Айрис Йохансен
В неизвестност (15)

Глава 15

— Интересен ден — каза Марвът. — Но не виждам да има напредък.

— Напротив — тя не погледна, докато затваряше вратата на ограденото място. — Към края на деня Двойката на два пъти имаше възможност да ме нападне. Не го направи. Хайде, Франки. Да се измием и да хапнем.

— Ден първи — каза Марвът. — И не видях участието на детето.

„Копеле.“

— Тя ми помагаше предимно чрез наблюдение. Трябваше да забележи още какво има най-голямо влияние върху конете — побутна Франки пред себе си. — Не можеш да очакваш много.

— Напротив, очаквам всичко. Нямам търпение да я видя на гърба на един от Двойката. Избрахте ли вече кой ще бъде?

— Не.

Тя бързо поведе Франки обратно към конюшнята. Чувстваше погледа на Марвът при всяка крачка, която правеше. Франки мълча, докато не стигнаха до конюшнята.

— За какво говореше той? И аз ли трябва да яздя един от конете?

— Да, той иска това. Което обаче не означава, че ще трябва да го направиш.

— И защо го иска?

— Защото знае, че това ще ме разтревожи. Казва, че ще бъде добър пример за сина му, но не мисля, че тази е истинската причина.

— Гуилаум — каза замислено Франки. — Чудя се какво ли е да имаш баща като Марвът. Не харесах Гуилаум, но може би, ако баща му беше по-мил човек и той щеше да бъде по-различен. И ти ли мислиш като мен?

— Не трябва да се тревожиш за Гуилаум. Имаме достатъчно неща, за които да мислим.

Франки кимна.

— Ще се опитам да яздя един от конете, ако искаш.

— Не искам.

Но мислеше само за това през целия ден. Шансът да задържи Франки до себе си зависеше от това, дали ще успее да докаже, че тя й помага. Не се изненада да види Марвът в края на деня.

— Ако те види поне веднъж, може би ще намали натиска върху нас. Как се чувстваш по отношение на тази възможност?

— Страхувам се — Франки направи гримаса. — По дяволите, страхувах се и първия път, когато трябваше да накарам Дарлинг да скочи.

Само че Дарлинг беше котенце в сравнение с Двойката.

— Днес ти три пъти ми каза, че Надежда е инициатор на нападенията. Би ли искала да опиташ да яздиш Чарли?

Франки поклати глава.

— Харесвам Надежда. Съжалявам я.

— Въпреки че в момента тя е по-агресивната?

— Харесвам я — повтори упорито Франки. — Мисля, че ако успееш да я отделиш от Чарли, тя може и да ме хареса. Когато е с Чарли, няма нужда от никого другиго.

— Опитахме се да ги разделим и когато бях тук преди. Това като че ли не им се отрази по особен начин.

— Бихме ли могли да опитаме?

Грейс кимна.

— Утре.

Франки се усмихна.

— Добре. Няма да се страхувам толкова, когато започнем да се опознаваме — направи пауза. — За мен е по-трудно, отколкото за теб. Знам, че винаги обръщаш всичко на шега, когато се опитам да говоря за това. Чарли ми каза, че конете наистина те разбират, че някои хора са просто като… магия за тях.

— Аз не съм магьосник. Не ставай глупава.

— Но Чарли каза, че ти…

— Аз просто имам дарба да общувам с конете. Това не означава, че…

Прекъсна насред изречението. Винаги беше искала Франки да живее в реалния свят, а тази нейна дарба без съмнение беше малко странна. Но двете бяха заедно в тази дяволска ситуация и тя трябваше да бъде откровена с нея.

— Аз не омагьосвам конете, нито съм доктор Дулитъл, но още когато бях на твоята възраст, чувствах, че конете ме разбират, както и аз — тях. Никога не съм крила това от теб.

— Когато беше на моята възраст? И как откри това?

— Беше лято и аз отново бях във фермата на дядо. Една от кобилите беше болна. Местният ветеринарен лекар не можеше да разбере какво точно й има, но аз разбрах.

— Тя ти е казала?

— Не, просто знаех — Грейс сви рамене. — Лекарят обаче каза, че е било просто предположение.

— И конете правят това, което им кажеш, нали?

— Понякога. А друг път въобще не ми обръщат внимание. Това просто означава, че за мен е малко по-лесно да се справя с тях, отколкото на другите хора.

— Мисля, че винаги ти обръщат внимание. Дарлинг, например, никога не ти се съпротивлява.

— Той престана да се съпротивлява и на теб. Просто му трябваше време да разбере, че няма от какво да се страхува.

— След като ти му го каза.

— Ти беше тази, която изрече думите, помниш ли?

— Мамо, стига си ми приписвала заслуги, каквито не притежавам.

Грейс се поколеба, после кимна.

— Добре, може би аз дадох тласък на събитията, да. Но ако Дарлинг ти нямаше доверие, никога нямаше да прескочи бариерата.

Франки се усмихна широко, щастливо.

— Мамо, не се чувствай зле. Всичко е наред, винаги съм го знаела. Трябва да се гордееш с това. Страхотно е да имаш майка, която може да разговаря с…

— Казах ти, не съм магьосник…

— Да, но сега, след като знам, че Надежда ще чуе какво й казваш, се чувствам по-сигурна.

Грейс си помисли, че това вероятно е добре. Доверието не беше излишно в нито една ситуация, а в момента имаха нужда от всички възможни оръжия. Реалността и практичността невинаги бяха най-добрите помощници.

— Можеш да бъдеш сигурна, че ще й кажа някоя добра дума за теб. Сега обаче забрави за Надежда и Чарли и всичко, което ще се случи утре. Трябва да хапнем и да си легнем да спим.

— Ти също ли?

— Разбира се.

Грейс влезе в конюшнята и погледна Двойката. Две много нервни момчета хранеха конете, които вече се бяха прибрали в боксовете си.

— Ако Надежда и Чарли са достатъчно тихи, за да можем да спим.

 

 

Чарли и Надежда не бяха тихи. За щастие, Франки беше толкова уморена, че спеше непробудно, въпреки шума. Грейс лежа в леглото си, заслушана във врявата, докато се убеди, че Франки няма и да помръдне. След това тихо стана и застана на прага на конюшнята. Мъжът от охраната, само на няколко метра от нея, изправи гръб и стисна по-силно карабината.

— Няма никъде да отида. Просто имам нужда от свеж въздух.

Мъжът я гледаше втренчено, без да говори. Усмихна й се нахално, дори арогантно. Тя престана да му обръща внимание и загледа в мрака горите, които обграждаха фермата. Дали Килмър беше някъде там? Чувстваше се много самотна и изолирана в този момент. Искаше да го види. Странно, въпреки че сексът беше голяма част от връзката им, когато мислеше за него сега, не беше в този смисъл. Не си го представяше гол над нея в хамбара. Спомняше си го как се усмихваше на Франки, докато яздеха заедно из полето.

Независимо какво беше казала на Марвът, денят никак не беше окуражаващ. Ако Двойката въобще си я спомняше, това не беше очевидно. Всичко, постигнато с тях преди толкова много години, се беше заличило и тя трябваше да започне наново. А може би грешеше. Щеше да го разбере в следващите няколко дни.

Но колко ли дни щеше да й даде Марвът? Не можеше да му позволи да се усъмни и да й отнеме Франки. Това не трябваше да се случва, по дяволите.

И нямаше никакъв смисъл да се взира в дърветата като някоя средновековна девица, която очаква героя, който ще я спаси. Можеше да има доверие на Килмър, че ще се намеси, ако открие възможност, но тя щеше да бъде тази, върху която щеше да падне по-голямата част от отговорността.

Беше време да се върне към работата си, вместо да стои тук, поддала се на депресията, и да позволява на този мъж да я гледа така. Влезе обратно в конюшнята и се запъти към Двойката. Когато конете я видяха, станаха нервни.

„Окей, не сте доволни. Навлязох във вашето пространство. Ще трябва да свикнете с това. Защото ще се случи отново.“

Седна срещу техните клетки и се облегна на стената.

„Свикнете с мен. Няма да ви нараня, да ви причиня болка. Аз съм също толкова затворник тук, колкото сте и вие. Знам, че сте наранявани преди, но ако ние всички станем един екип, никога вече няма да се тревожите, че някой ще иска да ви язди. А и аз ще ви яздя само толкова често, колкото е необходимо, за да ви поддържам във форма.“

Дали я слушаха? И ако беше така, дали думите й оказваха някакво влияние върху тях? Знаеше, че може да общува с някои коне, но никога не узнаваше до каква степен я разбираха те. Можеше само да се надява, че те ще усетят какво чувства тя. Агресията, с която Двойката я посрещаше, никак не я окуражаваше.

„Не искате да чуете какво ви казвам. Мога да разбера това. Но трябва да продължа да ви говоря, защото е вярно и защото мъжът, който е ваш враг, е и мой враг. Затова ще бъда тук всяка нощ и всеки ден, докато не започнем да се разбираме. Утре ще бъдете разделени за малко, обаче не трябва да се страхувате. Ние само искаме да ви опознаем по-добре. Няма да е задълго. И после отново ще бъдете заедно.“

Но агресията на конете само стана по-силна, както и шумът, който вдигаха. Възможно беше това да е добър знак. Поне им въздействаше по някакъв начин. Може би.

„Моята дъщеря, Франки, е с мен. Видяхте я днес. Тя е млада, още дете, и ще бъде много мила. Обещавам ви, че няма да е никаква заплаха за вас.“

Трябваше непрекъснато да повтаря тези думи. Франки не беше заплаха. Франки ще бъде мила с тях. Отново и отново — докато не повярват. Имаше шанс. Доколкото знаеше, до Двойката никога не се беше приближавало дете. Синът на Марвът беше очарован от тях, но и много се страхуваше. Конете усещаха страха и отговаряха с агресия.

Франки също се страхуваше. Е, тогава задачата на Грейс щеше да бъде да премахне този страх или поне да го намали.

„Тя избра имена за вас. Ти си Надежда, а ти си Чарли. Имената не са чак страхотни, но тя ги харесва и те означават нещо за нея. А първият човек, онзи, който ви е отгледал, даде ли ви имена? Не мисля, че щях да харесам вашия първи собственик. Вие сте огорчени и наранени от него.“

Никаква промяна в поведението им, което продължаваше да издава безпокойство. Трябваше да продължи да говори каквото й дойдеше наум. Единственото, което трябваше да повтаря, беше онази част, която се отнасяше до Франки. Отново, отново и отново…

 

 

— Какво да правя сега? — запита Франки, застанала пред Надежда. — Да се опитам ли да я погаля?

— Не и ако не искаш да изгубиш някой от пръстите си — усмихна се Грейс. — Просто стой и й говори. Аз ще отида в заграденото място с Чарли и ще се опитам да го утеша, че е загубил за кратко другарчето си.

Франки седна на пода.

— И какво да й кажа?

— Каквото искаш — тръгна по пътеката между клетките. — Това ще е само между вас двете. Ще се върна след два часа. Внимавай винаги да си извън клетката. Ако имаш нужда от мен, ела до ограденото място.

— Добре.

Грейс си помисли, че тази сутрин Франки е особено неуверена. И кой би могъл да я обвинява? Тя самата напредваше колебливо — като слепец, който опипва пътя си в мрака.

Застана до оградата, загледана в Чарли, който пръхтеше гневно в отговор.

„Казах ти, че това ще се случи. Ще бъдеш отново с нея след няколко часа. Знам, че чувството за безпомощност никак не е приятно, но отново повтарям, това ще е само за известно време. Франки трябва да я поопознае. Мъжът, който е ваш враг, иска да я нарани и ако Надежда й помогне, Франки ще успее да я спаси. Знам, че не те интересува. Но може би някой ден и това ще стане.“

Това последното беше малко глупаво. Чарли не се интересуваше от утрешния ден. За него беше важен единствено настоящият момент. Грейс отвори вратата на ограденото място.

— Сега да видим дали ме мразиш толкова много, колкото и вчера…

Думите едва бяха излезли от устата й, когато той я нападна. Тя се наведе, втурна се встрани и скочи върху оградата. Почувства как главата на Чарли докосна бедрото й, когато той прелетя край нея. Конят обаче не се обърна, за да нападне отново. Затича към средата на ограденото място, всяка линия от тялото му излъчваше гордост, арогантност и предизвикателство. Когато се обърна, тя почти видя задоволството му от победата. Грейс си пое дълбоко дъх и скочи от оградата, като се опита да потисне надеждата и повишеното настроение, обзели я изведнъж. Прекалено скоро. Да.

„Злобата не е така голяма, както вчера. Но ти определено ми показа къде ми е мястото. А сега не можем ли да се успокоим и да останем заедно, без всичкото това подскачане наоколо? Уморена съм. Нито един от двама ни не спа достатъчно снощи.“

Изглежда, това не можеше да се случи. Чарли изцвили и отново я нападна. Тя скочи към оградата, но не успя да се покатери достатъчно бързо. Той я ухапа леко по дупето, после отново препусна към средата на мястото. По дяволите, заболя я. Тя разтри ухапаното място и внимателно се обърна с лице към разгневения кон. Мили боже, той показваше такова превъзходство! Дали не си играеше с нея? Тя застина, надеждата отново я завладя.

„Да, сега си щастлив. Но постъпката ти никак не беше мила. Би трябвало да те оставя сам. Знаеш, че няма да го направя, но има нещо, което трябва да разбереш. Ако направиш това отново, може би няма да ти бъда толкова добър приятел в игрите. Не съм силна като теб и мога да бъда наранена. Не мисля, че искаш да ме извадиш от играта, както се казва.“

А може би искаше. Може би тя грешеше. Слезе бавно от оградата, като гледаше предпазливо и неотклонно Чарли. А той отново я нападна!

 

 

— Тя е много глупава! — каза Гуилаум. — Конят ще я убие. И така й се пада.

— Тихо! — предупреди го баща му.

Погледът на Марвът не се отделяше от Грейс. Наблюдаваше я вече повече от час. Втурването в атака на коня, отдръпването на жената — движения от смъртоносен балет. Едва в последните няколко секунди той се беше убедил, че балетът не е толкова смъртоносен, колкото му беше изглеждал на пръв поглед.

— Не е глупава. И не мисля, че конят ще я убие.

— О! — кратко възкликна момчето.

Марвът сведе поглед към сина си.

— Разочарован ли си? Защо?

— Не искам Двойката да бъде опитомена. Искам да си останат такива, каквито са. Само по този начин те ще бъдат единствено мои.

— Никога не са били твои. Аз съм техният господар. И са безполезни такива, каквито са сега. Не се отнасям търпеливо към предмети, които не мога да използвам. Накрая винаги се налага да бъдат унищожени.

Гуилаум гледаше Грейс.

— А тя ти е от полза?

Марвът кимна и загледа как Грейс отново бавно се приближава към жребеца, който стоеше неподвижен, и с всяка крачка тя се приближаваше все повече, преди той да я нападне.

— Да, тя ми е полезна — неочаквано, той се засмя и погледна Гуилаум. — Нищо обаче не е вечно. Не се съмнявам, че твоето желание ще се сбъдне някой ден.

 

 

— Как върви? — запита Грейс веднага щом влезе в хладната конюшня.

— Не толкова добре — направи гримаса Франки. — Тя не ми обръща внимание. Не мисля, че разговорите с конете се удават на някого другиго, освен на теб.

— Поне свиква с гласа ти. Готова ли си за обяд?

Франки кимна, изправи се и наклони леко глава на една страна.

— Изглеждаш… щастлива.

Грейс кимна.

— Чарли беше малко по-сговорчив от Надежда. Чувствах се така, сякаш се опитвам да плувам в блато, но постигнах известен напредък — тя стисна Франки за рамото. — А това е всичко, на което можем да се надяваме в момента. Минали са само два дни. Още е много рано.

— А колко време трябва… — въздъхна Франки. — Съжалявам, разбирам, че няма как да знаеш. Просто ми се иска всичко да е свършило.

— Нямам представа колко време ще е необходимо.

Обаче нямаше никакво съмнение, че тя щеше да използва всяка минута и ако беше необходимо, щеше да се лиши дори от сън, за да ускори процеса.

— Ако се притесняваш, че ще настоявам по-скоро да яздиш Надежда, можеш да се успокоиш. Това няма да се случи. Ако успея да постигна значителен напредък с Чарли, Марвът ще трябва да се задоволи с това.

— А ако не?

Трябваше да се досети, че Франки нямаше да приеме нищо наготово, без да задава въпроси.

— Ще се тревожим тогава, ако се наложи.

Франки мълча няколко секунди, после попита с надежда.

— Мислиш ли, че Джейк ще ни помогне? Той спаси Донован.

— Сигурна съм, че ще опита! — окуражи я майка й.

— Но наоколо има много въоръжени мъже. Няма да му е лесно, нали?

— Да, така е. Трябва да сме готови за всичко.

Франки се усмихна.

— Той обаче знае всички стъпки. Ти ми каза, че е така, нали.

— Мисля, че е по-добре да зависим само една от друга. А Джейк да бъде просто чудесна изненада, ако успее да стигне до нас.

— Мисля, че ще успее — Франки седна на леглото. — Той ни харесва.

— Остани тук — Грейс тръгна към вратата. — Ще изпратя един от охраната да ни донесе обяд.

Тя остана навън, загледана в Чарли, който пасеше в ограденото място. Изглеждаше отпуснат, сякаш не забелязваше присъствието й, но тя знаеше, че той го усеща.

— Два часа, Чарли — прошепна тя. — Приготви се. Ще се върна.

Той вдигна глава, но не я погледна. Погледът й се отправи покрай него, към гората. Странно беше, че Франки спомена за идването на Джейк. Тя преднамерено не говореше за него. Франки беше дискретна, но беше дете и Грейс не искаше да я натоварва с информацията, че Килмър вероятно ще участва във всеки техен опит за бягство.

Чарли изцвили и се втурна към оградата. Грейс се усмихна.

— Не ме нападай сега. Ще имаш своята възможност след обяда.

 

 

Беше почти залез-слънце, когато Франки изтича вън от конюшнята и извика:

— Мамо, ела бързо! Нещо не е наред с Надежда.

Грейс затвори вратата на ограденото място и затича към нея.

— Идвам веднага! Какво се е случило?

— Лежи на една страна. Изведнъж стана някак странна, а следващото, което осъзнах, беше, че е на земята.

— А случи ли се нещо преди това?

— Беше неспокойна. Крачеше и хапеше корема си. Дали не започва раждането на жребчето? Трябваше ли да те извикам по-рано?

— Не, справи се добре — вече беше пред клетката на Надежда. — И аз не бих могла да направя нищо.

— Жребчето ли е?

— Така мисля. Забелязах, още вчера, че вимето й е пълно. Това обикновено е знак, че ще роди скоро.

— Но защо легна?

— Вероятно водите й са изтекли. Кобилата обикновено ляга на земята с опънати крака след изтичането на околоплодните води. Подготвя се за раждането.

— Точно така, трябваше да се сетя. Но не съм виждала раждането на друго жребче, освен на Дарлинг, а това беше преди три години.

— Естествено е да си забравила подробностите. Тогава беше само на пет.

— Как ще й помогнем сега?

— Аз ще вляза в клетката. Жребчето ще се покаже след около двайсет минути. Отиди и кажи на охраната, че имам нужда от кофа топла, сапунена вода, памучни хавлии, въже, с което да завържа плацентата, и двупроцентна йодова тинктура, за да обработя пъпа. Запомни ли?

Франки кимна и бързо изтича навън.

— Добре, Надежда — Грейс бавно отвори вратата на клетката. — Не ме харесваш и ми нямаш доверие, но не си в състояние, в което можеш да предявяваш придирчивост. Тук съм, за да ти помогна.

Надежда вдигна глава и я изгледа гневно.

— Не изпадай в паника. Не е добре за теб — седна до нея. — Няма да правя нищо, докато не видя, че има нужда от моята намеса. Подчинявай се на сигналите на тялото си.

Главата на Надежда се отпусна назад и настъпи първата контракция.

Изминаха десет минути, но жребчето не се показваше.

— Хайде, Надежда! — прошепна тя. — Нека това бъде едно нормално и успешно раждане. Аз не съм ветеринарен лекар. Не знам дали ще мога да помогна, ако имаме проблеми.

— Донесох всичко, мамо! — Франки едва носеше кофата с топла вода. — Трябваше ми известно време. Не разбраха какво искам, докато не дойде едно от момчетата от конюшнята. Как е тя?

— Добре, мисля — въздъхна облекчено Грейс. — Вече се виждат главата и предните крака. Слава Богу! Ела тук, Франки. Тя е прекалено заета, за да се опита да те нарани.

— Погледни главата на жребчето — каза Франки учудено. — Все още е в някакъв мехур. Той не трябваше ли да е спукан досега?

— Това е амниотичната торба. Ще се спука след минута и жребчето ще може да диша.

Само че торбата не се пукаше. Грейс изчака малко, после каза:

— Добре, малкото ми, нека ти помогнем — тя внимателно разкъса мембраната и жребчето пое първия си дъх. — Хайде, продължавай да излизаш. Дай малко почивка на майка си…

— Жребчето не се движи. А е само наполовина навън — Франки коленичи до кобилата. — Какво не е наред?

— Почива си. Не помниш ли? Жребчето обикновено си почива от десет до двайсет минути, преди да излезе и задната му половина. В този момент е важно да не скъсаме пъпната връв. Трябва да оставим кобилата сама да го направи.

— Сигурно е доста мъчително — Франки погали леко Надежда. — Всичко ще е наред. И ще свърши скоро.

Надежда не реагира агресивно на докосването на Франки и Грейс беше изненадана. Може би кобилата беше прекалено уморена.

След десет минути жребчето излезе на бял свят и Надежда започна да се мята. Пъпната връв се скъса и Грейс каза:

— Бързо! Донеси ми йодовата тинктура, преди вниманието й да е изцяло погълнато от жребчето.

Успя да обработи мястото, а после трябваше бързо да се претърколи и да се отстрани от пътя й, когато Надежда започна да търси малкото си.

— Хайде, Франки, да излезем навън. Време е майка и рожба да установят връзка помежду си.

— Жребче е. Не е ли страхотно!? Приключихме ли?

— Трябва да изчакаме изхвърлянето на плацентата, но за това може да са необходими и три часа — затвори вратата на клетката. — Да ги оставим сами сега.

— Толкова е хубаво! — Франки се подпря на вратата на клетката, не можеше да откъсне поглед от кобилата и жребчето. — Виж, тя го ближе.

Надежда цвилеше тихо на жребчето, но не правеше опити да стане. Грейс се усмихна и погледна кончето. Нямаше нищо по-непохватно и в същото време по-очарователно от новородено конче. То беше легнало по корем и се опитваше да стане.

— Наглеждай го минутка, докато извикам Марвът. Трябва да сме сигурни, че кобилата няма да го настъпи, когато реши да се изправи.

— Ще се грижа за него.

Грейс поклати глава. Франки очевидно беше възхитена от жребчето, а и кой можеше да я обвинява? Тя вдигна слушалката на домашния телефон и набра къщата.

— Очаквах обаждането ти — каза Марвът. — Вярвам, че кобилата е в отлично здраве?

— Да, както и жребчето. До утре сутринта трябва да разполагаме с ивермектин. Може да се вземе от ветеринарния лекар. Използва се за сваляне на температурата на кобилата след раждане.

— Ще изпратя за лекарството — и той затвори.

Тя остави слушалката и се върна при кобилата. Надежда беше права, а жребчето неуверено се опитваше да бозае.

— Можем ли да му помогнем? — запита Франки. — Само в началото?

— Не, то ще се научи само — постави длан на рамото й. — Красиво е, нали?

Франки кимна.

— Прекрасно. Но е толкова малко. Може ли да се грижа за него, мамо? Когато нямаш нужда от мен?

— Мисля, че идеята ти е чудесна. Така ще докажеш на Марвът, че си полезна. И дори можеш да се сближиш с Надежда. В момента тя изглежда много кротка и податлива.

— Мислех какво име да дадем на жребчето. Какво ще кажеш за Маестро?

— Името е прекалено сериозно за такова малко създание.

— Но аз отсега мога да кажа, че той ще бъде специален. Виж само колко грациозно повдига глава. Има усет към красивото.

А как беше успяла Франки да види тези черти в току-що новороденото и още непохватно жребче?

— Тогава, да, Маестро е чудесно име — тя стисна дъщеря си за рамото и се извърна. — Ще се върна скоро. Отивам до ограденото място.

Франки кимна, без да откъсва поглед от жребчето.

След няколко минути Грейс се облегна на оградата.

„Ти вече си баща, Чарли. Той е най-красивото жребче, което съм виждала, и Франки буквално е влюбена в него. Питам се какво ли ще изпиташ, когато го видиш…“

 

 

— Твоят шейх каза ли вече нещо определено? — запита Донован, след като Килмър отговори на обаждането му.

— Той не е моят шейх — тросна му се Килмър. — Адски независим е и ме кара да чакам цели шест проклети дни.

— Все още няма отговор?

— Дори не повдигна вежди, за да ми подскаже посоката на мислите си — направи пауза. — Как са нещата там?

— Същите като вчера. Е, може би не точно. Единият от конете позволи на Грейс да го погали днес следобед.

— По дяволите! Кой? — попита с надежда Килмър.

— Не знам. Не мога да ги различавам от това разстояние. Тя ги разделя за по няколко часа всеки ден, после, вечерта, отново им позволява да са заедно обясни Донован.

— Виждал ли си Франки?

— Само два пъти за изминалите няколко дни. Тя остава вътре в конюшнята с жребчето. Излиза само когато изкарват и него в ограденото място. Изглежда добре — опита се да го успокои Донован.

— А Грейс?

— Тя като че ли е изгубила малко тегло. Това не ме изненадва — като се има предвид, че работи с коня от изгрев до залез-слънце — направи кратка пауза. — Аз не съм бил тук преди девет години, когато е работила с Двойката. Необикновена е. Според мен чете мислите на конете.

— Не й казвай това. Тя се ядосва на всяко, дори на най-малкото, сравнение с магьосничеството.

— И все пак, чувствам се като омагьосан само като я гледам. Половината време се страхувам, че конят ще я прегази и тя ще намери смъртта си, а през останалата част се питам защо не побърза с опитите си да го язди.

— Толкова ли е напреднала? — запита с очакване Килмър.

— Достатъчно близо, за да ти кажа да си готов във всяка минута. Каза ми, че Марвът ще ги заведе в пустинята веднага след обяздването на конете. Той всеки ден проверява докъде са стигнали.

— Добре ли се отнася с Франки и Грейс?

— Доколкото виждам, да. Охраната им носи храна. Обикновено мъжете стоят далеч от тях, но са толкова много, че биха могли да опазят и кралските бижута. Прав беше, ще е дяволски трудно да стигнем до тях.

— Значи остава пустинята.

— И аз мисля така.

— А ти как си?

— Възстановен съм почти сто процента. Да лежа и да наблюдавам — това е като лекарство за мен. Вече копнея за действие.

— Предчувствам, че този момент ще настъпи дяволски скоро. Не мога да чакам по-дълго. Ще се опитам да предизвикам отговора на шейха. Веднага щом получа обещание за помощ, ще дойда и ще заема мястото ти. Ще се обадя утре.

Килмър сложи край на разговора. По дяволите! Чувстваше се неспокоен. Ако Грейс беше толкова близо до язденето, Марвът можеше да ги изведе в пустинята всяка минута. Прекоси лагера и влезе в палатката на шейха.

— Окей, достатъчно. Имам нужда от категоричен отговор.

— Неучтив си — усмихна се шейхът. — Все пак, ти си този, който поиска услуга.

— Да или не?

— Напрегнат си. Да не би да имаш нужда от жена? Мога да го уредя. Последния път, когато беше тук, те забавлява Фатима. Тя ми каза, че ако я поискаш…

— Нямам нужда от жена. Отговори ми.

Усмивката на шейха стана по-широка.

— Май те ядосах. Мислех само да ти дам урок по добри обноски. Очевидно имаш нужда от такъв.

— Времето изтича. Оставих приятел да наблюдава вместо мен в Ел Тарик. Трябва да съм там в най-скоро време.

— Мислих по въпроса — каза шейхът. — Това не е проблем, който може да се реши лесно. Да рискувам ли живота на хората си, за да задоволя своето желание за отмъщение? Или да не се намеся, а да гледам как Марвът буквално ви прегазва и получава каквото иска?

— Ако не вземеш решение, няма да имаш избор.

— О, взел съм решение. Страхувам се, че проявявам безотговорност и малодушие, недопустими за един водач.

— И това означава?

— Че ще се противопоставя на копелето.

 

 

Жребецът стоеше абсолютно неподвижен в ограденото място и я гледаше втренчено. Сребрист на лунната светлина, той приличаше на кон от вълшебна приказка. Грейс чувстваше как я обзема вълнение. Стисна здраво най-горната греда на оградата. Чарли не беше митическо същество. Той беше истински, от плът и кръв. И тя скоро щеше да разбере дали щеше да оцелее в схватката с него.

„Ще доведа тук Надежда след няколко минути. Тя се привързва все повече към Франки след раждането на Маестро. Защото вижда колко много обича тя жребчето. И знае, че дъщеря ми не е заплаха за нея. Както и ти знаеш, че аз не съм заплаха за теб.

Ще те яздя утре. Не през деня, а на свечеряване. Не искам нашият враг да е наоколо, когато това се случи. Няма да сложа седло на гърба ти, защото знам, че така ще нараня гордостта ти и ще ти напомня за хората, причинили ти болка. Ездата без седло ще бъде по-трудна за мен. Ще можеш да ме хвърлиш и ако не съм достатъчно бърза, можеш да ме убиеш. Надявам се, че няма да го направиш.“

 

 

— Да, време е. Отвори вратата на клетката — после слезе от оградата и отвори портата. — Да им позволим да са заедно.

След миг видяха как Надежда се втурна в ограденото място и радостно поздрави Чарли. В моменти като този, името Двойката придобиваше нов смисъл. Тази вечер беше лесно да се забравят жестокостта и агресивността, показани от конете през годините. Обичта и привързаността на жребеца и кобилата бяха очевидни. Двамата срещу света…

Нещо като връзката, изградена между нея и Франки. Затвори портата.

„Утре, Чарли.“