Майкъл Скот
Вещерът (48)

Глава 47

— Винаги съм знаела за това място — каза Цагаглалал на Софи. Махна с ръка. — Ела да седнеш при мен.

Софи заклати глава.

— Моля те — каза тихо Цагаглалал. — Аз създадох това кътче за теб и брат ти. Защо мислиш, че не позволявах на градинарите да се грижат за него?

Софи тръгна из кръга, а после се отпусна на земята, опряла гръб в дънера на една чепата ябълка, и протегна краката си напред.

— Вече не знам какво да мисля — каза тя искрено.

Цагаглалал остана неподвижна, вперила поглед в лицето на момичето. Беше тихо, чуваше се само жуженето на пчелите и далечните звуци от уличното движение.

— Просто си мислех — каза Софи, — че преди седмица сервирах кафе в кафенето и очаквах с нетърпение уикенда. Джош дойде да обядва и си разделихме един сандвич и парче черешов пай. Тъкмо бях говорила по телефона с моята приятелка Ел от Ню Йорк и бях развълнувана, защото имаше шанс тя да дойде в Сан Франциско. Най-голямата ми тревога беше, че няма да успея да си взема отпуска от кафенето, за да се видя с нея. — Момичето погледна към Цагаглалал. — Беше просто обикновен ден. Съвсем обикновен четвъртък.

— А сега? — прошепна Цагаглалал.

— А сега, седмица по-късно, съм Пробудена, научих се да правя магии, бях във Франция и Англия и се върнах без самолет; брат ми ме напусна и се тревожа за края на света. — Тя опита да се изсмее, но смехът й се получи писклив и малко истеричен.

Цагаглалал кимна бавно.

— Софи, преди седмица ти беше момиче. През последните седем дни преживя цял един живот. Видя толкова много неща и направи още повече.

— Повече, отколкото исках — промърмори Софи.

— Ти порасна и съзря — рече Цагаглалал, без да обръща внимание на прекъсването. — Ти си необикновена млада жена, Софи Нюман. Ти си силна, интелигентна и могъща — толкова могъща.

— Иска ми се да не бях — каза тъжно Софи. Сведе поглед към ръцете в скута си. Те бяха обърнати с дланите нагоре, дясната върху лявата. Нишки от сребърната й аура се събраха неканени в дланта й и потекоха, за да образуват малка локвичка от блестяща течност. Течната аура попи обратно в плътта й и около ръцете й се образуваха сребърни ръкавици, които отначало приличаха на фина гладка коприна, после — на съшита кожа, а накрая — на метал. Тя сви пръсти; ръкавиците изчезнаха и плътта й се появи отново. Ноктите й останаха за кратко сребристи като полирани огледала, преди да се върнат към нормалния си вид.

— Не можеш да избягаш от това, което си, Софи. Ти си Сребърна. А това означава, че имаш отговорности… и предопределение. Съдбата ти е била решена преди хилядолетия — каза Цагаглалал почти със съчувствие. — Аз гледах как съпругът ми Авраам работи с Хронос. Хронос цял живот се е мъчил да овладее времето. Тази задача го съсипа напълно, изкриви плътта му в стотици различни форми. Направи го едно от най-отблъскващите създания, които си виждала някога… и въпреки това моят съпруг го наричаше приятел и не се съмнявам, че Хронос е взимал присърце добруването на човеците и оцеляването на това Сенкоцарство.

— Вещицата не го харесва… — каза Софи и потрепери, когато по края на съзнанието й пробяга намек за истинската форма на Хронос.

Цагаглалал кимна.

— А той я презираше за онова, което стори.

— Какво е сторила? — започна Софи, но спомените нахлуха толкова бързо, че буквално разтърсиха тялото й.

… Боен чук пръсва на парчета кристален череп, след това втори и трети…

… метални книги се топят и се стичат от рухващи библиотечни рафтове, докато димяща киселина ги прояжда…

… необикновени летателни апарати от стъкло и керамика, деликатни, красиви и сложни, кръгли, продълговати и триъгълни, биват избутвани от скалите, за да потънат в морето…

Цагаглалал се приведе напред.

— Вещицата унищожи артефакти, създавани в продължение на хилядолетия от Земните господари, Предтечите и Архонтите: това, което моят съпруг наричаше свръхестествено знание.

— Бяха твърде опасни — каза веднага Софи, повтаряйки гледната точка на Вещицата.

— Така мислеше Вещицата. — Изражението на Цагаглалал стана неописуемо тъжно. — Твоят приятел, безсмъртният Уилям Шекспир, веднъж написа, че няма нищо, добро или лошо, което да не е направено такова от нашето мислене^[1].

— Това е от „Хамлет“. Поставяхме пиесата в училище миналата година.

— Зефания смяташе, че свръхестественото знание е опасно и че има право да го унищожи. Но трябва да помниш, че знанието само по себе си никога не е опасно — настоя Цагаглалал. — Опасен е начинът, по който се използва. В своята надменност Вещицата унищожи познания, трупани неизброими хилядолетия, затова, когато имаше нужда от услуга, Хронос я накара да плати скъпо. Може би също така се опитваше да й попречи да продължи да унищожава, макар че вероятно вече бе прекалено късно. Понякога се чудя дали ако сега имахме достъп до това знание, човеците щяха да са на същия хал.

Софи зърна бегли образи на древни технологии, трепкащи картини на извисяващи се градове от стъкло, огромни флотилии от метални лодки, кристални машини, които летяха в небесата. А после образите потъмняха и тя видя как деликатен бисерен град се превръща в разтопена течност, когато по средата му разцъфва страховит гъбовиден облак. Софи поклати глава и си пое дълбок треперлив дъх. Премигна, мъчейки се да прогони образите и да се върне в настоящето. Заляха я отново обичайните следобедни звуци на Сан Франциско — далечна корабна сирена, автомобилна аларма, воят на линейка.

— Не, щяхме да унищожим всичко — прошепна тя.

— Може би — каза тихо Цагаглалал. — Унищожаването на земята и всяко живо същество върху нея бе възможност, която моят съпруг и Хронос разглеждаха ежедневно. Аз седях и ги гледах как търсят сред безбройните нишки на времето онези линии, които ще запазят човеците и това Сенкоцарство колкото се може по-дълго. Наричаха ги Благоприятни нишки. Щом изолираха някоя Благоприятна нишка, правеха всичко по силите си да й дадат максимален шанс да се развие.

Хладен бриз с мирис на сол и изгорели газове зашепна сред дърветата и околните храсти. Листата зашумяха тихо и Софи внезапно потрепери.

— А Джош и аз сме били в една от тези Благоприятни нишки?

— Да, имаше момче и момиче. Близнаци. Злато и Сребро. — Цагаглалал погледна към нея. — Съпругът ми дори знаеше имената ви.

Софи докосна изумрудената плочка, затъкната под колана на джинсите й. Тя бе адресирана до нея по име.

Цагаглалал кимна.

— Той знаеше много за вас, макар и не всичко. Нишките на времето невинаги са прецизни. Но Авраам и Хронос знаеха без никакво съмнение, че близнаците са решаващ фактор за оцеляването на човешката раса и света. И знаеха със сигурност, че трябва да опазят един идеален комплект близнаци, Злато и Сребро.

— Ние с Джош не сме идеални — каза бързо Софи.

— Никой не е. Но аурите ви са чисти. Знаехме, че близнаците ще имат нужда от знания, затова Авраам създаде Сборника, Книгата на Мага, която съдържаше върху няколкото си страници всичкото знание на света. — Лицето на старицата се сгърчи болезнено. — Той вече се Променяше. Знаеш ли какво представлява Промяната?

Софи понечи да поклати глава, но после кимна, щом спомените на Вещицата от Ендор се смесиха с нейните.

— Преобразяване. Много от най-старите Древни се преобразяват в… — Тя млъкна, мигайки силно срещу появилите се образи. — … В чудовища.

— Не всички, но повечето. Някои от преображенията са красиви. Моят съпруг смяташе, че Промяната може да е мутация, предизвикана от слънчевата радиация, която влияе на невероятно старите клетки.

— Но ти не си се Променила…

— Аз не съм Древна — каза простичко Цагаглалал. — И когато Авраам създаде Сборника, направи така, че само човеците да могат да го използват. Самото му докосване е отровно за Древните. Бяха избрани поредица от човешки пазители, които да съхраняват книгата през вековете.

— Такава ли беше твоята роля? — попита Софи.

— Не — каза за нейна изненада Цагаглалал. — Други бяха избрани да пазят Книгата. Моята работа бе да пазя изумрудените плочки и да бдя над Златните и Сребърните, както и да бъда тук в края, когато те имат нужда от мен.

— Цагаглалал — прошепна Софи. — Тази, която наблюдава.

Старицата кимна.

— Аз съм Тази, която наблюдава. С помощта на забранено Архонтско знание Авраам ме направи безсмъртна. Аз трябваше да бдя над близнаците, да ги наглеждам и защитавам. А за да има кой да бди над мен и да ме защитава, Авраам дари с безсмъртие и моя по-малък брат.

— Твоят брат… — прошепна Софи.

Цагаглалал кимна. Очите й бяха вперени в небето.

— Двамата живяхме на този свят в продължение на над десет хиляди години и бдяхме над поколенията на семейство Нюман. Какво родословно дърво бе това! Двамата с брат ми пазехме принцове и просяци, господари и слуги. Живяхме в почти всяка държава на тази планета и чакахме ли, чакахме — цяла вечност… — В очите й заблестяха внезапни сълзи. — В семейната ви линия имаше по някое Злато, а също и Сребро, даже един-два комплекта близнаци, но предречените близнаци не идваха и умът на брат ми започна да рухва от тежестта на годините.

— Ами семейство Фламел? Те защо търсеха близнаци?

— По грешка, Софи. Невярно тълкувание. А може би и малко надменност. Тяхната роля бе просто да пазят Книгата. Но по някое време започнаха да вярват, че задачата им е да намерят легендарните близнаци.

Софи имаше чувството, че са й изкарали въздуха.

— Значи всичко, което са направили… е било безполезно?

Цагаглалал се усмихна мило.

— Не, не безполезно. Всичко, което направиха те, ги приближаваше все повече до този град по това време, и в крайна сметка до вас. Тяхната роля не бе да намерят близнаците — беше предречено, че близнаците ще намерят тях. Ролята им бе да защитават близнаците и да ги отведат да бъдат Пробудени.

На Софи й се струваше, че главата й ще се пръсне. Мисълта, че всичко в живота й от момента на нейното раждане е било предвидено десет хиляди години по-рано, бе ужасяваща. Изведнъж й хрумна нещо.

— Ами брат ти? — попита бързо Софи. — Къде е той сега?

— С него отидохме в Англия, щом чухме, че Скатах е помогнала на един младеж на име Артур да се възкачи на престола. Брат ми се сближи с момчето; Артур му стана като син. Когато умря… е, брат ми беше съкрушен. Умът му започна да се разпада, стана му трудно да различава настоящето от бъдещето, реалността от фантазията. Той вярваше, че някой ден Артур ще се върне и ще има нужда от него. Така и не напусна Англия. Каза, че щял да умре там.

— Гилгамеш — прошепна Софи.

— Цар Гилгамеш — потвърди Цагаглалал, — макар че в Англия го познаваха под друго име. — Сълзи се стичаха по набръчканото й лице и градината се изпълни с ухание на жасмин. — Сега е загубен за мен, отдавна загубен.

— Ние го срещнахме — каза бързо Софи и се наведе към Цагаглалал да докосне ръката й. Аурата й пропука. — Той е жив! В Лондон е. — Премигна, за да спре собствените си сълзи, докато си припомняше дрипавия и мръсен стар бездомник с поразяващо сините очи, с когото се бе запознала на задната седалка на едно такси.

Жасминът загорча. Горчив бе и гласът на Цагаглалал.

— О, Софи, знам, че той е още жив и е в Лондон. Имам приятели там, които го наглеждат заради мен и се грижат никога да не му липсват пари и да не гладува. — Тя вече плачеше, големи сълзи се откъсваха от брадичката й и капеха в тревата. На мястото, където падаха, за миг разцъфваха и повяхваха мънички бели жасминови цветчета. — Той не ме помни — прошепна Цагаглалал. — Не, не е вярно: помни ме, но каквато бях преди десет хиляди години — млада и красива. Сега не може да ме познае.

— На нас ни каза, че си записвал всичко — рече Софи. Избърса сребърните сълзи от лицето си. — Каза, че ще си запише за мен, за да ме запомни. — Тя помисли за стареца, който й бе показал дебела пачка от листчета, овързани с връв. Там имаше страници от тефтери, откъснати корици от книги, парчета вестници, ресторантски менюта и салфетки, дебели пергаменти и дори парчета кожа и тънички листове мед и дървесна кора. Всички бяха изрязани или окъсани до горе-долу еднакъв размер и бяха покрити с миниатюрни драскулки.

— Това безсмъртие е истинско проклятие — каза изведнъж гневно Цагаглалал. — Обичах съпруга си, но има моменти — и то твърде много моменти — в които го мразя заради онова, което причини на мен и брат ми, и проклинам името му.

— Авраам е написал, че ще проклинам името му сега и навеки — каза Софи.

— Ако съпругът ми имаше някакъв недостатък, той бе, че винаги казваше истината. А понякога истината боли.

Дъхът на Софи секна. Някои от спомените на Вещицата се процеждаха в мислите й и те се отнасяха за нещо важно. Тя се съсредоточи, за да ги осмисли.

— Процесът, направил Гилгамеш безсмъртен, е бил несъвършен. Но ако безсмъртието му бъде отнето… — Тя млъкна.

— Какво си спомняш, дете — още нещо от знанията на Вещицата ли?

— Не. Нещо, за което Гилгамеш помоли Джош.

— И какво е то?

— Той накара брат ми да обещае, че когато всичко това свърши — и ако ние оцелеем — ще се върне в Лондон със Сборника.

Старицата се намръщи и бръчките на челото й се задълбочиха.

— Защо?

— Гилгамеш каза, че на първата страница на Сборника има магия. — Тя заровичка из ума си, мъчейки се да си спомни точните думи на царя. — Той каза… каза, че стоял до рамото на Авраам и го гледал как я записва.

Цагаглалал кимна.

— И брат ми, и Прометей бяха постоянно със съпруга ми. Чудя се какво ли е видял?

— Словесната формула, която дава безсмъртие — каза Софи. — А когато ние с Джош попитахме защо му е, след като вече е безсмъртен…

— За да обърне формулата — отвърна Цагаглалал. — Би могло да се получи. Би могъл да стане отново смъртен и дори да си възвърне паметта и да си спомни за мен — прошепна старицата. — Бихме могли да станем отново хора и да умрем спокойно.

— Отново хора ли? — попита Софи. Изведнъж си спомни нещо, което старицата бе казала преди малко. — Ти не си Древна — каза тя, — нито пък Архонтка или Предтеча. Какво си?

— Ех, Софи — каза Цагаглалал с тъжна усмивка, — защо мислиш, че Сборника бе създаден така, че Древните да не могат да го понасят и само човек да може да го държи? Гилгамеш и аз сме човеци. Бяхме сред първите от Първите хора, съживени от аурата на Прометей в Безименния град на края на света. Сега Първите хора вече ги няма. Останахме само двамата с Гилгамеш. И аз имам да сторя само още едно нещо — добави старицата.

Момичето се облегна на ябълковото дърво и скръсти ръце. Знаеше какво ще предложи леля й.

— Мога ли да откажа?

— Можеш — каза Цагаглалал за нейна изненада. — Но ако го сториш, десетки хиляди хора, които са живели и умирали през вековете, за да те защитят, ще са умрели напразно. Всички пазители на Сборника, предишните поколения близнаци, Древните и Потомците, взели страната на хората — всички те ще са умрели напразно.

— И светът ще свърши — добави Софи.

— И това също.

— А съпругът ти видя ли това?

— Не знам — каза Цагаглалал. Очите й бяха почервенели, но вече нямаше сълзи за проливане. — В последните дни Промяната бушуваше в тялото му, превръщайки го в чисто злато. Беше му невъзможно да говори. Сигурна съм, че би намерил начин да ми каже… но тогава Дану Талис бе унищожен в Последната битка. — Цагаглалал се извърна от Софи и проследи с поглед една дебела бръмчаща пчела, която обиколи с жужене кътчето и кацна на тревата, където преди малко бяха цъфтели и вехнали жасминовите цветове. — Авраам и Хронос видяха много линии на историята и всяка от тях бе породена от индивидуални решения. Често бе невъзможно да се определи — освен в най-широк смисъл — кой какво е направил. Ето защо оригиналното пророчество е толкова мъгляво: един да спаси света и един да го унищожи. Не знам кой от двамата си ти, Софи. — Тя посочи с брадичка назад към къщата. — В кутията има още една плочка и тя е адресирана до брат ти.

Софи ахна потресено, щом осъзна какво означава това.

Цагаглалал кимна.

— Да, беше напълно възможно в момента да разговарям с Джош, а Софи Нюман да се намира с Дий и Деър на Алкатраз. Но ще настъпи момент — и то скоро — когато ще трябва да избираш. И изборът, който направиш, ще предопредели бъдещето на света и на безброй Сенкоцарства. — Тя видя изуменото изражение на Софи и посегна да сложи длан на бузата й. — Забрави онова, което знаеш — или си мислиш, че знаеш — и се довери на инстинктите си. Следвай сърцето си. Не вярвай на никого.

— Ами Джош? На него ще мога да му вярвам, нали? — попита разтревожено Софи.

— Следвай сърцето си — повтори Цагаглалал. — А сега затвори очи и ми позволи да те науча на Земна магия.