Елия Казан
Америка, Америка (2)

II. Надеждата

Сравнена с други реки, Къзъл не минава за голяма, обаче е най-голямата в тази част на света. Ставрос и Гуджук трябваше да я преминат върху плоскодънна ладия. Лодкарят работеше мъжката отзад с единственото си гребло.

Когато стигнаха средата, човекът пусна греблото и ладията се понесе по течението. Ставрос погледна през рамо с тревога. Същото направи и Гуджук. Лодкарят започна отново да гребе, но този път простото му плавателно средство здравата се разлюля. Момчето нададе вик от уплаха. Връстниците му от вътрешността на страната обикновено не умееха да плуват. Пък и магарето, с този тежък товар, едва ли би имало някакъв шанс, ако… Ето защо почна да реве!

— Какво правиш бе?! — извика Ставрос. — Ей, аз не мога да плувам!… Ей, човече, какво правиш! Аллах!!!

Сякаш нарочно, лодкарят отново разлюля ладията. Магарето вече се бе пищисало от страх.

— Внимавай бе! Магарето ми!… Какво искаш? Казвай! Всичко ще ти дам!… Ще ти дам още пари!

Чувайки това, лодкарят приближи момчето с протегната отворена длан. То се поколеба. Погледна останалия далеч назад бряг, после също толкова отдалеченият напред и накрая претовареното си магаре. Няколко мига преценяваше. Сетне се бръкна и извади кесийка, в която държеше дребните пари. Щом видя кесийката, лодкарят я грабна от ръцете му и прибра цялото й съдържание.

— Господ ще те накаже! — заключи Ставрос.

— Той, господ, си ми знае грижите — рече човекът и му върна празната кесийка. — Пък ти бъди благодарен, че още не съм претършувал онова, дето е на гърба на магарето, да видя какво има вътре.

Доста преди ладията да бе достигнала брега, лодкарят скочи във водата и побягна към сушата. Ставрос тутакси се спусна подире му. Обаче лодката отзад започна да се отделя от брега и магарето отново зарева. На момчето му се наложи да се върне. От безсилие то извика, обръщайки се към целия несправедлив свят:

— Крадец! Крадец!

И сякаш в отклик на нуждата му, иззад няколкото скали се появи едър, смугъл турчин. Държейки лодката, Ставрос му извика:

— Хвани го! Хвани го!

Пътят на бягащия лодкар минаваше покрай турчина и той без усилие го хвана.

Абдул бе здравеняк, а крадецът дребен. Турчинът го стисна за яката и го раздруса яко, докато го влачеше към Ставрос.

— Ах, нещастнико! Ах, ти, мизернико! — редеше Абдул. — Ето го бе! Хванах го! — извика той на момчето. — Не бери грижа, държа го!

* * *

По-късно същия ден, Абдул и Ставрос се движеха по пътя за Анкара. Момчето вървеше пеш след Гуджук. Понеже нямаше никакъв багаж, турчинът яздеше своето магаре. Нозете му бяха дълги и влачейки се по земята, вдигаха прах. Той носеше и бастун. На вид изглеждаше трийсет и няколко годишен, тежеше около деветдесет килограма и представляваше същинска психологическа загадка.

— Как ли бих могъл да ти се отплатя! — рече момчето.

— Че то аз съм късметлията — отвърна Абдул. — Щото по този път към Анкара се срещат от най-лошите разбойници в цяла Турция. Пък аз извадих късмет, че срещнах брат. Брат!

И той потърка двата си показалеца един о друг — жест, който щеше да повтори много пъти по-късно.

— Ама моля те, късметът е повече мой — настоя момчето.

— Имаш толкоз блага усмивка! — продължи въодушевено турчинът. — Ти и аз ставаме братя! Братя! — И пак потърка показалци. — Всичко, което имам става твое, щом знам, че всичко каквото ти имаш, ще е мое!

Ставрос го погледна озадачено. Обаче Абдул бе толкова открит и сърдечен, че всичките подозрения на момчето бързо се изпариха.

Мина време. Дойде обяд. Стана и много горещо. Всички бяха вече уморени. Гуджук дори се препъваше и залиташе по малко. Абдул спря.

— Братко, сърцето ми се къса като гледам как твойто животинче се мъчи, клетото, под товара, дето си сложил на гърба му. Сигурен съм, че точно в този момент Аллах, който вижда всичко, си казва: „Кога ли този добър младеж, дето все се усмихва…“. — Тук усмивката на Ставрос изчезна. — „… най-сетне ще осъзнае каква болка причинява на горкото малко добиче?“ Смяташ ли, че това е възможно? А, братко?

— Не… Искам да кажа — да, да… Предполагам…

— Ами тогаз, макар че едва ли ще се зарадва, нека моето магаре сподели част от това непосилно бреме.

— О, не!

— Настоявам. Пушеното месо доста тежи.

— Ама тогава ти също трябва да вървиш пеш…

— Че какво пък? — Турчинът скочи на земята. — Хайде! Щом ще бъдем братя за из пътя ние, човеците, нека и животните ни се побратимят. Ела и помагай!

Абдул почна да развързва въжетата, които крепяха товара върху гърба на Гуджук.

Скоро двете магарета бяха натоварени поравно. Тръгнаха отново на път.

По-късно, когато слънцето клонеше към залез, спряха на един хълм, от който долу, в ниското, се виждаше град Мукур.

— Братко мой, познавам добре това място — рече Абдул. — Бил съм безпомощна жертва на много разбойници в Мукур. Затуй ще нощуваме тук, на този хълм.

— Щом казваш… Обаче какво ще ядем? — запита момчето.

Абдул едва се удържаше да не гледа пушеното месо. Ставрос забеляза това.

— Знам какво си мислиш — започна турчинът, — ала аз няма да ти позволя да го сториш. По-скоро ще стоя гладен. Честна дума!

Двамата се настаниха в страни от пътя и накладоха огън. Абдул все пак прие с охота да яде от пушеното месо и се наслаждаваше от сърце на вкуса му. Ставрос само го наблюдаваше.

— Яж и ти, братко! Яж! — рече турчинът. — Яденето е сила. Чакат ни девет-десет дни път до Анкара. А после… Ти продължаваш ли нанякъде?

— Към Константинопол. Един мой чичо има там фабрика за килими…

Любопитството на Абдул обаче, вече се насочи в друга посока:

— Забелязах, братко, че цял ден не си събличал палтото си. Не ти ли е горещо?

— Ами, не… Малко… — Ставрос понечи да съблече дрехата си, но спря.

Абдул се ухили, потърка показалци и му намигна.

* * *

Обедното слънце печеше здравата над пътя за Анкара. Двамата пътници вече бяха капнали от умора и покрити целите с прах, докато кретаха нагоре по един скалист хълм. По едно време Абдул спря.

— Не мога повече!

Седна на земята и с болезнено изражение събу лявата си обувка.

— Разправят, че Пророкът ходел бос. Ама сигурно не е било по пътища като този. Гледай!

Той прокара пръст през дупката в подметката си.

— Мислех, че тез проклети обуща ще ме изкарат през целия път. Обаче си правех сметката да яздя. Не се бях приготвил за толкоз ходене пеш. Ти как мислиш?

— Ами, аз…

— О, не! О, не, господи! Само не ме гледай така, щото очите ти сякаш казват: „Този Абдул, син на Абдул, май ще се превърне в бреме за мен!“. Да не мръдна от мястото си, ако стане така! Честна дума!

* * *

В следващия град, Курсехир, отидоха на пазара при един обущар. Там Абдул захвана да пробва чифт нови обуща. Те бяха твърде шик, не като за дълго ходене по труден терен. Турчинът гълчеше търговеца, докато Ставрос стоеше отстрани безпомощен.

— Не те ли е срам! Та ти и майка си би обрал! Я помисли само, моля ти се, за брат ми, който продаде цяла пушена рибица. Едно от тези вкусни парчета, дето семейството му е поверило да…

— Това е цената! — отсече обущарят.

Абдул се обърна към момчето:

— Опитах всичко!

Ставрос не отговори. Вече му се щеше да не се бе сближавал с този човек. След малко обаче, все пак си бръкна в джоба.

* * *

Отново се намираха по пътя за Анкара. Денят пак бе горещ. Абдул леко накуцваше. Ставрос отчаяно търсеше начин да се отърве от него.

— Как са новите обуща? — запита той турчина.

— Стискат бе! Краката ми са целите в пришки и мехури!

— Май ще е по-добре да останеш за няколко дни в следващия град, да си починеш…

— Ха сега! Ами ти?

— Аз ще продължа сам…

— А-а, не! Не бих оставил аз брат си. Не бой се — няма никога да те изоставя! Обаче, братко, трябва да пийна нещо. Душата ми изсъхна! Сърцето ми се пресуши!… Само една ракийка! Нали няма да ми откажеш?

* * *

Ставрос и Абдул седяха в открито кафене в град Зордаг — възлово място за трафика на камили и мулета. Тук изобилстваше с всичко, което някой камилар или мулетар би пожелал, след едноседмично пътуване по най-нажеженото плато. Един истински див град!

Турчинът вече беше пиян. Жертвата му, Ставрос, го следеше с очи, все още търсейки начин да се отскубне. Задаваше се гръмотевична буря. Келнерът донесе на Абдул друга чаша с ракия.

— Братко мой, признавам си, че тая вече не мога да я платя — рече турчинът.

— Ами че ти и другите не си ги платил! — възкликна момчето.

— Ох, братко! Няма нужда да ми напомняш, че този път аз съм по-малко късметлия от теб. Все пак приятелството си има едно правило: което е мое, е и твое, а твоето е…

— Ама ти нямаш нищо — избухна Ставрос.

Абдул прояви търпение:

— Както е рекъл Пророкът, „кой ли може да даде цена на мъдростта?“.

— Въпреки казаното от пророка, това е последната ракия, за която плащам аз!

Ставрос млъкна и остана да седи напрегнат. Абдул се опита да му привлече вниманието. Пак потърка показалци съзаклятнически. Обаче не намери отклик. Тогава турчинът избухна в плач.

— Сега пък какво? — запита момчето.

— Ще ти се да не ме беше срещал, нали? Признай! Признай го! — Ставрос не отвърна. — Не зная защо не смееш да изречеш очевидното. Пък аз се надявах да имам брат за през целия път. Ей на, миналата седмица пак убили човек по пътя за Анкара… Даже не било много далеч оттук…

Той отпи. В това време изведнъж се изсипа силен дъжд.

— Ето! И Аллах плаче за мен! — възкликна турчинът.

* * *

Валеше силно, на облак. Двамата тръгнаха да търсят подслон за магаретата.

Намериха един хан и завързаха добичетата в ниския яхър. Дъждът продължаваше да плющи здравата. Ставрос изтича към сградата. Отначало Абдул сякаш се накани да го последва, но в последния момент кривна, за да се върне при магаретата. После чевръсто освободи Гуджук от товара му и се отправи в обратна на момчето посока.

* * *

Малко по-късно Ставрос седеше вътре в хана до прозореца и наблюдаваше дъжда сам. Чакаше Абдул.

Турчинът се появи с две жени. Държеше шише. Женските бяха закръглени и порядъчно космати. Водеха със себе си и малка мечка на синджир. Ясно се виждаше, че всички — включително и мечката — здравата са подпийнали.

— Братко мой, реших да не те напущам — заяви турчинът.

Ставрос го изгледа озадачен.

— Май не се радваш колкото мен, а? Къде ти е усмивката? — Момчето продължи да мълчи. — Продадох и останалото месо, признавам си!

— Продал си…?!

— Заради теб го направих! Кълна се! — извика турчинът. После се обърна към едната от жените: — Както са казали хората, „опънеш ли много въжето, къса се!“, затуй кротувай сега, Чингана! — И се ухили мазно: — Чингана е за теб, братко. Твоя е!… Не знам името на тоя, другия женски звяр, ама скоро ще разберем всичко за него… Пък мечката, като гледам, май и тя е женска!

Абдул зарева някаква песен. Впусна се в танц. Виждайки това, мечката също почна да танцува.

Ох, горко му на мъжа без жена,

Аман!

Горко на човека без другар,

Аман, аман!

Градина без вода,

Ядене без вино,

Небе без луна,

Лице без очи.

Аман!

Нещо у момчето се пречупи. То скочи и се хвърли върху Абдул. Последва бърза и решителна развръзка. Турчинът тръшна Ставрос в безсъзнание, като го удари с облегалката на един стол. Сетне великодушно съзерцаваше жертвата си и с тъжно изражение започна да реди:

— Бедното момче! Бедното момче!… Хайде, Чингана, хващай го за краката!… Добра душа е той! Добро момче!… Хайде!

Тримата отнесоха Ставрос по стъпалата към горния етаж.

* * *

По-късно, в една от стаите на горния етаж на хана, пияните Абдул и Чингана разтърсваха Ставрос, за да го свестят.

— Братко, братко! Не се тревожи! Ти си спиш, ама аз съм буден. Ще се погрижа аз за твойто безценно имане. Ето, донесъл съм всичко тук, горе, да не го намокри дъждът.

Момчето дойде на себе си. Скочи и се огледа.

— Аллах!

— Тука са, всичките ти неща са тука — продължи Абдул. — Всичките ти красиви нещица!

— Къде са одеялата на сестра ми?

В този момент жената, която турчинът наричаше „Звяра“, влезе при тях от съседната стая, наметната на голо с едно от одеялата на Атина и започна да играе кючек.

— Какво сте направили? — Ставрос беше ужасен.

Абдул хвана „Звяра“, придърпа я нежно към себе си и започна да я опипва по меките части.

— Докато ти спеше, братко, тази женска ме дари с неописуемо удоволствие. Ах, ах! Аман!

Жената беше кьоркютук пияна. Косата й бе разчорлена, очите — кървясали и изхвръкнали, а пожълтелите й зъби лъщяха. Тя се олюляваше изкусително, повдигайки одеялото ту от едната страна, ту от другата, като се опитваше да съблазни момчето.

Ставрос обаче беше бесен и вече едва се сдържаше.

— Къде ми е палтото?

Всички избухнаха в смях.

— На гърба ти е, братко мой — рече турчинът.

Момчето набързо опипа хастара отвътре.

Абдул си придаде огорчен вид:

— Обиждаш моя баща, като правиш това, братко. Обиждаш баща ми, който ме е учил кое е добро и кое не. Аз съм търпелив човек, обаче ти, братко, обиждаш и майка ми, която отдавна не е между живите, горката!

Лицето на турчина се разкриви, сякаш се канеше да ревне. А Ставрос започна да си прибира нещата.

— Обаче аз ти прощавам! — продължи Абдул. — Чуй сега! Разбирам, че тази тук женска може да ти прилича на някой звяр, обаче недей да се подвеждаш по външния й вид. Проникни в душата й!… Хайде, заведи я в другата стая.

Изведнъж той скочи и хвана момчето в мечешка прегръдка.

— Никога не съм срещал човек, по-щедър и по-братски разположен от теб! Това пътуване ще остане завинаги в спомените ми!

Абдул почна да целува настървено момчето, а то се бранеше и се опитваше да отблъсне пияния турчин.

— Къде ми е другия килим, по-малкия? — запита Ставрос.

— Братко мой — започна Абдул, придавайки си засегнат вид, — умолявам те, не ми говори с такъв тон!

— Я остави тона ми! Къде е малкия килим на майка ми?

Момчето се хвърли върху турчина и го хвана за врата. Този път, омаломощен от пиенето и любенето, той не успя да се защити. Жените започнаха да крещят.

— Животно такова! — извика Ставрос. — Къде е малкия килим на майка ми?

Точно тогава в стаята нахълта съдържателят на мизерния хан, следван по петите от един хамал и двама камилари, които се бяха настанили в съседство. Мъжете откъснаха момчето от Абдул, но то продължаваше да вика:

— Къде е? Къде е малкия килим на майка ми?…

— На него го дадох — посочи Абдул съдържателя.

— На него ли? Дал си моя килим на този човек?… Защо го даде? Защо?

Момчето се обърна към ханджията. Той изглеждаше суров мъжага — иначе как би се оправял с такава работа!

— Защо ли? — викна на свой ред ханджията. — Ето защо бе!

Този път се наложи Абдул да удържи гневния мъжага, като междувременно увещаваше Ставрос:

— Кротко, братко… Шшш, кротко!… Бъди разумен!… Кротко!

— Как защо бе! — продължи ханджията. — За да ти плати нощувката, ето защо!

— Спокойно! Тук всички сме добри хора, господине — рече Абдул. Сетне пак се обърна към момчето: — Аз съм виновен за това, братко мой!

— Дайте си ми килима! — настоя Ставрос.

— Плати ми тогаз за стаята суха пара! — отвърна ханджията. После наклони глава предизвикателно: — Ти това чердже, дето му викаш килим, за какво го имаш бе?… За цял топ коприна ли?… Че мен ме беше срам да не го видят приятели, затуй го турих в нужника, та да попива капките!

Докато слушаше това, Ставрос почна трескаво да събира вещите си. Абдул падна на колене пред него:

— Братко! Само моя е вината! Моля те за прошка, братко! Не бих могъл да живея без твойта прошка!

Опита се да прегърне момчето през коленете, обаче то се отскубна и продължи да си събира нещата.

— Братко! Пред всичките тези хора те моля за прошка. Не ме оставяй да седя на колене! Не ме унижавай! — После в гласа на Абдул изведнъж се прокрадна нова нотка: — Братко, никога през живота си не съм седял на колене пред грък!

Без да му обръща внимание, Ставрос си взе багажа и излезе.

Все още на колене, турчинът извика след него:

— Братко мой, предупреждавам те! С един турчин или ще бъдеш брат, или… Предупреждавам те!

Но Ставрос си беше отишъл. Абдул се изправи бавно и отупа прахта от крачолите си. Изведнъж сякаш бе изтрезнял напълно.

— Лошооо, много лошо! — рече турчинът. — Ахаах, ах! Много лошо!… Тъй значи! Да видим сега!

Лицето му доби демонично изражение. Беше казал истината: харесваше това момче, а то го бе засегнало смъртно. И турчинът потърка събраните си един до друг показалци, след което, святкайки злобно с очи, прекара палец под брадата си от ухо до ухо.

* * *

Ни другия ден пак печеше слънце. Ставрос и Гуджук бяха вървели през цялата нощ по пътя за Анкара и вече бяха капнали от умора. Отстрани край пътя минаваше железопътна линия. Скоро ги застигна и отмина неголяма композиция. Момчето дори не извърна глава да погледне влака.

От прозореца на един от вагоните обаче, Абдул проследи с очи своята жертва.

* * *

Късно следобед Ставрос и Гуджук влязоха в покрайнините на град Сусеир.

Както вървеше, вече полузаспало, момчето забеляза двама мъже в униформа, местни полицаи, които го наблюдаваха. Карайки магарето пред себе си, то ги подмина. Изведнъж двамата се спуснаха към него и го хванаха. Отначало Ставрос се опита да окаже съпротива, но напразно. Полицаите го поведоха нанякъде. Със сетни сили той запита:

— Защо? Какво съм направил?

* * *

Съдебните процеси в този град се провеждаха сред неугледната обстановка, която предлагаше една малка прашна стая от къщата на съдията. Самият стопанин седеше по турски на земята пред ниска масичка.

— Направил съм пълен списък на нещата, Ваша Чест — разнесе се познат на момчето глас. Абдул! Ето го — надянал маската на търсещата възмездие нарушена законност.

— Лъже! Лъже! Лъже! — закрещя Ставрос, когото двамата стражари току-що бяха въвели. Единият от тях го зашлеви през устата с опакото на ръката си.

— Шшшшт! Млък, крадецо!

Съдията удостои случката само с един незаинтересован поглед. После се обърна към гърчавия чиновник, който държеше в ръка списъка на Абдул:

— Чети!

Чиновникът почна да чете. При споменаване на всяко от нещата, стар полицай го проверяваше.

— Хамадански килим, тъмносин — като нощта, целия на рози… В едното кьоше позахабен…

— Ха тъй! — обади се Абдул.

— Точно както е описан — рече полицаят.

— Красив килим! — възкликна съдията, говорейки повече на себе си.

— Одеяло… на цвят като праскова, изтъкано у дома от любимите ми сестри… — продължи чиновникът.

Абдул погледна към Ставрос с негодувание. Момчето стоеше с наведена глава, полуизвърнато настрана. Никой не бе видял, че беше отпрало хастара на палтото си и гълташе монета след монета.

— … После, вътре, в хастара на палтото… — четеше чиновникът.

Ставрос спря да гълта.

— Накарайте го да съблече палтото ми, Ваша Чест! — рече Абдул.

— Съблечи палтото! — нареди съдията.

* * *

Деня беше ветровит. Без магарето, без палтото си, без нищо друго от багажа, Ставрос крачеше срещу ниско спусналото се слънце по пътя за Анкара. По едно време дочу нещо, обърна се назад и видя Абдул, който яздеше Гуджук в тръс. Ръката на момчето се плъзна към кинжала и остана на дръжката му.

Настигайки жертвата си, турчинът подкара магарето успоредно на Ставрос и се обърна към него с любезен, приятелски тон:

— След като си тръгна, имах неприятности… Онези полицаи не бяха честни хора. Пък и съдията… Аман! Аман!… Предложи ми да си разделим придобитото от мен. Аз отказах, обаче те хич не ме и питаха втори път. Той, съдията, искаше килима… Някои закони в тая страна просто плачат за промяна! — Ставрос не бе каза нищо. — Гледай, ще ти покажа какво ми остана.

Турчинът разтвори длан, в която държеше обеците на сестра му, медальона със златната верижка и една-единствена монета. Държейки все още кинжала, Ставрос дори не го погледна.

— Нищо! Нали сам виждаш, нищо! — Пак не последва отговор. — Обаче, братко… няколко монети липсват! Около шест, ако правилно съм ги сметнал. И аз стигнах, значи, до заключението, че ти си ги глътнал… Не си ли?… Ха! Ама аз те видях!… Та тогава си рекох, нека му остане нещичко на бедното момче! Сега обаче, положението се променя. — Той отново разтвори длан: — Ето, нали виждаш и сам — не мога да бъда щедър! — Не получи отговор. — Е, признавам, беше търпелив с мене. Аз на твое място отдавна да съм извадил онуй ножче, дето го стискаш там, отдолу, и да съм го използвал по предназначението… Само че ние, турците, сме прости хора, докато вие, гърците, сте цивилизовани… Завиждам ви! Научили сте се как да понасяте несгоди, как да преглъщате обиди и безчестие и въпреки това, да се усмихвате. Наистина ви завиждам! — Турчинът пак загледа Ставрос в очакване: — Та сега — за монетите… Стана ли нещо?… Още не, а?… И колко, мислиш, ще отнеме?… Или, викаш, не се знае, а?… Хубаво, тогаз… Ще пийнеш ли малко?

Ставрос с нищо не показваше, че го слуша. Абдул надигна шишето и отпи дълга, дълга глътка.

* * *

Слънцето залязваше. Момчето бе седнало, опряло гръб на скалата. Турчинът седеше наблизо. Вече беше доста пиян и съвсем бе свалил маската.

— Такъв страхливец си ти! — рече Абдул. — Представяш ли си аз на твое място какво бих сторил?

Лицето на Ставрос пламна от срам.

— Само ми се хилиш и преглъщаш. Торба с лайна, това си ти! Убивал съм такива като теб и, да ти кажа, същото е, като да заколиш овца. Едно клъцване тук или там и животът изтича навън… Потръпване, подритване и — край!… Я пийни!… Не? Ти не пиеш, разбира се. И не се биеш. И към женските нямаш влечение… Че що за човек си тогаз? — Той се прозина и се протегна: — Е, няма да си губя повече времето с теб… Но за беля, нямам оръжие… Та ще трябва да ми дадеш твойто ножче назаем… Става ли, а?… Да или не?… Какво казваш?… Що не кажеш нещо бе! Страх те е да приказваш май… Мил ти е животът, а?… Не, не мога да разбера такива като теб. Че какво ви е различното от овцете? И те не се борят за своя живот… Ох, взе да мръква. Почти е време за нашата игричка… Ще ти дам още няколко минутки, докато си направя вечерната молитва, че после!

Абдул се изправи, разстла молитвеното си килимче и започна своя ритуал. Ставрос бе наясно — сега или никога! Ръката му стисна дръжката на кинжала.

Докато турчинът бе коленичил да се моли, с бързината на младото си тяло, момчето се хвърли върху него изотзад и заби кинжала няколко пъти. Абдул нададе страшен вик. Стреснато, магарето побягна.

Ставрос се изправи, целият разтреперан. Огледа се трескаво, да разбере дали някой не бе видял.

В това време Гуджук се отдалечаваше в галоп, спасявайки се, сякаш и неговият живот бе в опасност. Момчето извика след него няколко пъти:

— Гуджук! Гуджук!!!

Обаче магарето се изгуби от погледа му зад едно възвишение.

Уплахата на животното се предаде и върху Ставрос. Той хукна да бяга, но след няколко крачки се спря. Обърна се и тръгна обратно към трупа на човека, когото току-що беше убил.

Нещо вътре в момчето се бе преобърнало. То се наведе и прерови джобовете на мъртвия турчин. Взе си бижутата. Измъкна и всичките пари, които успя да открие, след което ги преброи. После нададе глухо ръмжене — смесица от болка и гняв. И отвращение от самия себе си. Обаче накрая пусна парите в джоба си и отново тръгна по пътя.

Без да съзнава, Ставрос бе решил, че това повече никога няма да му се случи.

* * *

Капнал от умора, Ставрос най-сетне се довлече до древната, висока, но порутена от времето крепостна стена, ограждаща Анкара.

Вътре, отвъд каменния свод, имаше поилки за магарета и камили. Също и пазар с обичайните сергии на дребни търговци, отрупани с какво ли не. Сред сергиите бродеше легион от просяци, натрапващи всекиму драматичните си болежки. През свода проникваше залязващото слънце.

Целият покрит с прах, Ставрос изглеждаше по-възрастен и по-суров.

Той стигна до железопътната гара. На табелката се четеше: АНКАРА. Момчето извади останалите си пари — шепа дребни монети. После решително тръгна към гишето. Отстрани беше залепен афиш, рекламиращ пътуване до Америка със Северногерманската линия на „Лойд“. На рисунката беше изобразен параход, плаващ в подножието на Статуята на свободата.

Ставрос погледа известно време афиша, след което постави всичкото си богатство пред продавача на билети и рече:

— До Константинопол.

* * *

Пристигайки в столицата, момчето тръгна да се разхожда. С удивление се спря на огледа шестте минарета на „Света София“. Малко по-късно навлезе в района на Златния рог — известното вътрешно пристанище на Константинопол. През деня това бе най-оживеното място в града. Ставрос поглъщаше жадно с очи фериботите в пристанището, малките водни таксита и частните яхти. Изведнъж се разнесе мощното изсвирване на голям плавателен съд. Той извърна рязко глава и видя как на дока товареха огромен търговски кораб. Безкрайна върволица от хамали — поне сто души — влизаше и излизаше от трюма.

Момчето забърза нататък. Пътьом погледна нагоре. Там, високо горе, се вееше американския флаг.

Няколко офицери надзираваха товаренето, застанали за парапета на палубата. Те имаха открити, приятни лица. Неочаквано момчето извика:

— Америка?… Америка?

Офицерите не му обърнаха никакво внимание. Те наблюдаваха колоната от хамали, които товареха парахода. Един от мъжете — твърде стар за товара си — залитна и падна. Товарът му се катурна настрана. Трима души от дока веднага се спуснаха към него.

Почти инстинктивно, неочаквано дори за самия него, Ставрос също хукна натам. Последва жестока схватка. Четиримата се биеха отчаяно за работата. Момчето сякаш се бе превърнало в див звяр. Целият му натрупан гняв сега изригваше и то раздаваше юмруци с настървение. За няколко решителни секунди успя да се добере до товара на падналия човек и да получи работата му. Докато вдигаше огромната тежест на гърба си, изръмжа от зор, но после се отправи нагоре по трапа.

Американските офицери видяха целия бой. Минавайки покрай тях, Ставрос им се усмихна.

— Здрасти, хлапе! — поздрави го началникът.

Ставрос тръгна с наперена походка, подсвирна с уста, направи няколко физиономии и изимитира танц с товара си. Изпитваше гордостта на победителя. И точно тогава параходът изсвири три пъти пронизително, сякаш да отбележи неговата победа.

* * *

Призори вече натовареният параход се отправи в открито море. На неколкостотин метра от брега сирената му изсвири три пъти — за „сбогом“.

Докът беше пуст. Само една самотна фигура наблюдаваше отплаването на товарния кораб. Макар и за кратко, Ставрос се бе докоснал до мечтата си. После момчето се обърна и умърлушено тръгна нанякъде.

* * *

Тъй наречения „закрит“ пазар се състоеше от редица опрени гръб о гръб магазинчета, с проходи между тях. Викаха му закрит, заради стъкления покрив отгоре. И понеже беше времето, когато всички излизаха за покупки, пазарът гъмжеше от хора. Ожесточено конкуриращите се продавачи изпълваха дори проходите, като някои бяха наредили стоката си върху хартия, направо на земята.

С листче в ръката, Ставрос запита за посоката едного, човекът му показа накъде да върви и той тръгна натам. Около него цареше страхотна врява.

Само на една пряка от пазара обаче, всичко бе съвсем тихо и спокойно. Там се намираха магазините за килими. Ставрос пак погледна хартийката в ръката си. После тръгна покрай първата редица витрини, като четеше номерата и изписаните имена.

В тези магазини наистина цареше спокойствие. Момчето скоро откри табелата „Компания за персийски килими Топузоглу“. То спря и огледа входа на малкото тъмно помещение. Вътре бе като в гробница. Ставрос се разочарова. Очаквал беше „проспериращото“ предприятие да изглежда по̀ иначе.

Накрая реши да влезе. Направи няколко крачки навътре и спря. Никой не се появи да го посрещне. Обаче дочу мощно, ритмично хъркане и потърси с очи да види откъде идеше звукът.

Чичото беше легнал върху невисока купчина сгънати килими и кротко спеше. От дъното на магазина се появи старец по чехли — очевидно общ работник — и затътрузи нозе към момчето.

— Това ли е фирмата на Одисей Топузоглу? — запита го Ставрос.

— Да, да, заповядайте — отвърна старецът. — Добре дошли!

После, оглеждайки по-добре посетителя, той забеляза окаяния му външен вид и веднага смени тона:

— Какво искаш? Не сме викали никого!

В този момент чичото се размърда и издаде чудата смесица от въздишки, пъшкания и ръмжене.

— Ох, ох, ох!… Пфю! Тсъ, тсъ, тсъ!… Ъъърх-ъъърх!

Момчето бе озадачено.

— Какво казва? — запита то стареца.

— Прощава на господ, че го е турил да живее в такъв свят.

— Аз съм му роднина… Той кога ще стане?

— Щом дойде време за работа. — Старецът погледна надолу към краката на момчето: — Я гледай колко боклук нанесе! После кой ще чисти? Пак аз!

Чичото вече се беше събудил окончателно. Огледа се и върху лицето му се изписа кисела усмивка. Устата му беше пресъхнала. Той се облиза и продължи с „ох“ и „ах“.

— Топузоглу ефенди, този човек казва, че ви е роднина — съобщи старецът.

В помещението бе доста тъмно, пък и очите на възрастния братовчед на Исак бяха отслабнали. Освен това беше свалил очилата си, докато спеше. Ето защо, чак когато стигна до момчето, започна да се радва:

— О-о!… О-хоо!… Добре дошъл, добре дошъл!…

После намести очилата по-добре, огледа изпитателно Ставрос и неговия тон също рязко се промени:

— Я! Ама какво е станало с теб!

— Аз… ъъъ… Лошо пътувах… — отвърна момчето.

— Тъй, тъй… Бедничкият! Горкичкият!… Артън! — извика чичото на своя помощник. — Бягай бърже да донесеш две кафета. Веднага!

Артън се отдалечи, едва кретайки, като мърмореше:

— Веднага, веднага…

— Пък аз чаках ли, чаках… — продължи чичото. — Е, сега, добре си дошъл!… Я ела, ела малко насам. Тук отзад имаме чисти дрехи… После ще те заведа да обядваме.

* * *

Чичото отведе Ставрос в един ресторант, чийто прозорци гледаха към пристанището. През цялото време го забавляваше, използвайки всичката останало у него енергия. Момчето беше прегладняло и изяде дори главите на поднесените му риби.

— Та така, значи… Трябва ни повече стока — рече Одисей Топузоглу.

Откъм пристанището се разнесе острото изсвирване на параходна сирена. Ставрос извърна глава и се заслуша.

— Какво има?

— Прощавай — отвърна Ставрос. — Само исках да отбележа, че не видях да се продава дори това, с което разполагате.

— Ей, ама си наблюдателен!… Искаш ли още едно кефалче?… Хайде, хайде, вземай от мойте, моля те! Тия бяха толкова дребни!

— Е, щом настояваш… — прие озверелия от глад Ставрос.

— Благодаря.

Отново се чу изсвирването на парахода.

— Ами, май нямам това, което се търси днес на пазара — сподели угрижен чичото.

Но момчето чуваше само параходната свирка.

* * *

Бяха се върнали в магазина и чичото показваше на Ставрос запасите от големи и малки килими.

— Щом понаучиш занаята, ще вземем парите, които си донесъл, и ще отидем до Персия да купим такава стока, че… — Изведнъж той забеляза умърлушения вид на момчето: — Какво има, племеннико?

— Никакви пари не съм донесъл — едва изрече Ставрос.

— Не си…? Как?… Как така?

— Проявих глупост и ме ограбиха.

— Бъзикаш ме!

— Не… Срам ме е да те погледна в очите.

— Ама нали баща ти…?

— Срам ме е да го призная.

В този момент чичото сякаш бе на път да получи сърдечен пристъп. Започна да се хваща ту за гърдите, ту за главата, като стенеше, пъшкаше и нареждаше през цялото време:

— Ох, ох, ох!… Ах, ах, ах!…

— Чичо, аз… — започна момчето.

— Тогава защо изяде обяда!!!??? — кресна чичото неочаквано.

— Бях гладен.

В промеждутъците, когото не охкаше и не пъшкаше, чичото почна да вика:

— Бягай, бягай, бягай!… Изчезвай, да не те гледам!…

Ставрос тръгна да излиза.

— Не, не, не!… Чакай, чакай! Никъде няма да ходиш! Сядай тук!… За бога, остави ме да преглътна това… Защо изяде и моя обяд? По две от всичко изяде! По две… Ох, разорен съм! Съсипан съм!

* * *

Един час по-късно Ставрос стоеше в предната част на магазина. Появи се чичо му с метла в ръката.

— На! Мети!… Разорение! Съсипия!… — не спираше той.

Момчето взе метлата и почна да мете.

— Ще пиша веднага на баща ти. Той е добър човек и…

— Не, чичо! Слушай, недей! — рече Ставрос. — Той не трябва никога да узнае какво ми се е случило. Обещай ми! Нито дума! Обещай!

— Ама аз просто исках да кажа, че след време… така или иначе… баща ти ще…

— Да го убиеш ли искаш? Той заложи всичко на мен… Даде ми всичко! И няма да преживее, ако… Аз ще върна това, което съм взел. Имам солидни планове. Те ще се гордеят с мен… Обаче за сега не бива нищо да узнаят. Чуваш ли, нищо! Обещай ми!

— Добре, добре. Обещавам — рече чичото. Сетне пак продължи: — Хайде, давай!… Мети, мети!… Разорение! Съсипия!… Мети, мети!

Ставрос пак почна да мете. А чичо му отиде до прозореца и погледна навън.

— Те ще се гордеят с мен… Ще се гордеят… — повтаряше си момчето.

Застанал до прозореца, чичото посочи навън:

— Ей на, гледай! Богатите се връщат от обяд с файтони, пък аз… — Изведнъж сякаш го споходи вдъхновение: — Слушай, Ставрос! — Момчето спря да мете. — Господ е милостив! Я погледни навън.

Вън на улицата, пред един голям магазин, тъкмо спираше файтон и от него слезе добре изглеждащ, охранен търговец на килими.

— Това е Алеко Синьозоглу! — обясни чичото. — Човек с мнооого пари, с много, мнооого стока… И с четири дъщери, коя от коя по-грозничка, та от ден на ден той губи надежда, че някога ще стане дядо. Разбираш ме, нали?

— Не.

— Господ оправя всички проблеми! Не трябва да забравяме все пак, че ти си млад, даже хубавец падаш, та ако те пооблечем както трябва… Сега разбираш ли?

Този път Ставрос разбра.

— А-а, не! — извърна глава той, крайно отвратен. — Аллах!

Чичото погледна непокорния си племенник. И пак се сети, че му е ядосан:

— Нищо, нищо… Давай! Мети, мети!… Аз ще наглася цялата работа… Мети, мети!… Ще видиш ти как ще стане.

Ставрос продължаваше да мете. После изведнъж захвърли метлата, чиято дръжка за малко не халоса по главата стария помощник на чичото, появил се тъкмо в този момент иззад купчина килими. Без да каже нищо, момчето напусна магазина.

* * *

Зад витрината на представителството на Северногерманската линия на „Лойд“, наред с обичайните плакати и рекламни материали, стоеше модел на пътническия лайнер „Кайзер Вилхелм“, който осъществяваше маршрута Константинопол — Ню Йорк.

Ставрос влезе вътре. Зад гишето стоеше служител.

— Как мога да стигна до Америка? — запита той.

Чиновникът погледна над очилата запъхтения младеж и отвърна:

— С пари.

— Колко?

— Имате предвид трета класа, нали? Сто и осем турски лири.

За Ставрос това бе астрономическа цифра.

— Сто и осем… Аллах!… Е, добре…

Чиновникът го огледа и понечи да се отдалечи.

Момчето обаче протегна ръка през гишето и го хвана. Със свободната си ръка посочи седящият в дъното на помещението заместник-управител.

— Онзи там, американец ли е?

Заместник-управителят беше много американец. Носеше сламена шапка дори вътре и се радваше на възхищение от страна на всички служители в представителството.

— Съвсем американец! — отвърна чиновникът, сякаш говореше за някакъв бог.

Изпълнен със завист и копнеж, Ставрос огледа американеца.

— Ще се върна! — заяви той твърдо.

И излезе от помещението на бегом, както беше влязъл.

* * *

Родът Топузоглу седеше вкъщи, около масата за вечеря. Исак четеше писмо на Васо, децата, лелите и стария чичо.

— „… И сега не знам вече къде е. Никакви пари не донесе. Нищо! Нито петаче! Каза, че го ограбили. Опитах се да говоря с него, братовчеде, щото нали сме рода и прочее, обаче той хвърли метлата по моя помощник и избяга като пощръклял!“

Васо изпъшка. Старият чичо избухна в смях.

— Какво толкоз ти е весело бе, идиот такъв! — сопна му се майката.

Исак извади друго писмо.

— Чуйте пък сега това. — И започна да чете второто писмо: — „Тате, не пожелах да поверя парите на този чичо. Никой изобщо не влиза в магазина му. Цял ден спи на една купчина килими. Затова му казах, че са ме ограбили. Междувременно, аз имам други планове. И велики идеи! Скоро ще те известя. Вече съм намерил и друга работа. Много по-истинска…“

— Е, пак добре — рече майката.

— Един господ знае какво става! — обади се старият чичо.

— … „Със здравето съм добре“ — продължи Исак. — „Кажи на мама, че по един или друг начин ще си осигуря яденето…“

— Е, това поне можеше и тук да го има — рече Васо.

— „Та не се тревожете“ — довърши писмото бащата. — „Един ден ще се гордеете със своя син. Този ден ще дойде, обещавам ви! Ще се гордеете с мен!“