Сара Маклейн
Негодник по неволя (1)

Бърн

Лондон, зимата на 1822 г.

Осмица каро го съсипа.

Една шестица би могла да го спаси, а седмица — да утрои печалбата му.

Само че изтегли осмица.

Младият маркиз Бърн проследи с поглед как картата прелита над мекото зелено сукно и се плъзга до седмица пика, която лежеше на масата и му се присмиваше. Клепачите му започнаха да се спускат надолу, а въздухът сякаш изведнъж напусна стаята в един-единствен непоносим порив.

Vingt et deux.^[1]

С едно повече от vingt et un^[2], на което бе заложил.

На което бе заложил всичко.

Из залата се разнесе колективно ахване, когато той спря полета на картата с върха на пръста си — реакцията на зрители, които с удоволствие наблюдават ужаса, който самите те са избегнали.

А след това цялата зала започна да жужи.

— Той всичко ли заложи?

— Всичко, което не е обвързано с титлата.

— Твърде млад е, за да знае какво прави.

— Вече е достатъчно голям. Нищо не може да накара човек да порасне по-бързо от това.

— Наистина ли загуби всичко?

— Всичко.

Той отвори очи и срещна студения сив поглед на мъжа от другата страна на масата, когото бе познавал през целия си живот. Виконт Лангфорд бе съсед и приятел на баща му, старият маркиз на Бърн лично го бе избрал за настойник на единствения си син и наследник. След смъртта на родителите му именно Лангфорд бе защитавал интересите на Бърн и бе увеличил владенията му десеткратно.

А сега ги бе взел.

Може и да бе съсед, но приятел — никога.

Предателството изгаряше младия маркиз.

— Нарочно го направихте! — За първи път през всичките си двадесет и една години младостта пролича в гласа му и той я намрази.

Лицето на противника му бе напълно безизразно, когато вдигна залога от средата на масата. Бърн устоя на подтика да потрепери при вида на тъмните драскулки на подписа си върху белия лист — доказателство, че е загубил всичко.

— Изборът беше твой. Сам реши да заложиш повече, отколкото си готов да загубиш.

Бяха го ограбили. Лангфорд го бе притискал отново и отново, побутваше го все по-далеч, остави го да печели, докато вече не смяташе, че е възможно да изгуби. Бърн вдигна поглед, гневът и чувството за безсилие го давеха.

— А ти избра да спечелиш.

— Ако не бях аз, нямаше да има нищо за печелене — отвърна по-възрастният мъж.

— Татко! — Томас Алес, син на виконта и най-добър приятел на Бърн, пристъпи напред, а гласът му трепереше от възмущение. — Не го прави.

Лангфорд бавно вдигна документа, без да обръща внимание на сина си. Вместо това изгледа хладно Бърн.

— Би трябвало да ми благодариш, че ти дадох такъв ценен урок на толкова ранна възраст. За нещастие, вече не разполагаш с нищо друго освен с дрехите на гърба си и абсолютно празна къща в имението.

Виконтът хвърли поглед към купчината монети на масата, които представляваха останалата част от печалбата му.

— Ще ти оставя парите, какво ще кажеш? Наречи го прощален подарък. Все пак какво би казал баща ти, ако те оставя без нищо?

Бърн скочи от стола, събаряйки го назад.

— Не си достоен да споменаваш баща ми!

Лангфорд вдигна вежди при този буен изблик и запази дълго мълчание, преди да изрече:

— Знаеш ли, мисля все пак да взема парите. Както и членството ти в този клуб. Време е да си вървиш.

Лицето на Бърн пламна, когато думите стигнаха до съзнанието му. Членството му в клуба. Земята, прислугата, конете и дрехите му, всичко. Всичко, освен една къща, няколко акра земя и една титла.

Титла, която сега бе опозорена.

Едното ъгълче на устата на виконта се изви подигравателно и той хвърли една гвинея към Бърн, който инстинктивно протегна ръка, за да улови златната монета, която проблясваше под ярките светлини в салона за карти на Уайтс.

— Изхарчи я разумно, момче. Това е последното, което ще получиш от мен.

— Татко… — отново опита Томи.

Лангфорд се обърна към него.

— Нито дума повече. Няма да ти позволя да се молиш за него.

Най-старият приятел на Бърн обърна тъжен поглед към него и безпомощно вдигна ръце. Томи имаше нужда от баща си. От парите и подкрепата му.

Неща, с които самият Бърн вече не разполагаше.

За миг в него пламна силна омраза, но бързо изчезна, потушена от студена решителност, и той прибра монетата в джоба си, обърна гръб на другите благородници и клуба, на света и живота, които бе познавал.

И се закле да си отмъсти.