Майкъл Конъли
Последният койот (21)

21

Бош пристигна в чакалнята на Кармен Хинойъс прекалено рано за следобедния разговор. Изчака да стане точно три и половина и чак тогава почука на вратата. Посрещна го с усмивка от бюрото, огряно щедро от лъчите на яркото следобедно слънце, които се сипеха през прозореца. Понечи да тръгне към стола, който заемаше обикновено, после се спря и седна на другия отляво. Тя забеляза маневрата му и го изгледа укорително като провинил се ученик.

— Ако смяташ, че за мен има някакво значение на кой стол седиш, грешиш.

— Така ли? Добре тогава.

Бош стана и се премести на другия стол. Обичаше да седи близо до прозореца.

— Възможно е да не дойда на срещата ни в понеделник — предупреди я той, като се настани.

Тя се смръщи.

— Защо?

— Ще пътувам извън града. Ще се опитам да се върна дотогава, но не съм сигурен дали ще успея.

— Извън града? А разследването ти?

— Отивам до Флорида, за да говоря с единия от детективите по случая тогава. Партньорът му е починал, а той живее във Флорида. Налага се да го посетя.

— Не е ли възможно просто да му се обадиш по телефона?

— Ако се явя лично при него, няма как да избегне разговора.

Тя кимна.

— Кога тръгваш?

— Тази вечер с нощния полет за Тампа.

— Хари, я се погледни. Приличаш буквално на мъртвец. Не можеш ли първо да си отспиш и да тръгнеш с някой сутрешен полет?

— Не, трябва да съм там преди сутрешната поща.

— Но защо?

— Дълга история. Исках да те помоля за нещо. Нуждая се от помощта ти.

Тя обмисля думите му няколко минути, очевидно претегляйки докъде може да нагази във водата, без да познава коварните ями под нея.

— Какво точно искаш?

— Давала ли си досега консултации по съдебна медицина за управлението?

Кармен присви очи: все още не се сещаше накъде бие.

— На няколко пъти. От време на време някой ми донася нещо или ме молят да направя профил на някой заподозрян. Но управлението обикновено ползва психиатри на хонорар — специалисти по патология с опит в тази област.

— Била ли си на местопрестъпления?

— Не. Носили са ми снимки и съм работила по тях.

— Чудесно.

Бош вдигна куфарчето на скута си и го отвори. Извади плика със снимките от местопрестъплението и аутопсията и внимателно ги постави на бюрото.

— Снимки от моя случай. Не искам да ги поглеждам — не мога… Но искам някой да ги види и да ми каже какво има в тях. Възможно е да няма нищо съществено, но все пак бих искал да чуя нечие мнение. Разследването, което онези двамата са провели, е било… всъщност не е имало никакво разследване.

— О, Хари… — Хинойъс поклати глава. — Не съм сигурна дали идеята ти е добра. Защо точно аз?

— Защото си наясно с нещата, които върша. И защото ти имам доверие. Не мисля, че бих могъл да се доверя на някой друг.

— Щеше ли да ми имаш доверие, ако не съществуваха ограниченията на професионалната етика, които ми забраняват да споделям с когото и да било разговорите в тази стая?

Бош се вгледа в лицето й.

— Не знам…

— И аз така си помислих.

Тя бутна плика настрани.

— Нека засега оставим това и се върнем към работата си тук. Налага се сериозно да обмисля молбата ти.

— Добре, можеш да ги вземеш със себе си. Но ми кажи, става ли? Искам само да чуя мнението ти на психолог и на жена.

— Ще видим.

— За какво искаш да говорим днес?

— Как върви разследването ти?

— Това професионален въпрос ли е, доктор Хинойъс? Или изгаряте от желание да разберете как се развиват нещата?

— Любопитна съм заради теб. И се тревожа за теб. Още не съм убедена, че заниманията ти са безопасни… както във физически, така и в психически план. Ровиш в живота на доста влиятелни хора, а аз зная с какво си се захванал, но съм почти безсилна да те спра. Опасявам се, че ме изигра.

— Какво?

— Въвлече ме в тази история, Хари. Обзалагам се, че си искал да ми покажеш тези снимки от момента, в който сподели с мен какво правиш.

— Позна. Но няма никаква измама. Просто реших, че тук човек може да споделя всичко. Нали така ми каза ти самата?

— Добре, не си ме измамил. Да речем, че си ме подвел. Трябваше да го предвидя. Нека да продължим нататък. Бих желала да навлезем повече в емоционалния аспект на това, което правиш. Искам да разбера защо откриването на този убиец е от такова голямо значение за теб след всичките тези години?

— Не е ли очевидно?

— Направи го очевидно и за мен.

— Не мога. Не съм способен да го облека в думи. Знам, че светът ми се промени изцяло със смъртта й. Нямам представа как биха се развили нещата, ако не я бяха отнели от мен, но… Всичко се промени.

— Разбираш ли какво говориш и какво е значението му? Ти разделяш живота си на две части. Първата — когато си бил с нея — обличаш в представа за пълно щастие, а съм убедена, че животът ти и тогава невинаги е бил безоблачен. Втората част — след нея — не е отговорила на очакванията ти. Струва ми се, че не си бил щастлив от доста дълго време — може би дори през цялото това време. Тази последна твоя връзка може би е била някакъв проблясък, но ти и тогава си бил нещастен. Според мен ти винаги си бил нещастен човек, Хари. — Тя направи пауза, но Бош замълча: знаеше, че Хинойъс още не беше свършила. — А сега вероятно травмите от последните няколко години както в личен, така и в обществен план са те накарали да направиш равносметка. Изглежда, вярваш — не знам дали подсъзнателно или не, че като се върнеш назад и раздадеш правосъдия за случилото се с майка ти, по някакъв начин ще промениш положително собствения си живот. Именно тук е проблемът. Докъдето и да те доведе това твое частно разследване, резултатът от него няма да промени същността на нещата. Те са необратими, Хари.

— Трябва ли да разбирам, че случилото се тогава няма нищо общо с начина, по който протече животът ми, нито с типа човек, в който ме превърна?

— Не, не! Чуй ме, Хари. Исках само да изтъкна, че ти си сбор от много неща. Също като играта на домино: няколко различни блокчета трябва да се наредят едно след друго, за да достигнеш крайния резултат — точката, в която се намираш сега. Не можеш да скочиш от първото блокче направо на последното.

— Значи трябва да зарежа всичко? Просто така?

— Не съм казала такова нещо. Но ми е трудно да разбера каква емоционална компенсация или полза би могъл да получиш от това. Дори смятам, че съществува по-голяма вероятност резултатът да ти донесе повече вреда, отколкото полза. Какъв е смисълът тогава?

Бош стана, отиде до прозореца и се взря невиждащо навън. Заговори, без да се обръща:

— Не знам кое има и кое няма смисъл. Знам само, че има смисъл да го направя. Всъщност изпитвам… не знам с каква точно дума да го нарека — срам може би. Срамувам се, че съм допуснал да изтекат толкова години, без да сторя нищо. Годините си минаваха и аз ги оставях да се изнизват една след друга. Сякаш съм я предал по някакъв начин… предал съм и себе си.

— Това е разби…

— Помниш ли какво ти казах първия ден? „Всички са от значение или никой няма значение.“ Но в продължение на много години точно тя не бе от значение. Нито за това управление, нито за обществото — нито дори за самия мен. Да, дори и за мен! Когато отворих папката тази седмица, разбрах, че смъртта й просто е била изтикана настрани като нещо маловажно. Погребана, така както я бях погребал аз. Някой решил да не си прави труда да потърси сериозно убиеца й, защото тя не е била от значение. Направили са го, защото са можели да го направят с нея… И после, като се замисля колко дълго и аз оставях нещата така… направо ми се иска… не знам, да си скрия лицето или нещо подобно. — Бош млъкна, неспособен да изрече с думи болката и срама, които го разкъсваха отвътре. Погледна месарския магазин отсреща — там вече не висяха патици. — Тя беше такава, каквато бе, но понякога се чувствам сякаш и толкова не съм заслужил. Сигурно не съм бил достоен за повече…

Остана до прозореца с гръб към нея. Минаха няколко минути, преди Хинойъс да отговори.

— Тук е моментът да отбележа, че си прекалено суров към самия себе си, но оценката ми едва ли ще ти помогне.

— Така е.

— Би ли се върнал на мястото си? Моля те. — Бош я послуша и най-сетне очите им се срещнаха. Тя заговори първа. — Объркваш нещата: слагаш каруцата пред коня. Защо поемаш върху себе си вината за умишленото покриване на случая? Нямаш нищо общо с това — и дори не си го знаел, преди да прочетеш документите тази седмица.

— Но защо, защо не го погледнах по-рано?! Не съм в управлението от вчера — полицай съм от двайсет години! Длъжен бях да го разровя по-рано. Какво като не съм знаел подробностите? Знаех, че е била убита, знаех, че нищо не е направено по въпроса. Това трябваше да е достатъчно.

— Чуй ме, Хари. Размисли над това, става ли? В самолета тази нощ — просто размисли. Целта ти е благородна действително, но трябва да се предпазиш от пораженията, които може да ти нанесе резултатът от усилията ти, да ти нанесе неочакван удар дори. Да се окаже, че не си е струвало усилията, нито цената, която може да ти се наложи да платиш.

— Как така? Та там някъде има убиец! Той си въобразява, че се е отървал, мислил го е години наред — десетилетия! Смятам да променя нещата.

— Ти не се и опитваш да разбереш мисълта ми. Не искам никой виновник в престъпление да се измъкне безнаказано — особено отнелият човешки живот. Говоря непрекъснато и единствено само за теб, Хари — ти си едничката ми грижа тук. В природата съществува едно основно правило: нито едно живо същество не жертва себе си и не се наранява без нужда. Това се нарича воля за оцеляване. Опасявам се, че житейските обстоятелства са атрофирали инстинкта ти за самосъхранение. Страхувам се, че в случая може би просто хвърляш усилията си на вятъра, без да те е грижа какво ще стане с теб в емоционален или във физически план по пътя към тази цел. Или какво би могло да се случи с теб, когато я постигнеш… Не желая да пострадаш. — Тя направи пауза, за да поеме дъх. Той мълчеше. — Трябва да отбележа-продължи Хинойъс по-спокойно, — че положението в момента много ме притеснява. Никога преди не ми се е случвало подобно нещо, а аз съм разговаряла с множество полицаи през последните девет години тук.

— Е, имам още една лоша новина за теб — усмихна се Бош. — Вчера се натрапих на един прием у Мител и му подпалих фитила. Изплаших дори себе си.

— По дяволите!

— Това да не е някакъв нов термин в психологията? Не съм го чувал досега.

— Не е смешно. Защо го направи?

Бош се замисли за момент.

— И аз не знам. Беше нещо като моментна прищявка. Минавах с колата край къщата му, а там имаше прием. Този факт като че ли… ами ядоса ме, не знам защо. Той си живее и си дава приеми, а майка ми…

— Говори ли с него за случая?

— Не. Дори не му казах името си. Проведохме нещо като кратък светски разговор, но после му оставих нещичко. Помниш ли онова копие от вестникарска статия, което ти показах в сряда? Оставих му я. Наблюдавах го, докато я четеше. Обзалагам се, че ударът попадна в целта.

Хинойъс шумно изпусна въздух.

— Сега, ако обичаш, постарай се да погледнеш на постъпката си отстрани — ако можеш. Разумно ли бе да отиваш там?

— Вече мислих за това. Не, не беше разумно. Беше грешка. Той вероятно ще предупреди Конклин и двамата ще знаят, че наоколо вече броди някой, готов да ги разобличи. Ще са нащрек.

— Наясно ли си, че с това доказваш правотата ми? Искам да ми обещаеш, че повече няма да правиш подобно глупости.

— Не мога.

— Добре, в такъв случай трябва да те предупредя, че отношенията пациент — доктор могат да бъдат нарушени, ако терапевтът сметне, че пациентът застрашава себе си или хората около него. Казах ти, че съм почти безсилна да те спра. Но не напълно.

— И ще се отнесеш до Ървинг?

— Ще го направя, ако преценя, че постъпваш безотговорно.

Обзе го гняв, когато осъзна неограничената й власт над него и постъпките му. Преглътна го и вдигна примирено ръце.

— Хубаво. Повече няма да се натрапвам на ничий прием.

— Искам повече от това. Искам да стоиш далеч от мъжете, които смяташ за замесени.

— Ще ти обещая само, че няма да тръгна срещу тях, докато не са ми вързани в кърпа.

— Говоря сериозно.

— Аз също.

— Надявам се. — Последва мълчание, което се проточи почти цяла минута. Тя се извъртя леко в стола си и се загледа някъде встрани: вероятно обмисляше следващия си въпрос. — Наясно ли си, че целта, която преследваш в момента, измести задачата, събрала ни тук?

— Знам.

— Следователно така се удължава периодът на оценка.

— Това вече не ме вълнува особено. Нужно ми е време, за да довърша започнатото.

— Е, щом като те устройва. — отвърна тя саркастично. — Добре тогава, да се върнем на инцидента, който те доведе при мен. Онзи ден ми даде много оскъдно описание на случилото се. Разбирам защо е така. Тогава и двамата просто опипвахме почвата. Но този етап е вече зад гърба ни. Искам да чуя по-пълен разказ. Според теб лейтенант Паундс сам е предизвикал събитията, така ли?

— Точно така.

— Как?

— Първо, той е шеф на следователски екип, без сам някога да е бил такъв. О, да, формално вероятно е прекарал някой и друг месец на работно бюро в някой, отдел, за да го впишат в служебното му досие, но на практика той е само администратор. Наричаме такива като него „робократи“. Бюрократ със значка. Понятие няма от разнищване на случаи. Знае само да прекарва линии по диаграмата за разкрити престъпления, която виси в кабинета му. Не знае принципни неща като разликата между доброволно сътрудничество и разпит например. Нямам нищо против — управлението е пълно с такива като него. Нека те вършат своята работа, аз ще върша моята. Така разбирам нещата. Проблемът е, че Паундс не знае докъде му стига таванът и непрекъснато създава конфликти и конфронтации. Ето какво предизвика инцидента, както го наричаш.

— Какво направи този път?

— Докосна заподозрения.

— Какво означава това?

— Когато разследваш някой случай и доведеш някого в участъка, той е изцяло твой. Никой няма право да се приближава до него, ясно? Една погрешна дума, един погрешен въпрос, и случаят може да бъде прецакан. Това е изначално правило — не докосвай заподозрения на друг. Няма значение дали си лейтенант или някакъв шибан началник, стоиш си настрана, докато не получиш разрешение от хората по следствието.

— Какво стана всъщност?

— Както вече казах оня ден, двамата с моя партньор Едгар доведохме в участъка заподозрян в убийство на жена — една от онези, които избират от секс-обявите по булевард „Сънсет“. Викат я в един от смърдящите мотели по „Сънсет“, чука се там с някакъв тип и завършва житейския си път с нож в гърдите. Високо в дясната гръд. Онзи тип го раздава хладнокръвно. Той вика ченгетата и казва, че ножът бил неин и че тя се опитвала да го ограби, заплашвайки го с него. Твърди, че извил ръката й и го насочил към нея. Самозащита. Хубаво, но точно в този момент на сцената се появяваме двамата с Едгар и веднага забелязваме, че някои неща не се връзват с историйката му.

— Какви например?

— Просто, тя е доста по-дребна от него. Някак не ми се вярва да го е нападнала с нож. После — самият нож. Нащърбен касапски нож, дълъг около осем инча, а тя е носела само една от онези чантички без дълги дръжки.

— Тип плик.

— Да, вероятно. Този нож не може да се побере вътре, как тогава го е донесла със себе си? Дрехите й прилепвали по нея по-плътно от презерватив, значи не го е крила и по себе си. А има и още нещо. Ако целта й е била да обере този тип, защо първо се е чукала с него? Защо просто не е извадила ножа, за да му изкара ангелите, а после да се омете оттам? Но не го е направила така. Според неговата версия отначало правили секс, а после тя го заплашила с ножа, което обяснява защо е гола. Което пък от своя страна естествено поражда друг въпрос. Защо ще обираш някого, когато си още гол? Къде ще избягаш в този вид?

— Оня е лъгал.

— Изглеждаше очевидно. После напипахме и още нещо. В чантичката й… плика де… имаше малка бележка с името на мотела и номера на стаята. Почерк на човек, пишещ с дясната ръка. Както вече ти казах, раната беше високо горе, от дясната страна на гърдите — пак засечка. Ако тя го е нападнала, има по-голяма вероятност ножът да е бил в дясната й ръка. И ако онзи тип я е извил, раната по-скоро би следвало да е от лявата страна, не от дясната.

Бош демонстрира движението, за да й обясни колко неудобно би било да се намушкаш сам отдясно, ако си десняк.

— Имаше цял куп друг несъответствия. Раната бе с наклон надолу, което също не пасва на версията, че тя е държала ножа. Ако ножът бе в нейните ръце, прорезът щеше да е насочен нагоре. — Хинойъс кимна. — Проблемът е в липсата на каквито и да било веществени улики, които да компрометират неговата версия. Нищо — освен вътрешното ни убеждение, че лъже. Естеството на раната не бе достатъчно доказателство. Ножът подкрепяше неговата версия: лежеше, захвърлен на леглото, и по него ясно личаха отпечатъци. Не се съмнявах, че са нейните — не е проблем да се оставят отпечатъци на убития върху оръжието на убийството след смъртта му. Но какво значение има личната ми преценка, ако не е подкрепена с доказателства? От значение е позицията на областната прокуратура, а по-късно и на съдебните заседатели в залата. Логиката на съмнението е като огромна черна дупка, която поглъща случаи от този род. Нуждаехме се от повече.

— И какво стана по-нататък?

— Имахме случай на „той твърди, тя каза“: думата на един човек срещу думата на друг — само дето вторият в нашия случай беше мъртъв. Така става още по-трудно. Не разполагахме с нищо друго освен с неговата версия. В такива случаи се предприема изпотяване на противника: караш го да говори, уплиташ го в собствените му лъжи. Има много начини да го направиш. Но обикновено се налага да го пречупиш в помещенията. Ние…

— Помещенията?

— Помещенията за разпити в участъка. Водим този тип в една от стаите като свидетел — официално не сме го арестували. Учтиво го молим да ни придружи, за да изясним някои подробности около нападението й и той охотно се съгласява. Господин Доброволният сътрудник, все още напълно хладнокръвен. И така, оставяме го ние в стаята и двамата с Едгар отиваме да изпием по чаша кафе при дежурните — там има една от онези големи машини, дарена от някакъв ресторант, пострадал от земетресението. Всички ходим при тях за кафе. Не бързаме, пием си кафето и умуваме как да притиснем оная отрепка, кой първо ще го подхване. А междувременно шибаният скапаняк Паундс — извинявам се за израза — вижда онзи тип през малкото прозорче на стаята, влиза вътре и го информира! И…

— Какво искаш да кажеш с това, че го информира?

— Чете му правата. Това е проклетият ни свидетел, а Паундс, който и понятие няма от работата ни, решава, че трябва да влезе при него и да държи речи! Да не би случайно да сме пропуснали нещо!

Бош я погледна с потъмняло от ярост лице, но веднага усети, че тя не бе разбрала проблема.

— Не е ли редно да се направи точно така? — попита Хинойъс. — Нали по закон трябва да информирате всеки за правата му?

Бош едва успя да се овладее. Наложи се да си напомня, че въпреки работата й за отдела, Хинойъс все пак оставаше външен човек. Нейните представи за естеството на полицейската работа се базираха повече на информация от медиите, отколкото на реално познаване на действителността.

— Ще ти изнеса кратка лекция за това какво е по закон и как става в действителност. Ние… полицаите… на практика сме с вързани ръце. Когато приберем някого, в чиято вина сме убедени или когото подозираме сериозно, „Миранда“ и другите поправки, добавки и така нататък ни принуждават да му кажем: „Хей, образ, знаем, че ти си го извършил и Върховният съд и всеки шибан юрист на планетата ще те посъветва да не говориш с нас, обаче, хей, не бихме ли могли да си поговорим все пак?“ Така не става. Налага се да се позаобиколи буквата. Трябва да се използват постановки, малко блъфиране, да се подходи завоалирано, крадешком. Съдебните разпоредби са като опънато въже, по което трябва да минем, балансирайки. Човек трябва да внимава много, но все пак има шанс да премине на другата страна успешно. Следователно, когато някакъв дръвник, нямащ понятие как стоят нещата, влезе при заподозрения и го информира, това може да ти съсипе целия ден, да не говорим за случая изобщо. — Бош направи пауза и се вгледа в Хинойъс. Продължаваше да вижда скептицизъм в очите й. В този момент проумя, че тя просто бе поредният гражданин, чието лайно веднага ще се дръпне, ако разбере как в действителност стоят нещата на улицата. — Щом някой е информиран, край — финито. Двамата с Едгар се връщаме от кафето и онзи шибаняк ни посреща с искане за адвокат. Говоря му: „Какъв адвокат бе, човече, кой ти говори за адвокати? Ти си свидетел, а не заподозрян“, а той ме осведомява, че лейтенантът току-що му е изчел правата. Не знам кого ненавиждах повече в този момент, Паундс, задето беше издънил случая, или онзи гадняр, задето бе убил момичето.

— А какво щеше да стане, ако Паундс не се бе намесил?

— Щяхме да се сприятелим с онова животно, да го помолим да повтори идиотската си историйка с колкото е възможно повече подробности с надеждата да изникнат несъответствия или дори противоречия с разказа му пред униформените преди нас. Щяхме да се вкопчим в тях и да заявим: „Аха, мой човек, тези несъответствия те правят заподозрян.“ Чак тогава щяхме да му изчетем правата и в най-добрия случай да му изкараме ангелите с противоречията по трупа и местопрестъплението. Щяхме поне да се опитаме и може би щяхме да успеем да получим признание. Работата ни е да караме хората да говорят — поне в по-голямата си част. Тя няма нищо общо с подсладените и фризирани предавания по телевизията-хиляда пъти е по-трудно и мръсно. Но по същество и ние като теб караме хората да говорят… Всъщност никога няма да разберем как щяха да се развият нещата — заради намесата на Паундс.

— Какво се случи, когато разбра, че задържаният е информиран?

— Изхвърчах от помещението и отидох право при Паундс в кабинета му. Той разбра, че е сгафил нещо, защото веднага скочи на крака — спомням си го ясно. Попитах го чел ли е правата на моя човек, отговори „Да“ — и се почна… И двамата крещяхме един срещу друг… после не си спомням как точно стана всичко. Не се опитвам да отрека нищо. Просто не си спомням подробностите. Трябва да съм го награбил и да съм го треснал в стъкления панел. И лицето му мина през стъклото.

— А после?

— Някои от момчетата се втурнаха вътре и ме издърпаха, а началникът на участъка ме изпрати да се прибера у дома. Паундс трябваше да иде в болница, за да му оправят носа. От Отдела за вътрешни разследвания взеха показания от него и бях уволнен дисциплинарно. После Ървинг се намеси и го промени на принудителен отпуск поради стрес. И ето ме тук.

— А какво стана с разследването?

— Онзи тип така и не проговори. Получи си адвоката и изчака процедурното освобождаване. Миналия петък Едгар ходил с малкото, което имахме, в прокуратурата и там просто вдигнали ръце. Казали, че няма да влязат в съда за случай без свидетели, в който има някои незначителни несъответствия… Нейните отпечатъци бяха на ножа. Чудо голямо. В крайна сметка нещата пак се сведоха до същото: че тя не беше от значение. Поне не толкова, че да рискуват да загубят делото.

Нито един от двамата не проговори известно време. Бош предположи, че Хинойъс навярно мисли за сходството между този случай и следствието по убийството на майка му.

— Та в крайна сметка — подхвана той — там някъде се подвизава спокойно един убиец, а оня тиквеник, заради когото го изтървахме, седи зад бюрцето си, стъклото е подменено — всичко е постарому. Ето, това е нашата система. Именно затова побеснях, а виж какво получих като отплата. Отстраняване поради стрес и по всичко личи, край на кариерата ми.

— Сега, след като ми разясни обстоятелствата по случилото се — започна Хинойъс, — съвсем ясно разбирам причините за гнева ти. Но не и крайните мерки, които си предприел. Чувал ли си някога израза „сляпа минута“? — Бош поклати глава. — По този начин се описва мигът на избухване, често придружен с насилие, причините за което се коренят в натиск върху индивида от различно естество. Те се натрупват и се освобождават в един миг — обикновено бурно — срещу обект, който не е изцяло отговорен за приложения натиск.

— Ако очакваш от мен да заявя, че Паундс е невинна жертва, забрави го. Няма да го направя.

— Не искам това. Искам само да анализираш случилото се и да проумееш причините.

— Не знам. Мизериите просто се случват.

— Когато нападаш физически някого, нямаш ли чувството, че се принизяваш до нивото на онзи, който се е измъкнал безнаказано?

— Ни най-малко. Слушай какво ще ти кажа, може да разглеждаш живота ми на колкото части искаш, може да слагаш вътре и земетресения, и пожари, и наводнения, и размирици, дори оня гаден шибаняк, но когато се стигне до мен и Паундс в оня стъклен офис, нищо от изброеното няма значение. Наричай го „сляпа минута“, изобщо викай му както искаш. Понякога именно тази минута е единственото нещо от значение — в онзи миг там аз постъпих правилно. И ако предназначението на тези срещи е да ме убедят, че съм постъпил погрешно, изхвърли го от главата си. Онзи ден Ървинг ме спипа във фоайето и ме помоли да се замисля за евентуално извинение. Няма да стане. Аз постъпих правилно. — Тя кимна и се размърда смутено на стола си, после погледна часовника си и Бош механично направи същото. Времето му беше изтекло. — Май запратих психотерапията обратно в средните векове, а?

— Не, нищо подобно. Колкото повече научаваш за един човек, колкото повече научаваш за една случка, толкова по-добре разбираш механизма на нещата. Именно това обичам в работата си.

— При мен важи същото.

— Говорил ли си с лейтенант Паундс от инцидента насам?

— Видяхме се, когато отидох да оставя ключовете на служебната си кола — беше направил постъпки да ми я отнемат. Влязох в кабинета му и той едва не изпадна в истерия. Паундс е абсолютна мижитурка и мисля, че го съзнава.

— Те обикновено го съзнават.

Бош се приведе леко напред, за да се изправи, когато погледът му попадна на плика, избутай на края на бюрото.

— А какво ще стане със снимките?

— Знаех си, че пак ще ме попиташ за тях.

Хинойъс погледна плика и се смръщи леко.

— Налага се да огледам нещото от няколко страни. Може ли да ги задържа, докато си във Флорида? Ще ти трябват ли там?

— Задръж ги.