Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Владимир Колев

Заглавие: Религия за оптимисти

Издател: Еъргруп 2001

Година на издаване: 2009

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11813

История

  1. — Добавяне

Който се е занимавал с професия, свързана с небето знае, че поетични изрази от рода „… волен и свободен да се рееш в синевата…“ едва ли напипват същината на нещата. Небето първо те прави свой роб, в буквалния смисъл на думата. А после ти дава възможност да се порадваш на това-онова, което движещите се по земята няма как да видят и усетят.

И още нещо. Много съществено. Нерядко, тази радост се подсилва от простия факт, че въпреки вероятността да се преселиш в безспорно по-благородния свят на ангелчетата, кожата ти е останала цяла. Казано прозаично, няма нищо по-достойно за радост и възвишени чувства от здрава кожа, пълна със здрави карантии. Пардон — органи.

Има случаи, при които тревогата е фалшива. Но това го разбираш впоследствие. След като си се препотил на студено.

… Националната команда по фигурен пилотаж на Русия проведе серия от тренировъчни полети на летището, където работех като инструктор по парашутизъм. Сравнително доброто познаване на езика ми даде възможност да се сприятеля с тези симпатяги, които по никакъв начин не се набиваха в очи, докато ходеха по земята. Виж, когато тръгнеха да се „премятат“ с малките си, но мощни самолети, имаше какво да се види. С един от тях — Николай Тимофеев си намерихме и доста общи теми за разговор. Беше завършил последователно инженерен и икономически институт, но перспективата да стане примерен и осигурен чиновник явно не го привличаше. Бе предпочел летенето.

След серия от дипломатични пазарлъци, успях да проагитирам треньора на отбора да ни разреши съвместен полет. Един. Поне. На първо време. От опит знам, че когато утежниш предварителната програма с много желания не получаваш нищо. Но, когато си искаш по малко, последователно, можеш да получиш доста повече.

Запознатите със спортните самолети знаят, че преди да излетиш, се превързваш със специални колани към седалката. Направени са така, че да се регулира пристягането им. Нещото, което ми направи впечатление преди първия полет. Николай не само се пристегна, но направи и възел на коланите. Значи, ще се работи с яко претоварване. Популярното обяснение на „претоварване“ е, че ставаш ту няколко пъти по-тежък, ту няколко пъти по-лек.

Имах някакъв опит и затова си издействах да пилотирам машината от излитане до достигане на зоната за изпълнение на фигури. Летях във втора кабина. Гледах подстригания врат на руснака и си мислех, че сега ще изживея нещо, което се случва на малцина. И то — не всеки ден. Над нас се сивееха, мътно акварелни, леко закълбени облачета. Навлязохме в зоната, изхоризонтирах машината и си поръчах по вътрешното преговорно устройство:

— Свредел. Четири витки. — И чух делнично спокойното:

— Имаш ги. Работим по желание на клиента.

Изтегли нагоре машината до загуба на скорост, ритна левия педал и се изсипахме надолу. Червенеещата се от макове нива под нас се завъртя. Имам добър вестибуларен апарат, но веднага усетих, че руснакът работи с доста големи претоварвания. С лекота изведе самолета и попита любезно:

— Как е, Ваше Превъзходителство? Има ли пот по челото? — Нагласи огледалото за обратно виждане и плъзна внимателен поглед към мен. А аз си помислих, че все пак трябваше да взема хапче „Аерон“. Сега би ми било по-спокойно. Но, с възможно най-невъзмутим глас си поръчах низходящо тоно.

Добре се попремятахме… На височина, доста по-малка от разрешената в инструкциите. И да си помислях разни неща, ги оставях вътре в себе си. Човекът би трябвало да знае какво прави.

Приземих сравнително добре самолета. Като за първо кацане с непозната машина, беше направо бонбон с драже. Обичам бонбоните с драже.

После заведох Коля да разглежда компютри в магазин. За него това беше нещо като пийпшоу. По това време се продаваха първите серии на „Правец“. В Русия, компютър на пазара не можеше да се види. Когато се прибрахме, човекът беше впечатлен. Ако просто извади пари, просто може да си купи истински компютър? Виж ти…

… Нямах проблем с премията: още един полет. Имахме за какво да си говорим през тия дни. Аз го разпитвах за летенето, а той мен — за приказната възможност да си купи компютър.

Моят проблем се реши лесно. При втория полет и аз завързах допълнително коланите. И — срам не срам, глътнах хапче „Аерон“. Оправдавах се пред себе си, че на обикновен простосмъртен, при такива претоварвания и кутийка хапчета не би помогнала.

А Николай, направо се терзаеше. Добре, взема компютър. Но такава новина не можеш да я опазиш повече от ден-два. От третия ден очакваш поне по три пъти в денонощието да ти разбиват жилището. Все едно да държиш в чекмеджето с лъжиците прозрачен, син диамант, петнайсет карата. Посъветвах го: купи компютъра и го продай, ще му вземеш поне два пъти повече пари. Той обясни, че не е проблем да вземе три пъти повече, но как да се разделиш с такава скъпоценност…

Така, днес купуваше, утре се отказваше.

… Четвъртият полет ще го помня до живот.

Излетяхме, заведох го до зоната и си поръчах разни удоволствия. Завъртяхме се. И така, двайсетина минути. За десерт си поръчах грабен свредел.

Преживяването беше за секунди. Но, описанието на случилото се изисква доста повече време.

… Въртяхме се надолу с главите, а под нас, заплашително бързо приближаваха петната на нивите с маковете. В един момент, усетих като гръм, блъскането на струята около корпуса. Но не само около корпуса. Плексигласовият капак липсваше. Този капак, в този момент, трябваше да бъде под главата ми. Затворен. А го нямаше. Нямаше го…

Хич не беше от приятните изживявания. Висиш надолу с главата, ледената струя те блъска, а мозъкът ти подпушил от въпроси. Един от друг по-неприятни.

Услужливата памет ми напомни. Преди години имаше подобен случай. Фанарът се откачи, заби се във вертикалното кормило и двама души набързо се представиха пред височайшия взор на небесния повелител. Сега, за да излезем от свредела, пак си трябва вертикално кормило. Ако капакът е направил белята…

Да мисля за парашут просто не си струваше. Бях пристегнат здраво с коланите към борда, а бях направил и допълнителен клуп. За развързването му трябваше около минута. А височината под нас беше под триста метра — много под разумната, ако опиташ да ползваш парашут. И то — веднага!

Опитах се да кажа нещо на пилота в предната кабина. В отговор, чух изкашляне. При разговора, после, разбрах, че и той е чул изкашляне. При тази боботеща струя. Опитах и да намеря опипом дръжките на фанара. Не ги намерих, разбира се.

Отново казвам: всичко това продължи седем-осем секунди. Докато аз съм се ослушвал, човекът пилотирал самолета. А самолетът си бил почти в ред. Само дето бяха изтървали заключалките на втора кабина. Докато летяхме, Николай така и не разбра какво е ставало.

На около двеста метра излязохме от тръбния свредел.

… Машината се изравни, а ръцете ми припряно намериха дръжките. Бързо затворих капака. Помислих си, че приличам в главата на Уди Кълвача. Николай учтиво ме попита имам ли още някакви „фигурни желания“? Благодарих му и предложих да кацаме. Човекът спокойно ми нареди да поема управлението. Имаше и нещо весело в този полет. Като за финал. Бях насочил машината успоредно на бетонната писта, когато чух насмешлива реплика:

— Виждаш ли кончето? — Наведох носа на самолета още по-надолу. Нямало е как да видя кончето. Видимостта от втора кабина е доста по-лоша. Нищо, плъзнах леко и залепихме на петдесетина метра встрани от пасящото животно. След като слязохме от машината, все пак успях да вдигна кръвното на този непукист.

— Усети ли, че моя фанар се отвори при тръбния свредел? — почти злорадо попитах аз.

Руснакът спря и ме погледна внимателно:

— Майтапиш ли се?

— Хич даже! Опитах се да те информирам по еспеуто, но така и не разбрах какво ми отговори.

— И аз не разбрах какво ми каза…

Имаше първоначално недоверие. А после — обстоен разпит. От треньора на отбора, в присъствието на цялата команда. Ако лъжех, щяха да ме хванат доста лесно. После имаше и почесване по главите, типично за представителите и на двете нации. Разбра се, че на два-три пъти вече се е подочуло за нещо такова. Но информиращите го казвали под сурдинка, а началниците предпочели да не повярват. Началник на подчинен, вяра не хваща. Но, понеже им го каза чужденец, повярваха.

Треньорът прати факс докъдето трябва. Спряха всички машини от тоя тип в цялата си, огромна страна. И ги пуснаха едва след като преработиха заключалките на задната кабина.

Николай постъпи благоразумно. Не си купи компютър. Взе решението с въздишка и явно му се искаше да го разубедя, но аз не го направих. Разделихме се като добри приятели. И повече нито се чухме, нито се видяхме. Огромната Съветска империя се разтресе и години колабира, преди да се възроди.

Край