Дино Будзати
Беше забранено

Откакто забраниха поезията, животът тук със сигурност стана по-прост. Край на душевната неопределеност, на нездравите вълнения, на занасянето в спомени, така вредни за обществения интерес. Производителността — това е единственото, което действително има значение и наистина е непонятно как в течение на хилядолетия човечеството е нехаело за подобна фундаментална истина.

В рамките на позволеното остават, както е известно, някои химни, които подбуждат именно към велики дела за националното благо — химни, минали през ситото на нашата заслужила цензура. Но могат ли те да се нарекат поезия? Не, за щастие. Те укрепват душата на труженика, без да оставят място за порочните разгули на въображението. Бива ли да съществуват сред нас, за да ви дам типичния пример, сърца, засегнати от така наречените любовни терзания? Допустимо ли е в нашия свят, посветен на конкретните дела, духът да се запилява в екзалтации, лишени — всеки ще се съгласи — от каквато и да било практическа пригодност?

Разбира се, без силно правителство рационализация с подобен едромащабен обхват не може да се прокара. Такова именно е правителството, оглавявано от уважаемия господин Нидзарди. Силно и демократично. Демокрацията по никой начин не пречи да се пипа здраво, ако се налага. Да вземем например най-разпаления защитник на закона срещу поезията — Валтер Монтикиари, министър на напредъка. Той всъщност само изрази волята на народа и в този смисъл действа по една, ако може така да се изразим, пределно демократична линия. Населението от години хранеше отявлена нетърпимост спрямо въпросното злотворно състояние на духа. Оставаше просто някой да я дисциплинира с точни рестриктивни мерки. Всичко това — за благото на обществото.

Впрочем малко закони са внасяли толкова неусетна промяна в бита на отделния гражданин. Кой въобще продължаваше да чете поезия? Кой пишеше стихотворения? Изземането от библиотеките, обществени и частни, на незаконосъобразните томове се проведе без никакви затруднения, нещо повече — операцията бе извършена в атмосфера на доволно въодушевление, сякаш гражданите чувстваха, че най-сетне ги освобождават от някакъв неприятен баласт. Да добиваш, да градиш, да буташ все по-нагоре кривите на диаграмите, да усъвършенстваш промишлеността, да развиваш търговията, да търсиш по научни пътища начини за повишаване на националната производителност, да вкараш в общо русло (каква красива дума) все повече енергии за постепенното разгръщане на разните човеко– и стокопотоци, ето това, о, съграждани, е поезия. Техника, изчисление, маркетингова конкретика, тонове, метри, тарифи, ценни книжа, здравословен реализъм в така наречените артистични изяви (само ако въпросните изяви са наистина необходими) — добре са ни дошли!

Валтер Монтикиари е на 46 години, доста висок и като цяло представителен мъж, чувате ли го как се смее в съседната стая? (Тъкмо му разправят как селяните са натрили носа на стария поет Освалдо Кан. „Но аз не пиша вече — викал нещастникът, — кълна се, че от петнайсет години не съм пипнал стих. Търгувам със зърно и точка.“ „Да, ама навремето си си изписал писалото, свиньо“ — му отговорили и го бухнали, както бил изтупан до последното копченце, с все шапката и бастуна, право в една помийна яма.) Чувате ли как се смее господин министърът? Ах, той е самоуверен, здраво стъпил на земята човек, в това може да не се съмнявате. Един като него струва повече, отколкото сто от онези мижитурки от старо време, които, морно облакътени на някой парапет и опулени към залеза на небето, декламират стиховце на любимите си. Апропо, около министъра всичко е конкретно и положително. И не, той не е някой невежа. По стените на кабинета му висят картините на прочути художници: повечето абстрактни композиции, които укрепват погледа на човека, без да закачат сърцето му. Подбрана е и фонотеката на Монтикиари, живо свидетелство за неопорочимия му вкус, насочен към чистите ценности — както може да се досетите, там няма лиготии от порядъка на Шопен, но пък Хиндемит присъства с цялото си творчество. Що се отнася до библиотеката, ако изключим научните и документалните текстове, не липсват и развлекателни четива за часовете на отдих — естествено, става дума за автори, отдадени на повествователното възпроизвеждане на живота такъв, какъвто е, без добавки или преструвки, и при четенето им, слава Богу, няма опасност да ти се преобърне душата (това непристойно въздействие, което някога, колкото и да е трудно да се повярва, се е смятало не само за приемливо, но и за желано).

Ведър е смехът на министъра, да ти е драго да го слушаш. Такъв смях предполага пълен контрол над положението, оптимизъм, вяра в конструктивните начинания. Но толкова ли е спокоен Монтикиари, колкото показва? Наистина ли е сигурен, че осъдителното явление е напълно изкоренено?

Веднъж след вечеря той си седи вкъщи и разучава една паметна записка, когато влиза жена му.

— Валтер, да знаеш къде е Джорджина?

— Не, защо?

— Каза, че отива да пише домашни. Но не си е в стаята. Виках я, не отговаря. Търсих я навсякъде, не я намерих.

— Сигурно е в градината.

— И там я няма.

— Може да е излязла с приятелка.

— По това време? Пък и съм сигурна, че не е. Палтото й виси в антрето.

Разтревожени, родителите обръщат цялата къща, но нея я няма. От немай-къде Монтикиари се качва и на тавана.

Тук, под полегатите греди, кротка и загадъчна светлина се стеле над запуснатата неразбория от ненужни или строшени вехтории. Влиза през едно прозорче с формата на полумесец, което гледа към покрива. То е отворено. Въпреки студа, с ръце, впити в перваза, детето е там, неподвижно, в захлас.

Какво ли търси горе самичка? Смътно, неприятно подозрение, което той напразно се опитва да отпъди, обзема министъра. Незабелязано наблюдава дъщеря си, а тя не помръдва и на милиметър: погълната е от гледката навън, а зениците й са разширени, сякаш присъства на чудо.

— Джорджина!

Момиченцето се сепва, обръща се рязко, лицето му пребледнява.

— Какво правиш тук?

Тя мълчи.

— Какво правиш тук? Говори!

— Нищо, слушам.

— Слушаш ли? Какво слушаш?

Джорджина не отговаря, просто избягва и хлипането й заглъхва надолу по стълбите.

Министърът затваря капандурата, но преди да си тръгне, хвърля едно око навън, защото съмнението отново го загризва. Какво е съзерцавала Джорджина? Какво е слушала?

Е, не се вижда нищо друго освен банален пейзаж от пусти покриви, оголели дървета, промишлени складове оттатък шосето. Разнообразява го единствено не особено интересното зрелище на луната (в напреднала първа четвърт), която озарява града с добре известните си светлинни ефекти, тъмни сенки, прозирни облаци и прочее. И не се чува нищо друго освен проскърцването на старата дървесина на тавана, както и един едва доловим звук, като дихание, витаещо над града, който притихва с постепенното намаляване на производителната дейност, дължащо се на късния час. Съвсем обикновени явления, лишени от каквато и да било забележителност. Или да не би…? (На тавана е студено, ледени повеи се въвират между циглите.) Да не би точно горе, по покривите, преобразени от месечината (дори и той не може да отрече преображението, ако трябва да е честен), все още да дебне поезията, тази древна поквара? И макар да са невинни, да прелъстява дори децата, без никой никога да им я е споменавал? И това да се случва навсякъде из града, като в назряващ заговор? Да не би в такъв случай да не са достатъчни законите, наказанията и всеобщият присмех, за да бъде изтребена, проклетницата? И всичко постигнато дотук да е обикновена лъжа, лицемерна демонстрация на грубост, престорен опортюнизъм? Ами той, Монтикиари? Нима дори у него се е загнездило същото неведомо чувство?

Малко по-късно, в хола, госпожа Монтикиари казва:

— Валтер, да не ти е лошо? Прежълтял си.

— Напротив. Чудесно се чувствам. Даже ще взема да мина за малко през министерството.

— Сега ли се сети? Ял-недоял вечерята?

Не е спокоен. Излиза сам, но преди да се качи в колата си, за миг отбелязва рядката яркост на луната и преценява всичките й евентуални последици. Часът е десет и четвърт, градът вече кротува след многото работа. И все пак му се струва, че в момента във въздуха пърха нещо небивало, нещо като фина вибрация на невидими присъствия, скупчени в непрогледните тъмни ъгли; някакво надничане на часови, скрити зад комините на къщите, дънерите на дърветата, изключените бензоколонки; внезапно разпускане, под прикритието на нощта, на размирни желания.

Самият той, Монтикиари, се улавя, че изпитва досадно усещане. От небосвода върху него също мълчаливо се изливат водопади от тази светлина, така несъобразена с правителствените директиви. И му се прищява да изтръска палтото си с ръце, за да го изчисти, да отхвърли неуловимата сребриста паяжина, която сякаш поляга върху му слой след слой.

Опомня се, скача в колата и с облекчение пристига в центъра, където силната изкуствена светлина надделява — така поне изглежда — над блясъка на луната. Влиза в министерството, качва се по стълбището и през дълги коридори, пълни с тишина, се отправя към кабинета си. Всичко е угасено, но през прозорците нахлуват злополучните лъчи. Само под една врата се провижда електрическо осветление. Министърът спира. Това е стаята на безукорния и прецизен професор Каронес, човека-цифра, завеждащ научното звено. Странно. Министърът бавничко открехва вратата.

Каронес е с гръб към него, седи на бюрото си, над което малка лампа хвърля яркия си сноп, и пише с дълги замислени прекъсвания. През тях разсеяно доближава до устните си края на писалката и се извръща, като че за вдъхновение, към остъклената врата на голямата тераса, която — неизбежно — също е обляна в лунен зрак.

За втори път в рамките на една вечер Монтикиари заварва някого да се занимава с нещо необичайно, даже може би нелегално. Ами да, Каронес никога не е оставал да работи до толкова късно.

По килима, по килима, безшумно, министърът се приближава до Каронес, надвесва се над него, надниква иззад раменете му — що за доклад или технически отчет пише? Чете:

О, ням светлик, потайната ти сладост

те вдигна над тъмата на депата,

о, ти, фенер на самодиви,

от мрамор огледало неподвижно.

Вървях не ден, не два да те открия,

а цял живот! И що да видя:

тъй нашето падение си осветила,

чист и небивал пълнолунен мир,

че то сияе като царство на душата…

Ръката на министъра, оръдие на възмездието, се стоварва върху рамото на Каронес.

— И вие ли, професоре? — онзи, парализиран от ужасен страх, измучава нечленоразделно. — И вие ли, професоре?

Ала в това време в съседния кабинет зазвънява телефон, после друг, по-далечен, в дъното на коридора, след тях трети, четвърти. Сетне в заспалата сграда настава необяснимо оживление, сякаш стотици чиновници са останали скрити по шкафовете или зад прашните завеси, в очакване на сигнала: крадливо провличане на стъпки, което прераства в неясна тупурдия наоколо. Различни гласове, провиквания, сухи заповеди, затръшнати врати, свистене, тропот на устремно тичащи крака, далечни тътнежи.

Монтикиари отваря вратата и излиза на терасата. В градината, която опасва министерството, електрическите лампи, кой знае как, са помръкнали. Затова лунната светлина изглежда още по-настойчива и смущаваща. По белите булеварди тичат двама-трима мъже, понесли запалени факли. След тях — младеж на кон с широко червено наметало. Сега на централния балкон на зданието двама военни в парадни униформи заемат позиция един срещу друг с лъскави саби в ръцете. Вдигат сабите към небето. Само дето не са саби, а тромпети. От тях излиза протяжен сребрист тон, великолепен, и описва висока дъга над човешкото множество. На Монтикиари няма нужда специално да му съобщават новината, че да разбере: това е революция и министерството е паднало.