Анди Андрюс
Проницателят (6)

Шеста глава

Розовите и виолетови цветове на азалиите бяха толкова пищни, че засенчваха дряна и японските вишни и почти напълно скриваха зелените листа, които ги обграждаха. Това беше седемдесет и шестата пролет, през която Уилоу Калауей гледаше как азалиите цъфтят. Тя бавно запристъпя от верандата си през моравата и отиде до тротоара, където спря, за да изчака потокът коли да отмине. Уилоу живееше на Канал Роуд, около два километра западно от големия завой. Официално Канал Роуд беше известен като магистрала 180, но само туристите го наричаха така.

Докато чакаше, старицата се замисли. Спомни си времето, когато шосето пред нея беше черен път. Днес тя трябваше да чака на тротоара и да търпи мръсните газове и бързането на някакви хора, които не разбираше и които не бе молила да се местят да живеят наблизо. Хора, които вдигаха твърде много шум и не признаваха начина, по който се вършеха нещата едно време. Уилоу си спомни дните, когато тя и децата излизаха спокойно от къщи по това време вечер и играеха по бреговете на канала. Махаха на моряците от преминаващите шлепове и фантазираха за далечните места, към които те сигурно се бяха отправили. Днес риболовните корабчета и шлеповете бяха климатизирани и никой не излизаше на палубата, за да помаха на хората от брега. Все пак Уилоу отиваше край канала, сядаше и ги гледаше.

Възрастната жена пресече шосето колкото можеше по-бързо и се отправи към една пейка наблизо. Това не беше парк. До пейката нямаше нито стълб на уличното осветление, нито кошче за боклук. Наблизо не се виждаше нито тезгях за чистене на риба, нито чешма, нито пък знак, който да сочи какво тук е позволено и какво не. Просто една пейка, поставена до още една, същата като първата. Две пейки на един малък кей, не по-широк от два метра. Съпругът на Уилоу го бе построил и бе поставил пейките преди десетилетия.

По времето, когато кеят на брега на канала за обща гордост бе завършен, децата им вече бяха пораснали и се бяха отделили, оставяйки дома празен. Съпрузите останаха сами — Уилоу и Боби Грей — мъжът, за когото тя се омъжи, когато навърши шестнайсет години. Много вечери прекараха двамата, седнали на пейките. Помежду им стоеше голяма кана с подсладен чай с лед, те гледаха бавно прииждащия прилив и разговаряха. Понякога просто седяха неподвижни, усещаха присъствието на Бога и се обичаха един друг. Така беше до деня, в който Боби почина.

Томи, най-големият син на Уилоу, живееше в Далас. Имаше свои деца, имаше дори и внуци. Рей и Марта, близнаците, бяха в Сарасота, всеки със собствено семейство. А Брадфорд, изтърсачето на Уилоу, беше мъртъв. Беше й трудно да повярва, че е надживяла едно от децата си, но това беше истината. Брад беше само на четирийсет и седем години, когато почина. Тя продължаваше да мисли за него като за малкото бебче. Последното й детенце. Да, за другите той беше възрастен мъж, но за Уилоу си остана сладкото дете, което тичаше босичко сред нацъфтелите пълзящи храсти в градината, смееше се на най-глупавите вицове, но една година на Коледа плака жално, натъжен от това, че малкият Исус е трябвало да се роди в ясла.

Уилоу се гордееше с това, което бе постигнала, с живота, който бе водила, но този живот бе свършил и за нея също бе време да поеме последния си път. Беше осъзнала този факт преди месеци и не се съмняваше в него, но ето че продължаваше да бъде тук, на този свят, останала като нечий забравен коледен венец, който виси на входната врата чак до март. Не беше склонна да поеме нещата в свои ръце, така че просто стоеше и чакаше.

— О! Извинете! — каза Уилоу. Не бе забелязала стареца, седнал на нейния кей. Да, това си беше нейният кей. Дори кметът на Ориндж Бийч го беше казал в една статия във вестниците преди време. Всички в града знаеха, че съпругът й го е построил точно срещу къщата им. Коли никога не спираха тук. Никой не сядаше на кея. Общината беше поела ангажимент да коси тревата наоколо. Това беше кеят на Уилоу Калауей.

Завладяна от цветовете на азалиите, тя не беше и допускала, че някой може да седне тук, така че старецът наистина я изненада. Той се изправи и й се усмихна:

— Каква чудесна вечер — каза, — а мястото е просто великолепно. Прекрасна гледка! — После леко се поклони и добави: — Моля ви, госпожо Калауей… седнете. Ако желаете, ще ви оставя сама, но много бих искал да ви правя компания за малко.

— Господине — отвърна Уилоу, — изглежда имате известно предимство пред мен. Вие знаете коя съм, но аз не мисля, че някога съм имала удоволствието да ви познавам.

Мъжът се поклони отново и протегна ръка:

— Моля за извинение, мила госпожо. Вие сте позната на всички наоколо, а аз съм обикновен разказвач на истории, пътуващ джентълмен без никакви средства, прост скитник. Името ми е Джоунс, госпожо. Не господин Джоунс, ако позволите — само Джоунс.

Уилоу се усмихна в отговор и позволи на учтивия възрастен господин да я настани на дясната пейка.

— Мога ли да се присъединя към вас? — попита той.

— Да — отвърна Уилоу любезно. — Моля.

Двамата седнаха един до друг. Уилоу скръсти глезените си и отпусна ръце в скута си, а Джоунс остави куфара на дъските до краката им.

— Възхитих се от дърводелското изкуство, показано тук — каза Джоунс и потупа пейката между двамата. — Изключителен пример за грижлива работа, каквато днес вече не може да се види често. Казаха ми, че покойният ви съпруг е изработил тези чудесни пейки?

Уилоу грейна от гордост.

— Да — отвърна тя, — моят Боби Грей ги направи през шейсет и девета. Само от дъски, летви и сглобки. Без нито един пирон, както можете да видите.

— Да, забелязах — отвърна Джоунс и плъзна ръка по сглобките на пейката. — Прекрасна работа. Просто прекрасна.

— Както разбирам, вие не сте от тук? — попита Уилоу.

— Права сте — отвърна Джоунс. — Не съм от тук, но през годините съм идвал толкова пъти, че познавам района, обичам местните хора и съм успял да оценя по достойнство тази чудесна пейка.

Уилоу се разсмя топло.

— Е, със сигурност сте добре дошли… Джоунс, ако не ме лъже паметта?

— Да, госпожо. Благодаря ви.

Уилоу се наведе и посочи надясно покрай Джоунс, някъде във водата пред тях.

— Виждате ли голямата скала там?

— Да, госпожо.

— Сега е отлив. Затова я виждате. През повечето време е под водата. На около метър и половина навътре от скалата има подводна яма. Не е кой знае колко дълбоко, но костурите се събират там при отлив. Моите момчета ловяха често риба за вечеря, все от тази яма. Никой не знае за нея вече, нищо че много лодки обикалят насам. Аз обаче все още виждам големите червени костури да пляскат с опашки, докато си пъхат муцуните по дъното да търсят раци и скариди. Лодките никога не спират…

— Споменахте децата си — каза Джоунс. — Допускам, че те вече са големи и отдавна имат свой живот някъде другаде. Гостуват ли ви често?

— Идват тогава, когато могат. Но аз не очаквам да ме посещават кой знае колко често. — Изведнъж Уилоу се извърна към Джоунс. — Знаете ли, че всичките ми деца вече имат внуци? Никога не съм допускала, че съм чак толкова стара. Не знам кога го помислих за първи път. Може би когато почина Брад. Брад беше моето бебче… — После побърза да обясни: — Не беше бебе, когато почина… почти петдесетгодишен. Но все пак…

Двамата потънаха в мълчание за миг, преди Уилоу отново да заговори:

— Когато Боби Грей почина, не ме болеше толкова. Една майка не бива да надживява децата си… Толкова е жестоко. — Долната й устна потрепери и промълви тихо: — Вече не съм нужна никому. Кога, за бога, остарях толкова?

Тя подсмръкна силно и вирна решително брадичка.

— Боже, чуйте ме само. Приказвам като луда. Моля да ме извините. Сигурно ме смятате за ужасно нетактична.

— Не, няма такова нещо — кротко отвърна Джоунс. — Съвсем не. И за миг не съм помислил, че сте нетактична. Е, преценката ви е погрешна, но изобщо не сте нетактична.

Уилоу рязко се обърна към него. Не беше сигурна, че е чула добре.

— Моля?

Джоунс се усмихна и заговори бавно, подбирайки внимателно думите си:

— Мила госпожо. Аз напълно изключвам възможността вие изобщо някога да проявите нетактичност. Но въпреки това — той вдигна пръст, — когато все пак заявите очевидно нелепото твърдение, че „вече не сте нужна никому“, то позволете ми решително да не се съглася с вас.

Уилоу се извърна отново и се втренчи във водата.

— Толкова е мило от ваша страна — каза тя.

— Но вие все пак не ми вярвате? — попита Джоунс, макар че отлично знаеше отговора.

Уилоу бе твърде възпитана, за да стане и да си тръгне или дори направо да каже на господина да си гледа работата… За бога! Беше възмутена от факта, че човек, когото изобщо не познава, има дързостта да коментира изводите, до които тя бе стигнала в резултат от целия си живот. Че и да настоява на това!

— Господине — каза тя малко раздразнено, — аз съм само една старица, която желае да доживее дните си, без да пречи с присъствието си на онези, които все още имат много работа в този живот.

Джоунс вдигна ръце и обърна очи нагоре:

— О, господи! Не позволявай тази ненужна старица да умре на пейката до мен.

Той задържа театралната си поза, но погледна към Уилоу с крайчеца на окото си.

— Не се подигравайте — каза възрастната жена.

Той тихичко се засмя:

— Добре. Тогава и вие бъдете сериозна. Не сте чак толкова стара. Колко стар мислите, че съм аз?

Джоунс млъкна, а тя обърна поглед към него.

— Хайде де… помислете. Огледайте ме хубавичко. На колко години мислите, че съм аз?

— Нямам представа — отвърна Уилоу.

— Тогава — обяви той добродушно — ставаме двама, защото аз също нямам никаква представа!

Двамата се разсмяха, а Джоунс добави:

— Спрях да броя годините на петдесетата годишнина от трийсет и деветия ми рожден ден!

Уилоу поклати глава:

— Наистина ли не знаете?

— Е, все мога да предположа нещо, плюс-минус няколко десетилетия — отговори Джоунс, — но какъв е смисълът? Нима броят на преживените години може да определи как се чувстваме? Освен това, мило момиче — а аз наистина ви смятам за момиче — кой ви е дал право да решавате, че няма какво повече да правите на този свят, че няма какво повече да му предложите?

— Ами — отвърна Уилоу — това е обективното положение на нещата. Боби почина, децата си имат свой живот… — Тя се поколеба, но след това, сякаш за да убеди сама себе си, категорично заяви: — Всяко нещо свършва някой ден, а и в края на краищата старите не са ли длъжни да отстъпят място на младите? Просто чувствам, че моето време е изтекло.

— Леле майко! — възкликна Джоунс и тупна с длани коленете си. — Направо трябва да се радваме, че не всички се чувстват като вас! В противен случай светът със сигурност щеше да се лиши от някои от най-високите постижения на човека.

— Господин Джоунс — каза Уилоу, като се мъчеше да не се засмее, — вие пак ми се подигравате.

— Може би ви се подигравам, а може би не — отвърна Джоунс, — и стига с този „господин“. Нека да ви предложа една по-различна гледна точка към въпроса за това дали времето ви е изтекло. Не мислите ли, че е било много добре, дето Харлан Сандърс не се е пенсионирал, когато навършил шейсет и пет години?

Името очевидно не говореше нищо на Уилоу.

— Кой е Харлан Сандърс?

— Навярно го познавате като полковник Сандърс^[1]. — На шейсет и пет години той взел една от семейните рецепти за пържено пиле и отворил верига ресторанти, в които да го сервира. Целият му капитал в началото била пенсията му — сто и пет долара месечно.

— Не знаех това — каза Уилоу. — На шейсет и пет години, казвате? Чудесно постижение за младеж.

Джоунс тихичко се засмя.

— Точно това си помислих, че ще кажете… Ами помислете тогава за Бенджамин Франклин. Той изобретил бифокалните лещи, когато бил на седемдесет и осем. Уинстън Чърчил бил на същата възраст и вече оставил зад гърба си не едно поприще, когато написал книга и тя спечелила Нобеловата награда за литература. Да продължавам ли?

Той си пое дъх и отново занарежда:

— Нелсън Мандела става президент на Южна Африка на седемдесет и пет години, като голяма част от тях е прекарал по местните затвори. На осемдесет и седем Игор Стравински все още изнася концерти. Художничката Баба Моузес^[2] продала първата си картина на деветдесетгодишна възраст. Когато бил на седемдесет и две години, Микеланджело дори още не бил започнал да работи по базиликата „Свети Петър“ — едно от съкровищата на света.

— Спрете! — нареди Уилоу, махна с ръка и се опита да сподави усмивката си. — Колко още можете да продължавате с този списък?

— Колко време имате?

— Май точно това е темата на нашия разговор — сряза го Уилоу, — колко време имам. — Изведнъж лицето й помръкна и тя каза: — Само че…

— Само че какво? — попита Джоунс.

— Само че сега… май съм се озовала на някакво самотно и страшно място. За всичките тези години аз почти никога не съм оставала сама, знаете… И сега… макар и да не искам да правя от мухата слон, но… Мисля, че в момента преживявам най-лошите дни в живота си.

— Искате ли да ви приведа логическо доказателство, че нещата ще се оправят? — попита Джоунс.

— О, моля ви се! — пренебрежително каза Уилоу. — Нима може да съществува подобно доказателство?

— Разбира се, че съществува — сериозно отвърна Джоунс. — Много от съкровищата в живота остават скрити за нас просто защото ние самите никога не ги търсим. Често не задаваме правилните въпроси, които биха могли да ни отведат към решението на всички наши проблеми. Толкова сме оплетени в страхове и различни неща, за които съжаляваме, че всяка надежда ни се вижда като глупав авантюризъм. Обаче знайте, че доказателството за съществуването на надеждата не просто е възможно. То представлява един от често пренебрегваните закони на вселената.

— Добре — омекна Уилоу. — Слушам ви.

— Първо — започна Джоунс, втренчил поглед в загрубелите си длани, — много е важно дори по време на най-тежки периоди да си даваме ясна сметка, че те са нормална част от живота, който също се състои от приливи и отливи, така че няма за какво чак толкова да се тревожим. В края на краищата, всеки един от нас се намира или в криза, или излиза от криза, или се е отправил към поредната криза в живота си. Криза ли? Ами това е просто част от съществуването ни на тази земя.

Джоунс внезапно се обърна към възрастната жена и каза:

— Поемете дълбоко дъх.

— Моля?

— Хайде де, поемете си хубаво въздух. Поемете дъх дълбооооко.

Раменете на Уилоу се повдигнаха и след това се отпуснаха. Тя погледна Джоунс въпросително.

— Какво усещате? — попита той, когато тя издиша.

— Ами… Въздухът е свеж.

— Не, не — енергично възрази Джоунс. — Нещо по-сериозно. Мислете буквално. Какво е основното, което знаем за хората, които дишат?

— Те са живи.

— Правилно! — възкликна Джоунс. — Те са живи! Следователно какво би било нашето заключение от факта, че вие дишате?

— Аз съм жива — отговори Уилоу. Този път беше сигурна в отговора.

— Точно така — каза Джоунс. — Това заключение е само началото на поредица от прости, безспорни истини за вашето присъствие в света. Дори самата възможност да дишате представлява автентична абсолютна характеристика на съществуването, която не подлежи на съмнение. В дъха ви, мила приятелко, дори днес, във времена, които вие смятате за най-лошите в живота си, се крие доказателството за това, че надежда има. Това доказателство е истинно и не зависи нито от възрастта на човека, нито от физическото или финансовото му състояние, нито от цвета на кожата му, от пола или от емоционалната му зрялост, или от вярата, която изповядва. А сега ме чуйте много внимателно… Ако дишате, значи още сте жива. Ако още сте жива, значи още сте тук, присъствате чисто физически на тази земя. Ако сте още тук, значи все още не сте довършили онова, заради което сте на земята… което пък от своя страна значи, че целта на вашия живот все още не е осъществена, не е постигната. А ако целта ви още не е постигната, това означава, че най-добрата част от живота ви все още предстои, още не е изживяна. А ако най-добрата част от живота ви още не е изживяна, то… — Джоунс замълча, за да може Уилоу сама да довърши мисълта му.

— То това е и моето доказателство, че надеждата все пак съществува — меко каза възрастната жена.

— Точно така — съгласи се Джоунс. — Ако най-добрата част от живота ви е още пред вас, тогава дори и през най-тежки времена може да сте сигурна, че предстои още смях, че предстоят още успехи, които да очаквате, още деца, които да учите и на които да помагате, още приятели, които да обичате и които да ви обичат. И това важи не само за вас, но за всеки човек. Това е потвърждение на надеждата, че… че в живота има още нещо.

Помълчаха известно време, после Уилоу тихо попита:

— Но откъде да започна? Как? Не ме разбирайте погрешно, Джоунс, аз може да съм стара, но не съм твърдоглава. Убедихте ме — усмихна се плахо възрастната жена — и ме развълнувахте. Бих искала да постигна още нещо, дори и да е нещо съвсем мъничко. Чудесно би било да знам, че мога да оставя дори и съвсем незабележима следа в света.

Джоунс сви устни и погледна Уилоу внимателно.

— Какво ще си помислите — каза той, — ако не се съглася с вас за втори път тази вечер?

Възрастната жена изненадано разтвори очи.

— Какво погрешно казах този път? — попита тя със съмнение в гласа.

Джоунс пое дъх и шумно издиша. После поклати глава и рече:

— Ами тия приказки за „съвсем незабележимата следа“…

— Е, и? Какво лошо има в това? Със сигурност мога да оставя някаква следа, дори и да е съвсем, съвсем малка!

Продължавайки да клати глава, Джоунс обясни:

— Моля да ме извините, но никога през живота си не съм виждал човек, който да е оставил в света „малка“ или „незабележима“ следа. Не съм убеден, че това изобщо е възможно. Така че ще се наложи да приемете идеята, че следата, която ще оставите в света, ще бъде наистина голяма.

Заинтригувана, Уилоу вдигна очи към Джоунс.

— Продължавайте…

— Вярно е, че повечето хора никога не виждат или не разбират следата, която са оставили в живота си. Друг път просто си въобразяват, че ефектът от делата им е незначителен. Всяко едно действие, което човек предприема, има своите последствия далеч напред във времето. Преди малко двамата с вас си говорехме за разни хора, които са постигнали велики неща в късните години от живота си. Известно ли ви е името Норман Бурлаг?

Уилоу поклати отрицателно глава.

— Норман Бурлаг — продължи Джоунс — бил на деветдесет и една години, когато го уведомили, че е лично отговорен за спасяването на живота на два милиарда души.

— Два милиарда? — възкликна Уилоу. — Как е възможно?

— Норман Бурлаг бил човек, който през живота си се е занимавал с научни опити за създаване на такива хибриди на пшеницата и царевицата, които да растат в неблагоприятни климатични условия — обясни Джоунс. — Нобеловият комитет, фондацията „Фулбрайт“ и още много експерти последователно изчислили, че научните постижения на Бурлаг са спасили от гладна смърт повече от два милиарда души по целия свят — в Централна и Южна Америка, в Западна Африка, из цяла Европа и Азия, през равнините на Сибир чак до нашата югозападна пустиня. А числото на спасените от него расте с всеки изминал ден.

— Невероятно — каза Уилоу.

— Да — съгласи се Джоунс. — Невероятно, нали? Но най-невероятното е, че въпреки полученото световно признание… — Джоунс се огледа наоколо, сякаш за да се увери, че никой не ги подслушва. — … не Бурлаг е човекът, спасил тези милиарди от смърт.

— Моля?

— Добре ме чухте — продължи Джоунс. — Смятам, че истинският спасител на тези два милиарда е един човек на име Хенри Уолъс. Бил вицепрезидент на САЩ по времето на Рузвелт.

— Мисля, че Труман беше вицепрезидент по времето на Рузвелт — отбеляза Уилоу.

— Така е — каза Джоунс, — но спомнете си, че Рузвелт служи като президент четири мандата. През първите два негов вицепрезидент е Джон Нанс, през четвъртия — Труман. Но през третия мандат вицепрезидент е бившият секретар по земеделието Хенри Уолъс. Докато заема този пост, Уолъс използва цялата власт на ведомството си, за да създаде в Мексико специална лаборатория, чиято единствена цел е да провежда научни опити за създаването на хибриди на пшеницата и царевицата, които да растат в неблагоприятен климат… А за ръководител на лабораторията назначава млад човек на име Норман Бурлаг. Така че той, Норман Бурлаг, получава Нобеловата награда, но в действителност онези два милиарда дължат живота си на първоначалното действие на Хенри Уолъс по създаването на лабораторията.

— Не знаех — призна Уилоу. — Дори не си спомням този човек.

— Няма значение — отвърна Джоунс, — защото сега като си помисля, май и Хенри Уолъс не заслужава благодарностите ни…

Уилоу се стресна.

— Това пък защо?

Старецът сведе поглед и потърка брадичката си, сякаш мисли дълбоко.

— Може би истинският спасител на двата милиарда е Джордж Вашингтон Карвър.

После вдигна глава.

— Него си го спомняте, нали?

— Да — бързо отвърна Уилоу. — Фъстъците. Но как той…

— Едно от нещата, което хората не знаят за Джордж Вашингтон Карвър, е, че когато бил на деветнайсет години и следвал в щатския университет в Айова, работел под ръководството на един професор по технологиите в млекопреработвателната промишленост. Този професор позволявал на собствения си малък шестгодишен син всеки уикенд да излиза на експедиции за събиране на ботанически материали заедно с блестящия студент Карвър. Джордж Вашингтон Карвър се грижел много за детето и предопределил посоката в живота му. Това шестгодишно момченце бил същият този Хенри Уолъс, а Карвър бил човекът, който му дал визия за бъдещето и който му показал, че научната работа върху растенията може много да помогне на човечеството.

Джоунс поклати удивено глава.

— Забележително, нали? — каза той. — Колко време Карвър прекарал в работа върху фъстъците, представяте ли си? Часове, месеци, години работа. Все пак е изобретил двеста шейсет и шест различни продукта от фъстъци. Ние ги използваме и до днес. Ами сладките картофи? Карвър е установил осемдесет и осем различни употреби на сладкия картоф.

Джоунс се приведе напред с ръце, опрени на коленете.

— Освен това е написал огромен труд по въпросите на селското стопанство и е разпространявал идеята за така наречените „Градини на победата“^[3].

Уилоу се усмихна.

— Помня ги. И ние имахме такава.

— Да. Много хора са имали — каза Джоунс. — Градините на победата — дори онези, които са били разположени в центровете на големите градове — осигурявали значителна част от прехраната на американския народ по време на Втората световна война. Но помислете и за друго. Съгласни сме, че Карвър е вложил много време и усилия в разработването на продукти от фъстъци и сладки картофи, както и в Градините на победата. Но в същото време не е ли просто забележително как само няколко следобеда, прекарани с едно шестгодишно момченце на име Хенри Уолъс, впоследствие са оставили такава огромна следа в живота на човечеството!

— Наистина — каза Уилоу, а в гласа й се долавяше благоговение. — Значи все пак Джордж Вашингтон Карвър е истинският спасител на двата милиарда гладуващи.

— Амиии — Джоунс поклати глава. — Не точно.

— Моля?

— Всъщност ги е спасил един прост фермер от Даймънд, Мисури, на име Моузес — продължи той. — Моузес имал съпруга, която се казвала Сюзън. Те били бели, живеели в робски щат, но не подкрепяли робството. Е, това било проблем за онези луди хора в бели плащове, които по онова време яздели нощем из фермите и тероризирали всички, които сметнели за „съчувстващи“ на робите. Една студена зимна нощ „Ездачите на Куонтрил“^[4] нападнали фермата на Моузес и Сюзън. Запалили плевнята, застреляли няколко души и отвлекли една жена на име Мери Вашингтон, която отказала да остави бебето си, наречено Джордж. Мери Вашингтон била най-добрата приятелка на Сюзън, така че Моузес веднага се свързал с главорезите на Куонтрил, за да си уреди среща с тях и да се опита да спаси и да върне Мери и бебето й. След няколко дни срещата била уговорена. И така, една януарска нощ Моузес извел от фермата един черен кон и пропътувал няколко часа на север — до кръстопътищата на Канзас. Там се срещнал с хората на Куонтрил, които също пристигнали на коне, а на главите си носели чували за брашно с изрязани дупки за очите. Моузес им дал единствения си кон, а те хвърлили в краката му само една торба от зебло. Когато страшните конници отпрашили натам, откъдето били дошли, Моузес коленичил на земята. В смразяващия мрак, обвит в бялата пара от собствения си дъх, извадил от торбата едно премръзнало, голо, полумъртво бебе момченце. Фермерът разтворил куртката и ризата си и притиснал детето до топлото си тяло. Превързал го с ремък към себе си и пеш се прибрал с детето във фермата. Отнесъл бебето далеч от опасността и по пътя му говорел как ще се грижи за него, как ще го отгледа като свое… Обещал му да стори всичко, за да му осигури добро образование в памет на майка му Мери. Всички във фермата се убедили, че тя е вече мъртва.

Джоунс внимателно се взря в Уилоу, която го гледаше удивено.

— Същата тази нощ — меко каза той — фермерът обещал на детето да му даде своето име. Станало така, че Моузес и Сюзън Карвър отгледали едно момче, наречено от истинската си майка Джордж Вашингтон. Такава ми ти история. Ясно е, че истинският спасител на двата милиарда гладуващи по света е онзи фермер от Даймънд, Мисури.

Няколко минути двамата поседяха мълчаливо. После Джоунс вдигна пръст, сякаш току-що му беше дошла някаква идея. С подигравателен тон той започна:

— Но всъщност, като се замисля…

Тогава обаче видя, че очите на Уилоу са пълни със сълзи, и се спря.

— Виждате ли, госпожо — каза той, — мога да продължавам тази линия назад във времето цяла вечер. Истината е, че никой не знае чии действия точно са спасили онези два милиарда гладуващи. Колко назад във времето бихме могли да се върнем?

Джоунс посегна и хвана ръката на Уилоу.

— А и колко далеч в бъдещето бихме могли да погледнем, мило момиче, за да ви покажа живота на колко хора сте докоснали и променили лично вие? Има поколения, все още неродени, чиято съдба ще бъде моделирана от вашите постъпки… от стореното от вас тази вечер. И утре. И утре вечер. И вдругиден. И в деня след него. Независимо от възрастта, физическото или финансовото състояние, независимо от цвета на кожата, от пола, от емоционалната зрялост или вярата, която изповядваме… всичко, което вършим, има значение и пряко влияе върху всички нас. Завинаги.

— Благодаря ви — каза Уилоу тихо. — Благодаря.

— А аз благодаря на вас, мило момиче — отвърна Джоунс и се изправи. — Благодаря за възможността да прекарам малко време с вас и да отдъхна на това прекрасно място.

Той бавно закрачи на запад към канала.

— Но да не прекаляваме с почивката — чу Уилоу гласа му от вечерния мрак, макар че вече не можеше да види самия него. — Времето е ценно, а имаме толкова неща за вършене.