

XCIV.

Тез, дето имат власт, но не раняват

и своя образ не крепят с дела,

тез, дето ни вълнуват, но остават

нетрогнати сами, като скала,

наследници са те на небесата,

пазачи на природните блага.

Те истински си властват над лицата

и всеки друг остава им слуга.

През лятото ухае всяко цвете,

макар и да повехне в самота,

но хванат ли зараза цветовете,

и плевелът души му гордостта.

 

Порокът би дори меда вгорчил.

От плевел по̀ вони цветът прогнил.

 

 

XCV.

О, как срамът във тебе запленява

и като червей в дъхав розов цвят

петни във теб напъпилата слава!

Греха си как обвиваш в аромат!

Езикът, който пътя ти чертае

и разкази разюздани тъче,

те хвали, вместо да те поругае,

щом името ти само изрече.

Грехът, що обитава тая къща,

какъв дворец изящен е избрал!

Там в красота петното се превръща

на хубостта под нежния воал.

 

Пази такава дарба от света,

че мечът лесно губи острота.

 

 

XCVI.

За някои порок е твойта младост,

за други — твойте царствени игри.

Ала на всички те даряват сладост.

Пороците ти сладки са дори.

На пръста на кралицата могъща

и камъкът най-прост е съвършен.

Така и твойта грешка се превръща

във истина за погледа пленен.

Ако вълкът на агне се престори,

той агнета безброй ще похити.

Така по теб прехласнатите взори

със блясък и със ранг ще грабнеш ти.

 

Ала недей, ти мой си без това

и мои са похвалните слова.

 

 

XCVII.

Раздялата ни е същинска зима,

ти, сладост на отлитащите дни.

О, колко мрак и мраз във нея има

и колко декемврийски съсипни.

Но раздели ни с тебе лятно време

и есента едрееше от плод,

от лудия април понесла бреме,

вдовишко лоно, пълно с нов живот.

Ала в това обилие богато

аз зърнах само челяд без баща:

на теб слугува сладостното лято,

без теб немеят птичите ята.

 

Или пък пеят с толкоз тъжен глас,

че побеляват листите от мраз.

 

 

XCVIII.

От тебе бях далеч през пролетта,

когато пъстроцветен горд април

бе влял живец във всичките неща

и сам Сатурн се бе развеселил.

Но птича песен и дъхът зелен

на цъфналите цветове безчет

не породиха летен разказ в мен

и от лехите не набрах букет.

Не се дивих на крина снежнобял,

и не прославих розата-кармин.

Да, в тях блестеше сладък идеал,

но първообразът бе ти един.

 

И зимата се върна, щом разбрах,

че с бледите ти сенки поиграх.

 

 

XCIX.

Нахоках теменужката надменна:

„Ти, сладка крадло, грабиш аромат

от мойта обич. Гордостта червена,

която багри бузите ти с цвят,

във вените й грубо е топена“.

И лилиите, дланите ти взели,

и ригана, косите взел, гълчах.

От срам червени и от мъка бели,

на тръни рози тръпнеха от страх.

А трета, пъстрата, окраде двете,

като в добавка и дъха ти взе,

та днеска червей царственото цвете

за тоя грях безмилостно гризе.

 

Видях на всичко, дето тук цъфти,

как цвят и аромат даряваш ти.

 

 

C.

Къде си, Музо, та така забрави,

това, което сила вля у теб?

Хабиш ли своя бяс в слова дребнави,

смрачена вече до предмет нелеп?

Ела, за пропиляното в отплата

спомни си пак изящния си слог.

Гали слуха, що чака ти словата

и който дава ти предмет висок.

В любимия ми вгледай се, ленива.

И там ли бръчки Времето черта?

Съзреш ли ги, пей сатира хаплива,

та Времето да хулят по света.

 

И надлети палача-Време с реч,

за да отбиеш кривия му меч.