Дино Будзати
Коледен разказ

Мрачен и сводест се издига епископският дворец, по стените му избива селитра, истинско мъчение е да си вътре в зимната нощ. А катедралата до него е огромна, един живот не е достатъчен да я обходиш цялата, има толкова капели и сакристии, че след столетия забрава в някои от тях почти не е стъпвал човешки крак. Какво ли — се питаме — ще прави в коледната нощ слабичкият архиепископ сам, докато градът празнува? Как ли ще се пребори с меланхолията? Всички си имат някаква утеха. Момчето — влакче и марионетка, сестричката му — кукла, майката — децата край себе си, болният — нова надежда, старият ерген — другар по разгул, затворникът — глас от съседната килия. А архиепископът какво? Дон Валентино, усърдният секретар на Негово Преосвещенство, само се подсмихваше, когато чуваше хората да говорят така. На Бъдни вечер архиепископът си има Бог. Коленичил сам-самичък в мразовитата безлюдна катедрала, на пръв поглед е за ожалване. Но само да знаехте! Той нито е сам-самичък, нито зъзне, нито се чувства изоставен. На Бъдни вечер Бог се стеле из храма за архиепископа, църковните кораби буквално преливат от Него, дотам, че портите едвам се затварят. И макар да няма печки, става толкова горещо, че стари бели смокове се будят в гробниците на отколешни абати, изпълзяват през отдушниците на подземията и хрисимо промушват глави между пречките на изповедалните.

Така беше и нея вечер. От катедралата бликаше Бог. И нищо че не му беше работа, дон Валентино с преголямо удоволствие нарочно се забави, за да нагласи столчето за коленичене на превъзходителството. Къде ти там елхи, пуйки и пенливо вино. Ето на това се вика предколедна вечер. Не щеш ли, както се беше унесъл в тези мисли, чу да се чука на вратата. „Кой ли тропа в дверите на храма — почуди се дон Валентино — навръх бъдната вечер? Не са ли се намолили достатъчно? Що за прищявка ги води тука?“ Въпреки това отиде, отвори и — заедно с порива на вятъра — пусна един опърпан клетник.

— Какво обилие от Бог! — възкликна с усмивка човекът и се заоглежда. — Какъв разкош! Още отвън се усеща. Монсиньор^[1], да бяхте ми дали малко, а? Бъдни вечер е все пак.

— На Негово Преосвещенство архиепископа е — отвърна свещеникът. — Ще му потрябва след няколко часа. Негово Преосвещенство бездруго живее като отшелник, ти какво искаш, и от Господ ли да се откаже? Пък и никакъв монсиньор не съм.

— Ни една трошица ли, отче? Я колко е много! Негово Преосвещенство бълха го ухапала.

— Казах вече — не… Хайде, заминавай… Катедралата е затворена за посетители — и отпрати просителя с едно кайме от пет лири.

Но щом несретникът излезе от църквата, в същия този миг Бог изчезна. Сащисан, дон Валентино взе да се озърта и да дири с очи из сенчестите сводове. Бог и горе Го нямаше. Изумителната декорация от колони, статуи, балдахини, олтари, катафалки, свещници, драперии, обикновено тъй загадъчна и внушителна, внезапно доби неприветлив и злокобен вид. А след няколко часа архиепископът щеше да слезе да се моли.

В потреса си дон Валентино открехна една от външните врати и надникна към площада. Нищо. И навън, макар да идеше Коледа, нямаше и следа от Бог. От хилядите грейнали прозорци кънтяха смехове, строшени чаши, музика и дори богохулства. Но никакви камбани, никакви песнопения.

Дон Валентино излезе в нощта и пое по мирянските друмове, през грохота на разюздани пиршества. Знаеше точно накъде се е запътил. Когато влезе в търсения дом, приятелското семейство тъкмо сядаше на масата. Всички се гледаха с обич и около тях витаеше малко Бог.

— Весела Коледа, отче — рече бащата. — Ще заповядаш ли при нас?

— Бързам, приятели — отговори. — Сглупих и Господ напусна катедралата, а Негово Преосвещенство скоро отива да се моли. Бихте ли били така добри да ми дадете малко от вашия? Така и така сте си дружина, нямате кой знае каква нужда от него.

— Драги ми дон Валентино — започна бащата, — вие май забравяте, че иде Коледа. Тъкмо днес ли децата ми трябва да се лишат от Бог? Изненадвате ме, дон Валентино.

И в момента, в който изрече това, Бог се изсули от стаята, радостните усмивки угаснаха, а тлъстият печен петел заскриптя като пясък между зъбите.

Хайде отново навън, в нощта, по пустите улици. Вървя що вървя дон Валентино и най-сетне отново Го видя. Бе стигнал до края на града, пред него в тъмнината се простираше широкото поле и смътно се белееше от снега. Над ливадите и редиците от черници очаквателно се кълбеше Бог. Дон Валентино падна на колене.

— Ама какво правите, отче? — попита го някакъв селянин. — Да не искате да простинете в тоя студ?

— Погледни там в дъното, синко. Не виждаш ли?

Селянинът погледна без учудване.

— Наш е — каза. — Всяка Коледа идва да ни благослови нивите.

— Слушай — каза свещеникът, — би ли ми услужил с малко от Него? В града останахме съвсем без, даже църквите опразняха. Дай ми ей тонинко, та да му стигне на архиепископа за една що-годе прилична Коледа.

— А, по никакъв начин, уважаеми отче! Кой знае какви отвратителни грехове сте навършили във вашия град. Вие сте си виновни. Сами се оправяйте.

— Грешни сме, вярно е. Но пък кой не греши? Я по-добре помисли колко душѝ ще спасиш, синко, само да се съгласиш.

— Че на мене ми стига да спася моята! — изхили се селянинът и в мига, в който го стори, Бог се вдигна от нивите му и се стопи в мрака.

Свещеникът продължи нататък в търсене на Бог. А Той явно ставаше все по-рядък и никой от онези, които Го притежаваха в някаква степен, не искаше да го преотстъпи (ала още щом казваха „не“, Бог изчезваше и се изтегляше по-надалеч).

И ето че накрая дон Валентино се озова пред едно безкрайно голо поле, а в самия му край, току на хоризонта, зърна като продълговат облак кротко да блещука Бог. Горкият свещеник се хвърли ничком в снега.

— Поспри, Господи — примоли се, — по моя вина архиепископът остана сам, а е Бъдни вечер!

Нозете му се вкочаниха от студ, залута се през мъглата потъваше до колене, от време на време се строполяваше по очи. Колко още можеше да издържи?

И тогава чу. Волен, прочувствен хор от ангелски гласове Светъл лъч проряза мъглата. Дръпна една дървена вратничка и пред него се разкри огромна църква. По средата й, с няколко мъждукащи кандилца наоколо, се молеше свещеник. А църквата бе пълна с рай.

— Брате — простена дон Валентино, на предела на силите си, целият обрасъл с ледени висулки, — смили се над мен. Заради мен моят архиепископ остана сам и има нужда от Бог. Дай малко, ако обичаш.

Онзи, дето се молеше, бавно се извърна. А дон Валентино, като го позна, пребледня, макар без туй да беше бял като платно.

— Честито Рождество, дон Валентино! — възкликна архиепископът и се отправи към него, обвеян в Бог от глава до пети. — Момчето ми, къде се беше дянал? И как ти хрумна да излезеш вънка в този кучешки студ?