Ричард Йейтс
Пътят на промените (18)

Пет

— О, такъв невероятен лукс е просто да се возиш, вместо да шофираш — каза госпожа Гивингс, здраво хванала дръжката на вратата си. Винаги съпругът й караше при тези пътувания до болницата и тя никога не пропускаше да отбележи колко облекчаващо бе това за нея. Когато на човек му се налагаше да шофира по цял ден и всеки ден, нямаше как да не изтъкне, че на света не съществуваше по-невероятна почивка от това, да се отпуснеш назад и да оставиш някой друг да поеме нещата. Но силата на навика бе голяма: тя продължаваше да следи пътя така внимателно, сякаш тя държеше волана, а десният й крак се протягаше и натискаше гумената стелка при наближаването на завой или сигнал за спиране. Понякога, когато се улавяше да го прави, тя насилваше очите си да гледат природата край пътя и принуждаваше сухожилията на гърба си да се отпуснат и да потънат в тапицерията. Като последна демонстрация на самоконтрола си дори махаше ръката си от дръжката на вратата и я слагаше в скута си.

— Божичко, нима денят не е прекрасен? — попита тя. — О, виж колко са красиви листата, тъкмо започват да пожълтяват. Има ли нещо по-хубаво от началото на есента? Всичките прекрасни цветове и свежестта на въздуха; винаги ме връща към… скъпи, ВНИМАВАЙ!

Обувката й рязко натисна пода, а тялото й се изви в безумна поза, стягайки се, за да посрещне сблъсъка: един червен камион излизаше от страничен път право пред тях.

— Виждам го, скъпа — отвърна Хауърд Гивингс, плавно натискайки спирачката, за да даде на камиона достатъчно време да мине, а после, отново натискайки газта, рече: — Ти сега просто се отпусни и ме остави аз да се занимавам с шофирането.

— О, прав си, добре. Съжалявам. Знам, че се държа глупаво. — Тя няколко пъти пое дълбоко въздух, сви ръце върху бедрото си и те останаха там, неуверени като уплашени птици. — Просто винаги така ми се свива стомахът в дните за свиждане, особено когато е минало толкова време.

— Името на пациента? — попита болезнено слабото момиче на бюрото за посетителите.

— Джон Гивингс — отвърна госпожа Гивингс с любезно кимване и гледаше как надъвканият молив на момичето мина по отпечатания на циклостил списък с имена, докато спря на Гивингс, Джон.

— Връзка?

— Родители.

— Подпишете се тук, моля, и вземете тази бележка. Отделение 2А, на горния етаж вдясно. Върнете пациента до пет следобед.

Във външната чакалня на отделение 2А, след като натиснаха звънеца, обозначен като „Позвънете за служител“, господин и госпожа Гивингс срамежливо се присъединиха към останалите посетители, които разглеждаха изложба от творби на пациентите. Сред рисунките имаше една, с пастели, която силно напомняше на Патока Доналд, и друга — сложна сцена на Разпятието в кафяво и пурпурно, в която слънцето или луната беше в същия цвят като кървавочервените капки кръв, които падаха на прецизно измерени интервали от раната в ребрата на Спасителя.

След минутка чуха глухия звук на гумени подметки и дрънченето на ключове зад вратата. Тя се отвори пред едър очилат млад мъж в бяло, който каза: „Може ли да видя бележките ви, ако обичате?“, и ги пусна да влязат, двама по двама, във вътрешната чакалня. Това беше голяма слабо осветена стая, пълна с маси с ярки пластмасови плотове и столове за посетителите на онези пациенти, които не бяха в списъка на привилегированите. Повечето от масите бяха заети, но разговори почти не се чуваха. На най-близката до вратата маса седеше млада чернокожа двойка. Те се държаха за ръце и човек едва ли би разбрал, че мъжът е пациент, ако не забележеше, че другата му ръка стискаше направения от хром крак на масата в здравата хватка на депресията, сякаш бе парапет на люшкащ се кораб. По-нататък стара жена решеше сплъстената коса на сина си, чиято възраст би могла да е между двадесет и пет и четиридесет години; главата му се поклащаше покорно под гребена, докато той ядеше обелен банан.

Служителят окачи връзката ключове на халката до страничния си джоб на панталона и тръгна надолу по коридора на отделението, звучно изричайки имената от бележките, които беше събрал. Поглеждайки след него по коридора, изпълнен със звуците на множество радиоапарати, настроени на различни станции, човек виждаше само дълъг лъскав линолеум и ъглите на няколко метални болнични легла.

След известно време служителят — спретнат и бял — се върна, предвождайки малка дрипава процесия. Джон Гивингс вървеше най-отзад, висок и недодялан, с едната ръка закопчаваше пуловера си, а в другата носеше работнически каскет.

— Е — рече той, поздравявайки родителите си. — Значи днес пускат затворниците вън на слънце? Голяма работа. — Той внимателно постави шапката точно в центъра на главата си, завършвайки образа на човек, издържан от държавата.

В колата никой не проговори, докато минаваха покрай редиците дълги тухлени болнични сгради, покрай администрацията и ромбоидното игрище за софтбол и навън край добре поддържания кръг трева, в който се издигаха двата пилона на щатското и на американското знаме и нагоре по дългия асфалтов път, водещ към магистралата. Госпожа Гивингс, седнала на задната седалка (обикновено се чувстваше по-удобно там, когато Джон седеше отпред), се опита да отгатне настроението му, взирайки се в тила му. После каза:

— Джон?

— М-м?

— Имаме добра новина. Нали се сещаш за Уилърови, онези, които толкова харесваш? Между другото, те любезно ни поканиха пак да се отбием днес, ако искаш; това е първото; но истински хубавата новина е, че решиха да останат. В крайна сметка няма да заминават за Европа. Не е ли прекрасно? — И с тревожна усмивка тя видя как той бавно се завъртя да я погледне над седалката.

— Какво е станало? — попита той.

— Е, сигурна съм, че… какво искаш да кажеш с това „Какво е станало“, скъпи? Не мисля, че задължително нещо „е станало“; предполагам, че просто са го обсъдили и са променили решението си.

— Искаш да кажеш, че дори не си ги попитала? Хората са се наканили да направят нещо толкова важно като това, после се отказват от цялата идея и ти дори не питаш за причината? Защо?

— Е, Джон, предполагам, че защото не смятах, че е моя работа да питам. Човек не любопитства за тези неща, скъпи, освен ако другият не реши сам да даде информация. — В опит да успокои надигащата се предупредителна нотка в гласа си, която почти със сигурност щеше да го ядоса, тя насили кожата на челото и устата си във весела усмивка. — Не може ли просто да се зарадваме, че остават, без да любопитстваме за причината? О, виж какъв прекрасен стар червен силоз. Досега не го бях забелязала, а ти? Сигурно е най-високият силоз на километри.

— Прекрасен стар силоз, мамо — отвърна Джон. — И новината за Уилърови е прекрасна, и ти си прекрасен човек. Нали така, татко? Не е ли прекрасен човек?

— Добре, Джон — рече Хауърд Гивингс. — Хайде сега да се успокоиш.

Госпожа Гивингс, чиито пръсти мачкаха и късаха кутийка кибрит, превръщайки я във влажни ивици, затвори очи и се опита да се подготви за най-вероятно мъчителния следобед.

Тревожността й нарасна пред кухненската врата на Уилърови. Те си бяха у дома — и двете коли стояха отвън — но къщата имаше странно недружелюбен вид, сякаш не очакваха гости. Нямаше отговор на лекото й потропване по стъклото на вратата, което живо отразяваше небето и дърветата, собственото й напрегнато лице и лицата на Хауърд и Джон зад нея. Потропа отново и този път засенчи очи с едната си ръка и се притисна към стъклото, за да надникне вътре. Кухнята беше празна (виждаше нещо като чаша студен чай на масата), но точно в този момент Франк влетя откъм дневната с ужасен вид — изглеждаше така, сякаш щеше да се разкрещи, да заплаче или да извърши насилие. Тя веднага разбра, че не беше чул потропването й и не знаеше, че е там: не беше дошъл, за да отвори вратата — бягаше отчаяно от дневната, може би дори от къщата. Тя нямаше време да се отдръпне и той я видя — хвана я свита и надничаща право в очите му. Това го стресна, спря и изви чертите му в усмивка, досущ като нейната.

— Е — рече той, отваряйки вратата. Здравейте. Влизайте.

Те дружно влязоха в дневната, където беше Ейприл, а тя също изглеждаше ужасно: бледа и изпита, кършеща пръсти пред гърдите си.

— Приятно ми е да ви видя всички — каза тя със слаб глас. — Защо не седнете? Боя се, че къщата е истински хаос.

— Много ли подранихме? — попита госпожа Гивингс.

— Да сте подранили? Не, не; ние просто… някой иска ли питие? Или студен чай, или нещо?

— О, нищо, благодаря. Всъщност можем да останем само минутка, просто се отбихме да ви поздравим.

Компанията се групира по странен, неловък начин: тримата Гивингсови застанаха в редица, двамата Уилърови стояха с гръб към библиотеката, неспокойно приближавайки се и после отдалечавайки се един от друг, докато поддържаха разговора. Едва сега, наблюдавайки ги, госпожа Гивингс успя да направи предположение относно причината за притеснението им: вероятно се бяха карали.

— Слушайте — каза Джон и всички останали млъкнаха. — Каква е причината? Искам да кажа, чух, че сте си променили решението си. Как така?

— Е — отвърна Франк и се засмя смутено. — Не точно. Бихме могли да кажем, че решението ни бе променено… малко насила.

— Как така?

Франк направи малка стъпка встрани, за да се приближи до съпругата си, да застане до нея.

— Ами — рече той, — мислех си, че вече е достатъчно очевидно. — И очите на госпожа Гивингс, за първи път забелязаха с какво беше облечена Ейприл. Рокля за бременни!

— О, Ейприл! — извика тя. — Това е толкова прекрасно! — Тя се зачуди какво е редно да се направи в подобни случаи: дали трябваше да стане и… ами да я целуне или нещо? Но Ейприл нямаше вид на жена, която искаше да я целуват. — О, мисля, че е ужасно вълнуващо — продължи госпожа Гивингс, — не мога да ви опиша колко съм щастлива! — А после: — О, но вероятно сега ще имате нужда от по-голяма къща, нали? — И през цялото това време се надяваше, макар да нямаше надежда, Джон да запази мълчание. Но:

— Чакай малко, мамо — рече той, изправяйки се. — Чакай малко. Аз не схващам. — И той се втренчи във Франк с погледа на прокурор. — Какво му е очевидното? Искам да кажа, добре, тя е бременна, е, и? Хората в Европа не раждат ли бебета?

— О, Джон, стига — каза госпожа Гивингс. — Не мисля, че трябва да…

— Мамо, ще спреш ли да се бъркаш? Задавам на човека въпрос. Ако той не иска да ми отговори, предполагам, че ще ми го каже.

— Разбира се — отвърна Франк, усмихвайки се на обувките си. — Да речем, че за хората навсякъде по света не е особено разумно да имат бебета, ако не могат да си го позволят. Случайно можем да си позволим това бебе само като останем тук. Работата опира до пари, нали разбираш.

— Добре. — Джон кимна, очевидно удовлетворен, местейки поглед от единия представител на Уилърови към другия. — Добре, това е основателна причина. — И двамата изглеждаха облекчени, но госпожа Гивингс цялата се напрегна, тъй като знаеше — поради дългия си опит, че ще последва нещо наистина ужасно.

— Парите винаги са основателна причина — рече Джон. Той започна да върви в кръг по килима с ръце в джобовете. — Но почти никога не са истинската причина. Каква е истинската причина? Жена ти ли те отказа или какво? — И той насочи ослепителна усмивка към Ейприл, която беше минала през стаята, за да забие цигарата си в пепелника. Очите й се вдигнаха за миг към него и отново се сведоха.

— А? — настоя той. — Малката женичка решава, че не е напълно готова да спре да си играе на дом? Не, не, не е това. Виждам го. Изглежда ми доста жилава. Дяволски жилава и женствена, и адекватна. Добре тогава, сигурно си ти. — И той се завъртя към Франк. — Какво се случи?

— Джон, моля те — каза госпожа Гивингс. — Държиш се… — Но сега нищо не можеше да го спре.

— Какво се случи? Уплаши ли се или какво? Реши, че в крайна сметка тук ти харесва? Прецени, че в крайна сметка е по-удобно тук в старата безнадеждна празнота или… Леле, това е! Вижте му лицето! Какво има, Уилър? Надушвам ли?

— Джон, държиш се изключително грубо. Хауърд, моля те…

— Добре, синко — рече Хауърд Гивингс и се изправи. — Мисля, че е по-добре да…

— Божичко! — Джон избухна в своя остър смях. — Божичко! Знаеш ли какво? Няма да се учудя, ако си я напомпал нарочно просто за да можеш да прекараш остатъка от живота си, криейки се зад роклята за бременни.

— Сега виж — каза Франк Уилър и за ужас на госпожа Гивингс юмруците му бяха стиснати, а той трепереше от главата до петите. — Мисля, че чухме предостатъчно от теб. Искам да кажа, за какъв, по дяволите, се мислиш? Идваш тук и започваш да приказваш всякакви откачени неща, каквито ти хрумнат, така че е време някой да ти каже да си държиш проклетата…

— Той не е добре, Франк — успя да каже госпожа Гивингс и после прехапа устни ужасено.

— О, не е добре, как ли пък не. Съжалявам, госпожо Гивингс, но не ми пука дали е добре, или зле, мъртъв или жив, просто искам да си запази проклетите мнения за проклетата лудница, където им е мястото.

По време на болезненото мълчание, което последва, докато госпожа Гивингс продължаваше да хапе устни, всички стояха скупчени в средата на стаята: Хауърд напрегнато сгъваше лекия дъждобран върху ръката си; Ейприл гледаше зачервена пода; Франк продължаваше да трепери и да диша шумно с ужасна смесица от предизвикателство и унижение в очите. Джон, чиято усмивка сега бе ведра, единствен изглеждаше спокоен.

— Голям мъжага си имаш, Ейприл — каза той и й намигна, докато нагласяше каскета върху главата си. — Глава на семейство, стабилен гражданин. Съчувствам ти. И все пак може би се заслужавате взаимно. Всъщност, като те гледам в момента, започвам да му съчувствам и на него. Искам да кажа, като се замисля, едва ли му е особено лесно с теб, след като правенето на бебета е единственият начин да докаже, че е мъж.

— Добре, Джон — измърмори Хауърд. — Хайде да тръгваме към колата.

— Ейприл — прошепна госпожа Гивингс. — Не мога да ти опиша колко съжалявам…

— Добре — рече Джон, отдалечавайки се с баща си. — Съжалявам, съжалявам, съжалявам. Е, мамо? Казах ли „съжалявам“ достатъчно пъти? И аз съжалявам. По дяволите, обзалагам се, че съм най-съжаляващото копеле, което познавам. Разбира се, всъщност, нямам за какво толкова да се радвам, нали?

Но поне, помисли си госпожа Гивингс, ако нищо друго не можеше да бъде спасено в този ужасен ден, поне той позволи на Хауърд да го отведе спокойно. Сега просто трябваше да ги последва, да намери начин да прекоси този под и да излезе от къщата, а после всичко щеше да приключи.

Но Джон още не беше свършил.

— Хей, аз обаче се радвам за едно нещо — каза той, като спря до вратата и се обърна, започвайки отново да се смее, а госпожа Гивингс си помисли, че ще умре, когато той вдигна дългия си, оцветен в жълто показалец и го насочи към леката издутина, издаваща бременността на Ейприл. — Знаете ли за какво се радвам? Радвам се, че няма да бъда това дете.