Дино Будзати
Риголето

На военния парад по случай годишнината от независимостта за първи път пред публика манифестира подразделение на атомните сили.

Беше ясен, но сив февруарски ден и равномерна светлина се спускаше над масивните прашасали сгради по булеварда, от които се развяваха знамена. Там, където се намирах, преминаването на внушителните танкове, които предшестваха колоната с оглушителен грохот по каменната настилка, не въодушеви тълпата както обикновено. Малко и вяли ръкопляскания се чуха при появата на великолепните машини, настръхнали от дула, и красавците танкисти, които се подаваха от отвора на куполите с шлемовете си от кожа и стомана. Всички погледи бяха насочени към площада на Народното събрание, откъдето почваше процесията, в очакване на новото й попълнение.

Около три четвърти час продължи изнизването на танковете и накрая главите на зрителите вече кънтяха от тях. Най-сетне последният мастодонт се отдалечи с ужасното си громолене и булевардът опустя. Последва тишина, само по балконите знамената се диплеха на вятъра.

Защо никой не маршируваше? Дори тътенът на танковете отшумя в далечината сред смътни отзвуци от фанфари, а празната улица чакаше ли, чакаше. Да не бяха отменили добавката към парада?

Но ето, от дъното съвсем безшумно се зададе нещо. После второ, трето и много други, дълга редица. Всяко имаше четири гумени колела, но не беше точно нито автомобил, нито камионетка, нито танк, нито каквото и да е друго познато превозно средство. Приличаха по-скоро на странни колички — видът им беше необичаен и изглеждаха някак несъстоятелно.

Понеже стоях на един от първите редове, успях добре да ги разгледам. Имаше такива с вид на тръба, на котел, на полева кухня, на ковчег — това горе-долу им бяха формите. Бяха лишени от сериозни габарити, изразителност и дори от онази външна солидност, която често облагородява и най-неугледните машини. Металните им обшивки изглеждаха като скалъпени надве-натри и помня, че явно чукнатата странична вратичка на една от тях не се затваряше и през цялото време хлопаше с ламаринено дрънчане. Цветът им беше жълтеникав на причудливи зелени рисунки, напомнящи папрат, несъмнено с маскировъчно предназначение. Обслужващите ги седяха по двойки, най-често хлътнали в задната част на возилата, и се виждаха само от кръста нагоре. Униформите, каските и оръжията им бяха обикновени — автоматична пушка от модела, който беше на въоръжение в момента, очевидно носена с декоративна цел (както при конните части, които до неотдавна можеха да се видят въоръжени със саби и копия).

Две неща веднага произведоха огромно впечатление: абсолютната тишина, в която се придвижваха машините, явно тласкани от неведома енергия, и най-вече — външният вид на седящите в тях военни. Те не бяха пращящи от здраве атлетични младежи, като онези в танковете, нямаха слънчев загар, не се усмихваха от наивно самохвалство, нито изглеждаха сковани от строг казармен етикет. Повечето от тях бяха хилави, странни подобия на студенти по философия с високи чела и големи носове, всички със слушалки на радисти, мнозина с предпазни очила. И поведението им не издаваше самочувствие на военни. По лицата им се четеше примирено безпокойство. Онези, които не се занимаваха с маневрите на своята машина, се озъртаха с неуверено, вяло изражение. Единствено водачите на едни плоски фургони с кутиест вид донякъде отговаряха на очакванията: прозрачен щит с фуниевидна форма, широк и отворен отгоре, обгръщаше главите им и ги превръщаше в смущаващо подобие на чудовищни маски.

Помня един гърбушко, вероятно офицер, седеше малко по-нависоко от другите, на втората или третата кола. Без да го е грижа за тълпата, той не спираше да се обръща назад, за да държи под око колоната, сякаш се бои някой да не изостане. „Дерзай, Риголето!“^[1] — извикаха горе от балконите. Мъжът погледна нататък и с насилена усмивка помаха с ръка.

Именно крайната простота на апарата, съчетана със съзнанието за адската разрушителна сила, концентрирана в тези тенекии, бе нещото, което вся смут. Ако механизмите бяха грандиозни, може би нямаше да предизвикат такова мрачно и властно впечатление. Което обяснява почти тревожното очакване на навалицата. Не се чу нито едно изръкопляскване, нито едно приветствие.

Във всеобщата тишина ми се стори, как да кажа, че някакво тихо ритмично скрибуцане се донася откъм мистериозните колички. Приличаше на цвъртежа на прелетни птици, но не беше птичи шум. Отначало съвсем тъничко, сетне все по-доловимо, но в един и същи ритъм.

Наблюдавах гърбавия офицер. Видях, че си смъква радистките слушалки и оживено се съвещава със своя седнал по-ниско другар. И на борда на други колички забелязах признаци на нервност, сякаш се случваше нещо нередно.

Точно тогава шест-седем кучета от околните кооперации залаяха едновременно. Тъй като первазите бяха отрупани със зяпачи и почти всички прозорци стояха широко отворени, животинската врява шумно преля на улицата. Какво им имаше на глупавите животни? Кого викаха на помощ така разпалено? Гърбушкото се размърда нетърпеливо.

В този момент с крайчеца на окото си зърнах нещо тъмно да се стрелва зад гърба ми. Обърнах се и зърнах три-четири плъха да се измъкват изпод капака на една изба на нивото на тротоара и да припват презглава.

Възрастният мъж до мен вдигна ръка с показалец, насочен към небето. И видяхме, че над атомните машини посред пътя право нагоре се издигат странни стълбове от червеникав прах, подобни на фуниите на торнадата, но застинали, отвесни, незавихрени. В рамките на броени секунди те добиха геометрична форма и по-голяма плътност. Трудно е да се опишат: представете си дима във вътрешността на някой висок фабричен комин, само че без комина.

Сега плашещите кули от гъст прах като призраци се възвисяваха на по трийсетина метра над покривите на околните сгради и от върха на едната видяхме към всички останали да се простират мостове от същата мъглява материя с ръждив цвят. Така се оформи скеле от гигантски неподвижни сенки, което продължаваше докъдето око стигаше по линията на конвоя. А затворените вкъщи кучета лаеха ли, лаеха. Какво ставаше? Манифестацията спря, гърбушкото слезе от своето возило и бежешком обходи следващите го коли, крещейки сложни заповеди, които звучаха на чужд език.

Със зле прикривана тревога военните се засуетиха около апаратите си.

Гигантски минарета от мъгла или прах (несъмнено излъчвани от атомните коли) със зловещо прецизни очертания надвиснаха над събраните хора. Капакът на избата блъвна нов талаз плъхове, които лудешки се разбягаха. Как така проклетите сгърчила не се полюшваха на вятъра като знамената?

Макар и неспокойна, тълпата все още мълчеше. Изведнъж отсреща, на третия етаж, се отвори прозорец и в рамката му се появи разрошена млада жена. Спря за миг да огледа прехласната върхарите от необяснима мъгла и въздушните мостове, които ги съединяваха. Зарови ужасена ръце в косите си и от гърлото й излетя отчаян писък:

— Боже! О, Боже!

Какъв глас! Помъчих се да запазя присъствие на духа и се изтеглих назад. С последния си поглед мернах трескавото щуране на военните покрай апаратите, сякаш вече не бяха в състояние да ги овладеят (по-късно узнах, че макар и бледи и непредставителни, те също са били истински войници). С колко ли време разполагах? Отначало тръгнах с енергична крачка, като внимавах да не се набивам на очи, бързо, все по-бързо, докато не се измъкнах от множеството и не поех по една странична улица.

Чувах зад гърба си тътена на тълпата, най-сетне окончателно изплашена, под напора на паниката. На около триста метра по-нататък си събрах душата и се обърнах да погледна: над дивото черно гъмжило от бягащи хора кулите от червеникава сянка сега се поклащаха, а мостовете помежду им бавно се огъваха — човек би рекъл, че с мъчително усилие. Но кошмарното им движение се ускоряваше все повече и повече, докато не стана диво. Тогава мрачен, свиреп вик се надигна сред къщите.

И се случи онова, което всички знаем.