Дино Будзати
Забранената дума

От разните завоалирани намеци, многозначителни шеги, внимателни заобикалки и неразбираеми шушукания най-сетне схванах, че в града, в който се преместих преди три месеца, една дума е забранена за използване. Коя ли? Не знам. Нищо чудно да е някое странно, необичайно слово, но няма да се изненадам и ако е най-изтърканият лаф — в този случай за човек с моя занаят могат да последват неприятности.

Повече от любопитство, отколкото от притеснение обаче отидох да разпитам моя приятел Джеронимо, най-умната глава сред всичките ми познати, който живее в този град от двайсетина години и му знае и кътните зъби.

— Така е — с готовност отговори той. — Точно така. Имаме си тука една забранена дума, която всички гледат да заобикалят.

— И коя е тя?

— Как да ти кажа — започна. — Знам, че си порядъчен и че мога да ти вярвам. Освен това храня най-приятелски чувства към теб. И все пак е най-добре да не ти я казвам. Виж, живея в този град повече от двайсет години: да не забравяме, че той ме прие, осигури ми работа, дава ми шанс за приличен живот. А аз? На свой ред лоялно прегърнах правилата му, били те хубави или лоши. Никой не пречеше да си тръгна. Но аз останах. Не искам да се правя на философ, още по-малко искам маймунски да подражавам на Сократ — нали се сещаш, когато му предложили да избяга от затвора… Но наистина ме отблъсква идеята да нарушавам нормите на осиновилия ме град. Ако и да е за подобна дреболия. Макар че Господ знае дали действително е дреболия…

— Но нали имаме поне                        да разговаряме. Тук никой няма да ни чуе. Хайде де, Джеронимо, няма ли да ми я кажеш тая прословута дума? Кой, мислиш, ще те обади? Аз ли?

— Забелязвам — иронично се усмихна Джеронимо, — че гледаш на нещата с манталитета на нашите баби и дядовци. Какво си мислиш, че ме плаши наказанието? Да, едно време са вярвали, че без санкции законът няма да има принудително въздействие. Тогава може да са били прави. Но такъв един възглед е груб, примитивен. Дори без да е съпътствана от наказание, забраната е в състояние да осъществи най-големия си потенциал. Еволюирахме, да знаеш.

— И какво те възпира сега? Съвестта? Съзнанието? Предчувствието за угризение?

— О, съвестта! Горката забравена вехтория. Да, съвестта през вековете е била от неоценима помощ за хората, но и тя трябваше да влезе в крак с времето и сега е превърната в нещо, което я наподобява само смътно; нещо по-просто, по-стандартно, по-кротко, бих казал, далеч не толкова ангажиращо и трагично.

— Не ми е много ясно…

— Няма някакво научно обяснение. Просто казано, на това му се вика конформизъм. Покоят на човека, който се чувства в унисон със заобикалящата го маса. Срещу безпокойството, неуюта, дезориентацията на откъсналия се от нормата.

— И този покой е достатъчен, така ли?

— Предостатъчен. Той е страхотна сила, по-мощна и от ядрената. Естествено, не е едно и също навсякъде. Съществува география на конформизма. В изостаналите страни той е все още в пеленки, в зародиш или се разгръща стихийно, по собствен каприз, без конкретни насоки. Модата е типичният пример. В по-модерните страни обаче тая сила вече е обхванала всички сфери на живота, уседнала е, може да се каже, че витае в самата атмосфера… и е в ръцете на властта.

— А тук при нас как е?

— Никак не е зле, никак. Забраната на думата например беше една много разумна инициатива на властта именно с цел да се сондира степента на конформистко съзряване на народа. Така де, нещо като тест. И резултатът много, ама много надмина всяко очакване. Тази дума вече е табу. Колкото и да обикаляш и да търсиш с лупа, гарантирам ти, че тук, при нас, няма да я намериш дори забутана в някой килер. Хората се нагодиха за отрицателно време. И не беше необходимо да ги заплашват с искове, глоби, затвор.

— Ако е истина това, което казваш, значи нищо не коства всички да бъдат направени честни.

— Разбира се. Но ще са нужни години, десетилетия, може би дори векове. По дяволите — да забраниш една дума е лесна работа, да се откажеш от една дума не предполага кой знае какво усилие. Но сплетните, злословията, пороците, низостите, анонимните писма са сериозно нещо… Хората са си привързани към тях, я пробвай да им намекнеш да ги изоставят. Жертвата е твърде голяма. Пък и поначало спонтанната конформистка вълна, оставена без контрол, се засилва право към злото, към гледането на собственото удоволствие, към компромиса, към подлостта. Трябва да се промени посоката й, което хич не е просто. Но естествено, с течение на времето и то ще стане, можеш да си сигурен, че ще стане.

— И на теб всичко това ти се струва хубаво? Нима от него не произтича пълно уеднаквяване, кошмарна уравниловка?

— Хубаво? Надали може да се нарече точно „хубаво“. Но като цяло е полезно, изключително полезно. Отразява се добре на обществото. Ако се замислиш, ще видиш, че открояващите се характери, типове, личности, довчера толкова обичани, толкова очарователни, всъщност бяха не друго, а първите кълнове на незаконност, на анархия. Нима не бяха именно те слабите точки в социалната тъкан? От друга страна, никога ли не си обръщал внимание, че в най-могъщите народи се забелязва една извънредна, почти смазваща еднородност на човешките типове?

— Добре де, няма ли да ми кажеш думата все пак?

— Мили ми приятелю, само не се засягай. Имай предвид, че не е от недоверие. Ако ти я кажа, ще ми причини неудобство.

— И ти ли? И ти, възвишени човече, се оказа подравнен по нивото на масата?

— Така е, драги — и печално поклати глава. — Трябва да си титан, за да устоиш на натиска на средата.

— А                        ? Най-висшето богатство! Ти някога я обичаше. Бе готов на всичко, само и само да не я загубиш. А сега…

— Всичко, всичко… Плутарховите герои! Друго се иска… Дори най-благородните чувства закърняват и постепенно изчезват, ако никой наоколо вече няма отношение към тях. Колкото и да е тъжно: човек не може да копнее по рая сам.

— Значи отказваш да ми я кажеш? Да не е мръсна? Или приканва към насилие?

— Нищо подобно. Тази дума е чиста, честна и изключително спокойна. И именно тук личи далновидността на законодателя. За гнусните и непристойни думи бездруго съществуваше неизречена забрана, макар и не категорична… благоприличието, доброто възпитание. Експериментът нямаше да има особена стойност.

— Кажи поне съществително ли е? Прилагателно? Глагол? Наречие?

— Но защо настояваш? Ако останеш сред нас, един хубав ден и ти ще установиш коя е забранена, изведнъж, почти неусетно. Така стоят нещата, душо. Ще я прихванеш от въздуха.

— Е, добре, стари ми Джеронимо, голям си твърдоглавец. Нищо. Значи за да си начеша любопитството, ще трябва да ида в библиотеката да прехвърля сборниците с нормативни актове. Защото по въпроса има закон, нали? И той все някъде е отпечатан. И ясно постановява какво точно се забранява!

— Ай-ай, колко си изостанал: още мислиш по старите схеми. Нещо повече, ти си и наивен. Един закон, който, за да забрани определена дума, я употребява, автоматично се превръща в нарушение на самия себе си, в юридическо извращение. Няма смисъл да ходиш в библиотеката.

— Хайде де, Джеронимо, ти се шегуваш с мене! Не може да не е имало някой, който да е предупредил: от днес думата X е забранена. И за целта я е назовал, нали? Иначе хората откъде да знаят?

— Това всъщност е може би най-безпроблемната част в случая. Има три теории: едни твърдят, че забраната е разпространена устно от предрешени агенти на общината. Други се кълнат, че са намерили у дома си, в запечатан плик, указ със забраната, придружен със заповед да се изгори веднага след прочитане. Намират се и интегристи (ти би ги нарекъл песимисти), според които дори не е имало нужда от изрична наредба, до такава степен гражданите са овце: било е достатъчно на властта да й хрумне какво не бива и всички веднага са се усетили, по силата на някаква телепатия.

— Е, надали всички са се превърнали в безгръбначни! Колкото и да са малко, в града все ще са останали независими личности, които мислят със собствените си глави. Опозиционери, дисиденти, бунтовници, бандити — наречи ги както си щеш. И сигурно се случва някой от тях от време на време, ей така, напук на всичко, да произнесе или да напише набедената дума? Тогава какво?

— Нищо, абсолютно нищо. Именно в това се състои смайващият успех на експеримента. Забраната дотолкова се е просмукала в духа на хората, че обуславя и сетивните им възприятия.

— Какво искаш да кажеш?

— Че поради запор от собственото несъзнавано, винаги готов да се включи в случай на опасност, ако някой изрече нежеланата дума, другите дори не я чуват, а ако я срещнат черно на бяло, не я виждат…

— Че какво виждат на нейно място тогава?

— Нищо. Чиста стена, ако е надраскана на стената, бяло петно на хартията, ако е напечатана на лист.

Опитах се да атакувам за последно.

— Джеронимо, моля те, ей така от любопитство питам: днес, тук, докато си говорехме с тебе, не се ли случи да употребя тази мистериозна дума? Това поне можеш да ми го кажеш, нищо не ти струва.

Добрият стар Джеронимо се усмихна и намигна.

— Значи съм я употребил, така ли?

Той пак намигна. После неописуема тъга внезапно озари лицето му.

— А колко пъти? Хайде, не ме карай да те моля, кажи, колко пъти?

— Не знам колко пъти, да ти кажа, честна дума. Дори да си я произнесъл, няма как да я чуя. Обаче по едно време ми се стори — но не помня кога, заклевам ти се, — че се получава пауза, някакъв съвсем кратичък пропуск, сякаш ти нещо каза, но звукът не стигна до мен. Но може и да е било просто неволно разсейване, както редовно се случва в разговор.

— Само веднъж ли?

— О, стига. Не додявай.

— Знаеш ли какво ще направя тогава? Този наш разговор, веднага щом се върна вкъщи, ще го запиша дума по дума. И ще го публикувам.

— И какво ще постигнеш?

— Ако е вярно всичко, което ми разказа, печатарят, който сигурно е съвестен гражданин, няма да види непозволената дума. Тогава възможностите са две: или ще остави празно място в оловния ред и това ще ми разкрие всичко; или ще кара наред, без да оставя празноти, в който случай ще е достатъчно просто да сравня напечатаното с оригинала, от който, разбира се, ще имам копие, и да установя коя дума липсва.

Джеронимо се засмя добродушно.

— Доникъде няма да стигнеш така, друже. Към която и печатница да се обърнеш, конформизмът е такъв, че печатарят автоматично ще знае как да постъпи, за да обезсмисли малката ти маневра. А именно: по изключение ще види написаната от теб дума (ако, разбира се, изобщо я напишеш) и няма да я пропусне при набирането. Бъди спокоен, нашите печатари са добре дресирани и отлично информирани.

— Ама извинявай, какъв е смисълът на всичко това? Няма ли да е по-добре за града да разбера коя е забранената дума, без никой да я е изрекъл или написал?

— Засега по-скоро не. От доводите ти оставам с впечатление, че още не си узрял. Трябва ти инициация. С две думи: още не си постигнал необходимия конформизъм. И не си готов, по общоприетите у нас критерии, да съблюдаваш закона.

— А читателите, като четат този диалог, нищо ли няма да забележат?

— Най-вероятно ще видят дупка в текста. И ще си помислят: каква немарливост, тук са изтървали дума.