Дино Будзати
Мишките

Какво става с моите приятели семейство Корио? Какво се случва в старата им крайградска вила, наречена Доганела? От незапомнени времена всяко лято ме канят за някоя и друга седмица. Тази година за първи път — не. Джовани драсна два реда да се извини. Любопитно писмо, което бегло намеква за някакви затруднения или домашни проблеми, но нищо не обяснява.

Колко безметежни дни съм изкарал у тях, в уединението на горите. От старите спомени днес за първи път изплуват дребни подробности, които навремето са ми се сторили банални или незначителни. И изведнъж разкриват същинския си смисъл.

Например в ума ми се връща следната сцена от едно отдавнашно лято, доста преди войната, когато гостувах у Корио за втори път.

Вече съм се оттеглил в ъгловата стая на втория етаж с изглед към градината — през последвалите години все там спях — и се приготвям да си лягам. Тогава в долния край на вратата се чува лек шум, като дращене. Отивам да отворя. Мъничко мишле се шмугва между краката ми, прекосява стаята и се мушва под скрина. Тича тромаво, много лесно бих могъл да го смачкам. Но то е такова изящно и крехко.

На сутринта между другото го споменавам на Джовани.

— А, да — отговаря той небрежно, — от време на време се появяват мишки вкъщи.

— Съвсем миниатюрно беше… даже не посмях да…

— Аха, ясно. Абе ти не обръщай внимание… — и сменя темата, май не му е приятна.

 

 

На следващата година. Веднъж, малко след полунощ да е било, играем на карти, когато в съседната стая — дневната, по това време с изгасени светлини — нещо остро изщраква. Метален звук, като от пружина.

— Какво е това?

— Аз не чух нищо — измъква се Джовани. — Ти, Елена?

— А, не — вика жена му и леко се изчервява. — Защо?

Казвам:

— Стори ми се, че оттатък, в хола… клопна нещо… — усещам, че им е неудобно. — Добре, аз ли раздавам?

Има-няма десет минути по-късно, пак „щрак“, този път откъм коридора, придружено с тънко писукане, сякаш животинско.

— Абе Джовани — питам, — да не сте сложили капани за мишки?

— Доколкото ми е известно, не сме. Нали, Елена? Да са слагани капани?

Тя:

— Я пък вие! За две-три мишки — капани!

 

 

Минава година. При самото си влизане във вилата, забелязвам две великолепни котки, надарени с извънредна жизненост: тигрова шарка, атлетична мускулатура и копринена козина, с каквато се отличават котките, които се хранят с мишки.

Казвам на Джовани:

— А, решихте се най-сетне. Сигурно се пръскат от ядене. Тук мишки надали липсват.

— Напротив — вика, — само от време на време… Ако трябваше да я карат само на мишки…

— Да, ама гледам, че прекрасно са загладили косъма тези котаци.

— Ами във форма са, пращят от здраве. В кухнята намират всякакви благини.

 

 

След поредната година пристигам във вилата за обичайната си почивка и ей ги котките. С тази разлика, че не приличат на себе си — не само не са бодри и дейни, а вяли, измъчени, изпосталели. Вече не се стрелкат мълниеносно от една стая в друга. Напротив — все се врат в краката на стопаните си, сънливи, лишени от всякаква инициатива. Питам:

— Да не са болни? Какво са оклюмали такива? Да не се свършиха мишките?

— Ти го каза — отвръща с готовност Джовани Корио. — Това са най-глупавите котки, които съм виждал. Отпуснаха се, откакто в къщата вече няма мишки… И помен не остана от тях! — и се разсмива гръмогласно от задоволство.

По-късно Джорджо, по-голямото им момче, ме привиква настрани със заговорнически вид.

— Знаеш ли каква е причината всъщност? Страх.

— Кой го е страх?

А той:

— Котките. Страх ги е. Татко изобщо не иска и да чуе за това, тоя въпрос му е неприятен. Но котките се страхуват. Гаранция.

— От кого се страхуват?

— Добър въпрос! От мишките! За една година от десетина, колкото бяха, гадините станаха сто… И вече не са някогашните мишлета! Приличат на тигри. По-едри са от къртица, с четинеста козина, черни на цвят. С две думи: котките не смеят да ги нападнат.

— А вие нищо ли не предприемате?

— Е, то нещо все ще се направи, но татко не се решава. Не мога да разбера защо, но е по-добре тази тема да не се зачеква, че го хващат нервите…

 

 

На следващата година още от първата нощ чувам див тропот над моята стая, като от препускащи хора. Тъгъдък, тъгъдък. И все пак знам отлично, че отгоре няма никой, там е необитаемото таванско помещение, пълно със стари мебели, ракли и подобни.

— Леле, каква кавалерия — си казвам, — бая ще са едри тези мишки.

Такава дандания е, че едвам заспивам.

На другия ден, на масата, питам:

— Ама никакви мерки ли не взимате срещу мишките? Снощи на тавана беше страшна суматоха.

Лицето на Джовани помръква.

— Мишки ли? За какви мишки говориш? Вкъщи, слава Богу, вече няма.

Старите му родители също подскачат като опарени.

— Какви мишки са те патили? Сънувал си, миличък.

— И все пак — казвам, — нещо наистина вдигаше адска тупурдия и не преувеличавам. На няколко пъти таванът направи се тресеше.

Джовани се умисля.

— Знаеш ли какво може да е било? Не съм ти споменавал досега, защото някои хора се впечатляват от подобни работи… но в къщата има духове. И аз често ги чувам… В някои нощи просто се разбесняват!

Аз се смея.

— Ти сега за някой сополанко ли ме взе! Духове — друг път. Чиста проба мишки си бяха, със сигурност, мишища, плъхове, канализационни плъшоци!… Впрочем къде се дянаха страхотните ви котки?

— Подарихме ги, за твое сведение… Пък ти какво все мишки, та мишки! Няма ли да смениш малко плочата?… В крайна сметка, това е селска къща, нали не очакваш да…

Гледам го изумен: защо толкова се пали? Той, обикновено тъй внимателен и мек. По-късно отново Джорджо, големият син, ме запознава с положението.

— Не се връзвай на татко — казва. — Точно мишките си чул, понякога и ние не можем да спим от тях. Само да ги видиш… изроди, казвам ти; черни като въглен, всяка четинка — като суха съчка… А котките, ако искаш да знаеш, те ги ометоха… веднъж през нощта. Няколко часа след като си бяхме легнали, се събудихме от кошмарно мяучене. В хола всичко беше на вили и могили. Веднага скочихме от креватите, но от котките нищо не беше останало… Фъндъци козина… и тук-таме петна кръв, толкоз.

— Но защо не вземете мерки? Капани? Отрова? Не разбирам как татко ти може да подхожда така с лека ръка…

— Ами, лека! Че него това му е голямата болка. Но и той вече се бои, казва, че е по-добре да не ги предизвикваме, да не стане по-лошо. Според него бездруго полза няма да има, вече били прекалено много… Казва, че единственото решение е да подпалим къщата… И знаеш ли какво още? Толкова е нелепо, като се замислиш. Казва, че най-разумно е да не им се опълчваме явно.

— На кого?

— Ами на тях, на мишките. Казва, че някой ден, когато станат още повече, могат и да си отмъстят… Понякога се питам дали татко не се побърква. Знаеш ли, че една вечер го хванах да хвърля наденица в мазето? Сладка хапка за домашните любимци! Мрази ги, но го е страх. И иска да им се подмаже.

 

 

И така с години. Докато миналото лято очакването ми над моята стая да настане обичайната лудница не се оправда. Най-сетне — тишина. Велик покой, нарушаван само от цвъртенето на щурците в градината.

На заранта по стълбите срещам Джорджо.

— Честито — му викам. — Я кажи, как ги разчистихте най-сетне? Снощи жива мишчица не чух да шавне на тавана.

Джорджо ме гледа с неуверена усмивка. После вика:

— Ела, ела — казва, — ела да видиш.

Води ме в мазето, там, където на пода има изрязан капак.

— Преместиха се долу — ми пошепва. — От няколко месеца всички са се събрали тук, в канализацията. Сега из къщата се навъртат само няколко. Другите са долу… чуй.

Замълча. И през пода се донесе един трудноописуем шум: някакъв кипеж, дълбоко клокочене, глух тътен, като от неспокойна и жива материя, която ферментира. И посред всичко това — гласове, къси пронизителни писъци, свистене, шепот.

— Колко ли са? — потръпнах.

— Кой знае. Може би милиони… Сега гледай, но бързичко.

Пална кибритена клечка, вдигна капака и я хвърли в дупката. За миг зърнах в ямата отдолу френетична гмеж от черни форми, попъплили едни връз други в трескави завихряния. И в противното им стълпотворение личеше една мощ, една пъклена жизненост, която никой вече не можеше да спре. Мишките! Видях и блясък на очички, с хиляди, обърнати нагоре и взрени със злоба. Но Джорджо затвори капака с трясък.

 

 

А сега? Защо Джовани писа, че вече не може да ме покани? Какво се е случило? Изкушавам се да се отбия — само няколко минути, колкото да разбера. Ала признавам, че не ми стига смелост. От различни източници до мен стигнаха странни слухове. Толкова странни, че хората ги повтарят като легенди и им се смеят. Не и аз.

Казват например, че двамата възрастни Корио са мъртви. Че никой вече не излиза от вилата, а провизиите им ги носи човек от селото, който оставя пакета в края на гората. Че във вилата никой не може да влезе и огромни мишки са я завзели и са поробили семейството.

Един селянин, който веднъж се доближил (но не много, защото на прага на къщата стояли дузина от гадините и се държали заплашително), казва, че зърнал госпожа Елена Корио, съпругата на моя приятел, това мило и любвеобилно създание. Била в кухнята, край печката, облечена като дрипла и бъркала съдържанието на някакъв огромен казан, а около нея гроздове от гнусни мишоци я пришпорвали да побърза, лакоми за храна. Изглеждала безкрайно уморена и потисната. Като забелязала човека, който я гледал, направила с ръце някакъв отчаян жест в смисъл: „Оставете. Твърде късно е. За нас вече няма надежда.“