Лорънс Дърел
Жюстин (3) (Александрийски квартет. Част първа)

Първа част

Морето и днес е бурно и пронизващият вятър духа на талази. Зима е, но вече се усеща поривът на пролетта. До обяд — небе от оцъклени голи перли, притаили се на завет щурци, а сега и вятърът — съблича ширналата се равнина, тършува навред из нея…

Избягах на този остров с няколко книги и детето — детето на Мелиса. Не знам защо използвам думата „избягах“. Хората от селото се шегуват, че само болен човек би избрал толкова отдалечено място, за да се възстановява. Да, но аз пристигнах тук, за да се лекувам, да излекувам себе си, ако така предпочитате…

Нощем, когато вятърът вие и детето спи спокойно в дървеното си креватче, запалвам лампа до камината, в която отекват стенания, тръгвам да крача напред-назад и мисля за приятелите си — за Жюстин и Несим, за Мелиса и Балтазар. По железните окови на паметта, брънка по брънка, се връщам назад в града, който и тримата населявахме за кратко време: градът, който ни използваше за своя флора, породи у нас конфликти, които бяха негови, но които ние в неведението си погрешно взехме за наши: прекрасната Александрия!

Наистина трябваше да дойда чак тук, за да разбера всичко! Едва след като заживях на този гол нос, всеки ден изтръгвайки нощта от мрака с помощта на Арктур^[2], далеч от напоения с дъх на лимони прах на онези летни следобеди, най-накрая успях да проумея, че никой от нас не можеше да бъде съден за случилото се тогава. Единствено градът бе виновен, въпреки че ние, неговите деца, трябваше да платим цената.

* * *

Преди всичко какво представлява този наш град? Какво включва думата Александрия? Затворя ли очи, виждам хиляди изтерзани от прах улици. Днес той е владение на мухите и просяците — както и на онези, избрали промеждутъчното съществуване сред тях.

Пет раси, пет езика и една дузина религии: корабите на пет флота се оглеждат в мазните води на пристанището. Половете обаче са повече от пет, но изглежда, само демотическият гръцки прави разлика между тях. Сексуалното предлагане, хвърлило котва в този град, изобилства от разнообразие на формите. Но въпреки това той няма вид на безгрижен пристан на удоволствията. Символичните любовници на свободния елински свят тук са изместени от нещо съвсем различно, по-скоро андрогинно, или превърнало се в своята противоположност. Ориентът не може да се наслаждава на сладостната анархия на тялото, защото отдавна го е надживял. Спомням си Несим, който веднъж каза — май просто цитираше някого, — че Александрия е голямата винарска преса на любовта; онези, които излизат от нея, са болните, самотниците, пророците — тоест дълбоко наранените в своя секс.

* * *

Бележки за нюансите на пейзажа… Редуващи се картини с темпера. Светлина, която се процежда през лимонова есенция. Въздухът, пълен с прах от тухли, със сладкия аромат на тухлен прах и мириса на горещ, окъпан с вода плочник. Леки, въздушни, прокъсани облаци, надвиснали ниско над земята, които обаче рядко донасяха дъжд. Над това прашно червено, прашно зелено и тебеширеномораво, редовно напоявано аленеещо езеро. През лятото морската влага придаваше лек блясък на въздуха. Всичко лежеше под лепкав слой.

А през есента сухият пулсиращ въздух, пропит със статично електричество, лесно възбужда тялото през тънките дрехи. Плътта се раздвижва, оживява, опитва се да счупи решетките на своя затвор. Пияна блудница броди из тъмните улици нощем и от устните й като цветчета се отронват откъслечни мелодии. Сигурно така и Антоний е доловил струните на онази музика, под звуците на която сърцето замира, и завинаги се е предал, вдигнал е ръце пред стените на града, в който е бил влюбен.

Навъсените тела на младите тръгват на лов за гола плът и в онези малки кафенета, в които Балтазар често се отбиваше със стария поет на града^[3], момчетата неспокойно играеха табла под газените лампи: раздразнени от онзи сух пустинен вятър — така недоверчив, неромантичен, — тревожно оглеждаха всеки непознат минувач. С мъка си поемаха дъх и във всяка лятна целувка откриваха вкуса на негасена вар…

* * *

Трябваше да дойда тук, за да съградя наново този град в ума си — тъжни, меланхолични обиталища, които според стареца^[4] бяха пълни с „черните руини“ на неговия живот. Дрънченето на трамваите, които потръпваха в металните си вени, прорязващи мейдана^[5] в Мазарита с цвят на йод, злато, фосфор и магнезий. Толкова често се срещахме тук. През лятото — край една малка цветна сергия с резени от диня и плодове, които тя обичаше. Тя, разбира се, често закъсняваше — по всяка вероятност освежена след изпълненото си задължение в притъмнената стаичка — нещо, за което предпочитах да не мисля; ала толкова свежа, толкова млада, разтвореният цвят на устните й, който пада върху моите, бе като неутолено лято. Мъжът, когото бе оставила, сигурно още стоеше замаян, припомняйки си преживените сцени; а тя ме гледаше, все още поръсена с цветния прашец на неговите целувки. Мелиса! Не знам защо, но това като че нямаше почти никакво значение, усетих крехката й тежест, когато се облегна върху ръката ми и се усмихна с откритата искреност на човек, отдавна приключил с всякакви потайности. Хубаво ми беше да стоя тук, скован и притеснен, задъхан, защото и двамата знаехме какво искаме един от друг. Посланията, подминавайки съвестта, идваха направо от плътта на устните, от очите, сладоледа, цветната сергия. Да стоим така, с преплетени кутрета, вдишвайки от камфорния аромат на напредналия следобед, на тази част от града…

* * *

Тази вечер преглеждах записките си. Някои от листовете бяха отишли за кухненска употреба, други бяха разпокъсани от детето. Тази форма на цензуриране ми допадна, защото крие в себе си безразличието на природата към построенията на изкуството — безразличие, което бях започнал да споделям. В края на краищата какъв е смисълът от една проникновена метафора за Мелиса, след като тя лежи погребана подобно на мумия в плиткия топъл пясък на черното речно устие?

Тези грижливо запазени от мен записки са трите тома, в които Жюстин водеше своя дневник, както и фолиото, свидетелстващо за лудостта на Несим. Несим ги погледна, когато си тръгвах, кимна и рече:

— Вземи тези записки, да, прочети ги. В тях има много неща за нас. Сигурно ще ти помогнат да подкрепяш Жюстин без колебание, както трябваше да правя и аз. — Това се случи в Летния дворец след смъртта на Мелиса, когато ние все още вярвахме, че Жюстин ще се върне при него. Често си мисля, и винаги с известен страх, за любовта на Несим към Жюстин. Може ли да има нещо по-всеобхватно, по-здраво и силно само по себе си? Тя обагряше нещастието му с нещо като екстаз — блажените рани, които човек си мисли, че са присъщи само на светците, а не на някакви си най-обикновени любовници. Ала малко чувство за хумор би го спасило от това ужасно всепоглъщащо страдание. Знам, че е лесно да се критикува. Знам.

* * *

В глухата тишина на тези зимни вечери има само един часовник: морето. Мрачната му натрапчива монотонност е фугата, на чийто фон аз пиша. Тягостният ритъм на солената вода, която ближе собствените си рани, разпенва се по устието на Делтата и кипи край безлюдните плажове — опустели навеки под полета на чайките: бели драскулки по сивия, сдъвкан от облаци здрач. Тук появят ли се платна, загиват преди сушата да ги е приютила. Крушение, изхвърлено по островни крайбрежия, последната черупка, подвластна на всеядното време, щръкнала за миг в синята паст на водата… но ето че и тя изчезва!

* * *

С изключение на сбръчканата стара селянка, която идва всеки ден от селото, яхнала муле, за да чисти, ние с детето сме съвсем сами. То е щастливо и винаги намира с какво да се занимава сред непознатата му среда. Още не съм го кръстил. Разбира се, че ще се казва Жюстин — как иначе?

Що се отнася до мен, аз не съм нито щастлив, нито нещастен; лежа, сякаш увиснал между небето и земята, понесен като косъм или перо от облачните смесици на паметта. Споменах за безполезността на изкуството, но забравих да кажа истината за утехата, която то носи. Утехата на работата, която върша с мозъка и със сърцето си, се състои в това, че само там, в безмълвието на художника или писателя, действителността може да бъде преподредена, преработена и представена откъм значителната й страна. Нашите общи действия в реалността не представляват нищо друго освен власеницата, която покрива сърмения брокат — смисъла на схемата. Чрез изкуството си ние, хората артисти, щедро прощаваме всички рани и поражения на всекидневието; по този начин ние не избягваме съдбата си, както непрекъснато се мъчат да правят обикновените хора, а я изпълваме с потенциала на истинското й съдържание — въображението. Защо иначе ще се нараняваме един друг? Не, опрощението, което търся и може би ще намеря, не е онова, което винаги ще виждам в блесналите приятелски очи на Мелиса или в мрачния замислен взор на Жюстин. Всички ние вече поехме по различни пътеки; но в това, в първото голямо сътресение на моята зрялост, усещам нови предели за моето изкуство, а и животът ми е неизмеримо обогатен от спомена за тях. В мисълта си аз отново ги имам; сякаш само тук — на тази дървена маса под маслината, откъдето се вижда морето, само тук мога да им придам цялото онова богатство, което заслужават. Така че, за да има вкус, това писание трябва да вземе нещо и от своите живи субекти — техния дъх, кожа, глас — и да ги вплете в меката гъвкава тъкан на спомена. Желанието ми те да заживеят отново е стигнало до онзи кръстопът, където болката се превръща в изкуство… Може би ще се окаже, че това е един безполезен напън. Не знам. Но трябва да опитам.

Днес заедно с детето сложихме каменната плоча на огнището и докато работехме, разговаряхме. Говоря й, ала така, сякаш съм сам, сякаш говоря на себе си; тя ми отвръща на някакъв високопарен език, който сама си е измислила. Заровихме пръстените, които Коен бе купил за Мелиса, в земята под камъка, както е обичаят на този остров. За късмет на обитателите на къщата.

* * *

Може да се каже, че когато срещнах Жюстин, бях почти щастлив човек. Ненадейно ми се откри възможност за близост с Мелиса — една интимна връзка, съвършено неочаквана и незаслужена, без обаче това да я прави по-малко прекрасна. Като всички егоисти и аз не мога да живея сам; а последната година на моето ергенство направо ме съсипа — фактът, че не умеех да се оправям с домакинството, с облеклото си, с храната, нито с парите, ме влудяваше и отчайваше. Направо ми се гадеше при вида на пълчищата хлебарки в стаите, където за мен уж трябваше да се грижи едноокият Хамид, моят слуга бербер^[6].

Мелиса разби и без това запуснатата ми отбрана не с някое качество, което човек очаква да открие в любовница — очарование, изключителна красота или интелигентност, — съвсем не, а по-скоро със силата на онова, което мога да нарека само милосърдие, но в смисъла, който гърците влагат в тази дума. Спомних си я, защото и преди я бях виждал — бледа, слаба, загърната в износено палто от тюленова кожа, да разхожда малкото си кученце по улиците през зимата. Туберкулозните й ръце, прорязани от сини вени, и така нататък. Изрисуваните, извити като дъга вежди подчертаваха красивите й, безстрашно честни очи. Месеци наред я бях виждал, без да се разчувствам от навъсената й анилинова красота. Ден след ден се разминавахме по пътя ми към кафенето „Ал Актар“, където Балтазар ме чакаше с черна шапка на главата, за да ми даде „указания“. Никога не съм си и помислял, че ще стана неин любовник.

Знаех, че някога е била манекенка в Ателието — задължително се минава през това, — а сега беше танцьорка; дори нещо повече, знаех, че е любовница на възрастен търговец на кожи — дебел, груб, вулгарен мъж, една от знаменитостите на града. Споменавам го, за да отбележа, че това бе един отломък от моя живот, който се откърти и потъна в морето. Мелиса! Мелиса!

* * *

Мисля си за онова време, когато за нас четиримата видимият свят почти не съществуваше; дните ни не бяха нищо друго освен интервали между сънищата, интервали между движещите се пясъци на времето, на действието, на трескавите изживявания… Приливи и отливи на безсмислени афери, понесени от течението на обречените връзки, които водеха наникъде и не изискваха от нас нищо друго освен невъзможното — да си останем такива. Жюстин би казала, че сме били впримчени в проекцията на една воля, прекалено силна и преднамерена, за да бъде човешка — гравитационното поле, в което Александрия улавя всички онези, които е избрала да бъдат неин прототип…

* * *

Шест часът. Фигури, загърнати в бели роби, се тътрят откъм гарата. Дюкяните се пълнят и изпразват като белите дробове на улица „Де Сьор“. Бледите удължени лъчи на следобедното слънце размиват широките извивки на Еспланадата, а заслепените гълъби, като подгонени от вятъра хартии, литват над минаретата, за да поемат залеза върху разперените си криле. Звън на сребро откъм сарафските сергии. Желязната оградка пред банката е толкова нагорещена, че чак пари. Тропот на копита от конски файтони — държавните служители с червени фесове отиват към крайбрежните кафенета. Това е часът, който най-трудно се понася. И тогава най-неочаквано я зървам от балкона си — поклаща се мудно и небрежно, отива към града с белите си сандали, още неразсънена. Жюстин! Като престаряла костенурка градът раздипля нагънатия си врат и лениво се озърта. За миг напуска прокъсаните дрипи на плътта, а от някакъв скрит сокак край кланицата, над стенанията и ревовете на добитъка, се понася провлаченото носово стържене на сирийска любовна песен; пискливата тоналност на четвъртините прокънтява, сякаш вие улична латерна.

Уморени мъже отварят кепенците на балконите и примижавайки, излизат на бледата гореща светлина — повехнали цветя на мъчителни следобеди, прекарани в мятане върху потни постели, бинтовани в тягостни сънища. Аз също се превърнах в един от тези клети чиновници на съвестта, гражданин на Александрия. Тя мина под прозореца ми, усмихна се, като че вътрешно доволна от нещо, и продължи да размахва малкото тръстиково ветрило пред лицето си. Сигурно никога повече няма да видя тази нейна усмивка, тъй като в компания тя има навика само да се смее, показвайки прекрасните си бели зъби. Но тази кратка тъжна усмивка издава качество, което човек не предполага, че е възможно да притежава — способността й да сплетничи и злослови. Някой по-скоро би я взел за трагическа натура, дори за лишена от чувство за хумор. Само натрапчивият спомен за тази усмивка щеше да подклажда съмненията ми през дните, които предстояха.

* * *

Аз, разбира се, притежавах доста такива мимолетни впечатления от Жюстин — всяко уловено в различен миг — и всъщност добре я знаех много преди да бъдем представени един на друг: в нашия град хората с доход от над двеста лири годишно не можеха да останат неизвестни. Бях я виждал да седи самотна на морския бряг, да чете вестник, да яде ябълка; или пък във фоайето на хотел „Сесил“, сред прашните палми, облечена в опъната по тялото й рокля от сребристи мъниста, да държи прекрасната си кожена наметка на гърба, както селяните премятат палтото си през рамо — закачена на дългия й, свит като кука показалец. Несим стоеше на прага на обляната в музика и светлина бална зала. Бяха се разминали. Под палмите в една дълбока ниша седяха двама старци и играеха шах. Жюстин бе спряла да ги погледа. Тя не разбираше нищо от тази игра, но безмълвната вглъбеност, която цареше в нишата, изглежда, я бе омагьосала. Дълго остана там — между двамата замислени играчи и света на музиката, сякаш се колебаеше какво да предпочете. Най-накрая Несим се приближи тихо и я подхвана за лакътя. Постояха така известно време един до друг, тя — загледана в играчите на шах, той — в нея. После тя тихо въздъхна и тръгна безшумно и неохотно, сетне предпазливо прекрачи в света на светлината.

Но при други обстоятелства тази находчива мъжкарана можеше да бъде трогателна, отстъпчива и женствена, макар това да й струваше много повече усилия, отколкото ни изглеждаше на нас, останалите. Тя ми напомняше за онези чудовищни кралици, които са оставили след себе си само амонячния мирис на кръвосмесителните си похождения да тегне като облак над александрийското подсъзнание и до ден-днешен. Гигантските човекоядни котки като Арсиное бяха истинските й сестри. Въпреки това зад действията на Жюстин се криеше нещо друго, родено от една по-късна и трагична философия, в която моралните съображения сигурно са наклонили везните в ущърб на злотворната й натура. Тя бе жертва на истински мъчителни съмнения. Въпреки това продължавах да виждам пряка връзка между образа на Жюстин, наведена над мръсния умивалник с ембриона в него, и клетата София на Валентин, която бе умряла от една любов, толкова съвършена, колкото и твърдоглава.

* * *

По това време делях малък апартамент на улица „Наби Даниил“ с Жорж-Гастон Помбал, дребен служител в консулството. Сред дипломатите минаваше за странна птица, защото за разлика от останалите като че притежаваше гръбначен стълб. За него тягостните задължения на протокола и приемите — така прилични на сюрреалистичен кошмар — не бяха лишени от екзотична прелест. Той като че гледаше на дипломацията през очите на един Русо, митничаря Русо. Наслаждаваше й се, но никога не й позволяваше да погълне онова, което бе останало от интелекта му. Предполагам, че тайната на успеха му се криеше в неговата неимоверна, почти свръхестествена леност.

Киснеше в генералното консулство на едно бюро, което бе вечно поръсено като с конфети от визитни картички на негови колеги. Беше ужасно мързелив, огромен, муден, отдаден на дългите следобедни сиести и на Кребийон-син^[7]. Носните му кърпи ухаеха на „Португалска вода“. Любимата му тема на разговор бяха жените и вероятно говореше от опит, защото върволицата от посетителки в малкия апартамент нямаше край, при това човек рядко можеше да види едно и също лице два пъти. „За един французин предлаганата тук любов е доста интересна. Първо се действа, после се мисли. А когато дойде ред на съмненията и угризенията, човек е така изтощен от жегата, че не са му останали сили за тях. На тукашната любов й липсва финес, изтънченост, но тази нейна животинска природа ми допада. И сърцето, и умът ми са вече износени от любов и копнеят за отдих — най-вече, скъпи ми приятелю, да бъдат пощадени от тази вечна семитско-коптска мания за дисекция, за анализиране на субекта. Искам, когато се върна във фермата си в Нормандия, сърцето ми да е цяло.“

През зимата той обикновено отсъстваше дълго време — отпуски, по време на които малкият усоен апартамент бе изцяло на мое разположение и аз често оставах до късно вечерта, за да поправям домашните упражнения. Само хъркащият Хамид ми правеше компания. През тази последна година се озовах в някаква задънена улица. Нямах воля за нищо — нито да работя усилено, за да подобря положението си в обществото, нито да пиша, нито дори да се любя. Не можех да разбера какво става с мен. За пръв път изживявах истински срив. Пълно безволие за живот. Понякога преглеждах купчината листове на един мой ръкопис или старите коректури на роман или стихосбирка с неприкрито отвращение; с тъга, като човек, който разглежда стар паспорт.

От време на време някое от безбройните момичета на Жорж попадаше ненадейно в моята мрежа, като се отбиваше да го посети точно когато го нямаше, и тези мимолетни случки само изостряха погнусата ми от живота. В това отношение Жорж проявяваше не само съобразителност, но и щедрост, тъй като, преди да отпътува (и като знаеше оскъдните ми средства), той често плащаше предварително на някоя от сирийките в заведението на Голфо, нареждайки й да прекара една-две нощи в оставения на разположение апартамент, както сам се изразяваше. Задължението й беше да ме развеселява — съвсем нелека задача, понеже на външен вид у мен нищо не издаваше нуждата от развеселяване. Общият разговор се бе превърнал в напълно автоматизиран и доста удобен начин на общуване, който продължаваше и след като си престанал да изпитваш необходимост от него; при случай аз можех и да се любя за разнообразие, тъй като тук не се спи много добре: но без страст, без дори да обръщам внимание на човека под мен.

Някои от тези срещи с бедните изтощени създания, готови на всичко в името на физическото си оцеляване, бяха интересни, дори вълнуващи, ала аз, изглежда, бях изгубил всякакъв интерес, докато се опитвах да подредя чувствата си, така че пред мен те пак дефилираха като плоски, сякаш прожектирани върху екран, лишени от триизмерност фигури. „На този свят жената може да бъде използвана само за три неща — обичаше да казва Клия. — Да я любиш, да страдаш по нея и да я превърнеш в литература.“ Аз изживявах провал и в трите упоменати сфери.

Споменавам всичко това с единствената цел да покажа крайно необещаващия човешки материал, с който Мелиса бе избрала да работи — да вдъхне живот у мен. И бездруго едва ли й е било лесно да носи двойното бреме на собствената си бедност и болест. Да приеме и моите несгоди, прибавени към нейните — за това наистина се искаше смелост. Може би тази смелост идваше от отчаянието, защото и тя като мен бе стигнала до задънена улица в своя живот. Усещането за крах ни сближаваше.

В продължение на седмици нейният любовник, старият кожар, ме преследваше по улиците с пистолет, който тежеше в увисналия джоб на палтото му. С успокоение научих от една от приятелките на Мелиса, че не бил зареден, но все пак това следене ме изтормози. Почти на всеки ъгъл в града двамата се застрелвахме един друг мислено. Аз просто не можех да понасям надупченото му от шарка лице с измъчените, вечно навъсени животински черти — скупчени на едно място и размазани върху физиономията му, — противна ми бе и мисълта за грубиянската му интимност с Мелиса, за потните му малки ръце, покрити с остра черна четина като на бодливо свинче. Това продължи доста дълго време, а после, след няколко месеца, между нас се породи голяма близост. При всяка среща си кимахме и се усмихвахме един на друг. Веднъж го срещнах в един бар и останах да седя до него почти час; още малко и щяхме да си проговорим, но никой от двама ни не събра кураж да започне. Нямахме обща тема на разговор, с изключение на Мелиса. На тръгване го зърнах в едно от дългите огледала — беше навел глава и гледаше в чашата си с вино. Нещо в позата му — трогателната тромавост на дресиран тюлен, който се бори с човешките си чувства — ме сломи и тогава за пръв път си дадох сметка, че и той обича Мелиса не по-малко от мен. Съжалих грозотата му и болезнената тъпа безпомощност да проумее такива съвършено нови и непознати за него усещания като ревност и отнемането на желана любовница.

По-късно, когато претърсваха джобовете му, сред извадените дреболии и боклучета видях малко празно шишенце от евтиния парфюм, който използваше Мелиса; взех го и у дома го поставих върху лавицата над камината, където стоя няколко месеца, преди Хамид да го изхвърли по време на пролетното чистене. Никога не казах за това на Мелиса; но често, когато оставах сам нощем, докато тя танцуваше, а може би по необходимост и спеше с някого от почитателите си, аз се заглеждах в шишенцето и натъжен размишлявах върху тази страстна любов на стареца, като я сравнявах с моята; и косвено усещах отчаянието, което кара човек да стиска в ръцете си един малък захвърлен предмет, който все още е пропит със спомена за изменника.

Намерих Мелиса, прогизнала като полуудавена птица, на пустия бряг на Александрия, сексуално объркана…

* * *

Улиците откъм пристанището са се огънали под прекомерното бреме на порутени, прогнили къщи, които са наклякали една срещу друга и си дишат право в устата. Балкони със затворени кепенци, пълчища от плъхове, старици с кърлежи в косите. Олющени стени са се килнали встрани от истинския център на тежестта си като същински пияници. Черни ленти от накацали мухи са полепнали по устните и очите на децата — влажните лъскави черни мъниста на летните мухи са навсякъде; поклащащите се от години мухоморки се откъсват под тежестта на телата им и тупват пред прага на дюкяни и кафенета. Миризмата на пот и пяна, която лъха откъм бръснарниците, напомня повече за разложена стълбищна изтривалка. А уличните шумове: виковете и почукването на водоносеца, който удря двете метални чаши една в друга вместо реклама, крясъците, на които никой не обръща внимание, но които се извисяват над общата врява с такава пронизителност, сякаш кормят деликатно животинче. Язвите на града са като локви — котило на човешка мизерия с такива размери, че сетивата изтръпват от ужас и отвращение.

Де да можех и аз да подражавам на неподправената самоувереност, с която Жюстин крачеше по тези улици към кафенето, в което я чаках: „Ел Баб“. Входът до порутената арка, където най-невинно седяхме и приказвахме, но в разговора ни вече се бе прокраднало онова благоразположение, което отначало възприехме само като щастливото знамение на приятелството. Върху сиво-кафеникавия пръстен под усещахме как бързо изстиващият цилиндър на земята се потопява в мрак и ни обземаше непреодолимото желание да споделяме единствено онези свои мисли и преживявания, които са далеч извън обсега на нормалния разговор между обикновени хора. Тя ми говореше като мъж и аз й говорех като на мъж. Спомням си само модела на тези разговори и колко важни бяха за нас, но не и същността им. Облегнат на вече изтръпналия си лакът, отпивайки от евтиния арак, аз й се усмихвах и вдишвах топлия летен парфюм на роклята и кожата й — парфюм, който, не знам защо, се наричаше „Jamais de la vie“^[8].

* * *

Това са моменти, които обсебват писателя, не любовника, и остават вечно. Човек се връща към тях мислено отново и отново, или пък ги използва като фонд, от който се храни писателската му половина. Той може да ги оскверни с думи, но това няма да ги развали. В този контекст си спомням и друг момент — лежа до заспала жена в бедняшка евтина стая недалеч от джамията. Ранна пролет, зазорява се, тежките капки на росата са накацали върху тишината, обгърнала целия град, преди да го събудят птиците — чувам напевния глас на слепия мюезин, който рецитира „Ебед“ — гласът му е увиснал във въздуха като косъм, понесен от палмовия полъх на Александрия. „Възхвалявам съвършенството на Всевишния, на Вечно живеещия“ (това се повтаря три пъти, всеки път по-провлачено, с висок мелодичен глас). „Съвършенството на Сътворителя, Лелеяния, Всезнаещия, Единствения, Върховния: съвършенството на Господа, Всеопрощаващия, Неповторимия: съвършенството на Онзи, дето не взема за другар нито мъж, нито жена, нито друг като Себе си, нито такъв, дето е непокорен, нито заместник, нито равен, нито потомък. Да славим съвършенството Му.“

Познатата молитва пропълзя в сънливия ми ум като змия, сви се на кълбо и притихна; гласът на мюезина обаче зазвуча още по-тържествено, докато в миг усетих как утрото се сгъсти от нейните чудотворни лечебни думи, от внушенията й за незаслужена и неочаквана благодат, дето изпълниха бедната стая, където лежеше Мелиса и дишаше леко като чайка, полюшквана от безбрежното великолепие на един език, който никога нямаше да научи.

* * *

Кой би могъл да твърди, че Жюстин не бе посвоему глупачка? Беше издигнала в култ удоволствията, цинизма и дребната суета, но трепереше за мнението на подчинените си. Ако поискаше, можеше да бъде досадно придирчива. Да. Точно така. Ала всички тези плевели се поливат с пари. Ще кажа само, че в много отношения приличаше на мъж, разсъждаваше като мъж и дори действаше като мъж — позволяваше си свободната независимост на мъжкия светоглед. Нашата близост беше от странен духовен порядък. Отрано забелязах, че тя отгатва мислите ми безпогрешно. Идеите ни хрумваха почти едновременно. Спомням си веднъж как усетих, че обзелата ме мисъл се върти и в нейната глава, а тя бе следната: „Тази близост не бива да отива по-далеч, защото вече сме изчерпали всичките й въображаеми възможности: и онова, което ще открием зад мрачните тонове на чувствеността, ще се окаже едно приятелство — толкова силно, че ще ни обвърже завинаги.“ Това бе, ако щете, и един флирт на нашите умове, предварително изчерпан по силата на опита, който обаче бе далеч по-опасен, отколкото любовта, породена от физическото привличане.

Като знаех колко силно тя обича Несим, а понеже и аз го обичах, тази мисъл не можеше да не ме ужаси. Тя лежеше до мен, дишаше леко и гледаше втренчено, с широко отворени очи обсипания с херувими таван.

— Нищо няма да излезе — рекох аз — от тази връзка между беден учител и светска дама. Колко жалко би било, ако всичко приключи с най-обикновен скандал, след който и двамата ще бъдем низвергнати от обществото, а ти ще започнеш да си блъскаш главата как по-бързо и безболезнено да се отървеш от мен.

Жюстин ненавиждаше някой да й казва истината. Тя се обърна на една страна, повдигна се на лакът, сведе прекрасните си тревожни очи към мен и ме изгледа продължително.

— В тези отношения човек няма избор — отвърна ми с онзи дрезгав глас, който толкова обичах. — Говориш, сякаш имаме избор. Не сме нито достатъчно силни, нито достатъчно зли, за да упражним правото си на избор.

Всичко това е част от някакъв експеримент, започнат от друг, може би от самия град или пък от нашата друга половина. Откъде да знам? Спомням си я седнала пред петкрилото огледало на шивачката. Докато пробваше костюма от плътна коприна, подхвърли:

— Виж, пет различни образа на един и същ субект. Ако бях писателка, щях да експериментирам с многоизмерното въздействие на героите си, нещо като поглед през призма. Защо хората да не разкриват различни страни от характера си едновременно?

Прозя се и запали цигара; седна в леглото, обви тънките си глезени с ръце и започна да рецитира бавно, с ироничен тон и изкривена физиономия онези прекрасни строфи на гръцкия поет за една отдавна отминала любов, чиято красота се губеше в превод на английски. Като я чух да декламира стиховете му, сякаш докосваше с нежност всяка сричка на мъдрия саркастичен грък, аз отново почувствах странната и непонятна притегателност на този град — плоския му наносен пейзаж и изтощени ветрове — и в нея видях истинското дете на Александрия; град нито гръцки, нито сирийски, нито египетски, а хибрид, възел, спойка.

И с какво чувство само произнесе онова място, където старецът случайно намира любовното писмо, дето така го е развълнувало, и възкликва: „Излязох тъжен, меланхолен на балкона — излязох мислите да променя, като погледам мълчаливо от моя град любим парченце малко и малко от движението по улиците и в магазините.“^[9] Сама се изправи, отвори кепенците и излезе на мрачния балкон, увиснал над града от цветни сияния: долови вечерния бриз, полъхнал от селенията на Азия и за миг забрави собствената си плът.

* * *

„Принц“ Несим бе шеговито обръщение, но съвсем разбираемо най-малко в очите на дребните собственици на дюкяни, както и за облечените в черни пардесюта търговци, които често го виждаха безшумно да прекосява сводестия път в големия си сребрист ролс-ройс с жълти капаци на колелата. Преди всичко той беше копт, а не мюсюлманин. Въпреки това прякорът му беше съвсем сполучлив, понеже Несим, като същински принц, странеше от всеобщата алчност, която бе притъпила всички инстинкти за благоприличие на александрийците, включително и на най-богатите от тях. И все пак онова, което му придаваше вид на ексцентричен, не бе нещо, което би направило и най-малко впечатление на хора, живеещи извън Леванта. Той не трепереше над парите, използваше ги само за харчене — и това беше първото; второто бе, че не притежаваше гарсониера, и по всичко личеше, че е верен на Жюстин, което бе вече нещо нечувано. Що се отнася до парите, тъй като беше извънредно богат, бе обладан от истинско отвращение към тях, поради което и никога не носеше у себе нито банкноти, нито монети. Харчеше по арабски и раздаваше на продавачите надраскани на ръка бележки; нощните клубове и ресторантите приемаха подписаните му чекове. Въпреки това дълговете му биваха честно и редовно изплащани и всяка сутрин секретарят Селим поемаше с колата по маршрута му от предишния ден, за да изплати всички натрупани задължения.

Това отношение към парите се смяташе за ексцентрично и крайно високомерно от жителите на града, които поради грубите си и строго йерархични възгледи, поради черната работа, която вършеха, поради раболепната си нагласа и неправилното образование не можеха да проумеят какво е това „стил“ според европейския смисъл на думата. Но за Несим то бе нещо вродено, а не просто придобито чрез образованието; в този малък свят на заучено похотливо печалбарство той не можеше да намери истинското си място, тъй като таеше у себе си един чувствителен в същността си и проникновено съзерцателен дух. Без да е човек, който се натрапва, често предизвикваше приказки с действията си, които носеха истинския печат на неговата личност. Обикновено хората свързваха чудатите му обноски с чуждото възпитание, което бе получил, но истината беше, че и Германия, и Англия бяха успели единствено да го объркат и да го направят непригоден за живота в този град. Германия бе култивирала у естествения му средиземноморски ум вкус към метафизиката, докато Оксфорд се бе опитал да му придаде суха, педантична нагласа, но бе успял да развие у него само подчертана склонност към философията, и то до такава степен, че той се бе отказал да практикува любимото си изкуство — рисуването. Много мислеше и много страдаше, ала му липсваше решителност, за да продължи, а решителността е първото необходимо условие за всеки практик.

Несим беше скаран с града, но тъй като баснословното му богатство го принуждаваше да общува всекидневно с местните търговци, те се мъчеха да преодолеят собственото си притеснение, като често го вземаха на подбив — едно снизхождение, по правило полагащо се на някого, който не е много с всичкия си. Нерядко се случваше човек да влезе в кабинета му — този саркофаг от тръбна мебел и хвърлящо отблясъци стъкло — и да го завари седнал като сираче пред огромното бюро (покрито със звънци, ролки и сигнални лампи) да дъвче филия черен хляб, намазана с масло, и да чете Вазари^[10], докато разсеяно подписва писма, разписки и бордера. Вдигаше бледото си бадемово лице с недоумяващ израз — умислен, вглъбен, почти умоляващ. Въпреки това една тънка стоманена нишка прорязваше нежната му чувствителност и всичките му подчинени непрекъснато се учудваха, че така както си стоеше уж вечно незаинтересуван, познаваше работата до най-малката подробност и нямаше сделка, която да не се основава на най-проницателните му преценки. В очите на персонала си той беше нещо като оракул — и все пак (те само въздишаха и свиваха рамене) имаше вид на човек, потънал в пълна апатия! Да не се интересуваш от печалбата — в Александрия това се смята за лудост.

Познавах ги по физиономия много преди действително да ги срещна — както и повечето хора в града. По физиономия и репутация, защото техният предизвикателен, богаташки и екстравагантен начин на живот ги бе направил известни сред провинциалните по манталитет жители на Александрия. За нея се знаеше, че е имала много любовници, а на Несим се гледаше като на man complaisant^[11]. Няколко пъти ги бях наблюдавал да танцуват заедно: той слаб, с тънка талия като на жена и изящни ръце с дълги пръсти; Жюстин с красива глава — изрязаните черти на онзи арабски нос и онези бистри, разширени от беладона очи. Оглеждаше се наоколо като недоопитомена пантера.

И тогава: веднъж от Ателието за изящни изкуства ме поканиха да изнеса лекция за родения в Александрия поет. Ателието беше нещо като клуб, където можеха да се събират млади таланти от всички области на изкуството, да наемат студиа и така нататък. Приех, защото това означаваше малко пари за ново палто на Мелиса, тъй като есента наближаваше. Не ми бе никак лесно, понеже усещах стареца навсякъде край себе си; самият въздух в мрачните улици край залата бе пропит с уханието на онези негови стихове, родени от кратките опърпани мигове на изживяния екстаз — любов, купена с пари, и може би отнела само миг, но която продължаваше да пулсира в стиховете му — така остро, така осезателно бе уловил той този случаен миг, че бе обрисувал всичките оттенъци на наситената му гама. Каква дързост — да чета лекция за един изпълнен с ирония поет, чийто тънък усет така естествено бе заимствал сюжетите си от улиците и бардаците на Александрия! На всичкото отгоре да говоря не пред публика от продавачки и дребни чиновници — онези, които бе обезсмъртил, — а пред надути светски дами, за които културата, която той представляваше, бе нещо като кръвна банка: бяха дошли за поредното преливане. Една част от тях дори се бяха лишили от любимия си бридж, макар добре да знаеха, че вместо извисени ще се почувстват отегчени.

Спомням си само, че им казах как неговият образ продължава да ме преследва — онова неописуемо тъжно и благовидно лице от последната му фотография; а когато съпругите на заможните бюргери се спуснаха надолу по каменните стъпала и се пръснаха по мокрите съседни улици, където колите вече ги чакаха със запалени двигатели, и след тях в неприветливата зала остана само полъх от парфюм, забелязах, че на излизане са забравили да подберат със себе си една самотна поклонничка на поетическите страсти и изкуствата. Седеше замислена в дъното с по мъжки кръстосани крака и пушеше цигара. Не вдигна очи към мен. Гледаше втренчено пода пред себе си. Поласках се от мисълта, че може би поне един човек е оценил моите притеснения. Затворих мократа си чанта с книги, взех стария си шлифер и тръгнах навън, а там тънък, дошъл откъм морето дъждец ръмеше кротко и напоително. Упътих се към вкъщи, където Мелиса сигурно вече се бе събудила и може би бе сложила покритата с вестник маса за вечеря, като преди това трябва да е изпратила Хамид до фурната да донесе печеното, понеже ние нямахме готварска печка у дома.

Навън бе студено. Прекосих улицата и минах на отсрещния, облян в светлина тротоар на улица „Фуад“. В една витрина зърнах малка кутийка с маслини и надпис „Орвието“. Обзе ме внезапен и непреодолим копнеж по онази, истинската част на Средиземноморието, влязох в бакалницата, купих маслините, отворих ги, седнах на една покрита с мрамор масичка и там, в сумрака на деня, вкусих Италия — тъмната, изпечена на слънце плът, пролетната земя, отдадена на лозята. Знаех, че Мелиса няма да проумее този мой импулс. Щях да излъжа, че съм изгубил парите.

Отначало не видях голямата кола, която стоеше като изоставена до тротоара, но с неизключен мотор. Тя влезе в магазина с широка решителна крачка и с онова надменно изражение, което лесбийките и заможните дами обикновено демонстрират пред изпадналите в крайна нужда хора.

— Какво по-точно искахте да кажете, споменавайки парадоксалната природа на иронията? — или нещо подобно, вече съм забравил точните думи на репликата й.

Тъй като не успях веднага да се откъсна от обсебилата ме Италия, вдигнах сърдития си поглед и в трите огледала наоколо я видях как се е надвесила над мен — мрачното й развълнувано лице издаваше неспокойна арогантна студенина и потайност. Разбира се, че бях забравил какво съм казал относно иронията или каквото и да било друго и точно това й отвърнах с неприкрито безразличие. Тя въздъхна шумно, сякаш с облекчение, после се настани срещу мен, запали френски caporal^[12] и след всяко отривисто всмукване взе да изпуска тънки синкави кръгчета дим на фона на дрезгавата светлина. Стори ми се леко неуравновесена. Гледаше ме втренчено и открито, но този неин поглед ме притесняваше — сякаш се мъчеше да прецени за какво може да ме използва.

— Хареса ми — поде тя — начинът, по който цитирахте стиховете му за града. Вашият гръцки е добър. Личи си, че сте писател.

— Сигурно — отвърнах аз. Неизвестността боли. Не виждах смисъл да продължавам. Винаги съм мразел литературните разговори. Предложих й маслина, която тя изяде бързо, изплю костилката като котка в облечената си в ръкавица лапа, където продължи да я стиска разсеяно, после рече:

— Искам да те заведа при Несим, моя съпруг. Ще дойдеш ли?

На прага се появи полицай, очевидно обезпокоен от изоставената кола. Тогава за пръв път видях голямата къща на Несим с нейните статуи, лоджии, палми, картини на Курбе и Бонар и така нататък. Беше едновременно красива и ужасна. Жюстин изтича нагоре по широката стълба, спирайки само за миг, колкото да се освободи от маслинената костилка — извади я от джоба на палтото си и я пусна в една китайска ваза, — като през цялото време не преставаше да вика Несим. Минавахме от стая в стая, разчупвайки легналата навред тишина. Най-накрая той се обади от голямото таванско ателие и тя се втурна нагоре като ловджийско куче, после, образно казано, ме остави в краката на господаря си, отдръпна се назад и доволно размаха опашка. Трябваше да се знае, че аз съм нейно откритие.

Несим се бе качил на върха на една стълба и четеше. Бавно слезе при нас, като ни оглеждаше поотделно — първо единия, после другия. Моят неугледен вид, мокра коса и кутия маслини не можеха да обяснят присъствието ми, нито пък аз бях в състояние да го сторя, тъй като не знаех с каква цел съм доведен тук.

Съжалих го и му предложих една маслина; двамата седнахме и заедно довършихме кутийката, докато Жюстин се суетеше да приготви по едно питие и не спираше да говори, доколкото се сещам, за Орвието, където никой от нас не беше ходил. С такова удоволствие си спомням сега за тази наша първа среща. Никога не съм бил еднакво близък и на двамата — близък, искам да кажа, на брака им; тогава ми изглеждаха като едно прекрасно двуглаво животно, каквото трябваше да бъде всеки здрав брак. Наблюдавайки мекия топъл блясък в очите му, аз си припомних всички скандални слухове по адрес на Жюстин и си дадох сметка, че каквото и да е направила, в известен смисъл го е направила за него — дори и онова, което изглеждаше грозно и несправедливо в очите на света. Нейната любов бе като кожа, в която той бе зашит подобно на детето Херкулес; и нейните усилия да се осъществи винаги я бяха водели към него, а не далеч от него. Знам, че светът не се нуждае от подобен парадокс; но тогава ми се струваше, че Несим я познаваше и я приемаше по начин, който не можеше да бъде обяснен на човек, за когото любовта продължаваше да означава притежание. Веднъж, много по-късно, той ми каза: „Какво бих могъл да направя? Жюстин бе по-силната от мен във всяко отношение. Единственото, в което можех да я победя, бе любовта — да я надлюбя. Това бе силната ми страна. Изпреварвах я — при всяко съгрешение, при всяко нейно падение аз вече бях там, готов да й помогна, да я изправя на крака, да й покажа, че всичко това няма никакво значение.

В края на краищата тя компрометираше най-маловажното нещо у мен — репутацията ми.“

Но това беше много по-късно: преди злощастното струпване на беди да ни погълне, ние не се познавахме достатъчно добре, за да разговаряме така свободно. Спомням си още, че веднъж рече — беше в лятната вила край Бург ел Араб: „Ще се учудиш, ако ти кажа, че в известен смисъл винаги съм смятал Жюстин за велика. Има различни форми на величие, нали знаеш, които, когато не намерят място в изкуството или религията, причиняват големи опустошения в обикновения живот. И нейният дар е погрешно насочен… към любовта. Съзнавам, че в много отношения тя е лоша, но те всички са маловажни. Също така не мога да твърдя, че никого не е наранила. Ала онези, които нарани най-силно, имаха полза от това. Защото, наранявайки ги, тя ги извади от вцепенението на старото им съществуване. А от такова нещо боли и мнозина не разбраха смисъла на тази болка. Не и аз обаче.“ И като обърна към мен онази негова добре позната усмивка, в която приветливостта бе примесена с неизразимо огорчение, той повтори тихо и сякаш на себе си: „Не и аз.“

* * *

Каподистрия… какво е неговото място? Човек ще рече, че прилича повече на таласъм, отколкото на мъж. Плоска змийска триъгълна глава с огромно изпъкнало чело и коса, щръкнала право нагоре. Неспокоен белезникав език, който непрекъснато облизва тънките устни. Той е баснословно богат и може да живее дори без да помръдне пръста си. Цял ден прекарва на терасата на Брокерския клуб и зяпа минаващите жени с нетърпеливия поглед на картоиграч, който размесва старо измачкано тесте карти. От време на време с леко трепване езикът му замръзва във въздуха като на хамелеон — почти незабележим сигнал за непосветените. Но в този миг един мъж скача, напуска терасата и тръгва по петите на посочената жена. Понякога агентите му най-откровено спират и заговарят жената насред улицата от негово име, като веднага споменават и евентуалната сума. В нашия град никой не се обижда, когато му предлагат пари. Някои от момичетата просто се изсмиват. Други веднага се съгласяват. Но лицата им не показват раздразнение — нито на едните, нито на другите. Тук никой не кокетира с добродетелта. Нито с порочността. И двете са нещо естествено.

Каподистрия стоеше настрана от всичко. Носеше ослепително бяло сако с цветна копринена кърпичка, увиснала върху гърдите му. Тесните му обувки блестяха. Приятелите му го наричаха Да Капо заради сексуалната му мощ, за която се твърдеше, че е толкова голяма, колкото и богатството — или грозотата му. Бе далечен роднина на Жюстин, която обичаше да казва: „Съжалявам го. Сърцето му е изсъхнало вътре в него и той е останал само с петте си сетива, като парчета от счупена винена чаша.“ Но така или иначе, неумолимо монотонният му живот не го отегчаваше. Семейството му се славеше с броя на самоубийствата и с лошо психично здраве, като преобладаваха умствени разстройства и наследствени болести. Той обаче бе невъзмутим човек и нищо не го смущаваше. Имаше навика да сочи слепоочието си с пръст и да казва: „Всичките ми предци са омекнали първо тук, в главата. Баща ми също. Беше голям женкар. На стари години си поръча да му направят гумена кукла в човешки бой. Модел на съвършената жена. През зимата си я пълнеше с топла вода. Тя наистина беше много красива. Беше я кръстил Сабина, на името на майка си, и без нея не излизаше. Имаше мания да пътува с презокеански параходи. Всъщност през последните две години от живота си въобще не слезе от един такъв параход, който непрекъснато кръстосваше до Ню Йорк и обратно. Сабина притежаваше страхотен гардероб. Невероятна гледка представляваха двамата — облечени за вечеря, — да влизат в ресторанта на кораба. Той винаги пътуваше с придружител, един слуга, наречен Кели. Куклата заставаше между тях и те я подпираха от двете страни, сякаш бе красива пияна жена в скъп вечерен тоалет. В нощта, преди да умре, рекъл на Кели: «Изпрати телеграма на Деметриус и му съобщи, че тази нощ Сабина е умряла в обятията ми, без да усети болка.» Тя беше погребана заедно с него край Неапол. Смехът му бе най-естественото и непресторено нещо, което съм чувал.“

След време — бях полудял от притеснения и потънал до гуша в дългове към Каподистрия — открих, че не е толкова услужлив; спомням си една нощ, когато, полупияна, Мелиса седеше на малкото столче край камината и в дългите си умислени пръсти стискаше разписката за дълга, върху която се четеше гневно надрасканото върху целия лист със зелено мастило „изплатено“… Тези спомени са като рана. Тогава Мелиса ми каза: „Жюстин е достатъчно богата и сигурно щеше да ти изплати дълга. Но аз не желая да затяга още примката си около теб. Пък и, въпреки че ти вече не ме обичаш, все пак исках да направя нещо за теб — и това бе най-малката жертва. Не знаех, че толкова ще се засегнеш, задето съм спала с него. Та нима ти не стори същото за мен — искам да кажа, нали взе пари назаем от Жюстин, когато ме изпрати на рентгенови снимки. Тогава ме излъга, но аз знаех. Аз обаче няма да те излъжа, не обичам да го правя. Ето ти разписката. Ако искаш, можеш и да я унищожиш, ала никога повече не играй комар с него. Не си му в категорията.“ И като се обърна, тя тръсна глава, както правят арабите, когато заплюват някого.

* * *

Що се отнася до видимия живот на Несим — онези многолюдни отегчителни приеми, които отначало посвещаваше на колегите си в бизнеса, а по-късно на неясни политически цели, — за тях въобще не ми се пише. Докато прекосявах големия салон, преди да се кача в таванското ателие, хвърлях един поглед върху списъка с местата на гостите край масата, който стоеше подпрян на лавицата над камината — само за да видя кой ще седи отляво и отдясно на Жюстин. Известно време и двамата опитваха най-любезно да ме включат в тези техни събирания, но те толкова скоро ми омръзнаха, че взех да се преструвам на болен, въпреки че обичах да се отбивам в ателието и да имам на разположение огромната библиотека. След приема обикновено се срещахме като съзаклятници и тогава Жюстин можеше да захвърли престорената си веселост или сприхавост, които обикновено показваше в светските си общувания. А другите сваляха обувките си и играеха пикет на свещи. По-късно, преди да си легне, тя се поглеждаше в огледалото на първата площадка по стълбите и изсъскваше срещу отражението си: „Досадна, претенциозна истерична еврейка — това си ти!“

* * *

Вавилонската бръснарница на Мнемджиян се намираше на ъгъла на „Фуад Първи“ и „Наби Даниил“ и именно тук всяка сутрин Помбал се излягаше до мен. Виждах го в огледалото. Едновременно ни полагаха — увити подобно на мъртви фараони — и двамата се оглеждахме в тавана, проснати като мострени екземпляри. Едно малко чернокожо момче разстилаше върху ни белите кърпи, докато бръснарят разбиваше гъстата си ароматна пяна в голямо викторианско легенче. После с уверени движения на четката покриваше с нея страните ни, след което ни оставяше в ръцете на своя помощник, а самият той отиваше до големия каиш, който висеше сред мухоловките в отсрещния край на салона, и започваше да точи острието на английския си бръснач.

Малкият Мнемджиян е джудже с виолетови очи, които така и не изгубиха детинския си блясък. Той е човекът памет, архивите на града. Ако някой поискаше да узнае нещо за миналото или, да речем, за дохода на случаен минувач, трябваше да пита него; той веднага бе готов да му издекламира подробностите с напевен глас, докато точи бръснача и го опитва върху коравите черни косми на ръката си. Онова, което не знаеше, можеше да го научи за броени минути. Нещо повече — беше еднакво добре осведомен както за живите, така и за мъртвите; искам да кажа, в буквалния смисъл на думата, тъй като Гръцката болница го наемаше да бръсне и подрежда мъртъвците, преди да бъдат предадени на погребалното бюро — задача, която той изпълняваше с удоволствие, подхранвано от расово притворство. Неговият древен занаят обхващаше и двата свята и някои от най-точните му наблюдения обикновено започваха с фразата: „Както ми каза еди-кой си, преди да издъхне.“ Носеха се слухове, че жените много го харесват и дори, че е успял да натрупа известно състояние благодарение на почитателките си. Освен това сред неговите постоянни клиентки бяха и няколко възрастни египетски дами — съпруги или вдовици на паши, при които се отбиваше редовно, за да ги подстригва. Те, според собствените му многозначителни подмятания, „на всичко са се преситили“ — след което се пресягаше към противната си гърбица, потупваше я с нескривана гордост и добавяше: „Това тук ги възбужда.“ Сред притежанията си имаше и златна табакера, подарена му от една от въпросните почитателки, в която си държеше тесте хартийки за свиване на цигари. Гръцкият му беше неправилен, но остроумен и красноречив, поради което и Помбал не му даваше да говори на френски, който владееше далеч по-добре.

От време на време той служеше като сводник на моя приятел и аз винаги се учудвах на внезапните му поетични изблици, когато речеше да опише някое от своите протежета. Навеждаше се над кръглото като луна лице на Помбал и на фона на стържещия бръснач съзаклятнически му подшушваше: „Имам нещо за теб — нещо специално“ Помбал го поглеждаше в огледалото, после бързо отместваше очи, за да не ме зарази със смеха си и двамата да прихнем неудържимо. Само изръмжаваше одобрително. Мнемджиян премигваше, след това се навеждаше още по-ниско. Тихият му ласкателен глас продължаваше да го увещава, вече леко одрезгавял от двусмислието на думите, а речта му ставаше още по-дълбокомислена, защото знаеше как умело да я накъса с тежки, уж уморени от живота въздишки. После се умълчаваше за известно време. Виждах само върха на главата му в огледалото — това навяващо неприлични асоциации, обрасло с черни косми заоблено възвишение, от двете страни на което добре наплюнчени лимби стояха залепени за слепоочията, очевидно плах опит да отвлекат вниманието от кривата му, като че направена от папиемаше гърбица. Докато работеше с бръснача, очите му помръкваха, а чертите на лицето му ставаха безизразни като на шише. Студените му пръсти се движеха по живите ни лица със същата сръчност, с която нагласяваха и придирчивите (да, и щастливи) покойници. „Този път — продължаваше Мнемджиян — ще останеш доволен във всяко отношение. Тя е млада, евтина и чиста. Ще си кажеш, я каква яребичка, медена питка, ама медът й неизпит, още в нея, същинска гълъбичка. Има парични затруднения. Скоро излезе от лудницата в Хелуан, където мъжът й се опитал да я затвори, като твърдял, че е побъркана. Успях да й уредя едно място в «Роз Мари» — на последната маса на тротоара. Отиди да я видиш в един часа; ако пожелаеш да те придружи, ще й дадеш едно листче от мен, аз ще ти го приготвя. Но помни, ще платиш на мен, само на мен. Това е джентълменска уговорка и единственото условие, което поставям.“

Не каза нищо повече. Помбал продължи да се зяпа в огледалото; виждаше се, че вроденото му любопитство се бори с безутешната апатия на летния ден. Не ще и дума, че малко по-късно щеше да се озове в апартамента си с някое изнемогващо объркано създание, чиято изкривена усмивка не би могла да предизвика у него никакви други чувства освен съжаление. Не мога да кажа, че приятелят ми бе лишен от добро сърце, защото винаги се застъпваше за тези момичета и се опитваше да им намери някаква работа; истината е, че повечето консулски служби в града бяха претъпкани с бивши проститутки, които полагаха отчаяни усилия да изглеждат прилично; и всички те дължаха местата си на настойчивите молби, с които Жорж досаждаше на колегите си от кариерата. Но на този свят няма жена, която да е толкова скромна, изтощена или стара, че да се откаже от онези външни прояви на внимание, от онези малки любезности и изблици на ухажване, които аз свързвам с галския темперамент; евтиният френски чар е по външните ефекти, ала той се изпарява много лесно, за да се превърне в също така силното по външни ефекти френско високомерие и умствена леност, която пък, подобно на френската мисъл, се разбива на пух и прах в пясъчни прегради; както всъщност и прословутият френски дух, който така бързо се втвърдява в закостенели консервативни схващания. Леката въздушна игра на любов, която непрекъснато занимава мислите и действията му обаче, бе вечно обагрена с онова привидно безучастие, което я прави съвършено различна от мислите и действията, да кажем, на един Каподистрия, който често се присъединяваше към нас по време на сутрешното бръснене. Каподистрия притежаваше вроденото умение да превръща всичко в жена; под неговия взор дори столовете започваха да се притесняват от голите си крака. Той насищаше всичко с похот. Виждал съм как под порочния му поглед семките на разцепената диня се раздвижват! Когато застанат пред него, жените се вцепеняват подобно на птички пред пепелянка; гледат като омагьосани това тясно плоско лице и езика, който без почивка облизва тънките устни. Пак се сетих за Мелиса: hortus conclusus, soror mea sponsor…^[13]

* * *

— Regard derisoire^[14] — рече Жюстин. — Как така става, че уж си един от нас, а в същото време… не си? — Разресваше тъмната си коса пред огледалото, устата и очите й като че се бяха събрали около захапаната цигара. — Ти, разбира се, си мисловен изгнаник, понеже си ирландец, но междувременно пропускаш нашата angoisse.

Това, което се мъчи да изрази, е онова отличително качество, което се излъчва не от нас, а от заобикалящия ни пейзаж — металическият мирис на изнемогата, с който е пропит въздухът на Мареотис^[15].

Докато тя говори, аз си мисля за основателите на града, за Бога воин в стъкления ковчег, за младото тяло, запечатано в сребро, което пътува по течението към гроба си. Или за онази голяма квадратна негърска глава, в която кънти идеята за Бог, зачената в порядъка на чисто интелектуалната игра на мисълта у Плотин. Сякаш заниманията на този пейзаж са съсредоточени някъде извън обсега на средния обитател — там, където плътта, отдавна забравила задръжките в своята преситеност, се отдава на нещо далеч по-значимо или загива в онази изнемога, която ни е позната от творбите на Музейона^[16], безхитростната игра на хермафродити в зелените градини на изкуството и науката. Поезията като несръчен опит за изкуствено оплождане на музите; парливата недомислена метафора с косите на Береника, които блестят в нощното небе над спящото лице на Мелиса. — А! — отново се обади Жюстин — Значи, казваш, трябва да има пълна свобода, нещо полинезийско в нашата разпуснатост. — Или поне средиземноморско, можеше да добави тя, защото подтекстът на всяка целувка е различен в Италия и в Испания; тук нашите тела са протрити и раздразнени от силните сухи ветрове на африканската пустиня и затова сме принудени да заместваме любовта с една по-мъдра, но и по-безчувствена мисловна нежност, която обаче не прогонва самотата, а само я засилва.

Сега дори градът имаше два центъра на земното притегляне — истинският и магнитният север на личността му. А между тях искрите от темперамента на неговите жители прескачаха с пращене. Духовно то му средище представляваше забравеното обиталище на Сомата^[17], където някога тялото на объркания млад войник е лежало заровено в божествената същност; а временният му център бе Брокерският клуб, в който като същински кабали^[18] брокерите на памука седяха по цял ден, пиеха кафе, пушеха смрадливи пури с отрязани краища и съзерцаваха Каподистрия — също както хората край реката съзерцават улова на рибар или рисунката на художник. За мен единият символизираше големите завоевания на човека в областта на материята, времето и пространството и суровите уроци от това поражение би трябвало непременно да бъдат предадени на победителя от ковчега; другият не символизираше нищо друго освен живия ад на свободната воля, преддверието на забравата, където се скиташе скъпата ми Жюстин и така целеустремено търсеше онази искра, която ще й върне целостта и ще я накара да погледне на себе си поновому. В нея, както във всяка александрийка, неизвестно защо разпуснатостта представляваше вид себеотричане, пародия на свободата; и ако я виждах като прототип на града, не за Александрия или Плотин си мислех, а за тъжното трийсето дете на Валентин, дъщерята, която паднала „не като Луцифер, бунтувайки се срещу Бога, а страстно желаейки да се слее с него“^[19]. Всичко, на което държим прекомерно, се превръща в грях.

Останала без божествената хармония в себе си, твърди трагическият философ, тя се откъсва, пропада и става проявление на материалното; и цялата вселена на този град, на света, се ражда от нейната мъка, от нейните угризения. Трагичното семе, от което израстват нейните мисли и действия, е семето на песимистичния гностицизъм.

Знам, че това отъждествяване е вярно, защото много по-късно, когато, измъчвана от безброй опасения, тя ме покани да се присъединя към малкия кръг, който всеки месец се събираше около Балтазар, видях, че най-силно я вълнуваше онова, което той имаше да каже по отношение на гностицизма. Спомням си как една вечер попита така жадно, така умолително, сякаш бе успяла правилно да разтълкува мислите му:

— Значи Бог нито ни е създал, нито е искал да бъдем създадени; значи ние сме резултат от работата на едно нисше божество, на един демиург, който неправилно е смятал себе си за Бог, така ли? Небеса, това наистина звучи съвсем правдоподобно; и този самонадеян хюбрис, който е заложен у нас.

Както вървяхме, тя изведнъж спря, защото имаше нужда да ме хване за реверите на сакото, да ме погледне изпитателно в очите и да попита:

— В какво вярваш? Ти никога не говориш, все мълчиш. Най-много понякога да се изсмееш.

Не знаех какво да й отговоря, понеже на мен всички идеи ми се струват еднакво добри; самото им съществуване означава, че някой твори. Има ли значение дали са обективно правилни, или неправилни? Те никога не могат да останат задълго.

— Разбира се, че има значение — изплака тя с трогателна настойчивост. — Има значение, скъпи, има, и то голямо.

Ние сме деца на заобикалящия ни пейзаж; той ни диктува нашето поведение, дори нашите мисли дотолкова, доколкото сме податливи на въздействието му. Не се сетих за по-добро обяснение.

— Твоето съмнение например, което съдържа толкова тревога и жажда за абсолютната истина, е така различно от скептицизма на гърците, от мисловната игра на средиземноморския ум със съвсем съзнателната му наклонност към софистика като част от играта на мисълта; а за теб мисълта е оръжие, теология.

— Но как иначе да се прецени действието?

— То не може да се прецени цялостно, докато не се прецени мисълта, тъй като самите ни мисли са действия. Това е само опит за частични преценки върху двете, което пък води до сериозни опасения.

Толкова обичах да я гледам как понякога се тръшваше върху някой зид или съборен на земята счупен стълб в порутения двор на Колоната на Помпей и потъваше в неутешима печал, обсебена от нова идея, която умът й бе прозрял и за миг усетил силата на нейното въздействие.

— Наистина ли мислиш така? — прошепваше тя с такава тъга в гласа, че макар и трогнат, на човек му идеше да се разсмее.

— Защо се усмихваш? Винаги се усмихваш на сериозни неща. А аз очаквам да се натъжиш.

Ако ме познаваше, макар и бегло, щеше да знае, че за онези от нас, които са способни на дълбоки чувства и съзнават сложността на заплетената и често объркана човешка мисъл, съществува само един отговор — иронична снизходителност и мълчание.

В нощ, така грейнала от звезди, когато светулките в сухата шумоляща трева отразяваха небето с призрачните си бледоморави, трепкащи отблясъци, не можех да правя друго, освен да седя до нея, да галя тъмната й красива коса и да мълча. Вътре в мен, като черна река, се разливаха думите на Балтазар, който четеше с глас, едновременно разчувстван и уморен от бремето на абстрактната мисъл: „Денят на тялото е нощта на духа. Когато тялото почива, духът на човека започва своя работен ден. Разбуждането на тялото е заспиването на духа, а сънят на духа е разбуждането на тялото.“ И после, като гръм, прокънтяваше неговото: „Злото е зле използвано добро“

* * *

Това, че Несим я следи, бе нещо, в което дълго време се съмнявах; в края на краищата тя изглеждаше свободна като прилеп, който на воля кръстосва града ни нощем; никога не бях чувал някой да иска обяснение за нощните й набези. Сигурно не е било никак лесно да се шпионира човек толкова неспокоен, променлив и многолик, който обичаше да общува с всевъзможни проявления на града. Но по всяка вероятност това следене е било организирано от загриженост да не би да изпадне в беда. Тази мисъл ми хрумна, когато една нощ се случи нещо неприятно. Бях поканен на вечеря в старата къща. Ако нямаше други гости, тримата вечеряхме в малкия павилион в дъното на градината, където лятната прохлада се смесваше с ромона на водата от четирите лъвски глави, които заграждаха фонтана. Жюстин бе закъсняла и Несим седеше сам със спуснати завеси на западните прозорци, а дългите му фини пръсти замислено си играеха с един нефрит от собствената му колекция.

Вече бяха минали четирийсет минути и той се бе разпоредил да сервират вечерята, когато черният телефон се обади с тънък писклив звън. Несим отиде до малката масичка, вдигна слушалката с въздишка на отегчение, сетне го чух да произнася неспокойно „да, добре“, а после заговори с тих глас, като внезапно премина на арабски и тозчас интуитивно реших, че разговаря с Мнемджиян. Не знам защо имах това предчувствие. Бързо записа нещо върху един плик, затвори телефона, остана за секунда неподвижен, сякаш искаше да запамети написаното. После, когато се обърна към мен и заговори, вече не беше същият Несим.

— Изглежда, Жюстин е в беда и се нуждае от нашата помощ. Ще дойдеш ли с мен? — И без да дочака отговора ми, се спусна по стълбите, покрай езерцето с водните лилии, право към гаража. Забързах подире му, а след броени минути той вече излизаше с малката си спортна кола през тежките порти. Сви по „Фуад“ и се запровира през гъстата мрежа от тесни улички, които извеждаха към морето и Рас ел Тин. Не беше късно, но хора почти не се виждаха и ние препускахме по завоите на еспланадата^[20] към яхтклуба, като решително задминахме няколкото конски файтона („каретите на любовта“), които лениво кръстосваха напред-назад по крайбрежния път.

При форта Кайтбай завихме и навлязохме сред сгушените бордеи зад улица „Татуиг“. Жълтеникавите фарове осветяваха претъпкани кафенета и площадчета с нетипични за това място проблясъци; някъде зад черния силует на първата редица от порутени къщи долиташе пронизителният вой на траурно шествие, чиито професионални оплаквачки влудяваха нощта със зловещите си вопли и ридания. Излязохме от колата. Намирахме се в тясна алея съвсем до джамията и Несим потъна в мрачния вход на някаква къща със стаи под наем, половината от които бяха кантори с кепенци и решетки на прозорците и зацапани фирмени табелки. Един самотен боаб (така в Египет наричат портиера) седеше, обвит в дрипи, подобно на захвърлен ненужен предмет (да кажем, стара автомобилна гума) и пушеше саморъчно направено наргиле. Несим го заговори сърдито и още преди човекът да му отвърне, мина през задната врата на сградата и излезе в нещо като мрачен вътрешен двор, от двете страни на който се виждаха паянтови къщи от глинени тухли с олющена мазилка. Спря за миг, колкото да щракне запалката си, след което започна да оглежда вратите на мъждивата светлина. Пред четвъртата врата затвори запалката и задумка с юмрук. Не получи отговор и я блъсна с ритник.

Мрачен коридор отвеждаше към малка, забулена в сенки стая, едва-едва осветена от натопени в лой тръстикови свещи. Очевидно това търсехме.

Картината, която се откри пред очите ни, бе доста мистична, най-малкото поради това, че светлината, която идваше от пръстения под, докосваше веждите, устните и скулите на присъстващите, като в същото време оставяше големи, до черно засенчени петна върху лицата им и те изглеждаха като нагризани от плъхове, които човек бездруго чуваше непрекъснато да притичват по покривните греди на този злочест дом. В него живееха проституиращи деца и в сумрака, облечени в гротескни, дълги до земята библейски роби, с начервени устни, мъниста в косите и евтини пръстени, стояха дванайсетина къдрокоси момичета, които не бяха повече от десетгодишни. Това, което ни сепна, бе потресаващият контраст между особената невинност на детството, която прозираше дори под необичайните дрехи, и варварската възрастна фигура на един френски моряк, който се бе изправил в средата на стаята — с мускулести прасци, опънал шия към Жюстин с изкривено от гняв лице, докато тя стоеше с профил към нас. Онова, което й бе изкрещял, бе погълнато преди миг от тишината на стаята, но силата, с която са били изречени думите, още личеше в издадената му напред брадичка и черните изхвръкнали жили на врата. Що се отнася до Жюстин, лицето й грееше в мрака с нещо като болезнена, академична прецизност на чертите. В едната си ръка държеше бутилка, която бе вдигнала високо във въздуха, но от начина, по който я стискаше, си личеше, че няма опит в мятането на бутилки.

Върху продънено канапе в единия ъгъл на стаята, осветено от меката отразена светлина, бе легнала сянка, която приковаваше погледа — едно от децата, някак страшно смалено и съсухрено в нощната си риза, свито в поза, която говореше за смърт. Стената над канапето бе покрита със сини отпечатъци от детски длани — талисманът, който в тази част на света се смята, че пази къщата от зли духове. Това бе единствената украса в стаята, както всъщност и най-разпространената в целия арабски квартал на града.

Стояхме там — Несим и аз, — стъписани от картината, в която имаше много ужасяваща красота, подобна, да кажем, на онези страшни цветни гравюри, с които навремето са илюстрирали евтините викториански библии и в които темата изглежда някак изместена и преиначена. Жюстин дишаше тежко, сякаш още миг и ще избухне в плач.

Двамата се втурнахме към нея и бързо я измъкнахме на улицата; във всеки случай спомням си само как тримата стигнахме с колата до морето и продължихме по крайбрежния път, огрян от бистрата бронзова луна; спомням си тъжното и безмълвно лице на Несим, отразено в шофьорското огледало, смълчаната му съпруга, седнала до него, загледана в разбиващите се сребристи вълни, обвита в дим от цигара, която бе успяла да изрови от джоба на сакото му. По-късно, в гаража, преди да излезем от колата, тя целуна нежно Несим по очите.

* * *

Вече смятам, че всичко това бе увертюра към онази първа среща лице в лице, когато разбирателството, на което се радвахме до този момент — едно от удоволствията на дружбата, подхранвана най-вече от общите ни вкусове, — се претопи в нещо, което не беше любов — как можеше да бъде? — а по-скоро духовна обвързаност, в която ненаситният апетит на секса играеше най-малка роля. Как въобще допуснахме това да стане, след като и тримата бяхме уж натрупали опит и закалка в толкова много болезнено преживени любовни разочарования?

През есента листата на лавъра добиват мътни фосфоресциращи отблясъци и след изтощителните душни и прашни дни човек за пръв път усеща полъха на есенната прохлада — като пърхането на уловена в мрежа пеперуда. Езерото Мареотис става лимонено-мораво и калният му бряг, подобно мръсен хълбок, лежи жигосан от разлистените анемонии, прорасли през тинестата мазилка на плахия прибой. Един ден, докато Несим беше в Кайро, аз се отбих в къщата, за да взема книги за четене, но най-неочаквано заварих Жюстин сама в ателието. Кърпеше стар пуловер. Беше хванала нощния влак, за да се върне в Александрия, докато Несим бе останал на някаква бизнес конференция. Двамата седнахме да изпием по чаша чай, а после, по волята на внезапно обзел ни импулс, грабнахме банските си костюми, метнахме се на колата, излязохме от града и покрай планините от ръждив шлак на Макс поехме към плажовете на Бург ел Араб, които потрепваха в лимонено-моравата мараня на издъхващия следобед. Тук откритото море шумно се плискаше в пясъчния килим на прибоя с цвят на окислен живак; глухият мелодичен тътен беше единственият фон на нашия разговор. Нагазихме до глезени в пълните с водорасли и морска вода, издълбани от вълните локви, някои от които бяха затлачени с изтръгнатите из корен и изхвърлени на брега сюнгери. Спомням си, че по пътя не задминахме никого, освен един млад мършав бедуин, който носеше върху главата си кафез с птици. Замаяни пъдпъдъци, уловени с помощта на намазано с клей клонче.

Дълго време останахме да лежим един до друг в мокрите бански костюми, наслаждавайки се на съприкосновението на кожата с бледите залязващи слънчеви лъчи в прекрасната прохлада на вечерта. Бях се проснал на пясъка с полузатворени очи, докато Жюстин (как ясно я виждам!) се бе подпряла на лакът, бе засенчила очи с дланта на едната си ръка и разглеждаше лицето ми. Имаше ужасния навик, винаги когато говоря, да следи движението на устните ми с насмешливо любопитство и нахално втренчен поглед, сякаш ме дебнеше дали ще сбъркам произношението на някоя дума. Ако наистина е вярно, че всичко е започнало тогава, значи съм забравил как точно е станало, затова пък още чувам дрезгавия й тревожен глас:

— Ако се случи с нас… какво ще кажеш? — Но още преди да успея да й отговоря, тя се наведе и ме целуна. Направи го подигравателно, антагонистично, право в устата. Беше така ненадейно и нетипично за нея, че устните ми се нацупиха, готови за упрек — ала оттук нататък целувките й заприличаха на страхотни бездиханни меки пронизвания, които сякаш само подчертаваха потиснатия й дивашки смях и подигравателния й неуравновесен кикот. Още тогава си помислих, че ми напомня измъчван от страхове човек. Ако бях казал: „Това не бива да се случва с нас“, тя щеше да ми отвърне: „Но нека предположим, че се случи. Тогава какво?“ Тогава — и това си го спомням съвсем ясно — манията за самооправдаване я обзе (говорехме на френски: езикът създава националния характер) и помежду тези задъхани мигове, когато усещах силната й уста върху устните си и онези съвсем земни загорели ръце върху себе си, рече:

— Не бих казала, че е въпрос на угаждане, ненаситност или задоволяване на страстни апетити. Ние сме твърде изтънчени за подобно нещо: просто имаме какво да научим един от друг. Ти как мислиш?

Как мисля ли?

— И това ли е начинът? — спомням си, че я попитах и сякаш видях високата фигура на Несим да се олюлява сред кълбестите облаци на вечерното небе.

— Не знам — рече тя с дивашки, упорит и отчаян израз на унижение върху лицето си. — Не знам. — И после се притисна в мен, както човек притиска наранено място. Сякаш искаше да изстиска от тялото си самата мисъл за мен и все пак в крехкия трепетлив контекст на всяка целувка намираше за кратко отдих от болката — като студен компрес върху навехнато. Как ясно открих у нея детето на града, който повелява, че жените са ненаситни жрици не на удоволствието, а на болката, обречени да дирят онова, от което най-много се страхуват!

Тя стана и тръгна по дългата извита плажна ивица, като бавно, с наведена глава преджапа локвите от лава; а аз си представих красивото лице на Несим, което й се усмихва от всяко огледало в стаята. Цялата, току-що изиграна сцена отдавна обсаждаше ума ми под формата на невъзможен сън. Но наяве с любопитство открих, че когато си запалих цигара и се изправих, за да я последвам, ръцете ми трепереха.

Настигнах я, спрях я, ала лицето, което обърна към мен, бе лице на болен демон. Кипеше от гняв.

— Ти си мислиш, че аз искам просто да спя с теб, така ли? Господи! Не сме ли вече преситени от това любене? Как тъй става, че нито веднъж не можеш да разбереш какво чувствам? Как? — Тя тропна с крак в мокрия пясък. И не само че под нас, в земята, по която само допреди миг бяхме крачили така самоуверено, се разкри разлом, ами сякаш отдавна изоставена шахта в градежа на собственото ми тяло ненадейно зейна и се срути. Разбрах, че тази безплодна размяна на идеи и чувства бе прокарала път към по-гъстите джунгли на сърцето; и че точно тогава се превърнахме в крепостници на тялото, в пазители на тайно познание, което можеше да се предава, получава, дешифрира и проумява единствено от сродни души. (Уви, колко малко на брой бяха те и колко рядко ги открива човек!) — В края на краищата — продължи Жюстин — това няма нищо общо със секса. — За малко да се изсмея, тъй като във фразата й прозрях опит да отдели плътта от посланието, което тя носи. Предполагам, че подобно нещо се случва винаги, щом неудачници като нас се влюбят един в друг. И тогава видях онова, което отдавна трябваше да забележа: нашето приятелство бе узряло до степен, когато всеки се превръща отчасти в собственик на другия.

Мисля, че и двамата се ужасихме от тази мисъл, защото колкото и изтощени да бяхме, подобна връзка не можеше да не ни плаши. Продължихме да вървим умислено, потънали в мълчание, хванати за ръка. Върнахме се там, където бяхме оставили дрехите си. Жюстин изглеждаше съсипана. И двамата копнеехме да се разделим, за да можем на спокойствие да се поровим в чувствата си. Повече не разменихме нито дума. Стигнахме в града и тя ме остави на нашия ъгъл, недалеч от апартамента. Затворих вратата на колата след себе си и Жюстин продължи, без нищо да ми каже, без дори да ме погледне.

Влизайки в стаята, пред очите си още виждах отпечатъка от крака й в мокрия пясък. Мелиса четеше. Вдигна поглед и с онова спокойно, типично нейно предчувствие рече:

— Нещо се е случило, кажи какво. — Не можех да й кажа, тъй като сам не бях сигурен. Взех лицето й в ръце и безмълвно го огледах с любов и загриженост, с тъга и копнеж, които не бях усещал в себе си преди. Тя каза:

— Не виждаш мен в момента, а някоя друга. — Ала истината е, че виждах Мелиса, виждах я за първи път. Колкото и парадоксално да звучи, именно Жюстин ме накара да видя Мелиса такава, каквато бе — и да разпозная собствената си любов към нея. Мелиса се усмихна, протегна ръка, взе една цигара и рече:

— Изглежда, се влюбваш в Жюстин. — А аз й отвърнах, колкото можах по-искрено, по-честно и по-оскърбително:

— Не, Мелиса, по-лошо е. — Въпреки че за нищо на света не бях в състояние да обясня какво или защо.

Когато си мислех за Жюстин, си представях небрежно нахвърляна скица, карикатура на жена, напълно освободена от оковите на мъжа. „Където е мършата — гордо цитира тя веднъж Бьоме^[21], говорейки за родния си град, — там са и лешоядите.“ И точно в този момент ми заприлича на лешояд. Докато Мелиса представляваше по-скоро тъжна картинка — зимен пейзаж със сумрачно небе или сандъче с няколко стръка цъфнало мушкато, забравено върху перваза на прозорец на циментен завод.

Сега се сещам нещо, което прочетох в един от дневниците на Жюстин. Превеждам го, защото, макар да се отнася до случки, предшестващи тук разказаните, много точно отразява онова странно враснало се в любовта качество, което аз причислявам към типичните по-скоро за града, отколкото за нас самите. „Колко лекомислено е — пишеше тя — да си представиш влюбването като сходство на умовете, на мислите; едновременното възпламеняване на две души, израснали поотделно и автономно. Усещането прилича на безшумна експлозия във всяка една от тях. И когато това стане, влюбеният — замаян, забравил за всичко друго, започва да изследва собствените си преживявания; единствено благодарността, отправена към припознатия донор, създава впечатлението, че общува с обекта на своето желание, но усещането е погрешно. Обичаният обект е просто човек, участвал нарцистично в същото изживяване — съвпадение на мига; първоначално стремежът да бъдеш близо до обичания обект не се дължи на желанието да го притежаваш, а по-скоро на любопитството, което те подтиква да оставиш двете изживявания да бъдат сравнени, подобно на отражения в различни огледала. Всичко това може да предшества първия поглед, целувка, допир; да предшества амбицията, гордостта, завистта; да предшества първото признание, което бележи повратната точка — защото след него любовта дегенерира в навик, притежание, а после — обратно към самотата.“ Колко типично и колко мрачно описание на този магически трепет: и все пак колко вярно… що се отнася до Жюстин!

„Всеки мъж — бе написала тя някъде другаде, и тук отново чувам дрезгавите и тъжни акценти на гласа й, който повтаря изписаните от нея слова: Всеки мъж е направен от глина и демони, но коя жена може да подхранва у него едновременно и двете половини?“

Същия ден, като се върнала вкъщи, тя заварила Несим, който пък бил пристигнал със следобедния самолет. Оплакала се, че й е тръпкаво, и побързала да си легне. Когато той се отбил за малко да постои край леглото и да измери температурата й, тя му казала нещо, което му бе направило достатъчно силно впечатление, че да го запомни — и да го сподели с мен, ала това стана много по-късно. „Състоянието ми няма нищо общо с медицината — лека настинка. Болестите не проявяват никакъв интерес към онези, които искат да умрат.“ И после с една от онези странни асоциации, които имаше навика да прави, подобно на лястовичка, рязко свърнала насред полета си, добавила: „О, Несим, винаги съм била толкова здрава. Дали пък това не пречи да бъда истински обичана?“

* * *

Несим беше човекът, който ме въведе в огромния лабиринт, наречен александрийско общество; собствените ми оскъдни средства не ми позволяваха да посещавам нощния клуб, където танцуваше Мелиса. Отначало се чувствах неудобно, когато се случеше да се възползвам от неговото гостоприемство, но скоро така се сприятелихме, че аз обикалях навсякъде с тях двамата, без дори да се замислям кой плаща за удоволствието. Мелиса изрови от куфарите ми някакъв стар смокинг и го постегна. И точно с тях посетих за пръв път клуба, където тя танцуваше. Почувствах се странно, докато седях между Жюстин и Несим и в същото време наблюдавах как ярката светлина на прожекторите изведнъж се посипа като сняг върху една Мелиса, която не можех да позная под цял пласт белило, от което нежните черти на лицето й се бяха променили така, че изглеждаха вулгарни, прозаични и преждевременно състарени. Ужаси ме и пошлостта на танца й, който бе трогателно непохватен и лишен от грация; и все пак, докато я гледах как извива тънките си ръце и крака в уж гъвкави, ала всъщност доста сковани и тромави движения (като газела, впрегната в рало), обзе ме състрадание към нейната посредственост и бездарност, разчувствах се при вида на неопитните раболепни поклони, с които приемаше сдържаните овации. След това тя тръгна сред посетителите с една табла, за да събира волни пожертвувания за оркестъра, и докато обикаляше, направо примираше от притеснение. Когато стигна до масата, на която седях, застана с очи, сведени под ужасните й изкуствени мигли, и с треперещи ръце. Тогава приятелите ми не знаеха за нашата връзка; но аз забелязах любопитния и подигравателен поглед на Жюстин, докато претърсвах джобовете си, за да извадя няколко банкноти, които сложих върху таблата с ръце, треперещи не по-малко от Мелисините — така остро усещах нейното смущение.

По-късно, когато се прибрах в апартамента, леко пийнал и превъзбуден от танците с Жюстин, тя бе още будна и ме чакаше. Беше сложила да стопли вода върху електрическия котлон.

— О, защо трябваше да оставяш всичките си пари в таблата? Надницата ти за цяла седмица! Да не си полудял? Какво ще ядем утре?

И двамата бяхме ужасно неразумни и непрактични по отношение на парите, но все пак заедно се справяхме по-добре, отколкото поединично. Нощем, на връщане от клуба, тя спираше в уличката пред къщата и ако видеше, че лампата ми още свети, свирваше ми с уста и аз, щом чуех сигнала, затварях книгата и тихичко се спусках по стълбите, като мислено си представях устните й, свити в кръг около този приглушен воднист звук. Във времето, за което пиша, онзи старец и неговите агенти все още я преследваха и не й даваха мира. Без да разменим и дума, ние се хващахме за ръце и тръгвахме надолу по плетеницата от малки улички покрай полското консулство, като току спирахме в някой тъмен вход, за да проверим дали не ни следят. Най-накрая там, където дюкянчетата изчезваха зад гърба ни в синия мрак, се изправяхме насред озарената от морето млечнобяла александрийска нощ — мекият топъл въздух разтваряше всичките ни грижи и ние тръгвахме към зорницата, която пулсираше над черната кадифена гръд на Мунтаза^[22], а вятърът и вълните я галеха нежно, нежно.

В онези дни умислената и възбуждаща нежност на Мелиса притежаваше всичките качества на преоткритата младост. Дългите й колебливи пръсти — често ги усещах върху лицето си, когато тя си мислеше, че спя — сякаш се мъчеха да запаметят току-що изживяното щастие. У нея имаше някаква отстъпчивост, гъвкавост, дори еластичност, която бе типично ориенталска — страстно желание да служи някому. Дрипавите ми дрехи например. Преливаща от внимание, вземаше в ръце мръсната ми риза така, сякаш искаше да я обгърне с цялата си грижовност; сутрин намирах бръснача си идеално почистен и дори пастата за зъби бе изстискана върху четката — всичко да ми е готово и подръка. Това нейно отношение ме стимулираше да сложа ред във всекидневието си, да му придам форма и стил, които да съответстват на простичкия начин, по който живееше тя. Мелиса никога не говореше за любовните си преживявания, често се отвръщаше от тях с отегчение и отврата, които подсказваха, че са били родени по-скоро от нуждата, отколкото от желанието. Веднъж ми направи комплимент, като ми каза: „За пръв път не се страхувам, че може да изглеждам лекомислена или глупава в присъствието на мъж.“

Бедността ни сближаваше. Отначало излетите ни приличаха на онези обикновени екскурзии, които предприемаха всички провинциалисти, дошли в морския град. Дрънчащият малък трамвай ни отвеждаше до плажовете на Сиди Бишр или пък прекарвахме Шам ел Насим в градините Нузха, където лягахме на тревата под олеандрите, заобиколени от цяла дузина бедни египетски семейства. Шумните тълпи хем ни развличаха, хем ни сродяваха. Край вонящия канал, гледайки как децата се гмуркат в тинята за подхвърлените им монети или захапали по парче диня, закупено от уличните сергии, се разхождахме сред безделните минувачи, щастливи в своята анонимност. Имената на трамвайните спирки отекваха с поезията на местата, към които отвеждаха: Шатби, Кам дьо Сезар, Лоренс, Мазарита, Глименопулос, Сиди Бишр…

А имаше и други случаи, когато се връщах късно през нощта и я заварвах заспала с червените си чехли, изритани под нея, и малката лула за хашиш, паднала върху възглавницата й… Тогава разбирах, че отново е в депресия. В такива моменти нищо не помагаше; тя пребледняваше още повече, изпадаше в меланхолия и пълно изтощение, дотолкова, че дни наред, каквото и да правеше, човек не бе в състояние да я извади от летаргията й. Говореше, но само на себе си, слушаше радио с часове, прозяваше се или разглеждаше разсеяно купчина стари филмови списания. Когато кафарът^[23] на града я обземеше, непрекъснато си блъсках главата да измисля нещо, с което да я развлека. Лежеше с отнесен поглед, като пророчица, галеше лицето ми и непрекъснато повтаряше: „Ако знаеше какъв живот съм живяла, щеше да ме напуснеш. Не съм жена за теб, за никого не съм. Изтощена съм. Напразно си хабиш добротата.“

Ако се случеше да й възразя, то не беше от доброта, а от любов, на която тя отвръщаше с гримаса: „Ако беше любов, отдавна да си ме отровил, вместо да ме гледаш да се влача така.“ После започваше да кашля с единствения си останал дроб и тъй като не можех да понасям този звук, излизах да се разхождам из мрачните мръсни арабски улици или пък се отбивах в библиотеката на Британския съвет, за да прегледам някои справочници: и тук, където британската култура създаваше впечатление за пестеливост, нищета и интелектуална оскъдица, прекарвах в самота цялата вечер, щастлив да чувам край себе си приглушен шепот и шумолящи страници.

Но имаше и други моменти: онези сломени от слънцето следобеди — „облени в медена пот“, както ги определяше Помбал, — когато лежахме един до друг, потиснати от стелещата се навред тишина, загледани в жълтите завеси и едва си поемахме дъх — в такт с подухващия навън лек ветрец. Тя ставаше, за да провери колко е часът, но преди това разклащаше часовника и го долепяше до ухото си: сядаше съвсем гола пред огледалото на тоалетката и си запалваше цигара — изглеждаше толкова млада и хубава с тънката си ръка, вдигната във въздуха, сякаш за да покаже евтината гривна, която й бях подарил. („Да, гледам себе си, но това ми помага да мисля за теб.“) А след това извръщаше глава от огледалото, сякаш малкият ритуал бе набързо приключил, прекосяваше грозната кухня, която служеше едновременно и за баня, заставаше пред мръсния железен умивалник и започваше да се мие със сръчни бързи движения, като шумно си поемаше дъх при всеки допир на студената вода, докато аз вдишвах сладникавия топъл мирис на възглавницата, върху която бе почивала тъмнокосата й глава, загледан в удължения гръцки профил на опечаленото й лице, със строг заострен нос, открити очи, млечна копринена кожа и бенката в основата на тънката й шия. Това са неоценими моменти, които не могат да бъдат претеглени в думи; те живеят в тинктурата на паметта като красиви създания, единствени по рода си, измъкнати от дъното на девствен океан.

* * *

Мисля си за онова лято, когато за най-голямо мое неудоволствие Помбал реши да преотстъпи апартамента си на Пърсуордън. Мразех тази литературна знаменитост, защото представляваше пълна противоположност на собственото си творчество — истински изящна поезия и проза. Не го познавах добре, но бях наясно, че е финансово преуспяващ романист, което, разбира се, ме изпълваше със завист, а и през годините си на известност бе развил у себе си savoir faire^[24] — нещо, което смятах, че никога не бива да се превръща в част от писателския актив. Той беше умен, доста висок, с руса коса и създаваше впечатление за млад човек, израсъл под нежното покровителство на майчината закрила. Не мога да кажа, че не беше мил или добър, защото беше и едното, и другото — но самият факт, че се налагаше да живея под един покрив с човек, когото не харесвах, ме правеше ужасно раздразнителен. Ала неудобството да се преместя другаде би било още по-голямо, затова трябваше да се примиря с малката стаичка в дъното на коридора с минимален наем, където използвах потъналата в мазнотии кухничка и за баня.

Пърсуордън, разбира се, можеше да си позволи всевъзможни забавления и два пъти в седмицата будувах принудително заради пиянската гюрултия и кикот, които се разнасяха откъм неговия апартамент. Една нощ, беше много късно, на вратата ми се почука. В коридора видях Пърсуордън — блед и притеснен, сякаш спипан в небрано лозе. До него стоеше един едър набит и отблъскващо грозен огняр — като всички огняри във военноморския флот; приличаше на човек, който още от дете е бил продаден в робство.

— Знаеш ли — обади се Пърсуордън с писклив глас, — Помбал ми беше споменал, че ти си доктор; би ли дошъл да погледнеш едно момиче, което се чувства зле?

След като бях казал на Жорж, че една година съм учил медицина, той реши, че това е напълно достатъчно, и на бърза ръка ме произведе в пълноправен лекар, след което редовно споделяше с мен собствените си неразположения, най-честото от които беше възпаление от пичи въшки, но веднъж стигна дотам, че взе да ме убеждава да направя аборт в домашни условия — върху кухненската маса. Побързах да уведомя Пърсуордън, че не съм никакъв лекар, и го посъветвах да се обади по телефона и да извика истински доктор. Телефонът обаче беше развален, а нашият боаб не можеше да бъде събуден и с топ, тъй че подтикнат от чисто любопитство и нищо повече, аз метнах шлифера си върху пижамата и тръгнах по коридора. Така се запознахме!

Щом отворих вратата, примижах от ярката светлина и гъстия тютюнев дим. Това не беше обикновено парти, защото гостите бяха трима-четирима военноморски кадети с особен вид и една проститутка от заведението на Голфо, която вонеше на тафия. Тя се бе навела над фигура, която седеше в единия край на канапето — фигурата, сега знам, бе Мелиса, обаче тогава ми заприлича на гръцка маска, изобразяваща едновременно и трагедията, и комедията. Виждаше се, че не е на себе си, виеше, но някак глухо, защото бе изгубила гласа си — като на филм без звук. Чертите на лицето й бяха хлътнали. По-възрастната жена се бе паникьосала, удряше й плесници и я дърпаше за косата с надеждата да я извади от това състояние, а един от кадетите доста несръчно я заливаше с вода от пищно изписано нощно гърне, което представляваше едно от най-скъпите съкровища на Помбал, тъй като на дъното му се мъдреше кралският герб на Франция. В отсрещния ъгъл на стаята някой мъчително се напъваше да повърне. Пърсуордън стоеше до мен и засрамен от себе си, съзерцаваше картината пред очите ни.

Мелиса бе плувнала в пот, косата й бе залепнала за слепоочията; издърпах назад мъчителите й и тя се отпусна в безизразно безмълвие, цялата се тресеше, а лицето й като че бе застинало завинаги в гримасата на неосвободен вик. Най-добре би било да се узнае къде е била, какво е яла и пила, но един поглед към фъфлещата, разлигавена от пиянство компания ми даде да разбера, че всякакви въпроси са излишни. Въпреки това сграбчих момчето до мен и започнах да го разпитвам кога курвата от Голфо е започнала да се дере неистово, защото очевидно бе в състояние на пълна истерия. Само здравенякът огняр успяваше да я удържи, и то като й бе извил ръцете зад гърба.

— Испанска муха^[25]. Той й даде испанска муха — отвърна момчето.

В този миг тя като плъх се отскубна от ръцете на своя мъчител, грабна дамската си чанта и я стовари върху главата на един от моряците. Чантата й трябва да е била пълна с пирони, защото морякът се олюля и падна, а когато се свести, в косата му имаше парченца счупен фаянс.

Тогава тя се разхленчи, взе да се дърпа, да протестира, искаше да извика полицията. Трима моряци веднага се втурнаха към нея, сграбчиха я да не мърда и започнаха да я молят да млъкне. Никой не искаше да си има работа с военноморската полиция. Но също и с издутата й дамска чанта, пълна с шишенца беладона. Тя внимателно заотстъпва назад — крачка по крачка. (Междувременно аз премерих пулса на Мелиса, разкъсах блузата й и наведох ухо над сърцето й. Уплаших се за нея, както и за Пърсуордън, който в този момент бе заел стратегическа позиция зад креслото и се опитваше да въдвори ред.) Ала точно тогава настана нова веселба, тъй като моряците бяха успели да сгащят кресливата курва от Голфо — за нещастие обаче я бяха приклещили до красивия шератонски бюфет на Помбал, в който се намираше безценната му колекция от порцелан и керамика. За да не падне, тя се подпря на бюфета и в миг напипа неизчерпаемите запаси от бойни муниции, пусна чантата си на пода и с дивашки тържествуващ вик започна да мята порцелана с точност, на която можеше да завиди всеки добър стрелец. Из стаята захвърчаха египетски и гръцки лакримарии^[26], ушабти^[27] и севърски порцелан. Не след дълго — това бе вече неизбежно — се чу и познатият тропот от подковани ботуши и думкането по вратата, от което всички се опасяваха. Една по една светлините в цялата сграда светнаха. Пърсуордън бе видимо обезпокоен; като наемател в къщата, при това доста известен човек, той не можеше да си позволи подобен скандал, който щеше неминуемо да бъде раздут от египетската преса. Малко се поуспокои, когато му направих знак и започнах да увивам вече почти безчувственото тяло на Мелиса в един мек бухарски килим. Заедно я пренесохме по коридора и в благословената неприкосновеност на малката ми стая я извадихме като Клеопатра от килима и я положихме на леглото.

Спомних си за един стар доктор — грък, който живееше по-надолу на същата улицата. Успях да го доведа не след дълго: заизкачва тъмните стъпала с препъване и патетични псувни, като ръсеше по пътя си катетри и стетоскопи. Заяви, че Мелиса наистина е много зле, но диагнозата му беше доста смътна и разтеглива — както всичко в този град.

— Страда от какво ли не — рече той, — недохранване, истерия, алкохол, хашиш, туберкулоза, испанска муха… и от всичко друго, за което се сетиш. — Пъхна ръка в джоба, после я извади, уж пълна с всевъзможни болести, и протегна към мен разтворената си длан, за да си избера каквото пожелая. Но освен това беше практичен човек и още на следващия ден уреди едно легло за нея в Гръцката болница. А междувременно не биваше никъде да я местим.

Прекарах въпросната нощ и следващата на кушетката до постелята й. Докато бях на работа, за нея се грижеше едноокият Хамид, най-нежният от всички бербери. През първите дванайсет часа тя наистина беше много зле, изпадаше в несвяст, бълнуваше, страдаше от ужасни пристъпи на пълна слепота — ужасни, защото смяташе, че никога повече няма да прогледне. Но къде с нежност, къде с умерена грубост ние двамата успявахме да я озаптим, да й вдъхнем кураж, за да преодолее най-лошото, и през следобеда на втория ден вече се почувства достатъчно добре, за да може да говори, макар и шепнешком. Докторът грък каза, че е доволен от бързото й възстановяване. Попита я откъде е и върху лицето й се изписа отнесен израз, когато отвърна „Смирна“; но отказа да даде името и адреса на родителите си, а след като той настоя, тя се обърна с лице към стената и от очите й бавно закапаха отдавна потисканите сълзи на изнемога. Докторът взе ръката й и я огледа за венчален пръстен.

— Виждаш ли — каза ми с тон на лекарско безстрастие, посочвайки липсата на халка, — ето защо. Семейството й се е отказало от нея и я е изгонило от къщата. Все по-често се случва напоследък… — И той съчувствено поклати рошавата си глава над нея. Мелиса не пророни дума, но когато линейката пристигна и трябваше да я прехвърлим върху носилката, тя много мило ми благодари за помощта, притисна ръката на Хамид към бузата си и истински ме изненада с любезност, за която животът не ме беше подготвил.

— Ако си нямаш момиче, докато съм в болницата, мисли за мен. Повикаш ли ме, ще дойда. — Не знам как да предам искреността на гръцкия език на английски.

След това не бях я виждал повече от месец, нито дори се бях сещал за нея, тъй като по онова време имах много други ангажименти. И тогава, през един празен горещ следобед, когато седях на прозореца и гледах как градът се раздвижва след дневния си сън, зърнах една съвършено различна Мелиса, която вървеше по улицата, после се скри в сенчестия вход на къщата. Почука на вратата ми и влезе — и двете й ръце бяха пълни с цветя. Изведнъж се почувствах, сякаш от онази вечер ме деляха векове. У нея имаше нещо от същата стеснителност, с която по-късно я видях в нощния клуб да събира волни пожертвувания за оркестъра. Изглеждаше като статуя на гордостта със свенливо сведена глава.

Обзе ме необяснима нервност. Предложих й стол и тя приседна на ръба му. Цветята бяха за мен, да, но й липсваше смелостта да ги тикне в ръцете ми. Забелязах как разсеяно се оглежда за ваза, в която да ги натопи. Ала в стаята имаше само един емайлиран леген, пълен с недообелени картофи. Щеше ми се да не бе идвала. Бих искал да й предложа чай, но електрическият ми котлон бе изгорял, а пък нямах пари, за да я поканя навън — точно по това време бях затънал до гуша в дългове. Освен това бях изпратил Хамид да вземе от гладачницата единствения ми летен костюм и в момента се бях загърнал с изпокъсан халат. Тя обаче изглеждаше великолепно, притеснително добре — с нова лятна рокля на едри лозови листа и сламена шапка, която приличаше на голяма златна камбана. Взех страстно да се моля наум Хамид да се върне час по-скоро, за да ме спаси от неловкото положение, в което бях изпаднал. Исках да й предложа цигара, но пакетът ми бе празен и бях принуден да приема една от нейната малка ажурна табакера, която винаги носеше със себе си. Изпуших я, привидно успокоен, и й казах, че съм постъпил на нова работа недалеч от Сиди Габр, което, разбира се, означаваше малко повече пари. Тя също спомена, че се връща на старата си работа; договорът й бил подновен, но този път срещу по-ниско заплащане. След още няколко минути безсмислен разговор каза, че трябва да си тръгва, защото имала уговорена среща. Изпратих я до вратата и вече на площадката отвън я поканих да намине пак, ако желае. Тя ми благодари, като продължаваше да стиска цветята, които така и не събра кураж да ми поднесе, и бавно заслиза по стълбите. След като си отиде, седнах на кревата и започнах да бълвам всички най-гнусни псувни, за които можех да се сетя на четири езика, въпреки че не ми беше ясно точно за кого са предназначени. Тогава едноокият Хамид се дотътри и аз излях целия си яд върху него.

Това ужасно го учуди, тъй като отдавна не си бях изпускал нервите пред него, поклати глава, измърмори нещо под носа си, призовавайки някакви духове на помощ, и после мълчаливо се уедини в кухнята.

След като се облякох и успях да взема малко пари назаем от Пърсуордън, излязох да пусна едно писмо. И тогава отново видях Мелиса — седнала в кафенето, сама, с подпряна в ръцете си брадичка. Шапката и чантата й стояха на стола до нея, а тя гледаше в чашата си с умислено изражение, изкривено в лека усмивка. Без да се замислям, съвсем импулсивно влязох и седнах до нея. Казах, че съм дошъл да се извиня, задето съм я посрещнал така зле, но… и започнах да й разказвам мрачните си мисли, без нищо да спестявам. Изгорелият котлон, отсъстващият Хамид, липсващият ми летен костюм. Щом тръгнах да изброявам сполетелите ме нещастия, веднага ми се сториха леко смешни и като коригирах гледната си точка, взех да ги изреждам с мрачна досада, което изтръгна от нея най-звучния смях, който бях чувал. По въпроса за дълговете поукрасих нещата, като най-откровено излъгах, въпреки че след онази нощ, когато нахлу полицията, Пърсуордън с готовност ми заемаше малки суми, без дори да се замисля. А после, за завършек, й споделих, че се е появила в момент, когато още не ми е минала една дребна, но много неприятна венерическа инфекция — плод на грижите от страна на Помбал, — несъмнено пипната от една от неговите сирийки, които така предвидливо ми завеща. Това беше чиста лъжа, ала не знам защо — нещо ме подтикна да я изтърся. Добавих, че съм изпитал ужас при мисълта, че трябва да легна с нея, преди да съм се излекувал докрай. При тези думи тя протегна ръка и я сложи успокоително върху моята, като в същото време се изсмя и сбърчи нос: изсмя се така искрено, безгрижно и непресторено, че на мига реших, че трябва да я имам.

Същия следобед, хванати ръка за ръка, дълго и безцелно се разхождахме край морето, а разговорът ни бе пълен с отломки и развалини от нашия, оставен на произвола на съдбата живот. Нямахме общи вкусове. Характерите и наклонностите ни бяха съвършено различни, но неизвестно защо в магическата простота на това приятелство усещахме, че нещо ни е обещано. Обичам да си спомням и онази първа целувка край морето, когато вятърът прилепи към белите й слепоочия по кичур коса — целувка, откъсната от смеха, който я разтърси, щом си спомни моя разказ за униженията, на които бях подложен. Тя символизираше страстта, която изпитвахме; страст, безгрижна и безревностна като милосърдие.

* * *

Имаше два въпроса, по които беше безсмислено да се разпитва Жюстин, още по-малко пък — настойчиво: нейната възраст и нейният произход. По всяка вероятност никой, нито дори Несим, поне така си мисля — не знаеше със сигурност всичко за нея. Даже градският оракул Мнемджиян бе в неведение, макар да помнеше наизуст всичките й любовни афери от близкото минало. И все пак виолетовите му очи се присвиваха, щом заговореше за нея, и колебливо, но доброволно споделяше, че е дошла от гъсто населения квартал Аттарин, че е родена в бедно еврейско семейство, което впоследствие емигрирало в Солун. Нито пък нейните дневници предлагаха отговор на загадката, тъй като не съдържаха никакъв ключ — имена, дати, места, — а се състояха главно от фантастичните излияния на развихреното й въображение, осеяни тук-там с незначителни случки и безмилостни описания на хора, чиято самоличност се криеше зад една-единствена буква от азбуката. Френският, на който пишеше, не бе много правилен, затова пък беше картинен и пикантен; също така издаваше неподражаемия тембър на дрезгавия й глас. Ето как: „Клия разказва за собственото си детство, ала мисли за моето, при това страстно. Детството на моята раса, на моето време… Шамарите — първо в онзи коптор зад стадиона; в дюкяна на часовникаря. Ето ме, напрегнато и съсредоточено разглеждам спящото лице на любовника, както толкова често съм го виждала — наведен над някакъв счупен механизъм на времето, а ярката светлина го е обвила безшумно. Шамари и псувни. Навсякъде по стените от червена глина са отпечатани (като следи от гузна съвест) сините длани на ръце с разперени пръсти, които ни пазеха от зли духове. Ние израснахме с плесници, удари по главата и стиснати от болка очи. Къща с мъждукаща светлина от плаващи в масло фитили; пръстен под, гъмжащ от притичващи плъхове. Старият лихвар хърка пиян, с всяка глътка въздух вдишва органичната воня на разложението: пръст, изпражнения, курешки от прилепи; канавките, затлачени от листа и размекнат от урина хляб; жълти венчета от жасмин се носят по помията — крещяща бедност и безвкусица. Към това трябва да се прибавят и писъците посред нощ, долитащи иззад други спуснати кепенци в тъмната нечестива уличка: беят бие жените си, защото е импотентен. Старата билкарка се продава всяка нощ направо върху земята сред срутените къщи — мистериозно протяжно стенание. Мекият кожен звук от боси ходила по изпечената кал на улицата в полунощ. Стаята ни е набъбнала от мрак и мор и ние, европейците, живеем в такава дисхармония на фона на пращящото животинско здраве на негрите край нас. Съвкупленията на боабите клатят къщата, като че е палмово дърво. Черни тигри с остри бели зъби. Навсякъде фереджета, крясъци, истеричен кикот, бяс, лудост, прокажени. Все неща, които децата виждат и помнят; неща, които ги правят по-издръжливи или съвсем ги объркват. Една камила се стовари от изтощение насред улицата пред нашата къща. Много е тежка и няма кой да я закара до кланицата, затова пристигат двама мъже със сатъри и започват да я режат на парчета, там, на улицата, а тя е още жива, мърда. Забиват сатърите в бялото месо — бедното животно е примряло от болка, но безмълвно търпи, недоумява, — отсичат му краката. Главата обаче е още жива, оглежда се с широко отворени очи. Нито ропот, нито ръмжене — никакъв протест, никаква съпротива. Животното се е оставило да го накълцат, да го издялкат, сякаш е дърво. Дни наред след това земята е червена и босите ни крака джапат в кал, напоена с кръв.

Звън на монети в канчетата на просяци. Реч на всевъзможни езици — арменски, гръцки, амхарски, марокански арабски; евреи от Мала Азия, Понта и Грузия: майки, родени в гръцките селища по брега на Черно море; цели общности, отсечени като клони от дърво, останали без главния ствол, не живеят, а мечтаят за рая. Това са бедняшките квартали на белия град; те нямат нищо общо с онези прекрасни улици, построени и украсени от чужденците, където брокерите си пият кафето със сутрешните вестници. За нас тук дори пристанището не съществува. Понякога през зимата, ала рядко, се чува гърленият рев на корабна сирена — но това вече е друга страна. О! Копнежът по пристанищата и имената, които изникват в съзнанието, когато човек никога никъде не е пътувал. То е като смърт — нещо в теб умира при всяко повторение на думата Александрия, Александрия.“

* * *

„Баб ел Мандеб“, „Абу ел Дардар“, „Минет ел Басал“ (улици, осеяни с пухчета от памуковото тържище), Нузха (градината с рози, спомени за целувки) или автобусни спирки със загадъчни имена като Саба паша, Мазлум, Зизиния Бакос, Шуц, Джанаклис. Един град става свят, когато обичаш някои от неговите обитатели.

* * *

В резултат на моите чести отбивания в голямата къща хората започнаха да ме забелязват и аз се радвах на вниманието на онези, които смятаха Несим за изключително влиятелен човек и разсъждаваха, че щом той прекарва времето си с мен, аз също би трябвало да съм или богат, или прочут, макар и това да не им бе известно. Един следобед Помбал дойде при мен, докато дремех, и приседна в края на леглото ми.

— Виж какво ще ти кажа — започна той, — хората вече те знаят. Разбира се, персоната на чичисбея^[28] е нещо съвсем обичайно в живота на Александрия, но нещата ще станат страшно отегчителни от обществена гледна точка, ако продължаваш да излизаш толкова често с тези двамата. Погледни! — И ми показа голяма цветна картичка с напечатана покана за коктейлите на френското консулство. Прочетох я, без да разбирам нищо. Помбал продължи: — Виж, това е ужасно глупаво, но Жюстин е завъртяла главата на моя шеф, генералния консул. Засега всичките му опити да се срещне с нея са били безуспешни. Неговите шпиони обаче са му докладвали, че ти имаш свободен достъп до семейния кръг, дори че всъщност си… знаеш за какво намеквам. Но той е твърдо решен да те измести от нейното сърце. — И Помбал се изсмя гръмогласно. По онова време нищо не можеше да ми изглежда по-абсурдно.

— Кажи на генералния консул… — подех аз и добавих няколко пиперливи думи, а Помбал само поклати глава неодобрително и изцъка с език.

— Бих могъл — отвърна ми, — но, скъпи ми приятелю, има си йерархия сред дипломатите, така както и в цялото ни общество. Аз завися от него, за да си получа почетния кръст.

Той надигна тежкото си тяло и следващото нещо, което извади от джоба си, бе малка измачкана книжка с жълти корици. Постави я върху коленете ми.

— Това навярно ще те заинтересува. Още съвсем млада, Жюстин е била омъжена за един французин от албански произход — писател. Тази малка книжка е написана за нея — нещо като посмъртно; между другото много добре е направена. — Той ми връчи книжката. Казваше се „Нрави“ и бе от някой си Жакоб Арнаути. От авантитула си личеше, че е била преиздавана няколко пъти в началото на трийсетте години.

— Откъде я изнамери? — попитах, а Жорж ми намигна с големия си, тежък като на влечуго клепач и рече:

— Правим проучвания. Нали разбираш, консулът не може да мисли за нищо друго освен за Жюстин и всичките му подчинени вече седмици наред събират информация за нея. Vive la France!^[29]

Когато си тръгна, още неразсънен, запрелиствах страниците на „Нрави“. Книгата наистина беше доста добре написана, в първо лице единствено число, и представляваше дневник на александрийския живот през очите на един чужденец в началото на трийсетте години. Авторът твърдеше, че събирал материал за свой бъдещ роман — описанието на живота му в Александрия, ден по ден, бе много точно и проницателно; но онова, което най-силно привлече вниманието ми, беше портретът на млада еврейка, която среща случайно и за която впоследствие се оженва, завежда я в Европа, после се развежда. Пропадането на брака им, след като двамата отново се завръщат в Египет, е предадено с безпощадно прозрение, при което характерът на съпругата му Клавдия изпъква с пределна яснота. Онова, което най-много ме учуди и заинтересува, бе, че това се оказа описание на Жюстин, която веднага разпознах — разбира се, една по-млада и по-неуверена в себе си Жюстин, но несъмнено тя. Колкото пъти хващах книгата, а това ставаше често, непрекъснато си повтарях нейното име на мястото на онова, което съществуваше в текста. Правдоподобността бе ужасяваща.

Двамата се бяха срещнали там, където я видях и аз за пръв път — в едно от огледалата на мрачното фоайе на „Сесил“. „Във фоайето на този западнал хотел неподвижните листа на палмите се разцепват и пречупват в огледалата с позлатени краища. Само богатите могат да си позволят лукса да пребивават тук постоянно — само онези, които живеят под закрилата на осигурената си пенсия. Аз търся нещо по-евтино. Тази вечер във фоайето тържествено се е настанил малък кръг от сирийци — тежки тела в тъмни костюми, жълтеникави лица и алени фесове. Жените им — същински мустакати хипопотамки — са издрънчали нагоре по стълбите с бижутата си и вече хъркат под завивките, обкичени с всевъзможни висулки. Любопитните овални лица на мъжете с меки черти и женствени гласове са се надвесили над кутии за бижута — защото всеки един от тези брокери носи най-избраните скъпоценности винаги със себе си под ключ в малко ковчеже; след вечеря разговорът е обсебен изцяло от стойността на мъжките украшения. В средиземноморския свят само за това се говори; егоизъм, корист, самовлюбеност са все резултат от сексуалното изтощение, което се вижда и в символа на притежанието; така че при срещата с мъж човек веднага научава колко струва той, а при среща с жена му — колко й е зестрата. Като евнуси са се надвесили над скъпоценностите и тихичко си тананикат, въртят ги в ръцете си, оглеждат ги, опипват ги, вдигат ги срещу светлината, за да ги оценят по-добре. Белите им зъби проблясват в тънки женски усмивки. Въздишат. Келнер с бяла престилка и лъскаво абаносово лице поднася кафе. Някой щраква запалка и сребърният й капак се разтваря над тежките, бели (като бедрата на египтянките) цигари, във всяка от които има и по малко хашиш. Няколко зрънца опиянение преди лягане. Аз си мисля за момичето, което срещнах снощи в огледалото: кожа с белотата на слонова кост и мрамор, лъскава черна коса, дълбоки изумени очи, в които погледът потъва, изгубва се, защото те са нервни, неспокойни, пламнали от сексуално любопитство. Тя се представя за гъркиня, но трябва да е еврейка. Само евреин може да подуши друг евреин; но никой от нас няма куража да признае истинската си раса. Аз й казах, че съм французин. Рано или късно ще се разкрием един пред друг.

В сравнение с други места тук чужденките са по-красиви. Обзети от вечен страх и несигурност. Сякаш се носят по вълните на океан от непрогледен мрак. Този град е бил построен като бент — да спре прилива от африканска чернота; но тихоногите негри, безшумно и полека, вече са проникнали и до европейските квартали: получило се е нещо като расова осмоза. За да си щастлив, трябва да си египтянка и мохамеданка — меки, отпуснати, подпухнали, всепоглъщащи телеса; с външен блясък, лустровани; огряна от нафтовите пламъци, восъчната им кожа става лимоненожълта или пъпешовозелена. Тела — твърди като дървесна кора. Гърди — корави като зелени ябълки. На пипане плътта е студена като на влечуго, а пръстите на ръцете и краката стърчат като кокалести стражи, заели предна позиция. Чувствата им са заровени в неосъзнатото. В любовта не дават нищо от себе си, защото нямат какво да дадат, ала те обгръщат, като змии се увиват около теб, обсебват те с измъчените си лица — мъчението на неизразения копнеж, който лежи на противоположния полюс на нежността и удоволствието. В продължение на векове са били затваряни в обора заедно с добитъка, забулвани, обрязвани. Угоявани на тъмно със сладка и мазнини — превърнали са се в бъчви на удоволствието, които се търкалят върху хартиенобели, прорязани от сини вени нозе.

Когато прекосяваш египетския квартал, миризмата на плът се променя — амоняк, сандалово дърво, селитра, подправки, риба. Тя не ми разрешава да я изпратя до тях — сигурно се срамува от къщата си сред градските бордеи. Въпреки това говори с възторг за своето детство. Записал съм си някои неща: как се връща вкъщи и заварва баща си да чупи орехи с малко чукче върху кухненската маса под светлината на газена лампа. Представям си го. Не е грък, а евреин от Одеса с лисича шапка и мазни масури. А и целувката на бербера, огромният твърд пенис като обсидиан от ледниковия период; навежда се да захапе долната й устна между красивите си неравни зъби. Тук Европа е вече зад гърба ни и ние отиваме към нови ширини на духа. Тя ми се отдаде с такова презрение, че за пръв път в живота си проумях какво значи мъчително безпокойство и страх; беше самото отчаяние, подпухнала от нещастие. И все пак жените, които принадлежат към тези изгубени общества, носят у себе си една отчаяна храброст, много по-различна от нашата. Те познават плътта до такава степен, че в нашите очи изглеждат като чужденци. Как да опиша всичко това? Дали тя ще си дойде, или е изчезнала завинаги? Когато лягат с мъж, сирийките издават отривисти накъсани писъци — като прелетни птици.“

Тя идва. Разговарят. („Под заученото провинциално лустро и непреодолими предразсъдъци ми се стори, че долових едно непознаване, но не на света, съвсем не, а на обществото. Бях събудил интереса й, това го разбрах, като чужденец с изискани обноски — и тя ме удостои със срамежливо мъдрия си взор на бухал, изгледа ме с онези огромни кафяви очи, в които на фона на млечносинкавата очна ябълка и дълги мигли изпъкваше великолепието на зениците — бляскави и открити.“) Човек лесно може да си представи с какво задъхано, болезнено вълнение прочетох за пръв път описанието на тази любовна история с Жюстин; наистина, след доста препрочитания, книгата, която вече знам почти наизуст, ми заприлича на документ, удостоверяващ много лична мъка и недоумение. „Нашата любов — пише той на друго място — беше като силогизъм, на който липсват истинските предпоставки — обичта и уважението. Приличаше по-скоро на мисловно обсебване, сякаш и двамата бяхме заседнали в плитките хладни води на Мареотис, като хвърлящи яйцата си жаби, жертва на жега, отпадналост и апатия… Не, изразявам се неправилно. Не съм справедлив. Нека се опитам отново да опиша Клавдия с тези мои недостатъчни и несигурни средства. Откъде да започнем?“

Умението й да се ориентира във всякакви ситуации й бе послужило добре през тези двайсет години на изменчив и безотговорен живот. За произхода й научих малко, с изключение на това, че е била крайно бедна. Тя успя да създаде у мен впечатление за човек, който много държи да ми се представи под формата на серия от карикатури — но то е типично за всички самотници, които смятат, че за тях сродна душа няма. Скоростта, с която се придвижваше от една среда към друга, от един мъж, място или среща към други, бе направо зашеметяваща. Нейната несигурност обаче се отличаваше с подчертана привлекателност. Колкото повече я опознавах, толкова по-непознаваема ми изглеждаше; единственото постоянно нещо у нея бяха неистовите й усилия да счупи бариерите на собствения си аутизъм^[30]. Ала каквото и да предприемеше, в крайна сметка всичко приключваше с поредната грешка, угризение, разкаяние. Колко често съм чувал нейното: „Скъпи, този път ще бъде различно, обещавам.“

По-късно, когато заминахме в чужбина: в „Адлон“, бляскавите прашинки на прожекторите, сипещи се като сняг върху испанските танцьори, а ние поглъщаме дима на хиляди запалени цигари; край тъмните води на Буда горещите й сълзи капят сред безмълвно плаващите мъртви листа; прекосяваме мрачните неприветливи испански равнини; тишината е надупчена единствено от тропота на конски копита; по Средиземноморието, излегнали сме се край забравена и от Бога морска скала. Не, нейните изневери никога не са ме разстройвали — защото с Жюстин въпросът за мъжката гордост на сайбията винаги е стоял на втори план. Аз бях запленен от собственото си измамно усещане, че наистина бих могъл да я опозная; но сега разбирам, че тя всъщност не беше жена, а само въплъщението на жена, непризнаваща никакви порядки в обществото, в което живеехме. „Навсякъде търся живот, който да си струва живеенето. Може би, ако успея да умра или да полудея, това ще придаде смисъл на всички стаени у мен чувства, за които не мога да намеря отдушник. Докторът, когото обичах, ми каза, че страдам от нимфомания — но в моето удоволствие, Жакоб, няма нито ненаситна страст, нито сладостно задоволяване. От гледна точка на угаждането желанията ми са направо прахосани. Хвърлени на вятъра, скъпи, на вятъра! Ти твърдиш, че изживявам удоволствията тъжно, като пуританите. Пак нищо не си разбрал. Изживявам ги трагично и ако моите приятели медици имат нужда от сложна дума, с която да назоват безсърдечното същество, каквото изглеждам в техните очи, тогава защо поне не признаят, че онова, което ми липсва като сърце, си го наваксвам под формата на душа. Оттам идват неприятностите ми.“ И тази тънка разлика е нещо, което малко жени умеят да правят. Сякаш нейният свят не беше триизмерен и любовта й се обръщаше навътре, за да се превърне в своего рода идол. В началото погрешно определих това като опустошителен егоизъм, тъй като за нея сякаш не съществуваха онези малки и общоприети прояви на преданост и вярност, които стоят в основата на обичта между мъжа и жената. Звучи превзето, но е така. Сега обаче, като си спомням болезнено изживените й страхове и възторзи, вече се чудя дали съм бил прав. Мисля си за онези досадни драми, за онези сцени, които се разиграваха в чужди мебелирани стаи, когато Жюстин отваряше всички кранове, за да заглуши безутешните си ридания. Крачеше напред-назад, прегръщаше разтрепераното си тяло, говореше си наум, сумтеше, фучеше и пушеше като току-що гръмнала пушка. В такива моменти ме вбесяваше и незадоволителното ми здраве, разклатените нерви, но най-вече европейското ми чувство за хумор не издържаха. Ако се случеше да се почувства засегната, да кажем по време на прием, от някаква въображаема обида, това бе предостатъчно основание да патрулира цяла нощ по килима пред леглото ми като пантера. Задремех ли от изтощение, обземаше я ярост, идваше, хващаше ме за раменете, разтърсваше ме и викаше: „Ставай, Жакоб, не виждаш ли, че аз страдам!“ Когато отказвах да участвам в тези спектакли, тя обикновено счупваше нещо върху тоалетката си — достатъчна причина, за да позвъни на прислугата. Колко ли уплашени лица на вдигнати посред нощ прислужници не съм успял да видя, изправени пред побеснялата си господарка, която се обръщаше към тях с ледена любезност: „Бихте ли почистили тоалетката ми? Толкова съм несръчна. Счупих нещо.“ После сядаше и започваше да пуши цигара след цигара. „Много добре знам какво е това — казах й веднъж. — Всеки път, когато си ми изневерила и те измъчват угризения на съвестта, искаш да ме предизвикаш с надеждата, че ще те ударя и по този начин ще получиш нещо като опрощение на греховете си. Любима, аз няма да ти доставя това удоволствие. Трябва да се научиш сама да носиш бремето си. Опитваш се да ме насъскаш срещу себе си, правиш всичко възможно, но в отговор можеш да получиш само моето съжаление.“ Тези думи, признавам, успяваха да я накарат да се сепне за миг, след което неволно протягаше ръце и започваше да гали гладката кожа на краката си, които така внимателно бе обръснала същия следобед…

Освен това напоследък, когато започнах да се отегчавам от нея, това насилие срещу собствената ми чувствителност взе страшно да ме дразни и тогава, без да се замисля, се нахвърлях срещу нея с обиди и язвителен присмех. Една нощ я нарекох досадна истерична еврейка. Тя побърза да избухне в онези ужасни дрезгави стенания, които бях свикнал да чувам толкова често, че дори и сега, след толкова години, мисълта за тях (тяхната плътна гърлена мелодичност) ме обижда; после се хвърли на леглото, а крайниците й останаха да стърчат извън постелята — отпуснати и меки, изпъваха се само под напора на истеричните й пристъпи, както маркуч се изпъва под напора на водна струя.

Толкова много ли бяха тези моменти или споменът за тях ги бе умножил неколкократно? Сигурно е било само веднъж, а отгласът ме е подвел. Така или иначе, и досега чувам най-различни, свързани с нея шумове — как отваря шишето с хапчета за сън и приглушения звук на шумящите във водата таблетки. Дори в полудрямка се бях научил да ги броя, от страх да не вземе прекалено много. Но всичко това, разбира се, беше по-късно, доста по-късно; в началото само я молех да дойде при мен в леглото и тя се подчиняваше — стеснителна, сърдита, хладна. Беше глупаво от моя страна, ала си въобразявах, че ще успея да стопя леда в сърцето й, да й доставя онова физическо удоволствие, от което — мислех си тогава — зависи и душевният мир. Оказах се дълбоко неправ. У нея бе заседнал стегнат възел, който копнееше да развърже, но това не беше по силите ми нито като любовник, нито като приятел. Разбира се. Разбира се. Знаех само толкова, колкото навремето се знаеше за психопатологията на истерията. Зад всичко това обаче ми се струваше, че долавям и нещо друго. В известен смисъл тя не търсеше живота, а някакво общовалидно откровение, което ще му придаде смисъл.

Вече описах как се срещнахме — в дългото огледало на хотел „Сесил“, пред отворената врата на балната зала в нощта на откриващия се карнавал. Първите думи, които си разменихме, бяха изречени — колко символично! — в огледалото. Тя беше с един мъж, който приличаше на сепия и търпеливо я изчакваше да разгледа смуглото си лице в огледалото. Аз се спрях, уж да оправя папийонката си — непривичен за мен атрибут на тоалета. Излъчваше жадна непресторена прямота, която изпревари демонстративната ми дързост с една усмивка и с думите: „Никога не е достатъчно светло.“ На което отвърнах, без да се замисля: „За жените може би, но ние, мъжете, не сме толкова придирчиви.“ Двамата се усмихнахме, аз минах покрай нея и влязох в залата, готов завинаги да изляза от огледалния й живот. По-късно обаче един от онези ужасни английски танци със смяна на партньорите, който, ако се не лъжа, се наричаше „Пол Джоунс“, ме събра с нея за поредния валс. Разменихме няколко несвързани фрази — аз танцувам доста лошо; но тук е мястото да призная, че тогава красотата й не ми направи никакво впечатление. Това стана много по-късно, когато тя взе да изказва прибързани и недообмислени заключения за моя характер, като в същото време хвърляше в паника отбранителните ми способности с остри и неочаквани пробиви дълбоко в тила, приписвайки ми качества, които без никакви угризения си измисляше на момента в желанието си да привлече моето внимание. Жените трябва да бъдат безмилостни към писателите — и от мига, в който научи, че съм писател, тя реши, че за да възбуди любопитството ми, е добре да подложи не друг, а самия мен на критичен анализ и пълен тормоз. И аз, в своето самолюбие, сигурно щях да се чувствам поласкан, ако някои от наблюденията й не бяха така несправедливи. Но независимо от неточностите, тя имаше остър нюх, пък и аз бях прекалено слаб и мекушав, за да устоя на тази игра — словесните клопки, които съставляват отправния гамбит на всеки флирт.

След това не си спомням нищо повече, преди да се стигне до онази нощ — онази красива лятна нощ на обляния в лунна светлина балкон над морето, когато Жюстин закри устата ми с топлата си ръка, за да не говоря, за да не кажа нещо от рода на: „Бързо. Engorge-moi^[31]. От желание към отвращение — по-скоро да приключваме.“ Тя, изглежда, вече ме бе изконсумирала в своето въображение. Ала говореше така отегчено и покорно — кой можеше да остане твърд пред обещанието за блаженство?

Безполезно е да се пресъздава случилото се с едно толкова несигурно изразно средство, каквото са думите. Спомням си мигове и моменти от безброй срещи и сега пред очите ми стои една съставна Жюстин, стаила в себе си неутолим глад за просветление, за повече сила чрез самопознание и всичко това под прикритието на чувствата. Замислям се с тъга дали поне веднъж съм успял да я развълнувам — или съм бил просто част от лабораторията, в която тя не спираше да работи. Жюстин научи много от мен: да чете и да мисли. Преди това не бе усвоила нито едното, нито другото. Дори успях да я убедя, че трябва да си води дневник, за да се откъсне от всекидневието на мислите. Ала онова, което взех за любов, изглежда, е било най-обикновена благодарност. Виждам се сред хилядите отхвърлени и забравени хора, впечатления, занимания — един сред многото, нося се, плавам във въздуха с протегнати напред ръце. Странно, но моята истинска среща с Жюстин се състоя не в ролята на любовник, а в ролята ми на писател. Там се опознахме — в безпътния свят на условните преценки, където незадоволеното ми любопитство се оказа по-силно от порядъка — силогическия порядък, натрапен от ума. Там човек се спотайва мълчаливо, притаил дъх, да не би стъклото да се замъгли. Така и аз я гледах. Бях луд по нея.

Като истинско дете на Музейона, тя, разбира се, таеше у себе си много тайни и аз трябваше да внимавам да не стана жертва на собствената си ревност или на желанието да нахлуя в забранената зона на нейния живот. Бях почти успял и ако я шпионирах, то не беше от ревност, а по-скоро от любопитство, за да узная какво прави или мисли в мое отсъствие. Например имаше една жена в града, при която тя често се отбиваше и чието влияние над нея беше толкова голямо, че започнах да я подозирам в забранена връзка; имаше и един мъж, на когото пишеше дълги писма, въпреки че доколкото знаех, той живееше в града. Може би е прикован на легло, мислех си аз. Поразпитах тук-таме, но моите агенти винаги ми донасяха скучни и безинтересни сведения. Жената излезе гледачка — възрастна вдовица. Мъжът, на когото пишеше — как само скърцаше перото й по евтината хартия, — се оказа доктор, който работеше на половин ден в едно от местните консулства. Не беше прикован на легло, но беше хомосексуалист и се занимаваше с херметизъм, който тогава беше много на мода. Веднъж забелязах върху попивателната съвсем ясен отпечатък от нейно писмо и веднага го разчетох в огледалото (пак огледало!). Ето какво пишеше: „… в живота ми има нещо като Неизлекувано място, както ти го наричаш, което се опитвам да запълня с хора, случки, болести, въобще с всичко, което ми попадне. Прав си, като казваш, че това е лош заместител на един по-добър и по-разумен живот. Но макар дълбоко да уважавам твоята наука и твоите познания, имам усещането, че за да се помиря със себе си — ако това изобщо е възможно, — ще трябва да поработя с отпадъците в моя характер, да събера боклука в него и да го изгоря. Всеки може да разреши моя проблем, като ми посочи църквата. Но ние, александрийците, сме горди хора, а и уважаваме религията. Няма да е честно спрямо Бог, скъпи ми сър, и колкото и несериозна да изглеждам (виждам усмивката ти), твърдо съм решила, че на Него няма да изневеря, който и да е Той.“

Тогава ми се стори, че ако това е част от любовно послание, то би трябвало да е предназначено за светец; и отново бях поразен, въпреки тромавия език и правописните грешки в писмото, от лекотата, с която успяваше да разграничи идеите от различни категории. Започнах да я възприемам в друга светлина; като човек, който може да се самоунищожи, поради излишък от вироглава воля, и така да пожертва щастието си, което тя, както и всички ние, желаем да постигнем и едва ли не живеем заради него. В порядъка на тези мисли квалифицирах собствената си любов към нея и понякога усещах как се изпълвам с погнуса. Ала онова, което ме караше да се страхувам и което много скоро осъзнах за мой най-голям ужас, бе, че не мога да живея без нея. Опитах. На няколко пъти заминавах за кратко, само и само да се махна. Но установих, че без нея животът е пълен с убийствена скука, на която не се издържаше. Значи бях влюбен. Самата мисъл ме изпълни с необяснимо отчаяние и отвращение. Сякаш неволно бях проумял, че в нейно лице съм срещнал злия си гений. Да пристигнеш в Александрия цял-целеничък и да откриеш, че сърцето ти е разбито — това бе лош късмет, който нито здравето, нито нервите ми можеха да понесат. Погледнах се в огледалото и си казах, че вече съм минал четирийсетте и че слепоочията ми са прошарени. Веднъж бях стигнал дотам, че бях решил да сложа край на тази връзка, но с всяка следваща усмивка или целувка на Жюстин усещах как желанието ми отмалява. От друга страна, с нея човек потъваше във вечната компания на сенки, които нахлуваха в живота, изпълваха го с нов резонанс. Когато човек е така разкъсван от неясни съмнения и двусмислия, тогава нищо не може да се разреши със силата на волята. Понякога си мислех, че всяка от нейните целувки бе точно попадение в полза на смъртта. Например, след като открих (нещо, което вече знаех), че тя непрекъснато ми е изневерявала, и то в моменти на най-голяма близост помежду ни, не почувствах нищо особено, нищо болезнено; обзе ме само някакво тъпо вцепенение, сякаш бях оставил приятел в болница и на излизане бях влязъл в асансьор, за да потъна безмълвно шест етажа надолу в компанията на дишащ във врата ми униформен автомат. Тишината на стаята ме оглуши. После, като се замислих, като съсредоточих целия си ум върху този факт, установих, че това, което бе направила, няма никаква връзка с мен: то е било само опит да се освободи от мен, да ми даде онова, което знаеше, че ми се полага. Не мога да твърдя, че не ми звучеше като софизъм. Ала сърцето ми, изглежда, си знаеше истината и ми подсказа да си замълча тактично, на което тя отвърна с отново разпалена любов, обвита в много плам, сърдечност и благодарност. Това отново ме отврати.

О, да я бяхте видели в смълчаните мигове на нейната неизразима нежност, като прелестно дете, тогава не бихте ме упрекнали за малодушието. Рано сутрин, заспала в обятията ми, с коса, разпиляна върху усмихнатото й лице, тя не можеше да се сравни с никоя друга жена в моя живот, с никоя друга жена изобщо — прекрасно създание в плейстоценския стадий на развитие. И по-късно, когато пак се сещах за нея, както често правех през изминалите няколко години, е удивление открих, че макар и да я обичах безкрайно и да знаех, че никога повече няма да обичам така — въпреки това изтръпвах при мисълта, че тя отново може да се върне при мен. Двете идеи съжителстваха в ума ми, без да си пречат. Мислех си с облекчение: „Добре. Вече мога да кажа, че съм обичал истински, което не е малко“; а към това моят друг „аз“ добавяше: „Спести ми мъките на любов, споделена с Жюстин.“ Тази загадъчна двойственост на чувствата у мен ме изненада. Ако това беше любов, значи тя беше нещо, съвършено непознато за мен. („Проклета да е тази дума — ми каза веднъж Жюстин. — Никога не я използвай по отношение на мен.“)

* * *

Последните откъси взех от онази част на дневника, която се нарича „Посмъртен живот“ и представлява опит да се обобщят и оценят тези епизоди. Според Помбал четивото е доста банално, дори скучно, но всеки, който познава Жюстин, би се трогнал. Освен това си личи, че намеренията на автора са подбудени от най-жив интерес. Той например твърди, че истински хора могат да съществуват само във въображението на творец, който е достатъчно силен, за да ги задържи и пресъздаде. „Животът, тоест суровият материал, съществува под формата на възможност, която авторът разгръща в творчеството си. Ако можех, дали щях да направя това от любов към бедната Жюстин.“ (Искам да кажа, разбира се, Клавдия.) „Мечтая за силна книга, която да съдържа елементи от нея — но няма да е като книгите, които се четат сега. Например на първата страница да има синопсис на интригата в няколко реда. Това ще ни даде възможност да минем без скелета на повествованието. И онова, което ще остане, ще бъде драма, освободена от бремето на формата. В собствената си книга бих дал простор на сънища и мечти.“

Но разбира се, човек не може да избяга така лесно от схемата, която обикновено смята за наложена отвън, докато всъщност тя израства органически от самата творба и си я присвоява. Онова, което липсва в неговото произведение — ала тази критика без съмнение важи за всички творби, които не са в първата редица на голямата литература, — е усещането за живота като игра. Той се нахвърля така стръвно върху собствения си сюжет; така стръвно, че това заразява стила му с онази неуравновесена ярост, която е типична за самата Клавдия. После пък всичко, което почива върху основата на чувствата, става еднакво важно за него: дума, отронена от устата на Клавдия сред олеандрите на Нузха, камината, където изгаря ръкописа на романа си за нея („В продължение на дни тя ме гледаше, сякаш се опитваше да прочете още ненаписаната книга, която носех в себе си“), малката стая на улица „Лепсий“… Той казва за героите си: „Всичките са свързани от времето в измерение, което не е онази действителност, която ни се иска — а действителност, създадена от нуждите на произведението. Защото драмата винаги поражда близост между героите в нея и актьорът е важен само докато е обвързан в тази близост.“

Но настрана от горните забележки, портретът, който прави на Александрия, е изключително точен и изящен; на Александрия и нейните жени. Това са Леони, Габи, Делфин — розовата, златната, черната. Някои могат да се разпознаят съвсем лесно от неговите описания. Клия, която продължава да живее в онова високо ателие — лястовиче гнездо, изплетено от паяжини и стари парцали, — уловил я е безпогрешно. Ала в по-голямата си част тези александрийски създания се различават от жените в други части на света по своята ужасяваща откритост и светско отегчение. Като действително добър писател, той е успял да извади на преден план именно тези истински качества в града на Сомата. Човек не бива и да очаква повече от един талантлив чужденец, който едва ли не погрешка е проникнал през твърдата материалистична броня на Александрия, откривайки в същото време и себе си.

Що се отнася до Жюстин, в пълните с любовни преживявания страници на нейния дневник има едва няколко подмятания, вероятно отнасящи се до Арнаути. Само на броени места успях да открия буквата „А“, и то все в абзаци, натежали от чиста интроспекция. Ето един от тях, където ми се струва, че става дума именно за него:

„Онова, което първоначално привлече вниманието ми към А., беше неговата стая. Там, зад тежките капаци на прозорците, като че ли вечно нещо кипеше, нещо ставаше. Навсякъде лежаха разхвърляни книги с обърнати наопаки обложки или подвързани с бяла хартия, сякаш в опит да се скрият заглавията им. Огромно количество ненужни вестници с дупки по тях, сякаш пълчища от мишки са пирували отгоре — това са изрезките на А. от «истинския живот», както сам го наричаше, една безкрайно мъглява абстракция за него. Той имаше навика да сяда с вестниците си, сякаш сядаше да се храни, облечен в халат на кръпки и с кадифени чехли, въоръжен с чифт тъпи ножици за нокти. Чудеше се на «действителността» в света извън неговата работа като дете; изглежда, хората там можеха да бъдат щастливи, да се смеят, да раждат.“

Няколко така нахвърляни описания в едри щрихи съставляваха целия портрет на автора на „Нрави“ — постна, оскъдна и крайно незаслужена награда за толкова много старателни, ревностни и пропити с любов наблюдения; нито пък успях да открия и една дума за тяхната раздяла след краткия им и безплоден брак. Но от тази книга беше интересно да се види как той бе стигнал до същите заключения и преценки относно нейния характер, до които по-късно стигнахме и ние двамата с Несим. Раболепието, което тя изискваше от всички нас, бе най-учудващото нещо у нея. Сякаш мъжете веднага усещаха, че общоприетите методи на преценка, които се използват при другите жени, не важат в случая. Веднъж Клия се изказа така за нея (а нейното мнение рядко биваше снизходително):

— От всички жени мъжете най-много обичат истинските курви — такива като Жюстин; единствено те могат да уязвят един мъж. Но разбира се, нашата приятелка е само бледо съвременно копие на великите хетери от древността — типът, към който принадлежи, без да знае… Ролята на Жюстин й е била отнета и не стигат другите неприятности, ами обществото я е обременило и с чувство за вина. Колко жалко! Защото тя е типична александрийка.

Освен това Клия смяташе, че малката книжка на Арнаути за Жюстин е доста плиткоумна, макар че се опитваше да обясни всичко.

— Това е главното ни заболяване — каза тя, — дето искаме да вместим всичко в рамките на една психология или една философия. В края на краищата Жюстин не може да бъде нито оправдана, нито извинена. Тя е такава, каквато е, и толкоз. Нея чисто и просто я има и ние трябва да я приемем, както сме приели и първородния грях. Но да я наричаме нимфоманка или да се опитваме да я фройдизираме, боже мой, та това означава да я лишим от митическата й същност — единственото, което притежава. Като всички аморални същества и тя се доближава до богиня. Ако нашият свят беше свят като свят, тогава щеше да има храмове за нея, в които да намери покой. Храмове, където да надрасне онова наследство, което носи у себе си, а не тия проклети манастири, пълни с малки пъпчиви католически момченца, които са превърнали гениталиите си в колоездачно седло.

Тя всъщност имаше предвид онези глави в книгата, които Арнаути бе озаглавил „Задръжката“ и в които си въобразяваше, че е намерил ключа към загадката за вечно неспокойното сърце на Жюстин. Те може и да са плиткоумни, както смяташе Клия, но тъй като всичко подлежи на повече от едно обяснение, струва си човек отново да помисли върху тях. Лично аз не твърдя, че тези страници обясняват Жюстин, ала до известна степен осветляват нейните действия — онези дълги пътешествия, които са предприели заедно из цяла Европа.

„В самото сърце на страстта — пише той и добавя в скоби — (страстта, която й се струваше, че е най-непринуденият дар) действаше една задръжка, някаква голяма емоционална пречка, чието съществуване долових чак след като бяха минали много месеци. Тя лягаше между нас подобно на сянка и тогава аз разпознах, или поне си мислех, че съм разпознал, истинския враг на щастието, за което и двамата копнеехме и от което се чувствахме изолирани. Какво беше това нещо?

Една нощ, докато лежахме в онова огромно грозно легло в стаята под наем, мрачно правоъгълно помещение с едва доловим френско-левантински дъх и обстановка — гипсов таван, покрит с изронени херувимчета и китки лозови листа, — тя ми каза. Каза ми и аз побеснях от ревност, която се помъчих да прикрия — но ревност от съвършено нов вид. Обектът на тази моя ревност беше мъж, който макар и още жив, повече не съществуваше. Фройдистите биха нарекли това параванна памет за случки от най-ранното детство. Тя била (и няма никакво съмнение в искреността на признанието, защото бе придружено с потоци сълзи, а аз никога преди, нито след това, не я бях виждал да плаче така) изнасилена от един свой роднина. Човек не може да не се усмихне на подобна изтъркана баналност. На каква възраст — невъзможно да си спомни. Въпреки това — и именно тук, мисля, че открих сърцевината на Задръжката: от онзи момент нататък не успявала да получи никакво задоволство в любовта, без мислено да си пресъздаде случилото се и да го преживее наново. За нея ние, нейните любовници, се бяхме превърнали във въображаеми заместители в онзи пръв акт в детството — така че любовта, подобно на някаква мастурбация, приемаше всички цветове на неврастенията; тя страдаше от собственото си, умиращо от анемия въображение, защото не можеше никого да притежава изцяло и плътски. Не можеше да получи любовта, която усещаше, че й е необходима, понеже източникът на нейното задоволяване се спотайваше в сумрачните ъгли на един живот, който отдавна бе престанала да води. Страшно интересно. Но още по-забавно бе това, че аз възприех въпросното откритие като удар по мъжкото ми самолюбие, точно както ако ми бе признала за умишлена изневяра. Какво? Значи всеки път, когато е лежала в обятията ми, тя не е изпитвала никакво друго удоволствие, освен онова, възбудено от картините на собственото й въображение, така ли? Значи, в известен смисъл, аз не бих могъл да я притежавам и никога не съм я притежавал. Значи не съм нищо повече от един най-обикновен манекен. Дори сега, когато пиша тези редове, се усмихвам при спомена за треперещия глас, с който я попитах кой е мъжът и къде се намира. (Какво си мислех, че ще направя? Ще го извикам на дуел?) Ала истината е, че този човек съществуваше и с цял ръст се бе изправил между Жюстин и мен; между Жюстин и светлината на слънцето.

Но тъй като бях достатъчно откъснат от тази история, не можех да не забележа колко много любовта разчита на ревността, как се храни от нея, защото като жена, която притисках в обятията си, макар и недостижима за мен, Жюстин ми стана десет пъти по-скъпа, по-нужна. Това бе истинско злощастие за мъж, който никога не е имал никакво намерение да се влюбва, и за жена, която искаше единствено да бъде освободена от една натрапчива идея, за да може да обича на воля. А от това последва нещо друго: ако успеех да разбия Задръжката, щях да я притежавам истински — така както никой мъж не я беше притежавал досега. Щях да заема овакантеното място на сянката и да получа действителните й, предназначени за мен целувки; защото сега те обсипваха труп. Стори ми се, че вече всичко разбрах.

Това обяснява и голямото пътешествие, което предприехме — ръка за ръка, така да се каже, само и само заедно да преодолеем този сукубус^[32] с помощта на науката. Заедно посетихме онзи кабинет с книги от пода до тавана, където седеше фамозният мандарин на психологията, навел ехидната си физиономия над пребледнелите екземпляри. Базел, Цюрих, Баден, Париж — потракващите стоманени релси, дублиращи артериите върху тялото на Европа: стоманени длъгнести крайници, които се сплитат и разплитат насред планини и равнини. Оглеждахме лицата си в пъпчивите огледала на Ориент Експреса. Разкарвахме болестта й напред-назад из цяла Европа, като бебе в люлка, докато в един момент аз започнах да се отчайвам и дори да си мисля, че Жюстин всъщност не иска да бъде излекувана. Понеже към неволната задръжка на психиката прибавяше и нова — тази на волята. Защо постъпваше така, не можех да проумея; но тя не желаеше да издаде името му на никого, името на сянката. Име, което вече не би следвало да значи нищо за нея — нито нищо, нито всичко. В края на краищата той би трябвало да съществува някъде в света, с коса, оредяла и прошарена от неволи или блудства, с черна превръзка на едното око, която получил в наследство след остър пристъп на офталмия. (Сега ви го описвам само защото веднъж имах възможността да го зърна.) «От къде на къде ще казвам на хората неговото име? — плачеше Жюстин. — Този мъж вече нищо не означава за мен и никога не е означавал. Самият той отдавна е забравил тези случки. Не разбираш ли, той е мъртъв. Като го видя…» — Сякаш змия ме ухапа. — «А, значи ти го виждаш?» — Тя веднага се сви в отбранителна поза. — «Веднъж на няколко години, когато се случи да се разминем по улицата. Само си кимваме, и то едва-едва.»

Значи това същество, това олицетворение на посредствеността продължаваше да диша, продължаваше да живее! Какво фантастично и недостойно нещо е ревността. Но когато е плод на въображението на любовника, е направо смешна.

Но ето че веднъж, в сърцето на Кайро, при задръстване на движението в най-бездиханната жега на лятната нощ, едно такси се изравни с нашето и нещо в лицето на Жюстин привлече погледа ми. В пулсиращия влажен задух, плътна поради издигащите се от реката изпарения и непоносима заради смрадта на изгнили плодове, жасмин и потни черни тела, в спрялото до нас такси зърнах съвсем обикновен мъж. Освен че имаше черна превръзка на едното око, нищо друго не го отличаваше от останалите хиляди опърпани, криви и извратени търговци в този ужасен град. Косата му бе оредяла, профилът бе остър, а очите — малки, кръгли и светнали. Носеше сив летен костюм. Застиналото в напрежение и тревога лице на Жюстин бе толкова изразително, че аз неволно извиках:

— Какво има? — В този миг колите се раздвижиха и таксито потегли, а тя ми отвърна със странно пламъче в погледа и с дръзкото изражение на пиянско предизвикателство.

— Мъжът, когото вие всички търсите. — Но още преди да изрече думите, аз вече бях разбрал и като в лош сън спрях колата и изскочих навън. Видях само червените стопове на неговото такси, което зави по «Сюлейман паша», ала твърде далеч напред, за да мога да видя цвета на колата или номера й. Беше невъзможно да тръгнем да го преследваме, тъй като движението отново се сгъсти отвсякъде. Влязох обратно в таксито — целият разтреперан и безмълвен. Значи това беше мъжът, когото и Фройд бе търсил в мрачното уединение на своя кабинет. Заради този скапаняк на средна възраст Жюстин бе лежала като разпъната на кръст, с изопнати нерви, разкъсвана между небето и земята, докато тънкият стоманен глас на Маняни бе повтарял тягостно и неспирно: «Кажи ми как се казва; трябва да ми кажеш името му»; а от потъналите в забвение рудници на нейната затворена памет гласът й долиташе като на оракул от машинния век: «Не мога да си спомня. Не мога да си спомня.»

Тогава ми стана ясно, че поради някаква неведома причина тя не желае да преодолее Задръжката и усилията на всички психиатри, взети заедно, не бяха в състояние да я убедят в противното. Това беше голата истина без аранжимент и тук се криеше така наречената нимфомания, от която достопочтените доктори ме уверяваха, че страда. Понякога си мислех, че са прави; понякога се съмнявах. Независимо от това беше интересно да се види в поведението й онова извинение, което таеше в себе си, а именно, че за нея всеки срещнат мъж криеше обещанието да я освободи от изгарящата я страст, от онази задушаваща я незадоволеност, при която сексът се подхранваше единствено от могъщите пламъци на фантазията.

Може би сбъркахме, като започнахме да говорим за това, да го възприемаме като проблем, защото тази откровеност само й даде допълнително основание да важничи, и нещо повече, натовари я с нервно напрежение и несигурност, каквито преди не проявяваше. В своя живот на страстите тя беше съвсем директна — като стоварващ се сатър. Приемаше целувките като поредния пласт боя върху себе си. С удивление си спомням колко дълго, ала напразно, търсех извинение за нейната аморалност, мъчех се да я направя ако не възбуждаща, то поне понятна в собствените си очи. Сега си давам сметка колко много време и усилия съм прахосал по този начин; вместо да й се наслаждавам, да махна с ръка и да си кажа: «Тя е толкова невярна, колкото и красива. Приема любовта, както цветята поглъщат вода — леко, безгрижно, без да се замисли.» Тогава щях да се разхождам с нея — ръка за ръка покрай смрадливия канал, или да плаваме заедно в окъпания в слънчева светлина Мареотис, да й се любувам такава, каквато е, да я приема такава, каквато е. Колко издръжливи сме ние, писателите, за нещастие, какъв капацитет имаме само! Единственият резултат от тези дълги и мъчителни прегледи на Жюстин беше, че те успяха да й създадат чувство за несигурност и да я направят съзнателно безчестна; и най-лошото — тя започна да гледа на мен като на враг, който непрекъснато я дебне за всеки жест или дума, с които би могла да се издаде. И застана нащрек — двойно повече отпреди, взе да ме обвинява в безпричинна ревност. Може би беше права. Спомням си я да казва: «Сега вече нашата близост е въображаема. Да ти призная, постъпих глупаво, като ти разказах всичко. Виж как само ме разпитваш. Все едни и същи въпроси. Дни наред. И при най-малкото противоречие се нахвърляш срещу мен. Много добре знаеш, че никога не разказвам една и съща история по един и същ начин. Значи ли това, че лъжа?»

Вместо тия нейни думи да ми послужат за предупреждение, аз удвоих усилията си да проникна зад завесата, където смятах, че се крие моят противник с черната превръзка на окото. Продължавах кореспонденцията си с Маняни и се опитвах да събера колкото е възможно повече информация, с помощта на която той да осветли мистерията, но напразно. Нима има човек, който може да проправи път през непроходимата джунгла от угризения и срамни подбуди, каквато представлява човешката психика — дори и когато обектът е склонен да сътрудничи? Само като си помисля за времето, което прахосахме в безплодни опити да узнаем всичките й симпатии и антипатии! Ако Жюстин имаше чувство за хумор, как ли би се забавлявала. Спомням си една размяна на писма по повод на това, че не можеше да прочете думите «Вашингтон, Д.С.» върху плик от писмо, без да й се доповръща! Сега съжалявам, и то много, че пропилях цялото това време, което можех да използвам, за да я обичам така, както заслужаваше. И старият Маняни сигурно бе доловил някои от тези съмнения, защото веднъж ми написа: «Мило момче, ние не бива да забравяме, че науката, с която се занимаваме, макар и многообещаваща, е още съвсем млада и в най-добрия случай се основава на неща, които са толкова несигурни, колкото е и науката астрология. И тези импозантни имена, с които назоваваме нещата! В края на краищата нимфоманията може да се окаже болезнено проявление на девствеността, ако щеш; а що се отнася до самата Жюстин, възможно е тя да не познава любовта, никога да не я е изпитвала. Нищо чудно един ден да срещне мъж, с когото всички тези досадни химери ще изчезнат, сякаш никога не са съществували. Не бива да изключваш тази възможност.» Той, разбира се, не искаше да ме уязви, пък и това беше мисъл, която не можех да призная дори пред себе си. Но тя някак се вмъкна в съзнанието ми, настани се там, докато вниквах в писмото на този стар мъдрец.“

* * *

Не бях изчел тези страници на Арнаути преди онзи следобед в Бург ел Араб, когато бъдещето на нашата връзка беше променено от въвеждането на един нов елемент в нея — не бих посмял да използвам думата любов, от страх да не чуя във въображението си онзи дрезгаво-сладникав смях, който непременно би бил отразен от автора на дневника. Истината е, че според мен неговият анализ на обекта бе толкова фантастичен и нашата връзка толкова точно повтаряше отношенията му с Жюстин, че понякога самият аз се чувствах като герой, излязъл направо от страниците на „Нрави“. Още повече, че ето как и аз се опитвам да направя същото нещо с помощта на думите — въпреки че ми липсват неговите умения и не си правя илюзии, че съм творец като него. Искам да запиша нещата ясно и просто, без стил — хоросан и отгоре вар; защото портретът на Жюстин би трябвало да е ясно очертан и честната зидария на нейните неволи да си личи отдолу.

След случката на плажа не се виждахме известно време. И двамата бяхме обзети от трескава несигурност — или поне аз бях. Несим трябваше да отиде в Кайро по работа, но въпреки че, доколкото знаех, Жюстин бе съвсем сама вкъщи, не събрах сили да я посетя. Веднъж, минавайки оттам, чух „Блютнер“-а и се изкуших да натисна звънеца, защото съвсем ясно си я представих седнала пред черното пиано. Друг път, озовавайки се нощем край градината, зърнах вътре някого — трябва да е била тя — разхождаше се край езерцето с лилиите и в ръката си държеше запалена свещ, чийто пламък прикриваше с длан. Застанах колебливо пред голямата порта, чудех се дали да звънна или не. По същото време Мелиса бе заминала при една нейна приятелка в Горен Египет. Лятото вече приближаваше и градът изнемогваше от задуха. Използвах всяка възможност, за да отскоча до препълнените плажове, като обикновено се качвах на малкия подрънкващ трамвай.

Един ден, докато лежах вкъщи с температура, защото бях прекалил със стоенето на слънце, Жюстин се появи в усойната тишина на малкия ми апартамент в бяла рокля и обувки, стиснала под мишница чантата си и навита на руло хавлиена кърпа. Великолепието на мургавата й кожа и тъмна коса изпъкваше още по-привлекателно на фона на тази белота. Когато се обади, гласът й бе дрезгав и несигурен, като на човек, който е пил — може и така да е било. Протегна ръка, подпря се върху полицата над камината и рече:

— Искам да сложа край на всичко това, колкото е възможно по-скоро. Имам чувството, че отидохме твърде далеч — там, откъдето връщането назад няма да е лесно. — В този момент обаче аз като че бях обзет от странна апатия, абсолютна вцепененост на тялото и ума, която ми попречи не само да отговоря, но дори и да помисля. Не можех да си представя любовен акт с нея, защото емоционалната паяжина, в която се бяхме оплели, стоеше между нас — една невидима мрежа от преданости, идеи, съмнения, които нямах кураж да отмахна встрани. Когато тя направи крачка към мен, аз рекох с тих немощен глас:

— Това легло е ужасно, вмирисано. Понеже съм пил. Опитах сам да се любя, но нищо не се получи; продължих да мисля за теб.

Усетих как пребледнявам, докато лежа безмълвен върху възглавницата; изведнъж почувствах тишината, захлупила малкия апартамент, която се прокъса в единия край от капките на незатегнатата чешма. В далечината изрева такси, а откъм пристанището — като приглушения вой на минотавър — долетя отривистият звук на параходна сирена. Двамата бяхме съвършено сами.

Цялата стая принадлежеше на Мелиса — мизерната тоалетка, покрита с празни пудриери и снимки: грациозната завеса, която въздишаше леко в този бездиханен следобед и се издуваше като корабно платно. Защо ли не можехме по-често да лежим в обятията си и да съзерцаваме ефирните въздишки на това бяло прозирно парче плат? На неговия фон образът на любимата — като затворен в кристала на гигантска сълза — се раздвижи. Пред очите ми изникна голото мургаво тяло на Жюстин. Не можех да не забележа, че твърдата й решителност бе примесена с тъга. Дълго останахме да лежим един до друг, телата ни се докосваха лениво, но едва ли си предаваха едно на друго нещо повече от пълната отпадналост на късния следобед. Взех я в обятията си, притиснах я към себе си и в същия миг си помислих — колко малко наистина владеем телата си. Сетих се за думите на Арнаути, когато той казва: „Тогава ми хрумна, че по непонятен за мен начин това момиче ме бе лишило от задръжките на морала. Чувствах се, като че бе обръснала главата ми до голо.“ Но французите, разсъждавах аз, вечно разкъсвани между bonheur^[33] и chagrin^[34], сигурно ужасно страдат, щом се изправят пред нещо, което не признава техните prejuges^[35]; родени за тънки тактики и виртуозност, а не за войнишка издръжливост, на тях им липсва онази малко тъпа, но упорита преданост, която дава сила на англосаксонския ум. И тогава си помислих: „Чудесно. Нека ме отведе където си иска. Ще я последвам. И после няма да си говорим за chagrin.“ След това пък се сетих за Несим, който ни наблюдаваше (въпреки че тогава не знаех) като че от обратния край на огромен телескоп: виждаше умалените ни тела на хоризонта на собствените си надежди и планове. Много исках той да не бъде уязвен.

Но тя бе затворила очи — така меки и бляскави, като че лъснати от безмълвието, което плътно ни обвиваше отвсякъде. Треперещите й пръсти се отпуснаха спокойно и уверено върху рамото ми. Обърнахме се с лице един към друг и телата ни, като две крила на една врата, се затвориха, загърбиха миналото, изключиха всичко друго и аз усетих как щастливите й стихийни целувки започнаха да оцветяват обгърналия ни мрак с прииждащи на вълни багри. Когато свършихме и отново се отпуснахме с отворени очи един до друг, тя рече:

— Първия път не ме бива. Защо винаги е така?

— Може би нерви. И при мен е същото.

— Ти, изглежда, малко се страхуваш от мен.

После, като че разсънен, аз се подпрях на лакът.

— Жюстин, какво, за бога, ще правим оттук нататък? Ако това продължи…

В този миг обаче тя изпадна в паника, сложи ръка върху устата ми и каза:

— Моля те, да не чувам оправдания! Ще означава, че сме сбъркали! Нищо не може да извини това, нищо. И все пак така трябва да бъде. — Стана от леглото, отиде до тоалетката на Мелиса с наредените по нея снимки и пудриери и с един замах — като лапа на леопард — ги свали на земята. — Ето — продължи тя — как се отнасям аз към Несим и ти — към Мелиса! Би било непочтено да се правим, че не е така. — Това бе напълно в стила на онова, което бях научил от Арнаути, и затова си замълчах. Тя се хвърли към мен и взе да ме целува така ненаситно, че изгорелите ми от слънцето рамене започнаха да пулсират от болка, а очите ми се напълниха със сълзи. — А! — тихо и тъжно се обади. — Значи плачеш. Защо не мога и аз. Изгубих тази способност.

Спомням си, че докато я държах в прегръдките си, усещайки сладката топлина на нейното тяло и соления вкус на кожата й — меката част на ухото й бе съвсем солена, — си мислех: „Всяка целувка ще я отвежда по-близо до Несим, ала мен ще отдалечава от Мелиса.“ Но странно защо от това не изпитах нито униние, нито отчаяние, нито болка; а и тя, изглежда, си бе помислила нещо подобно, защото изведнъж се обади:

— Балтазар твърди, че родените предатели — като нас двамата — са истински кабали. Той казва, че ние сме мъртви и само пребиваваме тук, ала в пълна забрава, несъзнателно. От друга страна обаче, живите не могат без нас. Защото ги заразяваме с желание да преживеят повече неща, да се развиват.

Опитвах се да си внуша колко глупаво е всичко това — най-банална история за прелюбодейство, което пък е от най-евтините и изтъркани прегрешения в този град, и как не заслужава нито романтична, нито литературна украса. И все пак някъде дълбоко в себе си, изглежда, усещах, че това преживяване, в което току-що се бях забъркал, ще ме дамгоса с окончателната безвъзвратност на един научен урок.

— Толкова си сериозна — казах с известна неприязън, защото съм суетен човек и не обичам да се оставям на собствените си подмолни течения. Жюстин обърна огромните си очи към мен.

— Съвсем не — тихо изрече тя, сякаш на себе си. — Глупаво е да сееш толкова много злини, колкото съм посяла аз, и да не си даваш сметка, че причината е у теб. Само след като разбера какво точно правя, мога да се надявам да надрасна себе си. Не ми е лесно да бъда такава, каквато съм. Толкова много искам да мога да нося отговорност за онова, което върша. Моля те, поне в това не се съмнявай, никога не се съмнявай.

Бяхме заспали, когато ме събуди шумът от прещракването на ключа на Хамид и от рутинните му вечерни задължения. За набожен човек, чието молитвено килимче стоеше навито на кухненския балкон, за да му е винаги подръка, той беше необикновено суеверен. Помбал беше прав, като казваше за Хамид, че е „бъкан с джинове“, защото според него във всеки ъгъл на апартамента се спотайваше по един джин^[36]. Как само ми беше писнало да слушам вечното му „дустур, дустур“, докато изсипваше утайка от кафе в кухненския умивалник, защото там живеел един много зъл джин, който трябвало да бъде умилостивен. Банята пък направо гъмжала от въпросните джинове и аз винаги познавах кога Хамид използва външния клозет — нещо, което му беше забранено да прави. А седнеше ли върху чинията в банята, не спираше страхливо да нашепва заклинания, за да усмири джина, който иначе можел да го всмукне навътре в канализацията. Сега го чух как тътри като боа краката си, обути в плъстени подпетени чехли, из кухнята и тихо си мърмори под носа.

Разбудих Жюстин от неспокойната й дрямка; вгледах се в устата, очите и красивата й разпиляна коса с онова парливо всепоглъщащо любопитство, което за мен винаги е било най-възбуждащата част на чувствения екстаз.

— Трябва да тръгваме — казах. — След малко Помбал ще се прибере от консулството.

Спомням си потайната унесеност, с която се облякохме, като същински съзаклятници се спуснахме крадешком по мрачното стълбище и излязохме на улицата. Не смеехме да се хванем за ръце, въпреки че докато вървяхме, пръстите ни неволно се докосваха, сякаш още бяха под влияние на следобедната магия и не можеха да понесат раздялата. Сбогувахме се безмълвно на малкото площадче с изсъхналите дървета, изгорени от слънцето до тъмнокафявия цвят на кафето; разделихме се само с по един настойчив поглед — сякаш всеки искаше завинаги да си запази място в сърцето на другия.

Всевъзможни градски шумове се заблъскаха в ушите ми; тръгнах безцелно из улиците, както оцелелите от земетресение кръстосват родния си град, учудени колко много от познатите им гледки са се променили. Странно, но вървях като напълно оглушал; не си спомням нищо друго, освен че след известно време в един бар налетях на Пърсуордън и Помбал. Двамата рецитираха известни строфи от „Градът“ на стария поет, които ми прозвучаха като нови — сякаш познатата ми до болка поезия бе изкована наново. А когато Помбал ми рече:

— Изглеждаш ми някак отнесен тази вечер. Какво се е случило? — Аз му отвърнах с думите на умиращия Амр^[37].

— Небето виснало е ниско над земята, а аз лежа притиснат между двете и дишам като през ухото на игла.