Ане Холт, Евен Холт
Мъждене (9)

Неделя, 9 май 2010

09:10

„Йетумколен“, Берюм

Сара не проумяваше как се живее в такъв безпорядък. Не за пръв път идваше в дома на Ула и Гюру, ала продължаваше да се удивява защо канят гости, при положение че има опасност те на всяка крачка да се спънат в търкалящите се по пода играчки или да се натъкнат на отпечатъци от мръсни детски крака върху тоалетната чиния.

Тази сутрин обаче неразборията биеше всички рекорди. Още щом прекрачи прага, я посрещнаха близнаците с ръце, омазани в нещо, прилично на изпражнения. Сара се молеше да е шоколад. Тобиас дори се опря с длани на бялата стена. Върху пода се мъдреха мръсен скейтборд, купчина вмирисани маратонки и препълнен черен чувал за смет, вързан на двоен възел. От дръжката на кухненската врата до дръжката на чекмедже от другата страна на антрето беше опънато цветно въже за скачане.

— Моля, плати си, за да преминеш бариерата — Тара протегна лепкавата си ръка.

— Ей, вие двамата — строго се обади Ула, преди Сара да попита колко струва входният билет. — Веднага отидете да се измиете!

С едната си ръка хвана дъщеря си, с другата — сина си, и ги повлече към стълбите за втория етаж.

— Две минути — извика той на Сара. — Дай ми две минути! Най-добре слез да ме изчакаш в мазето!

Сара огледа колебливо „бариерата“.

— Здрасти — Гюру се появи от всекидневната. — Извинявай, малко е разхвърляно. Знаеш как е.

Сара се усмихна и кимна.

Всъщност изобщо не знаеше как е, защото живееше с дете, по-организирано и от самата нея. Четиринайсетгодишната Теа переше сама дрехите си и ги подреждаше безупречно в шкафа.

— Кафе? — предложи Гюру и откачи въжето от бравата.

— Не, благодаря. Току-що закусих.

— Разбрах, че имате проблеми.

Сара пак се усмихна уклончиво с надежда да избегне необходимостта да потвърди или да отрече думите на Гюру. Не, Ула едва ли е споделил нещо конкретно с нея, помисли си Сара. Нали изрично го предупредих да си мълчи.

— Всички имаме проблеми — отвърна неопределено тя. — Ула ми каза да сляза в мазето, за да ми покаже нещо… апарат, чието устройство така и не мога да схвана.

Гюру прикова поглед в Сара, както малцина се осмеляваха. Обикновено Сара караше другите да навеждат смутено очи. Но сега се почувства някак неловко. Съпругата на Ула работеше по четири часа дневно в психиатричен център за деца и юноши и като медицински работник съответно се намираше на едно от последните места в класацията на Сара. И все пак тази дребна набита жена объркваше Сара и я смущаваше с пронизващия си поглед.

Гюру се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце на гърдите си.

— Аз пък си мислех, че ти си менторът, а Ула — протежето. Виж ти, колко съм грешала! Само внимавай да не си усложните живота.

— Ето ме! — задъхано промълви Ула и взе последните три стъпала наведнъж. — Съжалявам, че те накарах да чакаш. Както виждаш, децата правиха мъфини. Ела да слезем долу.

Сара го последва по стръмното стълбище към мазето. Там Ула се забави, борейки се с опърничав катинар.

— У нас всичко се заключва — процеди той през стиснати зъби. — Иначе децата ще изпотрошат каквото им падне.

Най-сетне успя да извади металната скоба и отвори вратата.

— След теб — подкани я той и Сара влезе.

Мазето се простираше върху не повече от осем квадратни метра. Площта му обаче можеше да се прецени само приблизително, защото стените бяха покрити с рафтове от пода до тавана. По рафтовете се мъдреха какви ли не апарати и от тях лъхаше остър мирис на метал и обгорял прах. Сара забеляза, че зад привидния хаос се крие добре измислена система. На рафтовете до вратата стояха поне десет усилвателя от различни марки и години, а под тях — три осцилоскопа и оригинално изработена прозрачна пластмасова кутия, пълна с различни печатни платки. Сара се питаше за какво ли са му.

На най-долните рафтове Ула бе наредил цяла колекция от настолни компютри: някои по-нови, други от зората на компютърната ера, което ще рече средата на осемдесетте. Сара не сдържа усмивката си при вида на „Комодор 64“, видимо в безупречно състояние.

Най-големият осцилоскоп беше същият модел като в болницата.

— Ула — тихо се обади Сара, когато той свали апарата от рафта и го постави върху тесен плот. — Сигурно си похарчил цяло състояние за всичката тази техника?

Той сложи показалец пред устните си и погледна към горния етаж.

— Всеки мъж си има тайни — усмихна се широко Ула. — Особено ако си станал баща на двайсет и оттогава си бил само с една жена!

Сара беше напълно съгласна с него, но си замълча.

Ула извади плика с имплантируемия дефибрилатор иззад малка тонколона.

— Не се притеснявай — успокои я той, защото видя, че е готова да се възпротиви. — Погрижил съм се за всичко. Следите от кръв…

Хвана дефибрилатора с два пръста.

— … съм запазил.

Посочи две затворени стъклени плочки с малки четчици вътре.

— А сега държа да ме изслушаш, както аз съм те слушал неведнъж.

Забелязвайки с какво въодушевление и нетърпение Ула се наведе да вземе някаква книга от пода, Сара се усмихна неохотно. За пръв път го виждаше такъв. За да му направи място, се долепи до висока купчина, натрупани едно върху друго компютърни списания.

— Открай време ми повтаряш да прочета целия учебник на Кенет Еленбоген за пейсмейкърите и дефибрилаторите — подхвана Ула и разтвори тежката „тухла“ с яркооранжеви корици. — Честно казано, не вярвам някога да го направя. Ако питаш мен, това е справочник. Знаеш ли какво открих вътре?

Наплюнчи показалеца си и намери търсената страница.

— И така, ако погледнем таблица 11–1 и данните под нея, ще установим, че изключително рядко се случва първият електрошок от ИКД да не приведе сърцето на пациента от мъждене в синусов ритъм!

Показа й таблицата.

— Ти спомена нещо за разпечатката от дефибрилатора с ругатните, което ме накара да се размисля — Ула хлопна звучно дебелия справочник. — И снощи, след като се събудих два пъти преди три часа и после не успях да заспя, прозрението ме осени като… като гръм от ясно небе!

Пръстът му зашари драматично в зигзагообразна линия.

— Сърцето на Бернтсен първо получава пейсинг, без да се нуждае от него, и в резултат — камерно мъждене, нали?

Погледът на Сара стана мрачен и празен. За миг Ула се поколеба дали следи мисълта му.

— Сърцето му е функционирало отлично и въпреки това получава електрически импулси — заобяснява той. — И затова реагира с опасно мъждене…

— Знам какво означава пейсинг — обади се Сара. — Имам и доста добра представа каква опасност представлява мъжденето за човешкия живот.

Ула сложи ръка върху дефибрилатора.

— За да нормализира пулса, дефибрилаторът подава на сърцето не един, а три електрически шока!

Сара кимна едва доловимо.

— Но сърцето на Бернтсен не реагира на стимула, Сара! Не се връща към нормален синусов ритъм. Каква е вероятността електрошокът да не подейства? Сърцата на почти всички пациенти нормализират мигновено ритъма си след един толкова мощен импулс, а сърцето на Бернтсен получава три без резултат!

— Вероятността е минимална — бавно изрече тя. — Почти нулева.

— Разбрах причината да не реагира.

— Кажи.

— Първо ми обещай да не се ядосваш — помоли той. Звучеше като децата си, когато го увещаваха да не им се сърди.

— Стига, Ула. Какво откри?

Той се усмихна широко, пак се наведе и смъкна куфар от най-долния рафт. Сара веднага разбра какво е и избухна:

— Само не ми казвай, че си взел програмиращото устройство от болницата, Ула! Не ми казвай…

— Нали обеща да не ме мъмриш.

— Този апарат е собственост на болницата и…

— Снощи отидох да го донеса — обясни той. — Никой не ме видя. Дотам вървях пеш, защото бях пил, но се върнах вкъщи с такси, понеже апаратът тежи много.

— Не искам да слушам! — Сара си запуши ушите. — Не ми обяснявай повече!

— Тогава поне гледай.

Ула приготви апаратурата с ловки, обиграни движения. Включи програмиращото устройство и сложи тежката му глава върху дефибрилатора, от който висеше дълъг тънък електрод.

— А сега ще свържа дефибрилатора с осцилоскопа.

Сара наблюдаваше мълчаливо действията му.

— Какъв електрошок трябва да е подал дефибрилаторът, след като Бернтсен е получил камерно мъждене? — попита реторично Ула.

— Всеки от трите електрошока по принцип е по 31 джаула — отвърна Сара с видимо повишен интерес.

— Погледни разпечатката — Ула извади „хармониката“, вече доста поизмачкана и протрита. — Според нея Бернтсен е получил шок от точно 31 джаула. Дотук всичко уж изглежда както трябва.

— Уж?

— С този осцилоскоп ще проверим дали наистина е получил такъв шоков импулс. За целта ще използваме и малък симулатор, който направих сам.

И той извади от чекмедже под плота черна кутия с големина на дебела книга.

— Наистина ли го направи сам?

В отговор Ула само се усмихна и свърза симулатора на човешко сърце с електрода на дефибрилатора.

После посочи екрана и започна да обяснява, все едно разговаря не със Сара Цукерман, а с Таряй:

— И така, внимавай. Свързах дефибрилатора към симулатора, който ще играе роля на човешко сърце. Дефибрилаторът е свързан и към осцилоскопа, за да измерим с точност какъв импулс е подал дефибрилаторът, а не какъв импулс се запаметява в устройството.

Ула се поколеба.

— Бъди снизходителна. Като говоря, по-лесно си подреждам мислите. Ето така.

Ула включи симулатора към настолен компютър и въведе няколко команди.

— Сега нашето „сърце“ ще получи камерно мъждене и…

Дефибрилаторът реагира мигновено. На монитора на осцилоскопа се появиха четириъгълници.

— Изглежда ми напълно нормално — замислено отбеляза Сара.

— Да — кимна Ула. — Но според теб колко голям е бил шоковият импулс?

— 31 джаула?

— Не. 0,31.

Той проследи с пръст по монитора на осцилоскопа линия, която първо поемаше рязко нагоре с деветдесетградусов ъгъл, после продължаваше хоризонтално и накрая също така рязко се спускаше надолу.

— Какво? — възкликна Сара. — Как така 0,31 джаула? Нали според разпечатката…

— Точно там е разковничето! Разпечатката подава грешна информация! Лъже! Заблуждава ни, че дефибрилаторът е подал шоков импулс, а всъщност импулсът е бил съвсем слаб — твърде недостатъчен да възобнови нормалния ритъм на сърцето! Този дефибрилатор е програмиран първо да предизвиква камерно мъждене, а после — да подава лъжлива информация за излъчения импулс. Нищо чудно, че Бернтсен е починал!

Сара притаи дъх.

От горе се чу шум от течаща вода: някой пусна казанчето в тоалетната. Устните й пресъхнаха от неподвижния въздух в тясното мазе. Навлажни ги с език и си приглади косата зад ушите с две ръце. Ула я гледаше въпросително, но тя не можеше да откъсне очи от леденосивия екран: линията по него доказваше, че дефибрилаторът е умишлено повреден.

— Нищо не разбирам — пророни тя след дълго мълчание. — Нищичко. А ти?

 

 

11:23

Кадетанген, Берюм

Макар температурата на въздуха отдавна да се бе върнала към нормалната за сезона и да подухваше хладен ветрец, на носа, врязан във фиорда в Сандвика, се бяха струпали много хора. Едни се опитваха да си правят слънчеви бани, криейки се от вятъра зад паравани от дървени трупи или хавлии, а други — изтегнали се върху плажни кърпи — пиеха кафе от термос. Малки деца лудуваха по брега с кофички и лопатки, а неколцина младежи газеха в студената вода с тракащи зъби, за да впечатлят със смелостта си група свои връстнички.

Температурата на водата едва ли надвишава 10–12 градуса, прецени Йоран Холмстрьом и хвана съпругата си за ръка. Двамата поеха по моста към остров Калвьоя. Слънцето стоеше високо на небето. Йоран се бе облякъл добре: тънък вълнен пуловер под яркочервен анорак, дънки и удобни туристически обувки. Чувстваше странна лекота в тялото си, граничеща с щастие. Радостта от изписването и резултатите от изследванията, проведени сутринта в ГРУС, му вдъхнаха усещането, че започва живота си отначало.

Преди 23 дни Йоран колабира по време на разходка с корабче, организирано от търговския отдел на телекомуникационната компания „Теленур“. Спомняше си как усети пронизваща болка в гърдите, а после — смазващ страх и още по-непоносима болка.

После в съзнанието му се образува бяло петно.

Разказаха му какво се случило, след като припаднал. Негова колежка, преминала три дни по-рано задължителния за омбудсманите курс по предпазване от трудови злополуки и оказване на първа помощ, без капка колебание се заела да приложи наученото на практика. Започнала сърдечен масаж и обдишване, докато корабчето се връщало към брега, където ги очаквала линейка. От престараване колежката на Йоран му счупила две ребра.

Но успяла да му спаси живота.

През следващите дни Йоран остана силно впечатлен от компетентните действия на медиците в новооткритата болница. Ехокардиография, бързо назначение на медикаментозна терапия, вземане на кръвна проба, разговори, пак ехокардиография и всичко отначало. Поуспокоен след преживяния шок, Йоран прие помощта и грижите на медицинския екип с дълбока благодарност.

Накрая уточниха диагнозата му: първично камерно мъждене.

— След тази рутинна намеса ще възстановиш нормалния си житейски ритъм, Йоран — обеща му доктор Цукерман и го потупа леко по рамото, след като му съобщи, че е сред щастливците, определени за имплантация на ИКД. — Най-сетне ще получиш нещо срещу удържаните от заплатата ти данъци!

Доктор Цукерман похвали многократно бързите действия и вещината на колежката му и Йоран реши да подари на спасителката си почивка в южните страни като скромен жест в знак на признателност, както се изрази той, когато тя дойде да го посети в болницата. По думите на доктор Цукерман Йоран оцелял единствено благодарение на решителната й и адекватна намеса. Колежката му обаче се усмихна и отказа да приеме подаръка. Не искала екскурзия, а най-много бутилка хубаво вино. Жената изглеждаше още по-щастлива от развоя на събитията отколкото Йоран.

Три дни по-късно тя получи пратка: пет каси хубаво червено вино и дванайсет бутилки шампанско.

— Как се чувстваш? — попита Ранвайг, съпругата на Йоран, и стисна ръката му, докато вървяха по моста. — Малко се тревожа за теб, скъпи. Все пак изминаха едва два дни, откакто ти поставиха онази… джаджа, дето не й запомних името, и ми се струва…

— Нарича се ИКД — усмихна се той. — Доктор Бротен ме увери, че всичко е напред и няма за какво да се безпокоя. Усещам само лека болка ето тук — той се хвана за лявата ключица. — Предупредиха ме през идните няколко седмици да не претоварвам лявата си ръка. Иначе се чувствам много добре. Направо отлично.

Той се усмихна широко и обгърна рамото й с дясната си ръка. Приближиха се до парапета, опряха се на него и се загледаха във фиорда. Слънчевата светлина ги заслепяваше и Йоран извади слънчевите си очила.

— Сега съм на 52 години — тихо рече той и я целуна по главата. — Можех да умра, а ето че сега се припичам на слънце и се радвам на пролетта заедно с теб. Кой знае, вероятно ме очакват още много, много хубави години.

Гласът му се промени малко и той преглътна.

— От раждането на децата не съм се чувствал толкова щастлив — промърмори той и отново я целуна. — Направо ми се плаче от щастие!

Тя му се усмихна и се притисна към гърдите му. Усети как изведнъж тялото му се вцепени и веднага се отдръпна.

— Йоран, извинявай! Да не те стиснах прекалено силно? Заболя ли те?

Той не отговори. Лицето му придоби пепелявосив цвят и се изпоти. Устните му се разтвориха, сякаш се мъчеше да каже нещо.

Ранвайг закрещя с цяло гърло. Група младежи, също на път за Калвьоя, се спряха и се разсмяха.

Йоран се вкопчи в парапета в очакване на болезнения удар, за който доктор Цукерман го бе предупредила. Пръстите му обаче пуснаха парапета и той политна назад, усещайки единствено съвсем слабо потупване в гърдите, доста по-различно от електрошока, който лекарката описа много образно като ритник на кон.

Преди да изгуби съзнание завинаги, Йоран осъзна, че Ранвайг крещи, но бе престанал да я чува. А когато главата му се удари звучно о дървения мост и черепът му се пукна, той вече бе мъртъв.

 

 

11:34

ГРУС, Берюм

По почти нищо не личеше, че в склада за пейсмейкъри в университетската болница „Грини“ се съхранява медицинска апаратура на стойност няколко милиона крони. В помещението с площ около петнайсет квадратни метра нямаше прозорци, а върху трите успоредни плота и по пода се търкаляха всякакви хартиени отпадъци. Два нестерилни, но чисти ИКД и един пейсмейкър се мъдреха върху единия плот редом до няколко навити на руло плаката, които никой не си бе дал труда да закачи. Върху другия плот бяха поставени четири програмиращи устройства от различни компании: „Медтроник“, „Бостън Сайънтифик“, „Сейнт Джуд“ и „Мъркюри Медикъл“. Дори плотът, където се провеждаха важни изследвания, бе затрупан с непотребни отпадъци: използвана опаковъчна хартия, два дълги електрода, вероятно с цел лекарите да онагледяват пред пациента какво представлява манипулацията по поставянето на ИКД, и няколко празни сиви кутии.

Сара затвори вратата, седна до бюрото в дъното на стаята и махна от клавиатурата три пластмасови спринцовки без канюла.

— Какво ти казах за тази бъркотия? — отчаяно попита тя.

Ула сви рамене, все едно не разбра за какво говори.

— Сядай — тя посочи стол. — Трябва първо да започнем всичко отначало, а после ще видим какво ще правим. От самото начало.

— От Адам и Ева — кисело промърмори Ула.

Още след като приключиха с опитите в малката лаборатория в мазето му, той настоя да уведомят незабавно ръководството на болницата. Сара се възпротиви с аргумента, че за да пристъпят към разговор с шефовете, са им нужни повече доказателства. По въпроса дали да отидат в полицията, двамата с Ула бяха единодушно против. Проблемът с дефибрилаторите следваше да се отнесе първо до болничната администрация и да се задействат куп формални процедури. Ула обаче не престана да настоява, че не може повече да мълчат, и повтори твърдението си десетки пъти. Накрая Сара се изнерви и го помоли да си мълчи.

— Ула, нима не разбираш? За да съобщим на ръководството какво сме открили, трябва да представим проблема в стройно и стегнато изложение. В момента съм толкова объркана, че това ми се струва невъзможно.

Той не отговори.

— А на теб? — попита тя.

Ула продължаваше да се взира в пода като сърдито хлапе.

— Ако искаме полицията да обърне сериозно внимание на сигнала и да вложи максимално усилия в разследването на случая, са ни нужни повече подробности. Отидем ли сега, ще изглеждаме пълни идиоти, а аз не понасям да изглеждам като идиот. Ти?

— И аз.

Тя поклати глава и продължи:

— И така, започваме отначало. Извърших операцията във вторник сутринта и тя премина успешно.

Ула вдигна очи.

— Добре де, появи се малко усложнение — поправи се тя. — Но всичко протече под пълен контрол. Пациентът се възстановяваше бързо, дефибрилаторът беше програмиран с правилни стойности и…

— Не съвсем — намеси се Ула. — Дефибрилаторът на пръв поглед е бил програмиран правилно.

— Нали това казвам и аз. Лично дадох нареждания на Сиверт Санд от „Мъркюри“ как да настрои дефибрилатора и когато прегледах Ерик след операцията, се уверих, че Сиверт е спазил препоръката ми.

— На пръв поглед — повтори Ула.

Сара си пое дълбоко въздух, завъртя очи в знак на лека досада и опря лакти на коленете си:

— Ако или когато полицията подхване разследване по случая, Сиверт Санд го очакват продължителни разпити. Но нали ти сам каза, че ти се струва невъзможно програмист да повреди така ИКД.

— Не и ако… — Ула се поколеба и се почеса по тила. Сара чакаше с въпросително вдигнати вежди. — Единствено разбирам… — поде най-сетне той, — … че вероятно става дума за някакъв… пропуск в кодовете на производствените машини. Или… не пропуск, а… малък алгоритъм, чието място не е там…

Ула я погледна. Сара сви рамене и се облегна.

— Ти си инженерът. Не питай мен!

— Ако проблемът е в производствените машини на ИКД и на Ерик Бернтсен е бил имплантиран ИКД, който не е умишлено манипулиран — разсъждава Ула на глас, — значи всички продукти „Деймос“ на световния пазар са заразени с този…

— … вирус „Fuck you“ — довърши Сара, защото той се поколеба.

— Не… Дали е вирус… Ами ако е троянски кон…

Ула затвори очи. Сара чакаше. Чуваше се как по коридора минават хора. Не бяха заключили вратата и всеки момент можеше да влезе някой колега. Вероятността това да стане, разбира се, беше минимална в днешния неделен ден. Следващата имплантация бе насрочена за понеделник сутринта.

— Проклятие! Ами ако е програма? — продължаваше Ула.

— Какво имаш предвид?

— Не е изключено някой да е създал програма, която да заповядва на дефибрилатора да се държи по различен начин. С помощта на алгоритми може да се програмира…

Той заговори объркано. Пейджърът на Сара изписука.

— Ако наистина е програма — продължи невъзмутимо Ула, — то най-вероятно да е дело на човек с достъп до кодовете. Някой с ключова позиция в производството… Някой от централата в САЩ…

— Само това липсваше — въздъхна Сара, взирайки се в пейджъра. — Ларш Кваме ни вика. Надявах се никой да не ни е видял, но този човек има очи и на гърба си.

Ула изобщо не помръдна.

— Сара, ако наистина съществува такава програма, „Мъркюри Медикъл“ здравата са загазили, защото тя може да се свали и да се приеме от всеки „Деймос“ по света. „Мъркюри“ направо са…

— Ще продължим този разговор по-късно — прекъсна го Сара. — Последното, което ми трябва в момента, е Ларш Кваме, и то в още по-вкиснато настроение от обикновено. Хайде, ела.

Ула стана.

— Заради „Мъркюри“ се надявам да не е програма. Всъщност и заради нас. Та ние, норвежките данъкоплатци, инвестирахме петстотин милиарда в тази компания и станахме притежатели на контролния пакет акции!

Сара не отговори, защото вече бе излязла.

 

 

05:37

Ийст Хемптън, Лонг Айлънд, Ню Йорк

Къщата му стана прекалено голяма.

Ото Шулц излезе от спалнята и се замъкна неохотно към кухнята. Събуди го тишината. От деня, когато Сюзън се изнесе, именно тишината му пречеше да спи. Толкова беше свикнал със звуците й, с леките похърквания, с обичайното пошляпване на босите й крака всяка нощ в един и пет, когато отиваше до тоалетната. Дългогодишното споделяне на обща постеля вплете навиците им за сън неотделимо един и в друг.

А сега той си лягаше всяка вечер от своята страна на гигантското шведско легло, изработено по поръчка — същото имаха и в „Манхатън“, — и се чувстваше като половин човек. Като прекалено малък за това възголямо легло в къща, плашеща го със сякаш нарастващите си размери.

Дано всички библейски наказания сполетят онова проклето хипи.

Няколко дни след като Сюзън пусна бомбата и Ото разбра, че намерението й да го напусне е съвсем сериозно, реши да направи нещо, за да я спре. Ото Шулц разполагаше с разнообразни средства за разрешаване на неочаквано възникнали проблеми. Единайсет години преди това, например, негови врагове се опитаха да го изнудват със снимки, на които е в компанията на деветнайсетгодишна блондинка в бунгало на Каймановите острови. Тогава той се свърза с човек, който му предложи няколко варианта за решение на неприятния проблем. Ото избра да плати и да се отърве от риска изнудваните да разпространят компрометиращите фотографии. Всичко и всички си имат цена — отдавна го бе осъзнал.

Още пазеше номера на помощника си в сейфа в офиса си, но си даде сметка, че проблемът със Сюзън няма да приключи с изчезването на любовника. Сюзън не желаеше да живее повече с Ото, а щом тя не го искаше, и той не я искаше.

Включи осветлението в кухнята.

Помещението му се стори чуждо, почти стерилно. Допреди две години тук се усещаше уют. Въпреки голямата площ и необичайния интериор цареше задушевна атмосфера. На сбогуване Ото позволи на Сюзън да вземе със себе си някои вещи от кухнята. И досега той не можеше да си спомни кое от подредбата на кухнята бе превръщало този шоурум в част от истински дом.

Реши да се възползва от услугите на дизайнер. От всички модерни електроуреди се научи да използва единствено кафемашината. Когато идваше тук, храната приготвяше икономката му Рут. С тежки, тромави движения Ото си направи чаша капучино и седна до барплота, който разделяше кухнята на две. Натисна копче под високия плот, оттам с леко жужене се подаде монитор и зае удобно за очите положение. После по същия начин се появи и клавиатура.

Ото изпи половината капучино с гримаса. Не знаеше къде има захар и му загорча.

В продължение на петнайсет минути сърфира в търсене на новини и после си провери имейла. След последната проверка снощи в известната на малцина електронна поща бяха пристигнали цели осем нови писма. Едно от Сингапур; дълго съобщение за нова наредба в Австралия, касаеща фармацевтичните фирми, която бе предизвикала тревога у сътрудника на Ото в Сидни; приятелски поздрав от Дейвид Камерън — благодареше за последната им среща и изразяваше надежда да се видят пак при следващото идване на Шулц в Лондон.

Понеже никога не бе виждал как изглежда отвътре Даунинг стрийт 10, реши да се възползва от поканата.

Имаше имейл и от Мортен Мюндал — началник на филиала за Северна Европа.

Dear Otto,

As a reply to your mail of yesterday evening, please note the following: Erik Berntsen was operated Tuesday, May the 4^th at Grini University Hospital in Oslo (GRUS). To my knowledge, the head of the cardiological department, Dr. Sara Zuckerman, performed an ICD-implantation (Mercury Deimos). Erik Berntsen had an incidence roughly four weeks ago with a quite serious syncope. Later investigation proved ventricular tachycardia to be the likely cause of this incidence. I don’t know much about the follow-up, but he was found dead two days later in a recreation area near the hospital. He had left the hospital quite early the same morning, as far as I know without the doctor’s permission. As you probably are aware, the rules of doctor-patient confidentiality are quite strict in Norway, and I couldn’t get any more out of the hospital or my sources there. Not even as the manufacturer of the device in question. If you need me to investigate the matter further, please let me know.

Best regards,

Morten^[1]

Ото Шулц реши веднъж да наруши правилото си да пие само една чаша кафе на ден и си направи еспресо. Пороците са константна величина, помисли си той. Щом изпи капучиното без захар, може да си позволи още една доза кофеин.

Пак седна пред компютъра. Прочете имейла от Мортен Мюндал още три пъти и го изтри. Изгълта врялото еспресо на един дъх. Напитката остави горчив вкус в устата му.

Сара Цукерман, сети се той и изключи компютъра.

Тишината в къщата го потискаше ужасно. Посегна към дистанционното и натисна копчето. От множеството невидими тонколони се разнесе класическа музика.

Ото Шулц поседя така повече от петнайсет минути — по халат, премятайки между пръстите си празната чаша. Опитваше се да разсъждава, да съчетае всички мисли, които се щураха безцелно из главата му и отказваха да се подредят в логична последователност.

Едва когато старата Рут застана на вратата и огледа ядосано мръсния плот около кафемашината, Ото стана и се насили да се усмихне.

Реши да потренира във фитнес студиото или да потича бос по плажа — намираше се само на някакви си четирийсет метра от голямата къща. А защо не и двете?

Сара Цукерман, сети се отново той и отиде да си облече спортния екип. Никой не би оправил тази каша по-добре от нея.

 

 

12:45

Спешно приемно отделение, ГРУС, Берюм

— Изправността на пейджъра ти започва да ми се струва много съмнителна, Сара! — извика Ларш Кваме още преди Сара и Ула да са прекрачили прага на залата.

Тя спря. Двама шофьори на линейка в жълто-червени дрехи стояха сконфузени до вратата и не знаеха дали да си тръгват, или да останат. Докараният пациент нямаше шансове да оцелее, видя Сара. ЕКГ-апаратът още не беше изключен и правата линия на екрана показваше, че сърцето не работи. Парамедикът, с апарат за обдишване в ръка, имаше вид, все едно ей сега ще избухне в плач. Анестезиологичната сестра се бе заела да разчиства, а Ларш Кваме, застанал с ръце на кръста до главата на пациента, сякаш се канеше да осъди Сара на смърт.

— Кой е той? — попита тя.

— Йоран Холмстрьом. Спомняш ли си го?

Спомняше си го, разбира се. Имплантира му ИКД в петък преди обяд, точно след телефонния разговор с недружелюбния патолог.

— Какво се е случило?

Сара се приближи спокойно до мъртвеца.

— От четирийсет и пет минути правим опити да го съживим — отвърна високо Ларш Кваме. — Безуспешно. Сидсел?

— Още при пристигането в болницата беше мъртъв — докладва анестезиологът. — Нямаше никакви изгледи да възстановим жизнените функции, но опитахме.

Сара Цукерман забеляза, че върху гръдния кош на мъжа е поставен магнит. Имплантираният дефибрилатор вече бе дезактивиран, но по всяка вероятност регистрираните в него данни бяха останали непокътнати. С оцъклени очи и разтворени устни мъртвецът се взираше в тавана, все едно е видял нещо интересно.

За да спечели време, Сара се засуети до монитора на ЕКГ-апарата, като че ли правата мъртва линия би й казала нещо. Понеже Ларш Кваме пое Йоран Холмстрьом, сега той се водеше негов пациент. Предстоеше да се състави смъртен акт, да се съобщи вестта на близките, да се експлантира дефибрилаторът „Мъркюри Деймос“, поставен от Сара преди две денонощия. Тя сложи длан на тила си и поклати съчувствено глава:

— Виждаш ми се изморен, Ларш. Цял уикенд си на повикване при спешни случаи, а явно не са били малко. Ако искаш, аз ще поема оттук.

По лицето на колегата й се изписа недоверие.

— Ще поемеш дежурството ми? Просто така?

— Да. И без това ще бъда тук, защото имам малко работа в кабинета. Няма смисъл и двамата да пропилеем такъв прекрасен ден в болницата.

Ларш Кваме се поколеба за кратко, но после сви рамене и тръгна към вратата. Започна да си разкопчава престилката. На вратата погледна Ула, ухили се ехидно и се обърна към Сара:

— Вие двамата сте големи дружки, а? Идвате на работа заедно дори през почивните дни.

Съблече си престилката и хвърли към Сара пейджъра си толкова неочаквано, че тя едва не го изпусна.

— Щом искаш, погрижи се за мъртвия си пациент. Аз отивам на морския бряг.

Двамата шофьори на линейката се помъкнаха след него, видимо доволни, задето не им възлагат повече работа.

— Тук ли са близките на починалия? — обърна се Сара към анестезиолога.

— Доколкото знам, съпругата му е навън с една от медицинските сестри. Аз свободен ли съм?

— Да — кимна Сара. — Ула, ти оставаш с мен. Другите да си тръгват. Ще се погрижа за документацията. Благодаря ви.

Ула направи няколко крачки към вътрешността на залата. Сара затвори вратата след последния излязъл.

— Веднага донеси програматор — прошепна тя. — Трябва незабавно да извадим този ИКД и да проверим какво е регистрирал. Ще поговоря с клетата вдовица, но не искам да оставям тялото без надзор дори за секунда. Този път няма да позволя някой да сменя дефибрилатора на мой пациент. Побързай!

Ула кимна, отвори вратата и хукна.

 

 

14:00

Сулемскуген, Лиломарка, Осло

От няколко дни Свере Бакен — старши инженер в норвежкия клон на „Мъркюри Медикъл“ — се мъчеше да се убеди, че не е направил нищо лошо. В началото беше лесно. Просто вършеше каквото му наредят и толкова. Нищо сложно. Всеки негов колега би постъпил по същия начин. Отдавна престана да възприема пациентите като хора. Манипулацията, на която те биваха подлагани, му се струваше прекалено страшна и той просто изключваше човешката си страна, докато присъстваше на имплантациите, гледаше само в екрана на програмиращото устройство и мислеше за съвсем други неща. Съсредоточаваше се върху операцията само когато искаха от него да измери напрежението в сърцето. На няколко пъти се бе осмелявал да вдигне очи към рентгеновото изображение, но при вида на електрода, промушен в сърцето на пациента, му прилошаваше и затова престана да следи операциите. Тънкият кабел му приличаше на змия, излязла от човешките вътрешности. По-точно: от сърцето. Гледката предизвикваше отвращението му. Напоследък все по-често му се случваше да се вслушва в ударите на собственото си сърце. Будеше се посред нощ, плувнал в пот и паникьосан. Гъстият мрак в стаята го задушаваше, Свере се хващаше за гърдите и се опитваше да разбере дали сърцето го боли, дали бие учестено, дали получава мъждене.

Понеже Свере Бакен бе успял да изключи, че пациентите са хора, допреди известно време малкият трик, който правеше, не го тревожеше.

Струваше му се безобиден.

Вървеше бързо и чуваше ударите на сърцето си.

Реши да поеме на север по моравата зад автобусната спирка, за да не среща хора. Предпочиташе неотъпканата пътека вместо пътя през гората, където ще го смущават нахални велосипедисти и крещящи деца в колички.

Хубавото време от седмица насам не бе успяло да изсуши почвата. Свере вече усещаше, че маратонките му са мокри. От блатата още се носеше мирис на гнилоч, а на няколко места забеляза, че зимните вихрушки са съборили мостчетата, поставени от туристическото сдружение.

В началото всичко изглеждаше лесно. Техническа манипулация, нищо повече. Та той беше само инженер. Обещаната сума го заслепи и му помогна да си затваря очите пред истината.

Стигна до поточе, което открай време си беше съвсем тясно, и не представляваше проблем да го прескочи. Сега обаче, ръждивочервено и буйно, бе излязло от коритото си и приличаше на рекичка. Почвата отдавна се размрази, а снегът се стопи преди близо месец.

Ако можеше да спи, животът му щеше да е по-поносим.

Пристрасти се към тези безкрайни разходки. Вървеше ли, вървеше, докато се изтощи до краен предел, с надеждата сънят да го споходи.

И наистина заспиваше, но се будеше в четири сутринта.

Защо изобщо се съгласих, кореше се той наум, докато нагазваше в леденостудената вода на потока. Болка прониза глезените му и той простена. Щом стъпи на отсрещния бряг, хукна.

За беда нямаше представа в какво точно се е забъркал.

Тогава не се интересуваше. Изобщо не подозираше, че някой ще умре.

Сега знаеше, но бе твърде късно.

 

 

18:00

ГРУС, Берюм

— Същото! Съвсем същото, дявол да го вземе!

Ула Фармен бе придърпал стола си до стола на Сара. Апаратурата върху бюрото пред тях бе свързана по идентичен начин като в импровизираната домашна лаборатория на Ула с единствената разлика, че в момента проучваха историята на дефибрилатора, изваден от тялото на Йоран Холмстрьом. А тя се простираше върху дванайсет листа, скрепени с телбод.

— Първо получава пейсинг за 350 удара в минута — установи Ула и посочи графиката. — А после — три стимула от по 31 джаула.

— Които всъщност се оказват сто пъти по-слаби — Сара гледаше показанията на осцилоскопа. — Тоест от по 0,31 джаула. Точно както е станало и с Ерик. Излиза и същият текст: Fuck you.

За миг и двамата се вторачиха в недвусмисленото послание в графата, отредена за името и ЕГН-то на Йоран Холмстрьом.

— Кой го е направил? — простена Ула.

— Как? И защо?

— И защо точно в нашата болница? Кой, за бога, би имал интерес…

— Е, поне вече можем да изключим вероятността Ерик да е бил мишената — прекъсна го Сара. — Холмстрьом е починал по същия начин.

— Но тогава кой е мишената?

Сара не отговори. Продължаваше да се взира в разпечатката.

— Защо мълчиш? — попита Ула. — Нали се възпротиви да отидем в полицията! Ако бяхме вдигнали тревога веднага, сега Холмстрьом щеше да е жив!

— Не, нямаше да е жив — възрази спокойно Сара, без да откъсва поглед от дългата хартиена „хармоника“. — Първото основание за сериозно безпокойство се появи в нощта срещу събота, когато дойде при мен. Дори вчера да бяхме съобщили в полицията, до днес разследващите едва ли щяха да започнат същинската работа по случая. А колкото до ръководството на болницата и здравните власти, най-вероятно щяха да въведат забрана за имплантации. Но дотогава така или иначе щяхме да поставим ИКД на Холмстрьом, както и на останалите десет-дванайсет пациенти, които оперирах след Бернтсен.

Ула се приближи до компютъра на Сара.

— Какво ще правиш?

— Ще проверя дали има други смъртни случаи — отвърна той. — Ще се обадя в болниците в Хаукелан, в Юлевол, в Държавната болница, в болницата в Тромсьо, в Тронхайм, в Ставангер, в Кристиансан. Във всички институти, където се извършват имплантации.

— Сега? В неделя вечер?

— Все трябва да има дежурен, който да ми даде информация за евентуални смъртни случаи непосредствено след…

Той млъкна и Сара се притесни да не му е прилошало.

— Ула? — сложи ръка на гърба му.

— Кога имплантира ИКД на Бернтсен?

— Как кога? Във вторник, нали…

— В колко часа?

— Някъде към девет. Малко след девет.

— А на Холмстрьом?

— Трябва да е било към единайсет и половина. Ако искаш, ще проверя в документацията, но какво общо…

— Две денонощия! — извика Ула. — Проклетото устройство е настроено да убива точно след две денонощия!

— Не разбирам какво… — подхвана тя, ала изведнъж й просветна: — Господи! — прошепна тя. — От поставянето на импланта до смъртта на Ерик и на Холмстрьом наистина са изминали точно 48 часа.

Пръстите на Ула заудряха бясно по клавиатурата и Сара се притесни, че ще изпочупи клавишите. Ула намери нужните му телефонни номера, копира ги на отделна страница и зададе команда на компютъра да ги принтира. Принтерът под бюрото затрака веднага и само след секунди Ула сложи шумно листа пред Сара.

— Ще трябва да ми помогнеш. Ти се обади в Хаукелан, аз ще поема Тронхайм. И така ще си поделим целия списък.

След 34 минути установиха, че през тази седмица никъде в страната не са регистрирани смъртни случаи във връзка с извършени наскоро имплантации. Същото важеше и за предната седмица. Дежурният лекар в кардиологичното отделение в университетската болница в Тромсьо отбеляза с рязък тон, че намира питането на Ула за доста смущаващо. Наложи се Сара да продължи разговора. Лекарят стана по-склонен да им даде информация по въпроса, но накрая заяви, че никога, нито веднъж, не му се е случвало да изгуби пациент заради имплантация.

— Не знам дали да си отдъхна, или да се изплаша още повече — призна Сара, след като и двамата оставиха телефоните и се облегнаха.

Ула се мъчеше да отвори пакет бисквити.

— Новината, че пациентите са живи, е положителна.

— Да, разбира се — малко обезсърчено кимна Сара. — Явно само на нашите пациенти се случват такива…

— Само на твоите — поправи я Ула, след като най-после разкъса опаковката и си извади натрошена бисквита. — Само на твоите.

По бюрото се посипаха трохи, докато той се опитваше да лапне всички парченца от бисквитата.

— Само на мои ли?

— Два смъртни случая след имплантация на „Деймос“, извършена от един и същи лекар. От теб.

Думите му почти се изгубиха, защото преди да погълне първата бисквита, Ула натъпка в устата си още две.

— Да не намекваш, че аз…

Той вдигна отбранително ръце и задъвка още по-енергично.

— Нищо не намеквам, Сара. Просто обобщавам и без друго оскъдните налични факти. И за миг не ми е минало през ум, че ти си…

— Надявам се да е така — прекъсна го рязко тя. — Ако обичаш, изчисти тази свинщина.

— А допускаш ли — подхвана Ула, защото се сети за спонтанното хрумване на Гюру, когато й разказа историята, — всичко това да е нагласено с цел да… да навредят на теб?

Тя стана от стола, без да го удостои с поглед. Приближи се до рафтовете на отсрещната стена. Поклати глава и прокара пръст по папките, все едно търсеше нещо конкретно.

— Дори някой да иска да ми навреди, защо ще го прави по толкова жесток начин, отнемайки живота на двама пациенти? — попита Сара с гръб към Ула.

— Нямам представа.

— Аз също.

— Не може да е случайно. Има два такива случая в цяла Норвегия. И двата пъти ти си извършила имплантацията.

— Не си прави прибързани изводи. Все пак в ГРУС само четирима лекари поставят импланти. Учил си статистика, аз ли да ти обяснявам, че вероятността един и същи лекар да извърши операцията, е голяма?

— Но, Сара… — подхвана Ула и обърна стола си с гръб към бюрото.

Тя продължаваше да гледа папките.

— Трябва да обсъдим сериозно въпроса кога да съобщим тревожното откритие — отсече той. — Не можем повече да мълчим. Нужна ни е помощ, и то…

— Не, Ула. — Най-сетне тя се обърна към него. — Чии интереси защитаваш като хуманен лекар? — попита спокойно.

— На пациентите — сви рамене той. — Служа предимно на тях, разбира се. Освен това съм лоялен към закона, към болницата, ръководството, спазвам лекарската етика и…

— Значи пациентите са на първо място — прекъсна го Сара. — Зарежи всичко останало. Без лекарската етика. Наше изконно морално задължение е да се грижим за доброто на пациентите. Винаги и независимо от обстоятелствата. Ако в кабинета ми влезе нелегален имигрант и видя, че се нуждае от лечение, което ще струва двеста хиляди крони на норвежките данъкоплатци, ще му осигуря това лечение, колкото и да е скъпо, без да се влияя от абсурдните правила кой заслужава лекарското ми внимание и кой — не.

Ула лапна още една бисквита и се опита да прикрие усмивката, изпълзяла на устните му; миналия октомври директорът на болницата побесня, след като Сара имплантира ИКД на палестинец с отнето гражданство. Властите го били екстрадирали три пъти в Германия, където потърсил убежище и щял да остане, докато се отърват от него. Но след всяко принудително напускане той се връщал в Норвегия, защото там живеела приятелката му. Мъжът потърсил помощ в пункта за неотложна помощ заради нараняване на пръст на ръката. Дежурната сестра — явно яростна привърженичка на правилата — тъкмо го отпращала, ала неочаквано той се строполил върху пода. Точно тогава Сара случайно минавала оттам и веднага се заела да го преглежда. Задържала го за изследвания в болницата осем денонощия, поставила му ИКД и го снабдила с лекарства поне за година напред.

— Аз съм лекар, Ула. Ти — също.

— Така е — съгласи се недодялано той и се опита да преглътне сухата бисквита с глътка хладко кафе. — Права си, Сара.

— Стига глупости. Какво щеше да се случи според теб, ако бяхме разгласили… Впрочем… — приближи се до него. — Какво ще се случи, ако наистина разгласим какво сме открили?

Ула пак вдигна рамене. Сара пристъпи още крачка към него.

— Ръководството на болницата моментално ще преустанови всички имплантации. Ако то не го направи, ще го направи министерството. Не само тук, а в цяла Норвегия. Не само на „Мъркюри Деймос“, а и на всички видове ИКД. Поне през следващите няколко дни. Всички пациенти с имплантирани ИКД и пейсмейкъри през последната половин година ще бъдат извикани веднага за преглед. Това ще всее паника у тях — твърде опасно за хора със сърдечни проблеми. Полицията ще изземе цялата ни апаратура, всички устройства, чието предназначение — при цялото ми уважение към органите на реда — не им говори абсолютно нищо. Ще умрат хора, Ула.

— Защо си толкова враждебно настроен към полицията? — попита разпалено Ула. — Какво са ти направили?

— Нищо. Просто не надценявам знанията им по кардиология и фина електроника.

— Днес полицията разполага с огромни ресурси! Не говорим за диваци, а за…

— Ула! Ула!

Той се сепна от острия й глас. Досега не я бе виждал в такава светлина. Сара Цукерман беше всеизвестна с навика си да понижава глас, когато се ядоса. Гневът я правеше хладна. Когато презираше някого, се отнасяше към него с леден сарказъм. А сега от цялото й същество хвърчаха огнени искри. Сара направи две крачки и се наведе над Ула с властен, почти заплашителен вид.

— Искам да си отговориш на един-единствен въпрос — просъска тя. — Ще спечелят или ще загубят пациентите ни при евентуална намеса на полицията?

— Ще спечелят, ако всичко това бъде прекратено! Ние носим цялата отговорност, Сара! Ако смъртните случаи продължат, ще се наложи да поемем цялата вина и направо не ми се мисли…

Ула млъкна. Под наболата му брада плъзна издайническа червенина.

— Аха! Това ли било? Страхуваш се да не загазиш. Боиш се най-вече за собствената си кожа. Добре. Разбирам.

Тя се поизправи, сви рамене и тръгна към вратата.

— Тогава предлагам да се свържеш с доктор Беняминсен веднага. Разкажи му всичко, Ула. Ако можеш да живееш с последствията, направи го. Успех.

— Почакай!

Тя спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Добре тогава — промърмори той.

— Какво?

— Съгласен съм с теб.

— За кое?

— Двамата с теб трябва първо да се опитаме да се справим сами.

— Чудесно. В такъв случай предлагам да оставим тази тема.

— Засега.

— Докъде стигнахме?

И тя седна на мястото си и си сложи очилата, все едно нищо не се бе случило. С очила изглежда десетина години по-възрастна, забеляза Ула, вероятно защото ги държи на върха на носа си и гледа по-често над, а не през тях.

— Два смъртни случая — обобщи Ула. — Два ИКД марка „Деймос“. Два пъти един и същи… режим, ако мога да го нарека така — посочи апаратите пред тях.

— Ще спра имплантацията на „Деймос“. Като първа мярка.

— Как?

— Като се позова на правилата, които всички в тази страна обожават. Според закона сме длъжни да купуваме еднакъв брой ИКД от „Мъркюри Медикъл“, „Сейнт Джуд“, „Бостън Сайънтифик“ и „Медтроник“. През тази година делът на дефибрилаторите марка „Деймос“ надвишава 35 процента.

— Защото са най-качествени.

— Защото са най-подходящи за определена група пациенти — поправи го Сара.

— Според мен трябва да преустановим всички имплантации. Поне през следващите няколко дни.

— Невъзможно е. Дори аз не мога да измисля основателна причина за такава крайна мярка — усмихна се леко тя. — Върви си вкъщи, Ула. Почисти и се прибирай. Поспи. Ще продължим утре.

Ула се прозина и протегна ръце над главата си:

— Искам първо да съм сигурен, че този ИКД няма да изчезне някъде. Имаш ли сейф?

— Разбира се, иначе къде ще си държа диамантите? — иронично отвърна тя.

— Вкъщи ли да го взема? — попита Ула и откачи дефибрилатора от кабелите.

— Вече отмъкна достатъчно апаратура от болницата — възрази Сара. — Не го пипай с голи ръце, сложи си ръкавици! Ще те удари ток!

— Добре де, добре. Къде да го сложа?

— Тук — тя отвори единственото чекмедже с ключалка.

Ула го пъхна между бележник и сребърна кутийка с красиво орнаментиран капак. Сара затръшна чекмеджето и го заключи.

— Отивай да спиш — заповяда тя, докато излизаше от кабинета. — Аз смятам да направя точно това.

Ако успея, помисли си и провери три пъти дали е заключила вратата.

 

 

23:10

„Ботстьоюре“, „Хьовик“, Берюм

Когато телефонът звънна, Сара вече бе решила да стане от леглото. Така и не успя да заспи. Тъкмо да се откъсне от действителността и да се потопи в блажена дрямка в мекия мрак, и се сепваше от мисли за мъртъвци, компютърни вируси и фатални имплантации.

В продължение на няколко секунди остана вторачена в телефона върху нощното шкафче, преди да го вдигне.

— Сара Цукерман — промърмори тя.

— Здравейте — чу се женски глас. — Обажда се Хени Квам Хуле. Извинете, задето ви притеснявам в този късен час, но сте ми оставили съобщение, че информацията ви трябва спешно, а за жалост нямах възможност да говоря по-рано.

Хени Квам Хуле?

Сара натисна леко очите си с пръсти.

— А, да — сети се тя след кратка пауза. — От Държавната болница. Всъщност вие…

Сара се надигна рязко и седна в леглото.

— Аз извърших експлантацията на ИКД от ваш пациент и разчетох извадката. Вчера сте ми оставили съобщение на гласовата поща…

— Много ви благодаря, че ми връщате обаждането — окопити се Сара, разбудила се съвсем. — Случайно да знаете къде се намира този ИКД в момента?

— Изпратих го за унищожение. Такива са инструкциите и няма как…

— А разпечатката?

— Тя… Още е в кабинета ми.

— Чудесно. Супер. Много ви благодаря.

Сара не се сдържа и направи кисела физиономия заради новината, че дефибрилаторът, който някой е имплантирал в тялото на Ерик Бернтсен, след като е извадил оригиналния, е изчезнал в нищото. Поне разпечатката бе останала непокътната.

— Бихте ли ми я изпратили, щом отидете на работа?

Хени Квам Хуле се поколеба за секунда.

— Защо всъщност ви трябва? Разгледах разпечатката много внимателно. Напълно потвърждава заключенията на патолога. Аз, наистина, съм само асистент, но съм категорична…

— Изобщо не смятам, че сте допуснали каквато и да било грешка — увери я Сара, като се мъчеше да звучи възможно най-дружелюбно. — Моля ви за разпечатката по други причини. С годините съпругата на Ерик Бернтсен е станала доста мнителна, заговори ли се за медицинска апаратура. Сещате се как й се е отразил дългогодишен живот с професор по кардиология…

Сара имаше чувството, че направо чу как устните на събеседницата й се разтварят в усмивка.

— О, несъмнено на вечеря е слушала лекции — отвърна Хени Квам Хуле. — Представям си какво й е било.

— Именно. Тя, разбира се, е съсипана след смъртта на съпруга си. Някакъв глупак, психолог или не знам какъв, й е внушил, че ще преживее загубата по-лесно, ако й обясня нагледно как се е влошило състоянието му, защо е получил инфаркт и я уверя колко бързо е станало всичко. Разбирате, нали?

— Да — отвърна малко колебливо доктор Квам Хуле. — Струва ми се някак странно, но…

— Така е. Професията ни обаче ни сблъсква ежедневно с доста странни реакции на близките.

Смях в слушалката.

— Връщам се в Осло във вторник — обясни Квам Хуле. — Тогава ще ви изпратя документа.

— Вторник — повтори Сара и се зачуди дали да не поиска някой колега на лекарката да изпрати разпечатката по-рано. — Добре. Много ви благодаря за обаждането.

— Няма защо.

Настъпи тишина. Сара посегна към шкафчето да остави телефона, но го изпусна върху пода.

— Сара?

Теа стоеше на вратата в огромното си долнище и възтясна тениска.

— Не мога да заспя.

Сара пооправи завивката, сложи възглавница до своята и потупа с длан мястото до себе си. Момичето се мушна в леглото и се сгуши до нея.

— Много се притеснявам за утрешния изпит по математика — призна малката.

— И защо? Решаваш задачите без проблем.

Теа не отговори. Настани се удобно и се зави до брадичката.

— Няма нужда винаги да си безгрешна — прошепна Сара. — Изобщо не е задължително всеки път да си най-добрата.

— Но ти винаги си най-добрата — възрази Теа.

Сара се позасмя тихо.

— Не във всичко. Вярвай ми, в живота други неща са много по-важни от постиженията в училище и в професията.

Теа се усмихна, седна в леглото и се обърна към леля си.

— Да, бе! И кое според теб е по-важно?

— Да разбираш разликата между позволено и забранено, между правилно и погрешно.

Теа продължаваше да се усмихва. Ослепителнобелите й зъби изглеждаха почти синкави на светлината, процеждаща се през пролука в щората.

— Но ти често лъжеш, Сара! Това определено не е правилно.

— Теб никога не те лъжа — увери я Сара и я притегли в обятията си. — Лъжата и умението да премълчаваш някои неща са важни средства в живота. Не бива да споделяш много за себе си на непознати, Теа. С времето ще се научиш да преценяваш кое да кажеш и кое — не. А сега е време за сън. Каква по-очевидна истина от това?

— Може ли да остана тук?

— Може, разбира се — отвърна Сара, целуна момичето по бузата и се настани удобно.

Само след три минути двете спяха дълбоко.