Уилям Шекспир
Сонети (3)

C-CLIV

CI.

Как, Музо, ще изкупиш слепотата,

че истина е скрита в хубостта?

От моя мил и тя, и красотата,

и даже ти си черпите мощта.

Дали ще ми отвърнеш: „То се знае,

че истината и без цвят искри,

а красотата истина сама е

и примесът доброто позори“?

Ще премълчиш похвалите излишни?

Не можеш немотата извини.

О, похвали го, гробниците пищни

да надживее в бъдещите дни.

 

Дълга си следвай, Музо, като мен

и той ще е за бъдното спасен.

 

 

CII.

Уж крехка, любовта ми по̀ е здрава,

макар да е отслабнала наглед.

Но любовта цената си снижава,

щом собственикът й се хвали вред.

Напролет беше млада тя, когато

със песни любовта ни славех аз.

И Филомела пее в ранно лято,

а в дните знойни притаява глас.

И не че те по-малко са ни мили

от вслушаната в трелите й нощ,

но сладостите биха досадили,

ако струи от всеки клон разкош.

 

И аз така понякога мълча,

че може с песни да те отегча.

 

 

CIII.

Каква е бедна Музата ми клета,

щом даже и при тази широта

по-ценен без украса е предмета

от речите на нейните уста!

За суха реч не ме вини тогава.

В лицето в огледалото се взри —

то скучните ми мисли надминава

и моя стих безжизнен позори.

Нима не щеше да е грях с украса

да загрозя най-дивния предмет?

Та всичките ми рими затова са —

да хвалят в тебе дарбите безчет.

 

Но всяка най-добре ще проличи,

щом впериш в огледалото очи.

 

 

CIV.

Все тъй си млад за мене ти, любими,

какъвто най-напред те зърнах: пак

си тъй красив. Три вледенени зими

пометоха трикратно летен злак,

три пролети във есенна позлата

да се обръщат гледах оттогаз,

и юни триж гори им аромата,

откакто разцъфтял видях те аз.

Но красотата е като стрелките:

крадливо по черти и тя пълзи.

И тебе виждат същия очите,

но може би промяна те грози.

 

Тежко ви, незаченати лета.

До вас не стигна тая красота.

 

 

CV.

Кой „идол“ моята любов нарича?

Не, не е идол скъпият му лик,

макар и мойта песен да прилича

единствено на него всеки миг.

По-нежна любовта ми ден след ден е,

но с постоянство смайва пак света,

и затова поезията в мене

не възхвалява множество неща.

„Красив, мил, верен“ — все повтарям трите,

„красив, мил, верен“ — с други три слова,

и моят цял предмет във трите скрит е,

и всичката ми сръчност е това.

 

Красив, мил, верен, все сами до тук,

не са се тъй събирали у друг.

 

 

CVI.

Щом в летопис на дните отлетели

открия най-прекрасните лица

в прославата на рицарите смели

и дамите на техните сърца,

в портрета съвършен на красотата —

в ръце, нозе, очи, уста, чело —

намирам всеки път черта позната,

като че всичко, дето е било,

единствено предсказва твойта слава

с пророчества за днешния ти ден,

но в бъдното се взирали тогава

и взорът им оставал замъглен.

 

А вгледаните днес във твоя лик

дарени сме с очи, но не с език.

 

 

CVII.

Ни мойте страхове, нито душата

пророческа на тоя свят широк

за любовта ми ще отсъдят дата,

та да изкупи жизнения срок.

Луната смъртна оцеля след мрака —

пророците осмяха се сами.

Нетрайностите трайно царство чака

и вечен мир маслинен клон тъкми.

Под капките балсам на златно време

в цвят тъне любовта. Смъртта смирих.

Тълпите безсловесни тя ще вземе,

но аз оставам в този тромав стих.

 

И ти ще смайваш в него пак света,

когато рухнат герб и трон в прахта.

 

 

CVIII.

Кое в ума, описвано с мастило,

не ти разкрива верния ми дух?

Кое ли слово не е изразило

все още любовта за твоя слух?

О, никое; като в молитва свята

перото същите слова реди

и нищо не е старо на земята —

ти мой си, аз съм твой като преди.

Тъй вечната любов ще бъде млада,

без времето да я покрие с прах;

васалка древността ще й се пада,

и ще посреща бръчките без страх,

 

щом думите най-нежни тя откри

там, дето смърт и тление цари.

 

 

CIX.

Не казвай, вярност в мене няма вече,

макар раздяла да смири страстта.

От себе си избягал бих далече,

но носиш ти душата ми в гръдта.

Подслон си ми любовен; в теб се връща

душата като скитник уморен,

навреме и във времето пак съща,

и мия сам лика си опетнен.

Не вярвай, нищо, че царят в кръвта ми

на всяка кръв безбройните вини —

тъй глупаво не ще се тя посрами,

теб, роза моя, с нищо да смени.

 

За нищо нямам тоз огромен свят,

но имам теб и с всичко съм богат.

 

 

CX.

Уви, така е, вред се подвизавах

и бивах шут във хорските очи.

Ума си цапах, евтино се давах

и новата любов стар грях вгорчи.

Така е, гледах истината свята

враждебно и накриво, но с това

наново младост избуя в душата

и теб любов най-чиста назова.

Но край. Безкрайната любов вземи ми

и няма да изострям свойта страст

при други, теб да проверя, любими,

единствен бог, комуто служа аз.

 

О, приеми ме ти, небе от плът,

в най-чистата си най-любяща гръд.

 

 

CXI.

За мен с Фортуна караш се, любими,

богинята, що зло пося у мен,

задето низки средства отреди ми,

които възпитават дух снизен.

Затуй дамга ми името прогаря

и нравът до труда си се смири,

с петна като ръката на кожаря.

Затуй ме пожали и претвори.

Срещу заразата като болника

да пия съм готов дори оцет.

Горчилка всяка вкусил би езика,

разкаял бих се два пъти поред.

 

Ти само ме, любими, пожали

и жалостта ти ще ме изцели.

 

 

CXII.

С любов и милост пълниш ти печата,

що хула по челото ми черта.

Не ме е грижа кой какъв ме смята,

щом злото в мен засяваш с доброта.

Ти целият ми свят си, та мечтая

да казваш ти дали съм крив и прав

и друг за мен и аз за друг не зная

така да преломява моя нрав.

И аз запращам в бездната дълбока

тревогата за хорските слова,

без слух, по-глух съм даже и от смока,

немарата си оправдал с това:

 

тъй нежно те обгръща мисълта,

че мъртъв е в очите ми света.

 

 

CXIII.

Далеч от тебе съм с око в ума си

и онова, що води моя крак,

е сляпо днес, нехае за дълга си

и гледаш, гледа, а пък тъне в мрак.

До мисълта ми форма не предава

на птица, цвете, образ уловен,

и ни умът дела си получава,

ни то удържа хванатото в плен.

Кошмар и гледка прелестна съзре ли,

небесни или демонски черти,

деня, нощта, море, върхари бели,

гугутка, гарга — вечно в тях си ти.

 

Умът ми беден, с тебе пълен цял,

от преданост окото е предал.

 

 

CXIV.

Дали умът, от тебе увенчан,

препи с хвалата, що мори царете,

или пък взорът дава свойта дан

и от любов с алхимия зает е,

та грубите чудовищни неща

във херувими като теб превръща,

а злото — в съвършена красота,

окото щом с лъчи те цял обгръща?

Хвалбите му изглежда ще да са

туй, дето царски моят ум изпива.

Той знае да угажда на вкуса

и чашите по негов вкус налива.

 

С отрова пълни, пак не са те грях,

окото първо пие ли от тях.

 

 

CXV.

Излъгал съм, когато съм написал,

че всичката ми обич имаш ти,

ала до днес бях чужд на всяка мисъл,

че може тя по-ярко да пламти.

Но Времето и случая стократен,

който пълзи през клетва и декрет,

петни зората, мачка порив златен

и отклонява строгия обет,

припомня ли си, с тяхното тиранство,

как да не кажа: „Днес си ми най-мил.“

и постоянен сред непостоянство,

да отлича момента бързокрил?

 

Не, любовта е мъничко дете —

не бива да я спирам да расте.

 

 

CXVI.

Не, пред съюза на сърцата няма

да соча пречки. Не, не е любов

туй, дето мами, срещне ли измама

и се огъва с всеки повей нов.

О, не! Че тя е в бурята маяка,

що неизменно в нощите блести,

звездата пътеводна за моряка

с незнайна мощ от знайни висоти.

Тя не е шут на Времето с косата,

надвиснала над розови страни,

и същата остава до чертата,

що слага край на всички земни дни.

 

Греша ли, няма обич на света,

и аз не съм възпявал любовта.

 

 

CXVII.

Така ме ти съди: че пропилявам

това, с което да се отплатя,

че твоята любов не призовавам,

макар да ме обвързва нежно тя.

Че се прахосвам с хора от тълпата,

платеното от теб дарил на друг,

че всеки вятър вее ми платната

и ме отвежда надалеч от тук.

Връз мене трупай всяко срамно име,

сложи и всеки оправдан свой страх,

и със очи, в мен вгледани, цели ме,

но будна злоба не изстрелвай с тях.

 

Аз просто моля: пак ме убеди,

че ме обичаш както и преди.

 

 

CXVIII.

Тъй както да изострим апетита,

горим със люти ястия уста,

и за да не допуснем рана скрита,

прочистваме със болка болестта,

преял със сладост, дето не дотяга,

аз предпочетох всеки лек горчив.

На хубавото сит, реших, помага

да се намъча, та да съм щастлив.

Така, да изпреваря със коварство

злините, си навлякох грехове

и здравето натъпках със лекарство,

от здраве болест да ме отърве.

 

Ала разбрах, щом сит е с теб човек,

за него е отрова всеки лек.

 

 

CXIX.

Какви ли пил съм сълзи на сирени,

пречистени в алембик — черен ад,

та в моите победи победени

въртят се страх и вяра в кръговрат?

С какъв злощастен грях сгреши сърцето,

решило, че във рая е дошло?

Как орбитата си окото клето

напусна в треска и пропадна в зло?

О, полза от бедата! Подобрява

тя в по-добро доброто от преди

и рухналата обич дваж по-здрава,

по-силна и красива се гради.

 

Сгълчан, при радостта си се прибрах,

спечелил триж, каквото в зло пилях.

 

 

CXX.

Приятел ми е старата ти грешка.

Не помнех ли предишната тъга,

бих рухнал от простъпката си тежка

и с нерви от стомана досега.

Ако боли обидата нечута

и тебе толкоз, ад си преживял.

Тиранин, аз не отделих минута

тогава да пресмятам своя дял.

Да бе ми спомнила нощта горчива

от истинските скърби как боли,

и като тебе с теб да бе грижлива,

та с лек смирен и теб да изцели!

 

Но нищо, твоят грях ще заплати:

аз твоя грях изкупвам, моя — ти.

 

 

CXXI.

По-хубаво да бъдеш грешник, вместо

като такъв без грях да те клеймят

и неизпитани наслади често

да ти приписва поглед непознат.

Защо на някой сладострастник взора

да смига на пожара във кръвта

и взрени в мен от мен по-слаби хора

да виждат зло и в явна доброта?

О, не, аз съм, какъвто съм; човека,

в греха ми вгледан, грешник лъсва цял.

Аз може би съм прав, той крив и нека

не ме осъжда ум, оцапан с кал,

 

освен ако не е от зло обзет,

че зъл ли си, съзираш зло навред.

 

 

CXXII.

Бележничето, дето подари ми,

изписано запазих в паметта,

та там да надживее всички рими,

и всеки срок дори до вечността,

докато на главата и сърцето

дни земни естеството отреди

и триещо забвение додето

не заличи там твоите следи.

Вместилище кое ще те поеме

и как с чертички да те сметна цял?

И нека друг бележничето вземе.

На по-добър пазител съм те дал.

 

Реша ли да те пазя в писмена,

умът ми ще потъне в тъмнина.

 

 

CXXIII.

Не се хвали, че се променям, Време.

Ти нови пирамиди съгради,

но моя дух възторг не ще обземе:

те преповтарят слава отпреди.

Прехласваме се с наште кратки дати,

когато ни подхвърлиш старина,

и мислим си, на нас я първо прати,

а тя звучи в легенда не една.

Отхвърлям те със твоите анали,

с деня ти днешен или отлетял,

с лъжите ти прибързани, създали

привидността и всеки твой скрижал.

 

В едно се бих заклел: оставам аз

непроменен от страшната ти власт.

 

 

CXXIV.

Фортуна не би знаела бащата,

да бе случайна моята любов.

Да сбира плевел с плевел, цвят с цветята

старикът Време вечно е готов.

Но непомръкнала сред светска слава,

далеч от случая роди се тя,

и както често пъти с други става,

не я стаена злоба сполетя.

И не я плаши хитрост, еретика,

дарен със преброени часове.

Тя има своя хитра политика

и оцелява в пек и дъждове.

 

Това го знаят всичките глупци,

живели в грях, умиращи светци.

 

 

CXXV.

Какво от туй, че носех балдахина,

на външното отдал открита дан,

и вечността решен бях да надмина,

по-бърза от прахосническа длан?

Че кой ли в благосклонност не полегна,

но с наема висок се разори,

щом здравата наслада пренебрегна

и с вкус чудат езика си гори?

Не, своя дълг ще спазя във сърцето

и нека теб в отплата ми дадат,

без примеси на друго или трето,

един аз в твойта, ти във мойта гръд.

 

Назад, сплетници! Преданият дух

дори оклеветен остава глух.

 

 

CXXVI.

О, момко, Времето лишил от власт,

от пясъчно стъкло и жътвен час,

ти вехнеш, ала вехнейки, растеш,

и да повехнем караш ни с цъфтеж.

Природата, кралица на разпада,

щом утре задържи те, пъпко млада,

знай, прави го, та Времето дори

със бързия му бяг да позори.

Но галенико нежен, стой нащрек:

оставаш с нея кратко, не навек.

 

Тя иска му накрай ще уважи

и давайки те, ще се издължи.

 

 

CXXVII.

Навремето бе черното презряно,

или поне не беше хвален цвят,

а днес е черното отвред ласкано

и красотата всички клеветят.

Че всяка длан се мисли за природа

и украсява грозното без срам,

а красотата тъне във несгода,

лишена и от име, и от храм.

Затуй е мойта мила с вежди черни

и траур носят нейните очи

за черното, откак в слова неверни

то всяка красота обезличи.

 

Но толкова отива им скръбта,

че я зоват самата Красота.

 

 

CXXVIII.

Как често, моя музико, щом песен

събудиш във блаженото дърво

и струните със хора си небесен

омаят цялото ми същество,

завиждам на клавишите скокливи,

които се целуват с твойта длан,

че мойте устни не са тъй щастливи

и дръзкото дърво в тях буди свян.

Те биха със парченцата чевръсти

и място разменили, и статут,

по тях да тичат тези нежни пръсти

и тях да радват с нежния си труд.

 

Щом наглият клавиш е по-блажен,

дай нему пръсти, устни дай на мен.

 

 

CXXIX.

Духът, прахосан в пустош от позор,

е лъст във действие, а дотогава

лъстта е грях, убийство и затвор,

бяс, грубост, крайност, лудост и забрава,

щом вкусена, и на мига презряна,

омразна страшно, дирена преди,

омразна като кука от стомана,

заложена гълтана да влуди.

Да го влуди и в лов, и в притежание,

отпред, подир, отвътре и отвън,

блаженство първо, а подир страдание,

преди — наслада, а подире — сън.

 

Светът това го знае, но света

охотно пада в ада на лъстта.

 

 

CXXX.

Любимата ми със очи не грее,

коралът устните й не краси,

гръдта й не е бял сняг, а сивее

и черни нишки има, не коси.

На розите знам багрите богати,

но рози няма в нейните страни

и вдъхвал съм по-сладки аромати

от тоя дъх, долитащ на вълни.

Обичам как словата си изрича,

но по̀ е благозвучна песента.

Не знам как босонога нимфа тича.

Любимата ми гази в пепелта.

 

Ала за мен остава тя сравнима

с онези, дето ги залъгват в рима.

 

 

CXXXI.

Тиранке, ти си като тези, дето,

са безпощадни с горда красота,

че знаеш как прехласнато сърцето

те има за брилянт най-скъп в света.

А чувал съм да казват други хора,

по теб не стенела ранена гръд.

Не бих посмял открито с тях да споря,

но те, кълна се, толкова грешат!

И да повярвам в клетвата си права,

сто стона ражда твоят лик у мен

и стотният наново потвърждава,

че съм от чернотата ти пленен!

 

Единствено с дела си черна ти

и те подхранват тези клевети.

 

 

CXXXII.

Очите ти обичам, нажалени,

че тъй надменно ми обръщаш гръб.

Облечени във траурни премени,

те гледат мойта мъка с мила скръб.

И утринното слънце тъй не грее

на изтока по сивите черти,

и вечерта така не се гордее,

на запад щом звездата заблести,

както скръбта в очите ти отива.

О, нека и сърцето ти тогаз

тъжи за мен, да станеш по-красива.

Обличай в траур всяка своя част.

 

Тъй черното ще стане красота

и ще е грозна всяка белота.

 

 

CXXXIII.

От твоето сърце днес мойто стене —

отвори то за двама рана-гроб.

Не стига ли, че страшно мъчи мене,

та моя мил приятел взе за роб?

С очи-злодеи мен от мен отвлече

и него, мен самия, похити,

прокуди него, мен и теб далече

и в мен трикратна мъка вдъхна ти.

Сърцето скрий ми в свойта гръд-стомана,

но в неговото там го затвори,

да бъде на килията охрана

и твоята жестокост да смири.

 

Ала уви, като съм в теб, това

над всичко мое дава ти права.

 

 

CXXXIV.

Сега като признах ти, че е твой,

а аз на твойта воля ипотека,

ще ти платя със себе си, та той

да бъде пак под моята опека.

Но с теб остава твоят арестант.

Ти алчна си, а той с обноски мили:

не знае, както все ми е гарант,

че с подписа му са го задължили.

И по-бездушна даже от лихвар,

ще вземе свойта лепта красотата

и задлъжнелия добър другар

от мен ще отведе, за мен отплата.

 

Загубих него, сам съм в твоя власт:

той плаща, но заключен в теб съм аз.

 

 

CXXXV.

Над всички воли властва твойта воля.

Ти имаш воля три пъти дори.

Аз твоя воля съм и нежно моля,

при сладката си воля ме тури.

Нима не искаш, с воля тъй широка,

и с мойта воля тук да си добра?

О, с волята ми не бъди жестока,

щом толкоз воли в своята побра!

Морето от вода е, но поема

дъжда като същинска благодат.

На твойта воля ще расте обема,

щом волите й с мойта порастат.

 

Не връщай с „не“ никой молител плах,

а поеми ме в обща воля с тях.

 

 

CXXXVI.

Душата ти щом близостта ми стряска,

„това бе мойта воля“, прошепни.

Тя знае, срещаш волята си с ласка.

Любов, с любов молбата изпълни

и ще те пълня с воля до насита,

със воли пълна, аз — една от тях.

Сред многото едното се зачита

за кръгла нула просто, проумях.

О, нека да се скрия в множеството,

макар и за едно да съм броен.

За нищо имай вътре в теб едното,

щом прави нещо твойта нула с мен.

 

Аз воля съм и в името си скрил.

Обичай ме, защото съм Уил.

 

 

CXXXVII.

Любов, глупаче сляпо, що ми стори

та гледам, а не виждам със очи?

Уж знаят красотата мойте взори,

а грозното не могат отличи.

Ако очи пристрастно глуповати

на котва в залива всеобщ лежат,

защо от грешката им изкова ти

куките, що сърцето ми държат?

Да мисли, оградена е земята,

която чий ли крак не посети,

и със очи да не прозре лъжата

и да прикрива грозните черти?

 

Очи, сърце, за избора сгрешен

измамно зло сега държи ви в плен.

 

 

CXXXVIII.

Кълне ли се във вярност любовта ми,

аз на лъжите вярвам до една,

та да си мисли, с лекота че мами

младеж, невеж за светска хитрина.

Суетно мисля, че за млад ме смята,

макар да знае, че съм попрезрял

и просто като вярвам на словата,

в неистината имам собствен дял.

Защо че не е честна тя отрича,

защо ли че съм стар не кажа сам?

На любовта доверие прилича,

а влюбената старост я е срам.

 

И всеки тъй до другия лежи,

и всеки радва другия с лъжи.

 

 

CXXXIX.

Не ме моли да ти прощавам злото,

което моето сърце гнети.

Ранявай ме с езика, не с окото,

смажи ме с мощ, а не с изкуство ти.

Кажи, че друг обичаш, ала, мила,

пред мене не поглеждай настрана.

С лукавство не ранявай, щом и сила

би разрушила крехката стена.

Така те оправдавам: „Тя разбира,

че с нейните очи сме врагове

и други цели затова намира,

и цели друг, та мен да отърве.“

 

Недей! Едва съм жив и по-добре

ме доубий, та болката да спре.

 

 

CXL.

Жестока си, но имай ум в главата —

безгласното покорство не мъчи.

Ами ако роди слова тъгата

и болката свирепа проличи?

И нека те поуча, по-добре ти

признай ми се в любов и без любов.

Така болникът, щом смъртта усети,

да чува само „Здрав си“ е готов.

Отчаян, полудял бих и тогава

отишъл бих със хулите далеч,

а както тоя свят изопачава,

в слуха си луд би пуснал луда реч.

 

Та за да не говоря клевети,

сърце мени, но поглед не мести.

 

 

CXLI.

Не те обичам със очите, дето

откриват в тебе грехове безброй.

Презират ги очите, но сърцето

по тях така примира, боже мой!

Слуха не галиш никак със езика

и с допир трогваш допира едва.

Дъхът ти май небце и нос не вика

на пиршество на всички сетива.

Пет органа, пет свойства на душата

едно сърце не ще разубедят,

та точно то ме хвърля на съдбата

и оковава в робство мойта плът.

 

Но полза носят мъките, разбрах:

ти с болка възмездяваш моя грях.

 

 

CXLII.

С любов греша, ти права си с омраза

към моя грях, към грешната любов.

Но не тъй черен може да изляза,

обърнеш ли навътре взор суров.

Греша ли пък, то не за тия устни,

оцапали кармина си със тлен,

във клетвите лъжливи по-изкусни

и ложекрадци по-добри от мен,

ще те обичам — както ти самата

от други молиш милост с поглед плах.

Жал в себе си посей, та семената

да никнат и да жалят после тях.

 

Но търсиш ли сама което скри,

кой иск такъв ще удовлетвори?

 

 

CXLIII.

Виж, както някоя стопанка мила

лети на двора след пернат беглец

и докато препуска с всичка сила,

забравя нейде своя младенец,

но хуква подир нея пък детето

разплакано, а тя напред хвърчи

и в унеса да хване туй, което

й бяга, не извръща и очи,

ти също гониш своето пернато,

но аз след тебе плача с глас, помни,

и стигнеш ли надеждата, която

те мами, майчински ме целуни.

 

Хвани си друг, ако така решиш,

но гледай мен подир да утешиш.

 

 

CXLIV.

Любови две душата ми е скрила

и те са дух добър и зъл за мен.

Добрият дух е мъж с коси от свила,

а злият пък — жена със мургав тен.

Да ме отмъкне в Ада чер, жената

същинско зло, подмамва го безспир

и с грозна гордост цапа чистотата,

та да се срине светлият кумир.

И дявол ли е ангелът ми вече

не знам, но ме съмнения гризат:

щом заедно са двамата далече,

то ангелът ми май е в нечий ад.

 

Дали съм прав, едва ли бих узнал,

ако не пламне ангелът ми цял.

 

 

CXLV.

Амур извая таз уста,

„мразя“ прошепнала пред мен,

нов мъченик на любовта.

Но щом видя ме съкрушен,

сърцето й усети жал

и смъмри нежния език,

присъда сладостна издал,

и той, прилежен ученик,

пак рече „мразя“, но сега

завърши с по-приятна реч.

Така и пъстрата дъга

пропъжда мрака надалеч.

 

Със „мразя“ тя ме покоси,

но с „не и теб“ ме възкреси.

 

 

CXLVI.

Душа, ядро на таз планета грешна,

размирни сили с дрипи те петнят.

Защо ли в мен линееш безутешна

и с пъстри багри шариш тази твърд?

Защо пилееш със ръка широка,

да укрепиш имота овехтял?

Щом свърши се на договора срока,

нали ще вземе червей царски дял?

Душа, прати в лишения да страда

слугата, та да расне твоят пай.

Продай за райски дни минути в Ада,

храни се вътре, вънка се покай.

 

Изяж смъртта, която ни яде

и богу дух смъртта ще предаде.

 

 

CXLVII.

Същинска треска, любовта жадува

това, което храни болестта —

с това, което й вреди, пирува,

да утоли нездравата уста.

А разумът, лечител на сърцето,

разсърден, че съвети не приех,

напусна ме, да се коря, задето

страстта отхвърли този лек с успех.

И няма цяр за мен, а той нехае

и цял съм от тревога полудял:

речта ми — хаос, мисълта блуждае,

редя слова случайни с поглед вял.

 

Нали се клех, че всичко в теб блести,

ала от Ада по̀ си черна ти.

 

 

CXLVIII.

О, любовта какви очи ми слага,

от правилното зрение встрани?

Или разсъдъкът от мен избяга,

та гледам аз, без той да прецени?

Ако ли хубост взора ми прехласва,

защо светът да спори е готов?

Или пък любовта в очите властва.

Но нямаш ясен поглед ти, любов.

Как да го имаш? Виждат ли очите,

измъчени от бдение и плач?

Да, от сълзите взорът ми размит е.

Самото слънце недовижда в здрач.

 

Със слепота, любов, ме порази,

срама ти да не виждам от сълзи.

 

 

CXLIX.

И казваш, в мене нямало любов?

Отрекох се от себе си самия.

Не мисля ли за тебе, пак готов

да се забравя в твойта тирания?

Приятел ли наричам твоя враг?

Тоз, дето му се мръщиш, ли лаская?

Смрачиш ли ми се, виждаш ли ме как

на себе си мъстя и се терзая?

Кое добро у себе си ценя,

което мойто робство да презира?

Доброто в мене в твоята вина

и в твоя взор напътствие намира.

 

Добре, мрази ме. Вече го прозрях:

обичаш зрящи. Аз не съм от тях.

 

 

CL.

Коя ли сила ти е дала сили,

та ме с несъвършенство заплени,

да се кълна, че са ми изменили

очите и че нощите са дни?

Как всяко грозно нещо ти отива,

та даже и в греха си най-голям

таиш ти власт и хитрости такива,

че ми се вижда слава твоя срам?

Кой учи те любов да вдъхваш вместо

омраза с греховете си дори?

Да, аз обичам мразеното често,

но ти една поне не ме кори.

 

С несъвършенства щом ме грабна в плен,

за твоята любов съм съвършен.

 

 

CLI.

Любов ли е, тя разум не познава,

но знаем, ражда разум любовта.

Недей събужда в мен греха тогава,

сама да не прихванеш болестта.

Предай ме ти и висшето начало

у себе си ще дам на груба плът.

Душата казва да обичам с тяло

и тази плът не чака втори път,

а чула твойто име, се надига

и гордо сочи гордия кумир.

Да бъде твой покорен роб й стига,

да вдига ръст, да рухва най-подир.

 

Та имам разум, щом с любов, любов,

да ставам и да падам съм готов.

 

 

CLII.

Престъпвам клетва с любовта си клета,

но ти пък две, кълнейки се в любов.

Предаваш тъй на своя брак обета

и на омраза стар любим за нов.

Как да виня две клетви поругани,

като престъпвам двайсет всеки ден?

Обетите ми вече са закани,

че капка вяра не остави в мен.

Как клех се в твойта доброта голяма,

любов, и преданост, и чистота!

Дарих очи на този, който няма

и карах ги да лъжат пред света,

 

че клех се в красотата ти. Кажи,

очи така кълнат ли се в лъжи?

 

 

CLIII.

Положил факел, Купидон задряма,

но нимфа на Диана долетя

и огъня любовен взе с измама

и потопи го в хладен извор тя.

От святия любовен плам водите

приеха вековечна топлина

и тоя извор вече лековит е,

небесен цяр за болест не една.

Но огненият взор на мойта мила

разпали факела и върху мен

момчето пробва новата му сила,

та хукнах сам към извора свещен.

 

Но не намерих лек. Ще облекчи

пожара в мен пожарът в тез очи.

 

 

CLIV.

Синът Венерин, що сърцата пали,

веднъж заспа със факел при нозе.

Там нимфи рой, обет безбрачен дали,

пробягаха, но в чиста длан го взе

най-дивната от всички жрица млада

и, легиони страсти разгорял,

разоръжи момата от засада

Венериния славен генерал.

Тя пусна в извор факела тогава

и сгряха се водите му навек.

Там кой ли не болник се облекчава!

За мъката и аз потърсих лек,

 

но закипя водата. Вече знам:

не се гаси с вода любовен плам.