Жан дьо Лафонтен
Петелът, котаракът и мишлето

Едно Мишле веднъж — все още много младо,

        по чудо не пострада.

На майка си така разказваше след миг:

„Аз тъкмо бях поел в огромния ни двор

        да диря шанс, успех, простор,

        подобно плъх от род велик,

когато зърнах две животни там пред мен.

        Едното беше джентълмен,

а другото бе груб и страшен екземпляр,

        с глас дрезгав на злобар,

        и боен шлем зъбат,

с ръце, с които даже и в небесата с яд

        би литнал подир плячка —

        с опашка да я смачка!“

Мишлето всъщност бе един Петел видяло,

ала недоразбрало,

описваше го сякаш е звяр невиждан тук.

„И, мамо, ако знаеш, как пляска, как се клати

        с ръцете си пернати,

че аз — ти знаеш — смел съм — но този грозен звук

        така ме стресна там,

        че хукнах — срам не срам,

        без да се запозная

с животното добро — то беше с поглед мек,

        и с кадифен елек,

и твърде грациозно опаш развя накрая.

Бе с тъй достоен вид, че аз разсъдих; то

        е от едно тесто

с нас — мишките — по вид, осанка, тиха страст —

прилича то на нас.

Аз щях да доближа, но първият простак

        изкряска тъй, че драснах.“

„Голям късмет, дете — било е котарак —

        омраза най-ужасна

        под външността му дреме

        към цялото ни племе.

        А звярът гръмогласен

        за нас е безопасен.

Трапезата ни даже — сварен — ще услади.

Котакът с нас самите пък често се гощава.

        По външност не съди,

        тя често заблуждава.“