Майте Каранса
Ледената пустиня (6)

Глава шеста
Отново съдбата

Когато се върнах с куфара, бях готова веднъж завинаги да забравя Гунар и да се отдалеча от Мерицел. Съжителството с нея означаваше да виждам по всяко време Гунар. Беше ненужно страдание, истинско мъчение.

Мерицел обаче не ми позволи. Посрещна ме радушно и ме целуна с думите, че се нуждае от мен, че без мен апартаментът ще изглежда тъжен и празен.

Само за една седмица състоянието на Мерицел се бе влошило много. Беше загубила руменината по страните си и блясъка на златистите си очи. Реших да остана, докато оздравее.

Карла ми разказа, че тя била прекарала целия уикенд в леглото, слушайки музика, в компанията единствено на Лола. Нямаше анорексия, но имаше всички явни признаци на депресия — не вчесваше косите си, забравяше да се къпе, не галеше домашната си любимка, страдаше от безсъние и хвърляше мръсните и измачкани дрехи в гардероба. Беше спряла да се интересува от външния си вид, от храната, от лекциите и от рисуването, а една сутрин открих, че бе спряла дори да храни хамстерчето, което се луташе гладно и изоставено из къщата.

Състоянието й ставаше тревожно и аз се замислих дали да не потърся някой обикновен лекар, защото познавах само лекарки Омар, а Мерицел отказваше да бъде прегледана от някоя от тях, от страх да не се разкрие, че е бременна.

Насила я карах да яде, а с помощта на Карла й приготвяхме витаминозни концентрати. Карла беше променила отношението си и изглеждаше искрено загрижена. Тя лично предложи да се свърже с бащата на Мерицел и ме помоли междувременно да не я губя от поглед. После се опита да я насърчи и я убеди да отиде на вернисаж в Пасео де Грасия^[1], както правеше преди. Мерицел се съгласи, прибра поканата в чантата си и излезе от къщи, но след няколко метра свърна и тръгна в друга посока. Предпазливо я проследих и установих, че вместо да отиде в изложбената зала, се вмъкна в едно кафене. Зяпаше лампите на тавана, цяла вечност бъркаше захарта в чая си и броеше секундите и минутите, които оставаха, за да стане време да се върне у дома и да излъже Карла за изложбата, на която така и не отиде.

Беше изненадващо откритие. Сладката Мерицел лъжеше. Както лъжеше Карла, така можеше да лъже и мен. Може би продължаваше да се вижда с Гунар. Тази мисъл така се загнезди в съзнанието ми, че се превърнах в нейна охрана и страж.

Затова не ме изненада толкова разкритието една сутрин, когато влязох в стаята й, за да нахраня Лола, и намерих скрития куфар. Беше в гардероба, подреден и готов със зимни дрехи: дебели ботуши, две книги, плик с пари и паспорт. Разлистих книгите, едната беше пътеводител на Исландия, а другата кратък сборник с исландски саги. Трябваше да седна, за да не припадна. Подготвяше се да избяга заедно с Гунар!

Престорих се, когато влезе в стаята си. Казах й, че никъде не откривам Лола, което впрочем си беше самата истина. Двете заедно се заехме да я търсим и я намерихме свита и примряла от глад под един стол. Мерицел се разнежи, но не отдели много време да се занимава с животинчето. Сподели ми го с думите:

— Ще се грижиш ли за нея, докато ме няма?

— Къде отиваш? — не се стърпях и се издадох. Гласът ми прозвуча рязко.

Мерицел погледна часовника си, отклони погледа си към закачалката и внезапно стана нервна.

Тайно видях, че на закачалката в гардероба й, прикрита между други дрехи, висеше риза на Гунар.

— Имам уговорка с татко да се срещнем в едно кафене. Карла се е свързала с него и той иска да ме види.

Хитро се приближих до закачалката и вдишах парфюма на Гунар, преди да хвана под ръка Мерицел.

— Ти си бременна и болна. Трябва да те прегледа лекар.

Но Мерицел се отскубна с изненадваща бързина и се сбогува:

— Добре съм. В отлично състояние съм.

Щом останах сама, свалих от закачалката ризата на Гунар и я сложих до лицето си в опиянение от допира и мириса й, тогава забелязах, че има дупка. Някой беше изрязал фигурка с формата на кукла.

Тичешком излязох след Мерицел. Вече не можех да й вярвам. Проследих я, без да ме види. Отмина кафенето и спря едно такси. Не успях да спра друго навреме и извърших нещо забранено — бях толкова погълната от поведението на Мерицел и толкова убедена, че има среща с Гунар, че изрекох заклинание за илюзия и я проследих с моя мотор.

Колкото повече Мерицел сменяше такситата едно след друго, толкова повече аз се изнервях. Последната от трите коли, които взе, спря пред гара Север. Мерицел плати на таксиджията и влезе в старото хале. Изкачи стълбите и там, в кафенето на гарата, на същата маса, на която седях аз преди един месец, я очакваше Деметер.

Щом я видя, я прегърна и целуна с нежност, която никога не бях забелязала в отношението й към мен. Наблюдавах сцената от вратата. Не се осмелявах да помръдна. Какво ставаше? Защо Мерицел се срещаше с майка ми, както би го направила всяка Омар след телепатично повикване. Защо майка ми я беше посрещнала с толкова загриженост, с толкова обич? За какво ли говореха? Какво криеха?

Обърнах се и се прибрах в апартамента, питайки се коя всъщност е Мерицел.

 

 

Действително, след като обърнах чекмеджетата и гардероба, открих това, което търсех — атамето, ясеновата й пръчица, пентаграмата и изрязаната кукла от ризата на Гунар със зашит кичур от нейната коса. Беше направила заклинание за притежание.

Мерицел беше магьосница Омар като мен, Деметер и Карен. Не беше невинно момиченце. Беше подчинила волята на Гунар, използвайки магия. Затова Гунар ме бе отблъснал, затова беше пленник на Мерицел, макар и да не я обичаше.

Извадих една запалка и изгорих гневно куклата.

Защо Деметер ме излъга, като ми каза, че ще деля квартира с две простосмъртни студентки, когато в действителност Мерицел беше магьосница Омар? Защо не можах да го доловя, та нали магьосниците Омар се разпознаваме помежду си чрез погледа и жестовете? Защо Мерицел никога не ми го каза и ме накара да вярвам, че няма тайни от мен?

Отчаяна, направих едно последно проучване. Обадих се в Андора на предполагаемия адрес на Мерицел. Там не живееше никакъв Салас, не познаваха нито него, нито дъщеря му. Затворих и се изправих пред Карла, която изумено гледаше стаята на Мерицел, преобърната наопаки от мен.

— Какво си направила? — ме укори тя.

— Ами ти, ти какво направи? — въстанах аз. — С кой баща на Мерицел си говорила ти?

Карла погледна часовника си притеснена.

— Сега нямам време да ти обяснявам, на среща съм.

Но аз не й позволих да тръгне.

— В кое село Ордино си била ти с нея?

Карла хвърли бърз поглед на атамето, на пръчицата, пентаграмата и сведе очи.

— Добре де, вече го знаеш, Омар сме.

Не можех да повярвам.

— И ти ли?

— Ами разбира се! Дъщеря съм на Ана, матриаршата на мравките. Или си мислеше, че Деметер ще те остави с коя да е простосмъртна.

— Искаш да кажеш, че Деметер ме е изпратила с вас, за да ме държите под око.

— Горе-долу.

— Как така, „горе-долу“?

Карла изведнъж стана много сериозна.

— Слушай, глезло. Ти отиде твърде далеч. Деметер сметна, че най-доброто решение е да живеем трите заедно.

Едва тогава проумях някои случки, които ми се бяха сторили любопитни.

— Ти ли предупреди майка ми за неразрешеното използване на магията?

— Разбира се.

— И Деметер се свърза с теб в нощта на Имболк, за да узнае дали сме добре?

Карла потвърди.

— Сигурно ти си я предупредила и за това, че се маскирам на Черната дама?

— Мерицел беше много уплашена.

— Чудесно, а сега Мерицел докладва на Деметер за мен.

Карла възрази:

— Аз помолих Деметер да се заеме с Мерицел. Изплъзва ни се от ръцете.

— Не схващам връзката. Кой кого пази? Кой кого наблюдава?

Карла започна да прибира личните вещи на Мерицел.

— Ти си силна. Мерицел — слаба. Ти си неблагоразумна, а Мерицел — страхлива. Ти си смела, а Мерицел — плаха. Комбинацията подейства. Взаимно си помогнахте.

Малко по малко започнах да разбирам.

— Деметер ме е изпратила в това жилище, за да защитавам Мерицел?

В потвърждение на думите ми Карла поясни:

— По-точно да служиш като щит на Мерицел. Нещо като гръмоотвод.

Сравнението ми се стори ужасно.

— Ами ти като каква се явяваш?

— Аз наблюдавам и се разпореждам.

Почувствах се като затворничка, която е открила камера в килията си. Биг брадър контролираше всичките ми действия.

Карла повдигна рамене.

— Вие двете си помагате, а аз постоянно се грижа да сме добре защитени, така че никой отвън да не се намесва в живота ни.

— Искаш да кажеш, че сме омагьосани и трите? Затова не ви разпознах като Омар.

Карла се усмихна.

— Досега планът действаше, независимо от проблемите, които ни създадоха твоето безразсъдство и прекалената ти общителност, но това се очакваше. Онова, което не беше предвидено, бе Мерицел с нейното глупаво влюбване и анорексията.

Почувствах се като марионетка, предмет в ръцете на майка ми, която е предвиждала всеки мой ход от своенравното ми поведение.

— Наше задължение е да я защитаваме — добави Карла.

— Да защитаваме Мерицел? От какво?

— Майка й е умряла, за да я защити. Явно е, че Одиш са я преследвали.

— Значи е вярно, че майка й е умряла.

Не беше голяма утеха, но все пак… Поне приятелката ми — или тази, която смятах за такава, не се оказа пълна лъжкиня.

— Тя е самотна, много разстроена от случилото се, с крехко здраве и със съдба, за която пророчиците са предсказали, че ще е от решаващо значение за жените Омар. Трябва да я пазим.

Постепенно схващах. Мерицел беше важна. Беше Омар с бляскава съдба, а не като мен, обречената на жалката недостойна роля да послужа само за защитна броня на великата Мерицел. Майка ми ме беше използвала за примамка, като гръмоотвод, като… спаринг-партньор.

Избухнах:

— Свърши се тая. Чу ли? Край! Писна ми да решавате коя съм и какво да правя. Отсега нататък всеки да се защитава сам, както може. Мерицел да се заеме със себе си и да се оправя със съдбата си.

Карла се уплаши.

— Какво ще правиш?

Беше ми напълно ясно какво искам да правя, след като вече се бях запознала с Гунар, а сега никой и нищо не ми пречеше.

— Изчезвам.

Сложих няколко дрехи в един сак, взех си документите и тъкмо когато пъхах и атамето, ме спря вик:

— Не! Не го прави!

Беше Мерицел. Лицето й бе изкривено, очите й кървясали, а ръката й стискаше дръжката на вратата така, както хищник стиска в ноктите си жертва. Тя знаеше. Знаеше за чувствата ми към Гунар, знаеше, че съм предала нашето приятелство и че ще отида при него. Знаеше го. Прочетох го в погледа й и разбрах, че се е преструвала през цялото време.

— Не отивай при него, не можеш да ми причиниш това!

Карла се намеси, опитвайки се да успокои Мерицел:

— Успокой се, в твоето състояние не бива да…

Мерицел отблъсна Карла с неочаквана решителност и сила, изненадващи за външността й на слабо и беззащитно същество.

— Махай се!

— Аз нося отговорност за вас. Не мога просто да си тръгна и да те оставя така.

Мерицел отчаяно настоя:

— Остави ни, Карла, остави ни сами. Гунар засяга само нас двете със Селене.

По природа кротка и блага в момента Мерицел се бе разгневила ужасно, в изражението и в напрегнатото й тяло се долавяше сдържана ярост, която ме изплаши.

Стоях нащрек, стиснала атамето си в ръка. Карла ни гледаше, ту едната, ту другата, и очевидно се колебаеше какво да стори. Тя също усещаше враждебността, която витаеше във въздуха. Тогава аз наклоних везните.

— Това е въпрос между Мерицел и мен.

— Ама…

— Отивай на срещата. Предпочитаме да сме сами.

Двете с Мерицел се изправихме една срещу друга, очи в очи. Тя продължаваше да стиска дръжката, а брадичката й потреперваше. Аз с кинжала в дясната ръка и в защитна позиция не свалях погледа си от нея, без да се страхувам, като се мъчех да не позволя чувството за вина да стопи решителността ми. В момента, когато Карла затръшна вратата, Мерицел побесня, изпаднала в пристъп на ярост.

Без да ми даде възможност да реагирам, като разразило се торнадо, тя започна да хвърля по мен всеки предмет от стаята, който й попаднеше подръка, да къса завесите, да обръща чекмеджетата, да бута книгите от рафтовете и да им къса страниците. Опитах се да й попреча, но тя, сякаш придобила силата на сто вещици, с един удар ме запрати към стената. Почувствах се безсилна пред този неин пристъп на изригваща ненавист. Донякъде я разбирах, но не биваше да се оставя да ме сплаши. Прекалено дълго се бях заблуждавала, вярвайки на привидната й беззащитност.

— Гунар е мой! — успя накрая да изкрещи в лицето ми Мерицел, задушавана от гняв.

Застанах пред нея, без да трепна.

— Гунар обича мен и ти го знаеш.

Неспособна да понесе истината, Мерицел започна да си скубе косите, а от гърлото й излезе пронизителен вик:

— Проклета да си! Проклети да сте и ти, и Гунар!

Никога не бях вярвала, че болката може да се изрази толкова убедително. Но това нямаше да ме накара да си променя решението, бе твърде късно. Пък и тази среща нямаше да доведе до нищо. Мерицел не беше в състояние нито да говори, нито да разсъждава. Не търсеше утеха, не искаше успокоение. Ако останех, щях само да се поддам на съчувствието. Взех си сака и се упътих към вратата. Мерицел ми препречи пътя.

— Остави ме да мина — помолих я аз.

— Няма! Не искам!

— Ще мина, искаш или не — предупредих я аз.

Мерицел посочи оръжието ми.

— Какво? Ще ме наръгаш с атамето си ли? Затова ли си толкова смела?

Тогава направих нещо, за което цял живот щях да съжалявам. Понякога човек върши неща, които са проява на безсмислен, излишен героизъм. Случаят беше точно такъв. Подадох й свещената си кама — атамето, което бе поверено лично и само на мен. Реших, че това е начинът да се отърва от клана, от жените Омар и от дълга си към тях, и сложих съдбата си в нейните ръце. Признавам, постъпих неразумно. Предизвиках съдбата с дързостта си. Подадох й ножа откъм дръжката, с острие, насочено в гърдите ми.

— Убий ме, но това няма да промени нещата, няма да спреш Гунар да ме обича.

С изхвръкнали от орбитите очи, Мерицел стисна позлатената дръжка на кинжала и решително протегна ръка. Втренчих се в очите й. Дълбоко в душата й отгатнах страх, беззащитност и колебание. Водеше ужасна вътрешна борба, цялата трепереше, а зъбите й тракаха, но аз не можех да й помогна. Накрая ръката й се отпусна и разтърсвана от плач, Мерицел свали оръжието и ме пусна да мина.

Излязох, без да поглеждам назад. Без да се сбогувам, без да се извиня.

Бях ядосана от разкритията, които бях направила. Животът ми се бе оказал лъжа. Майка ми ме мамеше, приятелката ми ме мамеше и аз самата се мамех.

Докато вървях по улицата, нещата взеха да ми се проясняват и погледнах на Мерицел и на отношенията ни в друга светлина. Дотогава винаги бях смятала, че тя е самата невинност и че не знае тайната ми. Сега обаче разбрах, че съм се лъгала. Откога ли знаеше? Може би… Пред очите ми притъмня, като си спомних разговора между мен и нея в нощта, когато с Гунар се влюбихме. Разбрала го е още тогава. Знаела го е от първия момент. Мерицел си е играла с мен, с чувството ми за вина и с пошлия номер, че е бременна, за да ме отдалечи от Гунар. Аз я съжалявах, без да знам, че е Омар, че беше престъпила свещените закони на Омар, които забраняваха използването на магия за лични облаги, а тя бе омагьосала Гунар с помощта на дрехата му. Защо бях толкова сляпа?

Нуждаех се единствено от потвърждение, от едно простичко потвърждение.

Позвъних с разтуптяно сърце. Гунар ми отвори вратата, но почти не го познах. Състоянието му се беше влошило, бе отслабнал, с разчорлена коса и гъста, неподдържана брада. Веднага щом ме видя обаче, очите му блеснаха с онази чувственост, която го издаде. Бавно се освобождаваше от примката, която бях скъсала с изгарянето на куклата, с чиято помощ Мерицел го държеше като пленник.

— Кажи ми едно нещо, само едно — помолих го. — Мерицел знаеше ли, че аз съм другата?

Гунар потвърди:

— Казах й го първата вечер.

Обзе ме пристъп на ярост.

— Не е бременна, излъгала ни е!

Разкритието беше изненада и за Гунар. Бе думата на Мерицел срещу моята, но той премисли и повярва на мен. Хвана ме веднага за китката и ме придърпа към себе си с недоверие, сякаш бях очакван призрак. Обгърна ме с ръце и ме зацелува нежно, страстно, отчаяно… И цялото време, в което се бяхме мъчили да се отречем от чувствата си и да се откажем един от друг, изведнъж изплува и заля всичките ни сетива.

Не отваряхме, когато звъняха на вратата, не вдигахме телефона, не забелязахме разразилата се буря. Не помня нито блясъка на светкавиците, нито тътена на гръмотевиците. Тази нощ светът престана да съществува.

 

 

Останах у тях. Може би два дни, може би три. Защо да отброяваш времето? Не ни интересуваше нито часът, нито сезоните, нито цикълът ден-нощ. Не се вълнувахме дали през прозореца прониква досадното пролетно слънце, или навън небето е обсипано със звезди. Беше ни безразлично дали ще вали, гърми, или земята ще се продъни. Съществувахме само ние двамата и нашата любов.

Гунар ме приспиваше с песните си и ми разказваше прекрасни саги за своя остров, покрит с гейзери и вулкани. Гласът му беше толкова упойващо сладък, че затварях очи и, и се пренасях в стръмните фиорди — полускрити в мъглата, в променливите хълмове, населени от троли и дракони, и си представях, че се къпя до тези невероятни гейзери, извиращи като по чудо от земята и заливащи с пара ледените долини. И малко по малко се влюбвах в тези пейзажи, по които толкова тъгуваше той.

— Чувствам се като хейнехар във Валхала, който всяка нощ чезне в любовната схватка и всяка сутрин се събужда със звука на твоя повик на валкирия.

— Един хейнехар? Във Валхала? — питах аз, вече започнала да свиквам с викингските метафори на Гунар.

— Аз съм воин, дошъл в рая, а ти си смела дъщеря на Один и ще ме обичаш вечно.

— Ти не беше ли Один?

— Ако предпочиташ, можеш да бъдеш моят кон.

— Не, благодаря, че има осем копита.

— Ами качвай се тогава и се дръж здраво.

И в нашите мечти аз яздех в облаците на гърба на бързия Слейпнир, обгърнала тялото на Гунар, а той ми показваше езерото Люгарин, обитавано от едно чудовище; вулканът Снайфелсшюкъл, който води до центъра на Земята; кипящите води на пещерите Грхотагжа и водопадите Годафос, откъдето исландците хвърлили своите езически богове. Всички тези места ми бяха вече познати от толкова честото им споменаване и усещах същата носталгия да ги видя, като тази на Гунар.

После препусках на крилете на мечтанията на Гунар и се пренасях към мястото, открито от неговия прадядо Ерик Червения. Към студената Гренландия, където викингите пристигнали на корабите си преди хиляда години, изписали своите руни и срещнали инуитите, ескимосите, които пътували с шейни, теглени от кучета, и ловували тюлени и мечки, засищали глада си с месото им, използвали маста им, за да се топлят, и се обличали с кожите им.

И нашите мечти достигаха връхната си точка на една бяла територия — непокътната, негостоприемна и красива.

Една ледена пустиня.

Но единението ни бе за кратко. Въпреки че Гунар изключи телефона и не отваряше на позвъняванията на вратата, а аз започнах да получавам настоятелни телепатични повиквания от Деметер, на които първоначално отказвах да отговарям, но накрая те зазвучаха в главата ми така остро и пронизително, че предизвикваха силно главоболие. Не можех да ги блокирам, не можех да се изключа напълно от света и бях принудена да оставя топлата прегръдка на Гунар и да се изправя пред майка си.

Страхувах се да напусна четирите стени на дървения подслон. Нещо ми подсказваше, че щом кракът ми стъпи навън, ще се разрази страшна буря. Така и стана.

Преди да тръгна, помолих Гунар да ме чака. Щях да се върна.

Деметер беше ядосана и в потиснато настроение. По очите й познах, че нещо ужасно се е случило. Посрещна ме подозрителна, резервирана и с вид и поведение, издаващи влудяваща студенина. Държеше в ръка изрезка от вестник, но преди да ми я покаже, ме попита от упор:

— Ти ли беше? — в гласа й прозвуча строга обвинителна нотка, която не бях чувала досега.

— Аз ли?

— Спречка ли се с Мерицел?

Не можех да отрека, но враждебността й ме накара да заема отбранителна позиция.

— Не ти пука, изобщо не ти пука за мен.

— Напротив, пука ми, и то много.

Ядосах се.

— Затова ли ме използва като щит на важната Омар, предназначена за големи геройства?

— Вече не.

— А, не? Колко жалко! Сигурно оракулите са объркали нещо съдбата й.

Майка ми беше изненадващо спокойна и невъзмутима.

— Може би да.

Погледнах я предизвикателно.

— Може ли да знам какво готви съдбата на крехката Мерицел, че всички трябва да я пазим?

Деметер стана напрегната.

— Да зачене избраницата.

— Искаш да кажеш, че ще стане майка на избраницата от пророчеството?

— Така предричаха оракулите в звездния й хороскоп.

Усетих, че ми се зави свят. Мерицел беше белязана да е майка на избраницата от пророчеството? Тогава може би бременността й не е била измислена… Уплаших се. Изражението на Деметер не вещаеше нищо добро.

— Защо ме извика?

Отговорът на Деметер отново ме обърка:

— Преди да е станало късно, кажи ми истината, Селене. Ти ли беше?

Въпреки че се чувствах виновна за случилото се, притеснението ми надделя. Бях неспособна да продумам.

Деметер разгъна изрезката от вестник и ми я подаде, като ме предупреди:

— Трябва да се скриеш. Отсега нататък не бива да разговаряш с никого, нито да мърдаш от мястото, което аз ти посоча.

Дръпнах от ръцете й изрезката и видях снимката на Мерицел под заглавие:

Млада жена умира при странни обстоятелства.

Следваше кратката хроника, която погълнах за секунди:

Младата Мерицел Салас, студентка по изобразително изкуство, бе намерена мъртва в студентската си квартира, която деляла с две съквартирантки. По тялото й е открита рана от хладно оръжие, а в стаята на жертвата, както и по тялото и са установени белези от оказано насилие. Полицията се е притекла по сигнал на съседите. След като намерили трупа и запечатали помещението, полицаите взели показанията на студентката Карла Росел, която е отсъствала и в момента на събитието не е била на местопрестъплението. Макар и да не изключва грабеж или друг мотив, полицията издирва Селене Циноулис, една от съквартирантите на Мерицел Салас, чието местонахождение до момента остава неизвестно.

Помислих си, че е някаква шега, някаква зловеща, зле скалъпена лъжа. Снимката на Мерицел беше стара и на нея тя бе усмихната и изпълнена с жизненост. Вместо това в статията се говореше за младо момиче, убито преди три дни с хладно оръжие, за смъртоносна рана, а мен споменаваха като заподозряна. Грешаха. Онемяла, отправих умоляващ поглед към Деметер, с надеждата, че ще разсее страховете ми, но сериозният й вид само потвърждаваше истинността на случилото се.

— Една съседка се обадила в полицията, като чула викове, удари, шум от падане. Когато полицаите пристигнали в къщата, намерили Мерицел безжизнена на леглото, пронизана в сърцето с твоето атаме.

— Не може да бъде… не е възможно — промълвих, без да мога да заплача.

Майка ми продължи:

— В стаята всичко било опустошено, разхвърляно и обърнато с краката нагоре. Мерицел имала драскотини по лицето, а под ноктите й кичури коса. Очевидно е имало борба.

— Да, вярно е, че се скарахме — измънках объркано аз, — но не съм й посягала, не съм я наранила.

— Карла твърди, че когато излизала, ти си била с кинжала в ръка.

Възмутих се:

— Да не би Карла да смята, че съм била аз?

Деметер мълчеше. Потреперих. И тя ли се съмняваше в мен?

— Не си повярвала на Карла, нали?

— Ситуацията беше много тежка, а и ти не отговаряше на повикванията ни.

Не можех да го асимилирам. Човек трудно проумява мисълта за смъртта, особено когато те измъчва чувство за вина, а и родната ти майка се рови в съвестта ти.

— Мислиш, че съм била аз?

Деметер не отрече:

— Къде беше през цялото това време? Защо се покри?

— Не се скрих, а забравих за всичко.

— Опитай се да разсъждаваш спокойно, Селене, всичко те сочи като виновна.

Опитах, но главата ми бучеше и не бях в състояние да мисля ясно.

— Това е невъзможно, Мерицел не може да е мъртва… Това е ужасно…

Деметер поклати глава.

— Видях я с очите си. Беше наистина ужасно.

Беше невъзможно собствената ми майка да се е усъмнила, трябваше да има доказателства, които да разкрият истинския виновник.

— Ами аутопсията?

— Доктор Бауман отиде да направи аутопсията, като се представи за неин личен лекар. Атамето било забито право в сърцето й. Освен това Мерицел била цялата надупчена като решето. Първоначалната диагноза на съдебните лекари сочи наркозависимост — била почти напълно обезкървена.

— Одиш?

— Така изглежда.

Това означаваше, че цялата й отпадналост и слабост не са се дължали на любовна мъка или на предполагаемата анорексия. Била е жертва на Одиш, която бавно е изсмуквала кръвта й и е изпивала жизнените й сили.

— Баалат? — прошепнах с тънък глас.

— Да, така мислим и ние — увери ме Деметер. — Но това вече не е толкова важно. Трябва да ти променим външния вид и да ти дадем нова самоличност.

Дойде ми прекалено много. Мерицел беше мъртва, някаква Одиш дебнеше наоколо, а аз бях заподозряна в убийство.

Деметер се надигна от масата в кафенето, хвана ме под ръка и проявявайки изключителна предпазливост, ме заведе в тайна квартира. Вървях като сомнамбул, оставила съдбата си в нейните ръце. Оставих се да ме командва, да ме насочва и да ме води където поиска. Както винаги.

Карла подреждаше вещите на Мерицел със зачервени от плач очи. Беше натрупала нещата й върху леглото. Там бяха картините й, недовършените комикси, книгите за Исландия и малката Лола, уплашена и свита на кълбо в ъгъла на клетката. Спомних си за молбата й. Последното нещо, за което ме помоли, когато беше още жива: „Докато ме няма, ще се грижиш ли за Лола?“

Сега нея я нямаше. Повече никога нямаше да я видя. Извадих Лола от клетката и я погалих, а през това време сълзите ми капеха върху телцето й. Най-накрая плачех.

— Как може да се преструваш, че ти е мъчно? — обвини ме Карла. — Как може да си толкова долна?

Пребледнях и потърсих подкрепа от Деметер, но тя стоеше настрани, наблюдаваше реакцията ми, без да се намесва.

— Обвиняваш ли ме?

Карла беше възбудена.

— Ти държеше атамето си в ръка, когато ви оставих. Един час по-късно Мерицел е намерена мъртва с кинжала, забит в сърцето й.

— Не бях аз.

— Беше в стаята ти, на леглото ти, а цялото й лице в драскотини, отскубнати кичури коса и с мокри от сълзите страни…

Чувствах се зле, много зле, но избухнах срещу Карла и Деметер:

— Мерицел подлудя. Не искаше да ме пусне да си ида и започна да чупи всичко и да си скубе отчаяно косите.

— Защо? — поинтересува се Деметер.

— Защото Гунар ме обича. Обича мен.

Карла ме посочи:

— Той беше гадже на Мерицел, а тя й го задигна, затова се скараха и накрая я прониза с атамето.

Искаше ми се да умра. Не беше възможно преживяното от мен да изглежда толкова неубедително и несъстоятелно, че дори аз самата да се усъмня в думите си. Как е възможно някой — освен мен — да мрази милата Мерицел.

Кой се е карал с нея? Кой се е бил с нея? Кой й бе отнел любовта? На кого беше атамето? Всичко сочеше мен за виновна.

Деметер изрецитира официалната версия с досада в гласа:

— Съседите се обадили в полицията заради караницата и крясъците… Казват, че е имало някой при нея, когато е починала. Казват, че е викала за помощ, крещяла, но не видели никого.

Просветна ми. Никой не ме беше видял.

— Виждаш ли? Аз не бях тук, тръгнах си веднага.

Въпреки това Карла ме посочи с показалец.

— Ти си била!

Запуших си ушите с ръце. Не исках да слушам повече обвинения. Не можех да издържа на тези жестоки нападки.

— Ами атамето? Как се озова твоето атаме в тялото й? — попита Деметер. — Една Омар никога не се разделя с атамето си, нито пък го дава на друга магьосница.

Карла тръгна заплашително към мен.

— Ти си я убила. Ще отговаряш пред матриаршите.

Обърнах се към Деметер:

— Кажи, че не е вярно.

Но Деметер не я опроверга.

— Трябва да изложиш твоята версия. Карла вече изложи своята. Ще има процес. Ще бъдеш съдена справедливо.

— Не искам да бъда съдена. Аз съм невинна.

Деметер ме погледна остро.

— Не забравяй, че полицията те издирва и че вече ми създаде много проблеми. Прекалено много.

— Проблемите са си мои.

— И аз ги разрешавам, но преди го правех, защото вярвах в теб.

— А сега не ми вярваш? Аз съм същата, казвам истината, не съм убила никого, не съм използвала нито сила, нито магия. Когато си тръгнах, Мерицел беше жива.

— Ще докажем невинността ти, ако имаш доказателства, но моята репутация ще бъде опетнена завинаги.

Това било значи. Деметер ме намесваше във войните си, възползваше се от мен като някаква пешка, хвърляше ме в епицентъра на урагана и ме укоряваше за провалите си. Вълнуваше се единствено за властта, племето и клана.

— Приготви си нещата, Селене, веднага ще тръгнем оттук.

— Къде?

— На сигурно място, докато не бъдеш съдена от племето.

Обзе ме силно безпокойство. Ако Омар свикаха съд, който да разглежда моя случай, щях да съм изолирана с месеци, щяха да ме разпитват и целият ми живот щеше да е подложен на анализи и съмнения. Щяха да направят дисекция на връзката ми с Гунар минута по минута, щяха да разкрият измамата, заклинанието, провокацията и вината ми. Нямаше да го понеса.

— Не искам да ме съдите!

— Не ме карай да употребявам сила — предупреди ме Деметер. — Всичко ще стане много дискретно.

Намразих я.

Не исках да съм като нея, нито да прекарам остатъка от живота си, използвана за политическите й амбиции и цели.

Исках да избягам надалеч, да обичам Гунар и да забравя, че някога съм била магьосница.

И точно това сторих.

* * *

Селене рязко спря колата и отпусна глава на волана.

— Напълно съм изтощена.

Анаид осъзна, че майка й бе шофирала дълго и беше спряла на паркинга на крайпътен мотел. Бавно се протегна и раздвижи вдървените си ръце и крака. Историята на Селене я беше погълнала дотолкова, че не си бе дала сметка за изминалите часове.

Трагичната смърт на Мерицел я държеше все още в шок.

— Нещо не разбирам. Ако на Мерицел й е било отредено да е майка на избраницата, защо ти стана?

Селене замълча и слезе от колата. Много внимателно взе малък куфар и отвърна уклончиво:

— Понякога съдбите се преплитат.

— Но Мерицел била ли е бременна?

Селене затегли куфара и въздъхна.

— Така и не попитах.

— Защо?

— Защото има неща, които е за предпочитане да не научаваме. Никога ли не ти се е случвало?

Анаид си припомни времето, когато вярваше, че майка й Селене е избраницата, а около нея се шумеше много за предполагаемото й предателство. Беше вярно. Не искаше да пита, не искаше да знае нищо, за да не се отчайва и да не престава да я обича.

 

 

Преди да влязат в малкия хотел, Селене я предупреди:

— Не забравяй, че имаме нова самоличност. Отсега нататък се казваш Джулия Фаур, а аз съм Тереса Мур.

Анаид сподели своето колебание:

— Знаеш ли, за миг, само за един миг си помислих, че съм дъщеря на Мерицел.

На свой ред Селене остана с отворена уста.

— Защо?

— Защото ти и аз сме много различни.

Селене повдигна брадичката й с ръка и я принуди да я погледне в очите.

— Само ме погледни и ме чуй внимателно. Обичам те повече от всичко на света, повече и от себе си. — И силно, отчаяно я целуна.

— Мамо! — засрами се Анаид, докато се отскубваше.

И се огледа наоколо да се увери, че никой не е видял.

Срамуваше се от тези пристъпи на нежност от страна на майка си. Със сигурност, ако беше на нейно място, Селене щеше да целуне Рок, вместо да стои като пън и да умува, с очи, зареяни в безкрая.

Стаята беше просторна. Две легла, антре, телевизор, компютър и баня с огромна вана.

— Мога ли да си взема един душ? — попита Анаид много бодра.

— Прави каквото искаш, аз си лягам да спя.

— Къде се намираме?

Анаид гледаше през прозореца с надеждата да открие някакъв знак.

— Не възнамерявам да ти кажа. Предпочитам да не знаеш къде сме.

— Защо?

— Никой не бива да знае. За наше добро е.

Изведнъж Анаид се сети за нещо и ахна:

— А скиптърът?

Селене посочи малкия куфар, откъдето извади тоалетите си.

— Неразделни сме. Засега е добре защитен и ние също.

 

 

Когато Анаид излезе от банята, Селене вече спеше дълбоко. Часовникът показваше шест часа сутринта, но на нея дори не й хрумна да се пъхне в леглото. Изобщо не й се спеше, а главата й щеше да се пръсне от мисли. Всичко бе станало толкова неочаквано, толкова набързо, а раздялата й с Рок все още вгорчаваше спомена за нощта, която можеше да се окаже най-важната в живота й.

Когато си сгъваше панталоните, напипа смачкана хартийка в джоба. Извади я тръпнеща. Имаше предчувствие. Беше имейлът на Рок.

Погледна към компютъра, стиснала бележката от Рок, и седна пред монитора. Всичко беше низ от случайности. Беше магьосница, а магьосниците действат по интуиция, следвайки тайнствения ход на някакви свързани събития. Бележката с имейла на Рок се появи в ръцете й точно в момент, когато почувства нужда да го види и пред нея имаше компютър, свързан към интернет.

Ще прати съобщение на Рок.

Няма да му казва къде е, няма да му дава информация за пътуването или маршрута. Ще говори само за чувствата си и ще му поиска извинение за свенливостта и нерешителността си.

Свърза се със свито сърце и за няколко секунди написа кратко съобщение със следното заглавие: „Дължа ти 1 целувка“.

Съжалявам, прекалено срамежлива съм, прекалено глупава, за да се осмеля да ти кажа в очите, че ми харесваш. Ако беше тук и сега, щях да те целуна. Не знам как се осмелих да ти кажа т’ва! По мейла е по-лесно, ха-ха-ха.

Анаид

Изпрати го със затворени очи и затаен дъх.

Помисли, че в този час Рок вероятно спи. Представи си физиономията му на другия ден, когато го прочете. Ужаси се от дързостта си и я обля студена пот. Какво направи? Защо направи тази крачка? Ами ако Рок й се присмее? Ами ако целувката, която й поиска, беше невинна целувка за сбогуване между приятели? Ами ако си е дал имейла, за да му помага по математика? Защо се бе поддала на импулса си? Да не би да се опитва да подражава на майка си? Преживяното не я ли бе научило да проявява повече предпазливост?

С потни от притеснение ръце пред клавиатурата тя се опита да напише някакво извинение, да смекчи любовното си излияние. Но не й хрумваше нищо. „Станалото, станало“ — повтаряше си тя. И точно тогава получи имейл от Рок. В „относно“ пишеше: „Открадната целувка“.

Отвори го с тръпнещи ръце.

Тук си сега и с мен, в моите мисли, а аз ти крада целувката, която не ми даде. Много, много е сладка.

P. S. Ще ми изпратиш ли нова?

Рок

Сърцето й лудо заби. Кънтеше в ушите й като тропота на стадо диви коне, понесени в галоп.

Препрочете съобщението още веднъж, а после още сто пъти. Преписа го в бележника си, научи го наизуст, погали буквите на монитора и засрамена, даже го целуна. После изключи компютъра и се пъхна в леглото без ни най-малко угризение на съвестта, че е престъпила заповедите на Селене.

Анаид, избраницата, беше на петнайсет години и бе влюбена.